Българска диалектология
Ст. Стойков

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В СИНТАКСИСА

Общи синтактични особености:

   Словосъчетание

   Изречение

        Просто изречение (Съгласуване; Пряко допълнение с лично местоимение; Удвояване на части на изречението;

                   Повтаряне части на изречението; Словоред)

       Сложно изречение

Като езикова проява диалектът има ред характерни особености, които се отразяват и върху неговия синтаксис. Диалектът съществува като устна реч, която до голяма степен е диалогична, т. е. при нея обикновено вземат участие две лица — говорещо и слушащо, които са в непосредна връзка. Освен това диалектната реч по съдържание е доста конкретна, засяга близки, непосредни нужди и интереси, задоволява по-ограничени изисквания и служи за изразяване на по-прости логически връзки. Затова синтаксисът на диалектите в сравнение със синтаксиса на литературния език е по-прост. Литературният език в своята основна проява е език писан. С него се изразяват по-сложни, по-диференцирани и по-отвлечени логически връзки и отношения. Затова синтаксисът му е значително по-сложен и по-разнообразен. В диалектите по-широко са застъпени простите и сложните съчинени изречения, които често са и непълни поради диалогичния характер на речта, a сложните съставни изречения са по-ограничени и по-слабо развити.

Диалектните различия в областта на синтаксиса са сравнително малки, защото синтактичният строеж на езика се отличава със своя устойчив характер. Но и сведенията ни за синтактичните особености на българските диалекти са доста ограничени, защото в нашата диалектоложка литература синтаксисът на отделните говори все още не е достатъчно разработен. Изследвачите на отделни говори обикновено не се спират на синтаксиса или му отделят малко място, като се задоволяват с общи бележки и с изтъкване на някои особености предимно в словореда. Едва в последно време някои диалектолози насочват вниманието си и към тази страна на народната реч, но изнесените от тях материали не са достатъчни. По тези причини данните за синтактичните особе-

257

ности на българските диалекти все още не само са малко, но до голяма степен имат и откъслечен, случаен характер, не обхващат всички основни говорни групи. Затова при сегашното състояние на българската диалектология ще се задоволим да се спрем на ограничен брой синтактични диалектни особености, за които има сравнително по-пълни данни.

По своя характер синтактичните диалектни особености са два основни вида — общи и частични.

О б щ и т е  с и н т а к т и ч н и  о с о б е н о с т и  се срещат във всички български говори и са обща тяхна черта, но която се отличават от литературния език. Както вече се изтъкна, диалектната реч има изключително устна проява и по строеж и функции съществено се отличава от книжовния език в неговата основна представителна форма — писания език. Тя обаче е много близка, дори еднаква с говоримата форма на книжовния език. Тъй като синтаксисът на говоримата форма на българския литературен език все още не е изучен и не са ни ясни всички негови особености, не може напълно точно да се установи по какво той се различава от синтаксиса на диалектната реч. Въпреки това обаче тук се дават редица общи синтактични особености на българските говори, за които се приема, че са общи техни черти.

Ч а с т и ч н и т е  с и н т а к т и ч н и  о с о б е н о с т и  не обхващат всички български говори, a се срещат само в няхои от тях, т. е. те са различителни техни особености. За тях е харахтерно, че обикновено са присъщи на големи говорни групи и че много малко имат ограничен, микродиалектен характер. Освен това частичните синтактични особености нямат сложна диференциация, не показват голямо диалектно разнообразие, както това е при фонетичните, лексикалните и морфологичните особености. Следователно по структура те са доста елементарни.

Трябва да се има предвид, че делението на синтактичните диалектни особености на две групи — общи и частични — е условно до известна степен, защото има черти, които като структурна особеност са характерни за всички диалекти, но които в отделните говори се проявяват различно и имат вътрешна диференциация, т. е. като цялост са общи, a по конкретното си реализиране в отделните говори са частични. Такъв е например строежът на подчинените определителни изречения с относителни съюзи дèту, дèка, што и др.

258

ОБЩИ СИНТАКТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

Общите синтактични особености на българските диалекти са сравнително малко. Те се срещат във всички части на граматичната структура, но преобладават в строежа на простото и на сложното изречение.

СЛОВОСЪЧЕТАНИЕ

Общите синтактични диалектни особености в строежа на словосъчетанията са малко. По-характерни за тях са глаголните словосъчетания с двойна предложна връзка, т. е. при които са употребени двойни предлози.

В българските диалекти се срещат двойни предлози за изразяване на пространствени, временни, целеви и др. отношения. Такива са например двойните предлози:

1. За означаване на  п р о с т р а н с т в е н и  о т н о ш е н и я

от пот — за движение, чието начало е под нещо: Кỳчету пỳснълу пръ̀стенцету ут пут езѝ’ку (Новопазарско); Зъ̀ме йайцèту ут пут кукòшката (Банат); Докàра снèк от под Рỳен (Кюстендилско); A девòйче дàва гердàн от под гỳшу (Брезнишко) и др.

 

от нат — за движение, чието начало е над нещо: Узнàло прỳчката от над вратàта (Кюстендилско) и др.

 

от при — за място, откъдето започва, изхожда действието: A т’à сà привикнàла от при козѝте (Пирдопско); Цàрскийът сѝн излèзъл от при бàбуту (Брезнишко) и др.

 

на слет и на по — за движение след нещо: деше на след мèне (Пирдопско); На сл’ът сỳшътъ бèши кѝшътъ (Еленско); Òдил, òдил на по нèго (Велинградско); Кỳчето тѝчаше сè на по мèн (Пирдопско); Зèл синò и та се затръ̀кнал на по нèго да го стѝгне (Софийско); Зèла онà напрèт, òн на по н’èе (Видинско) и др.

 

на прет — за движение от предната страна: На прет сфàдбата вървèхъ (Котелско); На прет стàдуту върѝ вàкъл йунèц (Силистренско) и др.

 

от по — за движение по обект: Д’àдо Тѝлко са врàштал от по селàта (Тетевенско); стинскийът калỳгер се върнỳл от по òфце (Брезнишко) и др.

2. За означаване на  ц е л е в и  о т н о ш е н и я

за на — за място на действие: Ф нѝх тỳраше за на нѝва (Ихтиманско); Нѝйа звèм сàму за на свàбда (Банат) и др.

259

на към — за обект на движение: Òбърни се с òчи на към мèне (Тетевенско) и др.

 

за от — за предпазване: При родѝл’ата се тỳрат за от истравỳшка катранѝца, бр̥̀до, нѝштелки (Кюстендилско); На тòз дèн’ ни се рàбути за уд грàт (Банат) и др.

 

за до — за краен предел: Извàдил купòне за до Нòва годѝна (Ихтиманско) и др.

3. За означаване на  в р е м е н н и  о т н о ш е н и я

до на — за краен предел: Стуйъ̀т ду на вечạръ̀ (Банат) и др.

ИЗРЕЧЕНИЕ

ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ

В строежа на простото изречение се срещат следните по-характерни общи синтактични диалектни особености:

1.  С ъ г л а с у в а н е

1.  П о д л о г  в  е д.  ч и с л о,  с к а з у е м о  в  м н.  ч и с л о. Когато подлогът е име, изразяващо сборно понятие, сказуемото обикновено е в мн. число, т. е. има логическо съгласуване, a не граматично: Гол’àма згàн са се насабрàле (Пирдопско); Съ̀та свàбда сạ утишлы̀ на чъ̀рква (Банат); Млòгу нарòт дувàд’аạ у нàс (Шуменско); Пò-рàно не сà знайàле нарòда (Ихтиманско); Млòгу нарòт са сабѝрат тàм (Софийско); Цèлата маалà дòйдат да глèдат (Кюстендилско) и др.

 

2.  Д в а  и  п о в е ч е  п о д л о г а  п р и  с к а з у е м о  в  е д.  ч и с л о. Когато в едно изречение има повече подлози, обикновено сказуемото се съгласува само с най-близкия подлог, без оглед на останалите подлози: Плỳгạ и мутѝка светъ̀ рàни (Банат); Мòмъкъ и мумъ̀тъ и душлà у сèлуту (Габровско) и др.

2.  П р я к о  д о п ъ л н е н и е  с  л и ч н о  м е с т о и м е н и е

В голяма част от българските говори се срещат случаи с лично местоимение в именителен падеж в служба на допълнение вместо в гломеративен или в дателен падеж: Àc мъ н’àмъши. Àc н’àмъ дъ ми плàчи дèтету. Пък тòй гу н’àма Тòша. Тòй тугàс ни му бèши студèну (Търновско); Àc мъ й страў. Àc мъ н’àмъши у думà. Ас иннъ̀ жинà бèши ми кàзала (Беленско); Àc ми дадъ̀т л’àп (Шу-

260

менско); Àс ми текнà на акъ̀лъ. Тòй му се чѝни шегà тàа рàбота (Троянско); Àс мъжъ̀ ми кàзъ. Мѝсл’ът, чи àс мъ н’àма. Тòй н’àма да гу ѝма тàм (Сливенско); Àc ми ѝмету бàба Слàва (Новозагорско); И тòй не гу вид’àф (Първомайско); Йà зè да ми се спѝ. Тòй му е мѝло да дадè (Малкотърновско); Йà ме сѝчко заболè. Баштà им тòй гу стрàх (Ихтиманско); Йà ми не е добрè (Ботевградско); Тòй му е добрè. Т’à a болѝ гърло (Разложко); Йà ми дозимè (Благоевградско); Тѝ àрно ти текнà (Петричко) и др.

3.  У д в о я в а н е  н а  ч а с т и  н а  и з р е ч е н и е т о

1.  У д в о я в а н е  н а  п о д л о г а. Много често в диалектната реч подлогът, изразен с име, се удвоява с местоимение, или, изразен с местоимение, се удвоява с име: Т’à Бòйка бèше у думà. Тòй Ивàн съ й ужèнил. Тòй умр’àл баштà му (Шуменско); Т’à дòде систрà ми. Т’à умр’à на д’àда Йордàна бàбата (Русенско); Т’à бàба ти бèши ѝтръ жинъ̀. Тè тỳрцити съ устàали млòгу пърѝ тугѝъ (Троянско); Т’à мумàта станàла въф клàанца на рѝба (Новозагорско); К’à мàйка перè на р’àката. Тие конèто ѝска да са жèнни (Малкотърновско); Тề умрềла нàшта Йовèна (Крумовградско); К’à Гѝнка трèбе да ги остàви. Тòй си излàа димà (Ихтиманско); Стàрецо òн нòгу ѝска да пѝе ракѝа (Кюстендилско) и др.

 

2.  У д в о я в а н е  н а  о б е к т а. Във всички български диалекти прекият обект се удвоява, като се изразява с име и с лично местоимение или с пълна и кратка форма на лично местоимение: Àc нèйа йà вѝждам. Àc тèби ти кàзъф. Млòгу пъ̀те съ̀м му кàзала на мъжò си (Шуменско); Кòл’а гу блъ̀снъли у кънàлъ (Търновско); Ивàна гу срèшнъх в гуръ̀тъ. Уфцèти ги видèли на ливàạтъ. И т’àх ги вѝкаа за вуйнъ̀тъ (Троянско); Жèтвата йа жèнехме на ръ̀ка (Старозагорско); Д’àда Къ̀н’а гу намèриа на нидèл’ата чàк (Новозагорско); Иà сакà го пòмна д’àда. У пун’д’èл’нъкъ йạ калèсват калтàтата (Хасковско); Синà му го убѝха (Ямболско); Стòйна го зèли войнѝк. Свин’ềте вèйк’е хи продàдахме. Нèго го вѝкат Ивàне (Малкотърновско); Затовà му плàштаме на г’àдо Стòйно по едѝн дèн жàтва (Пирдопско); Кỳма Лѝса нѝкой йа не р’ỳкал (Гоцеделчевско); Сенòто го продàдоа. Тèбе те òкат на свàдба (Софийско); Офцàта йа заклàхме вчèра. Волòвете ги пуштѝхме на пàша (Пернишко); Мòсто го направѝйа. Стойанчòте го бѝ мàк’а му (Брезнишко); Йà му казỳем на дèда Никòла. Збрме го сенòто. Онѝ трèбе мèне да ме вѝкайа (Кюстендилско) и др.

261

4. П о в т а р я н е  ч а с т и  н а  и з р е ч е н и е т о

1.  П о в т а р я н е  н а  с к а з у е м о т о. За да се изрази продължителност на глаголното действие в народната реч обикновено сказуемото се повтаря: Кът бѝиш, бѝиш, стàвъ нъ мàслу (Разградско); Д’àду ти Стòйу съ въ̀рни кàпнъл, пъ̀шкъ, пъ̀шкъ (Троянско); Одил, òдил на по нèго и рèкъл (Велинградско); дат па купỳва, купỳва, та сѝчко си накỳпи (Пирдопско); Върв’àли, върв’àли, срèшнали адѝн лъ̀ф (Гоцеделчевско); И тòй чềкал, чềкал съ̀та дèн’ (Банат); И òн одѝл, одѝл та y градò (Софийско) и др.

 

2.  П о в т а р я н е  н а  п р е д л о г. Предлог, който се отнася към две и повече еднакви части на речта, обикновено се повтаря пред всяка една от тях: Àc шъ кàжъ на тàт’а и на д’àда (Русенско); За Гàнъ и за нàс ше ѝма (Павликенско); Àc съм з д’àда и з бàба (Свищовско); За пумàга на дềда и на бàба. Мѝтку и дубàвел картèл за лềп и за зàхар (Банат); Че му помòгнат с парѝ и c имòт (Софийско); Од мàк’а ни и од баштà ни е кàштата (Благоевградско) и др.

5. С л о в о р е д

1.  О б ъ р н а т  с л о в о р е д. В говорите широко е разпространен обърнатият словоред, при който частта, върху която пада логическото ударение, е в началото на изречението: На мòйту мумѝчи и тъ̀с ỳбавата къ̀шта (Търговищко); Със Лàзара шъ ѝдим на прѝкъскъ (Преславско); Сè на Ивàна дàва пạрѝ (Варненско); Зѝмнọ врèмẹ хòдим нạ учѝлиштẹ (Сливенско); З бàче му и двамѝната си бèа направѝле кàшта (Ихтиманско); Coc йàбуки рàнат свин’èто (Кюстендилско); Тàм им йе билà кàштата (Дупнишко); Тỳка ни бèше горàта лèсно (Благоевградско) и др.

 

2.  П о д л о г  в  к р а я  н а  и з р е ч е н и е. В говорите доста често при обърнат словоред подлогът е в края на изречението: С тèп ни штъ̀ ъ се ръзбѝръм àс. Събирèм съ вèч’ър жинѝте (Троянско); Амъ чàкай да изб’àгна àзе (Тетевенско); Сѝчко му кàзах àс (Панагюрско); При д’àда си утѝде да живèй т’à (Сливенско); Мѝжа съм гл’ồдала йề (Смолянско); Родà имàх голèма йàзе (Ихтиманско); Нèго си ткàеме нѝе (Благоевградско) и др.

 

3.  С к а з у е м о  в  к р а я  н а  и з р е ч е н и е. В говорите доста често сказуемото е в края на изречението: Адèт’ето нàши млòгу б’àха. Нѝе ф сàа к̀ъшта като гòстите сме (Зап. Тракия); Тò сạ Мехмèт кàзва (Девинско); Тѝйа на глàс пèйат (Самоковско); Мèне оѕàрана лèп не дàдоа. Тàм па и нòго голèм снèк пàда (Ихтиманско); Он го нèкаде загубѝ. Бàба му снòшти тỳа бèше (Софийско); Товà момчè мàш da и è. На нèйа нек си сà. (Благоевградско) и др.

262

4.  О б с т о я т е л с т в е н о  п о я с н е н и е  в  к р а я  н а  и з р е ч е н и е. В говорите доста често в края на изречението се поставя и обстоятелствено пояснение: Тòй л’àп нъ клàва фустàта хѝч (Зап. Тракия); Д’àда Къ̀н’а гу намèриа на нидèл’ата чàк (Новозагорско); Тè тỳрцити съ устàали млòгу пърѝ тугѝъ (Троянско); Тàте бèше кмèт тугàва. A сам са родѝл тỳк (Пирдопско); Без вòда не мòе да се помѝне ѝч. Нис полèто е голèм снегà нòго (Ихтиманско); Ойдòа да вѝдат какòф е живòто и земн’àта тàм (Кюстендилско) и др.

 

5.  З а д п о с т а в н о  с ъ г л а с у в а н о  о п р е д е л е н и е. В говорите се срещат значителен брой случаи с постпозиция на съгласувано определение: Мумѝчищиту стàналу на инъ рѝба гул’àма (Русенско); Орèи млàди наникнàа по полèту (Сливенско); Онѝа са дрèи въ̀лнени (Ихтиманско); Вѝш каквà си момà дỳндеста (Самоковско); маме нòгу рàботи стàрски (Кюстендилско) и др.

 

В говорите се срещат случаи със задпоставно определено определение при определено определяемо, т. е. членувани определение и определяемо: Слет слỳжбата воèнната постàпих на слỳжба (Пирдопско); Ше тỳри котèла голèмийа срешта кàнтулата. Баштà му ми аризà бичèто дъ̀ртото. Машкарàк — нѝе сè такà вѝкаме на децàта мàшките (Ихтиманско); Йадèм със сòкạ слàткийạ. Пукрàй шỳнката варèната ѝма и рềн’. Пъ̀хним вътре стъклèнката прàзната (Банат) и др.

 

6. П р е д п о с т а в н о  н е с ъ г л а с у в а н о  о п р е д е л е н и е. В говорите се срещат много случаи с предпоставно несъгласувано определение: Вòди на тàт’ъ систръ̀ (Габровско); На д’àда Мѝха м’àстуту взèли (Еленско); На бръснàр’а, на Кòл’а, мàйка му и душлà. На синò ми дềтиту бềши тỳка (Търговищко); Шчỳпилу нъ стòвнътъ дръ̀шкътъ (Павликенско); На чѝча ти Гòша жинà билà (Плевенско); На мъжъ̀ и брàтувата дъштер’à билà пò-млàда (Тетевенско); На Бел’àка мàйка му дохòжда. На едѝн мàш женàта билà мàлко смèтена (Ботевградско); Он зèл на баштà си кàштата (Софийско); На едèнио сѝн бàбата живèе при нèго. Прибрме на стàрецо на сестрà еднò детè (Кюстендилско); Тѝйа ми са от кèрка сѝнове (Петричко) и др.

СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ

Общите синтактични диалектни особености в строежа на сложното изречение са сравнително малко. От тях са по-характерни следните:

1. Б е з с ъ ю з и е. В говорите широко е разпространено безсъю-

263

зието при сложните съчинени изречения: Млòгу òдих, млòгу рàбути сминѝх (Троянско); дът при кумъ̀, гу пучèрпът. Инà систрà ѝмъф, т’à умр’à (Сливенско); маше лềшта, сềеме, вàдēме от лềштата (Хасковско); Трудѝла сам са, раг’àла сам за нèго, очувàх го (Пирдопско); Опнат трапèзата, тỳрат в едѝн шинѝк жѝто, кукурỳс, гр̥̀стено сèме (Ботевградско); Бỳките сечèа, к’умỳр горèа. Седèле там, седèле, пòсле си направѝле еднà кàштичка (Ихтиманско); И почнàле да пийàт, да йадàт (Самоковско); Лèте рабòти по кàшти, зѝме шѝе. Ке се чỳе свàдба, к’ ѝдеме (Кюстендилско) и др.

Безсъюзие се среща и при сложни съставни изречения: Нèма да ѝда на рàбота, бòлна сам. Йà дѝгни вѝлата, ште се набудè н’àкуй (Пирдопско); Пъ̀к’у се пурзềва, нề се йòш испàл. Тъ̀й съм се уплàшыл, ни съм мòгъл да пубèгнạ (Банат); Он мѝслеше, баштà ми нèма да ме дадè (Кюстендилско) и др.

2.  М н о г о с ъ ю з и е. В говорите широко е разпространено и многосъюзието при сложните съчинени изречения: И пàк зèмът вѝнуту и ут’ỳвът сѝчките и къту ѝдът при кумъ̀ и вѝкът (Новозагорско); Ама пàк съ трỳд’ах и къ̀шта му напрàв’ах и хунỳчита ми стѝгнаха (Ямболско); Пàднах та са убѝх та си строшѝх ногồса (Асеновградско); Па го фанàле, па му връзàле ръцèте, па го закарàле у затвòръ, па го пребѝле од бòй (Панагюрско); Налèло кòжата с вòда, па а прекàчило на еднò др̥̀во, па зèло еднà тойàга, па пỳа кòжата и варèка (Ботевградско); Сѝчко бèше нàрака — че мòтаме памỳци, па изòткаме, па бèл’име, па че крòиме кошỳли. Тòве рѝт, па дрỳк, па y стредàта падѝна (Кюстендилско) и др.

3.  П о д ч и н е н и  о п р е д е л и т е л н и  и з р е ч е н и я, свързани с определителни съюзи дèту, дèк, штò и др. (за тях вж. тук, с. 271).

[Previous] [Next]
[Back to Index]