Българска диалектология
Ст. Стойков

ИЗТОЧНИ ГОВОРИ

МИЗИЙСКИ ГОВОРИ

Шуменски говор

Мизийските говори в миналого са заемали цялата Дунавска равнина от Черно море докъм р. Искър. Днес обаче границите им са много стеснени и те обхващат пространството от гр. Варна до р. Янтра, като преминават на югозапад от Янтра към Севлиевско, a на северозапад към Свищовско. Преди един-два века и самият град Свищов е бил в областта на тия говори, както се вижда от някои писмени паметници, като Свищовския дамаскин, но днес в него се говори балкански.

Мизийски говори се срещат и в много нови селища в Добричко, Тутраканско и Силистренско, a в миналото и в Северна Добруджа.

101

Това ca емигранти от Шуменско, Провадийско и Разградско, които в началото на XIX в. (главно около 1828 г.) се преселили на север заедно с руските войски. От това време са и българските колонисти в Молдова, Русия и Украйна, които говорят мизийски.

Чрез непрекъснати постепенни преселвания на юг през балканските проходи при с. Аспарухово (Ченгè) и при с. Риш (Чълъ̀кавак) много преселници от Шуменско и Провадийско са се настанили в Тракия чак до Одринско, в Бургаско и в Странджа. Това са т. нар. „загорци”. Такива загорци се срещат в Карнобатско и Айтоско по пътя, по който е станало преселването им от север на юг.

Най-важните особености на мизийските говори са:

1. Изговор на широко e (ê) вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка: бềли, врềме, голềми, недềл’а, сềнк’и, цвềте, мрềжа, нềшту. Пред твърда сричка обаче се изговаря ’а: б’ал, р’ака, с’àнка, с’àну. Широкото ê в последно време се измества от обикновеното е, но все още се среща в Преславско, Новопазарско и Провадийско.

2. Особено веларен (заден) изговор на еровата гласна под ударение: бчва, зби, вод, гур.

3. Липса на съгласни х и ф. Съгласната х в началото на думата и в едни случаи в средата на думата между гласни е изпаднала (àпи, òди, ỳбус, л’àп, ранъ̀, дрèй, смеовè, снаà), в други случаи в средата на думата е минала в й, ў или в (исъ̀йнал, пъ̀йне, мàйни, б’àўме, ѝмаўме, тỳўли, страўлѝва; тèвен „техен”, лежàва „лежаха”, пèкава, плèтава, стуйàва), a в края на думата е минала в ў (б’аў, „бях”, смаў, страў, пред’àў „предях”, плет’àў, вѝдеў „видях”, въ̀рнаў).

Съгласната ф пък е минала във в или ў: ванèла, вес (фес), венèр, чѝўта (чифта), съўсèм (съвсем), какъ̀ў (какъв), такъ̀ỳ, т’аў, жѝў (жив), кръ̀ў, ръкàў и др.

4. Преход на съгласна д в н пред н, т. е. на групата дн в нн: бèнна (бедна), глàнна, жèнна, сèнна (седна), плàнн’ạ (пладне).

5. Член за мъжки род единствено число под ударение -o, a без ударение -у: гърбò, нусò, кръкò, двòру, стòлу, чил’àку.

Според Л. Милетич главната отличителна черта на мизийските говори от балканските е членната форма за мъжки род -о, по която той ги нарича о-говори за разлика от балканските ъ-говори. Б. Цонев отрича тая особеност като разделителен белег и той е прав, както се вижда от последните проучвания на българските говори в пределите на [бившия] Съветски съюз, където се срещат балкански говори с членна форма -о.

103

6. Окончание -е за множествено число при многосрични съществителни имена от мъжки род: бъ̀лгаре, другàре, мàйстуре, урàче, бустàне, гъ̀лъбе, кòкъле, ръкàве, чурàпе.

7. Окончание -е за множествено число под ударение при минали действителни причастия на -л: билè, душлè, мужлè.

8. Употреба на предлог у и пълна липса на предлог в: у армàну, у вирò, у селòту, у Рỳсе, у мàрта, у недềл’а, у вềйти дрềй.

Мизийските говори днес се пазят най-добре в Шуменско, Преславско, Новопазарско и Провадийско. Te ca запазени доста още в Поповско, Разградско, Беленско, Русенско, Тутраканско, Силистренско и отчасти в Търновско, но без някои от най-характерните им фонетични особености, на първо място широкото е вместо стб. ѣ. Същото е и с мизийските говори в Тракия.

Днешната територия на мизийските говори не е обширна затворена цялост. Старото население, говорило тия диалекти, много е намаляло и силно е примесено с балканджии — преселници от областта на балканските говори, та на места мъчно се отделя от него. Причините за постепенното изчезване на мизийските говори и за разширяването на балканските говори са както исторически, така и културно-икономически. Голяма част от старото местно мизийско население е била изселена или унищожена в миналото. Преселниците от Балкана, балканджиите, като по-енергични и по-предприемчиви, заселвайки се сред старите местни жители, бърже са ги асимилирали. Тоя процес се наблюдава и в наше време. Докато в края на миналия век в Шуменско проф. Л. Милетич все още намира компактно мизийско население, което си служи с членна форма -о за мъжки род, днес тая членна форма „се среща сравнително рядко, защото наравно с нея, a може би и повече от нея се среща членната форма ъ или, с изяснение, на -а” (вж. Г. Попиванов. Особености на шуменския говор. СбБАН, 34, 1940, с. 359.)

Старите жители на Североизточна България, носители на мизийските говори, наричат себе си ерлѝи, ерлийци, т. е. местни жители (тур. yer — място). Покрай това название се среща още и названието хърцòи, ърцòи. В последно време то се избягва, защото преселниците-балканджии го употребяват като подигравателен и обиден прякор със смисъл „прости, глупави хора”. Проф. Милетич твърди, че старите местни жители дори с известна гордост се наричали хърцòи, та го приема като официално тяхно етнографско название. То обаче не е удобно, защото в основата си е свързано с подигравателно значение и произлиза от рум. raţoi — паток.

103

Подобни подигравателни названия-прякори има и в други области, например ỳмплеши в Севлиевско, фѝтове в Новозагорско, торлàци, шòпи в Западна България и пр.

Трябва да се изтъкне, че говорите в Североизточна България все още не са проучени системно и подробно, та представата ни за тях не е пълна. Изобщо малко се знае за говорните отношения на север от Балкана и в Добруджа.

Като главен и типичен представител на мизийските говори може да се вземе  ш у м е н с к и я т  г о в о р.

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 9—36, 65—146;

А н г е л о в а, М. Хърцоите в Разград и Разградско и техният говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 7, 1931, 136—179;

М а д ж а р о в, А. Съртовете (Бележки за езика на с. Марковча). — Родна реч, 1930, № 5, 219—222;

Т о п а л о в а, Хр. Развоят на членната форма при имената от мъжки пол в мизийските говори (по материали от Търговищко). — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 271—276;

М л а д е н о в, Ст. Членувани прилагателни форми на -ий в североизточните български говори. — Бълг. ез., 1963, №4—5, 404—410;

Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Една особена употреба на предлог с в говора на с. Вишовград, Павликенско. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 433—436;

Л ю б и н с к и, Б. Думи от Разградско. — Родна реч, 1942, № 3, 138—143;

Р у с и н о в, Р. Речникови материали от с. Кръшно, Поповско. — Ез. и лит., 1958, №6, 442—444.

 

[ А л е к с а н д р о в, А. Изпадане на гласни  мизийските говори. — Ез. и лит., 1979, № 3, 77—82;

А л е к с а н д р о в, А. Членната форма за мъжки род при пълните притежателни местоимения в говора на с. Езерче, Разградско. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на българската държава и 10-годишнината на ВПИ, 20—22 октомври 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 105—109;

А л е к с а н д р о в, А. Особени конструкции за изразяване на притежателни отношения в един български говор. — В: Изследвания в чест на проф. д-р Симеон Русакиев. Шумен. 1982, 171—177;

A л е к с а н д р о в, A., Д.  Д а с к а л о в а. Типове съчетания с консонантно у в мизийските говори. — Бълг. ез., 1978, № 2, 145—148;

Б о б е в, Б. Конкуренцията между членните форми на -о и -ъ в говора на село Хлебарово, Разградско, от социолингвистична гледна точка. — В: Втори международен контрес по българистика. Доклади. Т. 23. С., 1989, 231—234;

Д о б р е в а, Д. Форми на предлога с (със) в говора на Г. Чамурла, Тулчанско. — Бълг. ез., 1986, № 3, 242—244;

К o ч е в, Ив. Гребенският говор в Силистренско. С особен оглед към лексикалната му система. (Трудове по бълг. диалектология. Т. 5). С., 1969. 184 с.;

К о ч е в, Ив. Фразеологичните единици в пожаревския говор (С оглед на семантично-граматичната трансформация на компонентите им). — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 789—793;

К о л е в а, Кр. Към характеристиката на мизийските говори. (Подвижното ударение в словоизменението на едносричните съществителни имена от мъжки род.) — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на българската държава и 10-годишнината на ВПИ, 20—22 октомври 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 23—28;

К o л е в а, Кр. Подвижно ударение в словоизменениетона имената в мизийските говори. — Год. ВПИ — Шумен. Филол. фак., 8, 1984, 49—55;

М л а д е н о в, М. Сл. Характеристика на говорите [в Добруджа]. — В: Добруджа. Етнографски, фолклорнн и езикови проучвання. С., 1974, 396—426;

М л а д е н о в, М. Сл. Характеристика на говорите в Добруджа. — В: Помагало по българска диалектология С., 1984, 100—127;

М л а д е н о в, М. Сл. Към характеристиката на добруджанските диалекти. — В: Българските народви говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 38—41;

М л a денов, М. Сл. Характеристкка на капанския говор. — В: Капанци. Бит и култура на старото население в Североизточна България. Етнографски и езикови проучвания. С., 1985, 311—338;

М ъ ж л е к о в а, М. Някои лексикални особености в говора на с. Добрево, Толбухинско (част I). — В: Аспирантски сборник. Т. 2. В. Търново, 1974, 27—39;

М ъ ж л е к о в а, М. Някои лексикални особености в говора на с. Добрево, Толбухинско (част II). — Тр. ВТУ „Кирил и Методий”. Филол. фак. Езикознание, 14, 1979. № 2, 49—70;

104

Н е д е в, Ив. Някои черти в говора на „арнаутите” от с. Айдемир, Силистренско. — Бълг. ез., 1975, № 6, 555—559;

Н е д е л ч е в, Н. П. Някои особености в говора на с. Варненци, Тутраканско. — Бълг. ез., 1986, № 1,67—69;

П a в л o в a, H. Още веднъж за контрахираните глаголни форми и окончанисто -м за първо лице, единствено число, сегашно време — Бълг. ез., 1991, № 3, 252—255;

П о п о в а. Т. В. Още веднъж за членуваните форми за множествено число на съществителните от среден род от типа пѝле, момчè в българските диалекти. — Бълг. ез., 1991, № 4, 311—319;

С и м е o н o в а, Хр. За някои промени във фонетичната система на мизийските говори (по материали от Търговищко). — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 729—734;

Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Мизийски говори. — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 34—37;

Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. За лабиализацията в мизийските говори — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 232—234;

Х о л и о л ч е в, Хр. Членные формы множественного числа на -VфтV  /тV/ существительных среднего рода типа пѝле, момчè в болгарских говорах. — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 388—395;

Ч о м о н е в, М. Североизточното глаголно окончание -м в 1 лице, единствено число, сегашно време. — Бълг. ез., 1989, № 6, 495—500;

S z y m a ń s k i, T. Sźkic fonetyki dialektu Ruse w pierwszej połowie XIX wieku. — In: Językowe Studia balkanisticzne. T. 2. Wrocław—Warszawa—Kraków, 1990, 169—178.] M. Сл. М.

ШУМЕНСКИ ГОВОР

Шуменският говор обхваща Шуменско. Особено добре той се пази в областта Съртовете, която се намира на изток, в селата Кàспичан, Кюлèвча, Маркòвча и пр. Като типичен мизийски диалект той пази най-добре старите им характерни особености:

1. Полупрегласен ятов изговор — под ударение пред твърда сричка ’а (б’ал, гул’àм, л’ап, л’àтọ, с’àнкạ, ср’àдạ), пред мека сричка широко е (бềли, голềми, бềше, врềме, недềл’а, сềме, лềбен, срềден), а без ударение ’ạ (вр’ạменà, д’ạцà, л’ạбар, cp’ạдъ̀ ).

2. Особена по-веларна ерова гласна ъ () вместо стб. ъ и ѫ.: бчва, тй, зби, ков, уд, йадт.

3. Липса на съгласна х. Тая съгласна е заменена с в и ф във всички положения — в началото, в средата и в края на думата: фулèрạ (холера), фуртỳва; мувъ̀ (муха), б’àва (бяха), крạд’àва, уфò (ухо), утѝдуфме, чàкạфме; см’аф (смях), т’аф, с’урмàф, чуф (чух), зеф, хòд’уф.

4. Член за м. р. -о под ударение и -у без ударение: крạкò, медò, нọсò, кòлу, стòлу, чел’àку.

Шуменският говор има и следните по-важни фонетични особености:

1. Гласна и вместо ъ под ударение след мека съгласна: àс седѝ (седя), спѝ, държѝ, мълчѝ, вървѝт (вървят), лежѝт, мълчѝт, сушѝт, главнѝ (главня), дъштерѝ (дъщеря), душѝ (душа), земѝ, чушмѝ.

2. Запазени следи от гласна ы: ты, былѝ, еды̀н, гуды̀на, ры̀бы, жы̀ф, жы̀тọ, шы̀бạ.

3. Преглас на ударена гласна a след мека съгласна и пред мека сричка в е: полèни, прийèтел, шèпки, печèли, уфчèр и др.

105

4. Липса на преход на предната носова гласна в задна, т. е. на ѧ в ѫ след й, ш, ж, ч: йèдър, жèднạ, жèтвạ, шèпạ, шèтạм, чèсту.

5. Значителен брой случаи с гласна o на мястото на стб. ъ в суфиксна сричка: въ̀тук, добѝтук, зàпъртук, пọдàрук, пèтук, четвъ̀ртук, покрай мòмък, слàдък, тèжък и др.

6. Лабиализация на и в ’у: кул’ỳби, п’упèр, с’урмàф, мòж’уф, прàв’уф, ọд’уфме, не рàч’увạ.

7. Изпадане на срички, гласни и съгласни обикновено в често употребявани думи: рàптạ (работа), кòшк’и (кокошки), знът (знаят), д’ад Мàркọ, бàб Дòйнувица и др.

В областта на морфологията по-важните особености на шуменския говор са:

1. Гломеративна [2] форма и вместо го за 3 л. ед. ч., м. и ср. р. от личното местоимение: улọвòйạ и мòйу сѝн; шạ и мàйнем тòз буклỳк; рỳскийу генẹрàл, кàтọ и зạрòвиха на Шỳмен; дè да и тỳръ тỳй нèшту; зèли гърнèту, утòрили и; уткрàннъ дềтто дạ и убѝй.

2. Употреба на личното местоимение за 3 лице вместо показателно: у нèгọ дèн (в този ден), у нèйạ нѝвạ , дàл на т’àф òрạ.

Шуменският говор се характеризира и с ред лексикални особености като дèсни (венци), чàплạ (щъркел), жèркạ (воденица), жерт (върлина), òтък (гумно), гам (шум), клик (вик), ѝштъ (искам), наг’ѝбạм се (навеждам се), вèште (още), нѝне (сега), кутрѝ, кутрà, кутрò (кой, коя, кое) и др.

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 65—145;

П о п и в а н о в, Г. Особености на шуменския говор. Допълнение към описанието му в „Das Ostbulgarische” на проф. Л. Милетич. — СбБАН, 34, 1940, 329—468;

Д е ч е в а, Л. Етнографски материали от с. Смядово, Преславско. — Изв. на Семинара по слав. филология, 7, 1931, 403—446;

П о п и в а н о в, Г. Думи от Шуменско. — Родна реч, 1932, № 2, 77—81;

Ч и л и н г и р o в, С. Набедени „руски” думи в шуменския говор. — Родна реч, 1935, № 1, 33—36;

Ч и л и н г и р о в, С. Принос към българския речник (думи от гр. Шумен). — Родна реч, 1935, № 4, 179—186.

 

[ А л е к с а н д р о в, А. Старинни особености на съртския говор. — Плиска, Мадара, Преслав, № 4, 21 май 1979, с. 12;

А л е к с а н д р о в, А. Нова промяна в съртския говор. — Бълг. ез., 1986, № 6, 496—497;

В а ч к о в а, К. Първи сведения за шуменския диалект. — В: Изследвания в чест на проф. д-р Симеон Русакиев. Шумен, 1982, 95—98;

В а ч к о в а, К. Шуменското средище и книжовноезиковите процеси в средата на XIX век. — Ез. и лит., 1990, № 5, 34—41;

К a б a с a н o в, Ст. Старинни черти в Шуменския говор. В: Изследвания в чест на проф. д-р Симеон Русакиев. Шумен, 1982, 27—31;

С т о й к о в, Ст. „Рупските” особености в съртския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 701—712.] М. Сл. М.

2. С термина „гломеративен падеж” се означава общ, сборен обектен падеж, без дателен. Този термин е по-точен от употрсбяваните досега у нас термини „винителен падеж” и „родително-винителен падеж” за означаване на обектни форми в българските диалекти. Гломеративен падеж се среща в тричленни падежни системи, в които се противопоставя на именителен и дателен падеж.

[Previous] [Next]
[Back to Index]