Българска диалектология
Ст. Стойков

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ ВЪВ ФОНЕТИКАТА

РАЗЛИЧИЯ ПРИ СЪГЛАСНИТЕ

 

Палатални съгласни

Съгласна х

Съгласна ф

Съгласни ш, ж, ч, џ

Промени на съгласни 

 

Диалектните различия при съгласните също така са значителни, макар и не толкова, колкото при гласните. Те засягат повече употребата на отделните съгласни, отколкото техния брой и техните качества.

В българските диалекти днес се срещат всички съгласни, присъщи на старобългарския език. Само някои западни говори, преходните говори и мизийските говори имат две съгласни по-малко, т. е. в тях напълно липсват съгласните х и ф. В родопските говори пък напълно липсват съгласните ѕ и џ, a в тракийските—съгласната џ.

Особени съгласни в българските диалекти са билабиалното в (w) и консонантното у, които се срещат в някои източни говори (б’aw, вѝд’аw, б’àў, в’ѝд’аў ), билабиалното ф, което се среща в Хасковско (φитѝл, φъ̀рл’ъм), и средното л, характерно за западните преходни говори (мàlка, lỳдо).

И при съгласните, както вече се изтъкна, най-значителни са разликите в употребата (дистрибуцията) на отделните съгласни — последица от различни фонетични промени.

1.  П а л а т а л н и  с ъ г л а с н и

Палаталните (меките) съгласни са характерна особеност на българската звукова система и при тях се срещат доста значителни разлики между отделните български диалекти. В източните говори почти всички съгласни имат по две разновидности — твърда и мека, но мекостта на палаталните съгласни е средна, т. е. обикновена, a в западните говори се срещат само 4 палатални съгласни (л’, н’, к’, г’ ), но мекостта им е много силна.

Меките (палаталните) съгласни в българските диалекти, като всички останали съгласни, са само кратки. Обаче в един източен рупски говор — странджанския — има дълги меки съгласни като фонеми. Te ca 5 на брой (л̄’, н̄’, к̄’, г̄’, х̄’ ): бѝл̄’е (билка), фил̄’è (филия), гѝл̄’ен (люляк), х’ил̄’àда (хиляда), бỳхал̄’е (бухали), кòкъл̄’е (кокали), кòл̄’е (колове), царул̄’à (цървули), бềл̄’ет (белият), гòл̄’ет (голият); имàн̄’е (имане), сирен̄’е (сирене), кàмен̄’е (камъни), пръ̀стен̄’e (пръстени), йàден̄’е (йадене), зѝман̄’е (вземане), зелèн̄’ет (зеленият), рàн̄’ет (ранен); цвềк̄’е (цвете), брàк̄’е (братя), лѝск̄’е (листа), пръ̀к̄’е (пръти), кỳчек̄’а (кучета), момчек̄’а (момчета); òг̄’е (водя), ливàг̄’е (ливади), млàг̄’ет (младият); сỳх̄’ет (сухият) и др.

213

Тия палатални дълги съгласни не са удвоени, защото не се намират на границата между морфеми, a вътре в морфемите и морфемната граница минава извън тях: бѝл̄’-е, лѝл̄’-ен, кòл̄’-е, царул̄’-а, имàн̄’-е, пръ̀стен̄’-е, цвềк̄’-е, брак̄’-е, момче-к̄’à, млàг̄’-ет и пр.

Между диалектите има разлики и в употребата на палаталните съгласни. В едни диалекти, както в литературния български език, палатални съгласни се срещат само в средата на думата пред задна гласна: сп’ъ̀, мòл’ът, т’ут’ỳн, пол’àна, Кòл’о, но път, кон, сол, бòлка. В други диалекти обаче се срещат палатални съгласни още в края на думата и в средата пред съгласна: път’, кон’, сол’, учѝтел’, зет’, кръф’, òгън’; мъл’чѝ, йàбъл’ки, тър’чѝ, пъ̀т’ка (пътека), пун’дèл’ник (понеделник), цàр’ца (царевица) и пр. Говорите, които различават в края на думата твърди и меки съгласни, са по-архаични от говорите, които имат само твърди съгласни. В миналото твърдостта или мекостта на крайните съгласни е зависела от крайните ерове и след тяхното изпадане, т. е. след като е била отстранена причината за тяхната поява и тяхното задържане, меките съгласни в края на думата започват да се затвърдяват. В едни диалекти са затвърдели всички съгласни в края на думата. В други диалекти са затвърдели и съгласните в окончанията на глаголите и съществителните: ходъ вм. хòд’ъ, мòлъ вм. мòл’ъ, нòсъ вм. нòс’ъ, вѝдъ вм. вѝд’ъ, хòдът вм. хòд’ът, мòлът вм. мòл’ът, учѝтелът вм. учѝтел’ът, офчàрът вм. офчàр’ът, кòнът вм. кòн’ът. В трети диалекти са запазили мекостта си само 4—5 съгласни в края на думата: т’, к’, н’, л’, p’ . A в четвърти диалекти броят на меките съгласни в края на думата се е увеличил и е обхванал всички съгласни.

Българските диалекти се различават и по характера на мекостта на съгласните пред предните гласни е и и. B балканските диалекти всички съгласни пред е и и обикновено имат полумек изговор, но особено е изразителна тая полумекост при т и д: д’ит’è, хòд’и. B рупските говори пък всички съгласни пред гласните е и и са само меки (палатални). В западните говори пред гласни е и и ce срещат само две меки съгласни л’ и н’ , но мекостта им е много силна: кòл’e, мèл’е, л’ивàда, н’èго, н’ѝва.

П o п o в а, Т. В. Корреляция твердых и мягких согласных фонем в болгарском языхе. Автореферат диссертации. М., 1963. 17 с.;

S t o j k o v, St. Die langen palatalen Konsonante einer bulgarischen Mundart — Die Welt der Slaven, 6, 1961, No 2, 125—128;

К а л н ы н, Л. З. Развитие корреляции твердых и мягких согласных фонем в славянских языках. М., 1961, 136 с.

214

[ Б о я д ж и е в, Т. За квантитета на меките съгласни в странджанския говор. — В: B чест на академик Владимир Георгиев. Езиковедски проучвания. С., 1980, 398—401;

Г е о р г и е в, В. И. 3а така нареченото „затвърдяване” на меките съгласни в западните български говори. — Бълг. ез., 1974, № 2, 170—172;

И в а н о в, Й. Н. Към въпроса за палаталните съгласни в българските диалекти. Мекост на ж, ч, ш и шт, жд. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 235—240;

К о ч е в, Ив. O балканском характере мягких согласных в позиции конца слова в болгарском языке. — В: Actes du Premier Congrès International des études balkaniques et sud-est européennеs. VI. Sofia, 1968, 447—461;

К о ч е в, Ив. Специфични особености на консонантната корелация твърдост— мекост в българския сзик. — В: Zbornik radova povodom 70. godišnjice života akademika Jovana Vukovića. Sarajevo, 1977, 149—156;

К о ч е в, Ив. Сонантната мекостна корелация в старобългарския език. — Бълг. ез., 1983, № 2, 96—100;

К о ч е в, Ив. Вокално-консонантно взаимодействие и основното диалектно членение на българския език. — Бълг. ез., 1986, № 3, 217—226;

П о п о в а, Т. В. Системы твердых и мягких согласных фонем в современных болгарских диалектах. — В: Материалы и исследования по Общеславянскому лингвистическому атласу. М., 1968, 180—210;

П o п o в а, Т. В. Отражение на позиционната полумекост във фонетичната транскрипция и фонологичната и интерпретация. По материали от българските диалекти. — Бълг. ез., 1984, № 3, 206—211;

Х р и с т о в а, Е. Палаталният ред във фонологичната система на благоевградския говор. — Бълг. ез., 1991, № 1, 50—54;

Ш к л и ф о в, Б. Меката консонантна система на костурския говор. — Ез. и лит., 1971, № 6, 70—72;

S c a l l o n, E. Palatalization and [j] in Bulgarian. — Folia Slavica, 3, 1979, 317—321.] M. Сл. М.

2.  С ъ г л а с н а  х

Съгласната х е една от малкото съгласни, които не се срещат във всички български диалекти. В повечето диалекти тя отпада в началото на думата и в средисловието между две гласни: òди (ходи), лàп (хл’ап), игрàа (играха), можàа (можаха). В някои случаи тя отпада в средисловието и пред съгласна, но тогава предходната гласна се удължава: мни (махни), чḕли (чехли), бḕме (бехме). В някои западни говори, като преходните, изобщо не се среща съгласна х: мъ (мъх), гре (грех), дъ (дъх), плèто (плетох), орà (орах). Такива случаи има и в отделни източни говори. В някои източни говори съгласната х в краесловието преминава в други съгласни, като ф, ў, й: т’аф (т’ах), б’аф (б’ах), страф (страх); т’аў, б’аў, страў; т’ай, б’ай, страй.

Има обаче диалекти, като родопските, в които съгласната х се пази във всички положения, и диалекти като сливенския, в които съгласната х се пази в началото на думата.

3.  С ъ г л а с н а  ф

В някои западни говори, в преходните и отчасти в мизийските не се среща съгласна ф. Вместо нея се употребява звучното ѝ съответствие — съгласната в: венèр (фенер), кòва (кофа), вỳрна (фурна). Липсата на съгласна ф е архаична черта в тия говори, защото първоначално тя е била чужда на цялата българска звукова система, както и изобщо на славянската звукова система. Съгласната ф ce e

215

появила в българския език доста късно, и то под чуждо влияние, та затова се среща предимно в думи, които имат чужд или късен произход.

4.  С ъ г л а с н и  ш, ж, ч, џ

Между отделните български диалекти доста значителни са и разликите при съгласните ж, ш, ч, џ, първите три от които в старобългарски език са били меки (палатални). В повечето днешни български диалекти те са минали в твърди съгласни, които в сравнение с руските ш, ж са средно твърди. В рупските говори обаче е запазен старият мек характер на тия съгласни и затова в тях редовно се чува: ж’ѝту, ж’àба, куш’àра, ш’арòку, ч’ас, ч’улуàк.

Съгласните ш, ж, ч, џ, макар че са затвърдели доста отдавна, в повечето български диалекти пазят следи от старата си палаталност и по отношение на някои фонетични явления се държат като меки. Например пред тях има екав ятов изговор като пред всички други меки съгласни: срèшта — стб. , пеш — стб. , мрèжа — стб. , прèчка — стб. . След тях се среща преглас a > е пред мека сричка: шèпки (шапки), жèби (жаби), чèши (чаши). Също се среща и преглас и > у: шубèк (от „шебек” пряко „шибек”), шупàр (шипар), шурòк (широк), жуф (жив), чуф (чифт), ичумѝк (от „ечемик” пряко „ичимик”). В някои балкански говори около ятовата граница, като пирдопския и тетевенския, обаче тия съгласни са минали напълно към категорията на твърдите съгласни и затова пред тях има якав ятов изговор: ср’àшта (среща), мр’àжа (мрежа), пр’àчка (пречка). По отношение на прегласа a > е в тетевенския говор съгласните ш, ж се държат като твърди, a съгласната ч като мека: шàпк’и, жàби, но чèши, чèска.

М л а д е н о в, М. Сл. Съгласна џ в говора на с. Триград, Девинско. — Бълг. ез., 1961, № 5—6, 458—463.

5.  П р о м е н и  н а  с ъ г л а с н и

В българските диалекти се срещат значителен брой разнообразни промени на отделни съгласни, които водят до съществени различия между отделните говори. Тия промени имат сравнително по-ограничено териториално разпространение и тук се привеждат някои от тях като свидетелство за диалектното разнообразие на българския език. 

216

1.  П р е г л а с  л’ > й. В значителна част от западните говори в Белослатинско, Оряховско, Врачанско, Софийско, Дупнишко и др. широко е разпространен прегласът на меката съгласна л в съгласна й: йèйа (леля), йỳйа (люля), йỳспа (люспа), йут (лют), зèйе (зеле), кàйа (каля), кйуч (ключ), къдèйа (къделя), недèйа (неделя), пойàна (поляна) и др.

2.  П р е г л а с  й > в. В доста източни говори, главно рупски, съгласната й след задни гласни о, у се е прегласила в съгласни в, в’ : брòвạ (броя), дòвạ (доя), крувѝ (крои), пọвѝ (пои), стọвѝ (стои), ков’à (коя), кọвè (кое), ковѝ (кои), Стọв’àн (Стоян), тọв’àга (тояга) и пр.

3.  П р е г л а с  т’, д’ > к’, г’ . В някои източни говори, като котелския, странджанския, широколъшкия, велинградския и др., съгласните т’ и д’ пред стб. ѣ, ь и и са минали в съответните палатални съгласни: г’àца (деца), г’àдо (д’адо), пък’ (път), хòг’ъла (ходила), вѝг’ъла (видела). Подобни случаи с т’ > к’, д’ > г’ има и в западните говори: цвèк’е (цвете), гòск’е (госте), брàк’а (братя), грòзг’е (грозде), ливàг’е (ливаде), лỳг’e (луде < люде).

4.  П р е г л a с  к’, г’, х’ > ч’, џ’, ш’ . В разложкия говор и по-специално в говора на гр. Банско меките веларни съгласни к’, г’, х’ се прегласят в меки алвеолни съгласни ч’, џ’, ш’: зеч’ (зек’ от зеть), пач’ (път), комàч’ (комат), лàкоч’ (лакът), ч’ѝно (кино), ч’ѝфла (кифла), ч’ич’ỳн (тютюн), џ’еврèк (геврек), џ’àци (гяци), грêш’ (грях), смêш’ (смях), страш’ (страх), одѝш’ (ходих), питàш’ (питах), рèкош’ (рекох) и др.

5.  А с и м и л а ц и о н н и  я в л е н и я. В българските говори се срещат доста асимилационни явления при съгласните, свързани с характера на следващата съгласна. Такива са:

а) преход д > н пред съгласна н, т. е. дн > нн: веннъ̀ш (веднъж), еннà (една), глàнна (гладна), прèнна, пàнна (падна), сèнна (седна), поглèнна, роннѝна (роднина), планнѝна, пòнник (подник) и др. Тоя преход е характерен за мизийските и за повечето рупски говори.

 

б) преход б > м пред съгласна н, т. е. бн > мн: Връ̀мница (Връбница), грàмна (грабна), дрèмни (дребни), сръ̀мне (сръбне) и пр. Тоя преход е характерен за странджанския говор, тракийските и други говори.

 

в) преход в > м пред съгласна н, т. е. вн > мн: грѝмна (гривна), дръмнѝк (дръвник), зглàмница (възглавница), плèмн’а (плевня) и др. Тоя преход се среща в говори на отделни села в Югоизточна България.

6.  Д и с и м и л а ц и о н н и  я в л е н и я. И дисимилационните явления в българските говори са доста на брой. Тук ще се даде като

217

пример само преходът м > в пред съгласна н, т. е. мн > вн, който е точно обратен на прехода вн > мн: зевнѝк (зимник), зевнà („земя” пряко земн’à), пѝтовна (питомна), плàвна (пламна), пòвни (помни), стòвна (стомна), тъ̀вно (тъмно) и др. Тоя преход се среща в отделни села в рупските говори.

7.  В м ъ к в а н е  и  и з п а д а н е  н а  с ъ г л а с н и. В българските говори се срещат много и най-разнообразни случаи с изпадане на съгласни, особено в неударени срички, и сравнително по-малко случаи с вмъкване на съгласни. Тук ще бъдат приведени два примера — един за изпадане, a друг за вмъкване, които са напълно противоположни.

В някои рупски говори в съчетанията стр, здр изпадат съгласните т и д, т. е. стр > ср, здр > зр: сèсра (сестра), срàна (страна), срах (страх), ср’àха (стреха), срѝжба (стрижба), срѝко (стрико), срѝна (стрина), бѝсра (бистра), зраф (здрав) и пр.

В други говори в Софийско, Дупнишко, Харманлийско и др. пък се среща обратното явление, при което в групите ср, зр се вмъкват съгласни т, д, т. е. ср > стр, зр > здр: страм (срам), стрèда (среда), стрèбро (сребро), стрèшту (срещу), строк (срок) и дори с тръкàви (с ръкави), без дрàбота (без работа).

8.  И з р а в н я в а н и я  п о  а н а л о г и я. Поради връзката, която съществува между различните форми на една и съща дума, в отделни говори доста често се срещат промени, които са последица от изравняване по аналогия. Такива са например тèшък (тежък) по тèшка (тежка), р’àтък (рядък) по р’àтка, слàтък (сладък) по слàтка, блѝсък по блѝска, пѝтовен по пѝтовна от пѝтомна, тъ̀вен по тъ̀вна от тъ̀мна, ушò по ушѝ, вèжг’а по вèжг’и от вèжди и др.

9.  М е т а т е з а. В говорите се срещат и доста случаи с метатеза: г’ендàр (гердан), бръшнàл (бръшлян), прèшнел (прешлен), думѝш (между) и др.

Р а л к о в, Л. Говорни различия между млади и стари (Към диалекти на възрастите в Троянско: преход х—в). — Родна реч, 1933, 215—217;

Стойков, Ст. Едно фонетично явление в западните български говори (замяна на палатално л’ с й ). — Изв. Инст. бълг. ез., 1, 1952, 146—168;

С т o й к o в, Ст. Една нова промяна на съгласната л в български език. — Бълг. ез., 1956, № 3, 239—244;

Г е о р г и е в, Вл. Румънско влияние върху някои български говори. — B: Zbornik u čast St. Ivšića. Zagreb, 1963, 85—90;

C т о й к о в, Ст. Българско-румънски езикови успоредици (Две фонетични явления в български и румънски език). — Ез. и лит., 1966, № 6, 43—52;

С т о й к о в, Ст. Към диалектния консонантизъм на български език ( Промени на съгласната л в говора на с. Петърница, Плевенско). — Бълг. ез., 1962, № 1—2, 13—19;

S t o j k o v, St. Z zagadnień spółgłoskowej typologii języka bułgarskiego (Mikrodialektalne zmiany spółgłosowego fonemu [l]. — In: Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 5. Warszawa, 1965, 189—194;

С т о й к о в, Ст. Един особен случай на палатализация в български език. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 243—246;

218

И в a н ч е в, Св. Следи от словашко влияние върху някои плевенски и никополски говори [случаи със замени м > н и н > м]. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, 91—101;

В ъ г л е н о в, М. Още за промяната м > н, н > м в български. — Ез. и лит., 1963, № 3, 77—79;

Е л е н с к и, Й. Към въпроса за нестабилността на носовите съгласни в българските говори. — В: Славянска филология. Т. 3. С., 1963, 323—332;

Костов, К. Източнобългарското фъ̀тре и книжовното въ̀тре. — Бълг. ез., 1956, № 1, 64—65.

 

[ А л е к с а н д р о в, А., Д.  Д а с к а л о в а. Типове съчетания с консонантно у в мизийските говори. — Бълг. ез., 1978, № 2, 145—148;

Б a й ч е в, Б. Промяна на съгласна [ф] в [х] в говора на с. Голица, Поморийско. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 199—201;

Б o ж к o в, Р. Континуатите на праславянските съчетания tj, dj в босилиградския говор. — Бълг. ез., 1987, № 1—2, 123—127;

Б о т е в а – В л а д и к о в а, И. Към типологията на замяната на ф с х в българските диалекти. — Бълг. ез., 1986, № 4, 356—357;

Б о я д ж и е в, Т. Промяната т’, д’ > к’, г’ в странджанския говор.— Ез. и лит., 1973, № 4, 34—44;

Б о я   д ж и е в, Т. Образуване на африкати от проходни съгласни в българските говори. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 58—60;

В е л ч е в а, Б. Девокализацията в троянския говор. — Бълг. ез., 1976, № 1—2, 141—143;

В и д о е с к и, Б. Последици от губењето на консонантите во интервокална позициjа во македонските диjалекти. — В: Предавања на XI семинар за македонски јaзик, литература и култура. Скопjе, 1979, 13—20;

В и д о е с к и, Б. Фонемата |х| во диjалектите на македонскиот јaзик. — Прилози, 6, 1981, № 2, 5—22;

В и т а н о в а, М. Дълга съгласна ш в говора на село Еникьой, Ксантийско. — Бълг. ез., 1985, № 1, 35—36;

Г е о р г и е в, В. И. Възникване на палаталните съгласни к’ и г’ от ш’т’,  ж’д’ в югозападните български говори. — Бълг. ез., 1982, № 5, 398—404;

Д о б р е в а, Д. Сонорът w в един тулчански говор в Северна Добруджа. (Съпоставителна характеристика с други източнобългарски диалекти.) — Бълг. ез., 1985, № 6, 545—547;

Е л е н с к и, Й. Исторически сведения за взаимната замяна на носовите гласни в българския език. — Ез. и лит., 1975, № 3, 23—30;

И в a н ч е в, Св. Развоят на *tj, *dj в шт, жд и етногенетичният процес на Балканите. — Старобългаристика, 1981, № 1, 27—47;

К о с т о в, К. Един случай на преход гл’ > зл’ в българските диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез., 16, 1968, 447—450;

К о ч е в, Ив. Съдбата на невключените в корелацията звучност—беззвучност съгласни в някои източни български говори. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 250—254;

К о ч е в, Ив. Съчетанията ш’т, жд в солунския диалект. — Бълг. ез., 1986, № 5, 426—428;

М и т р и н о в, Г. Фонетична промяна на ш > с в говора на с. Петково, Смолянско. — Ез. и лит., 1988, № 3, 103—106;

М л а д е н о в, М. Сл. Из диалектния консонантизъм на българския език. (Преглас н’ > й в говора нас. Гиген и с. Брест, Никополско). — Бълг. ез., 1973, № 1—2, 83—89;

М л а д е н о в, М. Сл. Об одном типе повторений в болгарском языке, имеющим параллель в румынском языке. — Revue roumaine de linguistique, 1975, No 4, 385—388;

С и м е о н о в а, Хр. Разпространение на групи стр, здр и ср, зр в българските говори. — В: Славистичен сборник. С., 1985, 136—143;

С т а н к о в, В. Промени на латералните съгласни в говора на с. Горна Бешовица, Врачанско. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 189— 193;

С т о й к о в, Ст. Новая первая палатализация в болгарском языке. (Изменение согласных [к’], [г’] в [ч’], [џ’] в разложском говоре.) — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 375—380;

Т о т о м а н о в а, А. М.Още веднъж за меките к и г на мястото на праславянските tj и dj в югозападните български говори. — Старобългаристика, 1990, № 3, 57—59;

Ц а н о в а, С. Преходът св > сф в българските диалекти. — Бълг. ез., 1985, № 2, 131—134;

Ш к л и ф о в, Б. Развойният процес на шт, жд в българския език. — В: Първа национална младежка школа по езикознание. С., 1981, 24—26;

K o n e s k i, B. Za *tj (*kt’) > št, *dj > žd. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej (Warszawa), 1981, No 20, 103—105;

Š a u r, V. Bulharské št, žd < *tj, *dj. — Slavia (Praha), 1985, No 2, 128—140.] M. Сл. М.

[Previous] [Next]
[Back to Index]