Българска диалектология
Ст. Стойков

 

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
Б. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

 

ЗАПАДНИ ГОВОРИ

 

ПРЕХОДНИ ГОВОРИ

Характерни особености на преходните говори

   Трънски

   Брезнишки

   Белоградчишки

 

Преходните говори, както вече се изтъкна, обхващат земите от двете страни на днешната българско-сръбска граница и представят постепенен преход между български и сръбски език. От тях към българския език отнасяме ония, които влизат в границите на България от преди 1918 г., a именно говорите в Белоградчишко, западно Берковско, Царибродско, Трънско, Брезнишко и Босилеградско, известни под общо название белоградчишко-трънски говор. A към сръбски език се отнасят говорите, разположени оттатък границата в Княжевацко, Пиротско, Лесковацко и Вранско.

 

Българските унени в миналото начело с проф. Б. Цонев и проф. Ст. Младенов смятаха, че западните преходни говори изцяло принадлежат към български език, та затова и тяхното население трябва да бъде присъединено към България. Сръбските учени пък начело с проф. А. Белич ги смятаха за старосръбски и твърдяха, че тяхното население трябва да бъде включено в границите на сръбската държава. A както се изтъкна, те са преходни. Тая гранична област е била ту под българска, ту под сръбска власт до XV в., a след това до 1878 г. е образувала политическа, административна и икономическа цялост. И в нейните диалекти се пазят следи от такива връзки между населението на отделните земи, които днес не съществуват. Общо взето, тия преходни говори имат редица фонетични и граматични черти, едни от които ги свързват с българската, a други със сръбската езикова система. Все пак трябва да се изтъкне, че по основните си граматични особености те са по-близо до българската езикова система, отколкото до сръбската, което показва и първичната принадлежност на населението. Сръбските диалектолози обаче твърдят обратното. Те наричат тия

 

163

 

 

говори само призренско-тимошки, a не преходни и смятат, че са сръбски по своята основа, по своите първични черти. Според тях ония черти, които са типично български, като задпоставен член, разпаднало се склонение, аналитично изразяване на степените за сравнение и пр., не са последица дори от българско влияние, a били балканизми, т. е. появили са се под влияние на асимилирано романско население поради включването на тия първично сръбски говори в балканския езиков съюз. A всички други изоглоси, които свързват тия говори с българската езикова група, според сръбските диалектолози хронологически са вторични, много по-късни. Единственото ново, което сръбските диалектолози приеха в последно време, е схващането, че въпросите за развитието и диалектната принадлежност на тия говори не трябва да се свързват с въпросите за националното съзнание на техните носители. Ония носители на преходните говори, които са в пределите на България от границите до 1918 г., са българи, a ония, които са в пределите на Югославия, са сърби.

 

Въпросите за връзките на преходните говори с българските говори и със сръбските говори ще се решат окончателно, когато бъдат съставени езиковите атласи на българския и сърбохърватския език. От тях ще проличи не само генезисът на тия говори, но и постепенният преход между българския и сръбския език.

 

 

ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА ПРЕХОДНИТЕ ГОВОРИ

 

Преходните говори имат следните по-важни  ф о н е т и ч н и  особености:

 

1. Съгласни ч—џ вместо шт—жд: ноч, лèча, плàчуем (плащам), вèџа, прèџа, меџà.

 

2. Гласна у вместо стб. ѫ: мỳка, пỳт, рукà, гỳска, кудèл’а.

 

3. Гласна е вместо стб. ѣ: гредà, мèсо, пет, жèдън.

 

4. Ерова гласна вместо стб. ъ и ь във всички положения, т. е. в тия говори няма случаи на други гласни, например o, a и е: лъ̀жем, дъскà, съ̀н, песъ̀к, добѝтък, òстър, свèкър; дъ̀н, тъ̀мен, лън (лен), лъ̀сно, овъ̀н, оръ̀л, грòзън, сѝлън, стàръц, венъ̀ц.

 

5. Изговор на звучни шумови съгласни в краесловието: боб, дуб, леб, к’ев, лов, лед, мед, град, бог, драг.

 

6. Особено средно л (l ), което се отличава по своята мекост от съгласната л във всички останали български диалекти, без обаче да съвпада с л’: беl—беlà, пàдъl—пàдlа—пàдlи, криlò, lой, lук.

 

7. Пълна липса на съгласната ф и употреба на в вместо ф в нови думи: венèр, ванèла, вỳрн’а, Стèван, кòва. Съгласна ф не се явява и

 

164

 

 

асимилационно пред беззвучна съгласна: рàвт, тевтèр, Слàвчо, цъвтѝ.

 

8. Пълна липса на съгласна х във всяко положение: мъ (мъх), дъ (дъх), пу (плъх), гре (грях), плèто (плетох), буà (бълха), леб (хляб).

 

9. Много честа употреба на меки н и л в края на думата (кон’, òгън’, гòрън’, тигàн, осѝл’, пасỳл’, медàл’ ) и пред предните гласни е, и (н’ега, н’èму, гн’етèм, н’ѝва; мèл’ем, л’ѝга, страшл’ѝв).

 

В областта на  м о р ф о л о г и я т а  преходните говори имат следните по-характерни особености:

 

1. Различаване на именителен и агломеративен падеж при одушевени имена от мъжки род: човèкът дойдè—остàви човèка на мѝра; купѝмо волà, оценѝмо си момкà . Формата на -а не е членна, защото членът за мъжки род е само -ът.

 

Две форми (именителна и агломеративна) се срещат също при съществителните и при прилагателните имена от женски род: дойдè женà—видè женỳ, видè еднỳ женỳ. Тая агломеративна форма, винителна по произход, е поела функцията и на други падежи и се явява характерна за всички зависими падежи: отидè ỳ‿гору, ударѝ га пò‿главу; убѝ се нà‿руку.

 

2. Членна форма -ът за мъжки род: кòн’ът побèже, човèкът дойдè . Срещат се остатъци и от склоняван член при одушевените имена от мъжки род, и то с окончание -тога за гломеративен падеж (човèкът—човèкатога; òн видè човèкатога; узè волàтога и кон’àтога). Същия член получават и прилагателните имена, когато са край тях (видè добрòтога човèка). Среща се особена форма и за дателен падеж, завършваща на -отому: дàй добрòтому човèку.

 

3. Членна форма за женски род в именителен падеж на -та, a в агломеративен падеж на -ту: рекàта дошлà—минỳл рекỳту, пол’àкът òткара нàшуту кобѝлу.

 

4. Окончание -е за множествено число при съществителните и при прилагателните имена от женски род: жèне, сèстре, рѝбе, рỳке; белè, жлътè, църнè .

 

5. Окончание -а в множествено число при прилагателните имена от среден род (добрà децà, големà селà). Така в преходните говори прилагателните имена имат особени окончания за всички лица в множествено число: белѝ, белè, белà; добрѝ мỳжйе, добрè жèне, добрà децà . В говорите на някои села, които се намират на изток, обаче в множествено число има две форми — едната за мъжки и среден род, a другата за женски род: àрни мỳжйе, àрни децà — àрне жèне. В Белоградчишко пък има само една форма за множествено число: добрѝ мỳжйе, добрѝ жèне, добрѝ децà

 

165

 

 

6. Глаголно окончание -мо за 1 л. мн. ч. сег. вр.: нòсимо, òдимо, пѝйемо, четѝмо.

 

7. Частица за бъдеще време че, като в 1 л. ед. ч. се среща и чу: йà чу пийèм, чу му дадèм и йà чепийèм, че му дàм, тѝ че пийèш, он че òре, че нòсимо, онѝ че нòсу, че òру.

 

8. Окончание -сте за 2 л. мн. ч. мин. св. време (плèтосте, брàсте, носѝсте, минỳсте, направѝсте) и -ше за 3 л. мн. ч. (плèтоше, брàше, минỳше, варѝше, направѝше).

 

9. Форми н’èга и га вместо „него” и „го” за гломеративен падеж при третоличното местоимение мъжки род: нèг’а га въ̀рл’и кòн’ът, мръ̀зи га н’èга, дàл га у сỳт.

 

 10. Представка у вместо в: уведèм (въведа), удèвам (вдявам), улàзим (влизам) унỳтре (вътре).

 

Преходните говори независимо от значителното си териториално разпространение са твърде единни. Само по дребни и до голяма степен ограничени особености в тях могат да се очертаят три говора, които по своята същина са подговори — трънски, брезнишки и белоградчишки.

 

Ц o н е в, Б. Граници на българската реч и народност. — B: Ц o н е в, Б. История на бълтарский език. Т. 1. С., 1940, 274—296, с библиографски допълнения от К. Мирчев на с. 463—464;

Ц о н е в, Б. Кратко известие за научното ми пътуване по Западна България през летните ваканции 1903 г. — Известия за командировките на Министерството на народното просвещение, 1, 1904, 138—145 [ = История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 315—331];

М л а д е н о в, Ст. За пограничните говори в Източна Сърбия. — Изв. на Семинара по слав. филология, 1, 1905, 101—116;

М a r g u l i é s , A. Historische Grundlagen der südslawischen Sprachgliederung. — Arch. slav. Philol, 40, 1926, 197—222 (вж. рецeнзия от Ст. Романски — Македонски преглед, 1926, № 4, 129—134);

И в и ћ, П. Диалектологија српскохрватског језика. Нови Сад, 1956, 12—18, 108 —129;

И в и ћ, П. Значај лингвистичке географије за успоредно и историско проучвање јyжнocлoвeнcкиx језика и њиховог односа према осталим словенским језицама. — Јужнословенски филолог, 22, 1958, 179—195.

 

[ Б о ж к о в, Р. Към въпроса за морфологичните особености на северозападните гранични говори. — В: Съвременна България. Т. 5. Развой на българския език и българската литература. С., 1984, 161—164;

Б о я д ж и е в, Т. Пограничните български говори. — Съпост. езикознание, 1981, № 3—5, 223—227;

В и д е н о в, М. Доуточняване на границата между софийския и белоградчишко-трънския говор. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 228—232;

Д и н и ћ, J. Речник тимочког говора. — Српски дијалектолошки зборник (Београд), 34, 1988, 7—335;

Д и н и ћ, J. Додатак речнику тимочког говора. — Српски дијалектолошки зборник, 36, 1990, 381—442;

И л и е в а, Л. Архаични и нови черти на пограничните български говори. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 150—154;

М л а д е н о в, М. Сл. По някои актуални въпроси на южнославянската диалектология (предварителни наблюдения). — Съпост. езикознание, 1989, № 1, 39—46;

М л а д е н о в и ћ, A. O вокалском систему пиротског говора друге половине XVIII века. — В: Пирот 1877—1977. Пиротски зборник. Пирот, 1979, № 8—9, 271—278.] М. Сл. М.

 

1. Трънски говор

 

Тръ̀нският говор обхваща Тръ̀нско. Той се отличава със следните особености:

 

1. Сричкотворни р, л, a понякога и групи ър, лъ: кр̥с, кр̥в, бр̥̀чка, гр̥м, но и къ̀рстът, тъ̀рнът, затъ̀рни, пригъ̀рчам, къ̀ршим; жл̥т, дл̥бòко, сл̥̀ба, но и жлът, длъбòко, слъ̀ба. След устнена съгласна обаче вместо група ъл има у: буà (бълха), вỳна, йàбука, мучѝм (мълча), пун (пълен).

 

2. Ерова гласна вместо стб. ъ и ь: дъж, лъжем, мъ (мъх), дън (ден), лъ̀сън (лесен), овъ̀с, стàръц. Срещат се обаче и случаи с гласна o вместо стб. ъ и стб. ь: ложѝца, рожъ̀н’ (ръжен), собòр, соблàчим, чорàпок, моглà .

 

3. Троен член, т. е. покрай членната форма -ът, -та, -та, -та, -та, с която се изразява обща определеност, има още две други членни форми: -ъв, -ва, -во, -ве, -ва за близка определеност, за означаване на определени предмети, които са близко до говорещото лице, и -ън, -на, -но, -не, -на за далечна определеност, за означаване на неща, които са далеч от говорещото лице:

 

мỳжът, женàта, детèто, мужйèте, женèте, децàта;

мỳжъв, женàва, детèво, мужйèве, женèве, децàва;

мỳжън, женàна, детèно, мужйèне, женèне, децàна;

 

кòн’ът побèже, женàта отидè, испѝл водỳту; донèси винò у шишèво, кòн’ъв ме въ̀рл’и, опѝнъкъв ме стèга, женàва йе бòлна, женỳву вòдете на дòктор; мужèне су билѝ на дървà, ѝжана със църнèте черемѝде йе нàша, селòно тèше да отнесè водà. Днес членните форми -ъв и -ън се употребяват по-рядко.

 

4. Двойно членуване на съществителните имена от женски род, които завършват на съгласна (кос—костỳту, сол—солтỳту, пàмет—паметỳту), развило се по аналогия на думи като рàбота—работỳту. Подобно двойно членуване е характерно и за габровския говор.

 

Г о с п о д и н к и н, Д. Трънчаните и трънският говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 4, 1921, 148—211;

П е т р и ч е в, Д. Принос към изучаване на трънския говор. — Пак там, 7, 1931, 35—75;

Б о ж к о в, Р. Имена, наследници на i-основи от женски род в трънския говор. — Бълг. ез., 1964, № 1—2, 143—148;

Б o ж к o в, Р. Двойната членна форма в трънския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 423—426.

 

[ А т a н a c o в, Сл. Говор [на с. Насалевци, Трънско]. — В: Атанасов, Сл. Село Насалевци, Трънско. История, етнография, говор. С., 1987, 225—375;

Б о ж к о в, Р. Основни субстантивни суфиксни словообразувателни разреди в трънския говор (I.). — Год. СУ. Фак. слав. филол., 66, 1972, № 1,103—176;

Б o ж к o в, Р. Словообразуване на съществителни имена в трънския говор. Дял I. — Год. СУ. Фак. слав. филол., 65, 1972, №1, 373—442;

Б о ж к о в, Р. Словообразувателната структура на сложните съществителни имена в трънския говор. — В: В

 

167

 

 

памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 327—330;

Б o ж к o в, Р. Към общата характеристика на царибродския (димитровградския) говор. — Бълг. ез., 1981, № 6, 496—506;

Б о ж к о в, Р. Димитровградският (царибродският) говор. (Трудове по бълг. диалектология. Т. 12). С., 1984, 193 с.;

Б о ж к о в, Р. Български диалектен атлас. Северозападни български говори в Царибродско и Босилиградско. Ч. I. Карти. Ч. 2. Коментари. Показалци. С., 1986;

Б o ж к o в, Р. Континуатите на праславянските съчетания tj, dj в босилиградския говор. — Бълг. ез., 1987, № 1—2, 123—127;

Б о ж к о в, Р. Босилиградският говор. В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 135—141;

В и д е н о в, М. Г. Годечкият говор. Автореферат на дисертация. С., 1969, 23 с.;

В и д е н о в, М. Падежни форми на съществителни имена в годечкия говор. — Бълг. ез., 1969. № 2, 143—148;

В и д е н о в, М. Значение и употреба на изявителните глаголни форми в годечкия говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 735—742;

В и д е н о в, М. Към българския диалектен синтаксис. Изразяване на сказуемото в годечкия говор. — Ез. и лит., 1969, № 5, 48—56;

В и д е н о в, М. Към словообразуването на годечкия говор. — Год. СУ. Фак. слав. филол., 65, 1971, № 1, 83—145;

В и д е н о в, М. Годечкият говор. (Трудове по бълг. диалектология. Т. 10), С., 1978. 213 с.;

М а н ч е в, А. Материјал за фонетику говора села Петерлаш у општини Димитровград. — Прилози за проучавању језика (Нови Сад), 3, 1968, 177—188;

М л а д е н о в, М. Засилена фреквентност на еровата гласна в димитровградския (царибродския) говор. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 142—149;

Щ е р е в а, Ж. Съвременното състояние на показателната система в трънския говор в СФРЮ. — Бълг. ез., 1987, № 6, 476—480;

Щ е р е в а, Ж. Образуване иа минало несвършено време в трънския говор. (Върху материал от трънските села в СФРЮ). — Бълг. ез., 1988, № 2, 134—139;

S c a l l o n, E. To mark it, to mark it... person-number in Western Bulgarian (Godec). — Folia Slavica (Columbus, Ohio), 4, 1981, No 2—3, 365—370;

V i d e n o v, M. Über einige interessante temporale Adverbialbildungen im Bulgarischen. — Slavia (Praga), 44, 1975, No 4, 360—363.] М. Сл. М.

 

2.  Б р е з н и ш к и  г о в о р

 

Брезнишкият говор обхваща областта Грàово на запад и северозапад от Софийско. Той се характеризира със следните особености:

 

1. Сонорни р, л: бр̥з, вр̥бà, др̥̀во, зр̥̀на, цр̥̀вик, цр̥н, гл̥̀там, дл̥бòк, жл̥т, сл̥̀нце, стл̥̀ба. След лабиална съгласна обаче вместо лъ има у: буà, вук, вỳна (вълна).

 

2. Съчетание шч вместо шт независимо от неговия произход (башчà, гỳшчер, клèшчи, крàишче, пèшчо, òшче, огн’ѝшче, пỳшчам, шчо), но има и случаи с ч (гàче, срèча, ноч). A вместо съчетанието жд редовно се среща џ: вèџа, меџà, прèџа, ръџà .

 

3. Една членна форма, която при имената от мъжки род е -ът: брèгът, крàйът, мỳжът, пỳтът, стòлът, кòн’ът, учѝтел’ът.

 

4. Гласна е вместо х във формите за минало несвършено време: бѝее (биех), гледàе (гледах), търпèе (търпях), бѝеемо, бѝеесте, бѝеейу.

 

Д р о н ч и л о в, К. Бурел, антропогеографски проучвания. — Год. СУ. Истор.-филол. фак., 19, 1923, 138—142;

С и м е о н о в, Б. Една фонетико-морфологична особеност на нишавския говор [съдба на съгласната х]. — Бълг. ез., 1958, № 3, 258—263;

М л а д е н о в, Ц. Някои значения на формите за сегашно време в брезнишкия говор. — Бълг. ез., 1955, № 3, 265—269;

М л а д е н о в, Ц. Миналите времена в брезнишкия говор. — В: Статьи и материалы по болгарской диалектологии. Вып. 9, 1959, 7—50;

 

168

 

 

М а р т и н о в, Ал. П. Брезнишки речник. — СбНУ, 49, 1958, 773—789;

М и л е в, Ал. Няколко гръцки думи в говора на Годеч. — B: Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов. С., 1957, 163—166.

 

[ Н и к о л о в, Б. Характерни особености на фонетиката и фонологията на брезнишкия говор. — B: Брезник и Брезнишко. Краеведски изследвания. С., с. 198] М. Сл. М.

 

3.  Б е л о г р а д ч и ш к и  г о в о р

 

Белоградчѝшкият говор обхваща територията на север, запад и югозапад от гр. Белоградчѝк. Отделни преселници от областта на тоя говор са се заселили между Видин и Лом и са разкъсали видинско-ломския говор. Освен това белоградчишкият говор подобно на балканските говори е оказал влияние върху говорите в западната част на Дунавската равнина.

 

По-характерните особености на белоградчишкия говор са следните:

 

1. Сонантни съгласни р и л: вр̥бà, гр̥̀не, гр̥̀нци, др̥̀во, кр̥в, ср̥п, ср̥̀це, гл̥̀там, гл̥̀тна, дл̥̀га, сл̥̀ба, вл̥к, вл̥̀на, мл̥зèм, пл̥ (плъх), пл̥̀на.

 

2. Една членна форма, която при имената от мъжки род единствено число е -ът: комѝнът, носъ̀т, студъ̀т, мỳжът искочѝл нà двор.

 

3. Местоименна форма за 3 л. ед. ч. ж. р. гломеративен падеж г’у, н’у вместо „я” и за 3 л. мн. ч. дателен падеж г’им, г’ум вместо „им”: òн г’у нèче, погл̥чàмо с н’у вечертỳ; йà г’ỳм купѝ; онѝ едỳ, a òн г’ѝм гл̥чѝ .

 

4. Образуване на минало несвършено време с основа на -ше, получена чрез генерализиране на формите за 2 и 3 лице ед. ч.: йà плетèше, тѝ плетèше, òн плетèше, мѝ плетèшемо, вѝ плетèшете, онѝ плетèшео (плетèшеу).

 

Т о д о р о в, Цв. Говорни кръстосвания в крайната северозападна българска област. — Български преглед, 1929, № 2, 230—243;

Б е р б е р с к а, А. Говорът на с. Ошане, Белоградчишко. — Изв. на Семинара по слав. филология, 7, 1931, 79—119;

М л a д е н o в, Ст. Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село (Видинско). — СбНУ, 28, 1901, 471—506;

Г е о р г и е в, Г. Т. Думи от говора на с. Долна Рикса, Михайловградско. — Ез. и лит., 1957, № 1, 56—59;

Н и к о л ч и н, И. Някои речникови особености на с. Стакевци, Белоградчишко. — Ез. и лит., 1958, № 1, 59—61.

 

[ В и д е н о в, М. За някои архаични форми в белоградчишкия подговор. — Ез. и лит., 1971, № 2, 56—58;

Д и м и т р о в а – Т о д о р о в а, Л. Относно произхода на няколко особени форми в говора на Ново село, Видинско. — Бълг. ез., 1986, № 3, 241—242;

И в и ћ, П. Неколико гласовних појава у говору Новог Села, Видинског. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 167—173;

М и х а й л о в а, С. Западнобългарският преглас а > е (По материали от говора на с. Рабиша, Белоградчишко). — Бълг. ез., 1986, № 1, 69—71;

М л а д е н о в, М. Сл. Числителните òбъйца (обèйца), òбъдвъ в говора на с. Ново село, Видинско. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 293—297;

 

169

 

 

М л а д е н о в, М. Сл. Вероятностно наклонение в говора на с. Ново село, Видинско. — Бълг. ез., 1968, № 6, 526—531;

М л а д е н о в, М. Сл. Говорът на Ново село, Видинско. Принос към проблема за смесените говори. (Трудове по бълг. диалектология. Т. 6.). С., 1969, 311 с.;

L u n t, Н. G. On accent and verbal paradigmes: the case of Novo Selo (Vidin). — Зборник за филологију и лингвистику (Нови Сад), 17, 1974, 37—50.] М. Cл. М.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]