Българска диалектология
Ст. Стойков

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В МОРФОЛОГИЯТА

РАЗЛИЧИЯ ПРИ МЕСТОИМЕНИЯТА

Лични местоимения

Възвратни местоимения

Други местоимения

 

Българските диалекти в общи линии имат еднаква местоименна система. Във всички говори при местоименията се пазят отделни самостоятелни форми за именителен, гломеративен и дателен падеж, a при личните местоимения в косвен падеж по две форми — едната пълна, a другата кратка. Налице е обаче обща тенденция към намаляване, към ограничаване на падежните форми, на първо място на дателната.

Въпреки структурното си единство българските диалекти при местоименията имат значителни различия, които са последица от различни изравнителни процеси.

1. Л и ч н и  м е с т о и м е н и я

При личните местоимения диалектни различия се срещат във всички лица, но по-съществени те са в 3 лице.

За 1 л. ед. ч. именителен падеж има две форми: ас (стб. ) в мизийските, балканските и част от рупските говори и йа (йê) в

250

западните и рупските говори. За гломеративен падеж има две форми — пълна мèне (мèни, мèн’ъ) и кратка ме (ма, мъ), a за дателен — само кратка ми.

За 2 л. ед. ч. именителен пад. почти във всички говори има форма ти, която гласи в някои родопски говори ты. Само в говори на отделни села в Панагюрско, Пазарджишко, Тополовградско и пр. се среща форма тис (тѝс бèше тàм), получена по аналогия на àс. За гломеративен падеж също има една форма — пълна тèбе (тèби, тèб’ъ) и кратка те (та, тъ), a за дателен падеж — само кратка ти.

За 1 и 2 л. мн. ч., общо взето, източните говори имат форма нѝе, вѝе, a западните — нѝйа, вѝйа, нѝа, вѝа. Само в някои мизийски говори се среща старата форма за 1 л. мы. За гломеративен падеж в повечето говори има една пълна форма нас, вас и кратка ни, ви. В някои тракийски и родопски говори обаче старата форма за дателен падеж нам е поела функцията на гломеративен: пѝтай нàм, у нàм н’àма кòзи, и на нàм зèха кòн’а, дàде на нàм, на вàм кàк ви йе ѝмето. В много говори се срещат особени кратки форми за гломеративен падеж не, ве (на, ва; нъ, въ), образувани по аналогия на кратките форми за ед. ч. ме, те (ма, та; мъ, тъ): пѝтạ не, вòдạт не нàс, вѝкạт ве вàс. За дателен падеж в повечето говори няма особена пълна форма. Само в някои западни и рупски говори се срещат формите нам, вам: дàде нàм, вѝкат вàм. Кратката форма във всички говори е ни, ви.

За 3 л. ед. ч. в източните говори има местоимение той, т’а, то, развило се от старобългарското показателно местоимение , a в западните он, онà, онò, развило се от старобългарското показателно местоимение . B мизийските и някои източни рупски говори формата за м. р. е то, т. е. изравнила се е с формата за среден род: баштà ти и тò заръ̀ча, и тò мòмъкạ въс т’àў, нàшо стàн и тò разглобèн. A в други източни рупски говори формата за среден род е той, т. е. изравнила се е с формата за мъжки род: тòй д’àтето спѝ, тòй си е бъ̀лгарцку сèлу, тòй кỳчето си лежèше, тòй гърнèту сạ шчỳпилу.

В зависимите падежи — дателен и гломеративен — почти всички български говори имат еднакви форми, които са от друго старобългарско местоимение, без именителни форми (вж. таблицата по-нататък).

Покрай формите за мъжки и среден род гломеративен падеж нèго и го, които се срещат в повечето говори, има и форма нèга, н’èга, га в някои тракийски и родопски говори и в преходните говори: на нèга жи кỳпим, на Кръ̀ст’а; нèга òти ни вѝкахти; н’èга

251

въ̀рлѝ кòнът, н’èга крушỳм га не вàча. В мизийските говори кратката форма за мъжки и среден род е и от стб. ѥ: уволнѝа и мòйу сѝн, ша и мàйнем тòс боклỳк; зèли гърнèту, утòрили и; Ам дè да и мàйна дềтету си! — Заведѝ и у гọръ̀та! A в павликянския говор тя се среща само в среден род: йà оновà мòнче — дуведѝ и тỳк.

Пълната форма за женски род гломеративен падеж в някои източни рупски и мизийски говори е нèга: дàли писмàта на нèга, на тъ̀с Нèтка; кàк вѝкат нèга, мàйка ти. A в белослатинско-плевенския говор е нèг’a: дошлѝ за момàта, нèг’а зèли. Кратката форма йъ в рупски, мизийски и някои северозападни говори гласи гъ, га, г’ъ (мàйка му гъ н’àма; кàзала Стàна кàк гъ вл’àкъли; тàзи къ̀рпа упирѝ га з бѝстра удà; измитъ̀ г’ъ пиштъ̀; тàти г’ъ зèл със трѝ дичà мòйта мàйка), в белослатинско-плевенския — г’и (вудъ̀та г’и испѝхме), a в преходните — н’у (н’у че ỳзнем).

Дателните форми за мъжки и среден род нему и му не показват разнообразие, но в много говори пълната форма нему е заменена с предложна гломеративна на нèго: дàй нèму и дàй на нèго; нèка си е нèму бел’àта, нèму му казàх. Пълната дателна форма за женски род в повечето говори е ней. В източни рупски говори обаче се среща форма нèхи (шъ им кàжạ нèхи àс, дàй нèхи ут л’àбạ ), a в югозападни говори и в преходните говори — нòй го рèкоа, и нòй че се кàрат).

Кратката дателна форма за женски род в повечето говори е и. Обаче в източни рупски говори се среща хи (мѝл хи бè светъ̀т, мъ̀чну хи, кàзвам хи), в балкански им (дàвъ им нъ нèйъ тòй, казвъ̀ им на жинàтъ), в югозападни и преходните ву, йу (нòй ву дàдоа, че ву се кàрат дòма, казỳва йу да дòйде при мажò си), в някои родопски му (бàлну му на мòмата, дàва му на бàбата) и др.

За 3 л. мн. ч. именителен падеж в повечето говори местоимението е те, a в западните онѝ. Покрай формата те в панагюрския и разложкия говор се среща форма тѝйа, тѝа (тѝйа нòсат, тѝйа òда), в източните рупски говори тѝе (тѝе дàват), а в мизийските говори тий (тѝй нòсạт).

252

В косвените падежи — дателен и гломеративен — между източните и западните говори има различия в пълните форми, a кратките са еднакви:

Пълните форми за гломеративен падеж т’ах и них почти нямат разновидности по говорите. В някои говори обаче дателните форми т’ам и ним са поели службата на агломеративни: върѝ пудир т’àм, дàва на т’àм (Старозагорско), хòдила сạм на гòстие нах тềм (Смолянско), пàзи нѝм, у нѝм дойдè (Панагюрско).

Териториалното разпространение на гломеративните форми т’ах и них не съвпада с разпространението на именителните форми те и они. В някои източни и западни говори, особено около ятовата граница, формата за гломеративен падеж е них, a не т’ах при именителна форма те, тѝйа: и тòй като нѝх, у нѝх е отишàл (Ботевградско), тѝйа дойдòа, на нѝх ме е фнòго йàт, всè лòшо од нѝх, к’е се кàра coc нѝх (Разложко), нѝх нèма тỳк (Дряновско).

Кратката гломеративна форма г’и в странджанския говор има разновидност х’и: дàл х’и, фàтил х’и.

Пълните дателни форми т’ам (тêм) и ним имат сравнително по-ограничена употреба и в повечето говори се изместват от гломеративнитеформи т’ах, них: т’ам държàвата пумòгна, вèк’и т’àм путр’àбват (Хасковско, Старозагорско), тềм бàлнọ и жềлну, тò флàза ф рàбота тềм (Смолянско), йà сам дàл нѝм, дрàго нѝм (югозападни говори). Както вече се посочи, в някои говори обаче те са разширили своята употреба и са изместили гломеративните форми т’ах, них.

Кратката дателна форма показва голямо разнообразие. Покрай най-разпространената в източни и западни говори форма им се срещат още в източните рупски и родопските говори хим и хми (пазарлъ̀кът хим бѝл, бỳлката хми вѝка), в Хасковско хни (дàва хни гọ, вѝка хни да йадъ̀т), в Златоградско ни (ỳйко ни съм йà, мèт ни дàй мàлко), в Разложко и (не к’ỳ и рỳкам век’е, дàде и лềп), в Старозагорско гми (не гми в’àрвът, прàштạ гми пạрѝ ), в някои северозападни говори мг’и и нг’и (кàка ше мг’и кàже, нèма мг’и нѝшто, въ̀ржи нг’и, умрè баштà нг’и).

253

С т o й к o в, Ст. Три местоименни изоглоси в български език. — В: Славистични студии, С., 1963, 149—164;

Б о я д ж и е в, Т. Изравняване на формите за мъжки и среден род при третоличното местоимение в българските говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 289—292;

Б е р н ш т е й н, С. Б. Из истории конъюнктных местоимений в болгарских говорах [Кратка форма на личното местоимение за женски род един. число вин. падеж]. — Вестник Московского университета, 1949, № 4, 81—88;

Б е р н ш т е й н, С. Б. Заметки по болгарской диалектологии [за кратката форма на личното местоимение за ж. р. ед. ч. глом. падеж). — В: Славянская филология. Вып. 2. М., 1954, 73—75;

З е л е н и н а, З. И. O краткой форме винительного падежа личного местоимеиия 3-ого лица единственого числа женского рода га в юго-восточных болгарских говоров. — В: Статьи и материалы по болгарской диалектологии. Вып. 10. М., 1962, 95—99;

Г а д о л и н а, М. А. История форм личных и возвратного местоимений в славянских языках. М., 1963. 148 с.

 

[ В и д о е с к и, Б. Заменските форми во македонските диjалекти. — Мак. јaзик, 1965, № 16, 25—71 + 57 карти;

Г е о р г и е в, В. Произходът на частиците -з, -зе / и, -е / и при личните местоимения. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 647—649;

К и т а н о в а, М. Още веднъж за изравнявансто на формите за мъжки и среден род при третоличното местоимение. (Върху материал от Одринско.) — Бълг. ез., 1981, № 1, 55—57;

К о л е в а, Кр. Третоличното местоимение в два балкански говора: тетевенски и еркечки (относно една хипотеза). — Бълг. ез., 1990, № 2, 148—152;

К о с т о в, В. Личните заменки во битолскиот градски говор. — Прилози. Друштво за наука и уметност (Битола), 16, 1971, 11—19;

К о с т о в а, Т. Системата на личните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — Бълг. ез., 1978, № 3, 215—223;

К o с т o в a, T. Особености в развоя на личните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 240—243;

М а р ч е в, В. А. Лични, притежателни и въпросителни местоимения в говора на с. Девисилица, Кърджалийско. — В: Студентски изследвания. Т. 2. В. Търново, 1973, 85—92;

П е е в, К. За заменскиот систем во jужните македонски говори. — В: Jазичните поjави во Битола и Битолско денеска и во минатото. Скопjе, 1988, 113—125;

Т o д o р o в, Т. A. Произход на новобългарските форми за ж. р. ед. ч. ѝ, ей, е и на техните варианти. — Бълг. ез., 1987, № 1—2, 108—111;

Т о д о р о в, Т. А. Произход на новобългарскиес винителни и общи падежни форми за ж. р., ед. ч. нèя, нèйа, нèйе и на техни варианти. — Ез. и лит., 1987, № 1, 105—109;

Т о д о р о в, Т. Възникване на някои диалектни третолични местоименни форми в български език (сравнени с форми в други славянски езици). — В: Славистичен сборник, С., 1988, 174—188;

Тo д o р o в, Т. Произход на новобългарските диалектни третолични местоименни форми и, йи, й ‘ги’. — Бълг. ез., 1989, № 6, 524—526;

Т о д о р о в, Т. А. Произход на старобългарските анафорични форми за мн. и двойствено число и техни преки новобългарски застъпници. — Бълг. ез., 1991, № 5, 455—464;

Т о д о р о в, Т. А. Произход на старобългарските анафорични местоимения за именителен и винителен падеж м. р. ед. ч. и техни новобългарски застъпници. — Ез. и лит., 1991, № 3, 93—96;

Т о д о р о в, Т. А. Произход на някои новобългарски диалектни третолични местоименни форми. — Ез. и лит., 1991, № 1, 83—91;

Т о д о р о в, Т. A Стб. ѥго, нєго, ѥга и техните новобългарски застъпници. Произход на формите. — Бълг. ез, 1991, № 1, 30—38;

Т o д o p o в, Т. А. Третолични местоименни форми в българския език за вин. п. ж. р. ед. ч. и за мн. ч. с г-, -г- под влияние на го, нèго и на техни варианти. — Бълг. ез., 1991, № 3, 232—238;

Т о ш е в, Кр. Неколку забелешки во врска со употребата на личните заменки. — Мак. jазик, 1, 1950, № 8, 172—175;

Х а р а л а м п и е в, Ив. Бележки за произхода на част от третоличните местоименни форми за винителен падеж в българския език. — Бълг. ез., 1991, № 1, 38—42.] М. Сл. М.

2.  В ъ з в р а т н и  м е с т о и м е н и я

Между диалектите има различия в употребата на възвратните местоимения себе си, си, свой.

Личното възвратно местоимение себе си се среща в балкански и мизийски говори: грѝжа са за сèбе си, направѝ нèшто за сèбе си,

254

сèк’и глèдạ зạ сèбе си, тè рàбọт’ът сàмọ на сèбẹ си. В западните и рупските говори обаче вместо него се ỳпотребкват пълните форми на личното местоимение и си: грѝжим се за мèне си, тѝ си прàвиш лòшо на тèбе си, онѝ дàват сàмо на нѝх си; с’àкọй глèда нèгọ си и йà ше глèм мèне си, тòй рàбути за нèгọ си, грѝжạт се за т’àх си.

Кратката форма на възвратното местоимение си, която има притежателно значение, е присъща на мизийските, балканските, повечето рупски и западните преходни говори: на мъжò си млòгу пъ̀те съм кàзạла, снòшти тѝ зè ọт мàйкạ си, з бàбạ си дудè Стàнкạ, скòрọ не съм вѝд’ạла снạхà си; Ивàне, не го ли стѝгна тàтка си, пòсипи на баштỳ си да си омѝйе рỳк’е, дàл ѝглу на мàйк’у си. В западните, западните рупски и някои родопски говори, като златоградския, обаче вместо си се употребяват кратки форми на личното местоимение, които също ca c притежателно значение: довèдох синò ми, кàжи на баштà ти, òкнете дедà ви, дойдè з бàба му у нàс, испрàтих сестрà ми, кажàл на мàк’а му, тѝ ш ѝдеш у бàба ти, тò отѝде з баштà му на пазàр.

Възвратното притежателно местоимение свòй, свòйа, свòе, свòи има доста ограничена употреба. То се среща главно в балкански говори: утишèл си при свòйътъ бỳлкъ, зъвèлъ гу т’à нъ свòйту сèлу, вàрдът сàл свòити уфцè . В мизийските, западните и голяма част от рупските говори вместо него се употребяват пълните форми на притежателните местоимения: с’àкуй бъ̀рза за нèговата рàпта, мунчèту кàни нèгувите рудувè, a унèс кàн’ат тèйните рудувè, дỳмам йу да си глèда нòйната рàбота. A в странджанския говор се среща особено неизменяемо притежателно местоимение сòйум: пòди кàжи сòйум мàйци, сòйум баштà .

М и р ч е в, К. Употреба на възвратното притежателно местоимение свой в старо- и новобългарски език. — Год. СУ. Истор-филол. фак., 42, 1946. 58 с.;

Г а д о л и н а, М. А. История форм личных и возвратного местоимений в славянских языках. М., 1963, 148 с.

[ Б о я д ж и е в, Т. Притежателни показателни местоимения в тракийските говори. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 190—192;

Т о п о л и н с к а, З. Статусот на формите свoj, си, т. е. на т. н. повратна заменка во nocвojна служба во jyжнoмaкeдoнcките говори. — Прилози МАНУ Одделение за лингвистика и литературна наука, 10, 1987, № 2, 61—67.] М. Cл. М.

3.  Д р у г и  м е с т о и м е н и я

Между диалектите има различия и при другите видове местоимения, но поради липса на място ще бъдат споменати само някои от тях.

255

В мизийските говори и в смолянския говор се среща въпросително местоимение кутрѝ, кутрà, кутрò: кутрѝ чил’àк, кутрà жẹнà, кутрò кỳчи. В говорите на някои мизийски села то има една форма за мъжки и среден род кутрòй: кутрòй ẹ тòс мъ̀ш, кутрòй ẹ тò дềте. В някои мизийски говори въпросителното местоимение е кọйà и за трите рода: кọйà ẹ тòс мъ̀ш, кọйà ẹ тàс жẹнà, кọйà ẹ ўрèмẹ . В странджанския говор пък формата кọйà е обща за женски и за среден род: кọйà женà; кọ̀йà е твà дềте, дèто плàче.

В говорите на някои села в Крумовградско, като Тихомир, Девисил и др., се среща относително местоимение ажѝт, ажàта, ажòт, ажѝте, което е остатък от старобългарското местоимение : Тòзик мồш, ажѝт бê сô напѝл. Тàзи жòна, ажѝта пàннала аф рềконô. Сàзи дềт’а, ажòт скồршило џềмете. Нềзикне, ажѝте скồршилы кам’òнате и др.

В мизийските и балканските говори пълните форми за гломеративен падеж на личното местоимение за 3 л. се употребяват със значение на показателни местоимения без оглед на отдалечеността: нèгọ дèн, кòй сèйе нèйạ грạдѝнạ, у нèгу сèлу, дạ нòс’ạ т’àх дървà, с т’àх парѝ, със т’àў сòпи чỳкаме.

В мизийските говори се употребява като пълна форма на личното местоимение в гломеративен падеж тòго (него), което произхожда от родителната форма на показателното местоимение той: т’à тòгọ не вѝжда, пạмỳк ше кỳпим и тòгọ ше напредèм. От тая гломеративна форма тòгọ е образувано и притежателно местоимение тòгọф, тòгọва, тòгọвọ (негов, негова, негово): у тòгọвийạ дòр, на тòгọвạтạ къ̀штạ, мòмчету е тòгọвọ .

М и л е т и ч, Л. Няколко синтактични и морфологични особености в българските народни говори. — СпБАН, 56, 1937, 21—41;

М и р ч е в, К. Източномакедонското и родопско боедин, словенското (n)obeden и зап. слов. žádny-žaden. — Македонски преглед, 1932, № 2, 9—22;

П a ш o в, П. Особен тип неопределителни местоимения в североизточни български говори (нà-кòй, нà-каквò, нà-къдè, нà-кàк и т. н.). — Бълг. ез., 1965, № 4—5, 362—370;

Т и л к о в, Л. Остатъци от старобългарското относително местоимение в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 307—310;

К л е п и к о в а, Г. П. Относительные местоимения [в говора на с. Тихомир, Кърджалийско]. — В: Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР. Вып. 38. М., 1963, с. 51;

К а б а с а н о в, Ст. Особености на показателните местоимения и на тройното членуване в някои родопски говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 417—422;

В е л ч е в а – Б о я д ж и е в а, Б. Към въпроса за изчезването на тричленната показателна система в български език. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 129—139;

В е л ч е в а, Б. 3а формите на местоимението такъв. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 321—326;

С т е ф а н o в, Ст. Лично-местоименни форми във функция на показателни местоимения. — Пак там, 311—320.

256

[ В е л ч е в а, Б. Показателни местоименни форми в българските говори. (Обща типологическа характеристика). — Изв. Инст. бълг. ез., 20, 1971, 227—238;

Г а й д а д ж и е в, М. Особени старинни неопределителни местоимения и адвербиални форми в един тракийски говор. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 20, 1982, № 5, 181—186;

К о с т о в а, Т. Отрицателните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — B: Славистичен сборник. С., 1988, 165—173;

К о с т о в а, Т. Системата на тройните показателни местоимения за лица и предмети в родопските говори. — B: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 169—193;

М и р ч е в, К. Родопско каксо—касо и старобългарско . — B: B памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 509—513;

Т о д о р о в, Т. А. Произход на някои показателни местоименни форми в българския език. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 2. С., 1987, 72—81;

Щ е р е в а, Ж. Съвременното състояние на показателната система в трънския говор в СФРЮ. — Бълг. ез., 1987, № 6, 476—480.] M. Сл. М.

[Previous] [Next]
[Back to Index]