Българска диалектология
Ст. Стойков

IV. ДИАЛЕКТИЗМИ И ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК

ДИАЛЕКТИЗМИ B ЕЗИКА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

Диалектизми от териториалните говори

Диалектизми от социалните говори 

 

1. Д и а л е к т и з м и  о т  т е р и т о р и а л н и т е  г о в о р и

Както вече се изтъкна, повечето от нашите езиковеди теоретически имат положително отношение към диалектните елементи в литературния език. Какво е обаче положението в практиката? До каква степен разгледаните по-горе схващания на нашите езиковеди-теоретици намират отражение в практическото езиково строителство? Трябва да се подчертае, че нашата езикова практика е била пò на прав път, отколкото някои наши теоретици, като проф. д-р Ст. Младенов, Ст. Попвасилев, Д. Осинин и др. Опитите за внасяне на диалектизми в нашия книжовен език са сравнително малко. Същото е и в художествената литера-

368

тура. Най-големите майстори на българското художествено творчество, колкото и на теория да се отнасят с почит и обич към диалектните думи, миого внимателно внасят диалектни елементи в своите творби. Те се стремят да пишат на разбран и общодостъпен език, като спазват особеностите на общоприетия и установен български литературен език.

Интересни примери за приобщаване към нормите на литературния език и за отказване от особеностите на родния диалект намираме в творчеството на редица наши поети и писатели. Ще приведа няколко примера от Хр. Ботев и Ив. Вазов.

Известно е, че  Х р и с т о  Б о т е в  внимателно е преработвал своите стихотворения, като при всяко ново издание е внасял в тях редица поправки. Между тия поправки за нас представят по-специален интерес ония случаи, при които той заменя диалектни думи и форми, характерни за родния му говор, с книжовни съответствия. Хр. Ботев работи главно през 70-те години на миналия век, когато българският литературен език още не е бил напълно установен, но все пак е бил оформен и той е чувствувал, че известни думи и форми в неговото творчество не са литературни, че се отклоняват от общоприетата употреба, и ги заменя с литературни съответствия. Така Ботев заменя ния с ние, тебя с тебе, повна с помна, грешан с грешен, песян с песен, мойте с моите, сюрмаси със сиромаси, нъ с но, вов с във, coc със със и пр., например:

369

При преработката на своите стихотворения Ботев заменя и някои лексикални диалектизми с литературни думи, като загна са със спусна са, дору с даже, тва с туй, кво с що и пр., например:

От приведените примери ясно личи стремежът на Ботев да пише на установения и общоприет литературен език, като се освобождава от ред диалектни форми и думи. Наистина тия случаи не са много, но те са характерни и показват тенденцията в развитието на неговия език.

В стихотворенията на Ботев обаче и след направените поправки са останали диалектни форми и думи, които по негово време сигурно не са се чувствували така силно като отклонение от литературната езикова норма. Такива форми са  т в ъ р д и т е  г л а г о л н и  о к о н ч а н и я  (помна, рова, паза, губа, мраза, права, хода, люба, забрава; пищат, гонат, любат, видат, мразат, теглат и пр.), кратките местоименни форми на -а (ма, та, ca вм. ме, те, се), множествено число на -е при многосрични съществителни имена от мъжки род и при причастия (калугере, другаре, камъне; правиле, биле, разпнале), форми с редуцирани гласни (сми, теби, казахми, плачи, иди), форми с преглас на я в е, като желби вм. жалби (Майце си), пиени вм. пияни (Гергьовден), наеден вм. наяден (В механата), Стоенкин вм. Стоянкин (Пристанала), мечтаях вм. мечтаех (Майце си) и други диалектни форми (последнята, чекаме, плачах, влачах, байряк, сяка, зема, секиму, синца и пр.)

Подобни поправки — замяна на диалектни думи и форми с литературни — намираме и в творчеството на  И в.  В а з о в. Тук ще приведа няколко примера от романа му „Под игото”. Издаден за пръв път през 1889—1890 г. в Сборника за народни умотворения, тоя роман е преиздаван много пъти, но още в първите няколко издания авторът внася редица поправки, между

370

които има и доста случаи със замяна на диалектни форми и думи с литературни. Така Вазов заменя ред диалектни форми като ния с ние, тие с тия, утрента с утринта, можа с мога, увлеча с увлека, нели с нали, давно с дано, веке с вече, подиря с подире, нема с нима, ний с ние, вий с вие, живей с живее, чуйш с чуеш, лей с лее, замеща със замества, селяне със селяни, граждане с граждани, махлени с махленци, червек с червей, дошле с дошли, българе с българи, белочерковчане с белочерковчани и пр.

При преработката на романа си „Под игото” Ив. Вазов заменя и тясно диалектни думи с литературни съответствия, например: пропори с пробие, съпикаса със съгледа, прислал с припасал, варди се с вижда се, клюмна с кимна, плата със заплата, вет със стар, драговолен с доброволен, къде с към и пр., например:

371

Приведените примери за замяна на диалектни форми и думи с литературни у Ботев и Вазов са добро потвърждение на изтъкнатото вече положение за общозадължителния характер на литературните (националните) езикови норми, на които се подчиняват всички, в това число и най-изтъкнатите писатели и поети. Дори и ония от тях, като Хр. Ботев и Ив. Вазов, които творят през периода на формирането на литературния език и които дейно участвуват в неговото изграждане, не пишат на родния си диалект, a ce стараят да пишат на установяващия се литературен език, съобразявайки ce c неговите норми. Затова при преработката на своите творби те отстраняват ония езикови форми и думи, които се схващат като диалектни, като отклонение от литературния език. Това е така, защото литературният език за тях не е фикция, не е „непостижим идеал”, както твърди проф. Ст. Младенов, a e реалност, даденост, която задължава всички, които пишат, да ѝ се подчиняват. Това се потвърждава и от сегашната практика в нашата художествена литература. Интересно е да се изтъкне, че като Хр. Ботев и Ив. Вазов постъпват и много видни чужди писатели.

Обикновено се смята, че употребата на повече или по-малко диалектни форми и думи в езика на художествената литература се определя от тематиката. Ако тя е селска, диалектизмите били не само допустими, но и необходими. Това обаче не е така. Селската тематика дава по-големи възможности на автора да употреби диалектизми, но техният брой и вид зависят от неговия художествен метод, от неговите схващания за начина, по който трябва да бъде отразена действителността.

Селската тематика е основна тематика в нашата литература. Обаче отделните писатели, които пишат на теми, свързани със селото, в различна степен си служат с диалектни думи и форми както в авторската реч, така и в речта на героите.

Например най-големите наши писатели — Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков и др., в чието творчество широко е застъпена селската тематика, употребяват сравнително малко диалектни думи. Така Ив. Вазов в известните си разкази „Дядо Йоцо гледа”, „Една българка” и „Иде ли?” си служи само с по няколко диалектни думи като средство за косвена или пряка характеристика на героите. В „Дядо Йоцо гледа” той употребява безрамник (вид мъжка горна дреха), държава (всичкия недвижим имот на едно лице), анджак (та, именно, тъкмо), талим (военно обучение), мандизин (инженер), калъчка (сабя), аскерлия (войник), челяк, видох, член за мъжки род -о (Началнико е уморен. За кого,

372

за какво дириш началнико? И добре го гледат челяко); в „Една българка” — карпа (скала), чини (прави), христиени, унуче, глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. вр. (Аго, чекай, молим те! Да му четем, хаджи, за здраве) ; a в „Иде ли?” — книга (писмо), хабер (известие), мюжде (дар, даван на лице, което първо донася радостна вест), ракла (сандък), ремик (ремък), христиени, Стоенчо и пр. Дори и в поемата му „из шопския живот” „Грамада” диалектните думи и форми са сравнително малко: щерка (дъщеря), челяк (човек), презръчник (дълга кърпа, която се слага на коленете при хранене), рачи (иска), съпикасва (съглежда), гуди (сложи), найде (намери), врече (обеща), угажда (усеща), людски (чужд), пъси (кучи), дека (къде) и пр. При това трябва да се има предвид, че Вазов в много случаи не копира точно диалекта, a си служи изобщо с диалектни особености. Така той употребява форми като челяк, челяко с я от старобълг. ѣ, рачи, гуди, людски и пр., които изобщо не се срещат в западните „шопски” говори.

Подобно на Вазов умело използува диалектни елементи и Елин Пелин. Макар че в творчеството си изобразява селския бит в западните български земи, главно в Софийско, той си служи с ограничен брой диалектизми, с които се постига художествено изобразяване на действителността, без те да бъдат пречка за правилното разбиране.

При разглеждане на диалектните елементи в творчеството на Елин Пелин трябва да се подчертае, че лицата, които произлизат от средата на народа, не говорят на диалект, a на литературен език. В тяхната реч се срещат само отделни характерни диалектни думи и някои дребни диалектни особености, характерни за западните диалекти от рода на па оно, па ете и пр.

В разказите на Йордан Йовков със селска тематика броят на диалектните думи също е много малък, почти незначителен.

Правилно и пестеливо използуване на диалектни форми и думи наблюдаваме у редица други по-нови наши писатели, които изобразяват селския бит, като Г. Караславов, Ил. Волен, Кр. Григоров и др.

В нашата художествена литература сравнително повече диалектизми се срещат в творчеството на Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Ст. Ц. Даскалов и др. Едни от тях, като Пенчо Славейков и Петко Тодоров, си служат с по-редки диалектни думи не само от родния си говор, но и от други говори, за да придадат по-особен колорит на речта си. Употребата на диалектни думи у тях се обуславя не само от желание да предадат

373

характерните особености на изобразявания от тях бит, но и от особеното им отношение към литературния език и по-специално към езика на писателя. Изобщо художественият им метод е главна причина те да си служат понякога с излишни, редки диалектизми.

Значителен брой диалектни думи и форми се срещат в творчеството на  С т.  Ц.  Д а с к а л о в, и то не само в речта на героите, но и в авторската реч. Това са думи, характерни за родния диалект на автора — врачанския говор. Значителният брой диалектни думи в творчеството на Ст. Ц. Даскалов е последица от неговия стремеж за реалистично изобразяване на действителността. Реализмът на Даскалов обаче често преминава в натурализъм, който езиково се проявява както в точното предаване на дналектната реч на героите, така и в прекомерната употреба на езикови и стилни диалектизми в авторската реч. Даскалов неправилно смята, че големият брой диалектни думи и форми прави произведенията му по-народни, по-реалистични. Напротив, както правилно изтъква литературната критика, диалектизмите са недостатък на неговия език и значително намаляват силата на художественото въздействие.

Особено многобройни са диалектните думи и форми в творчеството на Т. Г. Влайков, Мих. Георгиев и др. За тия автори, особено за Т. Г. Влайков, може дори да се каже, че пишат направо на диалект и че създават донякъде регионална литература. Т. Г. Влайков пише на родния си пирдопски диалект, a Мих. Георгиев — на видинския диалект. Употребата на диалектизми у тая група писатели се обуславя от художествения им метод, от стремежа им правилно да изобразят живота на народа в селото и малкия провинциален град, излизайки от народнически позиции. За тая цел те употребяват диалектни думи и форми не само в речта на героите, но и в собствената си реч.

Употребата на многобройни диалектизми в творчеството на  Т.  Г.  В л а й к о в  преди всичко се обяснява с желанието му да изобрази действителността правдиво и точно, като за тая цел използува и езика. „Аз преднамерено разказвам случките — пише сам той -— така, както би ги разказала майка ми: същите думи, същите почти изрази, както си ги припомням аз от нашите беседи.” Освен това Влайков и теоретически оправдава многото диалектни думи и форми в своето творчество, като смята, че по този път обогатява литературния език. „Не само чист, без чуждици трябва да бъде езикът на българския писател. Той

374

трябва да бъде и народен, в смисъл да има в него възможно повече думи и изрази, вземани от живия народен език. Трябва книжовният ни език все по-много да се обогатява и опреснява. A обогатяването и опресняването му ще става, като все повече и повече се вливат в нѕго думи и изрази, почерпени из езика на народа. Това най-успешно може да върши, a поради туй най-много е и длъжен да го върши българският писател... Творец на литературни цепности — той е творец и на езика. Като възсъздава в художествени произведения живота на народа във всички негови слоеве, той трябва да възсъздава и езика на народа, като по такъв начин принася в езика все по-нови народностни елементи” (Родна реч, 12, 1939, 161—163).

Много народни диалектни думи се срещат и в творчеството на  М и х а л а к и  Г е о р г и е в. Стараейки се да дава „живи лица” от Видинския край и изобщо от Западна България, той изпъстря не само речта на героите, но и авторската реч с множество диалектни думи. В своето творчество М. Георгиев съвсем безкритично използува диалектни елементи и не полага никакви грижи за литературна обработка на езика си. Затова наред с народните диалектни думи той употребява и много турцизми. Всъщност турските думи в разказите му са повече от народните диалектни думи и те ги правят неразбрани до голяма степен.

Диалектизмите в творчеството на М. Георгиев не са свързани само с правдивото и точно изобразяване на действителиостта, на народния бит. В известни случаи те имат и една по-специална функция, a именно да засилват комичния ефект на хумористичните му разкази.

Особеното положение на диалектите в сегашния етап от развитието на общонародния български език — когато те вече са отмираща категория и когато се осъзнават повече като „развален” литературен език — дава възможност техни елементи да се използуват за целите на хумора. Такава употреба се среща у М. Георгиев. По същия начин използуват диалектни елементи за постигане на комичен ефект и други наши автори хумористи, например  Е л и н  П е л и н. Хуморът на неговите „Пижо и Пендо” до голяма степен се дължи и на диалектната оцветеност на езика — на „шопския”, т. е. на софийския диалект. Когато диалектните елементи се използуват за постигане на комичен ефект, за по-голяма убедителност и правдоподобност обикновено разказът се води от името на героя — той сам, по своему, със своя език и своите изразни средства предава известна случка, известно

375

наблюдение и пр. A когато разказът се води от името на автора, в трето лице, диалектизмите се срещат само в речта на героите.

В л а й к о в, Т. Г. Българският писател и неговият език. — Родна реч, 1939, № 4, 161—162;

Д и н е к о в, П. За езика на съвременната българска литература. — Септември, 1951, № 5, 128—133;

С т о й к о в, Ст. Взаимоотношение между национален език и диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез., 2, 1952, 149—170;

С т о я н о в, Л. За турцизмите и диалектизмите в българския литературен език. — Пак там, 218—219;

Н и ч е в а, К. За диалектизмите в българския национален език. — Пак там, 232—234;

В а с и л е в, Ст. П. Българският писател и родната реч. Т. I. С., 1933, 149 с.; Т. 2. С., 1937, 179 с.;

В а с и л е в, Ст. П. Строители на родната реч. Т. 1. С., 1954, 158 с.; Т. 2. С., 1959, 158 с.;

Н и ч е в а, К. Редакционни промени в „Под игото” от Ив. Вазов. — Изв. Инст. бълг. ез., 5, 1957, 291—300;

З а и м о в, Й. Бележки за езика на Т. Г. Влайков и пирдопския говор. — Бълг. ез., 1954, № 1, 65—74;

И в а н о в а – М и р ч е в а, Д. Езикът на Друмевите повести. — Пак там, 1957, № 4, 318—334;

И в а н о в а – М и р ч е в а, Д. Народно-разговорната лексика в творчеството на Пенчо Славейков. — Изв. Инст. бълг. ез., 5, 1957, 133—206;

Език и стил на българските писатели. Изследвания и очерци. Т. 1. С., 1962, 548 с.

 

[ А н д р е й ч и н, Л. Някои диалектни фонетични особености в езика на П. П. Славейков. — В: B памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 97—99;

А н д р е й ч и н, Л. Народната стихия в езика на П. Р. Славейков. — В:  А н д р е й ч и н, Л. Из историята на нашето езиково строителство. С., 1986, 206—212;

Б а й ч е в, Б. За диалектната стилизация в художествената литература. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 475—482;

Б о ж и л о в а, М. Диалектни поетични лексеми в „Предания заветни” от Венко Марковски. — Бълг. ез., 1984, № 5, 402—416;

Б о ж и л о в а, М. Книжовно, региолектно и диалектно в езика на Венко Марковски. — СпБАН, 1986, № 2, 46—52;

В а к а р е л с к а, Д. Употреба на лексикални диалектизми в творчеството на Й. Радичков. — В: Проблеми на езиковата култура. С., 1980, 226—232;

В а ч к о в а, К. Шуменският говор в езика на Войниковите комедии. (Към въпроса за установяването на диалектната основа на съвременния български книжовен език.) — Бълг. ез., 1975, № 4, 337—340;

В а ч к о в а, К. Шуменският говор в езика на драмата „Иванко, убиецът на Асеня I” от Васил Друмев. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на българската държава и 10-годишнината на ВПИ, 20—22 окт. 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 165—174;

К а б а с а н о в, Ст. Николай Хайтов, родопските народни говори и литературният ни език. — Родопи, 1989, № 11, 31—33;

К о с т а д и н о в а, П. Функцията на диалектните елементи в романа на Свобода Бъчварова „Литургия за Илинден”. — В: Българските народни говори. Знания за езика Т. 6. С., 1986, 114—118;

К р у м о в а, Л. Някои особености на езиковото майсторство на Николай Хайтов. — Бълг ез., 1975, № 2, 100—106;

М а к е д о н с к а, Цв. Народно-разговорна лексика и фразеология в творчеството на П. Р. Славейков. — Изв. Инст. бълг. ез., 13, 1967, 71—125;

М ъ ж л е к о в а, М. Наблюдения върху старинната лексика в поемата „Кървава песен”. — В: Аспирантски сборник. Т. 3. В. Търново, 1976, 39—48;

М  ъ ж л е к о в а, М. Старинна лексика в идилиите и разказите на Петко Ю. Тодоров. — В: Славистични проучвания. В. Търново, 1978, 121—132;

Н е д я л к о в, Хр. Народни елементи в разказа на Ст. Ц. Даскалов. — Бълг. ез., 1970, № 4, 275—284;

П е т р о в а, З. Диалектни елементи в езика на Петко Ю. Тодоров (100 години от рождението на писателя). — Бълг. ез., 1979, № 6, 483—490;

П о п в а с и л е в, Ст. Народни говори. Диалектизми. — В: П о п в а с и л е в, Ст. Богат и звучен. (Беседи върху българския език.) С., 1970, 20—35;

П о п о в а, В. Диалектизми. — В:  П о п о в а, В. Стилистична функция на някои категории думи в художествената литература. С., 1979, 38—56;

Р у с и н o в, Р. Народната лексика в разказите на Николай Хайтов. — Родна реч, 1969, № 6—7, 90—91;

С т о й н о в, Т. За регионално-диалектната основа на творчеството на Елин Пелин. — Ез. и лит., 1978, № 2, 98—101;

У м л е н с к и, Ив. Навеи от кюстендилски говор в автобиографичните повести на Крум Григоров. — Бълг. ез., 1978, № 1, 57—62;

Х а р а л а м п и ев, Ив. Екавите форми в поезията на Вапцаров и едно важно изискване при нейното преиздаване. — Ез. и лит., 1980, № 5, 38—46;

Ц о и н с к а, Р. Ударения на глаголните форми в езика на Й. Кърчовски. — Бълг. ез., 1976, № 1—2, 133—137.] М. Сл. М.

376

2. Д и а л е к т и з м и  о т  с о ц и а л н и т е  г о в о р и

В езика на художествената литература се срещат и думи от социалните диалекти. Най-често това са  п р о ф е с и о н а л и з м и  (думи от професионалните говори),  а р г о т и з м и  (думи от тайните говори) и  ж а р г о н и з м и  (думи от груповите говори). Тези думи се употребяват в различна мяра от отделните автори главно за да характеризират по-пълно героите.

От думите, характерни за социалните диалекти, в езика на художествената литература най-широко са застъпени професионализмите. През последните години те започнаха широко да навлизат в литературния език. Навлизането на значителен брой специални професионални думи в литературния език е една от основните закономерности, характерни за развитието на езиците през съвременната епоха.

И тъй в художествена та литература при изобразяване на трудови процеси и при обрисовката на лица от различни професии обикновено се употребяват и значителен брой професионализми, по-голямата част от които са съвършено непознати на широкия кръг читатели. Последното обстоятелство често налага те да бъдат обяснявани под черта. Например  Д.  Д о б р е в с к и  в романа си „Бунтът на крайцера Надежда” (София, 1953) употребява думи, характерни за професионалния говор на моряците: шторм (буря), галанка (моряшка куртка), бушлат (моряшка полушубка), койка (мрежеста люлка-легло), тужурка (флотска офицерска куртка), кубрик (моряшко спално помещение), бак (носова част на кораба), ют (задна, кърмова част на кораба), трюм (подводна най-долна част на кораба), легри (странични перила), сходна (стълба за слизане от кораб), фалшборд (плътни перила), илюминатор (кръгло корабно прозорче), шкафут (странична палуба) и пр. A  Д.  Д и м о в  в романа си „Тютюн” дава редица професионални думи, свързани с обработката на тютюна, като пастал (снопче тютюневи листа), актармаджия (работник, който извършва първата сортировка на тютюна), пасталджийка (работничка, която реди пастали), сари (редове пастали в денк), чистачка (работничка, която сортира тютюневи листа) и пр. Особено много са професионализмите в очерците и често пъти се злоупотребява с тях. Авторите забравят, че пишат очерк, a не ръководство за производствена дейност.

Употребата на професионализмите се налага преди всичко от тематиката. Te ca необходими при описването на всяка

377

производствена дейност, но не бива да се прекалява с тях, a трябва да се използуват умерено.

В езика на художествената литература се употребяват сравнително доста малко арготизми — думи от тайните говори, главно в речта на лица, представители на престъпния свят. Например  Д.  Н е м и р о в  в романа си „През огъня”, като описва живота на затворници, употребява няколко десетки арготични думи, например авер (приятел), багател (глупав човек), абе (хляб), саркаф (дреха), мангизи (пари), марис (бой), кукувица (година), ливада (глупав), кофтя (лъжа), юзя (лежа в затвор), цаня (имам), дирек (добре) и пр. Такива арготични думи се срещат и в други романи, в които се рисуват представители на престъпния свят, като „Съдбоносна пролет” от Арманд  Б а р у х, „Пленено ято” от Емил   М а н о в, „Човешка участ” от Б.  Н а к о в  и др.

Покрай арготизмите, характерни за тайните говори, в езика на художествената литература се срещат и жаргонизми, присъщи на груповите говори. Както вече се посочи, между тайни и групови говори няма рязка граница, защото значителна част от лексиката на тайните говори влиза и в груповите говори, затова няма съществена разлика между арготизми и жаргонизми. Жаргонизми се срещат в речта на младежи, наричани общо „тарикати”, „суинги” и пр. Например много жаргонизми употребява  Б.  Р а й н о в  в своя роман „Пътуване в делника”: авер (приятел), баровец (добре облечен човек), морук (баща), кинти (пари), пандис (затвор), тараш (кражба), шашма (хитрост), лапна (влюбя се), бачкам (правя), гилам (вървя), гостя (ударя), драскам (бягам), цаним (имам), накюмюри се (напие се) и пр.

Голям брой жаргонни думи се употребяват и в хумористични творби, печатани главно във вестник „Стършел”, като характерни особености в речта на младежи. В това отношение българските хумористи прекалиха и се получиха обратни резултати — покрай осмиването на недъзите в обществото те допринесоха да се запазят от забрава ред жаргонни тарикатски думи.

Отделни жаргонни думи се срещат и в разговорната реч. A някои автори, излизайки от неправилни схващания за демократизиране на езика, си служат с жаргонни думи и в произведения за деца. Например  С т.  М о к р е в  в преведения от него детски роман на А. Толстой „Златното ключе или приключенията на Буратино” си служи с думи като балама (глупав човек), загазя (изпадам в лошо положение), спипам (уловя) и др.

Употребата на арготични и жаргонни думи като начин за пряка характеристика на отделни лица или за хумористични цели

378

трябва да се избягва поначало, защото, като се употребяват, тия думи се поддържат и внасят в литературния език, a това води до неговото замърсяване и задръстване. Трябва винаги да се има предвид, че арготичните и жаргонните думи не само не обогатяват езика, но го загрозяват и покваряват.

[Previous] [Next]
[Back to Index]