Българска диалектология

Ст. Стойков

 

 

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ

Б. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

 

ИЗТОЧНИ ГОВОРИ

ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА ИЗТОЧНИТЕ ГОВОРИ  —  РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ИЗТОЧНИТЕ ГОВОРИ

 

Източните български говори, както вече се изтъкна, се отделят от западните по ятовия изговор. Има обаче и други особености, които отделят и характеризират тая диалектна група, но те не съвпадат с ятовата граница, т. е. не обхващат така напълно и 

96

 

всецяло цялата говорна група, a ce явяват типични само за повечето от нейните диалекти.

Л. Милетич в труда си „Източните български говори” (Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 35—42) даде 11 допълнителни, вторични белега, които според него са характерни за източните говори покрай ятовия изговор. Б. Цонев в обширната си статия „Диалектни студии. Поправки и допълнения към Милетичевата книга „Das Ostbulgarische” (СбНУ, 20, 1904) подложи на преценка всички тия вторични отличителни черти на източните говори и ги отхвърли напълно. На следната година Л. Милетич даде обстоен отговор в статията си „Източните български говори” (СбНУ, 21, 1905). Той не прие Цоневите възражения и остана на своето. A истината е по средата. Не може да се каже, че изтъкнатите от Милетич особености са характерни за всички източни говори, защото наистина не се срещат във всички и защото техните граници не съвпадат с ятовата граница. Обаче, общо взето, те са характерни в една или друга степен за повечето от източните говори, та не е прав Цонев, като ги отхвърля напълно.

Общите характерни особености на източните говори са следните:

1.  Р е д у к ц и я  н а  н е у д а р е н и т е  г л а с н и. В източните говори широките гласни a, e, o в неударено положение обикновено се изговарят променено, редуцирано в посока на ъ, и, y или пък като чисти ъ, и, у (бạштà, зẹлèнọ или бъштà, зилèну).

Редукцията обаче не обхваща всички източни диалекти. Тя е характерна главно за балканските говори, и то не за всички, a само за по-голямата част от тях, защото не се среща в диалектите, които се намират непосредно до ятовата граница (в Плевенско, Луковитско, Тетевенско, Пирдопско). В тия диалекти няма разлика между ударени и неударени гласни. В югоизточните рупски говори пък напълно се редуцира само о в у, а слабо се редуцира, a e почти не се редуцира.

Изобщо по редукцията източните български говори образуват три групи:

а) говори с пълна редукция — на североизток (бъштà, зилèну);

б) говори с частична редукция, при която едни гласни (обикновено o и отчасти а) се редуцират, a други гласни (обикновено е) не се редуцират — на югоизток (бъштà, зелèну);

в) говори без редукция — около ятовата граница (баштà, зелèно)

2.  Е р о в а  г л а с н а. В източните говори много широко е разпространена еровата гласна вм. стб. ъ (дъш, сън, бъ̀чва, стб.

97

 

); изключение прави само членната форма o в мизийските говори в Дунавската равнина (крạкò, гърбò, нусò). Но и тая особеност не обхваща всички източни говори. В пирдопския говор вм. ъ се изговаря a (даш, сан, бàчва), a в някои случаи и o (воздѝшам, воф); в тетевенския говор се изговаря широко е (дêш, сêн, бềчва). В родопските говори пък вм. ъ се срещат гласните ô, o, a (дôш, сôн, бồчва; дош, сон, бòчва; даш, сан, бàчва). Освен това и в областта на западните говори (в Северозападна България и в Трънско) се пази еровата гласна (сън, дъш).

3.  С м е с в а н е  н а  н о с о в к и т е. В източните говори са значително повече случаите с т. нар. смесване на носовките, при което малката носовка ѧ е преминала в голяма носовка ѫ и после в гласна ъ, т. е. изговор жъ̀тва, шъ̀па, мъ, тъ, съ, вм. жèтва, шèпа, ме, те, се. Такова смесване на носовките напълно е проведено и в родопските говори, където вместо голямата и малката носовка се изговаря само една гласна — широко o (зôп, рồка, кл’ồтва, м’ồсо), обикновено oоп, м’òсо), гласна a (зап, м’àсо) или гласна ъ (зъп, м’ъ̀со). Смесване на носовките обаче се среща и в западните говори в Ломско, Видинско, Софийско, Дупнишко, Кюстендилско и пр., например жàтва, жàден, шàпа; жъ̀тва, жъ̀ден, шъ̀па.

В много източни говори преходът на малката носовка в голяма е ограничен само след съгласните ш, ж, a има източни говори, в които той не се среща, например в Сливенско, Шуменско и в тракийските говори.

Изобщо смесването на носовките в източните говори става по три начина:

а) пълно смесване, при което малката носовка преминава в голяма във всички случаи — в родопските говори;

б) пълно смесване, при което голямата носовка преминава в малка във всички случаи — в тетевенския, еркечкия и отчасти в разложкия говор;

в) частично смесване, при което малката носовка преминава в голяма само след съгласните й, ш, ж — в балканските говори и в Средногорието;

г) липса на всякакво смесване — в сливенския, шуменския и източните рупски говори.

4.  Р е д у ц и р а н  и з г о в о р  н а  н е у д а р е н о  е  к а т о  ’ъ. В повечето източни говори гласната е, когато е в съседство със сонорна съгласна л, р, м, н в неударено положение се редуцира в ’ъ, a не в и (бòл’ън, глàд’ън, пèп’ъл, дèв’ър, дèн’ъм). Тая особеност напълно липсва в западните говори, но тя не обхваща и всички източни говори. Например тя не се среща в говорите надлъж по ятовата 

98

 

граница в Средногорието, Плевенско, западно Ловешко, Тетевенско, Първомайско, Гоцеделчевско и пр.

5.  П р е г л а с  н а  ’а  в  е. Характерна черта на източните говори е прегласът на мекото а, т. е. а след мека съгласна или ш, ж, ч, џ пред мека сричка в е (пол’àна—пọл’èни, пийàн—пиèни, шàпка—шèпки, жàба—жèби, чàша — чèши).

Прегласът на ’а в е, общо взето, върви заедно с ятовия изговор, та затова не се среща в някои рупски говори. Той не се среща и в някои говори по ятовата граница, например в Плевенско, a в тетевенския и пирдопския говор е прокаран частично, например в тетевенския говор се преглася само a след мека съгласна и ч, но не и след ш, ж (полèни, сèлени, Стойèне, чèши, но шàпки, жàби, Божàне).

6.  М е к и  с ъ г л а с н и. Общо взето, в източните говори се срещат много повече меки (палатални) съгласни, отколкото в западните. Така в източните говори се срещат меки разновидностн на всички съгласни (зет’, път’, кон’, сол’, кръф’, д’àду, търп’ъ̀, върв’ъ̀, грèб’ън, пèп’ел и пр.), докато в западните говори те са ограничени само с л’, н’, к’, г’ (зèл’е, сирèн’е, цвèк’е, брàк’а, ливàг’е, лỳг’е). Мекостта на меките съгласни в източните говори обаче е по-слаба, a в западните говори по-силна.

7.  В л и я н и е  н а  п р е д н и т е  г л а с н и  е  и  и. В източните говори предните гласни е и и обикновено смекчават всички съгласни, които се намират пред тях, макар и немного силно (п’ет, п’ирò, хòд’и, д’ит’е), докато в западните говори, и то само в някои от тях, като например кюстендилския и в преходните говори, те омекчават само съгласните л и н (кòл’е, н’èго, кòл’и, н’ѝва).

8.  Г р у п и  шт — жд. По отношение на групите шт—жд източните говори са напълно единни, докато в западните говори се различават три групи: шт—жд-говори, ч—џ-говори и к’—г’-говори.

9.  Г л а г о л н о  о к о н ч а н и е  за 1 л. ед. ч. сег. време. В източните говори глаголите от I и II спрежение в 1 л. ед. ч. сег. време обикновено завършват на -ъ, -’ъ (чẹтъ̀, върв’ъ̀), a в западните говори на м (четèм, вървѝм). Но и тая особеност не съвпада с ятовата граница. Окончанието -м се среща на изток в Смолянско, Чепинско и Гоцеделчевско, a окончанието -ъ, респ. -а, се среща на запад в Ботевградско, Ихтиманско, източно Софийско, Самоковско, Дупнишко, Врачанско, Оряховско, Белослатинско и Кулско.

10.  С ъ к р а т е н  и н ф и н и т и в. В източните говори се срещат много повече случаи със съкратен инфинитив (ходѝ штъ, писà штъ), отколкото в западните.

99

 

11.  М и н а л о  н е с в ъ р ш е н о  п р и ч а с т и е. В източните говори се различават две минали действителни причастия — свършено и несвършено (чел и чẹт’àл, хòдил и хòдẹл), a в западните обикновено има само едно — свършено (чел, ходѝл).

12.  К о с в е н а  п а д е ж н а  ф о р м а. В източните говори при личните и роднинските имена от мъжки род единствено число се среща особена форма за агломеративен [1], зависим падеж, която по своя произход е стара родително-винителна: вид’àл Гòча, пувѝкай Михàла, ѝди с Пèнча, т’а дàла на Пèтка, у Анг’ела ѝма парѝ, на д’àда Кръ̀ст’а систрà билà, у брàта ми, ут синà си. Тая форма не се среща в западните говори, но тя липсва и в някои източни говори в Сливенско, Старозагорско и около ятовата граница.

13. Л. Милетич смята, че източните говори имат по-старинно ударение от западните, но под западни говори той разбира македонските говори с определено (установено) ударение. Всъщност западните говори в известни случаи имат по-старинно ударение от източните и са еднакви до голяма степен с югоизточните рупски говори.

14.  С л о в е н  с ъ с т а в. Общо взето, източните говори се отличават от западните по своя словен състав. Така на изток казват кòтка, рѝза, крак, ѝскам, той и пр., a на запад — мàчка, кошỳл’а, ногà, сàкам, он и пр.

От казаното дотук се вижда, че източните и западните диалекти се отделят в две ясно очертани и географски обособени групи само по ятовия си изговор. Всички останали характерни черти имат второстепенно значение, защото границите им не съвпадат с ятовата граница, т. е. те не обхващат всички диалекти от дадената група.

 

M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903. 302 S.;

Ц о н е в, Б. Диалектни студии. Поправки и допълнения към Милетичевата книга „Das Ostubulgarische”.—СбНУ, 20, 1904 [ = История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 195—300];

М и л е т и ч, Л. Източните български говори. — СбНУ, 21 1905, с. 102;

M l a d e n o v, St. Zur bulgarischen Dialektologie. Aus den Forschungen auf dem Gebiete des Ostbulgarischen. — Rocznik sławistyczny, 4, 1911, 97—121;

П о п и в а н о в, Г. Говорът в Южна Добруджа. — СпБАН, 71, 1950, 161—182.

[М и л е т и ч, Л. Източнобългарските говори. С., 1989. 192 с.;

М л а д е н о в, М. Сл. Типове различия в източнобългарските говори (по материали от БДА, т. 1,2). — В: Славистичен сборник. С., 1968, 261—271.]  М. Сл. М.

  

1. С термина „агломеративен падеж” се означава общ, сборен, обектен падеж. Този термин е по-точен от употребяваните досега у нас термини „винителен падеж” и „родително-винителен падеж” за означаване на обектни форми в българските диалекти. Агломеративен падеж се среща само в двучленни падежни системи, в които се противопоставя на именителен падеж.

100

 

РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ИЗТОЧНИТЕ ГОВОРИ

Източните говори, както вече се посочи, се оформят като относително единна говорна цялост на първо място по ятовия си изговор. От своя страна въз основа на ред особености, в това число и на особености в ятовия изговор, те се делят на гри групи: мизийски говори, балкански говори и рупски говори.

М и з и й с к и т е  говори имат полупрегласен ê ятов изговор (б’ал—бềли, мл’àку—млêчẹн).  Б а л к а н с к и т е  говори имат полупрегласен е ятов изговор (б’ал—бèли, мл’àку—млèчин). A  р у п с к и т е  говори не са единни по ятовия си изговор. Едни от тях са с непрегласен ятов изговор (б’àл—б’àли, мл’àку—мл’àчен), други с непрегласен ê изговор (бềл—бềли, млềку—млềчен), a трети с полупрегласен ê ятов изговор (б’ал—бềли, мл’àку— млềчен).

М и з и й с к и т е  говори заемат част от Дунавската равнина и Южна Добруджа,  б а л к а н с к и т е  говори заемат балканската област, Средногорието и земите от двете страни на Стара планина в Мизийската и Тракийската равнина, а рупските говори заемат Странджа, Южна Тракия, Родопската област, Разложко и Гоцеделчевско.

Поради големи преселнически и колонизаторски движения тия три говории групи не са напълно и ясно отделени една от друга, особено първите две — мизийската и балканската, a ca размесени отчасти. В областта на мизийските говори във Варненско, Добричко, Силистренско, Шуменско има преселници от рупските говори, a в Силистренско, Търновско и Свищовско — преселници от балканските говори. В областта на рупските говори в Бургаско пък има преселници от мизийските говори.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]