Българска диалектология
Ст. Стойков

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
Б. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

ЗАПАДНИ ГОВОРИ

ЮГОЗАПАДНИ ГОВОРИ

Ботевградски

Врачански

Ихтимански

Елинпелински

Софийски

Самоковски

Дупнишки

Кюстендилски

Благоевградски

Петрички

Югозападни преходни (пиянешки, каменишки, краешки)

 

Югозападните говори обхващат високите полета на север и на юг от Стара планина — Ботевградско, Врачанско, Софийско,

148

Самоковско, Ихтиманско, Дупнишко, Радомирско, Кюстендилско, Благоевградско, Петричко и др. На запад те граничат с преходните ч—џ-говори и македонските говори, на север с говорите в Дунавската равнина, на изток с ятовата граница, a на юг с гръцки говори.

Югозападните говори подобно на родопските са сравнително добре запазени и оформени, понеже в територията им не са ставали големи размествания на населението. Имало е главно изселвания, които са допринесли за тяхното разширяване. Характерна особеност на югозападните говори е постепенният преход от един говор към друг и към съседните им говори. Така те се свързват тясно не само помежду си, но и с всички околни говори и образуват здраво диалектно единство. Например софийският говор, от една страна, се свързва с разположения на североизток от него ботевградски говор, от друга страна, се свързва с врачанския и берковския говор, а, от трета страна, се свързва със самоковския и дупнишкия говор. Същото е и с крайните говори. Например врачанският говор представя преход към говорите в Дунавската равнина, ботевградският говор представя преход към източните говори, дупнишкият говор представя преход към благоевградския говор и пр.

Най-важните особености на югозападните говори са следните:

1. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь без оглед на ударението: пат, маш, чèта, четàт; даш, бàчва; тàнко, сàмна се. В западно Софийско и отчасти Врачанско обаче има гласна ъ: (път, мъш, дъш, бъ̀чва, тъ̀нък, съ̀мна се) и по тая особеност югозападните говори се свързват с говорите в Дунавската равнина. Освен това в известни случаи стб. ъ дава гласна o, a не a. B ботевградския говор това става само в предлози и представки (во водàта, восèдна, возглàве), в софийския говор в представки и в наставката -ък (воз рекàта, возглàве; песòк, вòсок), a в дупнишкия, кюстендилския и благоевградския говор и в коренни срички (бòчва, дош). Така, колкото се отива пò на запад, случаите с o вместо стб. ъ се увеличават.

2. Група шт—жд: нош, лèшта, дъш, вèжди. Частицата за бъдеще време обаче е различна в отделните говори: ште, ше, че, к’е, к’у.

3. Запазен стар преглас на o в е след ж, ч, ш, й: нàше, кошèве, ножèве, слъ̀нчев, мòйе, твòйе.

4. Членна форма -о при имената от мъжки род, единствено число: гърбò, носò, мòсто, стòло. В ботевградския говор обаче членната форма е -а като в съседния източен пирдопски говор: кракà, гр̥бà, носà, мòста, стòла.

5. Широко разпространение на суфикс -н за образуване на минали страдателни причастия: бѝен (бит), обỳен, пѝен (пит), скрѝен, трѝен (трит), чỳен.

149

6. Суфикс -чки за образуване на прилагателни имена вместо -шки: айдỳчки (хайдушки), войнѝчки, йунàчки, зàйечки, ковàчки, рàчечки (рачешки), стàречки, човèчки.

В областта на югозападните говори, общо взето, се очертават две големи диалектни групи. Едната от тях се намира на север и североизток и свързва югозападните говори с източните и северозападните, a друга се намира на юг и югозапад и свързва югозападните говори с македонските и преходните. Засега при липсата на български диалектен атлас не е възможно по-точно да се определят границите на всяка една от тия диалектни групи. По тая причина отделните югозападни говори се разглеждат по тяхното териториално разположение. С оглед на някои вторични особености в югозападните говори се очертават следните говори: ботевградски, врачански, ихтимански, елинпелински, софийски, самоковски, дупнишки, кюстендилски, благоевградски, петрички и югозападни преходни говори. От тях към първата диалектна група могат да се отнесат първите три говора — ботевградският, врачанският и ихтиманският, a към втората — всички останали.

[ Г е о р г и е в, Вл. Възникване на палаталните съгласни к’ и г’ от ш’т’, ж’д’ в югозападни български говори. — Бълг. ез., 1982, № 5, 398—404;

К о с т о в, К. Старобългарссият глагол и функцията на представката од- в някои югозападни български говори. — B: Славистичен сборник. С., 1973, 265—268;

М л а д е н о в, М. Сл. Един случай на особено диалектно глаголно словообразуване. — Бълг. ез., 1969, № 6, 556—558;

Н и к о л о в а, Ев. Източни езикови особености в Югозападна България. — B: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Исторически развой на българския език. Т. 3. С., 1983, 225—229;

Ц а н o в, Б. Югозападни български говори. — B: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 29—34] М. Сл. М

1. БОТЕВГРАДСКИ ГОВОР

Ботевградският говор обхваща селищата в Ботевградското и Етрополското поле. Той се намира непосредно до ятовата граница и е много близък до съседния пирдопски говор.

Най-важна фонетична особеност на говора е гласната a вместо стб. ѫ, ъ, ь без оглед на ударението: пат, маш, плèта, плетàт, чèта, четàт; даш (дъжд), бàчва, кàсно, дàнак, пèсак; тàнак (тънък), пан (пън), сàмна се, огàн. В предлозите и представките във и въз вместо ъ обаче има о: вов водàта, воз вирà, восèдна, возглàве. A в турски думи се среща ерова гласна: артъ̀к, бакъ̀р, калъ̀ч.

Във  ф о н е т и к а т а  ботевградският говор има и следните характерни особености:

1. Сонантни (сричкообразуващи) р и л: вр̥х, гр̥п, гр̥̀ло; пл̥х, пл̥н, бл̥̀а (бълха).

150

2. Преглас на гласна a след мека съгласна в е: оздравèвам, отговàрем, остàвем, намалèвам, глобèвам, скàчем (скачам).

3. Липса на йотация, т. е. на съгласна й между две гласни: пèа (пея), копàа, пѝа, вѝа, пèат (пеят).

В  м о р ф о л о г и я т а  за ботевградския говор са характерни:

1. Членна форма -а за мъжки род: кракà, гр̥бà, носà, човèка; кòн’à, пàк’а, злѝа.

2. Глаголно окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. време: чèта, смèа са, òда.

3. Частица за бъдеще време шта за 1 лице и ште за останалите иица (шта вѝда, шта чèта; ште вѝдиш, ште четàт, шта ти кàжа), която може да се свързва и със съюза да: шта да вѝда, ште да вѝдат, вàзе ште да e мàчно.

4. Лично местоимение за 3 лице той, т’а, то, тѝа, като гломеративната падежна форма за мн. число е них, a не тех: и тòй е като нѝх, тѝа нѝх са питàле. От формата них е образувано местоименно притежателно прилагателно: нѝен, нѝйна, нѝйно, нѝйни.

По своите характерни особености ботевградският говор е много близък, почти напълно еднакъв с разположения на изток от него пирдопски говор, от който се различава по западния си прегласен ятов изговор. Интересно е, че той значително се отличава от югозападния си съсед — елинпелинския говор. Между тях има и доста съществени разлики, като например:

П о п и в а н о в, Г. Орханийският [ботевградският] говор. — СбНУ, 38, 1930, 150 с;

П o п и в a н o в, Г. Допълнителен речник на орханийският говор. — СбБАН, 34, 1940, 309—324;

П о п и в а н о в, Г. Народни думи от Ботевградско. — СбНУ, 44, 1949, 519—541;

П о п и в а н о в, Г. Народни изрази от Ботевградско. — СбНУ, 44, 1949, 542—543;

И л ч е в, Ст. Към ботевградската лексика. — Българска диалектология, 1, 1962, 183—206;

П о п и в а н о в, Г. Ботевградският говор и книжовният ни език. — Бълг. ез., 1962, № 4, 321—324.

 

[ Т а г а м л и ц к а, Г. Бележки върху говора на гр. Етрополе. — Трудове на ВПИ „Братя Кирил и Методий”, 5, 1968, 161—194.] М. Сл. М.

151

2. ВРАЧАНСКИ ГОВОР

Врачанският говор обхваща селата около град Враца. На запад той граничи с преходния белоградчишки говор, на изток с белослатинско-плевенския, на югоизток с ботевградския говор, a на юг със софийския. По своите особености този говор представя преход между софийския, ботевградския и говорите в Дунавската равнина.

Врачанският говор има следните особености:

1. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь: зап, кàшта, мàш, рàка, дàска, сан, лàскаф, тàнак.

2. Членна форма за мъжки род единствено число -о: гърбò, носò, стòло, човèко, ден’ò, кòн’о, крàйо, добрѝйо, млàдийо.

3. Местоименна форма на личното местоимение за дателен падеж множествено число мг’и вместо „им”: нèма мг’и нѝшто, дàйте мг’и. Тя е получена от сливане на формите им и г’и.

Т о д о р о в, Цв. Една особеност на врачанския говор. — Училищен преглед, 27, 1928, 295—305;

Д у й ч е в, Ив. Принос към българския речник [думи от Мраморен, Врачанско]. — Родна реч, 1931, № 3, 153—156.

3. ИХТИМАНСКИ ГОВОР

Ихтиманският говор обхваща селищата в Ихтиманското поле, но се простира отчасти и по течението на р. Марица в Пазарджишко. По своите характерни особености той представя преход между ботевградския и самоковския говор.

Ихтиманският говор има следните по-характерни черти:

1. Гласна a вместо стб. ѫ и ъ: зап, кàшта, мàш, рàка; бас, вàнка, дàска, кàсно, тàча (тъка), вàтак, вòсак, пèтак, сàбера, сàбуйа. Само в представката въз има случаи с гласна o вместо стб. ъ: возвѝе, восèдне.

2. Гласна ъ вместо съчетание ъл, лъ след неустнена съгласна: гъ̀там, жът (жълт), съ̀ба, съ̀зи. След устнена съгласна обаче има гласна у: буà, вук, вỳна, мучѝ (мълчи), пун (пълен), пух (плъх).

3. Липса на меки съгласни в края на думата: сол, фасỳл, òен, кон, зет, път.

4. Членна форма за мъжки род единствено число -а: гърбà, носà, стòла, човèка.

5. Глаголно окончание на 1 л. ед. ч. сег. време -а: нòса, òда, пèра, пѝша.

152

6. Частица за бъдеще време ше и ште: ше вѝда, ше дàм, ше нòси, ше вървàт; ште вѝда, ште дàм, ште нòси, ште вървàт. В селата към Костенец и Самоковско обаче се среща частица к’у, к’е: к’у вѝда, к’у дàм, к’е нòси, к’е вървàт.

7. Лично местоимение за 3 лице: той, т’а, то, те.

М л а д е н о в, М. Сл. Ихтиманският говор. С., 1966. 196с.;

Ц о н е в, Б. Диалектни студии по Югоизточна България. Кратко съобщение за научното ми пътуване през летните ваканции 1904 и 1905 г. — Архив на Министерството на народната просвета, 1, 1909, № 2, 211—214 [ = История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 301—303];

М л а д е н о в, М. Сл. Съгласкова съчетаемост в ихтиманския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 391—402;

М л а д е н о в, М. Сл. Бележки върху синтаксиса на ихтиманския говор. — Бълг. ез., 1965, № 3, 208—224;

М л а д е н о в, М. Сл. Лексиката на ихтиманския говор. — Българска диалектология, 3, 1967, 3—196.

4. ЕЛИНПЕЛИНСКИ ГОВОР

Елинпелинският говор обхваща източната част на Софийското поле. На север той граничи с врачанския говор, на североизток и изток с ботевградския, на юг със самоковския, a на запад със софийския, като границата между тях върви по течението на р. Искър от язовир „Искър” (в миналото от с. Долни Пасарел) до с. Реброво. За западната граница на говора трябва да се изтъкне, че тя се придвижва на запад, т.е. особеностите на елинпелинския говор изместват особеностите на софийския говор. Например селата в северните поли на Витоша Боя̀на и Владàя, които в миналото са били в обсега на софийския ъ-говор, cera ca в обсега на елинпелинския а-говор.

Елинпелинският говор има следните по-характерни черти:

1. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь: маш, кàшта; даш, сан, мàгла, тàнок.

2. Сричкообразуващи р, л: бр̥̀до, кр̥̀па, мр̥̀таф, пр̥̀во, вл̥̀к, вл̥̀на, зл̥̀ва, жл̥тѝца.

3. Окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. време при глаголите от I и II спрежение: пѝша, чèта, нòса, òда.

4. Частици за образуване на бъдеще време ше, к’е и к’y: ше чèта, ше òда, ше пѝше; к’е òда, к’е пѝше; к’у чèта, к’у òда.

5. Контрахирани глаголни форми на -ая, -ея, които са минали към III спрежение: ѝграм (играя), кòпам (копая), мòтам, вèнчам (венчая), л’ỳл’ам (люлея).

В говора на някои села, като Чèпинци, Локòрско, Неговàн и др., частицата за бъдеще време е к’у само в 1 л. ед. число, a в останалите лица на ед. и мн. число е ше: к’у нòса—ше нòсиш, ше

153

нòсиме, ше нòсат. Същото редуване се среща и при глагола к’у (искам) и нèк’у (не искам): йà к’у, тѝ штèш, òн штè, онѝ штàт; йà нèк’у да ѝграм, тѝ не штèш да ѝграш, òн не штè да ѝгра, онѝ не штàт да ѝграт.

П о п и в а н о в, Г. Софийският говор. — СбБАН, 34, 1940, 209—326;

С т о я н о в, Ст. „Якави” глаголни форми в един западен български говор. — В: Славистични студии. С., 1963, 165—172.

 

[ Ст o я н o в, Ст. Говорът на с. Макоцево, Софийско. — Год. СУ. Фак. слав. филол., 65, 1972, № 1, 151—312;

Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Синтаксис на софийския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 18, 1969, 19—93.] М. Cл. М.

5. СОФИЙСКИ ГОВОР

Софийският говор обхваща западната част на софийското поле. На север той граничи с врачанския говор, на запад с преходните говори, на юг със самоковския, a на изток с елинпелинския, като границата върви по течението на р. Искър, както това вече се посочи. Обсегът на софийския говор постепенно намалява, защото разположеният на изток от него елинпелински говор го изтласква и сега неговата територия е един сравнително доста тесен пояс.

Софийският говор има следните по-характерни особености:

1. Гласна o вместо стб. ъ в суфикса -ък (вòсок, пèток, песòк, ручòк), в представките въз- и съ- (возврàшта, возвѝва, соберè, соблàча) и в предлозите във, въз и със (воф сèло, вов горàта, воз нàзе, воз рекàта, coc нèго, coc нòѕе, coc стрàх).

2. Ерова гласна вместо стб. ѫ, ъ и ь в коренна сричка: къ̀шта, мъ̀ш, дъш, сън, мъ̀гла, тъ̀нок. В глаголното окончание за 3 л. мн. ч. сег. време обаче има a вместо стб. ѫ: стойà (стоят), четà, накладà.

3. Съчетания ръ, лъ: дръ̀во, кръ̀па, мръ̀таф, злъ̀ва, жлътѝца.

4. Окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. време при всички глаголи: четèм, òдим, пѝшем.

5. Частица за бъдеще време че: че четèм, че òдим, че пѝшем.

6. Изпаднала съгласна -т от окончанието в 3 л. мн. ч. сег. време: онѝ йадà, пийà, четà, накладà.

П о п и в а н о в, Г. Софийският говор. — СбБАН, 34, 1940, 209—326;

К o с т о в, Ст. Л. Очертание на софийския говор. — В: Годишник на Втора софийска мъжка гимназия за 1904–1905. С., 1905, I—XVI;

Ч о л а к о в, Р. Няколко бележки за боянския говор. — Духовна култура, 1926, № 28 — 29, 100—102;

Г ъ л ъ б о в, Л. Говорът на с. Доброславци, Софийско. — Българска диалектология, 2, 1965, 3—118;

Б o ж к o в a, Зл. Принос към речника на софийския говор. — Българска диалектология, 1, 1962, 241—273;

Ч и л и н г и р о в, С. Наименования на воденични предмети из с. Церово, Софийско. — Родна реч, 1934, № 4, 223—224;

154

Ч и л и н г и р о в, С. Принос към българския речник [думи от с. Церово, Софийско]. — Родна реч, 1935, № 3, 179—186.

 

[ А н д р е й ч и н, Л. Говорът на град Враца през Възраждането. — B: История на град Враца. От древността до Освобождението. С., 1976, 398—408;

С и м е о н о в. Б Фонологичната система на западнософийския диалект. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 155—161.] М. Cл. М.

6. САМОКОВСКИ ГОВОР

Самоковският говор обхваща Самоковското поле. На изток по долината на р. Марица той се свързва с ихтиманския говор, a на запад с дупнишкия.

Самоковският говор има следните по-характерни черти:

1. Покрай повечето случаи с гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь (дап, маш, гàлап; дàска, сан, пèсак, четвъ̀ртак; лаштѝ) се срещат случаи с o вместo стб. ъ (coc нèго, воф сèло, подàрок, пỳпок) и с у вместо стб. ѫ (мỳка, сỳшта).

2. Гласна у вместо лъ, ъл след лабиална (устнена) съгласна: буà (бълха), вук, вỳна, пун (пълен), музèм (мълзем), йàбука (ябълка).

3. Меки съгласни л’, н’ в края на думата и в средата пред съгласна: сол’, крал’, прий̀àтел’, осѝл’, парцàл’, фасỳл’, ден’, кон’, кòрен’, кумѝн’, тигàн’, бòл’к’а, лỳл’к’а, престѝ’л’ка, сèн’к’а, грàн’к’а.

4. За гр. Самоков и за някои близки села като Шишмàново е характерно съчетанието шч вместо шт: шчо, лèшча, нèшчо, пỳшча, шчèрка.

5. Член за мъжки род единствено число -о: гърбò, носò, стòло, човèко, ден’ò, кòн’о, крàйо, мажò .

6. Глаголно окончание за 1 л. ед. ч. сег. време -м: вòдим, нòсим, òдим, перèм, пѝшем.

7. Частица за бъдеще време к’е: к’е ѝдем, к’е кàжем, к’е четè, к’е напрàват, к’е ỳчат.

А н г е л о в а, Р. Село Радуил. — Изв. на Семинара по слав. филология, 8—9, 1948, 301—392;

С т о й к о в, Ст., К.  К о с т о в  и др. Говорът на с. Говедарци, Самоковско. — Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1955, 255—320.

 

[ В а к а р е л с к а – Н е м о в а, Д. Отглаголните съществителни на -н’е в самоковския говор. — B: Славистичен сборник. С., 1968, 273—278;

П о п о в, М. Пчелинският говор. — В:  П о п о в, М. Пчелинци [Радомирско]. С., 1984, 117—179;

Ш а п к а р е в, Ив. К, Л.  Б л и з н е в. Речник на самоковския градски говор. — Българска диалектология, 3, 1967, 197—291.]  М. Cл. М.

7. ДУПНИШКИ ГОВОР

Дупнишкият говор обхваща областите  Г ò р н о  п ò л е  — на север и на североизток от гр. Дупница към Самоковско между

155

планините Рила, Верила и Коньовска,  Р а з м е т à н и ц а  — на запад от Коньовска планина между р. Джерман и пролома на р. Струма и  Д ò л н о  п ò л е  — на юг от гр. Дупница по р. Джерман и Струма между западните склонове на Рила и източните на Осогово.

Дупнишкият говор има следните по-важни фонетични особености:

1. Гласна a вместо стб. ѫ (вàже, гàба, зап, пат, рàка), но се срещат, както в Самоковско, единични случаи и с у (мỳка, сут).

2. Гласна o вместо стб. ъ в средата на думата в затворена коренна сричка, представки и наставки: бòчва, дош, зол, зòлва, тòкмо, возвѝва, собѝрам, вòзрас, вòсок, добѝток, пèток. Срещат се обаче и случаи с гласна а: вàшка, лàжа, мàкна.

3. Сонантно р: бр̥̀кам, вр̥л, гр̥̀ло, гр̥к, др̥т, кр̥̀па.

4. Сонантно л: гл̥̀там, дл̥̀га, жл̥т, сл̥̀ба, сл̥̀нце. След лабиална съгласна вместо група ъл, лъ има гласна у: вук (вълк), вỳна, мучѝ (мълчи), музè (мълзе), пун (пълен). В южната част на говора пък съчетанието ъл, лъ между две съгласни под ударение минава в ъ, a без ударение в ạ: гъ̀там (гълтам), дъ̀го (дълго), жът, съ̀ба, съ̀нце, жạтѝца (жълтица), дạбòк, кạчѝшта (кълчища).

5. Меки съгласни л’, н’ в края на думата и пред предните гласни е, и: сол’, учѝтел’, бѝвол’, кòкал’, кон’, бустàн’, пипòн’; бèл’ен, бѝл’е, зèл’е, бран’è, òден’е, самун’è, циган’è; бèл’и, сòл’и, гòн’и, н’ѝва.

В областта на морфологията дупнишкият говор има следните по-характерни особености:

1. Глаголно окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. време: плèта, òра, òда, вѝкна.

2. Частица за бъдеще време че (че òда, че пѝшеме). В източно Дупнишко по течението на р. Рила частицата е к’е, както в Самоковско, Благоевградско, Пиянец и Малашевско.

3. Гломеративни падежни форми на -те и дателни падежни форми на -ти при собствените имена от мъжки род, които окончават на гласна -о или -е, като Ванчò, Минчò, Станчò, Васè, Зарè, Кирè: Минчò—Минчòте, Станчò—Станчòте, Зарè—Зарèте; Минчòти, Станчòти, Зарèти; дойдṑме с Милèте, дàдōме Милèти колàта.

4. Употреба на деепричастие на -ейки, -айки (орèйки си на н’ѝвата, чỳх го; напрашѝх си окòто, сàдейки тутỳн; жнàйки, се порезàх; кàрайки волòвето на пàша, найдòх тòе нòш; пèрейки на рекàта, се скарàа). То се среща главно в южната част на говора към с. Бобошево.

156

К о т о в а, Н. Наблюдения върху диалектното разнообразие в Станкедимитровско. — Ез. и лит., 1960, № 4, 288—299;

К е п о в, Ив. Езикови особености на с. Бобошево, Дупнишко. — СбНУ, 42, 1936, 7—27;

К о т о в а, Н. В. Звуковая система говора района Горно поле. — Славянская филология, 1963, вып. 4, 32—63;

К о т о в а, Н. В. Система ударения в говоре района Горно поле. — В: Статьи и материалы по болгарской диалектологии. Вып. 10, М., 1962, 45—90;

К о т о в а, Н. В. Морфология западно-болгарского глагола по данным говора Горно поле (простые глагольные времена). — Ученые записки Института славяноведения AH CCCP, 23, 1962, 149—178.

 

[ К о т о в а, Н. В. Морфология существительных и прилагательных в говоре Горно поле (юго-западная Болгария). — Славянская филология, 1973, вып. 8.] М. Сл. М.

8. КЮСТЕНДИЛСКИ ГОВОР

Кюстендилският говор обхваща Кюстендилското поле. Той доста прилича на дупнишкия говор и споделя най-характерните му черти:

1. Гласна a вместо стб. ѫ (рàка, мàка, вàже, кàшта, пат) при няколко отделни случая с у (пỳпка, бỳбрек, сут).

2. Гласна o вместо стб. ъ в затворена сричка независимо от положението му (сон, дош, зòлва, бòчва, вòнка, крòток, слàдок, вòсок, мòзок) при няколко случая с a (лажѝца, вàшка).

3. Сонантно р: бр̥̀же, пр̥̀ска, р̥̀ш, твр̥̀т.

4. Гласна ъ вместо група ъл, лъ между съгласни (съ̀за, къ̀нем) и гласна у вместо ъл пред устнена съгласна (вук, вỳна, буà, пỳно, йàбука).

Освен това кюстендилският говор има и следните по-важни особености:

1. Ограничена употреба на меките съгласни л и н в края на думата и пред е, и: сол’, кон’, пòл’е, мèл’еш, н’ѝва, кн’ѝга.

2. Липса на съгласна х във всички положения: леп, чḕли, плèто (плетох), видò, пи (пих), чу (чух).

3. Окончание -йе за множествено число при многосричните съществителни имена от мъжки род: арàпйе, гàлабйе, мàжйе, офчарйè.

4. Окончание -м за 1 л. ед. ч. cer. време: плетèм, орèм, вѝдим.

5. Частица за бъдеще време че: че ѝдем, че напрàвим, че вѝди.

6. Деепричастие на -ечки: одèечки, носèечки, купувàечки.

У м л е н с к и, Ив. Кюстендилският говор. С., 1965. 282 с.;

И в а н о в, Й. Критични бележки по фонетиката на кюстендилския говор. — СбНУ, 10, 1894, 345—361;

Б о я д ж и е в а, Й. Кюстендилските полчани и техният говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 7, 1931, 181—329;

З а х а р и е в, Й. Кюстендил. — Архив за поселищни проучвания, 1, 1938, №1, с. 100;

157

У м л е н с к и, Ив. Фонетични и морфологични особености на кюстендилския говор. — Бълг. ез., 1961, № 5—6, 444—457;

У м л е н с к и, Ив. Особености в употребата на глаголните времена в един западнобългарски говор. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 319—324;

У м л е н с к и, Ив. Някои синтактични особености на кюстендилския говор. — Бълг. ез., 1963, № 4—5, 463—468;

У м л е н с к и, Ив. Някои синтактични особености на кюстендилския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 299—308.

 

[ М л а д е н о в, М. Сл. Из лексиката на Кюстендилско. — Българска диалектология, 6, 1971, 137—150;

М л а д е н о в, М. Сл., Ив. У м л е н с к и. Говори (диалекти) в Кюстендилско. — В: Енциклопедичен речник. Кюстендил. А—Я. С., 1988, 134—138;

У м л е н с к и, Ив. Към говорното единство (на диалектна основа на населението в Кюстендилски окръг). — Звезда (Кюстендил), 3 юни 1972.] М. Сл. М.

9. БЛАГОЕВГРАДСКИ ГОВОР

Благоевградският (горноджумайският) говор обхваща Благоевградско, т. е. долината на Средна Струма между Рила и Влахина планина. По своите характерни особености той тясно се свързва със съседните си говори — пиянешкия и дупнишкия в България и малашевския в Македония.

Благоевградският говор принадлежи към голямата група а-говори, в които има гласна a вместо стб. ѫ: важè, гàба, дап, кàшта, мàш, рàка, сàбота. Той има и следните по-характерни особености:

1. Гласна o вместо стб. ъ в повечето случаи: бòчва, вòнка, зол (зъл), сон (сън), ватòк, песòк, петòк, добѝток, тàнок. Край тях се срещат обаче и случаи с гласна а: бàдник, бас (бъз), дàска, кàсно, лàже, мах (мъх), сàхна.

2. Групи шт—жд: кàшта, нèшто, нош, междà, рàжда, сàжди.

3. Група ръ във всички случаи: бръ̀до, връх, връвѝ, връбà, грънè, гръ̀ло, кръ̀па, сръ̀бин.

4. Гласна ъ вместо група ъл, лъ: бъà (бълха), вък (вълк), въ̀на, жът, пъх (плъх), съ̀за. Изключение правят думите зòлва (зълва), зол (зъл), длъг.

5. Прогресивна асимилация на съгласната в във ф край беззвучна шумова съгласна: сфеш, сфат, сфѝрка, какфà (каква), цръ̀кфа.

6. Членна форма за мъжки род след твърда съгласна -o, a след мека -е: градò, праò, вòло, стòло, човèко; кòне, крàйе, добрѝйе.

7. Агломеративни падежни форми на -те при личните имена от м. р., завършващи на -о и е: Данчò—Данчòте, Пенчò—Пенчòте, Ристò—Ристòте, Гошè—Гошèте, Петрè—Петрèте, Сандè—Сандèте. Липсват обаче дателни форми на -ти.

8. Деепричастия на -аèк’и: бераèк’и, одаèк’и, седаèк’и, шетаèк’и.

158 

С т о и л о в, Хр. Горноджумайски говор. — СбПУ, 20, 1904, 33 с.;

С т о и л о в, Хр. П. Ударението в горноджумайския говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, I, 1905, 183—216.

 

[ К о ч е в, Ив. Диалектната делитба на Пиринския край. — Бълг. ез., 1982, № 6, 488—493;

К о ч е в, Ив. Характеристика на говорите [в Пиринския край]. — B: Пирински край. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. С., 1980, 625—647;

М л а д е н о в, М. Сл. Инфинитивни форми в говора на село Церово, Благоевградско. — Rocznik Sławistyczny, 34, 1973, № 1, 61—64;

Х р и с т о в а, Е. Палаталният ред във фонологичната система на благоевградския говор (върху материали от диалекта на с. Лешко, Благоевградско). — Бълг. ез., 1991, № 1, 50—54;

П о п о в а, Т. В. Морфологические чередования глагола в одном из западно-болгарских говоров [Падеж и Лешко, Благоевградско]. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1972. М., 1974, 49—90.] М. Сл. М.

10. ПЕТРИЧКИ ГОВОР

Пèтричкият говор обхваща Пèтричко и Сандàнско. По своите характерни особености той е много близък до благоевградския говор.

Петричкият говор има следните по-характерни черти:

1. Гласна a вместо стб. ѫ във всички случаи: маш (мъж), пап (пъп), важè, вàглен, кàшта, пàпка, сàбота, кòла, мòла, плèта, кòлат, мòлат, плетàт.

2. Гласна o вместо стб. ъ: дош (дъжд), сон, мох, бòчва, вòшка, зол, зòлва, вòсок, пèсок, пèток, малèчок, такòф, тèжок. В отделни случаи обаче се среща и гласна а: даскà, вазвѝвам, ваздѝшам.

3. Група ръ между съгласни: бръс, връх, връба, дръво, дръвнѝк, кръф, сръ̀це.

4. Гласна ъ вместо група ъл, лъ между съгласни: вък (вълк), въ̀на, жът, съ̀за, съ̀нце. След преградните лабиални съгласни п и б обаче има гласна у: буà (бълха), йàбука, пун, пух (плъх).

5. Наличие на меки съгласни в края на думата: сол’, фасỳл’, кон’, пипòн, зек’, пак’ (път), лàкок’ (лакът) и др.

6. Членна форма за мъжки род единствено число -о независимо от характера на предходната съгласна: брегò, градò, денò, стòло, човèко, зèк’о, кòн’о, пàк’о, крàйо, мажò.

7. Частица за бъдеще време к’е: к’е вѝда, к’е глèда, к’е метàт.

8. Лексикални особености: дудàк (устна), трап (хълм, височина), врèва (говоря), пòзно (късно), вèе дòш (вали дъжд) и др.

11. ЮГОЗАПАДНИ ПРЕХОДНИ ГОВОРИ

В областите Пиянец, Кàменица и Кюстендилско Крàище, заграждащи Кюстендилско от югозапад, запад и север, има говори, които представят интересен преход между дупнишкия, благоев-

159

градския и кюстендилския говор, от една страна, и македонските и преходните говори, от друга. По някои свои черти тия говори могат да бъдат разглеждани като подговори на дупнишкия и кюстендилския говор, но по-добре е да бъдат дадени отделно, за да проличи по-ясно преходният им характер. Тия говори не са единни, a представят постепенни преходи и в тях могат да се очертаят ред говорни пояси. В говорите на селата, които се намират по-близо до Благоевградско, Дупнишко и Кюстендилско, има повече черти, които ги свързват с тия говори, a колкото се отива по-далеч, толкова повече те намаляват, за да отстъпят място на черти от македонските и преходните българско-сръбски говори.

П и я н е ш к и  г о в о р

Пия̀нешкият говор обхваща областта Пия̀нец, която се намира на изток от Осогово и граничи с Благоевградско и Дупнишко. Той представя преход между благоевградския, дупнишкия и кюстендилския говор.

Пиянешкият говор има следните по-характерни особености:

1. Гласна a вместо стб. ѫ: важè, гàба, гàска, зап, маш, рàка, сàбота, плèта, òра, плетàт, орàт.

2. Гласни а и о вместо стб. ъ: бàдник, бас (бъз), дàска, кàсно, лàже, сàне (съхне) — бòчва, вòнка, вос (въз), зол, тòкмо, песòк, четврътòк, пèток, жèжок.

3. Групи шт—жд: врàштам, гàшти, кàшта, лèшта, срèшта, нош, свеш, вèжди, враждà, междà, междỳ, рàжда, раждà, сàжди. В единични случаи обаче се срещат и к’, г’: врèк’а, мег’ỳ, прèг’e.

4. Наличие на съгласна ф и дори случаи с преход на съгласна в във ф: файдà, фенèр, фес, фирà, фỳрн’а; фèк’и (вейки), фърбà (върба), флèзе (влезе).

5. Липса на съгласна х във всяко положение: алвà, ѝжа, лèп, дойдòме, чỳа, видò, чỳ .

6. Глаголно окончание за 1 л. ед. ч. сег. време -а при глаголите от I и II спрежение: вѝда, вѝкна, òра, плèта, чèта.

7. Член за мъжки род единствено число след твърда съгласна -o, a след мека съгласна -е: вòло, денò, пàто, човèко, мажè, кòне, нòже, разбòйе, мòе син.

8. Една форма за агломеративен падеж при личните имена на -о и -е: Станчò—Станчòте, Радòйко—Радòйкоте, Петрè—Петрèте, Павлè—Павлèте; Станчòте го ỳбаво натепàа, òтнесете сèме на Станчòте.

160

У м л е н с к и, Ив. Кюстендилският говор. С., 1965, 164—172;

З а х а р и е в, Й. Пиянец, земя и население. — СбНУ, 45, 1949, 160—178.

К а м е н и ш к и  г о в о р

Кàменишкият говор обхваща областта Кàменица, която се намира на запад от Кюстендилското поле. Той е преходен говор между кюстендилския говор и северномакедонските говори.

Каменишкият говор се характеризира със следните особености:

1. Гласна a вместо стб. ѫ: вàже, дап, гàба, зап, кàшта, маш, рàка, сàбота.

2. Гласни ъ и о вместо стб. ъ: бъс, бъ̀г’ник (бъдник), бъ̀чва, дъскà, ръш; вòнка, зол, зòлва, тòкмо, ватòк, песòк, пèток, жèжок, тèжок. Срещат се обаче и случаи с а: вàшка, лажѝца, лажà, сне.

3. Сонантно р: вр̥бà, гр̥̀не, гр̥̀нци, др̥̀во, др̥внѝк, кр̥̀па, ср̥п.

4. Група лъ: глъч, глъ̀там, жлът, длък, клъ̀цам, слъ̀за, слъ̀нце, слъ̀ба, тлъст и др. След лабиална съгласна обаче има у (бỳгарин, вук, вỳна, мучѝ, музè, пу „плъх”), a се срещат и отделни случаи с ъ (жът, къ̀цам).

5. По отношение на групите шт—жд говорът е смесен. В селата, разположени към македонските говори, преобладават случаите с к’, г’ (гàк’и, нòк’ви, нòк’ем, срèк’ам, вèг’и, глòг’ам, прèг’а, сàг’и), в селата, разположени към кюстендилския говор, преобладават случаите с шт, жд (гàшти, нòштви, нòштем, срèштам, вèжди, глòждам, прèжда, сàжди), a в няколко села към преходните говори в Босилеградско има ч, џ (врàчам, ноч, нòчви, срèчам, вèџи, глòџам, прèџа, сàџи).

6. Член за мъжки род единствено число -о без оглед на характера на предходната съгласна: градò, вòло, човèко, ден’ò, кòн’о, крàйо, мажò.

7. Глаголно окончание за 1 л. ед. ч. cer. време -м и -а, т. е. срещат се дублетни форми, като вѝдим—вѝда, орèм—òра, плетèм—плèта, четèм—чèта.

8. Гломеративни форми на -те и дателни форми на -ти при личните имена от мъжки род, завъртващи на -о или -е: Гошò—Гошòте, Гошòти; Васè—Васèте, Васèти; Цекò дошèл, викнàл Цекòте, дàйте Цекòти.

У м л е н с к и, Ив. Кюстендилският говор. С., 1965, 172—178;

З а х а р и е в, Й. Каменица, географско-етнографско изучаване. — СбНУ, 40, 1935, 164—186.

161

К р а е ш к и  г о в о р

Крàешкият говор обхваща областта Кюстендилско Краище, разположена на северозапад от Кюстендилско до българско-югославската граница и през нея. И тоя говор не е единен, a представя интересен преход между няколко диалектни групи.

По отношение на групите шт—жд по-голямата част от селищата (52) спадат към групата на ч—џ-говори (ноч, лèча, плàчам, мèџу, вèџи, прèџа); малка част (десетина села) на югозапад спадат към к’—г’-говори (нок’, лèк’а, плèк’и; мèг’у, вèг’и, прèг’а), a друга малка част — няколко села само на изток — към шт—жд-говори (нош, лèшта, плàштам, междỳ, вèжди, прèжда). Интересно е обаче да се изтъкне, че както в ч—џ-подговор, така и в к’—г’-подговор се срещат доста случаи с шт—жд: дъш, дъждòвник, мàштеа, плàшта, рàжда, прейàжда.

В областта на ч—џ и к’—г-подговор обикновено се среща гласна у вместо стб. ѫ (йỳже, дугà, гỳсто, зуп, муш), при единични случаи и с ъ (път, къ̀шта). В шт—жд-подговор обаче е обратното: в повечето случаи се среща a (гàба, гàсто, зап, маш), a в малко у (йỳже, гỳсто).

Интересни са и заместниците на стб. ъ. В селата с ч—џ и к’—г’-подговор обикновено се пази еровата гласна (дъ̀ска, сън, ръш); в малко случаи вместо нея се среща o (ватòк, дош, бòчва), a в много малко a (лажѝца, кàсно). Същото се наблюдава и при заместниците на стб. ь. Към границата и към Трън се среща ъ (въс, дън, пъс, овъ̀н, оръ̀л, глàдък, стàръц), към Кюстендил се наблюдава колебание (дън—ден, лък—лек, тъ̀нък—тèнок), a на изток се среща само е (вес, ден, лек, пес).

Говорът на Кюстендилско Краище има и следните по-характерни особености:

1. Съчетания ръ, лъ: бръ̀до, връ (връх), гръ̀ло, сръ̀бин, глъ̀ч, длък, жлът, слъ̀ба. След устнена съгласна обаче се среща гласна у: буà (бълха), вук, пун, пу (плъх).

2. Липса на съгласна ф. Вместо нея навсякъде се среща съгласна в: вỳрн’а, вỳрка, Вѝлип, вàбрика, кавè, кòва, ковтòр, Слàвчо.

3. Липса на съгласна х във всяко положение: лèп, ойдòме, ойдòа орà (орах), пу (плъх).

4. Глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време е само -м: плетèм, òдим, вѝдим. За 1 лице множествено число обаче в к’—г’-подговор и в част от ч—џ-подговор към Трънско глаголното окончание е -мо (плетèмо, òдимо, вѝдимо), a в останалите части е -ме (плетèме, òдиме, вѝдиме).

162

5. В 3 л. мн. ч. сег. време има три форми: 1) -ът, -ат (плетъ̀т—плетàт, оръ̀т—орàт, вѝдът—вѝдат) в по-голямата част от говора, 2) -а (плетà, орà, видà) в шт—жд-подговор и 3) -ев (онѝ плетèв, орèв, се смèев) в к’—г’-подговор.

6. Голямо разнообразие има и при членната форма за мъжки род. На север членът е -ът (носъ̀т, вòлът, човèкът), около Босилеград е -о (носò, еолò, човèко), в к’—г’-подговор е -ат (вỳкат, кòнат), a в няколко села е -от (носòт, вòлот, човèкот).

У м л е н с к и, Ив. Кюстендилският говор. С., 1965, 178—183;

З а х а р и е в, Й. Кюстендилско Краище. — СбНУ, 32, 1918, 176—205.

[Previous] [Next]
[Back to Index]