Българска диалектология
Ст. Стойков

 

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
Б. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

 

ИЗТОЧНИ ГОВОРИ

 

БАЛКАНСКИ ГОВОРИ

 

Централен балкански говор

Котелско-Еленски-Дряновски говор

Панагюрски говор

Пирдопски говор

Тетевенски говор

Еркечки говор

Подбалкански говор

Преходни балкански говорски (галатски, драгижевски, върбишки)

 

Балканските говори заемат цялата Балканска и Средногорска област на изток от ятовата граница. На юг те обхващат голяма част от Тракия и стигат до склоновете на Родопите, a на север проникват дълбоко в Дунавската равнина и в Добруджа.

 

Балканските говори се обособяват като диалектна група главно по полупрегласения си ятов изговор. Както вече се изтъкна, в тях вместо стб. ѣ под ударение пред твърда сричка се изговаря гласна ’а (мл’àку, б’ал), a под ударение пред мека сричка гласна е (млèчин, бèли).

 

В тая говорна група обаче ятовият изговор има някои второстепенни особености. Така в повечето от говорите в краесловието при наречията и числителните вместо стб. ѣ се изговаря гласна е (дубрè, къдè, две), но в Сливенско, Свищовско и пр. е разпространен якав изговор (дубр’à, къд’à, дв’а).

 

Подобно е положението и при глаголите. В повечето говори вместо стб. ѣ в краесловието се изговаря гласна ’а (вид’à, жив’à ), но в Габровско, Тревненско, Котелско и пр. се среща екав изговор (видè, живè ).

 

Между балканските говори има различия и в изговора на неудареното е вместо стб. ѣ. Говорите надлъж по ятовата граница в Пирдопско, Тетевенско, Луковитско и западно Ловешко в неударена сричка имат чисто, нередуцирано е (млекàр, гнездò, прòлет, зѝме). В останалите говори обаче това е в неударена позиция се редуцира в ’ъ или в и (мл’ъкàр, прòл’ът; мликàр, прòлит). При това в едни говори (Търновско, Троянско, Сливенско и Старозагорско) гласната е вместо стб. ѣ пред ударена сричка се редуцира в и, a след ударена в ’ъ (мликàр, гниздò, прòл’ът, зѝм’ъ), a в други (Котелско) става обратното — пред ударена сричка гласната е вместо стб. ѣ се редуцира в ’ъ, a след ударена в и (мл’ъкàр, гн’ъздò, прòлит, зѝми).

 

Освен по ятовия си изговор балканските говори се характеризират и с ред други особености. По-важните от тях са следните:

 

1.  С и л н а  р е д у к ц и я  на неударените широки гласни а, е, о, които обикновено минават в чисти гласни ъ, и, y или в гласни между a—ъ, е—и, о—y (ạ, ẹ, ọ): дърувè, жил’àзу или дạрọвè, жẹл’àзọ. Има обаче балкански говори по ятовата граница, например в Пирдопско, които изобщо нямат редукция.

 

2.  П ъ л е н  п р е г л а с  на гласна a в е след мека (палатална) съгласна и ж, џ, ш, но пред мека сричка: пọлàна—пọлèни, пийàн—пиèни, чàшạ—чèши, жàбạ—жèби, шàпкạ —шèпки.

 

107

 

 

С оглед на някои вторични диалектни особености се различават следните балкански говори: централен, котелско-еленско-дряновски, тетевенски, пирдопски, панагюрски, еркечки, подбалкански и преходни балкански говори.

 

М i l е t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 146—150.

 

1. ЦЕНТРАЛЕН БАЛКАНСКИ ГОВОР

 

Централният балкански говор или габровско-ловешко-троянският говор е най-значителният и най-разпространеният балкански говор, оказал силно влияние върху околните говори. Той лежи в основата на българския книжовен език.

 

Централният балкански говор обхваща териториите на Средна (Централна) Стара планина и Средна гора от Пирдопско и Тетевенско на изток до Еленско и Котелско. Той се простира от двете страни на Балкана и заема Ловешко, Троянско, Габровско, Севлиевско, Тревненско, Карловско, Калоферско и Казанлъшко. От областта на тоя говор има много преселници, известни под името „горненци” или „балканджии”, отишли далеч на север чак до Свищовско и Никополско, където са изместили старото местно население „полянците”. Te ca заселили още почти напълно Търновско и Горнооряховско. Само в територията на Габровско и Троянско живее старо българско население, a в Ловешко до Освобождението е имало компактно турско население главно между реките Осъм и Росица.

 

В централния балкански говор по някои по-дребни, второстепенни отлики могат да се отделят няколко подговора, като ловешки, троянски и габровски. Троянският подговор се отличава със силно палаталния характер на съгласната си система и наличие на меки съгласни в края на думата: кон’, сол, учѝтел’, уфчèр’, кръф’, зет’, път’, мас’, кос’, уцèт’, изѝк’, сурàт’. Габровският подговор се отличава с членната форма при имената от женски род, окончаващи на съгласна: султъ̀т (солта), вичиртъ̀т, сутринтъ̀т, нуштъ̀т, ръдустъ̀т, кръфтъ̀т, свиштъ̀т и др.

 

Най-главната отличителна черта на централния балкански говор е полупрегласеният ятов изговор като ’а и е в зависимост от ударението и характера на следващата сричка (мл’àку, мликàр, млèчин, фл’àзух, флèзи). Пред ш, ж обикновено се изговаря е (свеш, нèшту, срèштъм; вèждъ, мрèжъ), но троянският подговор прави изключение със своите якави форми (н’àшто, ср’àштам,

 

108

 

 

в’àжда, мр’àжа) — по тях той се приближава до тетевенския и пирдопския говор. В краесловие при наречията и съществителните вместо стб. ѣ се изговаря е (дубрè, къдè, ръцè ), a при глаголите в минало свършено време ’а: умр’à, търп’à, a по тях и умр’àхме, умр’àхте, търп’àхме, търп’àхте с ’а пред мека сричка. В троянския и отчасти в габровския говор обаче глаголните окончания в минало свършено време се изговарят с е: умрè, изгорè, умрèхме, умрèхте. Разлики има и в изговора на глагола  н я м a м — в Ловешко и Казанлъшко е нàмъм, н’àмъ, a в Габровско, Тревненско и Троянско — н’èмъм, н’èмъ. В неударено положение е вместо стб. ѣ се редуцира в и или ’ъ: дитè, смихувè, л’ътà (лета), сл’ъпèц, св’ътъ̀т.

 

В областта на фонетиката централният балкански говор има и следните особености:

 

1. Редовен преглас на гласна a след мека съгласна и пред мека сричка в е: йак—йèк’и, йàсла—йèсли, Йàнка—Йèнке, жàба—жèби, шàпка—шèпк’и, чàша—чèши.

 

2. Пълна редукция на широките гласни а, е, о в съответни тесни ъ, и, у в неударено положение: дар—дърувè, бъштà, мет—мидъ̀т, пѝли, зилèну. Неударено е пред сонорна съгласна минава в ’ъ: бòл’ън, глàд’ън, пèп’ъл, дèв’ър, дèнъм.

 

3. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ: мъш, дъп, гъ̀бъ, къ̀штъ; дъш, сън, дъскъ̀.

 

4. Еровата гласна в съчетание с плавните р и л се изговаря пред тях или след тях в зависимост от броя на следващите съгласни, както това е в книжовния български език: върбъ̀—връбницъ̀, кълве—клъ̀внъ. В едносричните думи по-често се срещат ръ, лъ: пръф, кръф, влък. Характерни за Габровско и Тревненско са формите въртà, гърдѝнъ, стърнъ̀ вм. „врата”, „градина”, „страна” — последица от изравняване по аналогия с групите ър, ръ между съгласни.

 

5. В троянския и габровския подговор в краесловието х обикновено минава във ф: праф (прах), страф, т’аф, б’аф.

 

6. В източната половина на централния балкански говор, т. е. в Габровско, Тревненско и Троянско, съгласните в глаголните окончания за 1 л. ед. ч. сег. време са меки (мòл’ъ, нòс’ъ, хòд’ъ, мòл’ът, нòс’ът, хòд’ът), a в западната половина, т. е. в Ловешко, Карловско и Калоферско, са твърди (нòсъ, хòдъ, мòлъ; нòсът, хòдът, мòлът).

 

В областта на морфологията централният балкански говор има следните характерни особености:

 

109

 

 

1. Членната форма за мъжки род, единствено число е -ът (синъ̀т, кумъ̀т, в дулàпът, снòпът тижѝ — дигнѝ снòпът) с изключение на Тревненско, където тя е -ъ (кръкъ̀, синъ̀, нусъ̀ ). Членната форма за женски род единствено число под ударение е -тъ̀ (смъртъ̀, л’убуфтъ̀, ръдустъ̀ ); тя се е изравнила с окончанието -ъ при имената от женски род ('от мъжки род' ??, В. К.).

 

2. При роднинските и личните имена за мъжки род се различават две форми — едната за именителен падеж (без окончание), a другата за агломеративен падеж с окончание -а, което ясно се отделя от члена -ът или -ъ: рèкла на сѝна си, дàй на брàта си, дàй на Пèнча, н’àмъ гу òшти Дèчка.

 

3. В някои от подговорите, като габровския, при роднинските имена от женски род на гласна -а се различават две форми — едната на -а за именителен падеж, a другата на -ъ за агломеративен падеж: жинà му си душлà — къжѝ на жинъ̀ си; систрà му съ ужèни — вид’àл систръ̀ си; Тòй ѝмъши дъштир’à и сè мъ̀книши на дъштир’ъ̀ си. Към тези имена по своето окончание е отнесено и съществителното име от мъжки род  б a ш т а: бъштà му си доди — пувѝкъй бъштъ̀ си; Нъ бъштъ̀ ми бъштà му умр’à.

 

Ц o н е в, Б. За източнобългарския вокализъм [фонетика на ловешкия говор]. — СбНУ, 3, 1890, 283—323; 4, 1891, 484—528 [ = История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 110—194];

M i l e t i č, Lj. Die Mundart von Loveč, Trojan und Gabrovo. — In: M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 178—196;

М л а д е н о в, Ст. Българските народни говори в Ловчанско, Троянско и Тетевенско. — В: Сборник Ловеч и Ловчанско. Кн. 2. С., 1930, 108—116;

М л a д е н o в, Ст. Казанлъшкият говор. — В: Юбилеен сборник на ученолюбивата дружина „Искра” в гр. Казанлък. Казанлък, 1923, 202—211;

Ч у д о м и р. Особености на говора в Казанлъшко. — Искра (Казанлък), № 524, 31 май 1947;

В а с и л е в, Ст. П. Бележки за Калоферския говор. — Родна реч, 1933, № 4, 196—199;

Г ъ б ю в, П. По говора на гр. Велико Търново. — СбНУ, 13, 1896, 442—473;

Б у р м o в, Ал. Бележки за фонетиката на белочерковския говор. — СбНУ, 38, 1930, 2—24;

П о п и в а н о в, Г. Бележки за говорите в Севлиево, Троянско и Тетевенско. — Българска диалектология, 1, 1962, 165—182;

Р а л к о в, Л. Говорни различия между млади и стари (Към диалекта на възрастите в Троянско: преход на х—в). — Родна реч, 1933, № 4, 215—217;

К у е в, К. М. Народни думи по говора на с. Острец, Троянско. — Родна реч, 1933, № 1, 70—71; 1934, № 1, 30—32;

К р я с к о в а, М. Думи и прякори от Калофер. — Родна реч, 1938, № 2, 71—76;

К р а е в, Г. Из речника на с. Веригово, Карловско. — Родна реч, 1939, №3, 128—131, № 4, 184—195;

Д у м а н о в, Н. Народни думи и изрази от с. Кесарево, Горнооряховско. — Родна реч, 1940, № 2, 87—102;

В ъ г л е н о в, М. Няколко редки и старинни думи [от Севлиево и Севлиевско]. — Родна реч, 1942, № 2, 126—129;

В ъ г л е н о в, М. Думи из речника на гр. Севлиево. — Ез. и лит., 1957, № 2,149—151;

И в а н o в, Д. Народни земеделски названия от с. Енина, Казанлъшко. — Бълг. ез., 1958, № 2, 167—173.

 

[ Б о я д ж и е в, Т. Дряновският говор. — В: Дряново и дряновският грай. С., 1983, 33—43;

В е л ч е в а, Б. Девокализацията в троянския говор — Бълг. ез., 1976, № 1—2, 141—143;

 

110

 

 

К а р а б е л о в а, Г. Някои наблюдения във връзка с редукцията на неударените широки гласни в централния балкански говор. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 19, 1981, № 5, 101—106;

К а р а б е л о в а, Г. Към въпроса за редукцията на широките неударени гласни в централния балкански говор. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на българската държава и 10-годишнината на ВПИ, 20-22 окт. 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 15—22;

Д е н ч е в, В. По-особени думи и изрази в говора на с. Бракница, Поповско. — Българска диалектология, 5, 1970, 245—258;

Д и м к о в а, Г. Езикови особености [на говора на с. Гостилица, Дряновско]. — В: Д и м к о в а, Г., Д. Д и м к о в. Гостилица в миналото и cera. С., 1971, 142—146;

Й о т о в, Цв. Стабилизирани построения на говоримата диалектологична реч и синтактичното описание на диалекта (върху материал от говора на гр. Троян). — Год. СУ, Фак. слав. филол., 52, 1969, 635—708;

К и т и п о в, П. Речник на говора на с. Енина, Казанлъшко. — Българска диалектология, 5, 1970, 107—151;

К о в а ч е в, Н.П. Речник на говора на с. Кръвеник, Севлиевско. — Българска диалектология, 5, 1970, 5—52;

К о в а ч е в, Ст. Троянският говор. — Българска диалектология, 4, 1968, 161—242;

К о в а ч е в, Ст. Троянският говор. — В: Троян. Проучвания за развитието на града. С., 1973, 224—240;

К о л е в, Н. Ив. По-особени думи в говора на с. Страхилово, Свищовско. — Българска диалектология, 3, 1967, 293—315;

П a ш o в, П. Родови форми при числителното три в централмия балкански говор. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 229—233;

Р а д е в а, В. Селскостопанската лексика на централния балкански говор. Автореферат на дисертация. С., 1973. 24 с.;

Р а д е в а, В. Особености в словообразуването на деятелни имена [в централния балкански говор]. — Бълг. ез., 1975, № 4, 340—344;

Р а д е в а, В. Селскостопанската лексика в централния балкански говор. — Българска диалектология, 9, 1979, 79—222;

Р у с и н о в, Р. Централните балкански говори. — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 41—46.] М. Сл. М.

 

2. КОТЕЛСКО-ЕЛЕНСКО-ДРЯНОВСКИ ГОВОР

 

Котелско-еленско-дряновският говор е само разновидност на централния балкански говор. Всъщност, ако се вземат под внимание някои по-дребни особености, може да се говори отделно за котелски, за еленски и за дряновски подговор.

 

Котелско-еленско-дряновският говор някога е представял една диалектна цялост, която е обхващала територията от Дряновско до Котелско, но преселници от Тракия и колонизирано турско население са го резделили на три части. Между Котел и Елена са се вмъкнали преселници от Сливенско. Там се е настанило и турско население. Между Елена и Дряново са се вмъкнали преселници от Габровско и габровският говор се е разширил чак до Търново.

 

Котелският подговор обхваща гр. Кòтел, околните колиби и с. Тѝча. В котелските села Жèравна, Мèдвен и Градèц се говори мизийски, a в Ичерà, Нèйково, Нòво сèло и Седлàрево — сливенски. Еленският подговор обхваща гр. Елèна и всички еленски колиби. A дряновският подговор обхваща гр. Дряново и селата Гàбровци, Гèша, Игнàтовци и др.

 

Обща особеност на котелско-еленско-дряновския говор е извънредно голямата мекост на съгласните т, д, които звучат като чисти к’, г’: г’àду (дядо), г’èвẹр, г’ẹтè (дете), кẹстò, ск’ẹнъ̀

 

111

 

 

(стена), к’ах (тях), вѝг’ạх (видях), пък’ (път), зек’, пек’ (пет), глак’ (глад), стук’ (студ). Изобщо в тоя говор много често се срещат меки съгласни: кон’, ден’, сън’, съпýн’, тигạ̀н’, сол’, пèпил’, чувàл’, звер’, пудѝр’, гуспудàр’ .

 

По останалите си особености котелско-еленско-дряновският говор напълно прилича на габровския. Ятовият изговор върви по познатото правило (б’ал—бèли, мл’àку—мликàр), в краесловието се изговаря само е (къдè, дубрè, умрè, живè, вървè), a  н я м а м  се изговаря нèмам, нèма. Членът за мъжки род, единствено число е -ът: кракъ̀т, гърбъ̀т, синъ̀т.

 

Трите подговора се различават по изговора на членната форма за мн. ч. -те. В котелския подговор тя се изговаря -ти, т. е. с твърдо т пред и: уфсèти, кунèти, млàдити. В еленския подговор се изговаря -к’ê: тỳрцик’ê, улòвик’ê (воловете), уфсèк’ê, мумѝк’ê. A в дряновския подговор се изговаря -т’е: вулòвет’е, уфсèт’е, мумѝт’е.

 

В а с и л ь о в, Т. Котелски говор. — ПСп (Браила), 1, 1870, с. 106; 2, 1870, 106—107;

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 167—178;

П е т р о в, К. Принос към говора на гр. Котел. — Изв. на Семинара по слав. филология, 3, 1911, 195—218;

Й о р д а н о в, В. Езикови свойщини на наречието в котленския край. — B: Село Медвен, Котленска околия. Историко-обществен преглед. С., 1940, с. 28;

М е ч е в, К. Особени думи и изрази в еленския говор. — Българска диалектология, 2, 1965, 315—319.

 

[ Г е о р г и е в, В. Говор на кипиловското население. Речник на старото кипиловско население. — В: Георгиев, В. Село Кипилово. Минало и настояще. Т. 2. Сливен, 1983, 116—124, 141—178;

К а р а в а с и л е в а, С. Дълга гласна и в говора на с. Върбица, Преславско. — Българска диалектология, 4, 1968, 243—254;

К а р а в а с и л е в а, С. Промени в говора на с. Върбица. Преславско, през сегашния век. — Бълг. ез., 1971, № 5, 434—443;

П е т к о в, П. Ив. Еленски речник. — Българска диалектология, 7, 1974, 3—176.] М. Cл. М.

 

3. ПАНАГЮРСКИ ГОВОР

 

Панагюрският говор обхваща гр. Панагю̀рище и околните села Пèтрич, Мỳхово, Мèчка, Церòво и др. Той има следните характерни особености:

 

1. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ под ударение: мъш, път, гъ̀ба, ръ̀ка; бъ̀чва, дъ̀ска. Понякога тая ерова гласна звучи особено гърлено (лъж, лозтъ) и прилича на в мизийските говори. В неударена позиция се изговаря полуредуцирано а: мъш—мạжъ̀, дъш—дạждъ̀ .

 

Панагюрският говор има още следните характерни особености:

 

1. Прегласено меко у в и: клич (ключ), лѝде (люде), лѝбъ (любя).

 

112

 

 

2. Изговор на групите ър/ръ и ъл/лъ само като ър, ъл под ударение и като ạр, ạл без ударение, т. е. еровата гласна е винаги пред сонорната съгласна: кърс, къ̀рчма, къ̀рф, къ̀рваф, кạрфтà; дълк, зъ̀лва, съ̀лза, съ̀лнце, сạлзлѝф.

 

3. Наличие на твърди съгласни вместо меки, особено в глаголните окончания: чỳдъ сạ, мòлъ, прàвъ.

 

4. Членът за мъжки род единствено число е -ъ под ударение и -я без ударение: брегъ̀, синъ̀, стàрецạ.

 

И в а н о в, M. Принос към изучвание българските диалекти. Забележки по говорите в областта на средногорското наречие. — ПСп, 45,1894, 399—418; 46,1894, 538—594;

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 163—167.

 

[ Б о ж к о в, Р. Интересно фонетично явление в говора на с. Кадиево, Пловдивско. — Бълг.ез., 1970,№ 2—3,196— 199;

Г а р и б о в а, Н. Ятовият преглас в Средногорската диалектна област. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т.5. С., 1988, 121—126;

Д ж у н о в а, Н. Съгласни фонеми в традиционния говор на гр. Панагюрище — Год. Инст. за чуждестранни студенти, 2, 1982 (1983), 26 — 36;

Д ж у н о в а, Н. Вокална система на традиционния говор на гр. Панагюрище. — Ез. и лит., 1983, № 4, 86—91;

Р a л е в, Л. Говорът на с. Войнягово, Карловско. — Българска диалектология, 8, 1977, 3 —199;

Х о л и о л ч е в, Хр. Говори [в Пловдивския край]. — В: Пловдивски грай. Етнографски и езикови проучвания. С., 1986, 310—348;

Г а р и б о в а, Н. Акцентни особености в именната и глаголната система на панагюрския говор — В: Изв. на Дружеството на филолозите българисти. Езикознание. Методика. Т. 2. С., 1987, 80—93.] М. Cл. М.

 

4. ПИРДОПСКИ ГОВОР

 

Пирдопският говор обхваща гр. Пирдòп със селата Бỳново, Мѝрково, Смòлско и др., гр. Копрѝвщица и гр. Клисỳра.

 

Най-характерната черта на пирдопския говор е гласната a вместо стб. ѫ и ъ под ударение (дап, кàшта, пат, рàка; вàнка, дàно, даш, сан), a без ударение ъ (мàш—мъжà, дàш—дъждà ). Глаголните окончания обаче имат чисто a под ударение и полуредуцирано a без ударение (четà, четàт; връвà, връвàт; бèрạ, бèрạт; пѝшạ, пѝшạт). В известни случаи се среща a вместо стб. ь (тàнак, лàскаф) и вместо стб. ѧ (ма, та, са). По тая си особеност пирдопският говор спада към т. нар. а-говори, които се простират на запад от него в областта на западните говори.

 

Ятовият изговор в пирдопския говор върви по общото правило за балканските говори, но в него се среща якав изговор пред ш и ж: нàшто, мр’àжа.

 

В пирдопския говор липсва редукция на широките гласни а, e, о. По тая си черта той е еднакъв със западните говори, на първо място със съседния си ботевградски говор.

 

Характерни особености на пирдопския говор в областта на фонетиката още са:

 

113

 

 

1. Изговор на групите ър/ръ, ъл/лъ само като ръ, лъ, както са се писали в старобългарски: сръп, гръп, кръс, кръ̀ваф, слъ̀за, злъ̀ва, влък, блъ̀гарин.

 

2. Твърдост на съгласните особено в глаголните окончания: мòлạ, нòсạ, вѝдạ.

 

В морфологията пирдопският говор има следните характерни особености:

 

1. Окончание -е за множествено число при многосричните имена от мъжки род: блъ̀гаре, нарòде, копàче, кòкале, цръвỳле.

 

2. Член -а под ударение и - без ударение при имената от мъжки род, единствено число: кракà, гръбà, зъбà, гòстạ, нòжạ, кòн’ạ.

 

И в а н о в, М. Принос към изучвание българските диалекти. Забележки по говорите в областта на средногорското наречие. — ПСп, 45, 1894, 399—418; 46, 1894, 538—594;

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 160—163;

С т о я н о в, М. Град Пирдоп в миналото и сега. С., 1941, 262—265;

К ъ н ч е в, Ив. Две фонетични особености на пирдопския говор. — Бълг. ез., 1963, № 4—5, 460—463;

К а м е н о в а, А. Думи от Копривщица—Родна реч, 1938, № 1, 16—17;

У з у н о в, Г. Изрази с думи от копривщенския говор, които се заместват вече с литературни думи. — Родна реч, 1942, № 5, 197—201.

 

[ К о ч е в а, Ем., Ив.  К о ч е в. Особености при диалектната реализация на междусловните диереми — тактораздели и фразораздели (върху материал от пирдопския и панагюрския говор). — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 149—153;

К о ч е в а. Ем. За функционалната натовареност на наставката -ек в пирдопския говор В: Славистичен сборник. С., 1985, 144—146;

К ъ н ч е в, Ив. Говорът на село Смолско, Пирдопско. — Българска диалектология, 4, 1968, 5—159.] М. Cл. M.

 

5. ТЕТЕВЕНСКИ ГОВОР

 

Тèтевенският говор обхваща гр. Тèтевен, неговите колиби и селата Глòжене, ̀Ябланица, Брỳсен, Голя̀ма Желя̀зна, Стàро сèло и др. Най-характерна негова особеност е широкото е (ê, ä ), което се явява вместо стб. ѫ, ъ, ь под ударение: бềда (бъда), дêп, гềба, пêт (път), кềшта, рềка (ръка); бềчва, дêш (дъжд), сêн; пêн (пън), пêс, лềскаф. Без ударение обаче има гласна ạ: зềп—зạбѝ, дềш—дạждèц.

 

Ятовият изговор в тетевенския говор изобщо се води по балканските говори, но има и някои особености. Така в него якавият изговор е много по-разширен и се среща в едносрични думи (б’ак „бег”, м’ад, ц’аф), пред съгласните ж, ч, ш (в’àжда, р’àжа, р’àша, наб’àждам, гр’àшка, чер’àша, ср’àштам, н’àшто) и в някои глаголи (м’àса „меся”, б’àса), но се изговаря нèмам, нèма.

 

От останалите фонетични особености на тетевенския говор по-важни са:

 

114

 

 

1. Изговор на гласна е с предходна мека съгласна вместо стб. ѧ: кл’èтва, м’èсо, з’ет. Местоименията обаче са ма, та, са (вѝкнаха ма, вѝкнаха та, збѝле са) и по тях тетевенският говор прилича на съседния си пирдопски говор.

 

2. Преглас на гласната a в е пред мека сричка само след мека съгласна и ч: полèни, сèлени, Стойèне, уфчèре. След ш, ж обаче тя не се преглася: шàпки, жàби.

 

3. Сонорни р и л на мястото на ър/ръ, ъл/лъ между съгласни: вр̥бề, вр̥̀бница, кр̥с; вл̥к, вл̥̀на, гл̥̀там. В говорите на селата Голяма Желязна и Старо село има групи êр, рê, êл, лê; вạрбề, врềбница, крềс (кръст), вềлна, гềлтам (гълтам).

 

В областта на морфологията по-характерни са следните особености:

 

1. Във връзка с гласните широко е под ударение и ạ без ударение като застъпници на стб. ѫ и ъ съществителните имена от ж. р. на -а, когато са с ударение върху окончанието, се изговарят с широко е, a когато са без ударение — с ạ: главề, метлề, офцề, тревề, вòдạ, крàвạ. Членната форма за м. р. ед. ч. пред ударение е -ê, а без ударение -ạ: зạбề (зъбът), дулề, кракề, нусề, грòбạ, пòпạ, стòлạ. С гласна ê е и членната форма за ж. р. ед. ч. под ударение: песентề, радостề, солтề, смр̥тề.

 

2. Двусричните и многосричните съществителни имена от м. р. образуват форма за мн. ч. с окончание -е: прийèтеле, учѝтеле, уфчèре, кòкале, пр̥̀стене.

 

3. Окончание е за мн. ч. имат и миналите действителни причастия на -л: билè, утишлè, брàле, дàле, носѝле, ходѝле.

 

М i l е t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 157—160;

В а с и л ь о в, Т. Няколко бележки върху тетевенский говор. — ПСп, 6, 1883, 148—149;

Ц о н е в, Б. [Кратка характеристика на тетевенския говор]. — СбНУ, 31, 1915, XI—XVIII;

С т о й ч е в, Кр. Тетевенски говор. — СбНУ, 31, 1915, с. 876;

П о п и в а н о в, Г. Бележки за говорите в Севлиевско, Троянско и Тетевенско. — Българска диалектология, 2, 1962, 165—182;

С а в о в, В. Принос към българския речник [думи от Тетевенско, които не се срещат в труда на Кр. Стойчев]. — Родна реч, 1929, № 1, 30—31;

М л а д е н о в, Ст. Българските народни говори в Ловчанско, Троянско и Тетевенско. — B: Сборник Ловеч и Ловчанско, Кн. 2. С., 1930, 108—116;

С а в о в, B. Принос към речника на майчиния език [думи от Тетевенско и Луковитско]. — Родна реч, 1940, № 5, 222—226.

 

[ Б а й ч е в, Б. Бележки и допълнения към диалекта на с. Галàта, Тетевенско. — Бълг. ез., 1989, № 6, 535—537;

Б a й ч е в, Б. Някои наблюдения върху езиковата ситуация в Ловешкия край (диалектоложки и социолингвистичен аспект). — Бълг. ез., 1991, № 3, 239—243;

К o л е в а, Кр. Третоличното местоимение в два балкански говора: тетевенски и еркечки (Относно една хипотеза). — Бълг. ез., 1990, № 2, 148—152;

Х о л и о л ч е в. Хр. Тетевенският говор. — В: Страници из миналото на Тетевенския край. С., 1982, 20—25.] М. Сл. М.

 

115

 

 

6. ЕРКЕЧКИ ГОВОР

 

Еркечкият говор обхваща две села в Източния Балкан —  Е р к è ч  (сега Козичино), Поморийско, и  Г о л ѝ ц а, Варненско. Населението на тия села се е доста размножило и е образувало колонии по долното течение на р. Камчия, Варненско, Провадийско, Новопазарско, Балчишко и Силистренско към края на XVIII в. и през първата половина на XIX в., особено около 1828 г. Изолиран в Балкана и в миналото ограден с кръг турски села, сега изселени, еркечкият говор има някои интересни диалектни особености.

 

Главна особеност на този говор е ударената дължина, т. е. в него гласните под ударение се изговарят дълго (мл’ā̀ку, др’ā̀н, мḕт, дубū̀тък, кṑн, кṑн’и, кṑн’ите). Затова еркечаните, когато говорят, като че ли пеят.

 

Друга особеност на еркечкия говор е изговорът на широко е вместо стб. ѫ, ъ под ударение и на без ударение: з п, душ , вод , крад (крада), д п—дạб , м ш—мạж , д ш — дạжд , с н—сạн . По тая особеност еркечкият говор прилича на тетевенския, в който обаче ударената гласна не се удължава, т. е. няма квантитет.

 

За еркечкия говор е характерен и широко проведеният преглас на съгласна ф в х във всяко положение: хайдà (файда), хес (фес), хỳрна (фурна), хлềзе (влезе), сохрà (софра), кухàр (куфар), ках’àх (кафяв), гн’ах (гняв), хỳбах (хубав), х (в) и др.

 

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 150—157;

Г е о р г и е в, Г. Еркечаните и техният говор. — Изв. на Семинара по славянска филология, 2, 1907, 133—200;

С т o й к o в, Ст. Днешно състояние на еркечкия говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 4 1955, 339—367.

 

[ Б а й ч е в, Б. Вторично ударение в говора на с. Голица, Поморийско. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 240—242;

Б а й ч е в, Б. Падежни остатъци в говора на с. Голица, Поморийско. — В: Филологически изследвания. С., 1971, 211—215;

Б а й ч е в, Б. Кр. Говорът на с. Голица, Поморийско (с оглед на морфологичната му система). Автореферат на дисертация. В. Търново, 1973, 18 с.;

Б a й ч е в, Б. Промяна на съгласна [ф] в [х] в говора на с. Голица, Поморийско. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 199—201;

Б а й ч е в, Б. Видовата корелация в говора на с. Голица, Поморийско. — Тр. ВТУ „Кирил и Методий”. Филол. фак., 10 (1972/1973), 1974, № 1, 171—180;

Б а й ч е в, Б. Синтактична типология на съюзите в говора на с. Голица, Поморийско. — Бълг. ез., 1977, № 1, 35—42;

Б а й ч е в, Б. Еркечкият диалект в проучванията на Любомир Милетич и днешното състояние на говора (С оглед на някои фонетични особености). — Бълг. ез., 1984, № 1, 47—51;

К о л е в а, Кр. Третоличното местоимение в два балкански говора: тетевенски и еркечки (Относно една хипотеза). — Бълг. ез., 1990, № 2, 148—152.] М. Cл. М.

 

116

 

 

7. ПОДБАЛКАНСКИ ГОВОР

 

Подбалканският говор, наричан в миналото сливенски говор, обхваща Сливенско, Ямболско, Бургаско, Новозагорско, Старозагорско и достига чак до Чирпанско. Южните краища на тоя говор се допират до рупските говори, но точната граница още не е определена. Подбалканският говор е разпространен и в Североизточна България. През първата половина от миналия век, главно след Руско-турската война през 1828 г., големи групи население от Сливенско, Старозагорско и Ямболско са минали Балкана и са се заселили в Североизточна България, особено във Варненско, Добричко и Балчишко, a някои са отишли чак в Бесарабия, където и днес има многобройни колонии от това население.

 

Най-важната и най-характерната черта на подбалканския говор, която го отделя от останалите балкански говори и го доближава до пирдопския, ботевградския и останалите а-говори, е гласната a вместо стб. ѫ под ударение в глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време (митà, плитà, читà, измур’à, наред’à ) и при имената от ж. р. на -а (гурà, мъглà, ръкà, удà ). Обаче в 3 л. мн. ч. и в членуваната форма на съществителните от ж. р. има гласна ъ (митъ̀т, плитъ̀т, читъ̀т, измур’ъ̀т, нъред’ъ̀т; гуръ̀та, мъглъ̀та, ръкъ̀та, удъ̀та; кълтъ̀, кръфтъ̀, стърустъ̀, султъ̀ ). В тоя говор следователно голямата носовка в абсолютен край на думата има застъпник гласна a, a в останалите положения — гласна ъ. Изключението, което правят членните форми кълтъ̀, кръфтъ̀, султъ̀, според Ст. Младенов (Geschichte der bulg. Sprache, S. 324) ce дължи на факта, че в миналото те са били с член -ът (кълтъ̀т, кръфтъ̀т, султъ̀т), както и сега се изговарят в Габровско, Казанлъшко и др.

 

Подбалканският говор се характеризира и със следните особености:

 

1. Изговор на гласна ’а вместо стб. ѣ в края на думата под ударение (дв’à, дубр’à, зл’à, къд’à, вид’à, умр’à ) и на гласна ъ без ударение (гòр’ъ, зѝм’ъ, лèт’ъ). Изключение правят само старите двойствени форми куленè, раменè, крилè .

 

2. Редукция на неударената гласна и в ’ъ пред твърди срички или съгласни в следударено положение в суфиксите -ин, -ина, -ино и -ик (тỳрч’ън, българ’ън; ѝст’ъна, сỳтр’ъна; бàб’ън, Дòнк’ън; пундèлнък, фтòрнък).

 

3. Преглас на групата дн в нн: глàнна (гладна), пàнна (падна), сèнна, ѕàнницъ.

 

117

 

 

4. Крайно ударение при някои глаголи в минало свършено време (аорист): глидàх, глидà, глидà, глидàхми, глидàхти, глидàха; нусѝх, нусѝ, нусѝ, нусѝхми, нусѝхти, нусѝха; худѝх, правѝх.

 

5. Членът за мъжки род под ударение е -ъ, без ударение - (платъ̀, дулъ̀, чил’à ), a членът за множествено число е -ти (мъжèти, жинѝти, дубрѝти).

 

6. Съществена особеност на подбалканския говор, която го отделя от централния балкански говор, е липсата на агломеративни форми при одушевените съществителни имена от мъжки род: дàдух нạ Ивàн, пувѝкъх Пèнчу.

 

Въз основа на някои по-дребни особености, предимно морфологични, в подбалканския говор могат да се очертаят два подговора:  и з т о ч е н, който обхваща Сливенско, Карнобатско, Ямболско и Бургаско, и  з а п а д е н, който обхваща Старозагорско и Чирпанско. Например в западния подговор личното местоимение за 3 л. ед. ч. женски род е гъ вместо „я”: пувѝкъй гъ мумàта, дуведѝ гъ.

 

Подбалканският (сливенският) говор със своите особености представя до известна степен преход от балканските към рупските говори.

 

П а н а й о т о в, П. Сливенски говор. — СбНУ, 18, 1901, 507—544;

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 196—202;

Г ъ б ю в, П.К. Говорът в Конопчии [Могилово, Чирпанско]. — ПСп, 18, 1885, 390—413;

Г ъ б ю в, П. К. По говора в село Конопчии [Могилово, Чирпанско]. — СбНУ, 12, 1895, 630—639;

К о ч е в, Ив. За някои случаи на хипостаза в подбалканския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 281—284;

К о ч е в, Ив. Думи от говора на с. Твърдица, Сливенско. — Ез. и лит., 1956, № 2, 146—149.

 

[ Б у н и н а, И. К. К истории говора с. Дермендере [с. Гавраилово, Сливенско]. — Вопросы славянского языкознания, 1963, вып. 7, 119—147;

К о ч е в, Ив. Особености при словообразуването на съществителните имена с емоционална оцветеност в подбалканския говор. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 311—318;

К о ч е в, Ив. Фонологичната система на сливенския а-говор. — В: Въпроси на структурата на съвременния български език. С., 1975, 33—91;

М а н о л о в а, А. Наименования на змията и видовете змии в с. Кортен, Новозагорско. — Бълг. ез., 1987, № 4, 312—315.] М. Сл. М.

 

8. ПРЕХОДНИ БАЛКАНСКИ ГОВОРИ

 

Към балканските говори се отнасят и някои преходни говори. Te ca доста ограничени по териториално разпространение, но представят интерес, понеже с характерните си особености свързват отделни балкански говори или балкански и мизийски говори. Това са галатският, драгижевският и върбишкият говор.

 

118

 

 

Г а л а т с к и  г о в о р

 

Галàтският говор обхваща селата Галàта, Градèшница, Бъ̀лгарски ѝзвор, Помàшка Лèшница и Добрèвци в Тетевенско и Румя̀нцево (Блъснѝчево) в Луковитско. Жителите на тия села са мохамедани (помàци) и са известни каго ловешки помаци.

 

До Освобождението ловешките помаци са населявали, ако и не напълно компактно, Тетевенско, Луковитско, Белослатинско и Плевенско. Помашки села са били Пèтревене, Ореша̀не, Бèленци, Карлỳково, Лỳковит, Дъ̀бене, Торòс, Дèвенци в  Л у к о в и т с к о; Брестè, Бъркачèво, Бỳковец, Енѝца, Койнàре, Комарèво, Лепѝца, Попѝца, Соха̀тче, Търна̀к в  Б е л о с л а т и н с к о; Гòрна Митрополѝя, Дòлна Митрополѝя, Дòлни Дъбнѝк в Плевенскои др. След Освобождението повечето от помаците са се изселили и сега са останали само в споменатите села в Тетевенско и Луковитско. Това е един малък остров, заобиколен от преселници от Тетевенско, Ботевградско, Ловешко и пр.

 

Ловешките помаци са приели мохамеданството насилствено през XVII в., a преди това са били павликяни.

 

Галатският говор е преходен между човешкия, пирдопския и тетевенския. Той има следните по-характерни особености:

 

1. Полупрегласен ятов изговор — под ударение пред твърда сричка ’а (л’àту, мл’àку, с’àнка, т’àсту, блạз’à, дубр’à, зл’à ), a пред мека сричка и без ударение е (лèтẹн, млèчẹн, нẹдèл’ạ , сèнк’и, бèшẹ; лẹтà, тẹстò, лẹвàк).

 

2. Групи ръ, лъ във всички случаи: връй (връх), гръп, грънè, дръжъ̀, тръпъ̀; влък, длък, жлът, длъбòк, клъ̀цам, плъзъ̀ .

 

3. Съгласната х в началото на думата и в средата между гласни изпада: л’ап, рạстạлàк, àпвạ, см’àувẹ, викнъ̀ạ (викнаха). В края на думата и пред съгласна обаче минава в й: връй (връх), грай, м’ай (мях), вид’àй (видях), ур’àй, вèйнẹ (вехне), пъ̀йнẹ (пъхне).

 

4. Полуредукция на неударените широки гласни a, e и пълна редукция на неударената широка гласна о: врàтạ, фạнàлạ, ẹдѝн, врèмẹ, жẹнъ̀; душлò, мумъ̀, млòгу, рàму.

 

С а в о в, В. Ловчанските помаци и техният говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 7, 1931, 1—34.

 

Д р а г и ж е в с к и  г о в о р

 

Драгижевският говор обхваща селата Драгѝ, Мàлки чифлѝк, Прѝсово, Мердàня и Златàрица в Търновско на северо-

 

119

 

 

запад от гр. Елèна. Тоя говор представя преход между еленския и шуменския говор. Той има следните характерни особености:

 

 1. Широко е вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка: б’ềше, л’ềбец, м’ềси, дунс’ềте, каж’ềте, седн’ềте.

 

2. Силни палатални т’, д’, които обаче не преминават в к’, г’: т’’ах, д’’àду, парѝт’’е, чèшит’’е.

 

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, S. 202;

С т е ф а н о в, Ст. Думи от говора на с. Златарица, Еленско. — Ез. и лит., 1960, № 2, 137—142.

 

В ъ р б и ш к и  г о в о р

 

Върбйшкият говор обхваща с. Върбѝца, областта Гèрлово и някои други села, като Риш (Чалъ̀кавак), Смя̀дово, Веселѝново и др. Тоя говор представя преход между котелския и шуменския и има следните характерни особености:

 

1. Широко е вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка: б’ềли, в’ềрен, л’ềте, пл’ềвник. Пред твърда сричка обаче има ‘a: л’àп, м’àсто, р’àка.

 

2. Гласна ъ вместо стб. ѫ в глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време и при съществителните имена от женски род на гласна: митъ̀, плитъ̀, читъ̀, абъ̀, гуръ̀, дъскъ̀ .

 

3. Окончание -ъх вместо -ох в минало свършено време: йàдъх, фл’àзъх, утѝдъх.

 

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 203—206.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]