Българска диалектология
Ст. Стойков

IV. ДИАЛЕКТИЗМИ И ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК

СХВАЩАНИЯ ЗА ОБОГАТЯВАНЕ НА ЛИТЕРАТУРНИЯ ЕЗИК ОТ ДИАЛЕКТИТЕ

Въпросите за диалектната лексика и за обогатяване на литературния език с думи от диалектите отдавна занимават нашите езикови теоретици и писателите. Доскоро у нас бе широко разпространено мнението, поддържано главно от проф. Ст.  М л а д е н о в, че „от диалектите иде живата вода на книжовния език” (Граматика на българския език, с. 5), че „общ литературен език не може да съществува без живи народни говори” и че „всеки литературен език бедствува да се лиши от образност и емоционалност, ако непрекъснато не се опреснява с неизчерпаемите и животворни богатства на народните говори” (Увод във всеобщото езикознание, с. 222). Според проф. Ст. Младенов „значението на народните говори за всеки литературен език е грамадно, неизмеримо”, защото „без живите струи на народните говори всеки книжовен език неминуемо избледнява, измахва се и се излага на опасност да се обърне в еднообразно, сухо и досадно есперанто, без багри и отсенки в думите, без емоционалност, сиреч без качества да раздвижи душата, да развълнува слушателя или читателя и най-сетне без признак на личното или индивидуалното” (Съвременният български книжовен език и народните ни говори. С., 1943, с. 53).

Тия неприемливи по своята същина мисли на проф. Ст. Младенов, развивани от него в продължение на повече от три десетилетия и възприети от редица негови последователи, като Ст. Попвасилев, Д. Осинин, М. Григоров, Ас. Марков, Д. Маджаров и др., са причина за широкото разпространение на ред неправилни възгледи за отношението на диалектите към литературния език.

Преди всичко не е вярно твърдението на проф. Ст.  М л а д е н о в, че „тъй наречените литературни езици не могат да съществуват без народни говори”. Литературният език наистина се изгражда върху диалектите, но в своето развитие той постепенно се откъсва от тях и продължава да се развива по свой път като по-висша фаза в развоя на общонародния език. Липсата на правилни научни схващания за произхода и същината на диалектите и литературния език е причина проф. Ст. Младенов да смята, че диалектите винаги са съществували, съществуват и ще съществуват успоредно с литературния език, като постоянно го обогатяват. „Всички литературни езици през  в с и ч к и  в р е м е н а  и у всички народи постепенно са били обогатявани във

366

всяко отношение с думи, живописни епитети, поетични фигури и синтактични обрати из простонародните говори, които са  б и л и,  с а  и  щ е  б ъ д а т  навсякъде неизчерпаемата съкровищница на езикови бисери. Из народните говори винаги са идели ония свежи и животворпи струи, които са обезсмъртили творенията на всички велики майстори на словото у всички народи” (Златорог, 7, 1936, с. 57). Воден от тия си неправилни възгледи за вечното съществуване на диалектите, проф. Ст. Младенов в специална статия — „Трябва ли да се запазят диалектите в българския език” (Златорог, 7, 1936, 57—62), пише, че „на тоя въпрос може да се отговори само утвърдително”. Според него „народните говори винаги са съществували и винаги ще съществуват, защото са проява на основните антиномии на езика, който е дейност, абсолютно индивидуална и абсолютно социална: всеки говори и пише по своему”. По тая причина „няма на земята език без диалекти”. Както вече се изтъкна обаче в увода, диалектите не са постоянно явление, резултат от противодействието между индивидуалното и социалното в езика. Te ca исторически категории, появили се при известни конкретни обществено-исторически условия, и тяхното съществуване не е вечно.

Подобни мисли за голямата цепност на диалектите като постоянен източник за обогатяване на литературния език се срещат и у ред други наши езиковеди и книжовни дейци.

Много високо над литературния език поставя диалектите и проф. А.  Т е о д о р о в – Б а л а н, който твърди, че „простият българин и досега е по-добър думски творец, отколкото са мнозинството наши книжовни люде” (Българска граматика. С., 1930, с. 88), че „българският селянин с езика си е  м е р и л о  за всяка особеност и закон в развоя и творбата на българската реч”, защото „особеностите и законите на творбата на всякой език са дадени в народната, в простонародната реч” (Български залиси с език, книжнина и общество. С., 1956, с. 23).

Изобщо както проф. Ст. Младенов, така и редица други наши езиковеди и книжовници, главно в миналото, са имали неправилно, неисторическо отношение към диалектите като проява на чистия народен дух, като вечно творческо езиково начало.

Погрешността на тия възгледи относно диалектите и литературния език особено ясно личи в светлината на съвременното схващане за общонародния характер на езика и за диалектите. Литературният език е средство за общуване на цялата нация и в него не могат да се внасят произволно и безразборно

367

диалектни думи, колкото и красиви да ни се струват, щом като имат установени и общоприети точни литературни съответствия. Изобщо в един оформен и развит литературен език, какъвто е днес българският език, малко са диалектните думи и форми, които могат да го обогатят. Употребата на диалектни думи и форми в повечето случаи затруднява разбирането и е в противоречие с основната функция на литературния език като средство за общуване на нацията.

Също така неправилно и погрешно е обаче пренебрежителното отношение към диалектите и диалектизмите, което се среща у някои наши литературни критици и теоретици, които наричат диалектите „селски жаргони” и които смятат диалектните думи за „грозни”.

М л а д е н о в, Ст. „Литературен” език и народни говори („наречия”). — Родна реч, 1933, № 3—4, 174—176;

М л а д е н о в, Ст. Трябва ли да се запазят диалектите в българския език. — Златорог, 1936, № 1, 57—62;

М л а д е н о в, Ст. Българските народни говори и книжовният ни език. — Родна реч, 1941, № 4, 121—128;

М л а д е н о в, Ст. Съвременният български книжовен език и народните ни говори. С., 1943, 68 с.;

О с и н и н, Д. Около книжовния език. — Училищен преглед, 1936, № 10, 984—995;

А н д р е й ч и н, Л. Народни говори и книжовен език. — Пак там, 1942, № 6, 571—577;

С т о й к о в, Ст. Книжовен език и народни говори. — Ез. и лит., 1947, № 1, 37—41;

С т о й к о в, Ст. Взаимоотношение между национален език и диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез., 2, 1953, 149 —154;

А н д р е й ч и н, Л. Взаимодействие между народен език и книжовни влияния при формирането на новобългарския книжовен език. — Бълг. ез., 1963, № 4—5, 345—353;

А н д р е й ч и н, Л. Характер и произход на някои структурни особености на новобългарския книжовен език. — B: Славистичен сборник. С., 1963, 155—168.

[Previous] [Next]
[Back to Index]