Българска диалектология

Ст. Стойков

М. Младенов — проф. Стойко Стойков и българската диалектология

За да разберем и осмислим приноса на проф. Ст. Стойков в историята на българската диалектология, е необходимо да си представим времето, когато той започва своята научна дейност. То се характеризира с пълна бездейност, пълно мъртвило в областта на диалектологията. Около 1935—1936 г. са обнародвани значителните проучвания на Ст. Младенов и Хр. Кодов за тракийските говори, на К. Мирчев за неврокопския говор, на Цв. Тодоров за северозападните говори, на Г. Попиванов за шуменския говор. И след тях дълго време — почти нищо. И така до 1956 г., когато с организаторските усилия и по почин на проф. Ст. Стойков се появява „Известия на Института за български език”, кн. IV, изцяло посветена на диалектологията. С тази книга се открива нов период в развитието на българската диалектология, на нейното тематично обогатяване и заедно с това на методологическото ѝ обновяване. Появата на тази книга с разнообразно съдържание съвпада и с началото на работата върху най-мащабното дело на българското езикознание през последните стотина години — Българския диалектен атлас. В края на 60-те години подемът на българската диалектология неизменно се свързва с името на Ст. Стойков. Развитието на изследванията върху българските диалекти прави впечатление и на чуждестранните учени, които многократно в многобройни рецензии и отзиви за българските проучвания подчертават това. С изработването на Българския диалектен атлас България се нареди сред немногото страни в Европа, в които лингвистичната география се развива успешно и дава своите добри резултати. Известният чехословашки учен акад. Б. Хавранек определи този период като „размах на българската диалектология”. Но до тези резултати трябваше да се

5

стигне с цената на много лични усилия, с последователност в отстояването на избрания път, с привличане на сподвижници и единомишленици. И душа на тези начинания беше проф. Ст. Стойков.

 Стойко Стойков е роден на 26 октомври 1912 г. в София. Завършва с отличие III мъжка гимназия, а през 1935 г. — славянска филология в Софийския университет. Веднага постъпва учител по български език и литература в Свищовската търговска гимназия, а през 1937 г. получава двегодишна стипендия и специализира в Пражкия Карлов университет, където защищава докторска дисертация на тема „Български книжовен изговор. Опитно изследване”. След завръщането си в България постъпва отново учител в Ямбол и Плевен, а от 1943 г. е на работа първоначално като асистент към тогавашната Служба за български речник на Българската академия на науките, а по-късно става асистент по български език в Катедрата по български език на Софийския университет. През 1947 г. е избран за доцент, а през 1950 г. — за професор. Като професор чете лекции по българска фонетика, българска лексикология, българска диалектология, диалектна лексикология и лексикография, увод в общото езикознание.

 В Софийския университет проф. Ст. Стойков дълги години е декан на Филологическия факултет (по-късно Факултет по славянски филологии) и заместник-ректор, в Института за български език известно време е научен секретар, а през последните 12 години от живота си е негов заместник-директор. Ръководи и Секцията за българска диалектология и лингвистичен атлас от нейното основаване.

Проф. Ст. Стойков се появява в българското езикознание, когато вече са налице диалектоложките проучвания на първото поколение български филолози — Л. Милетич, Б. Цонев, Ал. Теодоров-Балан, българската наука разполага с превъзходните изследвания на В. Облак, А. М. Селишчев, А. Мазон върху българските диалекти в югозападните български земи; Ст. Младенов, Ст. Романски продължават традициите на своите предшественици и описват нови български говори и техните характерни особености, а след тях К. Мирчев, Хр. Кодов, Цв. Тодоров, Г. Попиванов дават своите приноси за опознаването на българския диалектен ландшафт.

Интересен момент в българската диалектология след почти двайсетгодишен пълен застой е колективната студия „Говорът на с. Говедарци, Самоковско” (Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1956), където откриваме много новаторски моменти и елементи: преди всичко в подхода към диалекта като към цялостна система, а не откриване в

6

него само на някои особености (раритети), които по преценка на изследователя представляват интерес.

Умението на проф. Ст. Стойков да разкрива диалектните явления особено ярко се проявява в изследванията му върху отделни български говори: еркечкия говор, говорите в Твърдица, Сливенско, Настан и Мугла, Девинско, Бълен-Сърб (Румъния). Тези проучвания се характеризират както със задълбоченост на наблюденията, така също и с разнообразието от методи, използувани в зависимост от научните цели, които авторът си поставя във всяко едно от тях.

През 1967 г. се появява неговото внушително по обем, задълбочено и последователно по методологическите си позиции, оригинално по замисъл и изпълнение проучване на българския банатски говор (С т о й к о в, Ст. Банатският говор. — Трудове по бълг. диалектология. Т. 3. С, 1967. 489 с). Авторът е работил с голяма любов и със заслужаваща отбелязване вярност към темата почти 14—15 години. Изследването на говора на банатските българи, които живеят вече около триста години откъснати от родината в чуждо езиково обкръжение, а днес са обречени на едно засилващо се и намиращо се може би в крайните си фази денационализиране, е важно национално и патриотично дело, което Ст. Стойков е осъществил по образцов начин.

Върху конкретния материал на този изключително интересен и със своеобразна съдба български диалект ученият решава извънредно важни въпроси от теоретичен характер, свързани с принципите на едно диалектоложко изследване. Проучването съдържа всички положителни страни на нашата досегашна диалектология: стремеж към откриване на нови, неизвестни черти на българските говори, вкус към задълбочена и търпелива теренна работа и т. н. В него има и много нови елементи и те са преобладаващите: висота на теоретичната интерпретация на равнището на съвременната езиковедска мисъл, разкриване на диалекта като пълноценно средство за езиково общуване, анализ на диалектните явления откъм всички възможни и съществуващи аспекти: звуков, морфологичен, лексикален, акцентен, синтактичен, словообразувателен. Ст. Стойков разглежда диалекта не като нещо завинаги дадено, а в неговата динамична същност — набелязва живи тенденции на развитието му, очертава сферите, в които има максимални промени и където има и архаизми, и иновации. Поставя си трудната цел да обхване банатския говор в пълнота. Така като естествено продължение и допълнение се появява изследването „Лексиката на банатския говор” (Трудове по бълг.

7

диалектология. Т. 4, С., 1968, 325 с). По замисъл, по съдържание и по осъществяване книгата е нещо самостоятелно и нещо ново не само за българската диалектология, но до голяма степен и за славянската. Авторът отбелязва, че „си поставя за задача да представи във възможната максимална пълнота цялото речниково богатство на един български говор и да разкрие някои негови количествени и качествени особености”, т. е. да създаде нов тип (пълен) речник за банатския говор.

Друг кръг диалектоложки проблеми в разнообразното научно творчество на Ст. Стойков са свързани с проучването на конкретни диалектни явления в отделни говорни области или в българския диалектен континуум. Най-многобройни са неговите приноси в областта на диалектната фонетика. Ще споменем някои от тях. Студията „Едно ново фонетично явление в западните български говори (замяна на палатално л’ с й)” (Изв. Инст. бълг. ез., 1, 1952, 147—168) може би най добре демонстрира неговия подход към диалектните явления. Той подхваща една частично разглеждана вече тема, наблюдава подробно разпространението на промяната л’ > й (йỳто „люто”, недèйа „неделя”) в редица селища, установява режима, при който промяната функционира в различни поколения носители на говора; прилага опитни методи (с изкуствени небца); привлича паралели от други, предимно славянски езици; използува метода на лингвистично картографиране, за да покаже географските параметри на явлението. Най-сетне прави задълбочени изводи, най-съществените от които са: а) явлението е сравнително ново; б) то се е зародило по вътрешни причини, а не е резултат на чуждоезиково влияние.

На ярки явления от диалектния консонантизъм Ст. Стойков посвещава още няколко статии. Така например той открива промяната на твърда съгласна л > в, у̌, ъ̌ или изпадането ѝ, при което се явява компенсаторна дълга предходна гласна, срв.: воу̌ (вол), воу̌к (вълк), бвàто (блато), мàвак (малък) и т. н. Явлението е разпространено в говора на с. Корово, Велинградско и с. Петърница, Плевенско.

Характерна микродиалектна черта Ст. Стойков описва в разложкия говор — преглас на съгласни к’, г’, х’ в ч’, џ’, ш’ например: зеч’ < зек’ < зет’; ч’ибрѝт (кибрит), чỳшч’и (чушки) и т. н.

С особено богатство на проблеми се характеризират изследванията му върху диалектния вокализъм. На фона на обилна фактологическа основа се разглежда историческият преглас на гласна а след палатална съгласна в гласна е: пол’àна — полèни; чàша — чèши; жàба—жèби и др.

8

Ятовият преглас е привличал вниманието на диалектолозите през почти 150 - годишната история на българското езикознание. И това е напълно естествено, тъй като той е една от ярките черти на българския език и основният делитбен белег на българските диалекти. Ст. Стойков му посвещава обширна статия — „Ятовият преглас в български език” (Бълг. ез., 1963, № 4—5, 313—332), където анализира факторите, обуславящи разнообразието от застъпници на стб. ѣ особено в източната част на българското езиково землище. Тези фактори са ударението, характерът на корелацията твърдост—мекост, вокалният синхармонизъм. Комбинацията от въздействието на споменатите условия води до различни континуанти на стб. ѣ. Ст. Стойков установява седем вида ятов преглас, разпределени в два основни типа: прост (еднофонемен) и сложен (многофонемен — с два и три застъпника) преглас. Ст. Стойков взема отношение и към въпроса за старината на ятовата изоглоса, която разпределя българските диалекти в две основни групи (западни и източни говори). Той застъпва схващането, изказано и от други български езиковеди, че ятовата изоглоса исторически не е много старинна. Присъединява се към онези учени, които смятат ятовия преглас в българските диалекти за домашно явление, а не породено под влияние на други езици (например сърбохърватския). Статията още веднъж доказва, че Ст. Стойков е диалектолог с изключителен усет за значимостта на диалектните явления, тя разкрива неговата забележителна дарба да вижда диалектните явления в цялата им дълбочина и в историческата им перспектива.

В многобройните изследвания на Ст. Стойков върху българските говори особено място заемат публикациите му върху родопските говори, към които ученият проявява траен интерес. За него те са извънредно богат и с нищо незаменим източник на знания за историята на българския език, в тях вижда да се преплитат много и твърде сложни моменти от българската езикова история.

През последните години от живота си Ст. Стойков почти редовно прекарваше дните на лятната ваканция в някоя от родопските покрайнини и правеше наблюдения над родопската реч. За него ще си спомнят многобройните му познати, с които непринудено разговаряше и ги молеше да му разказват за „стария заман”, за „авелцкото време”. Професорът притежаваше най-богатата колекция магнетофонни записи от родопските говори. Той живя и в Триград, и в Могилица, и в Настан, и в Мугла, и в Дорково. Плод на пътуванията му из Родопите и на общуванията му с населението от този истински диалектен резерват на българския език са редица статии и студии.

9

Нещо ново като замисъл и като подход представлява статията „Към вокалната типология на родопските говори. (Застъпници на старобългарските носови и ерови гласни)” (Славистичен сборник. С., 1968, 229—243). Ст. Стойков чрез внимателен анализ установява 4 типа говори в зависимост от броя на застъпниците на четирите вокала: едновокален (представен от 2 модела); двувокален (с 4 разновидности, представени общо от 11 модела); тривокален (с 4 разновидности, представени общо от 13 модела); четиривокален (с 3 разновидности, представени общо от 5 модела). 

С особено увлечение ученият се захваща с темата за акавизма в родопските говори: „наличие на гласна а вместо гласна o в неударено положение като широко и последователно застъпена фонетична особеност, без оглед на конкретния лексикален материал, а не отделни, единични случаи с преглас o > а” . Пълна представа за акавизма в българския език обаче дава студията на Ст. Стойков „Аканье в болгарском языке” (включена в колективната монография „Общеславянское значение проблеми аканья”, С, 1968, 93—116), където тази ярка черта на българския диалектен вокализъм се разкрива в общославянски контекст. Заслугата на Ст. Стойков е, че не само показва типологията на българския акавизъм, но застъпва до голяма степен собствена позиция относно анализа на неговата хронология и генезис. 

В първите следвоенни години се създава нова университетска специалност: български език и литература. В нейните учебни планове се включва като отделна научна и учебна дисциплина „българска диалектология”. Лекции по българска диалектология започва да чете проф. Ст. Стойков. 

Трудът на проф. Ст. Стойков „Българска диалектология”, написан за нуждите на университетското обучение, обобщава известните данни за българските диалекти, носи всички най-хубави белези на досегашните проучвания на българските говори и преди всичко показва нови, неизвестни специфични особености на диалектите, но вече теоретически осмислени от една стройна съвременна научна концепция. Тук авторът дава определение на предмета на диалектологията като научна лингвистична дисциплина и очертава нейните задачи, уточнява основната терминология, разкрива взаимоотношенията между език и диалект, показва теоретическото и практическото значение на диалектологията, връзките ѝ със сродните лингвистични дисциплини. 

Важна в методологическо отношение е частта, в която проф. Ст. Стойков разглежда изходните начала при проучване на диалектите. Той смята, че може да има различни начини за проучване в 

10 

зависимост от целите, които си поставя изследвачът: като се разкрива диалектът отвътре (т.е. дескриптивно), без да се прави разграничаване между диалектно и недиалектно; като се използува съпоставителен метод (неточно наричан от някои, както изтъква авторът, диахроничен); — чрез съпоставяне на данните от диалекта със системата на старобългарския език, на книжовния език или пък със системата на някой друг диалект. 

Авторът се спира на досега съществуващите схващания за същността на териториалните диалекти. Доказвайки научната несъстоятелност на редица възгледи, той постепенно разкрива тезата, че съвременните диалекти са продукт на историческото развитие на всеки език и са напълно нормална езикова проява. 

Специално внимание е отделено на географското разпределение на българските говори и на тяхната досегашна класификация — един от генералните въпроси на българската диалектология от нейното зараждане като наука до наши дни. Определяйки границите на българското езиково землище, проф. Ст. Стойков посочва, като очертава западната граница, че между съседни славянски езици няма рязка граница, а постепенно преливане на единия език в другия. Напълно правилно авторът изтъква, че „в границите на българския език влизат и македонските говори, които споделят всички характерни черти на българската езикова система. Българските и македонските говори са еднакви по главните особености на граматичния си строеж и на основния си речников фонд. Те образуват една езикова цялост, която съществено се отличава от сърбохърватската езикова система. Близостта на българските и македонските говори не е случайна. Тя е последица от общия им произход и от еднаквия им развой в продължение на повече от 12 века на Балканския полуостров в рамките на българската народност и българската нация”. Политическата обстановка обаче възпрепятствува автора да направи характеристика, макар и най-обща, на македонските говори, тъй както е сторил с другите български говори, за да подкрепи с езиков материал правилната си мисъл. 

За съжаление в духа на наложената конюнктура липсва характеристика на българските диалекти във Вардарска и Егейска Македония. Тоталитарното време даваше своя отпечатък и върху българското езикознание. Тук няма възможност да се разкрие цялата атмосфера на епохата, но може би тя се долавя от прозрението, до което беше дошъл проф. Ст. Стойков в последните години на живота си: „Ако трябва да греша, то това да става със собствената ми глава”, т. е. да не възприема чужди постулати, па били те и партийни, за своя научна позиция. 

11

Особено внимание заслужава един друг аспект, от който проф. Ст. Стойков прави общ преглед на някои особености на българските говори. Изходна принципна позиция на автора е, че „диалектите се оформят като езикови единици и се отделят един от друг на първо място по фонетични и речникови особености, а след това по морфологични и синтактични особености, но винаги имат в общи черти еднакъв граматичен строеж и основен речников фонд”. Ето защо се разглеждат предимно фонетични ѝ лексикални отличителни черти на диалектите по цялата езикова територия. Това е един нов разрез на целия диалектен материал и той е много полезен, тъй като този начин на анализиране дава възможност да се видят в цялата им пълнота и богатство отделните явления. 

Със своето съдържание и проблематика книгата „Българска диалектология” надхвърля рамките на един университетски учебник. Тя е наситена с оригинални изследователски приноси на автора и носи най-добрите белези от изследователската дейност на Ст. Стойков като познавач на българските говори: вещо владеене на огромен фактически материал, стремеж да бъде систематизиран и анализиран, стройна концепция за говорното разчленение на българския език, всестранно осветляване на извънредно богатия материал и свързването му с историческия развой на българския език. Тези качества наистина правят книгата основен съвременен труд по българска диалектология. 

Характерна черта в изследователския метод на Ст. Стойков е привличането на богат сравнителен материал от съседни диалекти, от съседни балкански и славянски езици. Той поставя явленията в техния най-широк и естествен контекст и търси обяснението в самите явления. Проф. Ст. Стойков не беше чужд на нищо ново в методологията на научното дирене и към него той се отнасяше не като към мода, а като необходимост, затова в трудовете му може да се намерят следи както от редица традиционни подходи, така и от нови методи на фонологията: дистрибутивния анализ, трансформацията, субституцията и т. н., без да преобладава нито един от тях. Това не е еклектизъм, а инстинкт за разумна достатъчност. Той никога не пристъпва към езиковите явления с предварително подготвени схеми, в които да се вместят разнообразните езикови факти. 

Естествено е да очакваме от диалектолог като Ст. Стойков да навлезе в проблемите на методологията на диалектоложките изследвания. В статията „За синхрония и диахрония в диалектологията” (Ез. и лит., 1969, № 4, 61—70) е отразен неговият огромен личен опит при изследването на българските диалекти, а също 

12

така е осмислен целият път, който е извървяла българската диалектология, в контекста на тенденциите в славянската диалектология. Тази статия е предизвикана от възникнала дискусия около характера на българските диалектоложки проучвания от 70-те години, които определени среди без достатъчно основание и необходимата компетентност се опитаха да омаловажат и да минимализират очевидния напредък в търсенията на новото поколение диалектолози. Издигнато бе искането българската диалектология да се върне на позицията на първото поколение български учени диалектолози от края на XIX и началото на XX век. Наистина дейността на първите български диалектолози представлява истинска епоха в развитието на диалектоложката наука, но да се отнесе при тях, означава да не се види къде е отишла диалектологията в европейската наука. Проф. Ст. Стойков защитава едно напълно съвременно схващане за същността и характера на езиковите явления и методите за тяхното изследване; за характера на диалектологията като езиковедска дисциплина; за диалектологията и историята на езика; за историческата (диахронната) проблематика в диалектоложките проучвания; за отношението към старобългарския език в съвременните диалектоложки изследвания; за характера на съвременните проучвания върху българските диалекти на фона на славянската диалектоложка наука. 

Сходна по проблематика е и статията „Состояние и задачи болгарской диалектологии” (Вопросы языкознания. Т. 2. М., 1969, 19—28). Всъщност тази статия би могла да бъде оприличена на разгърната програма на българската диалектология за дълъг период. 

Огромните познания, които Ст. Стойков има за българските диалекти, новосъбраните материали от специалната анкета, личното му запознанство с множество диалектни райони, цяла редица негови публикации, в които използува метода на лингвистичната география, естествено го отвеждат и към един от генералните проблеми на българската диалектология — диалектното членение на българския език. Досегашните опити да се покаже диалектното членение на българския език се базират предимно върху фонетични особености, защото се е смятало,че фонетичната страна на диалектите е по-стара и по-устойчива. Проф. Ст. Стойков, който не отхвърля важността на фонетичните явления за диалектното членение, обаче смята, че „важно значение... имат и другите елементи на езиковата структура — морфологичните, лексикалните и дори синтактичните особености, които се отличават със значителна устойчивост и които, общо взето, имат по-малка диалектна дифе- 

13

ренциация”. В статията „Основното диалектно деление на български език” (Славянска филология. Т. 3. Доклади, съобщения и статии по езикознание. С., 1963, 105—119) той за пръв път използува група явления от различни равнища на диалектната структура, за да разкрие един нов поглед върху диалектното членение. На петте карти към статията са нанесени 27 изоглоси:

ф о н е т и ч н и:  б’ал—бèли; бъ̀чва—бàчва, бòчва и др.; желт—жълт, жлът, жът и др.; път—пат, пôт, пут и др.; шèпа—шъ̀па, шàпа, шèка и др.; жèден—жъ̀ден, жàден и др.; червèн—цървèн, цръвèн; мъ, тъ—ме, те; полèни—пол’àни; пийèни—пийàни; чèши—чàши, шèпки—шàпки, жèби—жàби; чàкам—чèкам;

а к ц е н т н и:  месò—мèсо; четъ̀, четèм—чèта, чèтам; берѝ—бèри;

м о р ф о л о г и ч н и:  пръ̀стени—пръ̀стене; четъ̀—четèм, чèтам; четèм—четèме, четèмо;

л е к с и к а л н и:  крàк—нòга; стан—разбòй; рѝза—кошỳл’а; горèшт—жèжък; недèй—немòй; ас—йа, йê, йас; той—он.

Авторът напомня, че „изоглосите на отделните диалектни явления в територията на всеки език никога не съвпадат напълно една с друга, а вървят обикновено в по-широк или по-тесен пояс, следователно няма и не може да има абсолютни граници между говорите на един език...” Предложените от него изоглоси не съвпадат напълно, но, общо взето, имат едни и същи направления и отчетливо обособяват два големи български диалектни масива. Повечето от тях вървят заедно с ятовата изоглоса в отсечката ѝ от Никопол до Пазарджик, откъдето едни от тях се насочват на югоизток, а друга част (по-малка) на югозапад: „всички посочени фонетични, морфологични и лексикални изоглоси минават през западната и южната част на българската езикова територия. По-точно казано, ако територията на българския език се раздели хоризонтално и вертикално по на три части, то изоглосите се групират в западната, средната и южната част”. Така се „очертават в българската езикова територия две основни области: едната централна, която обхваща част от Северозападна, Средна и Източна България, и една периферна, която обхваща по-големи или по-малки части от Северозападна, Югозападна и Югоизточна България”. В централната част се включват особености, като: ас, той, крак, недèй, стан, рѝза, чèрен, месò, берѝ, четъ̀, четèм, пръ̀стени, а към периферната част се отнасят: йа, он, нòга, немòй, разбòй, кошỳл’а, цъ̀рен, мèсо, бèри, четèм, четèме, пръ̀стене, които особености имат свои съответствия в другите славянски езици. Проф. Ст. Стойков набелязва и проблема относно хронологията на двата основни диалектни масива: той смята, че те са старинни, и отбелязва в заключение, че „вече няма никакво съмнение, че с изуча- 

15

ването на българските диалекти по методите на лингвистичната география и със съставянето на български диалектен атлас ще се изнесат множество нови интересни данни, които ще представят в нова светлина не само диалектното деление и разчленение на българския език, но и произхода на българския език, а с това ще допринесат до известна степен да се изяснят и някои въпроси относно етногенезиса на българския народ”. 

Това изследване на проф. Ст. Стойков бе посрещнато с голям интерес от българските езиковеди и от чуждестранните слависти. След известно време обаче, особено след смъртта му, определени среди започнаха кампания срещу това схващане, като се опитваха да му предадат чисто идеологическа и политическа окраска. Започна да се твърди, че проф. Стойков създал „теория за център и периферия” на българския език, според която българският език се намирал само в центъра, а периферията не била българска. С такава оценка бяха ангажирани високи институции от държавната и партийната йерархия, за да се извърши погром върху част от езиковедите. При това никой не си даде труд да направи сериозен анализ на изнесените от Ст. Стойков 27 изоглоси и да стигне до други изводи, а се държеше на термините централни и периферни (или латерални, както ги нарича другаде проф. Ст. Стойков) диалекти. Изпуска се и най-същественото, че Ст. Стойков навсякъде анализира говорите на българския език. Многократно ученият споменава за разпространение на изоглосите в „западните български земи”, за „източните български земи” или „североизточните български земи”. Неговото проучване се ограничава в рамките на България като политическо, а не лингвистическо или етническо понятие. За това свидетелствуват и някои, макар и спорадични наблюдения, като: „интересен е ареалът на третоличното местоимение той, който обхваща източните български говори и западните македонски, разкъсван по средата от ареала на он” (с. 113). При това той използува термини, навлезли отдавна в европейската и славянската диалектология, които показват само географското разположение на едните диалекти спрямо другите и ни най-малко не ги противопоставят структурно и генетично. На друго място той изрично казва: „Морфологичните и лексикалните изоглоси очертават една централна (средищна) област в българската езикова територия, която обхваща Североизточна и Средна България, и една латерална (странична), периферийна област, която обхваща Северозападна, Югозападна и Югоизточна България и обгръща отстрани централната” (к. а. — М. Сл. М.; вж. Българска диалектология. С, 1968, с. 62). 

15

Вярно е, че в своя анализ проф. Ст. Стойков не използува данни от българските диалекти на запад от държавната граница. Трябва обаче да се отбележи, че след 1963 г. бяха публикувани множество изследвания с метода на лингвистичната география, които потвърждават напълно схващането му. Още неанализираните данни на Българския диалектен атлас в голямата си част също подкрепят неговите наблюдения. Изследвания на етнографи, фолклористи, в които вече навлиза картографският метод, също насочват към подобно разкриване на културно-фолклорния ландшафт на българите. Нужно е да се добави още, че предполаганото от проф. Ст. Стойков диалектно членение е било забелязано почти интуитивно от други български диалектолози — К. Мирчев, Хр. Кодов и др., но ограничената изворова база на тогавашните изследвания не им е позволявала да избистрят своето схващане. Диалектното членение, което представя като единен (на определено класификационно равнище) диалектния масив, към който се отнасят северозападните (в това число и пограничните), югозападните (в това число българските македонски говори) и югоизточните (в това число и южнотракийските) говори по-сполучливо и по-аргументирапо представя хомогенността на българския диалектен континуум. 

Не може да не се отбележат поредиците „Българска диалектология. Проучвания и материали” (Т. 1—10,1962—1981) и „Трудове по българска диалектология” (Т. 1—12, 1965—1984), които бяха създадени по инициатива на Ст. Стойков и под негово ръководство. Тези две поредици чертаят съвременния облик на българската диалектология, методологическите и търсения, конкретните усилия да се запълнят много празни полета от диалектната карта на българския език. 

Лингвистичната география в България е неразривно свързана с името на Ст. Стойков и с най-голямото начинание на българското езикознание. Само за десетилетие и половина чрез подготвянето на трите тома на „Българския диалектен атлас” под ръководството и с участието на проф. Ст. Стойков България излезе пред много страни—славянски и неславянски, създавайки свой национален лингвистичен атлас. 

Проф. Ст. Стойков напусна жизненото поприще твърде рано. Той имаше много творчески планове и неизчерпаема енергия да ги осъществи. Влязъл стремглаво в езикознанието и по-специално в диалектологията, за кратко време натрупа огромни познания за българската народна реч. Тъкмо това му позволи да напише толкова много трудове с непреходна стойност. Научните му приноси

16

могат да се обобщят в няколко насоки. Тематично се разшириха диалектоложките изследвания — в обсега на изследователските интереси наред с традиционните фонетични и отчасти морфологични въпроси се включват проблеми на диалектната лексика и словообразуването, на диалектния синтаксис. Българската диалектология премина път на методологическо обновление, което преодоля стария несистемен подход към диалектните явления и диалекта като комуникационна система. Широко се прилагат съвременните методи и на първо място методите на лингвистичната география, която обективно разкрива пространствените параметри на диалектните явления. Благодарение лично на проф. Ст. Стойков и неговите сподвижници бяха изследвани непознати досега български диалекти. Няма да се сгреши, ако се каже, че със своите значителни измерения научното дело на проф. Ст. Стойков като диалектолог бележи несъмнения възход на българеката езиковедска наука.

МАКСИМ СЛ. МЛАДЕНОВ

[Previous] [Next]

[Back to Index]