Българска диалектология
Ст. Стойков

 

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
Б. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

 

ИЗТОЧНИ ГОВОРИ

 

РУПСКИ ГОВОРИ

 

Източни рупски говори:

    Странджански

    Тракийски

 

Родопски говори:

    Смолянски

    Широколъшки

    Хвойненски

    Чепински

    Павликянски

    Златоградски

 

Западни рупски говори:

    Бабяшки

    Разложки

    Гоцеделчевски

 

 

Рупските говори заемат южната част на Тракийската равнина, Странджа, Турска и Гръцка Тракия, Родопите, Разложко и Гоцеделчевско. На запад те се ограничават от ятовата граница, на север от балканските говори, на изток от Черно море, a на юг стигат до бреговете на Бяло и Мраморно море. Най-добре днес те са запазени в Странджа, Родопите, Разложко, Гоцеделчевско и до голяма степен в Българска Тракия. Рупските говори образуват голяма диалектна цялост, която обхваща обширна територия. Големите преселнически и колонизаторски движения, които в продължение на десетина века са се извършвали в тия земи, са причина за сложното им диалектно разчленение. Така в Източните Родопи още през византийско време е колонизувано турско население.

 

120

 

 

Това са селджукски турци, преселени от Мала Азия по горното и средното течение на р. Арда през XI—XIII в. По-късно през турското робство в Родопите се извършва нова силна колонизация. През XV в. тук се преселват от Мала Азия номадски, пастирски племена, известни под името юруци. Лете те прекарвали в планините, a зиме се спускали на юг в Беломорска Тракия около Гюмюрджина и Ксанти. Тия турски колонисти били многобройни. За владетели имали 7 бегове, които били автономни и силни. С това многобройно турско население се обяснява фактът, че топонимията в Родопите и Рила до голяма степен е турска. Техни потомци са турците в Златоградско, Кърджалийско и Момчилградско.

 

Големи раздвижвания на населението са ставали и в източната половина на рупските говори, т. е. в областта на Странджа и особено в Тракийската равнина. Значителни части от населението и на Родопите в различни времена са се преселвали на изток, на север и на юг. Te ca се заселили в Тракийската равнина, Странджа и Беломорието, като се смята, че първоначално не са преминавали р. Марица. Преселници от рупската област вече се срещат и през р. Марица в Пазарджишко, Пловдивско, Чирпанско, Старозагорско и Новозагорско. Те са минали и през Балкана, като са отишли в Североизточна България, Добруджа, Бесарабия и Приазовието.

 

На територията на рупските говори са се вмъкнали като клин в сравнително по-ново време преселници от Шуменско и Провадийско, наричани  з а г о р ц и. Te ce срещат по лявото течение на р. Марица и стигат до р. Тунджа, като разделят старото местно население в пределите на Българска Тракия на две части — източна и западна.

 

Рупските говори се отделят и обособяват в отделна говорна група по ред свои отличителни черти. По-важните от тях в областта на  ф о н е т и к а т а  са следните:

 

1. Голям брой меки (палатални) съгласни, и то във всяко положение: в края на думата (ден’, кон’, зет’, път’, сол’, петèл’, кръф’, калпàк’, пръч’, ръш’ ), в средата на думата пред съгласна (въл’к, мàл’к’и) и пред предните гласни е и и (т’èн’к’и, к’ѝт’к’и, ж’èл’т’и).

 

2. Меки съгласни ш, ж, ч (куш’àра, т’èш’ка, ж’àба, сèж’ба, ч’àс, ч’ул’àк). По тая си особеност рупските говори са доста архаични, защото в останалите говори първоначално меките съгласни ш, ж, ч са затвърдени и са минали в групата на твърдите съгласни.

 

3. Запазена съгласна х във всички положения: хлêп, хòди, хòро, Хрѝсту, имềхме, имềха, вѝдех.

 

121

 

 

4. Широко разпространена лабиализация на и в у: йỳме (име), ж’уф, ут’ỳва (отива).

 

5. Преход на групата дн в нн (пàнна, еннà, глàнни, ср’àнна).

 

6. Отметнато ударение при съществителни и глаголи: вòда, кòза, жèна, жèни, дъ̀ски, мòре, òко, пòле, ѝзлеза, пòзвола, ѝди, плàти, мòлите, нòсите.

 

В областта на  м о р ф о л о г и я т а  по-важни особености са следните:

 

1. Значителен брой падежни остатъци при имената и местоименията: ут тàтка, ѝди при Пèтра, кàжи на нàшък Ивàна.

 

2. Окончание -ъх за образуване на минало свършено врсме: рèкъх, рèкъхме, рèкъхте, рèкъха; пèкъху, тòкъх.

 

З. Форми за множествено число: ръ̀к’и, нòг’и, вместо ръцè, нозè .

 

4. Наставка -овам (празнòвам, гладòвам, купòвам, дарòвам) вместо -увам.

 

5. Окончание -ите в повелително наклонение второ лице множествено число (мòлите, слòжите, рèчите) срещу окончание -ете в другите диалекти.

 

6. Голямо изобилие от умалителни имена от почти всички думи и особено широка употреба на суфикса -инка: главѝнка, ръчѝнка, чèрквинка, мумѝнка, учѝнки, душѝнки.

 

7. Итеративни глаголи на -ицам: испѝцам, облѝцам, нарѝцам, протѝцам.

 

Рупските говори се отличават и с ред лексикални особености като тройното показателно местоимение тòа, сòа, нòа, личното местоимение за 1 лице йа (аз), думи като нòга (крак), лàхна (зеле), рỳкам (викам), немòй (недей), парлѝф (лютив), л’ут (кисел), летѝ дъш (вали дъжд) и пр. В тях се срещат и сравнително доста заемки от гръцки език.

 

Рупските говори от своя страна се делят на три големи групи: източни рупски, родопски и западни рупски.  И з т о ч н и т е  р у п с к и  говори заемат земите на изток от Родопите в Странджа и Тракийската равнина,  р о д о п с к и т е  говори заемат Родопската област, а  з а п а д н и т е  р у п с к и  говори заемат Разложко и Гоцеделчевско (Неврокопско).

 

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 207—275;

Ц о н е в, Б. Диалектни студии. Кратко съобщение за научното ми пътуване през летните ваканции 1904 и 1905 година. — Архив на Министерството на народната просвета, 1, 1909, № 2, 211—223. [= История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 301—314].

 

[ Б о я д ж и е в.Т Значение и употреба на числителното един в рупските говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 743—750;

Б о я д ж и е в.Т. Екави имперфектни форми на съм в югоизточните говори. — Бълг. ез., 1977, № 3, 221—224;

 

122

 

 

К о ч е в, Ив. Общославянското значение на някои фонетични явления в югоизточните български говори. — B: Славянска филология. Т. 15. Езикознание. С., 1978, 127—133.] М. Cл. М.

 

ИЗТОЧНИ РУПСКИ ГОВОРИ

 

Източните рупски говори обхващат областта на Странджа, Българска Тракия на юг от подбалканския говор и Турска и Гръцка Тракия. В Тракия между Родопите и Странджа те са се смесили силно с мизийските говори на загорците. Поради големите и продължителни преселнически движения в тия земи източните рупски говори не са добре запазени и не образуват ясно очертана диалектна цялост. Те се характеризират със следните особености:

 

1. Застъпници на стб. ѣ под ударение пред твърда сричка ’а, a пред мека сричка широко е: гул’àм—гул’ềми, д’àца—д’ềте, нев’àста—нев’ềсти, пр’àсна—пр’ềсни, м’àсту, п’àсък, св’àтлу, р’àка (река), вр’ềме, с’ềме, сед’ềше, б’ềше, в’ềтер. Без ударение вместо стб. ѣ има гласна с предходна мека съгласна: бр’ак—бр’ạгъ̀т, м’àсту—м’ạстà, туàсту—т’съòту, кòл’ạха, въ̀тр’ạ .

 

2. Преглас на гласната a след мека съгласна и пред мека сричка в широко или обикновено е: йàтка—йềт’ки, уфч’àр—уфч’ềр’и, йềгне, йềре, йềдене, пийềни, жềби, шềпк’и, чềши.

 

3. Самостойни застъпници на двете старобългарски ерови гласни, и то гласна ъ вместо стб. ъ и гласна е вместо стб. ь: дъ̀ш, бъ̀чва, мъ̀х, ръш’, бъ̀с; д’ен, л’ен, п’ен’ (пън), т’èмну, т’èнку, ж’èна (жъна), ж’èлта, дл’èга.

 

4. Самостойни застъпници и на двете старобългарски носови гласни, т. е. пълна липса на преход на малката носовка в голяма. Вместо стб. ѫ се среща гласна ъ, a вместо стб. ѧ — гласна е: къ̀ш’та, мъш’, ръ̀къ, ръ̀к’и, зъп, мъ̀къ, въ̀ж’е; кл’èтва, з’èт, п’èт, ж’èтва, ж’етвàрка, ж’èдан, ш’èтам, ш’èпа, йетъ̀рва.

 

5. Окончание -ве за множествено число при едносричните съществителни имена от м. р.: мòстве, сѝнве, кòш’ве, нòж’ве.

 

6. Наставка -цки вместо -ски за образуване на качествени прилагателни имена: бѝулцк’и, жèнцк’и, мòрцк’и, тỳрцк’и.

 

Въз основа на някои второстепенни диалектни особености в източните рупски говори се различават два говора: странджански и тракийски.

 

Територията на източните рупски говори не е ясно и точно определена. Тя не е и единна, защото, както вече се посочи, между старото рупско население са се вмъкнали в по-ново време преселници от областта на мизийските говори.

 

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 207—275.

 

123

 

 

1.  С т р а н д ж а н с к и  г о в о р

 

Странджанският говор в миналото е обхващал значителна територия в Югоизточна България от двете страни на днешната българско-турска граница. Но поради масови изселвания, започнали още в началото на XIX в. и завършили през двайсетте години на XX в., той днес е ограничен само в Малкотърновско.

 

По-важните характерни особености на странджанския говор са следните:

 

1. Наличие на дълги меки съгласни л̄’, н̄’, к̄’, г̄’: бѝл̄’е (билка), зèл̄’е (лапад), фил̄’è (филия), лѝл̄’ен (люляк), х’ил̄’à̀да, кòл̄’е (колове), имàн̄’е (имане), сѝрен̄’е, кàмен̄’е (камъни), рàн̄’ет (ранèн), цвèк̄’е (цвете), брàк̄’е (братя), мọмчèк̄’а (момчета), ливàг̄’е (ливади).

 

2. Преход на меки т’, д’ в к’, г’: пък’ (път), пек’ (пет), дèвек’, о̥цèк’, в’ềж’г’и (вежди).

 

3. Член за мъжки род единствено число след твърда съгласна -ът, a след мека -е̥т: гърбъ̀т, долъ̀т, носъ̀т, л’àбът, стòлът; мъжè̥т, зèте̥т, езѝке̥т, кòше̥т, козàре̥т.

 

4. Лексикални особености като пòтọн (под), съ̀сек (хамбар), кой (щъркел), бàгр’ạ (боядисвам), ọзноб’àвạм (осланявам). Срещат се и много заемки от гръцки език като ми (не, недей), лѝдạ (свинска мас), кунѝзмạ (икона), врис (извор), пòтурạ (по-късно) и др.

 

Г o p o в, Г. Странджанският говор. — Българска диалектология, 1, 1962, 13—164;

А я н о в, Г. П. Характерни особености на странджанския говор. — Тракия, № 601, 14 фсвр. 1935;

С т о й к о в, Ст. Странджанският говор. — Бълг. ез., 1957, № 3, 205—215;

А я н о в, Г. П. Особени думи и изрази в малкотърновския говор. — Родна реч, 1938, № 4, 186—189;

А я н о в, Г. П. Особени думи и изрази в странджанския говор. — Родна реч, 1942, № 3, 134—140;

М л а д е н о в, Ст. Из говорното богатство на Северните Родопи и Малкотърновско. — Родна реч, 1942, № 4, 189—195;

А я н о в, Г. П. Особени думи и изрази в южнотракийски и странджански говор. — Родна реч, 1943, № 3—4, 144—147;

S t o j k o v, St. Die langen palatalen Konsonanten einer bulgarischen Mundart. — Die Welt der Slaven, 6, 1961, H. 2, 125—128.

 

[ Б а й ч е в, Б. Из езиковата карта на Странджа и Сакар. — B: Република на младостта. С., 1983, 140—145;

Б о я д ж и е в, Т. Промяната г’, д’ > к’, г’ в странджанския говор. — Ез. и лит., 1973, № 4, 34—44;

П а в л о в а, Н. Някои особености в граматичната система на южностранджанския тракийски говор. — В: Трети интердисциплинарен симпозиум „Странджа—Сакар” (7—8.X. 1982). Малко Търново, 1982, 148—149;

П а в л о в а, Н. Странджанският говор. — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 50—53;

П a в л o в а, Н. Към въпроса за класификацията на говорите в Странджанската област. — Бълг. ез., 1986, № 4, 353—355;

Р а й н о в, В. Редукция при вокативните форми в говора на с. Черноморец, Бургаско. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 206—207;

Т о л с т о й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 1. Странджанский предикатив нêма.— В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 381—388;

 

124

 

 

Т о л с т о й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 2. Рефлекс ѣ и ’а в говоре с. Кондолово (Мързево). — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 178— 182.] М. Сл. M.

 

2.  Т р а к и й с к и  г о в о р

 

Тракийският говор обхваща южната половина на Тракийската равнина по течението на р. Марица. В пределите на България той заема Първомайско, Хасковско, Харманлийско, Свиленградско, Тополовградско и Елховско. В миналото той е заемал значителни части от Гръцка и Турска Тракия, но днес е много намалял, защото по-голямата част от населението на Гръцка Тракия и почти цялото население на Турска Тракия бе насилствено изселено след Балканската война и след Първата световна война. Днес повечето от южните тракийци са пръснати главно в източните български земи и в много селища образуват особени бежански махали. Има обаче и цели села, образувани само от преселници от едно или от няколко селища от Гръцка или Турска Тракия, и говорите в тях са добре запазени.

 

Тракийският говор не представя пълно единство. В него могат да се очертаят два подговора — единият северен, който се свързва с балканските говори, a другият южен, който се свързва с родопските говори.

 

По-важните особености на тракийския говор са следните:

 

1. Липса на звучните африкати џ и ѕ: авжѝйа, кожà мòмче, мàн’жа, жàба (джоб); зàден’, назàт.

 

2. Изпадане на съгласната т от групата стр: сèсра (сестра), срàна (страна), срах (страх), срèлка (стрелка), срѝна (стрина), срѝку (стрико), òсра (остра), бѝсра (бистра).

 

3. Форми на личното местоимение за 3 лице н’ега (него), хи (и), хми (им): чỳвал съм за н’èга; Хỳмката хи вѝкали аднò вр’ềме; да хми дòйде редъ̀ .

 

4. Частици за бъдеще време жъ, шъ, зъ (жъ чèтạ, жъ ѝдим, жъ стòрим; шъ чèтạ , шъ ѝдим, шъ стòрим; зъ чèтạ , зъ ѝдим, зъ стòрим) в северния подговор и к’е (к’е чèтạ, к’е ѝдè, к’е нàпрạвạ ) в южния.

 

5. Запазена само агломеративна форма при личните имена от мъжки род в северния подговор (у нàшийъ Хрѝста, Пèтка вѝд’ели, дàй на Вàн’а) и запазени форми от сложното склонение в гломеративен и дателен падеж единствено число в южния подговор (Йѝди рỳкни нàш’ък Пèтра, на пòпạток, деч’ѝнк’ит’ạ у йунàка тỳк утѝвạт; брàтуму нạ дàват, вѝд’ел мòмч’етуму мàйкътъ, с’àкуму сèлу ад’èт’ạт дрỳк).

 

125

 

 

М л а д е н о в, Ст. Принос към изучаване на българските говори в Източна и Западна Тракия. — Тракийски сборник, 6. 1935, с. 201;

К о д о в, Хр. Езикът на тракийскитебългари. Тракийски сборник, 6, 1935, с. 127;

К о д о в, Хр. Тракийските говори като преход между източнобългарските и македонски говори. — В: Księga referatów, sekcja I — Językoznawstwo. Warszawa, 1934, 54—55;

Г е о р г и е в, Cp. П. По говора на с. Чешнегир Пова махала, Станимашко. — Изв. на семинара по слав. филология, 2, 1907, 411—444;

Ш и ш к о в, Ст. Н. Бележки по говора на с. Пишманкьой, Малгарска кааза, Одринско. — Родопски напредък, 7, 1909, № 8—9, 193 —206; № 10, 241 —250;

Ш и ш к о в, Ст. Н. Българи край Мраморно море. — Тракийски сборник, I, 1928, 94—95;

Х р и с т о в, Г. Говорът на с. Нова Надежда, Хасковско. — Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1955, 177—253;

С т о й к о в, Ст. Отчет за опитните диалектоложки проучвания в Първомайско през 1950 г. — Изв. Инст. бълг. ез., 1, 1952, 247—254;

П o п o в а, Т. В. Консонантната система на един югоизточен български говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 12, 1965, 223—252;

Б о я д ж и е в,Т. Някои синтактични особености в говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско. — Ез. и лит., 1964, № 3, 86—90;

Б о я д ж и е в, Т. Особени форми за удвоен обект в един български говор [с. Еникьой, Узункюприйско]. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1962, 427—431;

П о п г е о р г и е в, Ср. Из лексиката на с. Чешнегирово, Пловдивско. — Българска диалектология, 1, 1962, 207—218;

А я н о в, Г. П. Особени думи и изрази в южнотракийски и странджански говор. — Родна реч, № 3—4, 144—147.

 

[ Б o я д ж и е в. Т. Образуване на бъдеще време в тракийските говори. — Год. СУ. Фак. слав. филол., 61, 1967, № 2, 343—356;

Б о я д ж и е в, Т. Аналитични форми с глагола имам в тракийските говори. — Изв. Иист. бълг. ез., 16, 1968, 459—465;

Б о я д ж и е в, Т. Из лексиката на с. Дервент, Дедеагачко. — Българска диалектология, 5, 1970, 223—243;

Б о я д ж и е в, Т. Притежателни показателни местоимения в тракийските говори. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 190—192;

Б о я д ж и е в,Т. Речник на говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско. — Българска диалектология, 6, 1971, 5—135;

Б o я д ж и е в, Т. Диалектни форми за 1 л. ед. ч. на глаголите от трето спрежение. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 217—220;

Б о я д ж и е в, Т. Говорът на с. Съчанли, Гюмюржинско. Автореферат на дисертация. С., 1972. 17 с.;

Б о я д ж и е в, Т. Говорът на с. Съчанли Гюмюрджинско (Трудове по бълг. диалектология. Т. 7). С., 1972, 240 с.;

Б о я д ж и е в, Т. Говорът на тракийските преселници в с. Орешник, Елховско. — Българска диалектология, 9, 1979, 3—78;

Б о я д ж и е в, Т. Говорът па селата Еникьой и Габрово, Ксантийско. — Ез. и лит., 1983, № 2, 35—42;

Б о я д ж и е в, Т. Към характеристиката на българските диалекти в Дедеагачко. — В: Славистични изследвания. Т. 5. С., 1984, 69—77;

Б о я д ж и е в, Т. Българските диалекти в Мала Азия. — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 74—76;

Б o я д ж и е в, Т. Класификация на тракийските говори. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 109—114;

Б о я д ж и е в, Т. Брах—берах. — Зборник Матице Српске за филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 33, 1990, 37—38;

Б o я д ж и е в, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. С., 1991, 274 с.;

Б о т е в а – В л а д и к о в а, Ир. За колебанието на рода при имената от женски род на съгласна в тракийските говори. — Бълг. ез., 1987, № 6, 474—476;

В а к а р е л с к а, Д. Тракийски говори. — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т.  6. С., 1986, 46—50;

В и т а н о в а, М. За лабиализацията на гласните и, е и а, ъ в говора на с. Еникьой (Кръсто поле), Ксантийско. — Бълг. ез., 1985, № 2, 138—139;

В и т а н о в а, М. Форми за бъдеще време в миналото в един южен тракийски преселнически говор. — Бълг. ез., 1990, № 2, 152—154;

Г а й д а д ж и е в, М. Особени старинни неопределителни местоимения и адвербиални форми в един тракийски говор. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 20, 1982, № 5, 181—186;

Д е н ч е в, В. Речников материал от говора на преселници от с. Чанакча, Чаталджанско, в Шумен. — Българска диалектология, 9, 1979, 343—349;

К и т а н о в а, М. Още веднъж за изравняване на формите за мъжки и среден род при третоличното местоимение. (Върху материал от Одринско). — Бълг. ез., 1981, №1, 55—57;

К и т а н о в а, М. Съществителни имена с окончание -ища (-иштъ) за множествено число в одринския говор. — Бълг. ез., 1981, № 5, 460—462;

К и т а н о в  а, М. Някои акцентни особености в тракийскитеговори. — В: Трети интердисциплинарен симпозиум „Странджа—Сакар”, 7—8.Х. 1982. Малко Търново, 1982, 130—131;

К о р у е в, П. Я. Говор [на с. Габрово, Ксантийско]. — В:  К о р у е в, П. Я. Село Габрово, Ксантийско. С., 1984, с. 201;

К ю в л и е в а, В., К. Д и м ч е в. Речник на хасковския градски говор. — Българска диалектология, 5, 1970, 53—105;

 

126

 

 

П а в л о в а, Н. Безпредложни конструкции на мястото на стари падежни форми в някои тракийски говори — Бълг. ез., 1981, 58—59;

П а в л о в а Н. Разширена употреба на бъдеще време в миналото в един тракийски говор. — Бълг. ез., 1982, № 1, 69—70;

П а в л о в а, Н., М. К и т а н о в а. Към типологията на о-говорите в Южна Тракия. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 115—120;

Т о л с т о й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 3. Контракция гласных в с. Горска поляна, Елховско. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 353—358;

Ц а н о в а, С. Една интересна особеност при глаголното словообразуване на мандърския говор [Мала Азия]. — Бълг. ез., 1985, № 3, 235—236;

Ч о м о н е в, М. Към типологичната характеристика на „загорските” говори в Цариградско. — Бълг. ез., 1985, № 6, 542—545;

Ч о м о н е в, М. Застъпник ä < ѧ в говора на с. Аврен, Цариградско. — Бълг. ез., 1986, № 1, 71—73;

Ч о м о н е в, М. Общ преглед на българските говори в Цариградско. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 127—134] М. Сл. М.

 

РОДОПСКИ ГОВОРИ

 

Родопските говори заемат средния дял от рупските говори. Поради особеното си географско положение и поради характера на терена те са запазени сравнително много добре.

 

Най-важните характерни особености на родопските говори са следните:

 

1. Широко е (ê) вместо стб. ѣ независимо от ударението и характера на следващата сричка: гọлềм—гọлềми, млềко—млềчен, дềдọ, мềстọ, снềк, мềсечинạ, смềн’ạм, срềштạм, блêййồт, нêмềйạ . Смята се, че това е най-архаичният гласеж на старобългарската гласна ѣ. Широкото е в по-старите диалектоложки трудове е отбелязвано обикновено с две букви еа или еа, защото са го смятали за дифтонг, но то не е никакъв дифтонг, a особена широка гласна.

 

2. Пълен преглас на гласната a след мека съгласна в широко е: йề (аз), йềце, йềгне, чềша, кọшềрạ, жềбạ, чềс, кọчềн, ọфчềр.

 

3. Изговор на една гласна вместо четирите старобългарски гласни —двете носовки и двата ера — ѫ, ѧ, ъ и ь, като в случаите вместо ѧ, ь предходната съгласна е мека. В отделните диалекти на родопските говори тая гласна е различна. В едни е ъ (мъ̀ка, ръ̀кạ; дъш, бъ̀чвạ; м’ъ̀со, гл’ъ̀дạм; л’ъ̀снọ), в други е широко ô (мồкạ, дôш, м’ồсọ л’ồснọ ), в трети обикновено o (мòка, дош, м’òсọ, л’òснọ ), а в четвърти е чисто a (мàка, дàш, м’àсọ, л’àснọ ).

 

4. Пълна липса на съгласните џ и ѕ (жам, жоп; зевгàр).

 

5. Тройна членна форма:

 

-ът, -та, -то, -тê с общо определително значение, за обща определеност;

-ъс, -са, -со, -сê с определително и показателно значение за предмети, които се намират в пространството  б л и з o  до говорещото лице;

-ън, -на, -но, -нê с определително и показателно значение за предмети, които се намират в пространството  д а л е ч  от говорещото лице.

 

127

 

 

Тройна членна форма обаче не се среща в някои родопски говори, като чепинския и павликянския.

 

Населението на Родопската област се състои от християни и мохамедани или помаци (българомохамедани). Помаците в Родопите заемат значителна територия. В миналото в земите от Пловдивско до Солунско и от средното течение на Арда чак до Вардар е имало доста помаци. Днес те са останали в Хвойненско (Рупчос, Ропката), Смолянско (Средните Родопи), Доспат, Чепино и Разлог. Помаците са българи, които са ислямизирани през XVI — XVII в. Макар че имат турски имена, те не говорят турски. По турски само поздравяват и броят. По говор са еднакви със запазеното между тях християнско българско население. Например между говора на християните и говора на мохамеданите в с. Арда, Смолянско, съществуват дребни различия като следните:

 

х р и с т и я н и

м о х а м е д а н и

ацè (яйце) йèйце
двар дувàр
мỳт’ек (малък) мѝт’ек
врут’ (всички) врит
т’ồвно т’ồмно
каквò канò

 

Подобни дребни различия има обаче и между много близки мохамедански (помашки) села в Смолянско; например

 

с.  С м и л я̀ н

с.  В ѝ е в о  (Каршилъ̀)

òти зạ штòм
канà (какво) кинà
ше ѝдạ в дерèнọ ште дạ ѝдạ вạв дерèнọ

 

С оглед на някои вторични особености различават се следните родопски говори: смолянски, широколъшки, хвойненски, чепински, павликянски и златоградски.

 

М i l e t i č  Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912. 236 S.;

Т е о д о р о в – Б а л а н, А. Родопското наречие (име и положение между източното и западното). — В: Сборник статей по славяноведению, посвящeнных проф. М. С. Дринову. Харьков, 1904, 111—127.

 

[ К о ч е в, Ив., М. Т е т о в с к а – Т р о е в а. Словообразуватслни типове при деятелните имена в родопските говори. — В: Славистичен сборник. С., 1973, 257—264;

К а б а с а н о в, Ст. Съкратени и контрахирани форми в родопските говори. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 175—177;

 

128

 

 

К a б a с a н o в, Ст. Значение на среднородопския фолклор за историята на българския език. — В: Език и поетика на българския фолклор. С., 1980, 180—188.

К а б а с а н о в, Ст. Езикът на Кирила и Методия в родопските говори. — Ез. и лит., 1982, № 3, 76—82;

К а р а б е л о в а, Г. Славянските съотвстствия на някоя родопски думи. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 23, № 1, 59—66;

К о с т о в а, Т. Системата на тройните показателни местоимения за лица и предмети в родопските говори. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5 С., 1988, 169—193;

М a р к o в, М. Родопските говори и езикът на Кирил и Методий. — В: Великото Кирило-Методиево дело. Смолян, 1972, 46—62;

М и р ч е в, К. Родопско каксо—касо и старобългарско . — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 509—513;

М л а д е н о в, М. Родопските говори в проучванията на проф. Стойко Стойков. — Родопи, 1970, №  5, 29—30;

М л а д е н о в, М. Сл. За някои родопски „етимологии”. — Ез. и лит., 1984, № 1, 95—97;

М л а д е н о в а, Д. Облак ‘небе’ — характерна семантична особесност в някои родопски говори. — Ез. и лит., 1990, № 4, 79—80;

М ъ ж л е к о в а, М. Старобългарски глаголи в съвременните родопски говори. — Родопи, 1979, № 6, 28—29;

С а л а м б а ш е в, Ан. Наставки за гальовно-умалителни имена в родопските народни песни. — В: Родопски фолклор. Първа научна сесия по проблемите на родопския фолклор. Пловдив, 1977, 61—64;

С а л а м б а ш е в, Ан. Родопските говори — наследници на стара славянска словесност. — Родопи, 1974, № 5, 31—32;

С г а т ъ н, Ър. За родопския акавизъм. — Бълг. ез., 1975, № 1, 47—48;

С т о й к о в, Ст. Към вокалната типология на родопските говори (Застъпници на старобългарските носови и ерови гласни). — В: Славистичен сборник. С., 1968, 229—243;

С т о й к о в, Ст. Аканье в болгарском языке. — В: Общеславянское значение проблемы аканья. С., 1968, 93—116;

С т о й к о в, Ст. Говорът на с. Мугла, Девинско. — Изв. Инст. бълг. ез., 20, 1971, 3—90;

С т о й ч е в, Т. Родопски речник. Второ допълнение. — В: Родопски сборник. Т. 5. С., 1983, 287—353;

Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Особености в реализацията на звука е в говора на с. Равногор, Пещерско. — Бълг. ез., 1975, № 4, 344—346;

Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Контаминирани форми на префигираните глаголи от 1 и II спрежение в говора на с. Равногор, Пещерско. — Бълг. ез., 1972, № 1–2, 93—97; Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Родопски говори — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 53—58;

Ц и х у н, Г. За един иновационен център в Родопите. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Исторически развой на българския сзик. Т. 3. С., 1983, 230—235;

М l a d e n o v, M. SI. Ein seltener adverbialer Wortbildungstyp im Bulgarischen (Multiplikativa auf -ит in den Rhodopemundarten). — Die Welt der Slaven, 14, 1969, No 1, 47—50;

S t o j k o v, St. Trois formes pour la determination en bulgare. — Revue des Etudes slaves, 48, 1969 (1972), 92—108.] M. Сл. M.

 

1.  С м о л я н с к и  г о в о р

 

Смолянският говор е най-важният и най-широко разпространеният родопски говор. В миналото той бе известен като средно-родопски, централен или ахъчелебийски говор. Названията  „с р е д н о р о д о п с к и”  и  „ц е н т р а л е н”  са свързани с географското му разположение, защото заема областта на Средните (Централните) Родопи, a названието  „а х ъ ч е л е б и й с к и”  е от Ахъчелеби — по-старо название на Среднородопската област.

 

Смолянският говор обхваща територията на Средните Родопи. На север той граничи с хвойненския говор в областта на Ропката (Рупчос), на юг преминава в Беломорска Тракия през днешната българско-гръцка граница. На запад граничи с гоцеделчевския (неврокопския) и разложкия говор, на изток с хасковския и с говора на турското население в долината на Средна Арда.

 

По-важните особености на смолянския говор в областта на  ф о н е т и к а т а  са следните:

 

129

 

 

1. Най-характерната фонетична особеност на говора е особеното широко o (ô). Това широко о, отбелязвано в миналото като оа͡, оа, не е дифтонг, както мисли например А. Теодоров-Балан в статията си „Един особит звук в родопското наречие” (ПСп, 65, 1904, 544 — 574) или, както допуска Ст. Младенов, според когото то е „едно широко отворено о, което в края на своето учленение прави акустическо впечатление на a гласна” (Geschichte der bulg. Sprache, S. 330). Широкото o e прост звук, монофтонг, но не „отворено леко закръглено o с а-основа”, както твърди Л. Милетич (Die Rhodopemundarten, S. 99; СбНУ, 21, 1905, с. 39), a e широко о, учленявано със значително по-голям челюстен ъгъл от обикновеното о.

 

Изговорът на широкото o не е напълно еднакъв в целия смолянски говор. Има известни различия в отделните селища, които се отнасят до ширината на о, но няма разни видове дифтонги, както това твърди А. Теодоров-Балан в споменатата вече статия.

 

Широкото o в смолянския говор се явява на мястото на четири стб. гласни — ѫ, ъ, ѧ и ь, и то само под ударение. В неударено положение то се редува със слаботъмно а. При това в случаите, при които ô се явява вместо стб. ѧ и ь, предходната съгласна е мека и тая мекост е остатък от старото омекчително въздействие на предните гласни ѧ и ь: мôш (мъж), рồкạ—рạкồса, зôп—зạбồс; дồш (дъжд), дồскạ, зồлвạ, кồрс (кръст), вồл’к, бồл’х’и; м’ồсọ (месо), р’ồт (ред), з’ồт (зет), кл’ồтвạ, гл’ồдат, ж’ồнат; л’ôсну, т’ồвнạ .

 

2. Съществена особеност е и широкото е (ê) вместо стб. ѣ без оглед на ударение и характер на следващата сричка: снêк—снêгồт, гул’ềм—гул’ềми, вр’ềме, в’ềтер, чел’ềк . Такова широко е се среща и вместо стб. във всички положения: йề (аз), йềгне, йềм (ям), йềли (яли), дồш’т’ер’ê, ж’ềба, ж’ềлну, кọш’ềра, кọч’ềн, ч’ềш’а.

 

3. Групите ър, ъл и ръ, лъ се изговарят само като ър, ъл, т. е. като ôр, ôл с гласна ô вместо стб. ъ под ударение: вôрх (връх), вôрф (връв), кôрс (кръст), кôрф (кръв), пôрф, пồрвạ, дồрвạ, вồл’к, ж’ôлт, бồл’х’и, вồлнạ, нạпồлни.

 

4. В южната част на говора, най-вече у мохамеданите, в някои села като Борѝково, Дòлен, Смилèн, Киселѝчево, Могѝлица и др. се среща гласна ы: вы̀кам, жы̀то, кạры̀то, мы̀шка, пы̀тạм, сы̀н, сы̀рене, ры̀зạ, пạры̀, тры̀, кòзы, крàвы.

 

130

 

 

5. Характерна и занимлива фонетична особеност на смолянския говор е и т. нар.  а к а н е  — изговор на неударено o като а: вадѝца, гòрạ—гạрѝца, кạбѝлạ, дạшòл, гạлềм, ạфчềри, ạтѝде, мạмà. Тая особеност се среща в речта на помашкото население в южната част на говора и много напомня южноруското акане. В смолянския говор обаче това акане се явява само пред ударена сричка. След ударена сричка o се редуцира в у (мàслу, жèлну), т. е. изговаря се, както в повечето български говори. Интересно е, че наред с акавия изговор на неударено o ce среща в няколко случая акав изговор и вместо у: ạхàпạ (ухапа), стạдèнạ, кạрбàн (курбан).

 

6. У помаците, и то най-вече в южната част на смолянския говор, пред плавните съгласни р, л, когато са след съгласна, се изговаря слабо тъмно а, та се получават форми, напомнящи руското пълногласие: вạрêтèно (вретено), сạрềдạ (сряда), сạрèбру, бạрàдвạ (брадва), сạтạрѝжену (стрижено), тạрồн (трън); пạлềвạ (плява), мạл’ềку (мляко), хạлềп, кạлềште (клещи).

 

В областта на  м о р ф о л о г и  я т а  смолянският говор има следните по-характерни особености:

 

1. Троен член:

 

-ồт, -та, -то, -тê за обща определеност (мạжồт „мъжът”, женàтạ, дềтетọ жèнитê ̣),

-ồс, -са,-со,-сê за по-близки предмети (мạжồс „този мъж”, жẹнàсạ, дềтесо, жèнисệ ) и

-ồн, -на, -но, -нê за по-далечни предмети (мạжồн „онзи мъж”, жẹнàнạ, дềтẹнọ, жèнинê ), например: èлạ ми зèми душồсạ, сèнни нạ стòлạс, дạ му дàм с мòисê рồки, жèнскисê дềца сạ по-ỳбави, ше ѝде нạ ливàдạнạ .

 

2. Доста запазени падежни форми:

 

а) Агломеративни форми за единствено число при роднински и лични имена: сѝнạ, брàтạ, свèкрạ, чẹлềкạ, кỳмạ, з’ồт’ạ, Пèтрạ, Стọйềнạ, Ивàнạ . Има остатъци и от склоняван член (чẹлềкạтọк, чẹлềкạсọк, чẹлềкạнọк; ѝди пурỳкай мажềтọк си; чẹлềкạтọк познàвạт пọ изѝкен; сас стрѝкạтọк Тòдọрạ бềхме), и от склонявани прилагателни (йề си гàл’ạ хỳбạвêк Пèтрạ; ср’ồшнạх лèлинцèк Нòт’ạ ).

 

б) Дателни форми за единствено число: сѝну, брàту, свèкру, Ивàну, Стойềну; нàшему Ивàну кồштạсạ; йề вѝкạм мòẹму сѝну; кàжи лèли дạ дòйде нạх нàс. По-често се срещат дателни форми от склоняван член: чẹлềкутуму, чẹлềкусуму, чẹлềкунуму; дàйте дềтенуму да ни плàчẹ; кàзвạм Г’òрг’уму, кàжи Ивàнуму, дàй вòлусуму сềно; глạвенѝцêтọхи (на годеницата) ọтнèли гиздѝлọ . Срещат се дателни форми и при прилагателните: калèкоскêму Мѝтру мòмчето; лèлинскêхи Алèни крàвạнạ; стàрутуму чилềку врѝт сạ присмѝвạт.

 

131

 

 

в) Дателни форми за множествено число: стàрêм дàй мòжêнẹ, млàдêм знàẹнẹ; пол’ỳбил рồка л’ỳдемтêм, л’ỳдêм сạ ни угàда, дòнеси мỳлетамсêм сềнọ, свàри децàмсêм кàша, ша г’и дàм млàдемсêм.

 

г) Има дори остатъци и от местен падеж, множествено число: у Мандòфцêх ѝмạ мẹждồ (седянка), ọт вỳйкọфцêх ѝмạ пѝсмọ .

 

3. Глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. време при глаголите от I и II спрежение, несвършен вид: брѝшạм, вѝдạм, дòйдạм, ѝдạм, крàдạм, пѝшạм, рỳкạм, хòд’ạм, чèтạм, чỳйạм. При глаголите от свършен вид обаче глаголното окончание е -ạ: бồрснạ (бръсна), зàповнạ, ѝзбришạ, òкраднạ, рỳкнạ.

 

4. Деепричастни форми на -штим: игрạштѝм, пêештѝм, рукạштѝм; дềтẹсọ дòйдẹ плạчẹштѝм, хọдештѝм ли изềде плạднѝнạсạ ?

 

Смолянският говор се отличава и по своята лексика. В него се срещат думи като галенѝк (любовник), галенѝца (любовница), работàр’ (ратай, наемен работник), штèне (малко куче), хлêф (обор), кỳзн’а (ковачница), пòдзима (есен), пòводйе (наводнение), кравèн (тлъст, дебел), л’ут (кисел), жѝтка (рядка), веш (още), хỳг’е (повече), бàлну (мъчно) и др. Той има и значителен брой гръцки думи като òмес (лице), прòгима (закуска), хàркома (котел), апрàци (сарми), арнѝсвам (преставам), лàха се (случи се), кàматан (красив), тòра (довечера) и др.

 

M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 99—168;

К а б а с а н о в, Ст. Говорът на с. Момчиловци, Смолянско. — Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1955, 5—101;

К а б а с а н о в, Ст. Един старинен български говор, тихомирският говор. С., 1963. 106 c;

К а б а с а н о в, Ст. За някои характерни старинни черти на тихомирския говор, Кърджалийско. — Ез. и лит., 1963, № 1, 11—26;

К о н с т а н т и н о в, Ст. П. [Кабасанов]. Езикови бележки за родопските говори. — Родопски преглед, 1931, № 2, 125—130;

С е м е р д ж и е в, П. Граматични особености на родопския говор. — Родопски преглед, 1933, № 2—3, 53—57; № 4, 123—127; № 5 163—164;

С т о и л о в, А. П. Акане в родопски помашки говори. — СпБАН, 43, 1930, 129—147;

М и л е т и ч, Л. „Акание” и „пълногласие” в централния родопски говор. — Македонски преглед, 1936, № 1, 26—30;

С т o й к o в, Ст. Акане в говора на с. Триград, Девинско. — Бълг. ез., 1963, № 1, 8—21;

К а б а с а н о в, Ст. Стар и нов назализъм в непроучен досега български говор. — В: Славистични студии. С., 1963, 173—184;

С т о й к о в, Ст. Към вокализма на смолянския говор [преглас ’а > е]. — Бълг. ез., 1962, № 1, 19—24;

Т и л к о в, Д. Гласна ы в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 237—240;

М л а д е н о в, М. Сл. Съгласна џ в говора на с. Триград, Девинско. — Бълг. ез., 1961, № 5—6, 458—463;

Б е р н ш т е й н, С. Б. Об одной особенности глагольной флексии 1 л. ед. ч. настоящего времени в юго-восточных говорах Болгарии. — Slavica Pragensia (Praha), 4, 1962, 241—245;

К л е п и к о в а, Г. К истории некоторых именных форм в болгарском языке (по материалам говора с. Тихомир, округ Кырджали). — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, 38, 1963, 46—54;

 

133

 

 

М a р к o в, А. Две особености на ахъчелебийския говор. — Родна реч, 1936, № 5, 226—227;

Т и л к о в, Д. Остатъци от старобългарското местоимение в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. — B: Славистичен сборник. С., 1963, 307—310;

С т о й ч е в, Т. Родопски речник. — Българска диалектология, 2, 1965, 119—314;

К а б а с а н о в, Ст. Някои хубави думи из родопските говори. — Родна реч, 1937, № 4, 208—209;

К а р а м а н д ж у к о в, Хр. Всекидневни разговори от Родопско [думи от с. Чокманово, Смолянско]. — Родна реч, 1938, № 4, 177—179;

К а б а с а н о в, Ст. Някои особености в лексиката на с. Тихомир, Крумовградско. — Бълг. ез., 1963, № 1, 28—35;

С у б a ш е в, Е. Речник на диалектни думи в Смолян. — В: Родопски сборник. Т. 1. С., 1965, 261—268;

К л е п и к о в а, Г. П. Maтериалы для словаря юговосточных болгарских говоров (из с. Девисилово, бывш. Крумовградской околии, округ Кырджали). — B: Славянская лексикография и лексикология. М., 1966, 126—182.

 

[ В е л ч е в а, Б., Т.  Б о я д ж и е в. Развойни тенденции във вокалната система на един южнородопски говор. — Ез. и лит., 1966, № 2, 49—58;

К а б а с а н о в, Ст. За характера и произхода на родопското широко o (ô). — Изв. Инст. бълг. ез., 16, 1968, 431—435;

К а б а с а н о в, Ст. За някои характерни старинни черти на Тихомирския говор, Кърджалийско. — В: Помагало по българска диалектология. С., 1984, 135—146;

К и д и к о в а, Ст. Неизвестен досега старинен рюдопски говор [в с. Шумнатица, Момчилградско]. — Родопи, 1977, № 12, 36—37;

К o с т o в а, Т Системата на личните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — Бълг. ез., 1978, № 3, 215—223;

К о с т о в а, Т. Особености в развоя на личните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — B: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 240—243;

К о с т о в а, Т. Отрицателните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — В: Славистичен сборник. С., 1988, 165—173;

М a р и н с к а, Р. Назалност в девисилския говор. — Бълг. ез., 1990, № 1, 50—53;

М а р и н с к а, Р. М. Девисилският говор. Фонетика и морфология. Автореферат на дисертация. С., 1991, 12 с.;

М а р ч е в, В. А. Лични, притежателни и въпросителни местоимения в говора на с. Девисилица, Кърджалийско. — В: Студентски изследвания. Т. 2. В.Търново, 1973, 85—92;

М и т р и н о в, Г. Самобитен български говор [с. Припек, Изт. Родопи]. — Нов живот (Кърджали), № 170, 19 юли 1987;

М и т р и н о в, Г. Още данни за употреба на съчетание от гласна а, е + назална съгласна н в говори от Момчилградско. — Ез. и лит., 1991, № 1, 115—119;

С a в o в a, Й. Интересни особености в говора на с. Егрек [Момчилградсго]. — Нов живот (Кърджали), № 102, 25 авг. 1981;

С а в о в а, И. Старинен български говор в село Припек [Момчилградско]. — Нов живот, №70, 11 юни 1981;

С у б а ш и е в, Е. Говорът на населението в Смолянско и неговата национална съдба. — В: Език и поетика на българския фолклор. Проблеми на българския фолклор. Т. 5. С., 1980, 198—213;

С у б а ш и е в, Е. За някои особености на тройното членуване в смолянския градски говор. — Бълг. ез., 1988, № 2, 128—133;

S t o j k o v, St. Quantität der Vokale in einer bis heute unbekannten bulgarischen Mundart. — Зборник за филологjу и лингвистику (Нови Сад), 11, 1968, 267—270.] М. Сл. М.

 

2.  Ш и р о к о л ъ ш к и  г о в о р

 

Широколъшкият говор обхваща селата Ширòка лъ̀ка, Въ̀рбово и Стòйките заедно с техните колиби. Той представлява остров сред смолянския говор и се отличава от него по три свои особености:

 

1. Редукция на неударените предни гласни е и и в ерова гласна: лѝцъ (лице), нъ пòвнạ, тòй отѝдъ дạ бèръ грòздъ; ỳлъцъ (улица), грàнъцъ (граници), дрèбнъ кàмънъ (дребни камъни), крàвъ, въсòк, жèнъ (жени). След задните палатални съгласни к’, г’, х’ обаче няма редукция: рồк’и, нòг’и, снồх’и. Тая особена, необикновена за българския език редукция напомня донякъде южноруската. Тя е

 

133

 

 

последица от изравняване на старата гласна ери (ы) с и. В ударено положение гласната ы се е изравнила с и (стб. > син), a в неударено положение се е редуцирала в ъ и е повела със себе си неудареното и (стб. > крàвъ, > жèнъ), a по тях и ỳлицạ > ỳлъцạ, грàници > грàнъцъ. Като гласната и ce e повела и неударената гласна е, която отначало ce e редуцирала в и, a после като всяко друго и е минала в ъ: лѝце > лѝци > лѝцъ.

 

2. Голяма мекост на съгласните: сол’, вôл’к’, ден’, сạхàн’. Поради тая мекост съгласните т’, д’ са минали в к’, г’: дềк’e (дете), кòк’е (коте), к’ồшкọ (тежко), к’ôнạк (тънък), к’ồгли (тегли), пôк’ (път), живòк’, нạзàк (назад); вọг’енѝцạ, сèг’ъм (седем), вàрг’ех (вардех), вѝг’ъл (видял), хòг’ъл (ходел). Такава мекост на съгласните се среща още в странджанския и котелския говор.

 

3. Преход на неударено и в у пред съгласните х, ф: извàг’ух (извадих), фàк’ух (хванах), хòг’ух, помѝсл’ух съ.

 

M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 169—191;

М и л е т и ч, Л.Редукция на гласните в широколъшкияговор. — СпБАН, 3, 1912, 1—10;

К а л а й д ж и е в, Ст. Широколъшкият говор. — В: Широка лъка — просветно огнище в Родопите. Сборник статии. С., 1947, 212—215.

 

[ B р a б и е, Ем. Из лексиката на говора на с. Широка лъка, Девинско. — В: В памет на проф. Ст. Стойков. Езиковедски изследваиня. С., 1974, 285—292;

Г а л а н о в, Д. За говора на широколъчани. — Родопи, 1971, № 1, с. 29;

П o п o в а, Т. В. Морфонологическая характеристика глагольного словоизменения в юго-восточном болгарском говоре. — В: Славянское и балканское языкознание. Проблемы морфологии современных славянских и балканских языков. М., 1976, 231—282;

 Ч е р н е в, Т. Говор. Речник [на с. Стойките, Девинско]. — В:  Ч е р н е в, Т. Стойките. История, етнография. С., 1982, 200—202, 210—215.] М. Сл. М.

 

3.  Х в о й н е н с к и  г о в о р

 

Хвойненският говор се намира на север от смолянския говор и на юг от Пловдивско. Той обхваща областта Ропката или Рупчос със следните села: Хвòйна, Пàвелско, Бàчково, Нарèчен, Дя̀дово, Мàлево, Оря̀хово и др.

 

Хвойненският говор доста прилича на смолянския, но се отличава със следните по-характерни особености:

 

1. Ерова гласна вместо стб. ѫ, ъ, ѧ, ь под ударение и слабо редуцирано без ударение, като се пази мекостта пред ѧ и ь: къ̀шта — кạштòвник, ръ̀кạ, мъ̀ш, съ̀ботạ; дъ̀ш, бъ̀чвạ, пъ̀рс, къ̀рф; п’ъ̀т (пет), кл’ъ̀твạ, гл’ъ̀дạм, т’ъ̀шкọ; л’ъ̀снọ, т’ъ̀нък.

 

2. Широко е вместо стб. ѣ независимо от ударението и характера на следващата сричка (врềме, гол’ềм, гол’ềми, чил’ềк), но понякога се среща и ’а (св’àт, л’àтọ, в’àрạ ). И в тоя говор

 

134

 

 

гласната a след мека съгласна под ударение се преглася в ê, a без ударение в е: йê (аз), прийềтел, т’ê (тя), Стойềн, ж’ềлбạ (жалба), ш’ềрено, печ’ềше, лèле (леля), дỳше (душа), кòже, клèчк’е (клечка), мàк’e (майка), мèчк’е.

 

3. Тройна членна форма: -ът, -та -тọ, -тê за обща определеност, -ъс, -ca, -cọ, -cê за близки предмети и -ън, -на, -нọ, -нê за далечни предмети: рạкъ̀сạ мạ бọлѝ, тỳрил ф џèбạн пạрѝте, къ̀штạтạ дọ цъ̀рквạнạ, на млàдọнọ врềме, ше гọ к’ѝчạт овèнън с к’ѝтк’и нạ рòгọвенê .

 

В хвойненския говор се срещат и доста падежни остатъци, например от гломеративен падеж (на сѝна, на чел’ềка, вѝде брàта), от дателен падеж (Пèтру, Стойềну) и разширени форми с местоимение (Пèтруму, чẹл’ềкуму, сàạ йе Стойềнуму къ̀шта) и пр.

 

Към хвойненския говор се отнася и разположеният на запад от негo  б a т a ш к и  говор, който се отличава с по-меката си система. В него изобщо съгласните са по-меки, a т’ и д’ минават понякога в к’, г’: к’еп (теб), грèг’и (греди). Той обаче има само една членна форма, и то -ът, -та, -та, -те.

 

M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten dee bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 27—72;

M л а д е н о в, Ст. Из говорното богатство на Северните Родопи и Малко-търновско. — Родна реч, 1941, № 3—4, 189—195.

 

[ А т a н a с o в, Д. И. Към фонетичната характеристика на говора на с. Мулдава, Пловдивско. — B: Студентски изследвания. Т. 2. В.Търново, 1973, 65—74;

К е р е м и д ч и е в а, Сл. Г. Смесване на граматическите родове в хвойненския говор. — Бълг. ез., 1982, № 5, 439—442;

К е р е м и д ч и е в а, Сл. Определена фонема ъ̂ в говора на Ропката. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 162—168;

Ч а л ъ к о в, М. Тракийският произход на думата зерма в с. Яврово, Асеновградско. — Родопи, 1977, № 7, с. 36.] М. Cл. М.

 

4.  Ч е п и н с к и  г о в о р

 

Чепинският говор обхваща селищата в Чепинското корито — Велинград (състоящ се от селата Бàня, Кàменица и Лъ̀джене) и селата Коровò, Дòрково, Костандòво и Ракѝтово. Населението на тия селища е смесено — мохамеданско (помашко) и християнско. Само с. Каменица е чисто християнско. В говорно отношение тия села, въпреки че са много близо едно до друго, не са напълно единни. В тях се срещат някои вторични особености, по които чепинският говор се разпада на четири подговора: велинградски или бански, костандовски, ракитовски и дорковски.

 

Чепинският говор като цялост има следните по-характерни особености:

 

135

 

 

1. Немного широко е вместо стб. ѣ под ударение и обикновено е без ударение: бềл, бềли, голềм, мềсто, челềк; делѝ, децà, местà .

 

2. Силна палаталност на съгласните, и то особено на предноезичните преградни т’, д’, които в едни случаи са запазили учленителния си характер, a в други, особено в дорковския подговор, са минали в съответните средноезични съгласни к’, г’: зет’, пет’, глат’, стут’, т’и, т’ѝква, д’ѝгам, грèд’и; брàк’а, грòзг’е, зек’, пек’, глак’ (глад), стук’, к’и (ти), к’ѝква (тиква), г’ѝгам (дигам), грèг’и (греди).

 

3. Една членна форма, и то само -от, -та, -то, -тê.

 

4. Гласните, които се явяват застъпници на четирите старобългарски гласни ѫ, ъ, ь и ѧ, в отделните подговори са различни.

 

Във  в е л и н г р а д с к и я  или банския подговор вместо стб. гласни ѫ, ъ, ь и ѧ под ударение има широко o, a без ударение — полуредуцирано а: зồп—зạбòт, мồш—мạжồт, водồ (вода), главồ (глава), главồта (главата), мрồ (мра), мрồт (мрат), сп’ồ (спя), плèтạ, нòсạ; дồш—дạждồт, вòлạт, дạскồ—дồски, сồрце, т’ồмно; гл’ồдам, кл’ồтва, п’ồтạк, т’ồшко, но и зèт, мèк, тèгли.

 

В  к о с т а н д о в с к и я  подговор вместо стб. ѫ, ъ, ь и ѧ под ударение има гласна ô, както във велинградския подговор, но в неударено положение гласната е у: зồп—зубồт, мồш—мужồт, рукồ (ръка) — руцè, бѝйут (бият), нòс’ут (носят), пѝйут; дồш—дуждồт, дускồ (дъска) — дồск’и; л’ồн, л’ồсно, п’ồтук, т’ồшко. Глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време обаче е -о независимо от ударението: мро (мра), бѝйо (бия), пèко (пека), плèто. Гласна у вместо стб. ѫ, ъ, ь и ѧ в неударено положение не се среща в никой друг български диалект. В случая обаче няма пряк преход в гласна у, a посредством първоначално о, което по-късно в неударена позиция се е редуцирало в у.

 

В  р а к и т о в с к и я  подговор, който до известна степен представя преход между велинградския и костандовския, вместо стб. ѫ, ъ, ь и ѧ под ударение има гласна широко o, a без ударение — гласна а: зôп—забồт, мôш—мажồт, дôш—даждồт, вòлат, даскà—дôск’и, т’ôмно, кл’ồтва, т’ồшко. В глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време гласната е o (бèро „бера”, мòго „мora”, стòйо), a след съгласните л, н, р е е (мòле „моля”, гòне „гоня”, отвòре „отворя”).

 

136

 

 

В  д о р к о в с к и я  подговор вместо стб. ѫ, ъ, ь и ѧ под ударение има гласна a, a без ударение гласна ạ: зап—зạбàт, маш—мạжàт, рàка—рạкàта, мра—мрат, плèтạ—плетàт, нòс’ạ—нос’ạт, даш—дạждàт, дạскà—дàск’и, гàрло (гърло), варх (връх); л’ак (лек), л’ạснинà, з’ак’ (зет), кл’àтва, т’àгл’ạ, т’àшко. Има и други български говори, в които вместо стб. ѫ и ъ има а, като например пирдопския, ботевградския, софийския и др., но в тях няма a вместо стб. ѧ и ь с предходна мека съгласна, т. е. случаи като в дорковския подговор: гр’àда (греда), л’àшта, м’àсо, врềм’а (време), ѝм’а (име), к’èл’а (теле), л’àн (лен), л’àсно (лесно) и др.

 

М i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 191—226;

М и л е т и ч, Л. Фонетични особености на помашките говори в Чепинско. — ПСп, 66, 1906, 193—221;

М и л е т и ч, Л. Болгарские говоры чепинских помаков. — В: Сборник статей посвященных почитателями академику и заслуженному профессору B. И. Ламанскому. Часть вторая. СПб., 1908, 883—891;

П о п и в а н о в, Г. Бележки за сегашното състояние на говорите във Велинградско. — Бълг. ез., 1957, № 4, 358—362;

М л а д е н о в, М. Сл. Особености в говора на с. Корово, Велинградско. — Ез. и лит., 1965, № 3, 35—42;

М л а д е н о в, М. Сл. Неизвестен тип акавизъм в родопските говори. Бълг. ез., 1966, № 1, 32—38;

С т о й к о в, Ст. Една нова промяна на съгласната л в български език (Преход на съгласната л в ў и в в говора на с. Корово, Велинградско). — Бълг. ез., 1956, № 3, 239—244.

 

5.  П а в л и к я н с к и  г о в о р

 

Павликяните са българи-католици, които днес живеят в Пловдивско и Свищовско. В  П л о в д и в с к о  павликянски са селата Жѝтница (Хамбарлѝи), Дуванлѝи, Калояново (Селджѝково), Секѝрово (Балтаджѝ), Генерàл Николàево (Калъчлѝ), Белозèм (Герèн), Миромѝр (Давуджòво), a в  С в и щ о в с к о  — Орèш, Бèлене, Тръ̀нчовица и др. Павликяни има следователно в Северна и Южна България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори. Едните са минали през Троянския проход към Ловеч и към Дунав, като част от тях са отишли чак до Банат, a други са се заселили около Пловдив.

 

Говорът на павликяните спада към родопските говори и представя по-стара фаза в техния развой, т. е. той пази някои архаични черти. Поради обособения и затворен живот, особено в миналото, в говора им са се развили и някои вторични отличителни черти.

 

В павликянския говор вместо стб. ѫ, ъ, ѧ, ь под ударение се изговаря ерова гласна ъ, a без ударение — слабо редуцирано a (), както в хвойненския говор: път, ръ̀ка—рạчѝца, кọсъ̀, вạрвъ̀т; дъш—дạждъ̀т; гл’ъ̀дạм, м’ъ̀сọ; л’ъ̀снọ .

 

137

 

 

Вместо стб. ѣ се изговаря едно немного широко е, което в последно време минава в обикновено е, както това става и в чепинския говор: бèл, бèх, гулèм, бèли, врèме, дèца, недèле.

 

Павликянският говор има и следните по-важни особености:

 

1. Преход на е и o под ударение в и и у: тѝбе (тебе), нѝго, дѝсет, взѝл (взел), жѝна, вѝчер, сѝло, рит (ред), вѝсел, нѝма (няма); стул (стол), нус, гул (гол), муй (мой), ул (вол), густ (гост), нуш (нощ). Проф. Л. Милетич обяснява прехода на гласните е и о под ударение в и и у със стария квантитет. Ударените гласни в затворени срички били дълги и тая дължина е довела до прехода на е в и и на o в у. По-правдоподобно е обаче тоя преход да се разглежда като дифтонгизиране на гласните е и о в затворени срички, т. е. при прехода е > и да има един междинен етап с дифтонг еи͡, a при прехода o > у — един междинен етап с дифтонг оу͡. Дифтонгизирането на гласните е и o под ударение се среща в доста родопски говори. Подобно явление се среща и в някои славянски езици, като чешки, украински и пр.

 

2. Следи от ы и случаи на преход на и под ударение в ы или ъ: вы̀ка, вы̀но, еды̀н, ры̀за; сы̀рне, съ̀нọве, ọбъ̀чай, гọдъ̀на, жъ̀тọ, да попъ̀тạме (попитаме).

 

3. Преход на неударено и в ъ: гòдън (годик), шърòкọ, бọгàтъ (богати). Тая редукция се среща и в широколъшкия говор.

 

4. Сравнително взето, по-твърда съгласна система, отколкото в останалите родопски говори и твърди съгласни в глаголните окончания за 1 л. ед. число и 3 л. мн. число: кòсъ, нòсъ, вървъ̀, мòлът, платъ̀т. Съгласните т, д остават твърди пред предните гласни е, и. По тая си черта павликянският говор прилича на западните български говори.

 

5. Преход на съгласната х пред съгласна или в края на думата в й: нѝйно, тèйно, стрàй (страх), смèй, умѝрай, a в началото на думата пред гласна във в: вѝтро (хитро).

 

6. Местоименна форма за 3 л. среден род и вместо го: йà унỳạ мòмчê — дуведы̀ и тỳк. Тя се среща и в шуменския говор.

 

7. Само една членна форма, и то -ът, -та, -то, -те: мòмъкът, момàта, мòмчето, момцѝте.

 

М и л е т и ч, Л. Павликянското наречие — СбНУ, 26, 1912, с. 28;

M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 71—98.

 

[ Б а р з о в, Ив. По-важни фонетични особености в говора на с. Трънчовица, Никополско. — Бълг. ез., 1983, № 5, 414—415;

Н е д е л ч е в, Н. 3а някои морфологични особености в един павликянски говор. — В: Изв. на Дружеството на филолозите българисти. Езикознание. Методика. Т.2. С., 1987, 70—79;

Н е д е л ч е в, Н. Опит за подреждане в система на говорите от павликянската говорна група. — B: Сборник ВТУ „Кирил и Методий” 1963— 1988. Резюмета. Т. 1 Езикознание. В.Търново, 1988, с. 69;

 

138

 

 

Н е д е л ч е в, Н. П. За прегласа на è > ề > ѝ в северния павликянски говор. — Бълг. ез., 1988, № 2, 124—127;

Н е д е л ч е в, Н. Гласна ы в северния павликянски говор. — Бълг. ез., 1988, № 3, 214—216;

Н е д е л ч е в, Н.П. Неописани форми за имперфект в един български говор [с. Ореш, Свищовско]. — Бълг. ез., 1989, № 3, 224—226;

Н е д е л ч е в, Н. П. Говорът на северните павликяни. Автореферат на дисертация. С., 1989, 27 с.;

С е л и м с к и, Л. Българската диалектна фонемна промяна è > ѝ. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 183—187;

B o l o c a n, Gh. Sistemul vocalic în graiurile bulgarilor catolici. — Studii de slavisticǎ, (Bucureşti), 2, 1971, 149—178;

B o l o c a n, Gh. Opoziţia de cantitate în limba bulgarǎ [в говора на бълг. павликяни]. — В: Omagiu lui Alexandru Rosetti la 70 de ani. Bucureşti, 1965, 73—77.] M. Cл. M.

 

6.  З л а т о г р а д с к и  г о в о р

 

Златоградският говор обхваща гр. Златоград (Даръ̀дере) и близките му села Стàрцево, Недèлино и др. Л. Милетич в своя труд „Die Rhodopemundarten” (c. 71—98) отнася тоя говор към павликянския и дава двата говора заедно. Проучванията, които направих през 1959 г., обаче показват, че това е самостоятелен диалект, който по своите характерни особености представя преход между родопските и източните рупски говори.

 

Златоградският говор има следните особености:

 

1. Широко е (ê) вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка, което понякога преминава и в ’а: бềли, белềшка, врềме, дềте, но и вр’àме, д’àте. Пред твърда сричка обаче има само гласна a c предходна мека съгласна: б’àла, д’àдо, мл’àко, пл’àва, хл’àп.

 

2. Липса на преглас на гласната a след мека съгласна и пред мека сричка: йàгне, йàк’и, йàре, йàсли, пол’àни, туйàг’и, жàби, шàпки, чàши.

 

3. Самостоен развой на еровите гласни, при който вместо стб. ъ има гласна ъ, a вместо стб. ь — гласна е: дъш, дъ̀ска, сън; ден, жèна (жъна), лèсно.

 

4. Самостоен развой на носовите гласни, при който вместо стб. ѫ има гласна ъ, a вместо стб. ѧ — гласна е: зъп, мъш, път, ръкà, гъ̀ба; зет, клèтва, лèшта, пèтък, тèшко, йèдри, йезѝк, жèдна, жèтва, шèта.

 

5. Наличие на акане, т. е. на гласна a вместо неударена гласна o в предударена сричка: агнѝште (огнище), адàвна, акà (ока), апàшка, балѝ (боли), дабрè, катèл, насѝлка, прадàва, тачѝлка. В следударена сричка обаче гласната o ce пази непроменена: лòбọда, пòтọн, лèснọ, мл’àкọ, сѝчкọ, ѝметọ .

 

Ш и ш к о в, Ст. Бележки по говора в Даръдере [Златоград]. — Родопски напредък, 1908, № 4, 92—96;

M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 71—98.

 

139

 

 

[ С т o й к o в, Cт. Hов неизвестен тип акавизъм в родопските говори. (Предударен акавизъм в говора на селата Старцево и Неделино, Златоградско). — Бълг. ез., 1968, № 1, 3—9.] М. Сл. М.

 

ЗАПАДНИ РУПСКИ ГОВОРИ

 

Западните рупски говори обхващат земите на запад от родопските говори до ятовата граница. Тук влизат Юндола, Разложко и Гоцеделчевско (Неврокопско). По своите особености тия говори представят преход към западните и македонските говори.

 

Някои диалектолози отделят разложкия и гоцеделчевския говор от останалите български говори и заедно с благоевградския и петричкия ги причисляват към македонските говори или пък ги обособяват в особена група „македонски говори в пределите на България”. Трябва обаче да се вземе под внимание фактът, че разложкият и особено гоцеделчевският говор са типични източни български говори и затова няма никакви  л и н г в и с т и ч н и  основания те да се отделят в самостойна група и да се откъсват от рупските говори. Трябва също така да се изтъкне, че всички български диалектолози отнасят разложкия и гоцеделчевския говор към източните говори и ги включват в западните рупски. Така постъпват например  Л.  М и л е т и ч  в „Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache” (Wien, 1912; вж. и приложената карта),  Ст.  М л а д  е н о в  в „Geschichte der bulgarischen Sprache” (Berlin und Leipzig, 1929, S. 332) и др. A  K.  М и р ч е в  смята неврокопския (гоцеделчевския) говор за главен представител на западнорупските говори (вж. Неврокопският говор. — Год. СУ. Истор.-филол. фак., 32, 1936, с. 3). Най-сетне, както вече се изтъкна при разглеждане границите на българския език, между българските и македонските говори не може да се прокара каквато и да е основна диалектна граница. Преходът между тия говори е постепенен и едва забележим, какъвто е изобщо преходът между диалектите на един и същ език.

 

Българските и македонските говори имат еднакви основни особености в граматичния строеж и в основния речников фонд, a ce различават само по второстепенни особености. И тия еднакви общи черти не са случайни, a ca последица от обстоятелството, че българските и македонските земи в продължение на много векове са образували политическа, културна и икономическа цялост, че в тях се е образувала и развивала една и съща народност — българската народност, която е имала и едно средство за общуване — българския народностен език, съществуващ реално под формата на ред много близки диалекти.

 

140

 

 

1.  Б а б я ш к и  г о в о р

 

Бàбяшкият говор обхваща множество колибарски селища, като Бàбяк, Крàище, Лю̀тово (Светà Пèтка), Аврàмови колѝби, Цвèтино (Флòрово) и др. На изток той граничи с чепинския говор, a на запад и юг с разложкия говор. Населението на тая област е мохамеданско (помашко). По своите характерни особености бабяшкият говор представя преход между родопския дорковски подговор и западнорупския разложки говор.

 

По-важните особености на бабяшкия говор са следните:

 

1. Широко е вместо стб. ѣ под ударение независимо от характера на следващата сричка: бêл, бềла, бềли, гулềм, гулềми, дềду, мềсту, врềме, сềме, нềшту.

 

2. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ независимо от ударението: зап—забò, рàка, даш—даждò, дàска.

 

3. Гласна е вместо стб. ѧ: глèдам, зèт, мèсо, рет.

 

4. Липса на съгласна т в глаголното окончание за 3 л. мн. ч. сег. време: предà (предат), крадà, йадà, мàйк’ите плàча.

 

5. Членна форма за мъжки род единствено число -о: гарбò, носò, вòло, мòсто.

 

 

2.  Р а з л о ж к и  г о в о р

 

Разлòжкият говор обхваща областта Разлòг, заградена от планините Рила, Пирин и Родопите.

 

По гласната ê като застъпник на стб. ѣ под ударение независимо от характера на следващата сричка (бêл, гулềм, лềп, врềме, пềсен, тềсен, рềже) той е типичен рупски говор. В неударено положение обаче има гласна е: срềдạ—средàтạ, рềкạ— рекàтạ, нòѕе—ноѕềте, стенà, тестò, гòре, сèтне.

 

По гласната a като заместник на стб. ѫ и ъ (зап, дап, гàбạ, гàскạ, мàкạ, рàкạ, вàглен; бàчвạ, даш, дàскạ, сан) обаче разложкият говор се свързва с голямата група а-говори, които обхващат значителна част от българските и македонските говори и по-специално с разположените на север, северозапад и запад непосредно до него самоковски, дупнишки и благоевградски говор. С тия говори той е еднакъв и по значителния брой случаи с o вместо стб. ъ главно в наставки и представки: песòк, петòк, млечòк, кạкòф, вòсук, крòтук; вòзрạс, вòзнак, субѝрам, вуспѝрам, вуз рекàта.

 

141

 

 

Разложкият говор има и следните характерни особености:

 

1. Широко е под ударение и обикновено е без ударение вместо стб. ѭ: вунề (воня < ), главнề, спê (спя), гурề (горят), стуề (стоят), връвề, нòсе, мòле, вѝде.

 

2. Ерова гласна вместо групата ъл между две съгласни: вък (вълк), съ̀зи, мъчѝ, съ̀нце, жът, пън (пълен).

 

3. Меки съгласни н’, л’ и к’ в краесловието: кон’, ден’, кạтрàн’, сол’, кал’, пạшкỳл’, пак’ (път), зек’, трèк’ (трети), скòкук’ (скокот ‘гъдел’).

 

4. Член за мъжки род след твърда съгласна под ударение -о и без ударение -у: брегò, дạбò, плетò, двòру, стòлу. След мека съгласна членната форма е -е: дèне (денят), кòне (коня), мạжè (мъжа), зèте. При прилагателните обаче тя е -йạ: бềлийạ, гулềмийạ, нàшийạ, прàвийạ, стàрийạ .

 

5. Липса на окончание -т във формите за 3 л. мн. ч. сег. вр.: берà (берат), кувà (коват), плетà, йадà, връвề (вървят), седề, държề (държат); глèдā (гледат), кòпā, пѝшā, фàлā .

 

Интересно е да се изтъкне, че първите образци от българска реч и първата новобългарска граматика, с които българският език бе открит за света и за науката, са на разложки говор. През 1822 г. във Виена известният сръбски просветител и книжовен деец Вук Караджич издаде „Додатак к санктпетербургским сравнитељним pjeчницима свиjу jезика и нaрjечиjа c особитим огледом Бугарског jезика”, в който помести 273 думи, къса граматика, 27 народни песни и две глави от евангелието. За тях Караджич отбелязва: „Ове бугарске риjечи мени je писао и казивао прави бугарин из Разлога”, т. е. някой разложки търговец, който по това време се е намирал във Виена.

 

А л е к с и е в, Н. Разложкият говор. — Македонски преглед, 1931, № 1, 91—124;

М о л е р о в и, Д. и К. Бележки за разложкия говор. — С6НУ, 48, 1954, 9—16, 429— 574;

М о л е р о в, Д. Вторично ударение в разложкия говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 1, 1905, 173—182;

Т о д о р о в, Цв. Двойно акцентуване в български език. — СпБАН, 58, 1939, 107—202;

B e r n a r d, R. Quelques mots d’emprunt dans le dialecte de Razlog d’après le tome XLVIII du Сборник за народни умотворения. — Балканско езикознание, 1, 1959, 87—117;

B e r n a r d, R. Le vocabulaire du dialecte de Razlog (Suite). — Балканско езикознание, 4, 1962, 81—106;

B e r n a r d, R. Etude de quelque mots du dialecte du Razlog d’après le tome XLVIII du Сборник за народни умотворения. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, 349—377.

 

[ В и д о е с к и, Б. Фонолошкиот и прозодискиот систем на говорот на селото Елешница (Разлошко). — Прилози МАНУ. Одделение на лингвистика и литературна наука (Скопjе), 12, 1987, № 1, 7—36;

К о ч е в, Ив. Фонетични и фонологични променл на è < ѣ в говори около ятовата граница. — Изв. Инст. бълг. ез., 16, 1968, 437—445;

 

142

 

 

К о ч е в, Ив. 3а преразпределението на фонемите в българските говори. — В: Славистичен сборник. С., 1968, 245—260;

К о ч е в, Ив. Вук Караджич и българският сзик. — Бълг. ез., 1988, № 2, 87—90;

П о п – А т а н а с о в, Г. 3а некои промени во говорот на с. Елешница, Разлошко по 1912 год. — Литературен збор (Скопие), 1982, № 1, 41—48;

С т o й к o в, Ст. Един особен случай на палатализация в български сзик (Преглас на съгласните к’, х’ в ч’, ш’ в говора на гр. Банско). — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 243—245;

С т о й к о в, Ст. Вук Караджич и българският език. — Бълг. ез., 1964, № 4—5, 293—314;

С т о й к о в, Ст. Новая первая палатализация в болгарском языке. (Изменение согласных [к’], [г’] в [ч’], [џ] в разложском говоре). — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 375—380]. М. Cл. М.

 

3.  Г о ц е д е л ч е в с к и  г о в о р

 

Гоцеделчевският (неврокòпският) говор обхваща Гоцеделчевско. На изток той се свързва с родопските говори, a на север с разложкия говор.

 

Гоцеделчевският говор има следните характерни особености:

 

1. Полупрегласен ятов изговор, при който вместо стб. ѣ под ударение пред твърда сричка има ’а, a пред мека сричка широко е: б’àл, м’àстọ, р’àка,ч’ув’àк, бềли, гол’ềми, д’ềт’е, мềсец, см’ềш’н’и.

 

2. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ: път’, зъп, къ̀штạ, ръ̀кạ; сън’, дъш’, лъ̀ж’е̥, снъ̀хạ, съ̀хнạ.

 

3. Особен дифтонгоиден характер на o под ударение, т. е. изговор уо вместо о:  уòт’и, уòч’и, гуòст, муòст, куòн’.

 

4. Честа употреба на меки съгласни в краесловието: пет’, път’, зет’, глат’, суол’, козèл’, каѝл’, ден’, кàмен’, рèмен’, бастỳн’, кърф’, нош’.

 

5. Членна форма за м. р. под ударение -ъ и без ударение -ạ: срạмъ̀, зъбъ̀, груòбạ, въ̀рхạ .

 

М и р ч е в, К. Неврокопският [Гоцеделчевският] говор. — Год. CУ. Истор.-филол. фак , 32, 1936, с. 134;

И в a н o в, Й. Вторично ударение в говора на с. Добротино, Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1966, № 1, 51—53;

М и р ч е в, К. Принос към словаря на неврокопското наречие. — Македонски преглед, 1932, № 2, 113—134;

А р н а у д о в, Н. По-редки думи в неврокопския говор. — Македонски преглед, 1936, № 1—2, 158—172.

 

[ И в a н o в, Й. За йекавизма в Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1968, № 1, 47—52;

И в a н o в, Й. Н. Лабиализация на гласна o в уо, у в някои западнорупски говори. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 200—204;

И в a н o в, Й. Н. Гласна ы в говора на селата Годешево и Слащен, Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1966, № 5, 53—57;

И в а н о в, Й. Н. Няколко случая на назален рефлекс на старобългарските гласни ѫ и ѧ в крайния запад на югоизточната българска диалектна област. — Бълг. ез., 1968, № 2—3, 167—175;

И в а н о в, Й. Н. Едно интересно явление в българския диалектен вокализъм. (Редукция на гласна е в a в говора на с. Лехово, Демирхисарско). — Бълг. ез., 1969, № 2, 137—144;

И в а н о в, Й. Н. Двойно ударение в българския език. — Изв. Инст. бълг. ез., 20, 1971, 187—226;

И в а н о в, Й. Н. Произход на мървашката терминология. — Бълг. ез., 1971, № 4, 329—343;

И в а н о в, Й. Н. Към въпроса за палаталните съгласни в българския език. (Мекост на ж, ч, ш и шт, жд). — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 235—240;

 

143

 

 

И в а н о в, Й. Н. Български диалектен атлас. Бълкарските говори от Егейска Македония. Т. I. С., 1972;

И в а н о в, Й. Н. Преглас на гласна у > o в българските говори. — B: B памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 195—198;

И в а н о в, Й. Н. Български преселнически говори. Говорите в Драмско и Сярско. Част първа. Типологическа характеристика и описание на говорите (Трудове по бълг. диалектология. Т. 9). С., 1977. 253 с.] М. Сл. М.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]