Българска диалектология
Ст. Стойков
II.
ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
Б. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ
ЗАПАДНИ ГОВОРИ
СЕВЕРОЗАПАДНИ ГОВОРИ
Северозападните говори обхващат западната част на Дунавската равнина от българско-сръбската граница на изток до ятовата граница и от Стара планина на север до р. Дунав. Днес те не представят пълно диалектно единство. Както във всички големи равнини, така и тук е имало масови и продължителни преселвания, които са довели до големи етнографски промени и до сложни говорни кръстосвания. Старите западни мизийски говори, които са обхващали цялата Дунавска равнина от Кулско и Видинско до Никополско и Плевенско, са били разкъсани на части от изселвания и от многобройни преселници, спуснали се от Балкана по течението на реките Видбол, Арчар, Лом, Цибрица и пр., главно от областта на преходните ч—џ-говори. Например в гр. Кула и в околните села Бòйница, Големàново, Мàлък извòр и др. се говори източен български диалект. Най-сетне тук има и румънци, преселили се от Влашко в селищата покрай р. Дунав преди Освобождението.
Поради сложното кръстосване на населеиието в Западната Дунавска равнииа, в нея са се оформили две основни диалектни групи. Едната диалектна група е по-стара и в миналото е заемала цялата територия, a днес е ограничена само в Кулско, Белослатинско и западно Плевенско. Най-важен неин представител е белослатинско-плевенският говор. Другата диалектна група е по-нова и е разкъсала единната територия на старите мизийски говори. Днес тя обхваща Видинско, Ломско и отчасти Берковско и Михайловградско. Главен неин представител е видинско-ломският говор. Северозападните говори, общо взето, се характеризират със следните по-важни особености:
1. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ под ударение (зъп, ръ̀ка, къ̀шта; дъш, бъ̀чва, сън), a в известни случаи и вместо стб. ь (тъ̀нък, тъ̀мен, мъ̀гла). Иначе вместо стб. ь се среща е: ден, лен, стàрец, орèл, овèс.
2. Групи шт—жд на мястото на стари tj, dj (нош, лèшта, дыи, вèжди, междà) с изключение на частицата за бъдеще време че във Видинско и Ломско.
3. Окончание е във формите за мн. ч. на миналото действително причастие на -л: билè, дошлè, видèле, давàле, садѝле, пèле.
4. Членна форма за мъжки род -ъ под ударение и -ạ без ударение: дъждъ̀, снегъ̀, носъ̀, медъ̀, мèсецạ, грòздạ .
Т о д о р о в, Цв. Говорни кръстосвания в крайната северозападна българска област. — Български преглед, 1929, № 2, 230—243;
146
Т o д o p o в, Цв. Разграничение на говорите в с.-з. България. Северозападните български говори. — СбНУ, 41, 1936, 8—13;
М а р и н о в, Д. Думи и фрази от Западна България. —СбНУ, 10, 1893, 217—232.
[ В а к а р е л с к а – Н е м о в а, Д. Към въпроса за миналите времена в някои северозападни български говори. — B: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 217—219;
Й o л o в, Н. Архаичен ятов изговор в още един северозападен български говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 713—716;
С к а т ъ н, Ър. Последователност на силабичното [p̥] и на [ъ] — [р] в северозападните български диалекти. — Ез. и лит., 1987, № 1, 35—47] М. Cл. М.
1. БЕЛОСЛАТИНСКО-ПЛЕВЕНСКИ ГОВОР
Белослатинско-плевенският говор днес е най-важен и най-значителен представител на старите западни мизийски говори. Той обхваща Белослатинско и западно Плевенско между реките Искър и Вит. По ятовия си изговор този говор спада към западните говори, но по редица свои особености е напълно еднакъв с говорите в Плевенско и Никополско на изток от ятовата граница, която, както вече много пъти се изтъкна, не съвпада с никоя друга говорна граница, a разделя напълно еднакви говори.
Най-важните особености на белослатинско-плевенския говор са:
1. Окончание -ъ под ударение и -а без ударение за 1 л. ед. ч. сег. вр. при глаголите от I и II спрежение: чèтạ, мръ̀, штъ̀, мèтạ, нòсạ, дъ̀ржạ, нàтиснạ, ѝспуштạ .
2. Частици ше и ште за образуване на бъдеще време: ше ѝда, ше нàправạ, ше дòйдạт; ште ѝдạ, ште нàправạ, ште дòнесạ.
За белослатинско-плевенския говор са характерни и следните особености:
1. Изговор на имената от женски род на -a c ерова гласна под ударение: гọръ̀, гọръ̀тạ, ръкъ̀, ръкъ̀тạ, дъскъ̀, дъскъ̀тạ, стенъ̀, вòда—водъ̀та, глàва—главъ̀та.
2. Сричкотворни р и л: бр̥с, вр̥бъ̀, гр̥̀ди, др̥̀во, смр̥т, пр̥ч; вл̥к, вл̥̀на, пл̥̀н, сл̥̀зи. Срещат се обаче и случаи с ръ, лъ и ър, ъл: връх, пръф, гръ̀нци; блъ̀ạ, слъ̀нце, върбъ̀, въ̀лна.
3. Частичен преход на малката носовка в голяма след ш, ж: жъ̀твạ , жътвàр, шъ̀пạ, шъ̀тạм и в кратките местоименни форми мъ, тъ, съ.
4. Местоименни форми за 3 л. ед. ч. ж. р. гломеративен падеж н’егạ, г’ạ вместо „нея”, „я” и за дателен падеж ной вместо „ней”: н’èгạ г’ạ вѝкạт Цекỳнạ, дọшлà зạ н’èгạ , нѝе си г’ạ знàем кạквà е; Пèнạ ше кàже нòй, нòй и дỳмạт дạ дạдè .
Повечето от особеностите на белослатинско-плевенския говор се срещат в кулския говор и в говорите в Михайловградско и Бер-
147
ковско, които представят преход между старите мизийски говори и по-новия видинско-ломски говор.
П o п o в, К. Говорът на с. Габаре, Белослатинско. — Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1955, 103—176;
С т о й к о в, Ст. Към диалектния консонантизъм в български език (промени на съгласната л в говора на с. Петърница, Плевенско). — Бълг. ез., 1962, № 1—2, 13—19;
Л а к о в, П. Една особеност в говора на с. Беглеж, Плевенско. — Български преглед, 1930, № 3, 425—427;
М а р к о в, A. Словобер от Плевенско. — Родна реч, 1936, № 5, 226—227;
С а в о в, В. Принос към речника на майчиния език [думи от Тетевенско и Луковитско]. — Родна реч, 1940, № 4, 222—229.
[ Е в с т а т и е в а, Д. Лексиката на говора в с. Тръстеник, Плевенско. — Българска диалектология, 6, 1971, 151—243;
И в а н ч е в, Св. Следи от словашко влияние върху някои плевенски и никополски говори. — В: И в а н ч е в, Св. Принос в българското и славянското езикознание. С., 1978, 9—20;
Й о в ч е в а, Н. Гласните в говора на с. Бръшляница, Плевенско. — В: Студентски изследвания. Т. 2. В. Търново, 1973, 75—82;
М л а д е н о в, М. Сл. Из диалектния консонантизъм на българския език. (Преглас н’ > й в говора на с. Гиген и с. Брест, Никополско). — Бълг. ез., 1973, № 2—3, 83—89;
С т a н к o в, В. Промени на латералните съгласни в говора на с. Горна Бешовица, Врачанско. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 189—193;
Х и т о в, Хр. Речник на говора на с. Радовене, Врачанско. — Българска диалектология, 9, 1979, 223—342.] М. Сл. М.
2. ВИДИНСКО-ЛОМСКИ ГОВОР
Видинско-ломският говор обхваща Видинско и Ломско. Той е сравнително по-нов. Най-важните му особености са :
1. Глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. време при всички глаголи: четèм, метèм, нòсим, държѝм, натѝснем, испỳштим.
2. Частица че за образуване на бъдеще време: че ѝдем, че напрàвим, че дòйдат.
3. Лично местоимение за 1 л. ед. ч. йа, a за 3 л. он. Третоличното местоимение в дателен падеж ед. число женски род има форма н’ой вместо „ней” (н’òй нèма нѝшто; н’òй дàде рѝза), a в дателен падеж множествено число форма н’г’и вместо „им” (кажѝ н’г’и, гòрко н’г’и).
Т о д о р о в, Цв. Говорни кръстосвания в крайната северозападна българска област. — Български преглед, 1929, № 2, 230—243;
Г ъ б ю в, П. По говора в гр. Видин. — СбНУ, 19, 1903, с. 29;
М л a д е н o в, Ст. Бележки, добавки и поправки към статията „По говора в гр. Видин” от П. Гъбюв. — ПСп., 65, 1904, 154—160;
Т о д о р о в, Цв. Говорът на гр. Лом. — СбПУ, 38, 1930, 60 с;
В а к а р е л с к и, Хр. Из съкровищницата на народния език [думи от с. Стубел, Михайловградско]. — Родна реч, 1932, № 3—4, 147—152.
[Previous] [Next]
[Back to Index]