Българска диалектология
Ст. Стойков

 

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

 

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В РЕЧНИКА

 

 

ВИДОВЕ ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ДИАЛЕКТИТЕ

 

Структурно-семантични диалектизми  (Семантични диалектизми; Номинативни диалектизми)

Териториални диалектизми

 

Лексикалните различия между отделните български диалекти обхващат предимно известна част от речниковия състав и засягат всички негови страни.

 

Преди да се разгледат отделните видове лексикални различия, трябва да се изтъкне, че на пръв поглед те са значително по-големи, отколкото са в действителност, поради фонетични причини. В отделните диалекти има доста думи, които само външно са различни и особени поради по-особения им звуков състав, дължащ се на фонетични промени. Например думата  ч о в е к, стб. , в говорите гласи човèк, чоèк, чив’àк, чул’àк, чилèк, чв’ак ипр. Или думата  н о ж ч е  гласи нòшче, нòшчи, нòхчи, нòфчи и пр. Изобщо голяма част от думите в диалектите са особени, диалектни само по гласеж, по звуков състав, но не и по значение.

 

Лексикалните (речниковите) различия между диалектите, от една страна, се проявяват в структурно-семантичния характер на думите, a от друга — в обсега на тяхното разпространение. Затова диалектните думи (диалектизмите) са два основни вида — структурно-семантични и териториални.

 

 

СТРУКТУРНО-СЕМАНТИЧНИ ДИАЛЕКТИЗМИ

 

Структурно-семантичните диалектизми са във връзка със значението или формата на думите, т. е. с техния характер. От това гледище те са два вида: семантични и номинативни (терминологични).

 

1. С е м а н т и ч н и  д и а л е к т и з м и

 

Семантичните диалектизми са думи, които звуково и структурно са напълно еднакви, но ca c различно значение. Такива са например брèме (вид чувал, Брезнишко, a в повечето говори — тежест, носена на гръб, или изобщо тежест, мъка), дрѝпи (дрехи, Смолянско), мѝлос (обич, любов, Самоковско), чỳждица (външен примес в житна храна, Разградско), мръ̀фка (малко количество, Шуменско, Брезнишко — еннъ̀ мръ̀фк удъ̀ ни съм пѝл), л’ỳт (кисел, Смолянско), л’ỳтеш (киселец, Родопите), парлѝф (лют, Смолянско), спòрен (който стига, който задоволява, Шуменско), ỳдарен (трудолюбив, старателен, Пирдопско), мръ̀сен (блажен, Първомайско), чес (гъст, Разградско), вѝкам (плача, Видинско, Годечко, Брезнишко), гàл’ạм (обичам, Смолянско) л’ỳб’ạ (целувам, Смолянско), мл’àскạм (целувам, Брезнишко), лèжа (спя, Софийско), пàза (внимавам, Брезнишко, Софийско), сèда (живея, Елинпелинско), чỳвам (отглеждам, Софийско, Брезнишко) и др.

 

2. Н о м и н а т и в н и  д и а л е к т и з м и

 

В отделните диалекти сравнително най-много са номинативните (терминологичните) диалектизми. Те представят различни названия на предмети, прояви, явления, качества и др., които се отнасят до всички страни на живота. Номинативните диалектизми са последица от сложни и разнообразни културно-исторически връзки и въздействия и до голяма степен оформят отделните диалекти като отделни и самостоятелни езикови образувания.

 

Едни от номинативнитe диалектизми са  ч а с т и ч н и  (непълни), защото имат точни съответствия в останалите говори и в литературния език, a други са  п ъ л н и, защото нямат такива съответствия.

 

Ч а с т и ч н и  н о м и н а т и в н и  (терминологични) диалектизми в българските говори са думи като

кадѝл (дим, пушек) в  Р а з г р а д с к о;

 

въ̀бел (извор), гъ̀рмел (гръмотевица, гръм), зòрна (сутрин), дрòбен (хапка), кърч (скреж), обèклица (търнокоп), песнопòй (певец), смерч (множество), сòса (стига), стресъ̀ се (стопля се) в  Ш у м е н с к о;

 

в’àтърница (вятърна мелница), камѝна (огнище), котòй (стая), лòква (блато), паргѝйа (тояга), сèнца (мъниста), скòмен (стол), хл’àф (обор), жàлвам се (оплаквам се), кỳнд’ъ (бутам, повалям), мѝлвам (обичам), мърчѝ (стъмнява се), чỳркам (тека), веш (още), зòре (утре) в  П о м о р и й с к о;

 

нувинъ̀ (новолуние), пужàлъ (състрадание) в  К а р л о в с к о;

315

 

хрес (роса) в  П ъ р в о м а й с к о;

 

пòсетки (посещение), пòседница (ръченица), прèлу (прежда) в  Х а с к о в с к о;

 

трàга (миризма), трòнка (малко), травайàрам (страдам, мъча се), цирѝкам (викам) в  М а л к о т ъ р н о в с к о;

 

гàма (намерение, умисъл), гармỳда (буца), ѝзник (изгрев слънце), зàник (залез слънце), каблѝца (ведро), крỳпка (малка частица), кукỳда (юмрук), мрàзи ми (студено ми е), пòдник (обор), рòпка (дупка, яма) в  С м о л я н с к о;

 

битàнка (буен момък), кривàчка (шепа), нỳсер (ноздра) в  Б е л о с л а т и н с к о;

 

бàло (домашен вълнен плат), ѝн’a (скреж), куклèц (бримка), лоà (пърхут), маàн’е (прежда), мажàтица (женена жена), невòл’а (болест), òлба (кора на баница), пòл’ак (пъдар), стѝжа (средства), ỳрес (отсек), чак (гурел), вàркам (бързам), кòра (карам се), сèцам (дърпам), стàва се (събера се), ỳтеча (избягам), кравèн (пълен), безèр (напразно), зарàн (утре), надвòр (навън), неỳздано (ненадейно), сỳма (много) в  С о ф и й с к о;

 

бòжек (просяк), звот (клюка), конòпец (дебело въже), лих (зъл, буен) в  С а м о к о в с к о;

 

бàша (крия), кèпам (мигам), блàнаф (кротък), едномàн (постоянно), кот (при) в  Д у п н и ш к о;

 

вързòл’ (възел), връ̀чва (глинен съд), гонèтка (приказка), писъ̀к (гръклян), плавèз (молив), раскръ̀ске (кръстопът) в  Б р е з н и ш к о  и пр.

 

Между частичните номинативни диалектизми има известен брой думи, които представят значителен интерес по своя строеж и по своята вътрешна форма, т. е. по белега, легнал в основата на названието като негов структурен елемент. Такива са например блештỳлка (светулка, Шуменско), бранèц (перило, предпазна ограда на мост, балкон и пр., Михайловградско), в’àтрушка, ветрỳшка (вихрушка, Хасковско, Дупнишко), връзоглàфка (кърпа за глава, Видинско), грознѝца (малария, Годечко), гърмѝлọ (топ, оръдие, Шуменско), душн’à (засуха, Южна Тракия), еднорàмци (връстници, Дупнишко), кликàло (минаре, Шуменско), минỳшка (пътека, Никополско), òгница (едра шарка, Варненско), òпас (пояс, Белослатинско), подàпок (закуска, Дупнишко), пòрас (ръст, снага, Самоковско), порѝзн’ак (горна риза, Белослатинско), скачòк (скакалец, Софийско), трèпке (мигли, клепки, Годечко), ỳшники, ỳшници, ỳшнички (обеци, Югоизточна България), чèтул’а (рабош, Свиленградско), ледỳнка (ледена висулка, Смолянско), нарòй (пороен нанос, Шуменско), драгòвам (обичам, Смолянско), òбичен (симпатичен, мил, Радомирско), дàшен (щедър, който охотно дава, Врачанско), дигноглàф (непокорен, буен, Софийско), òраф (общителен, приказлив, Самоковско), нѝзбърдо (надолу, Малкотърнов-

 

316

 

 

ско), въ̀збърдо (нагоре,Малкотърновско), напрèвар (напреко, Смолянско) и пр.

 

Този вид диалектизми се отличават със своята образност, свежест и дори емоционалност. Те показват словотворческите способности на българския народ.

 

П ъ л н и  н о м и н а т и в н и  (терминологични) диалектизми, както се изтъкна, са такива думи, които означават особени понятия, качества, явления и пр. и които нямат съответствия в други говори и в литературния език. Те означават обикновено специализирани дребни особености, релеф на местности, душевни прояви и пр. Такива думи са например добàра (занимлив лъжлив разказ, Смолянско), сòчка (личба; това, което сочи нещо, Свиленградско), пр’àскума (мъжка ръченица, Шуменско), дилѝмка (тънък резен хляб, Дупнишко), въ̀стр’ап (място, където се нареждат завивки, Хасковско), нарàмок (количество, което може да се носи на едно рамо, Софийско), претсèбок (количество, което може да се обхване с две ръце и да се носи, Софийско), присòйка (място на припек, Смолянско), усòйка (място, което не се огрява от слънцето, Смолянско), въ̀рга (стръмно, неудобно място, Смолянско), ва̀лта (ниско място на нива или лозе, което е много плодородно, Дупнишко), ръ̀пел’ (място в нива, подринато от порой, Дупнишко), затòн (място в река, където лесно се затъва, Дупнишко), свòг’е (място, където се сливат две реки, Михайловградско), влажнàк (ситен продължителен дъжд, Врачанско), обложн’àк (ситен и напоителен дъжд, Белослатинско), лòпий (проливен дъжд, Карловско), прогòн (пътека между две ниви, Дупнишко), моропъ̀тина (широк неотъпкан път, изровен от порой), пòтка (знак, който служи за граница на ливада, Брезнишко), пòтка (зелено клонче, забито в ливада, с което се означава, че мястото е запазено и че не е позволено да се пасе на него, Михайловградско), със същото значение са пòчка (Врачанско) и зàтка (Смолянско), штрапнѝ (стъпки върху сняг или върху мокра земя, Белослатинско), йỳжаф (сняг, който се топи от слънцето, Врачанско), красàт (възкисел, приятно кисел, Смолянско), прòфирен (възкисел, Софийско), нàръчен (който е удобен за държане, за работа с него, Софийско), плаф (силно рус, възбял, Дупнишко), прилегàт (красив, спретнат и с добра душа, Брезнишко), слàнес (с прошарена коса, Дупнишко), цѝбрав (слаб и висок, Годечко), цѝглав (тънък и висок, Годечко), фочлѝф (който казва истината в очите, прям, Дупнишхо), вѝшта се (смея се с висок глас, Софийско), галàта (ям блажно в постен ден, Радомирско), плèша (играя ръченица, Малкотърновско) и пр.

 

317

 

 

С т о й к о в, Ст. Речниковото богатство на българските народни говори. — Ез. и лит., 1955, № 6, 441—445;

М и л е т и ч, Л. Особен принос към речника и фразеологията на източните български говори. — СпБАН, 56, 1937, 43—87;

М и р ч е в, К. Западнобългарското сакам „volo”. — Пак там, 71, 1950, 69—78;

M a c h e k, V. Les verbes bulgares boravia, zaboraviam, zabovarim. — Пак там, 119—124;

B e r n a r d, R. Etude etymologique et comparative de quelques mots bulgares concernant les vêtements et la parure. Paris, 1946, 56 p.;

B e r n a r d, R. Bulgare карп „élébore”, стрàтур „amarente”. — Revue des études slaves, 23, 1947, 160—163;

B e r n a r d, R. Rapports lexicaux des langues slaves; troi mots du russe littéraire représentés dans les dialectes bulgares [мещанин, храминà, женщина]. — B: Славянска филология. Т. 3, С., 1963, 245—248;

В ъ г л е н о в, М. За второто значение на думата полунощ ‘север’. — Бълг. ез., 1966, № 4—5, 410—415;

Б е р н а р д, Р. Две иронични названия на части на тялото в балканските езици [левки]. — Пак там, № 3, 344—347;

М а ш а л о в а, Е. Газ ‘петрол’ и диалектното ‘видело’ ‘газ’. — Пак там, 1962, № 1—2, 109—111.

 

[ Б а л к а н с к и, Т. Стèбал — древно и съвременно название на дивата котка. — Бълг. ез., 1977, № 4, 343—346;

В а к а р е л с к а – Н е м о в а, Д. Значения на думите с корен тъг- / тъж- в българските диалектн. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 248—252;

В е н е д и к т о в, Г. К. К семантичесгой характеристики болг. мъка. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1972. М., 1974, 163—181;

В и д е н о в, М. Названия за репей в българския език. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 315—319;

К л е п и к о в а, Г. П. Болг. бара, баруга и родственные географические термины в других славянских языках. — Пак там, 595—604;

К л е п и к o в а, Г. П. Из карпато-балканской терминологии высокогорного скотоводства. 1. Urda. — В: Этимология, 1966, М., 1968, 62—80;

К л е п и к о в а, Г. П., В. В.  У с а ч е в а. Лингвогеографические аспекты семантики слова *žito в славянских языках. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования. М., 1965, 148—171;

К р а й н б р о к – Д у к о в а, У. „Десен” и „ляв” в българските говори. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади, Т. 5, С., 1988, 56—65;

М и х a й л o в а, Д. Диалектни названия на растението Allium ursinum. — Бълг. ез., 1983, № 4, 333—334;

М л а д е н о в, М. Сл. За едно ново значение на думата гора ‘поле’. — Бълг. ез., 1970, № 5, 463—464;

М л а д е н о в а, Д. Облак ‘небе’ — характерна семантична особеност в някои родопски говори. — Ез. и лит., 1990, № 4, 79—80;

Р у с е к, Й. Българското диалектно вързобъл. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 293—298;

Т р у б а ч е в, О. Н. Славянские этимологии. 28. Болгарское диалектное мǎк̇а̇ ‘скот’. — В: Этимологические исследования. М., 1960, № 1, 87—89;

Ч а л ъ к о в, М. Произход на думата тикла. — Родопи, 1976, № 12, с. 29;

Ш а у р, В. Мратà ‘кокоша болест’, мратѝняк ‘зъл дух’. — Бълг. ез., 1981, № 5, 458—459;

Ш и м а н с к и, Т. За етимологията на бълг. диал. зонà. — Пак там, 1980, № 3, 211—214;

Ш и м а н с к и, Т. За етимологията на бълг. диал. дуда. — Пак там, 1981, № 2, 143—144;

Ш и м а н с к и, Т. Лексикални бележки (цреслò, букà). — Пак там., 1982, № 4, 349—352;

Ш и ш м а н с к и, Т. Към етимологията на бълг. диал. отава. — Пак там, 1983, № 3, 213—214;

A s e n o v a, Р., U.  D u k o v a, T.  K a c o r i. Zwei bulgarische Dialektwörter aus den Nachbarsprachen. — Ling. balkanique, 1980, No 2, 33—37;

B u d z i s z e w s k a, W. Z bułgarskiej zoonimii — kot. — Acta baltica-slavica (Wrocław etc.), 16, 1984, 65—72;

B u d z i s z e w s k a, W. Bułgarskie skrebъr ‘powojnik’, ‘wiciokrzen’. — Rocznik Slawistyczny, 45, 1985, No 1, 51—54;

K l e p i k o v a, G. P. Die Entsprechung von *kъbъlъ im Bulgarischen und in anderen slawischen Sprachen. — Zeitschrift für Slawistik, 21, 1976, 839—846;

R u s e k, J. Ps. *dъchorь ‘Mustella putorius’ w bułgarskim i macedońskim. — Rocznik Slawistyczny, 44, 1984, No 1, 31—38;

S i m e o n o v, B. Origine du mot bus. — Ling. balkanique, 1970, No 2, 55—56;

S i m e o n o v, B. Die Herkunft des Wortes урда. — Пак там, 1971, № 2, 33—35;

T e l l a l o v a, S. Encore une fois au sujet du mot katalan dans les parles bulgares populaires. — Пак там, 1987, № 4, 251—254;

V e n e d i k o v a, V. Le terme „bardo” (peigne) chez les peuples slaves. — In: Actes du Premier Congrès international des études balkaniques et sud-est européeennes. VII. Litératur, Ethnographie, Folklore. Sofia, 1971, 425—428.] M. Сл. M.

 

 

ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИЗМИ

 

B зависимост от териториалното си разпространение диалектните думи (диалектизмите) са два основни вида — локализми и регионализми.  Л о к а л и з м и  са такива думи, които са много ограничени териториално и се срещат само в един говор. A  р е г и о н а л и з м и  са думи, които имат по-широко териториално разпространение и се срещат в няколко говора или в цели говорни групи. Локализмите обикновено обхващат думи от речниковия състав, и то така наречените пълни номинативни диалектизми. Регионализмите пък обхващат думи както от речниковия състав, така и от основния речников фонд, т. е. така наречените частични номинативни диалектизми. При днешното състояние на българската диалектология, когато повечето от нашите говори не са проучени в лексикално отношение, миого е трудно, дори рисковано, да се разграничават локализми от регионализми, защото не е изключена възможността да се окаже, че повечето от обявените локализми се срещат и в други говори, т. е. че са всъщност регионализми.

 

Като примери за  л о к а л и з м и  покрай посочените вече пълни номинативни диалектизми могат да се приведат още бр̥дàк (овен с извити напред рога, Софийско), лиàр (овца, която се дели от стадото, за да пасе в ниви, Пернишко), лъжнѝк (вид дъб, който расте по влажни и мочурливи места, Малкотърновско), срèдор (нива между две долчини, Ботевградско), рàздол (разклонение на долина, Асеновградско), кривỳл’е (тясна нива, която опасва хълм, Трънско), прѝтек (пряка пътека, Асеновградско), снежỳшка (тънък пласт сняг, който едва покрива земята, Малкотърновско), штръклò (приспособление за свличане на дървен материал, Тетевенско), окòлиш (брашно, изхвърлено настрани от воденичен камък, Трънско), додражàвам (ставам приятен, Малкотърновско) и др.

 

A като примери за  р е г и о н а л и з м и  към приведените вече частични номинативни диалектизми могат да се прибавят още бàгрен’ (акация, Брезнишко), благỳшка (сладко вино, шира, Велинградско), млèчница (сутляш, Белоградчишко), дъ̀ждник (ямурлук, Асеновградско), пранѝци (бельо, долни дрехи,Ботевградско), пъ̀сник (ведро за помия, Асеновградско), трут (прахан, Пернишко), рòгул (ъгъл, кът, Тетевенско), пр’àтур (стръмно място по път, където може да се обърне кола, Еленско), стъпỳнка (отпечатък от стъпки по сняг, кал и др., Еленско), мушà (межда, Белоградчишко), пазàр (сряда, Годечко), наỳчка (навик, привичка, Ломско), разòкаф (кривоглед, Софийско), чàски (после, сетне, Карловско) и др.

 

319

 

 

При разглеждане на различията между диалектите в териториалното разпространение на диалектните думи се установява интересният факт, че думите от основния речников фонд в по-голямата си част са еднакви и обхващат цялата българска езикова територия. A разликите, доколкото ги има, са присъщи не на отделни диалекти, a на цели диалектни групи. Така например всички български диалекти имат еднакви думи, като  р а л о,  с ъ р п,  к о с а, които означават основни оръдия и сечива. Думата рàло в някои диалекти гласи орàло, понеже се свързва с глагола ора. Покрай сърп в Югоизточна България се употребява и думата каврамà , но в случая няма две названия за един и същ предмет, a отделни названия за два предмета: на съ̀рпа острието е назъбено, a на каврамàта е гладко. В цяла България се употребява названието косà; само в Свиленградско, Ардинско и Девинско то е заменено с тур. търпàн. В диалектите обаче има различни думи за мястото, където се извършва вършитбата: хармàн (тур. — най-широко разпространено главно в Източна България), гỳмно, гỳвно (стб. — Западна България), ток (стб. — на отделни места в Западна България, в Източна България), òтак (разновидност на „ток” в Добруджа), въ̀тък  (разновидност на „ток” — Разградско), врах (стб. — Самоковско), вършѝло (нова дума — Родопите), есàк (тур. — Шуменско). Всички български диалекти имат една дума за колà, но имат различни названия за нейните части. Например частта, за която се закача добитъкът, който тегли, се нарича прòцеп, прòцап (стб. — предимно в Северна и Западна България), аръ̀ш, ъръ̀ш, йаръ̀ш, ръш (тур. — в Югоизточна България) и водѝло (от глагола „водя” — в Родопите); частта, на която са поставени колелата, е ос (стб. — в Северна и Западна България) и дингѝл (тур. — в Югоизточна България); дървеният кръг на колелото е нàплат (стб. — Северна и Западна България) и опсѝда (гръц. — в Югоизточна България) и пр.

 

Във всички диалекти еднакви названия изобщо имат повечето от основните земеделски сечива, като  л о п а т а,  м о т и к а,  т е с л а  и пр. Има обаче, както вече се посочи, основни земеделски сечива, които имат различни названия в отделните диалекти. Такива са например  с е к и р а т а,  т ъ р н о к о п ъ т  и др. Покрай секѝра (стб. — Западна и част от Източна България) има още названия като брàдва (стб. — Ботевградско, Тетевенско, Родопите и пр.), топòр (стб. — Североизточна България), балтѝйа (тур. — Югозападна България) наџàк (тур. — Плевенско, Луковитско), манàра (гръц. — Северо-

 

320

 

 

западна България). A покрай търнокòп (бълг. — в повечето от диалектите) се срещат още казмà (тур. — Източна България) и кѝрка (рус. — Северозападна България).

 

В а к а р е л с к и, Хр. Из веществената култура на българите. 1. Рала. — Изв. на Нар. етнографски музей в София, 8—9, 1929, 56—109; 2. Брани. — Пак там, 10—11, 1932, 130—165; 3. Сърпове и коси, 4. Паламарки, 5. Начини и уреди за вършитба. — Пак там, 12, 1936, 62—85; 6. Вили, 7. Зъбачи-гребла, 8. Гребла-дъски. — Пак там, 14, 1943, 94—128;

В a к a р е л с к и, Хр. Проект за български фолклорен атлас [названия на тъкачния стан и цървулите]. — Изв. на Бълг. географско дружество, I, 1933, 127—138;

В а к а р е л с к и, Хр. Няколко културни и езикови граници в България [названия, свързани с жътва, вършитба и превозните средства]. — Пак там, 2, 1935, 127—138;

B a к a р е л с к и, Хр. Принос към диалектологическия речник на българите [названия на животни]. — Изв. на Нар. етнографски музей, 13, 1939, 213—219;

В а к а р е л с к и, Хр. Народните земеделски термини у българите и тяхното историческо значение. — Бълг. ез., 1956, № 1, 36—46;

С к о р ч е в, Д. П. Бележки върху етимологията на някои народни земеделски термини [допълнение към статията на Хр. Вакарелски]. — Пак там, № 3, 279—280;

М и н е в, Д. Още няколко народни земеделски думи у българите. — Пак там, 280—281;

В a к a р е л с к и, Хр. Изрази за примамване и отпъждане на някои домашни животни. — СбБАН, 31, 1937, 1—36.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]