Българска диалектология
Ст. Стойков

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В СИНТАКСИСА

ЧАСТИЧНИ СИНТАКТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

Словосъчетание

   Глаголни словосъчетания  (Предложни конструкции; Инфинитивни конструкции)

   Адйективни словосъчетания

   Изречение

        Просто изречение (Въпросителни изречения; Отрицателни изречения; Словоред)

        Сложно изречение

 

Частичните синтактични особености на българските диалекти са доста. Те се срещат във всички части на граматичната структура, но преобладават в глаголните словосъчетания и в строежа на простото изречение.

СЛОВОСЪЧЕТАНИЕ

Частични синтактични диалектни особености в строежа на словосъчетанията се срещат предимно при глаголни и адйективни словосъчетания.

ГЛАГОЛНИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ

1.  П р е д л о ж н и  к о н с т р у к ц и и

Частични синтактични особености при предложните глаголни словосъчетания се проявяват в различни значения на общонародни предлози. По-характерни такива разлики са:

1. За означаване на ‘движение отвътре навън’ в балканските, мизийските и др. източни говори се използува предлог от: Тугàй тòй изл’àзъл уд дулàп’ъ (Габровско); Дрỳги изнàс’ет ут къшк’àта пукъ̀шнина (Котелско); Исфъ̀рлила сѝчката рѝба от кòшъ (Казанлъшко); Искòчил ут чушмъ̀тъ идѝн д’àул (Павликенско); Извàдам от тòрбаса хлềп (Маданско) и др. В западните говори в този случай се предпочита предлог из: 3 добрòм и змийà из дỳпка се вàди (Видинско); Он извадѝл кр̥̀пата ис кòвчаго. Онà се поподигàла ис кàцата (Кюстендилско); Почèл да излàзи ис чешмàта едѝн стрàшен змèй (Брезнишко); По еднò врèме пòпо излèзе ис к’ушèто (Пернишко); Он излезнàл ис селòто (Софийско); Вàди мàсло ис качèто (Тетевенско) и др.

2. За означаване на ‘движение отгоре надолу’ в балканските и мизийските говори се използува предлог от: Мумѝчиту сл’àзлу ут чурèшътъ (Павликенско); И съ фъ̀рлилъ уд дървòту (Търновско); Пàдне от добòт жèлот (Велинградско) и др. В западните говори се предпочита предлог из: Момчèто слезнàло из дървòто (Кюстендилско); Орèло се спуштѝл из връò (Софийско) и др.

3. За означаване ‘цел на движение’ в балканските и рупските говори се употребява предлог ф: Зъминъл ф Сòфийъ (Габровско); Утѝвът фъв гръдъ̀ (Казанлъшко) и др. В западните и някои източни говори обаче се употребява предлог на, т. е. в тях предлог на е разширил значението си: Утѝвът на Влàшку (Разградско); На Сàмокоф шò че прàиш (Самоковско); Одѝл на Совѝйу (Брезнишко); Ке ѝде на градò. И на Лешкò ке ѝдеш (Благоевградско) и др.

4. За означаване на ‘движение след нещо’ в по-голямата част от българските говори се употребява предлог слет: Върѝ сл’ът мèни (Габровско); Тѝй ѝдът слет т’àў (Разградско) и др. В северозападните говори обаче се използува предлог по: Ôн òди no нèго. Йà òдим по стàрецо. Онѝ бèгат по вòло (Софийско); Ке търчàт по мèне. Тòй минà по тèбе (Ихтиманско) и др.

5. В отделните говори се срещат още много глаголни словосъчетания с по-особени, диалектни значения на общобългарски предлози, като:

265

на за означаване ‘начин на проява при облекло’, книж. по: Òди на тàнки дрèи. Сабỳл се на къ̀си гàшти (Ихтиманско); Àнто е на налàне. Сѝте са на чорàпе у одайàта (Софийско); Кренàл на кошỳл’а (Благоевградско) и др.;

 

на за означаване ‘цел на действие’, книж. за: ште да са жèни на втòра женà (Смолянско); Утѝва да сватỳва на мумàта (Сливенско); Мѝка отѝде нà вода с котлѝте (Пирдопско) и др.;

 

на за означаване на ‘движение към лице, цел’, книж. при: Утѝвъми нъ кръ̀сникъ си с кравàй (Русенско); Зèт’ъ утѝва на бàбата и на д’àдото. Идѝ на бàба Д’àна (Провадийско); Йàс отѝвам на свинйèто (Ивайловградско) и др.;

 

у за означаване ‘положение вътре в нещо’, книж. в: У сандъ̀ко е. У рикъ̀та пàднал (Русенско); У идѝн пòш и завъ̀зан (Разградско); У удъ̀тъ и путъ̀нъл (Павликенско); Кàрът у кърỳцътъ (Търновско); Бèла плàтно у рекàта. Ше тỳри едѝн крàшник у торбèто (Ихтиманско); Очèл у горàта. Седѝ у грàт (Софийско); С колà идè у градò. Лòват кр̥̀сто у рекàта (Кюстендилско) и др.

2. И н ф и н и т и в н и  к о н с т р у к ц и и

В балканските и мизийските говори край глаголи, които означават възможност за действие, като  м о г а,  с м е я,  р а ч а  и др., се срещат скъсени инфинитивни форми: Сигà ни мòгъ издържè нъ тъквъ̀с свàдбъ. Àc ни мòга ти кàзъ. Ни смèйъ прудỳмъ (Габровско); Àс нѝшту ни мòйъ ти кàзъ. Мòш ли гу чỳ? Ни смèйе продỳма пред баштà си (Троянско); Ни мòйът гу изèде (Сливенско); Не мòга ти кàза кугà ште си дòе. С нѝшто не мòем ти помòгна (Пирдопско) и др.

АДЙЕКТИВНИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ

При адйективните словосъчетания по-съществено е изразяването на сравнителна степен. В повечето български говори сравнителна степен се изразява с частица по и съответното прилагателно име, свързано с името с предлог от: Тòй и пò-гул’àм ут мèн’ъ (Габровско); Онà е пò-стàра от сестрà ми (Софийско) и др. В мизийските, някои балкански, източнорупските и тракийските говори обаче при прилагателни, означаващи ‘възраст, големина и др.’, сравнителната степен е без частица по и сравнението, съпоставянето се изразява само с предлога от: Тòй мàлък от вàс (Преславско); Едѝн брàт ѝмах от мèне мъничък (Новопазарско); В сèлото от

266

мèне стàр ѝма. Тѝ от нàс ỳбави бà, рỳсите (Шуменско); Д’àдо Тòнчо от баштà ми гол’àм бềши (Търговищко); Од Жел’àска бѝл мàлък (Карнобатско); Тòй е мàлък ут нèхи трѝ гудѝни (Хасковско); Д’àдо Стамбòл Стàвреф трѝ гудѝни ут мèне гул’àм. Мàлък ут тèб’ạ (Зап. Тракия) и др.

ИЗРЕЧЕНИЕ

ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ

В строежа на простото изречение се срещат следните по-характерни частични синтактични особености.

1. В ъ п р о с и т е л н и  и з р е ч е н и я

Въпросителните изречения в по-голямата част от българските говори се образуват с въпросителна частица, въпросително местоимение или въпросително наречие: Шъ дòйът ли нъ свàдбъ (Габровско); Тѝ обрà ли ги? (Ихтиманско); Кòй че четè? (Софийско); Кугà и бѝл у сèлу? (Първомайско) и др.

В някои родопски говори обаче покрай този вид изречения се срещат въпросителни изречения и без въпросителна частица, въпросително местоимение или въпросително наречие. Те се оформят само със своята мелодика (интонация), която в края на изречението се повишава и придава въпросителен облик: Рồчен дарàк сте не вѝдвали? (Девинско); Не е дашồл Мехмèт? Нè е хòдил на Сòф’а? A таквò нèмаш лепѝло? (Крумовградско) и др. Интересно е да се изтъкне, че такива изречения се срещат по-често в говори вън от пределите на България, например в Банат и в Съветския съюз: Дубрề читъ̀? Ти й студèну? У шкỳлата и наỳчника? Ву треба мêсу? Cạ дубрề? (Банат); Тѝ ни двàдала в нàшту сèлу? (Съв. съюз — говори на територията на бившия вече СССР, бел. ред.) и др.

2. О т р и ц а т е л н и  и з р е ч е н и я

При отрицателните изречения по-характерни са изреченията, изразяващи отрицателен отговор с частица к’и в края. Те се срещат в мизийски, източнорупски говори и в подбалканския говор: Ни знàм кѝ. Не штъ̀ кѝ, Нèмат кѝ (Шуменско); Ни мòш кѝ. Ни ги знàм кѝ (Сливенско); Чàках го байà, не дòде кѝ (Асеновградско); Не фàтихме рѝба кѝ. Не сѝ дошèл кѝ (Малкотърновско) и др.

267

3. С л о в о р е д

Частичните синтактични диалектни особености в областта на словореда са много. По-важните от тях са следните:

1.  К р а т к и  ф о р м и  н а  л и ч н о т о  м е с т о и м е н и е  в  н а ч а л о т о  н а  и з р е ч е н и е. В някои родопски и тракийски говори кратките форми на личното местоимение са в началото на изречение: Ма дàде пàк въф съ̀т (Златоградско); Го зèме. Йа клàват ф тòрбата. Ги бèрат зелèнки (Зап. Тракия) и др. Такъв словоред широко е разпространен в българските говори в Банат и в Съветския съюз: Ме булѝ крàк. Tи й студèну? Гу прàвạт ут тѝквену сềме. Ву трềба мềсу? Ги тупъ̀т, г’и менът кунòпете (Банат); Гу удвềхми и утѝдахми на дрỳга рàбота. Ви кàзвам кàк мạ глèдạхạ. Н’и пуѕвạнѝха ф клàс (Съветски съюз) и др.

 

2.  Ф о р м и  н а  п о м о щ н и я  г л а г о л  съм  в  н а ч а л о т о  н а  и з р е ч е н и е. В някои родопски и тракийски говори и формите на помощния глагол съм могат да бъдат в началото на изречение: Съм ѝскал йà тèбе (Златоградско); Си йа зè напрèш (Асеновградско) и др. Такъв словоред широко е разпространен в българските говори в Банат и в Съветския съюз: Съм шкулàр у трèкийạ клàс. И дубъ̀р-челềк’. Сạ палк’ềне съ̀те (Банат); И бъ̀лгарин мòйа д’àду. Сạ дубрѝ òра и др.

 

3.  П о м о щ е н  г л а г о л  в  с л о ж н о  м и н а л о  в р е м е. Формите на помощния глагол съм и бях при сказуемо в сложно минало време, когато не е в началото на изречение, в повечето български говори са непосредно пред причастието и между тях не може да се вмъква друга част на изречението: Тàм и ѝмалу гул’àму сèлу (Габровско); Тỳрците съ скàрали със нèгу (Шуменско); Нъ нѝвътъ дицàта съ рàждали (Старозагорско) и др. В западните говори обаче формите на помощния глагол в сложно минало време са отдалечени от причастието и между тях могат да се вмъкват други части на изречението: Тòй е днèска ишàл. Нѝм са пòвече дàли. Мèне са забѝте паднàле. Òсем годѝни сам слугѝна седèла. Тỳк е дàш нòгу имàло. Нòго рàбоши бèа тѝе изнèле (Ихтиманско); Каквà е кàшта станàла. Он бèше войнѝк ишèл. Онà бе ỳбаво измèла (Кюстендилско) и др.

 

4.  К р а т к и  ф о р м и  н а  л и ч н о т о  м е с т о и м е н и е  к р а й  с к а з у е м о  в  м и н а л о  н е о п р е д е л е н о  в р е м е. Кратките форми на личното местоимение в изречения с минало неопределено време, когато не е в началото на изречение, в повечето български говори, т. е. в североизточните, северозападните, източните рупски и др., са между помощния глагол и причастието (пом. глагол +

268

местоимение + причастие): Млòгу пъ̀ти съм му кàзала на мъжò си (Шуменско); Пърѝ съм му дàл (Габровско); Тѝ си ме тъ̀рсил (Малкотърновско); Йà сам го искòпал (Ихтиманско); Бѝволица са му купѝли (Софийско); Онѝ са ни видувàли (Кюстендилско); Такà са ми кажàли (Благоевградско) и др. Този словоред е по-нов.

 

В родопските и в западните рупски говори обаче кратките форми на личното местоимение са пред цялата глаголна форма (мест. + пом. глагол + причастие): Йề ти съм кàзал. Ако мạ си забурѝл. Нѝе ве сме кàнили (Смолянско); Йà му съм дàл адѝн лềп. Йà го съм искỳтил (Златоградско); Йề ги сồм гл’ồдала. Дванàйсе гадѝни кàк йе сме градѝли кồштаса (Девинско); По аннà крàва ми са остàвили. Па го сạ налòжили (Велинградско); Йà го сам дàл. Йà му сам купѝл цървỳле (Банско); Мн^уòгọ тъ сạм х’арèсал. Т^уòлкọ мъ си заборѝл. Кàк г’и сме п’àли (Гоцеделчевско) и др. Този словоред е по-старинен. Той е зарегистриран и в старобългарски: (пет таланта ми си дал — пет таланта си ми дал).

 

5.  О т р и ц а н и е  не  и  к р а т к и  ф о р м и  н а  л и ч н о т о  м е с т о и м е н и е  к р а й  с к а з у е м о  в  п р о с т а  г л а г о л н а  ф о р м а. В балканските и мизийските говори в изречение с отрицание не, кратка форма на личното местоимение или възвратна местоименна частица се и при сказуемо в просто време, когато са в средата на изречение, има по-нов словоред, при който отрицанието е отделено от глагола и между тях е кратката местоименна форма (не + местоимение + глагол): Тàте ни мъ̀ пỳшта. Т’è ни гу дàват (Беленско); Àc ни тъ чỳвъм. Мàйкъ ни гу пỳштъ. Тòй ни гу вѝждъ (Габровско); Àc ни тъ̀ слỳшъм. Да нè йъ тъ̀пчити (Сливенско) и др.

 

В повечето западни и югоизточните говори обаче се пази по-старинен словоред, при който отрицанието не е непосредно пред глагола (местоимение + не + глагол): Àc тъ ни вѝд’ъ. Тòй гу ни знàй. Нѝй г’и ни слỳшъми. Нѝкъкъф съ ни вèсна викѝ (Троянско); Àз гу не познàвам. Тòй ми не кàза нѝшто (Пирдопско); Йà му не кàзвам. Тòй ми не дàва парѝ (Златоградско); Пồрвийạ йề гу не ѝштех. Йề гу не гàлех йềце (Смолянско); Йà те не пỳштам. Нѝшто ми не дàваа. Да ми не мèни вèрата (Разложко); Йà го не познàвам. Тòй ми не кàза (Плевенско); Йà му не дàдох. Тòй ми не трèбе. Сегà вèче ги не закàчат (Ихтиманско); Йà те не òкам за лòшо. Нѝшто ти не купѝх. Тѝ ме не познà (Софийско); Йà те не вѝда. Òн ми не дàва. Без йàден’е те не остàвл’ат (Кюстендилско) и др.

Когато отрицанието е в началото на изречение, в балканските и мизийските говори се запазва словоредът: Ни тъ чỳвъм (Габровско); Ни тъ слỳшъм (Сливенско) и др. В останалите говори обаче

269

местоимението се поставя след глагола: Не платѝа ми нѝшта (Девинско); Не штồ го (Смолянско); Не познàвам та (Велинградско); Не дàват ми парѝ. Не будѝ г’и (Пирдопско); Не бèше ми добрè. Не дàва ми йàдове (Ихтиманско); Не кàзвайте му за мèне. Не дàвай му нѝшто (Софийско); Не дàдоа му да ỳчи. Не дàвам си вèрата. Не приѝмат го (Кюстендилско) и др.

 

6.  О т р и ц а н и е  не  к р а й  с к а з у е м о  в  с л о ж н а  г л а г о л н а  ф о р м а. В български говори — североизточни, западни, източнорупски и др. — в изречение, в което сказуемото е в минало неопределено време, отрицанието не е пред помощния глагол (не + пом. глагол + причастие): Àc ни съ̀м душлъ̀ (Търновско); Навъ̀н ни съм излѝзъл (Ловешко); Не сàм игрàла. Бес прасè не смè седèле (Ихтиманско); Ивàн не е дошàл (Софийско) и др.

 

В родопските и тракийските говори обаче отрицанието е пред причастието (пом. глагол + не + причастие): Йề сạм нè пейàла. Йề сạм нè дошồл тèбе да гл’ồдам. Йê му сạм хàлишта нè донèсла. За нèга сме нè слỳшали. Тề сạ нè хòдили (Смолянско); Йề сạм нè вѝдовала (Маданско); Сегà сạм н’ồ òдило (Девинско); Дрỳгу съм нè рèкълъ. Гà съм нè кàзъл. Къкò сме нè претеглили. Да гу б’à нè пуглèднълъ (Тракия) и др.

 

7.  О т р и ц а н и е  не  и  к р а т к а  ф о р м а  н а  л и ч н о  м е с т о и м е н и е  к р а й  с к а з у е м о  в  с л о ж н о  м и н а л о  в р е м е. В много български говори — главно източни и някои западни — отрицанието не е пред помощния глагол, a кратката местоименна форма е между помощния глагол и причастието (не + пом. глагол + местоимение + причастие): Àc ни съ̀м гу тъ̀рсилъ (Ловешко); Тѝ ни сѝ му дàл пърѝте (Сливенско); Нѝй ни сми им въ̀рнъли бръшнòту (Старозагорско) и др. В 3 лице ед. число обаче словоредът е друг: Тòй ни мỳ й дàл. Т’à ни гỳ й вид’àлъ (Габровско) и др.

В някои югозападни говори отрицанието е пред кратката местоименна форма, a помощният глагол е пред причастието (не + местоимение + пом. глагол + причастие): Èс не му сам тỳрила. Не г’и сме белòсали (Велинградско); Вàс не вè сме рỳкали (Банско); Нѝе вòда не мỳ сме турѝли ѝч (Петричко) и др.

 

В говори около северната половина на ятовата граница отрицанието е между кратката местоименна форма и помощния глагол (местоимение + не + пом. глагол + причастие): Тòй го не е вѝдел. Àс му не съм пѝпал торбàта (Пирдопско); Йàз го не сàм видèла. Тòй го не è послỳшал. Отпуска му не сà давàле. И чàсно ми не сà дàле ѝч (Ихтиманско); Он ме не è вишèл оттогàй (Кюстендилско) и др.

270

В родопските говори отрицанието е пред причастието, a кратката местоименна форма е пред помощния глагол (местоимение + пом. глагол + не + причастие): Ама йề гу сạм нè чỳвала. Йề гу сạм нè вѝд’ел. Йề тạ сạм нè чỳвал дạ пọпềеш. Йề вạ сạм нè вѝд’вạл дạ влезèте бy ... ồш. Тềх г’и сạ нè кạлèсвạли на свàдбạ (Смолянско); Кенàно си ...уло, пъг гу си нè вѝдело (Девинско) и др.

СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ

Частичните синтактични диалектни особености в строежа на сложното изречение са малко.

В строежа на  с л о ж н о т о  с ъ ч и н е н о  и з р е ч е н и е  те се проявяват предимно в по-особени, диалектни значения на някои съюзи, като чи при съединителни връзки (книж. и): Мòйтъ мàйка съ ръзбул’à, чи умр’à (Габровско); Къту зъвълè зърънтъ̀, чи чàк вич’ъртъ̀ спрè (Троянско) и др.

В строежа на  с л о ж н о т о  с ъ с т а в н о  и з р е ч е н и е  те се проявяват също в по-особени, диалектни значения на някои съюзи и в по-особени връзки при подчинени изречения.

1. В говорите се среща съюз да за означаване на условие (книж. ако) или за означаване на следствие (книж. че): Онà би ручàла, да ѝмаше штò. Йà бѝ те тепàла, да не бèше мàк’а ти. Онѝ би го свр̥шѝли да мòжат (Софийско) и др. — Кат cạ привèдох дạ грạбнàх тойàгạта (Разградско); Натвàрих колà съз дềск’и да г’и отпрàтих (Тетевенско); Изб’àгаа да си отѝдоа (Казанлъшко) и др.

2. За българските говори, както вече се посочи, са характерни подчинените определителни изречения, свързани с определителни съюзи. В източните говори съюзът е дèту, дет: Учѝтъл’ът, дèту мъ ỳчи, и стàр. Гърнè, дèту ъ дърџàлу кътрàн’, мл’àку ни мòъ дърџѝ. ма иднѝ, дèту съ събѝрът ф чèркоъ да читъ̀т мулѝтви (Троянско); Знàм Стòйка, дèту гу убѝха у уйнъ̀та. Испъ̀ди кòн’у, дèту прàи пàкус. Прѝкъскътъ, дèту и за вълкъ̀. Чỳшк’ити, дèту г’и печèм (Шуменско) и др.

В западните говори се употребяват съюзите дèка и што: Нòса парѝте, дèк ми г’и дàде (Пирдопско); Йà имàх бàба, дèк пỳшеше. Тàа офцà е сагмалѝца, дèка прес лèтото се млекỳва (Ихтиманско); Човèко, дèка го видòх (Самоковско); Къштата, дèка е на крàйо на селòто. Женѝте, дèка се бèа збрàли на клàденецо, си отидòа (Софийско); Кòй е тòе човèк, дèка го сретн ме? Тòе ле е, дèка го видṑме снòшти? (Кюстендилско) и др. — Мажò, штò го сретнàме (Самоковско); Да те удàри у глàвата лèбо, штò го рỳчаш. Пипèро, штò го купѝх чèра, е л’ỳт (Софийско) и др.

[Previous] [Next]
[Back to Index]