Българска диалектология
Ст. Стойков

VI. ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

(Кратък преглед)

 

Днешно състояние на българската диалектология

Начало на българската диалектология

По-видни представители на българската диалектология

Библиографски трудове по българска диалектология

 

ДНЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

Българската диалектология като съществен дял от българското езикознание все още не е развита напълно, все още няма цялостно проучване на нашите диалекти, което да даде пълна представа за днешното им състояние. У нас едва през последните години се пристъпи към съставяне на български диалектен (лингвистичен) атлас и все още малко са лицата, които се занимават с описване и проучване на българските диалекти. A диалектологията, както вече се изтъкна, има голямо теоретическо и практическо значение.

Проучването и описването на известен диалект в отделно селище или група селища е научна задача, с която може да се справи всеки, който е запознат с българската диалектология, с основните методи на работа. Особено ценни диалектоложки наблюдения могат да направят лицата, които живеят и работят в диалектна среда в селата и малките градове. С бързото икономическо и културно развитие на нашия народ диалектите изчезват и наш дълг е да ги изучим и да ги запазим за науката.

С т о й к о в, Ст. Българската диалектология през последното десетилетие. — Бълг. ез., 1958, № 4—5, 419—425;

С т о й к о в, Ст. Постижения и задачи на българската диалектология. — Пак там, 1959, № 4—5, 340—346.

 

[ К о с т о в а, Т. Актуални задачи на българската диалектология. — In: Jazykovědné Symposium, 1971. U přiležitosti 65 narozenín prof. dr. Františka Svěráka. 3. 2. 1971. Brno, 1973, 93—95;

К о ч е в, Ив. Болгарская диалектология иосле 9. IX. 1944 г. — B: Советская болгаристика. Итоги и пeрспeктивы. Матeриалы конфeрeнции, посвящeнной 1300-летию Болгарского государства. М., 1983, 303—310;

К а л н ы n, Л. Э. O синхронных описаниях болгарских диалектов. — Пак там, 310—312;

П о п о в а, Т. B. Проблемы диалектологии болгарского языка в советской лингвистике. — Пак там, 296—303;

С т о й к о в, Ст. Българската диалектология по нов път. — Българска диалектология, 1, 1962, 3—11;

С т о й к о в, Ст. Состояние и задачи болгарской диалектологии. — Вопросы языкознания. 1969, № 1, 19—28;

407

H a v r á n e k. B. Rozmach bulharské dialektologie a zásluchy St. Stojkova o ni. — Slovo á slovesnost (Praha), 1970, № 2, 179—180;

M l a d e n o v, M. Sl., Kl.  S t e i n k e. Die Ergebnisse der neueren bulgarischen Dialektforschung im Lichte der Balkanologie. — Zeitschrift für Balkanologie, 14, 1978, 68—82;

S k u l i n a, J. Uspěchy bulharské dialektologie. — Jazykovědné aktuality. Spravodaj Jazykovědného združeni při Československé akademii věd (Praha), 15, 1978, 76—79.] M. Сл. M.

НАЧАЛО HA БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

Интерес към диалектите на българския език у нас започва да се появява едва през тридесетте години на миналия век, когато се правят опити за цялостното оформяне на българския литературен език, когато се появяват първите новобългарски граматики и когато остро се поставя въпросът за отношението между църковнославянския и народния език.

Пръв обръща внимание на българските диалекти Неофит  Р и л с к и. Като учител той е обиколил значителна част от българските земи и практически се е запознал с българските диалекти. Неофит Рилски прдобно на своите съвременници не е имал правилни и ясни схващания за същината на териториалните говори, за църковнославянския писмен език и за оформящия се книжовен език. Той смята църковнославянския език за „правилен” български език, но на практика дава място и на народната реч. Неофит Рилски пръв обръща внимание на голямото говорно разчленение на българския език. В известното „Филологическо предуведомление” (Филологически предговор) на своята „Болгарска граматика” (Крагуевац, 1835) той изтъква диалектното многообразие на българския език:

 „Едни ако говорат ще да ида, други говорат ше да ида, други ке да идем, други че да идем, други ща да ида, други ша да ида, други жда ида. Едни некю, други некем, други нечем, други не щем, други ни ща, други не ща. Едни ако викат книга, други викат кинига, едни тресем, други търсим, други трасим, други тражим, други търся, едни блажим, други мърсим,... тако и в глаголите, едни говорят ходя, други ходе, други ходим. Едни търчим, други търче, други тичам” (с. 12).

Не можейки да разбере причините за това диалектно разнообразие, Неофит Рилски гневно заключава:

„Тука е прочес достойно да се пожалим с негодователен глас и да речем тако: O язиче развращений и невоздержаний! Дали има и в други некой язик толко развращение и несогласие!” (с. 14).

За да има еднообразие в писането и в новосъздаващата се книжнина, той съветва своите съвременници

„да отбегаме от простолюдния и подлият язик и держиме се, колкото е возможно, до майката му славенският” (с. 21).

408

В диалектите Неофит Рилски намира и ценни неща. Той напълно правилно изтъква, че отделните диалекти пазят ред стари чисто български думи, които могат да заместят навлезлите по насилствен път гърцизми и турцизми.

„Защото, ако една реч се говори на едно место по турски или по гречески (или по друг некой язик, което е совсем мало), на друго место нахождаш тая истата реч да се говори чисто болгарски... Като например, дето говорат мердивен лествицата (стълбата), тамо говорат ножница канията. A дето говорат гвоздей (то ест гвозд) ексерат (или паламар, или пирон по други места), тамо говорат юрдечка патицата (в която реч патица, като извадиш от первият слог а, остава чисто словенско речение птица, общото на сичките птици име” (с. 18).

Неофит Рилски поставя пред българските книжовници и учители една важна практическа задача — да изучат народните говори, да съберат словното им богатство и с него да очистят и да обогатят формиращия се книжовен език. Общо взето обаче, както вече се посочи, като всички свои съвременници той няма правилни и ясни схващания за същината на диалектите и за тяхното отношение към църковнославянския език.

Почти едновременно с Неофит Рилски на българските диалекти обръща внимание и руският учен Юрий  В е н è л и н, който по време на своето пътуване из България през 1830 г. се запознал с някои техни особености. Венелин например забелязал разлики в употребата на членната форма, в изговора на еровата гласна и пр. В книгата си „О зародише новой болгарской словесности” (1838), преведена на български през 1842 г. от Михаил Кифалов, той пише:

„Кога бях в Болгария, аз съпикасах, че по-често употребяват -ат жители Восточной Болгарии, a по-рядко жители Западной Болгарии..., че народ Восточной Болгарии слово буде изрича „быде” (с. 93).

Диалектни особености Венелин посочва и в неиздадената си „Грамматика нынешнего болгарского наречия”.

На българските диалекти обръща внимание също и Христодул Костович Сичан  Н и к о л о в. В предговора на своята „Болгарска аритметика” (Букурещ, 1835) той се спира на редица особености. Преди всичко Николов изтъква ятовия изговор като най-важен белег, по който българският език се дели на две наречия — източно и западно. Покрай него той посочва и ред други разлики:

„Запд. камень, конь, вол, Восточ. камак, кон, ол... Подобно и мнящните ся членове не са един вид. Во вся

409

Македония обикнуват член е, каде Охрида от. В Болгариа в Нишко, Софийско, Видинско, в Терново и по селата, които са от Ореховица надоле, в Русчук coc селата, Шумен coc селата и пр. обикнуват член o; през планината, къркклисийските села и проч. подобно член о. От двете страни в подножието на Стара планина до Искър и в полето, Свищов, Никопол, Плевен, Ловеч ат произносат. В Тракия в полето, западната страна всичката, помаците по Доспатската планина имат член а, из другата страна помаците в Македония имат член о” (с. 23).

Начало на българската диалектология като научна езико-ведска дисциплина поставя руският учен славист Виктор  Г р и г о р ò в и ч. По време на обиколката си из Македония и България през 1844—1845 г. той е могъл да забележи ред характерни особености на българските диалекти. В своя труд „Очерк путешествия по европейской Турции” (М., 1848) той изтъква, че „о наречиях сами болгаре имеют еще неясныя понятия. Они судят o них более в лексикальном отношении.” Въз основа на собствени наблюдения и съображения и от разговори с българския учител и книжовник Христодул К. С. Николов, с когото се е срещал в Букурещ през 1845 г., Григорович пръв се опитва да обоснове научно подялбата на българския език на две основни говорни групи — източна и западна — и да посочи географското им разположение. Западните говори според Григорович обхващат „цяла Македония до Доспатските планини и на север от тях включват част от крайдунавска България до самия Видин”, a източните — „на изток от Доспат и на север и юг от Балкана” (с. 164). Основните разлики между двете говорни групи са:

1. Славянското ѫ в западното наречие е преминало в а; например рака  вм. , пат  вм. , маш  вм. , ида  вм. , дойда, гледа, в източното наречие то ще пази стария си оттенък на глух звук.

2. Славянското ѧ в окончанието за 1 л. cer. време преминава често в западното наречие в ем, им, например менем, любим, a в източното наречие в това окончание то се изговаря като глухо а.

3. Звукът ѣ в западното наречие отговаря на звук е, a в източното наречие преминава в я, например бяг, бяга, вярование, видял, голям.

4. В западното наречие звук в преминава във ф и м, например рамни вм. равни, мнуче вм. внуче, фетхи вм. ветхи, a звук х преминава във в и ф, например найдов, зедоф или зедов, немаф, сториф.

410

5. В западното наречие звуковете в, д, л, х се изпускат в средата на думата, например глеат, сенал вм. седнал, неоя вм. неволя, имаа вм. имаха, също така и вмятане на т в сричката ср, например стреде вм. среде, стребро вм. сребро.

6. Трето лице единствено число сегашно време в западното наречие свършва на т, a в източното на гласна, например слуга дават, видит — дава, види.

7. В западното наречие бъдеще време се образува винаги с ке, например ке идем, ке сакам, ке направим, в източното наречие то се образува посредством штъ (), a в Пловдивско посредством жйа.

Делението на българските диалекти на две основни групи — източни и западни, предложено от Хр. К. С. Николов и разработено от В. Григорович, по-късно се възприема от всички български диалектолози. В общи линии се приемат и повечето от характерните белези на двете групи, изтъкнати от Григорович. С по-сетнешното системно изучаване на отделните диалекти и диалектни групи тези белези бяха допълнени, уточнени и разширени.

През четиридесетте, петдесетте и шестдесетте години на миналия век на българските диалекти спират вниманието си редица български книжовници, като Гаврил Кръстевич, архим. Партений Зографски, Петко Р. Славейков и др.  Г.  К р ъ с т е в и ч  в своите „Писма за някои си мъчности на българското правописание” (сп. Блъгарски книжици, 1858) сочи ред диалектни фонетични и морфологични особености, които се явяват пречка за изработване на единен български правопис. A архимандрит Партений  З о г р а ф с к и  в статията си „Мисли за болгарскиот язик” (сп. Блъгарски книжици, 1858) изтъква нуждата да се изучат всички български диалекти, за да може въз основа на тях да се изгради единен и общ книжовен език.

„И другий пот сме кажале, пак cera кажуваме, що за да может да се составит еден общий писменний язик, първо е потребно да излезат на яве сите местни наречия и идиотизми на язикот ни, върху които общийот язик имат да се зидат. Догде се не направит тоа нещо, никой не может и немат право да судит и да редит за общий писмений язик, основуваещий се на едно толко, кое и да е оно, наречие и секое подобно суденье и реденье, како не полно, та е суетно и безплодно. Нашийот язик, како што е познато, се делит на две главни наречия, от които едното се говорит в Болгария и Тракия, a пък другото во Македония. Първото от них веке е сем известно,

411

защо се що се писало до сега по наш йозик, се на него се е писало, a на друго ни гри. По тая причина, что возраждението на нашата писменост се почна озгора надолу. Овая е причината, что не толко иностранните славянисти, но и истите наши учени, что не принадлежит на македонското наречие, немает за него никакво основателно и определено мнение” (с. 34).

Петко Р.  С л а в е й к о в  в предговора на своите „Български народни притчи” (сп. Блъгарски книжици, 1859) дава бележки за фонетичните особености на източните говори. Васил Д.  С т о я н о в  пък през седемдесетте години определя доста точно ятовата граница

„Според главната разлика, по която езикът ни има две наречия — източно и западно, дели се и цяла България на източна и западна. Граничната линия между тия две половини на отечеството ни започва от сами Дунав между Никопол и Ряхово, минува през Плевенско, Тетевенско, Златишко, Ихтиманско, Самоковско и от там продължава се към юг покрай западните плещи на Родопската планина до самите заливи Кавалски и Орфански на Бяло (Средиземно) море” (Период. сп. (Браила), 5—6, 1872, с. 50).

Наред с общите сведения за българските диалекти и за тяхното деление започват да се появяват и кратки бележки, в които се изтъкват характерните особености на отделни говори. Например в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество”, издавано в Браила, се срещат кратки бележки за котелския говор (2, 1870, с. 108), за шуменския говор (7—8, 1873, 107—113), за панагюрския говор (11—12, 1876, 147—158) и др. Така постепенно се натрупват диалектоложки данни и сведения, които позволяват по-късно да се изгради българската диалектология.

ПО-ВИДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

Българската диалектология стъпва на здрави научни основи с появата на Марин  Д р и н о в. Макар и историк по образование, той се занимава с въпроси около българските диалекти и българския книжовен език, изяснява ред особености на диалектите и дава описание на някои говори, на първо място на родния си панагюрски говор. Особено значение има неговата статия „Предаване на старобългарските ѫ и ъ в новобългарски” (Die Wiedergabe des altslovenischen ѫ und ъ im Neubulgarischen. — Archiv für slavische Philologie, 5, 1881, No 3, 370—376).

412

Непосредно след Освобождението с българска диалектология се е занимавал и видният чешки историк проф. Константин  И р е ч е к, който известно време е бил секретар на Министерството на народната просвета и който има големи заслуги за развитието на българската наука. В статията си „Помашки песни от Чепино” (Период. сп., 8, 1884, 82—83) той се спира на делението на българските диалекти на две основни групи — източни и западни, и покрай седемте делитбени признака, посочени от Григорович, прибавя нови шест:

1. Редукция на неударено a в тъмно a ( = ъ) в източните говори.

2. Редукция на неударените о и е в у и и в източните говори.

3. Изпадане на гласни в неударено положение в източните говори (тря̀бва, пѝсвам) и запазването им в западните (требỳва, писỳвам).

4. Възвратното местоимение сѧ в източните говори е са или съ, a в западните се.

5. Наличие на сричкотворни р и л в западните говори.

6. Групите шт—жд в източните говори се пазят, a в западните се заместват частично с г, ч, к и к’.

В същата тая статия Иречек говори и за разните видове членни форми при имената от мъжки род, очертава в общи линии ятовата граница, изтъква някои особености на говорите между Дунав и Стара планина в Североизточна България и пр. Изобщо дава доста сведения за диалектното разчленение на българския език.

Особено голяма заслуга за развитието на българската диалектология имат първите професори във Висшето училище, развило се по-късно в Софийски университет, Л. Милетич, Б. Цонев, А. Теодоров-Балан, Д. Матов и др.

Проф. Любомир  М и л е т и ч  в продължение на много години изучава цели говорни области. Резултат от неговите проучвания са основните трудове в българската диалектология „Източните български говори” (Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 302 S.), „Родопските говори” (Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 235 S.), „Книжнината и езикът на банатските българи” (СбНУ, 16—17, 1900), „Седмоградските българи и техният език” (СпБАН, 26, 1926) и пр. Освен това проф. Милетич е написал и ред статии по българска диалектология, като „Редукция на гласните в широколъшкия говор” (СпБАН, 3, 1912), „Акание” и „пълногласие” в централния родопски говор” (Маке-

413

донски преглед, 1936, № 1—2), „Няколко синтактични и морфологични особености на българските народни говори” (СпБАН, 56, 1937) и пр. Особено големи са заслугите на проф. Л. Милетич за привличане и подготовка на млади диалектоложки кадри. В редактираните от него седем тома „Известия на Семинара по славянска филология” са поместени ред диалектоложки описания, направени от студенти под негово ръководство.

За развитието на българската диалектология големи заслуги има и проф. Беньо  Ц о н е в. Неговите трудове „Диалектни студии” (СбНУ, 20, 1904), „За източнобългарския вокализъм” (СбНУ, 3, 1890; 4, 1891) и пр. имат съществено значение за установяване на диалектните граници и за цялостното проучване на българските диалекти. Проф. Цонев е автор на тритомна история на българския език, в която има известни глави, пряко свързани с българската диалектология. Така в т. I са „Граници на българската реч и народност” (274—302), „Преглед на българските говори” (303—424), a в т. III в главата „Диалектология” са поместени всички по-специални негови диалектоложки трудове.

В областта на българската диалектология е работил и проф. Александър  Т е о д о р о в – Б а л а н. Той е писал за „Западните български говори” (Период. сп., 19—20, 1886), за „Родопското наречие” (Сборник М. С. Дринов. Харков, 1908), за „Един особит звук в родопското наречие” (Период. сп., 65, 1904) и пр.

От второто поколение български езиковеди, възпитаници на Софийския университет и занимавали се с българска диалектология, трябва да се спомене на първо място проф. Стефан  М л а д е н о в. В своя обширен труд „История на българския език” (Geschichte der bulgarischen Sprache. Berlin und Leipzig, 1929) той дава широко място на диалектоложките факти, в специална глава разглежда диалектното разчленение на българския език и историята на българската диалектология. Освен това той е автор и на ред специални проучвания, като „Принос към изучване на българските говори в Източна и Западна Тракия” (Тракийски сборник, кн. VI, 1935), „За пограничните говори в Източна Сърбия” (Изв. на Семинара по слав. филология, 1, 1904), „Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село, (Видинско) (СбНУ, 18, 1901) и пр. Ценни са диалектоложките трудове на третото поколение български езиковеди проф. Кирил  М и р ч е в  и проф. Цветан  Т о д о р о в.

Важни диалектоложки приноси имат и ред други работници в областта на българската диалектология. Едни от тях, като

414

Георги Георгиев, Коста Петров, Христо Кодов, Георги Попиванов, Димитър Петричев и др., са възпитаници на Софийския университет. A други, като Йордан Захариев, Стою Шишков, Христо Константинов, Петко Гъбюв, Димитър Стойчев и др., макар и без специално филологическо образование, също са направили ценни и иитересни описания на диалекти.

М а ж д р а к о в а, М. Библиографичен преглед на обнародваните материали и изследвания по българска диалектология. — Изв. на Семинара по слав. филология, 1, 1905, 141—172;

Г е р ч е в, Хр. Поглед върху развоя на българската диалектология (историко-библиографичен преглед). — Пак там, 3, 1911, 507—674;

M l a d e n o v, St. Die bulgarische Sprachwissenschaft 1914—1924. — Zeitschrift für slawische Philologie, 2, 1925, 506—521; 3, 1926, 184—201;

M l a d e n o v, St. Die bulgarische Sprachwissenschaft 1925—1935. — Пак там, 13, 1936, 361—384;

M i r č e v, K. Die bulgarische Sprachwissenschaft von 1935 bis 1958, Teil II, Dialektologie. — Пак там, 29, 1960, 173—182.

 

[ Б о я д ж и е в, Т. Библиография (по диалектология). — B: Помагало по българска диалектология. С., 1984, 295—309;

В а к а р е л с к и, Хр. Научната етнографска книга в България след 1944 г. — B: Сборник в чест на акад. Никола В. Михов по случай осемдесетгодишнината му. С., 1959, 131—144;

В е н е д и к т о в, Г. К. Итоги изучения в СССР болгарской диалектологии. — Славянское языкознание. Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, вып. 35, 1962, 76—92;

В и д о е с к и, Б. Приносът кон библиографиjата на македонскиот jазик. Скопjе, 1953, 136 с.;

В и д о е с к и, Б. Развоjот на македонската диjалектологиjа. — Лит. збор, 1967, № 2, 12—17; № 3, 10—17;

З е л е н и н а, З. И. Работы советских болгаристов по болгарской диалектной лексикографии. — В: Советская болгаристика. Итоги и перспективы. Материалы конференции, посвященной 1300-летию Болгарского государства. М., 1983, 321—322;

М л а д е н о в, М. Сл. Приносът на румънските слависти в изследвансто на българските говори в СР Румъния. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 229—231;

П о п о в а, Т. В. Обзор работ советских диалектологов-болгароведов (послевоенный период). — В: Общеславянский лиигвистический атлас. Материалы и исследования, 1981, М., 1984, 307—338;

Ц о и н с к а, Р. Библиография на езиковедските публикации в „Сборник на Българската академия на науките”. — Бълг. ез., 1969, № 6, 606—609;

Ш к л и ф о в, Б. Кратък преглед на проучванията на югозападните говори през втората половина на XIX век. — Бълг. ез., 1980, № 1, 68—71.] М. Сл. М.

БИБЛИОГРАФСКИ ТРУДОВЕ ПО БЪЛГАРСКА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

Подробни сведения за развитието и постиженията на българската диалектология до 1910 г. дават статиите на М.  М а ж д р а к о в а  „Библиографичен преглед на обнародваните материали и изследвания по българска диалектология” (Изв. на Семинара по слав. филология, 1, 1904) и на Хр.  Г е р ч е в  „Поглед върху развоя на българската диалектология” (Пак там, 3, 1911). Библиографски данни за всичко, което е писано у нас в областта на диалектологията, могат да се намерят в библиографските прегледи, поместени в „Известия на Семинара по славянска

415

Карта № 8

416

филология” (3, 1911; 4, 1921; 7, 1931; 8—9, 1948), в „Известия на Института за бълг. език” (1, 1952), a през последното десетилетие се дават редовно в сп. Български език. Системна библиография по българска диалектология има и в полското славистично списание „Rocznik slawistyczny”.

Сведения за публикуваните материали по българска диалектология до 1937 г., разпределени по селища в азбучен ред, дава  С т.  С т о й к о в  в „Показалец на обнародваните материали по българска диалектология” (СбБАН, 31, 1937).

[Previous] [Next]
[Back to Index]