Българска диалектология
Ст. Стойков
II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
А. ХАРАКТЕР, ПРОИЗХОД И РАЗВОЙ НА ДИАЛЕКТИТЕ
4. Диалектите през епохата на феодализма
О б р а з у в а н е н а б ъ л г а р с к и я н а р о д н о с т е н е з и к
В по-сетнешния развой на обществото с разпадането на родовия строй и с прехода към класовото общество, когато известен съюз от родствени племена се окаже траен по силата на едни или други благоприятни исторически условия, той в продължение на няколко века се превръща в нова обществена единица — н а р о д н о с т или н а р о д. Народността е историческа категория — продукт на определена историческа епоха — епохата на феодализма. Тя не е прост съюз от отделни племена, а е повече или по-малко устойчиво обединение, при което отделните племена загубват своята обособеност, своето самостоятелно съществуване, своето самоуправление и се сливат в една качествено нова обществена цялост с общо, единно управление в рамките на държавата.
Икономическа база на народността са феодалните производствени отношения, които се характеризират с икономическа раздробеност и разпокъсаност.
Територията на народността се образува обикновено от сливането на териториите на отделните племена, влезли отначало в племенен съюз. При това територията добива извънредно важно значение, защото старото групиране на хората по кръв (родство) се заменя с ново групиране по територия, а старите племенни названия се заменят с названия като жители на област около градски център.
Сливането на племената в една народност и образуването на териториални обществени единици в нея не означава непременно пълно изчезване на старите племенни различия. Обикновено вътре в народността се запазва известна племенна обособеност.
Важен характерен белег на народността е нейният е з и к. Като обществена единица, която в сравнение с племенния съюз има по-развита и по-единна икономика, народността засилва връзките между отделните племена, а това води и до известно обединяване на отделните родствени племенни диалекти. Тия родствени племенни диалекти поради общия си произход от един език-основа са много близки или почти напълно еднакви по своите особености, на първо място по граматичния си строеж и основния си речников фонд. Сега в рамките на народността те образуват по-тясна езикова общност — н а р о д н о с т е н език, при която отпадат някои по-резки отличия, ако има такива. По-важното е обаче, че отделните племенни диалекти, включени в народностния език, започват вече да се развиват, общо взето, в
57
една посока, що се отнася преди всичко до граматичния строеж и до основния речников фонд, а след това и до звуковия облик и речниковия състав.
При народността наследената историческа общност между диалектите обикновено се увеличава, въпреки че спецификата на общонародните и диалектните елементи може да бъде различна у разните народности при различните конкретни исторически условия. Общото е, че диалектите през епохата на феодализма се характеризират със значителна устойчивост.
С оформянето на народността върху нейната територия се разпространяват и нови езикови явления, възникнали в известна по-малка нейна част. Така с формирането на езика на народността се обединяват и племенните езици и в тях се появяват особености, които ги отделят от езиците на сродни народности.
Поради особеностите на феодалната икономическа база народността не представя едно цяло в икономическо отношение, няма напълно единна икономика, а се състои от отделни феодални владения, повече или по-малко обособени и отделени едно от друго в икономическо и политическо отношение. Затова народността няма и не може да има единен език, а има само множество близки един до друг диалекти. Тия диалекти, както се каза, се оформят териториално, успоредно с новото разделение на населението по териториалния принцип, и заместват предишните племенни диалекти. В едни случаи границите на новите диалекти могат да съвпаднат напълно с границите на племето, а в други случаи може да се образуват нови диалекти като последица от преразпределянето на племената, от тяхното численно увеличаване и териториално разширяване. Плътността на населението се увеличава.
Като съставна част от езика на народността отделните териториални диалекти се развиват, общо взето, в една посока, особено що се отнася до граматичния строеж и основния речников фонд. Същевременно обаче поради частичната си отделеност те развиват и свои отделни особености на първо място в областта на звуковия състав, а след това и в другите области на езика. Така главно по звуковия си облик и по речниковия си състав отделните диалекти се оформят като разновидност на една обща цялост — народностния език.
В зависимост от конкретните исторически условия диалектите на един език могат да се отдалечат повече помежду си, а на друг език по-малко. Така например диалектите на отделните славян-
58
ски езици, общо взето, са доста близки помежду си, докато диалектите на немски или френски език са много отдалечени един от друг, по-отдалечени, отколкото повечето от съседните славянски езици, като български и сърбохърватски, полски и чешки, полски и белоруски, украински и руски и пр. При това, както вече се посочи, диалектите на руски език са по-близки помежду си, отколкото диалектите на български език. Близостта между отделните диалекти обаче няма никакво значение за самата народност, защото народността не се изгражда само върху езика, но и върху редица други елементи, като обща територия, обща икономика и общо съзнание за принадлежност към един народ.
И тъй езикът на народността, явявайки се общ за всички нейни членове, реално съществува под формата на редица много близки местни диалекти, а не под формата на напълно общ, наддиалектен или извъндиалектен език. В зависимост от конкретните културно-исторически условия за нуждите на държавата и църквата на някои от тия диалекти може да се създаде и писменост, но тая писменост оказва много слабо, а в повечето случаи и не оказва никакво влияние върху останалите диалекти, оставайки си затворена в рамките на своя диалект. Така при народността се създава книжовен, по-правилно казано, писмен език, на който може да се развие и значителна писменост, но който все пак си остава ограничен и задоволява само тесните нужди на известна много малка част от обществото — феодалната аристокрация и църквата, а не задоволява нуждите на широките народни маси, които през тая епоха изобщо са неграмотни. Освен това тоя книжовен език отразява характерната за феодализма диалектна раздробеност, т. е. той е и си остава отделен диалект. Най-сетне тоя писмен език, използуван главно за нуждите на държавата и църквата, обикновено не се мени или се изменя много бавно в сравнение с общото езиково развитие. Фиксиран един път, той дълго време, в продължение на векове, си остава почти същият, т. е. не следва общото развитие на езика, а изостава от него, та след време обикновено се получава значително различие между жива говорима реч и писмен език и това различие с течение на времето все повече се увеличава. Когато през този период се появи известен документ, обикновено административен, написан на жива говорима реч, в него също се отразява характерната за феодализма диалектна раздробеност.
Изобщо ролята на книжовния (писмения) език при народността е по-особена, затова понякога при известни исторически условия
59
могат да се използуват стари фази в развоя на езика, какъвто е случаят със старобългарски език през Втората българска държава, или чужд, дори мъртъв език, какъвто е случаят с църковнославянски език у нас, със старобългарски език у румъните, с латински език в Западна Европа, с арабски език в мохамеданските страни на Изток и пр.
О б р а з у в а н е н а б ъ л г а р с к и я н а р о д н о с т е н е з и к
Българската народност се оформя от племенни съюзи на южните славяни, населяващи източната и южната част на Балканския полуостров. След идването на Аспаруховите българи в VII в. тия славянски племена постепенно се групират около славянската държава, със засилването на която се образува и българската народност в продължение на три века — седми, осми и девети. В течение на тоя период славяните се налагат във всички области на културата и обществения живот, а с това налагат и своя език. Към средата на IX в. българската народност вече е оформена.
Родствените диалекти на отделните племена и племенни съюзи, образували българската народност, постепенно започват да се сближават, в тях се развиват нови общи явления, които с течение на времето оформят езика на българската народност и го отделят от езика на другите славянски народности, на първо място от разположената в западните части на Балканския полуостров сръбска народност. Процесът на формиране езика на българската народност е бил сложен и дълъг. По редица исторически причини, свързани с развитието на българската народност и българската държава, той не е протичал едновременно и равномерно в цялата територия — в североизточните български земи е завършил сравнително по-рано, отколкото в югоизточните и западните земи.
Езикът на българската народност реално се проявява под формата на диалекти, които имат еднакъв граматичен строеж, общ основен речников фонд и еднакви вътрешни закони. По-нататъшното развитие на тия диалекти става по сложен зигзагообразен път във връзка с конкретните съдбини на българския народ. По време на Първата и Втората българска държава диалектите се развиват по пътя на взаимното сближаване, понеже съществуват известни, и то доста силни връзки между населението в границите на българската държава. А по време на гръцкото и турското робство, с развитието на чуждия
60
феодален гнет, връзките между населението отслабват и диалектните различия се задълбочават. Независимо от променливите исторически съдбини българският народ никога не е загубвал съзнанието си за принадлежност към една народност — българската народност, и е водил упорити борби за запазване на своя език.
За нуждите на църквата през IX в. у нас се създава писменост, т. е. един племенен диалект — диалектът на солунските славяни— се издига до книжовен, писмен език. С пренасянето и развитието на българската писменост в Североизточна България в тоя писмен език навлизат известни черти и от източните български говори. Издигането на един отделен диалект и превръщането му в писмен език не се отразява върху граматичния строеж на диалекта и върху неговия основен речников фонд, а главно върху неговия речников състав. За нуждите на църквата, а по-късно и за нуждите на държавата в писмения (книжовния) български език навлизат множество нови думи — едни новосъздадени, други дословно преведени от гръцки, а трети направо заети о г гръцки. Поради особеното пиететно отношение на църквата към езика на първите преводи на свещените книги, поради особените прояви и особения характер на писмения език като език на традицията и поради голямото ограничение на писмеността и грамотността главно, изключително почти само за нуждите на църквата и държавата книжовният език през Първата и Втората българска държава се запазва до голяма степен такъв, какъвто е бил фиксиран още в IX в., т. е. откъсва се от постоянно развиващия се и постоянно променящия се народен език. И затова доста рано у нас се появява характерното за епохата на феодализма различие между книжовен (писмен) език и жива разговорна народна реч. А по време на турското робство, когато ролята на писмен и църковен език се поема от църковнославянския език, който представя руска редакция на старобългарския писмен език, това различие между писмен и говорим език значително се увеличава.
Българският писмен език и българският разговорен език по време на феодализма, колкото и да са били отделени и откъснати един от друг, все пак си оказват известно взаимно влияние, взаимно си въздействуват, и то главно в областта на речника. Известни думи от писмения и църковнославянския език минават в диалектите, а отделни диалектни думи минават в писмения език.