Българска диалектология
Ст. Стойков
II.
ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ
ДИАЛЕКТИ
ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ ВЪВ ФОНЕТИКАТА
РАЗЛИЧИЯ ПРИ ГЛАСНИТЕ
Диалектните различия при гласните са най-важните и най-съществените фонетични различия. До голяма степен те оформят и отделните диалекти.
200
На първо място, диалектите се различават помежду си по б р o й
на гласните. Има диалекти с пет, с шест, със седем, с осем и с повече гласни.
Само с 5 гласни (и, е, а, о, у) са пирдопският говор, елинпелинският,
самоковският, кюстендилският и пр.; с 6 гласни (и, е, а, о, у,
) са повечето
от източните диалекти, северозападните и преходните говори и пр.; с 6 гласни (и,
е, а, о, у, ê) са тетевенският, еркечкият и други говори; със 7 гласни (и, е, а,
о, у, ê, ô) са смолянският и чепинският говор; с 9 гласни (и, е, а, о, у, ъ,
,
ы, ê) е шуменският говор, с 9 гласни (и, е̇, е, ê, ъ, ы, а, о, у) е банатският
говор и пр.
На второ място, диалектите се различават по х а р а к т е р на
гласните. Има диалекти, в които се срещат особени гласни, непознати на
литературния език и на повечето диалекти. Такива са например широкото o (ô) в
смолянския говор, широкото е (ê) в тетевенския говор, особеното задно
() в
шуменския говор, ы в павликянския говор, ê в банатския говор и пр.
На трето място, диалектите се различават по у п о т р е б а (дистрибуция) на гласните в отделните думи и в различните граматични категории и тия различия са най-съществени. Има много диалекти, които са напълно еднакви по брой и вид на гласните, но които се различават само по тяхната употреба. Например габровският и подбалканският говор имат по 6 еднакви гласни (и, е, ъ, о, а, у), но в габровския говор глаголите в 1 л. ед. ч. cer. време окончават на -ъ (читъ̀, митъ̀, сп’ъ̀ ), a в подбалканския на -а (читà, митà, сп’à ). Същите 6 гласни имат и северозападните говори, но в тях глаголите окоичават на -м (четèм, метèм, спим). Пирдопският и ботевградският говор имат по 5 гласни (и, е, а, о, у), но в пирдопския има форми мл’àко, б’àл, вид’àл, а в ботевградския — млèко, бèл, видèл. По 5 гласни имат и ботевградският и дупнишкият говор, но в ботевградския говор се срещат форми сан, бàчва, дàнак, жèжак, a в дупнишкия — сон, бòчва, дàнок, жèжок.
Обща особеност в развоя на българската фонетична система е
намаляване броя на гласните. Докато старобългарският език е имал 11 гласни (
),
в днешните български диалекти техният брой е, както се изтъкна, от 9 до 5.
Важна характерна особеност на гласните в българските диалекти е различният им гласеж в зависимост от ударението. Поначало в българските диалекти, както в българския книжовен език, има разлика между гласни в ударено положение и гласни в неударено положение. Тая разлика обаче не е еднаква в отделните диалекти. В балканските говори в ударено положение се срещат 6 гласни (и, е, о, а, у, ъ), a в неударено само 3 (и, у, ъ), т. е. в тия говори
201
не се срещат неударени широки гласни. Само под ударение се срещат и особените гласни като широкото o и широкото е (зôп—зạбôт, зèп—зạбê ).
Гласежът на гласните в българските диалекти до голяма степен зависи и от фонетичното им обкръжение, на първо място от твърдия или мекия характер на предходната им съгласна. В едни диалекти, предимно източни, след твърда съгласна се среща гласна a, a след мека съгласна — гласна е; в други диалекти, предимно западни, след твърда съгласна има гласна o, a след мека съгласна — гласна е и пр.
K l a g s t a d, H. L. A Phonemic Analysis of Some Bulgarian Dialects. — In: American Contributions to the Fourth International Congress of Slavicists. Moscow, 1958. 12 p.;
М л а д е н о в, М. Дълги гласни в българския език. — Ез. и лит., 1963, № 6, 23—28.
[ Б o ж к o в, Р. Интересно фонетично явление в говора на с. Кадиево, Пловдивско. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 196—199;
Ж о б о в, Вл. Л. Акустично-фонетичен анализ на особени гласни и съгласни в българските диалекти. Автореферат на дисертация. С., 1991, 25 с.;
К a p a в a c и л е в а, С. О. Дълга гласна и в говора на с. Върбица, Преславско. — Българска диалектология, 4, 1968, 243—254;
К о ч е в, Ив. За преразпределението на фонемите в българските говори. — B: Славистичен сборник. С., 1968, 245—260;
К о ч е в, Ив. Уникални особености на българската фонологична система. Бълг. ез., 1981, № 6, 507—511;
B o l o c a n, Gh. Opoziţia de cantitate în limba bulgara [в говора на павликяните]. — In: Omagiu lui Alexandru Rosetti la 70 dе ani. Bucureşti, 1965, 73—77;
B o l o c a n, Gh. Sistemul vocalic în graiurile bulgarilor catolic. — Studii de slavisticǎ (Bucureşti), 3, 1971, 149—178;
S t o j k o v, St. Quantität der Vocale in einer bis Heute unbekannten bulgarischen Mundart. — Зборник за филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 11, 1968, 267—270.] М. Сл. М.
1. Е р о в е
За старобългарската звукова система са характерни двете ерови
гласни — задната (твърдата) гласна ъ и предната (меката) гласна ь. В развоя на
българския език з a д н a т a ерова гласна в повечето диалекти е запазила своя
първичен гласеж (сън — стб.
, дъш — стб.
) и дори го е разширила в т. нар.
вторичен ер, който се явява заместник и на няколко други старобългарски гласни,
като ѫ, ь и дори ѧ.
По отношение на еровата гласна днешните български диалекти се делят на две групи:
1. Диалекти със запазена ерова гласна (сън, дъш) в Източна и Северозападна България.
2. Диалекти, в които не се среща ерова гласна. В едни от тях, като ботевградския, пирдопския и др., на мястото на старата ерова гласна има a (сан, даш), в други, като смолянския — широко o (сôн, дôш), a в трети, като тетевенския — широко е (сêн, дêш).
202
В някои югозападни говори и в пирдопския говор се срещат отделни случаи с преглас на еровата гласна в гласна o в представки и наставки (возглàвница, вовèде, воз нèго, песòк), a в дупнишкия, кюстендилския, благоевградския и други говори и в затворени срички в средисловието (сон, дош, бòчва, зòлва, тòкмо). Доста широко е разпространен прегласът на еровата гласна в o в членната форма за мъжки род (гърбò, кракò, носò, стòло); той се среща в мизийските говори в Североизточна България и в повечето от западните говори.
П р е д н а т а (меката) ерова гласна има по-сложен исторически развой и затова броят на застъпниците ѝ е по-голям. По отношение на нея българските диалекти се делят на три групи:
1. Диалекти, в които предната (меката) ерова гласна е съвпаднала
напълно със задната ерова гласна в т. нар. вторичен ер. Този вторичен ер в едни
говори, като преходните и хвойненския, се пази (мъ̀гла — стб.
, тъ̀нък — стб.
, дън — стб.
,
стàръц— стб.
), a
в други е преминал в различни гласни като ô в смолянския говор (мồгла,
т’ồнак, дôн), като ê в тетевенския и еркечкия говор (мềгла, тềнак,
дềн, пềт, пềстар).
2. Диалекти, в които частично, т. е. в отделни случаи, предната (меката) ерова гласна е съвпаднала със задната ерова гласна, както това е в балканските говори: мъглъ̀, тъ̀нък, дèн, стàрец.
3. Диалекти, в които предната (меката) ерова гласна не е
съвпаднала със задната ерова гласна, т. е. в които има самостоятелен развой и е
преминала в гласна е във всички случаи, както това е в източните рупски говори:
пèстър — стб.
, тèмен — стб.
, тèнък — стб.
.
Към случаите с гласна е вместо стб. ь трябва да се отнесе и
членната форма за м. р. -е, което се среща след мека съгласна в ред говори, като
мизийските, разложкия, благоевградския и др.: кòне, крàйе, мъжè. В тях има стб.
ь в суфиксна затворена сричка, който се е прегласил в е: стб.
>
кòнет > кòне.
К o ч е в, Ив. Застъпници на меката ерова гласна в българския език. — Статьи и материалы по болгарской диалектологии, вып. 9, 1956, 51—90;
D é c s y, Gy. La vocalisation des jers en bulgare. — In: Studia slavica. T. 1. Budapest, 1955, 381—402;
Г ъ л ъ б о в, Ив. Еровите застъпници и българското диалектно членение. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 377—390;
S t o j k o v, St. Zum Vokalismus in den Rhodopcmundarten (Die Entsprechungen der altbulgarischen Nasal- und Halbvokale in einer bis jetzt unbekannten Rhodopemundart. — In: Studia slavica. T. 12. Budapest, 1966, 383—387.
[ В и д о е с к и, Б. Фонемата |а| во македонскиот диjалектен јaзик. — Македонски јaзик, (Cкопjе), 32—33, 1982, 95—110;
Г е р д ж и к о в, Г. Развитието на предната ерова гласна в
203
българските говори. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 1—106;
Г ъ л ъ б о в, Ив. Българският ê-диалект. — Тр. ВПИ „Братя Кирил и Методий”, 1, 1964, 3—15 (Същото в: Г ъ л ъ б о в, Ив. Избрани трудове по езикознание. С., 1986, 253—265);
Д о б р е в, Ив. Старинна черта на един южен български говор. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 163—166;
К е р е м и д ч и е в а, Сл. Определена фонема ь в говора на Ропката. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 162—168;
М л а д е н о в, Map. Засилена фреквентност на еровата гласна в димитровградския (царибродския) говор. — Пак там, 142—149;
С т о й к о в, Ст. Към вокалната типология на родопските говори. (Застъпници на старобългарските носови и ерови гласни.) — В: Славистичен сборник. С., 1968, 229—243;
D u m a, J. Wokalizacja jero’w słabych w sylabie nagłosowej w dialektach bułgarskich. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej (Warszawa), 14, 1974, 167—174;
D u m a, J, Wokalizacja jero’w słabych w radzennej sylabie nagłosowej w południowo-wschodnej słowiańszczyźnie. Wroclaw—Warszawa—Krakow—Gdansk, 1979, 71 p.;
D u m a, J. Rozwój sekundarnego vokalizmu typu ѕъm, ogъn, v’atъr ≤ *jesmь, *ognь, *větrь w wschodniej grupie dialektów południowosłowiańskich. — Językowe studia balkanisticzne. II. Wrocław—Warszawa—Kraków, 1990, 27—54;
Š a u r, V. Protobulharsko-slavanský bilingvismus ve fonologickém systému bulharštiny.— B: Studia balkanica bohemoslovaca. T. 2. Brno, 1976, 304—324.] M. Cл. M.
2. Н о с о в к и
Носовите гласни — задната (твърдата) носова гласна ѫ (он) и
предната (меката) носова гласна ѧ (ен) — са характерни за звуковата система на
старобългарски език. В развоя на български език те са загубили носовия си
призвук и са минали в устни гласни. Задната носова гласна е преминала в ерова
гласна — т. нар. вторичен ер, който в повечето диалекти, както и в литературния
език, е запазил еровия си гласеж (ръка — стб.
, зъп — стб.
). В някои
диалекти обаче вторичният ер се е прегласил в a (рàка, зап — в пирдопския,
ботевградския, самоковския и др.), в ô (рôка, зôп — в смолянския и отчасти в
чепинския говор), в ê (рêка, зêп — в тетевенския говор). В някои говори обаче
задната носова гласна направо е преминала в друга гласна. В еркечкия и
мугленския говор в гласна ê, a в преходните говори в гласна у. Предната носова
гласна в повечето диалекти е преминала в гласна е (месò — стб.
, зет — стб.
). В някои говори, като родопските, обаче предната носова гласна се е
изравнила с вторичната ерова гласна, като се е запазила мекостта на предходната
съгласна (м’ъ̀со, з’ът и м’ồсо, з’ồт).
В историческия развой на българския език в известни случаи се
среща смесване на задната и предната носовка — явление, нознато на повечето от
българските диалекти, В едни диалекти, като родопските, смесването на носовките
е проведено най-последователно, като предната носова гласна е преминала в задна,
a след това тя се е сляла с вторичния ер и има неговата съдба: зъп, ръ̀ка; зôп,
рồка — стб.
,
; з’ът, кл’ъ̀тва; з’ồт, кл’ồтва — стб.
,
. В други
диалекти, като еркечкия, смес-
204
ването на носовките също е проведено последователно; но в тях
задната носова гласна е преминала в предна: зêп, рềка, зêт, клềтва. В трети
диалекти, като балканските и някои западни диалекти, се среща само частично
преминаване на предната носова гласна в задна след съгласните ш, ж, ч: шъ̀па,
жъ̀тва, чъ̀до; шàпа, жàтва, чàдо — среднобълг.
< стб.
. Има
обаче диалекти, като тракийските, преходните, шуменския, сливенския и др., в
които няма никакви случаи на смесване на носовки (шèпа, жèтва, чèдо).
Както се изтъкна, във всички български говори носовите гласни са загубили своя носов призвук и са минали в устнени гласни. Изнесените от Ст. К а б а с а н о в данни (Един старинен български говор, Тихомирският говор. София, 1968, 28—33) за наличие на носова гласна o в глаголното окончание за 3 л. мн. число на аорист и имперфект (умрềõ ‘умряха’, учѝхõ са, з’òõ ‘взеха’) и на носова гласна е в глаголните окончания за 1 и 2 л. мн. число на сег. време, аорист и имперфект и за 2 л. мн. число на повелително наклонение (печèме̃ ‘печеме’, раздàваме̃ ‘раздаваме’, мòжете̃ ‘ можете’ и др.) не отговарят на фактическото положение. В тези случаи има гласни o и e със следходна съгласна н, както се установи при специални контролни проучвания.
К а б а с а н о в, Ст. Стар и нов назализъм в непроучен досега български говор. — В: Славистични студии. С., 1963, 173—184;
S t o j k o v, St. Zum Vokalismus in den Rhodopemundarten (Die Entsprechungen der altbulgarischen Nasal- und Halbvokale im einer bis jetzt unbekannten Rhodopemundart) In: Studia Slavica. T. 12. Budapest, 1966, 383—387;
S t o j k o v, St. Zwei phonetische Dubletten im Bulgarischen (гнус : гнъс und бъ̀брек : бỳбрек). — Die Welt der Slaven, 11, 1966, No 1—2, 77—81.
[ В е л ч е в а, Б. Праславянски и старобългарски фонологични изменения. С., 1980, 139—159;
В е л ч е в а, Б. Назализмът в българските говори на Сухо и Висока, Солунско. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 78—82;
В и д о е с к и, Б. Прилози за македонската диалектологиjа. — Мак. jaзик, 1955, № 2, 113—151;
И л л и ч – С в и т и ч, В. М. О стадиях утраты ринезма в юго-западных македонских говорах. — Вопросы славянского языкознания, 1962, № 6, 76—88;
И в а н о в, Й. Н. Няколко случая на назални рефлекси на старобългарскиге гласни ѫ и ѧ в крайния запад на югоизточната българска диалекгна област. Бълг. ез., 1968, № 2—3, 167—175;
К а б а с а н о в, Ст. За зарактера и произхода на родопского широко о (ô ). — Изв. Инст. бълг. ез., 16, 1968, 431—435;
К о ч е в, Ив. Особености на назалната вокална корелация в историческия развой на българския език. — Бълг. ез., 1982, № 3, 177—183;
М a р и н с к а, Р. Назалност в девисилския говор. — Бълг. ез., 1990, № 1, 50—53;
М и т р и н o в, Г. Още данни за употреба на съчетание от гласна а, е + назална съгласна н в говори от Момчилградско. — Ез. и лит., 1991, № 1, 115—119;
Л и н ц а, Е. Опит за обяснение на развоя на носовите гласни в българския език. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 83—86;
М л а д е н о в, К. Важна фонетична особеност в българските говори по Долния Вардар. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 204—206;
П е н е в, П. Диалектни различия в развоя на голямата носовка през среднобългарския период. — Ез. и лит., 1975, № 6, 30—33;
П е н е в, П. По въпроса за среднобългарското смесване на носовите гласни. — В: Доклади на XII научна сесия [на ПУ „Паисий Хилендарски”], 4—6 май 1976. Пловдив, 1976, 303—304;
С л а в с к и й, Ф. Болгарское въбел : убел (к развитии первичного начального Q). — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 444—449;
205
С т о й к о в, Ст. Към вокалната типология на родопските говори (Застъпници на старобългарските носови и ерови гласни). — В: Славистичен сборник. С., 1968, 229—243;
Ч о м о н е в, М. Застъпник ā < ѧ в говора на с. Аврен, Цариградско. — Бълг. ез., 1986, № 1, 71—73;
L i n d s t e d t, J. Nasal vowels in the Cyrillo-Methodian language and in dialects of Southeast Macedonia. — Studia Slavia Finlandensia. 1988, No 5. 69—86.] M. Сл. M.
3. Я т о в а г л а с н а
За старобългарския език е характерна и ятовата гласна (ѣ), изговаряна като особено широко е (ê ). Тоя старинен изговор на ѣ се пази само в някои говори, като шуменския, смолянския, тракийските говори и др., и то предимно под ударение (б’êл, гол’ềма, б’ề, вр’ềме).
В останалите български говори вместо стб. ѣ се изговаря гласна
е или гласна a с предходна мека съгласна (врèме — стб.
, б’àл — стб.
).
По ятовия си изговор българските говори се делят на четири основни групи:
I. Говори с н е п р е г л а с е н ятов изговор. В тях вместо стб. ѣ във всяко положение има широко е: бềл, бềла, бềли, млềко, млềчен, млêкàр, трêвѝца. Такива са малка част от родопските говори.
II. Говори с д в у ф о н е м е н п о л у п р е г л а с е н ятов изговор. Te ca 4 вида:
1. Говори под ударение с гласна е, a без удареиие с гласна е: бêл, бềла, бềли, млềко, млềчен, врềме — млекàр, стенà, тревѝца. Такива са по-голямата част от родопските говори.
2. Говори под ударение с гласна a и предходна мека съгласна, a без ударение с гласна е: б’àл, б’àла, б’àли, млàко, мл’àчен, вр’àме — млекàр, стенà, тревѝца. Такива са някои източни рупски говори в Хасковско и Свиленградско.
3. Говори под ударение пред твърда сричка с гласна a и предходна мека съгласна, пред мека сричка с гласна е: б’àл, б’àла, мл’àку — бèли, млèчен, врèме, млекàр, стенъ̀, тревѝцъ. Такива са балканските говори.
4. Говори под ударение пред твърда сричка с гласна a и предходна мека съгласна, пред мека сричка в едни случаи с гласна a и предходна мека съгласна, в други случаи с гласна е, a без ударение с гласна е: б’àл, б’àла, мл’àку — б’àли, мл’àчен — врèме, мèсец, сèнк’е — млекàр, тревѝца. Различията в застъпниците пред мека сричка са във връзка с наличието или отсъствието на форми с якав ятов изговор пред твърда сричка. Ако има форми с якав изговор
206
пред твърда сричка, този изговор се запазва и пред мека сричка (б’àла — б’àли, мл’àку — млàчен). A ако няма такива форми, изговорът е екав (врèме, мèсец, сèнк’е). Такъв е говорът на с. Настан, Девинско.
III. Говори с т р и ф о н е м е н п о л у п р е г л а с е н ятов изговор. Te ca 3 вида:
1. Говори под ударение пред твърда сричка с гласна a и предходна мека съгласна, пред мека сричка с гласна ê, a без ударениес гласна е: б’àл, б’àла, мл’àко — бềли, млềчен, врềме — млекàр, стенà, тревѝца. Такива са мизийските говори и странджанският говор.
2. Говори под ударение пред твърда сричка с гласна a и предходна мека съгласна, пред мека сричка в едни случаи с гласна a и предходна мека съгласна, в други с гласна ê, a без ударение с гласна е: б’àл, б’àла, мл’àко — б’àли, мл’àчен — врềме, недềл’а, сềме — млекàр, стенà, тревѝца. Различията в застъпниците пред мека сричка са във връзка с наличието или отсъствието на якав ятов изговор пред твърда сричка. Ако има форми с якав ятов изговор пред твърда сричка, този изговор се запазва и пред мека сричка (б’àла — б’àли, мл’àко — мл’àчен). A ако няма такива форми, гласната е ê (врềме, недềл’а, сềме). Такива говори засега са установени само в Съветския съюз (териториалните граници на бившия вече СССР — бел. ред.).
3. Говори под ударение пред твърда сричка с гласна a и предходна мека съгласна, пред мека сричка с гласна ė, a без ударение с гласна е: б’àл, б’àла, мл’àко — б
ли, мл
IV. Говори с п р е г л а с е н ятов изговор. В тях във всяко положение има гласна е: бèл, бèла, бèли, млèко, млекàр, млèчен, врèме, тревѝца. Такива са западните говори.
В повечето от балканските говори пред съгласните ж, ч, ш, които в
миналото са били меки, вместо стб. ѣ се изговаря гласна е (мрèжа — стб.
, нèшто — стб.
). В тетевенския, пирдопския и други говори обаче се среща якав
изговор: мр’àжа, в’àжда, н’àшто, ср’àштам, ус’àштам и пр. Няма единство още в
изговора на гласната вместо стб. ѣ в едносричните думи и в краесловието. В едни
говори се среща изговор м’ах, м’ат, ц’аф, б’ак; вид’à, изгр’à, умр’à; дв’а,
къд’à, добр’à, зл’а, a в други мех, мет, цеф, бек; видè, изгрè, умрè; две, къдè,
добрè, зле и др. При разглеждане на ятовия изговор в края на думата интересно е
да се изтъкне, че в повечето диалекти той не се влияе от характера на началната
сричка в следващата дума: дубрè душлѝ —
207
дубрè ли си? ; къдè òди? — къдè йе? или дубр’à душлѝ — дубр’à ли си? ; къд’а òди — къд’а йе. В някои източни рупски говори обаче във фонетична дума или в синтагма началната сричка на следващата дума влияе и се получават дублетни форми: дубр’à дòхте — дубрề ли си? ; дв’а гудѝни — двề-три гудѝни; дв’à съ̀шти сèстри — двê сèстри; къд’à òди? — къдề йе?
При разглеждане на ятовия изговор в българските говори може още да се изтъкне, че в западните говори с напълно прегласен екав изговор се пазят следи от стария изговор на стб. ѣ като ê след съгласна ц в думи като цал, цàла (цял, цяла), цалѝва (целува), прòцап (процеп) и др.
С т о й к о в, Ст. Ятовият преглас в български език. — Бълг. ез., 1963, № 4—5, 313—332;
М л а д е н ов, М. Сл. Архаичен ятов изговор край ятовата граница. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 297—306;
С т о я н о в, Ст. „Якави” глаголни форми в един западен български говор. — В: Славистични студии. С., 1963, 165—172;
П o п o в а, Т. B. O границе „южного типа произношения ě ”. — Статьи и материалы по болгарской диалектологии, вып. 10, 1962, 91—94.
[ Б o я д ж и е в, Т. Екави имперфектни форми на съм в югоизточните говори. — Бълг. ез., 1977, № 3, 221—224;
Г а р и б о в а, Н. Ятовият преглас и Средногорската диалектна област. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 121—126;
И в а н о в, Й. За йекавизма в Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1968, № 1, 47—52;
И в а н о в, Й. Н. Екави говорни огнища в крайния запад на югоизточната българска диалектна област. (Преглас ѣ > е на изток от ятовата граница). — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 717—727;
И в а н о в, Й. Н. Ятовият преглас в драмско-серските говори (с оглед на уточняване на ятовата граница в българските говори). — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 172—176;
Й о л о в, Н. Архаичен ятов изговор в още един северозападен български говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 713—716;
К o ч е в, Ив. Фонетични и фонологични промени на ê < ѣ в говори около ятовата граница. — Пак там, 16, 1968, 437—445;
М л а д е н о в, М. Сл. Ятовата граница в светлината на нови данни. (Към въпроса за диалектното разчленение на българския език). — В: Славистичен сборник. С., 1973, 241—256;
М л а д е н о в, М. Сл. Ятов изоглосен пояс!? — Съпост. езикознание, 1990, № 4—5, 223—227;
С к а т ъ н, Ър., Д. Б а р т ъ н Д ж о н с ъ н. Генеративна интерпретация иа ятовия преглас в българските диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез., 20, 1970, 91—105;
Т o л с т o й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 2. Рефлекс ѣ и ’а в говоре с. Кондолово (Мързево). — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 179—182;
Ш а у р, В. За произхода на ятовата граница в българския език. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Исторически развой на българския език. Т. 3. С., 1983, 255—271;
Ш а у р, В. O взаимосвязи восточно-болгарских рефлексов ѣ с протоболгарском суперстратом. — Sborník prаcí Filozofické Faculty Brněnské University. Studia Minora facultatis Philosophicae Universitatis Brunensis, A 22/23, 1974/1975, 147—157;
K o s e s k a, V. Uwagi o wymowie psi. ě w gwarach zachodnibulgarskich (na tle południowosłowiańskim). — Rocznik sławistyczny, 34, cz. I, 1973, 55—60;
S c a t t o n, E. Forms such as [cál] / [cáli] in Dialects of East Balkan slavic. — Slavic Linguistics and Language Teaching, Thomas F. Magner (ed.). Columbus OH: Slavica, 1976, 249—258;
T r u m e r, M. Zum Jakavismus im Bulgarischen und Slawischen. — Die slawischen Sprachen (Salzburg), 1, 1982, 119—124.] M. Cл. М.
4. Г л а с н а ы
Общо взето, в историческия развой на българските говори старобългарската гласна ы е преминала в гласна и и е отпаднала от фонемните им системи. В малък брой говори обаче тя се е
208
запазила. По отношение на гласната ы българските говори са 3 вида.
1. Говори, в които гласната ы е фонема. В тях тя има много широка
дистрибуция и се среща както на мястото на първична гласна ы, така и на мястото
на първичната гласна и: кы̀тка (стб.
), крàвы (стб.
), мы̀слạ, мы̀шка,
пы̀там, ты̀ква, ры̀бы, бèлы, стàры и др.; грады̀на (стб.
), ны̀ва (стб.
), ды̀ра, слы̀ва, пы̀па и др. Такива са някои родопски говори.
2. Говори, в които гласната ы е позиционен вариант на гласната и.
И тук тя има много широка дистрибуция, като се среща след твърда съгласна, и то
на мястото както на първична гласна
, така и на мястото на първична гласна
и:
сын (стб.
), выр (стб.
), дыф, вы̀ну, жы̀ту, пы̀сму, ры̀ба, слы̀ва, шы̀лу,
грады̀на, зъбы̀, тры и др. Такъв е банатският говор.
3. Говори, в които гласната ы е факултативен вариант, т. е. в които има равноправни варианти като бы̀стър—бѝстър, высòк—висòк, ры̀ба—рѝба, сы̀н—сѝн, ты̀ква—тѝква и др. Такива са говорите на отделни села, като Певец, Търговищко, който е от мизийски тип, на с. Гостилица, Дряновско, който е от балкански тип, и др.
Т и л к о в, Д. Гласна ы в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 237—240;
И в а н о в, Й. Гласна ы в говора на селата Годешево и Слащен, Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1966, № 5, 503—505.
[ В е л ч е в а, Б. Праславянски и старобългарски фонологични изменения. С., 1980, 92—93;
Г ъ л ъ б о в, Ив. Глаголическото ы, началната история на глаголическата азбука и една особеност на диалектната микроструктура на южните български говорни области. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 515—521;
Н е д е л ч е в, Н. Гласна ы в северния павликянски говор. — Бълг. ез., 1988, № 3, 214—216;
S t o j k o v, St. The Vowel [ы] in Bulgarian.— In: To Honor Roman Jakobson. Essays on the occasion of his seventieth birthday. The Hague-Paris, 1967, 1941—1946.] М. Cл. M.
5. П р е г л а с и
B източните говори след мека съгласна и след съгласните ч, ж, ш, џ се среща преглас на етимологично a в е пред мека сричка: пол’àна—полèни, йàсла—йèсли, йал—йèли, стуйàл—стуйèли, чàша—чèши, жàба—жèби, шàпка—шèпки, дамаџàна—дамаџèни и др. В българския литературен език прегласът на етимологичното a в е пред мека сричка не е възприет, макар че е характерна особеност на централния балкански говор, легнал в неговата основа. Въпреки това обаче в него се срещат отделни думи с такъв преглас като èжби, печèля, èздя, виèлица и др., минали от централния балкански говор.
209
По прегласа на a след мека (палатална) съгласна и след съгласните ж, ч, ш, џ, които в миналото са били меки, българските говори образуват три групи:
1. Говори б е з преглас на ’а (пол’àна—пол’àни, пийàн—пийàни, чàша—чàши, жàба—жàби, шàпка—шàпки) — главно в Западна България.
2. Говори с н е п ъ л е н (частичен) преглас на ’а в зависимост от характера на следващата сричка или съгласна, и то:
а) след мека съгласна и ч, ж, ш (пол’àна —полèни, пийàн—пии̃èни, чàша—чèши, уфчàр—уфчèри, жàба—жèби, шàпка—шèпки) — в повечето мизийски и балкански говори;
б) след мека съгласна и ч (пол’àна—полèни, пийàн —пийèни, чàша—чèши, офчàр—офчèри), но не и след ж, ш (жàби, шàпки) — в тетевенския говор.
3. Говори с п ъ л е н преглас на ’а независимо от характера на следващата сричка или съгласна (йê, йềсну—йềсни, пийềн—пийềни, чềша—чềши, жềба —жềби) — в родопските говори и по-специално в смолянския говор.
Българските диалекти показват значителни различия и по настъпилия в миналото преглас на гласната o след палатална съгласна в е. В западните и отчасти в югоизточните рупски говори, общо взето, се пазят старите прегласени форми с е: кошèве, ножèве, нàше, вàше, мòйе, твòйе, чийè, въ̀лче, кòзе, крàве, òфче, Дàнчеф, Пèнчеф, Гèшеф и др., a в източните говори и по-специално в балканските има нови форми с гласна о: кошòве, ножòве, нàшо, вàшо, мòйо, твòйо, чийò, въ̀лчо, кòз’о, крàв’о, òфчо, Дàнчоф, Пèнчоф, Гèшоф и др.
В българските диалекти се срещат и други прегласи на гласни, но те са значително по-ограничени. Например в панагюрския и павликянския говор се среща преглас на ’у в и: лѝбе (л’ỳбе), клич (к’лỳч), литѝф (л’утѝв), блѝткаф (бл’ỳткаф), исплѝ (изпл’ỳ), a в родопските, тракийските и други говори се срещат случаи с преглас на и в у: йỳме (йиме), чурèша (чиреша), чушмà (чишма), ичумѝк (ичимик), жуф (жив), жувàк (живак), ут’ỳвам (отивам), чул’àк (чиляк), с’урмàх (сиромах), хòд’уф (ходиф), нòс’уф (носиф), прàв’уф (правиф) и пр.
С т о й к о в, Ст. Към диалектния вокализъм на български език (Преглас на гласна a в гласна е). — B: Славистичен сборник. С., 1963, 285—296;
С т o й к o в, Ст. Към вокализма на смолянския говор (Преглас на гласна а в ê, е в говора на с. Триград, Девинско.) — Ез. и лит., 1962, № 1, 19—24;
Г е о р г и е в, Вл. Праславянски jе > o или a > ja > je ? — B: Славистични студии. С., 1963, 9—16;
М л а д е н о в, М. Особености в говора на с. Корово, Велинградско. — Ез. и лит., 1965, № 3, 39—42.
210
[ В и т а н о в а, М. За лабиализацията на гласните и, е и а, ъ в говора на с. Еникьой (Кръсто поле), Ксантийско. — Бълг. ез., 1985, № 2, 138—139;
Ж о б о в, Вл. Гласна тясно е ( е̇ ) в българските диалекти. — Ез. и лит., 1991, № 4;
И в a н o в, Й. Н. Лабиализация на гласна о в уо, у в някои западнорупски говори. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 200—204;
И в a н o в, Й. Н. Преглас на гласна у > o в българските говори. — В: B памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 195—198;
М и х а й л о в а, С. Западнобългарският преглас a > е. (По материали от говора на с. Рабиша, Белоградчишко.) — Бълг. ез., 1986, № 1, 69—71;
Н е д е л ч е в, Н. П. За прегласа на è >
С е л и м с к и, Л. Българската диалектна фонемна промяна è > ѝ . — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 183—187;
Т о л с т о й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 3. Контракция гласных в с. Горска поляна, Елховско. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 353—358;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. 3а лабиализацията в мизийските говори. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 232—234;
V i d o e s k i, B. Ślady pregłosu a w ä / e w dialektach języka macedońskiego. — In: Opuscula Polono-Slavica. (Munera linguistica Stanislao Urbańczyka dedicata.) Wrocław, 1979, 397—403] М. Сл. М.
6. Р е д у к ц и я н а н е у д а р е н и т е г л а с н и
Както вече се изтъкна, в българския език има разлика в изговора на ударените и неударените широки гласни, като неударените широки гласни a, e, о, се приближават към съответните тесни гласни ъ, и, y или преминават напълно в тях. По отношение на редукцията българските диалекти се разпределят на 4 групи:
1. Говори без редукция (зелèно, дàрове, баштà) — западните говори и източните говори около ятовата граница.
2. Говори с полуредукция (зẹлèнọ, дàрọвẹ, бạштà ) — рупските говори.
3. Говори с частична пълна редукция, т. е. редукция, която не обхваща всички гласни, a само някои от тях, обикновено o и a (зелèну, дàруве, бъштà ) — някои родопски и тракийски говори.
4. Говори с пълна редукция (зилèну, дърувè, бъштà ) — балканските говори.
Гласната е в повечето случаи се редуцира в и, но в някои говори край сонорна съгласна р, л, м, н тя се редуцира в ’ъ: пèп’ъл, кòр’ън, дèв’ър, зѝм’ъ, гн’ъздò и пр.
При разглеждане редукцията на неударените гласни в българските диалекти трябва да се има предвид, че тя не е съвременно звуково явление, свързано с учленителната база, a историческо явление, проведено в миналото, последиците от което cera ca налице. Затова редукцията не засяга еднакво една и съща широка гласна във всичките ѝ фонетични и морфологични положения, a само в определени положения. Обикновено морфемите, когато са отделни широки гласни, не се редуцират изобщо или не се редуцират така, както се редуцират същите гласни в други положения. Например в много източни диалекти не се редуцират окончанието
211
за мн. ч. при съществителните от мъжки род -е (мъ̀же, купàче, сèл’ъне, чурàпе) и агломеративното падежно окончание при одушевените съществителни имена от мъжки род -а (нъ Пèтка, при Ивàна, ду сѝна си, ут брàта му). Редукция не се среща почти редовно и в звателните форми: Ивàне, Мърѝне, сѝне, Пèтко, брàтко, Ивàнк’е, Мърѝйк’е, Стàно, Рàдо, жèно, гòро. Свидетелство, че редукцията на широките неударени гласни в тесни не е съвременно фонетично явление, е и фактът, че в много говори се срещат случаи с преход на неударена тясна гласна и в широка гласна е: ѝстена (истина), керпѝч (кирпич), лесѝца (лисица), мерѝша (мириша), чèтери (четири), еденѝца (единица). Преходът и > е може да се обясни като дисимилационно явление, защото се среща винаги край друга гласна и, е, но в случая е важно обстоятелството, че е възможно тясна гласна в неударено положение да премине в съответната ѝ широка.
Покрай редукцията на широките гласни о в у, a в ъ, е в и или ’ъ в отделните диалекти се срещат и други случаи на редукции на гласни. Например в ловешкия и сливенския говор има случаи, при които неударено и минава в ’ъ: ѝст’ънъ (истина), сỳтр’ънъ (сутрина), тỳрч’ън (турчин), бъ̀лгар’ън (българин), бàб’ън (бабин), мàм’ън (мамин), хòд’ъх (ходих) и пр.
[ А л е к с а н д р о в, А. Изпадане на гласни в мизийските говори. — Ез. и лит., 1979, № 3, 77—82;
Д з и д з и л и с, Хр. Паралелни явлення в областта на гръцкия и българския вокализъм: „антиредукция”. — B: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 4. С., 1989, 347—356;
И в а н о в, Й. Н. Едно интересно явление в българския диалектен вокализъм. (Редукция на гласна е в a в говора на с. Лехово, Демирхисарско.) — Бълг. ез., 1969, № 2, 137—144;
Й о с и ф о в а, Р. Фонетичното явление количествена редукция в книжовно-разговорната реч. — Бълг. ез., 1986, № 2, 158—164;
К а р а б е л о в а, Г. Някои наблюдения във връзка с редукцията на неударените широки гласни в централния балкански говор. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 19, 1981, № 5, 101—106;
К а р а б е л о в а, Г. Към въпроса за редукцията на широките неудареми гласни в централния балкански говор. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на българската държава и 10-годишнината на ВПИ, 20—22 окт. 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 15—22;
К о н е с к и, Б. 3а редукциjата на неакцентираните вокали — Прилози, 1, 1976, № 1—2, 57—60;
К o ч е в, Ив. Темброва характеристика на източнобългарската редукция. — Бълг. ез., 1983, № 4, 296—300;
М л а д е н о в, Ц. Неакцентированные вокальные системы в болгарском языке. — Studia Slavica (Budapest), 1967, No 3—4, 285—299;
П е е в, К. Редукциjата како фактор во разграничувањето на jугоисточните македонски говори. Скопjе, 1987, 341—358;
Р а й н о в, В. Редукция при вокативните форми в говора на с. Черноморец, Бургаско. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 206—207;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Особености в реализацията на звука ẹ в говора на с. Равногор, Пещерско. — Бълг. ез., 1975, № 4, 244—246;
Х о л и о л ч е в, Хр. Към въпроса за изпадането па краесловните и и у в българските говори. — Бълг. ез., 1969, № 1, 27—37.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]