Българска диалектология
Ст. Стойков
II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
А. ХАРАКТЕР, ПРОИЗХОД И РАЗВОЙ НА ДИАЛЕКТИТЕ
1. Схващания за същината на диалекта
Д и а л е к т ъ т к а т о „р а з в а л е н” е з и к
Д и а л е к т ъ т к а т о п р о я в а н а „ч и с т и я н а р о д е н д у х”
Д и а л е к т ъ т к а т о г е о г р а ф с к и з а т в о р е н а е д и н и ц а
Както вече се изтъкна, диалектът е езикова единица — разновидност на общонародния език, която е с р е д с т в о за общуване на населението в определена територия и която се характеризира с единство на своята система. Диалектът като местна разновидност на общонародния език има с него еднакъв граматичен строеж и общ основен речников фонд, а се отличава с второстепенни езикови особености преди всичко във фонетиката и лексиката. Затова съществуването на диалектите не нарушава общността и единството на езика.
За да бъде пълно даденото определение на диалекта, трябва още да се добави, че той е и с т о р и ч е с к о я в л е н и е, историческа категория. Това значи, че диалектът невинаги е съществувал, че в историческия развой на езика той не се е изменял еднакво при разните обществено-икономически условия, че закономерностите в неговия развой са обусловени от закономерностите в развоя на обществото. Следователно диалектите зависят от определени обществено-икономически и исторически условия: при едни условия диалектите се появяват, при други се развиват, а при трети изчезват. През едни епохи диалектите са жива, продуктивна категория, т. е. пораждат се от съществуващите през тия епохи обществено-икономически отношения. През други епохи диалектите са отмираща, реликтна категория, т. е. такава категория, която не се поражда от съществуващите обществено-икономически отношения. Те обаче продължават да съществуват още независимо от наличието на обществено-икономически отношения, които изравняват диалектите и съдействуват за тяхното обединение. През тия епохи
45
диалектите се запазват, защото новите обществени отношения не са успели напълно да ги погълнат, да ги разтворят в новото езиково единство, съответствуващо на новата обществена единица.
Покрай това схващане за същината и характера на диалекта съществуват и други схващания, които разглеждат диалекта извън конкретните исторически и социално-икономически условия. Те са създадени в миналото през разните етапи от развитието на диалектологията като наука и са в пряка връзка със схващанията за езиковия развой и за характера на литературния език.
Д и а л е к т ъ т к а т о „р а з в а л е н” е з и к
Отделни наблюдения върху диалектни явления се срещат още у старите гърци. Самият термин д и а л е к т е създаден за племенните наречия на древна Гърция. Истински интерес към диалектите обаче се появява едва в ново време, когато се образуват нациите, и то във връзка със закрепването на писмените езици като национални и с по-нататъшното им устройство.
В края на XVII и през XVIII в. в Западна Европа излизат много речници с местни думи и изрази, които по-късно дават необходимия материал за създаване на диалектологията като езиковедска дисциплина. За тоя първи период от развоя на диалектологията е характерен н о р м а т и в н и я т п о д х о д към диалектните явления. Те се разглеждат като „отклонения”, като „грешки” от правилния литературен език, а диалектът изобщо се схваща като „развален” книжовен език. От това време водят началото си и термините провинциализъм и варваризъм, употребявани в стилистиката за означаване на заемките от народните говори. Такова отношение към диалектите като „покварен” език у нас са имали някои български книжовници през първата половина на XIX в., като Неофит Рилски, Христаки Павлович и др., които са се занимавали с устройството на българския литературен език. А днес такова отношение има и сред широките народни слоеве, които пред граждани и пред чужди лица понякога се срамуват от родния си говор, смятайки го за „развалена” книжовна реч, и се стараят да го избягват.
Това отношение към диалекта е напълно погрешно и ненаучно, както ще се види по-нататък. Но още тук е необходимо да се изтъкне, че то трябва да се преодолява.
46
Д и а л е к т ъ т к а т о п р о я в а н а „ч и с т и я н а р о д е н д у х”
В началото на XIX в., когато в Западна Европа и Русия се засилва интересът към народната материална и духовна култура, към етнографията и фолклора, възниква жив интерес и към народния език. По това време се оформя исторически поглед върху езика и езикознанието се отказва от нормативния си подход към диалектните явления. Под влияние на романтизма обаче диалектите сега се разглеждат като продукт на „непоквареното” народно творчество и в тях се открива „първичната чистота” на езика, загубена в разваления от изкуствената писмена традиция литературен език. Такова отношение към диалектите в миналото имаха повечето от нашите диалектолози и филолози, а днес то се споделя от отделни книжовници и писатели. Те величаят „естествените”, „природните” народни говори, възхищават се от тяхната свежест, изразителност и пъстрота — качества, каквито не виждат в литературния език. За тях простият селянин е по-добър езиков творец от образования гражданин. И това схващане за диалекта е неправилно.
Д и а л е к т ъ т к а т о г е о г р а ф с к и з а т в о р е н а е д и н и ц а
По-нататъшният развой на диалектологията като научна дисциплина е тясно свързан с т.нар. младограматическо направление в езикознанието. Младограматиците първи използуват данните от живите народни говори наред с данните от писмени паметници за сравнително-историческо изучаване на родствени езици и диалекти.
Те гледат на диалектите като на последица от просто разпадане на съществувалото някога пълно езиково единство. За младограматиците диалектът е географски затворена единица с точно определени граници, напълно единна по своите особености, които нe се срещат в съседните диалекти. И това схващане е неправилно. То не държи сметка за факта, че съвременните диалекти не са дошли до нас в първоначалния си вид, че те са резултат на дълго, многовековно развитие, в което всяка следваща историческа епоха е внасяла нещо свое. През едни исторически епохи диалектите са се дробели, при което са възникнали нови диалектни различия, а през други епохи те са се обединявали и съществуващите различия са намалявали. При това развитието на диалектите у различните народи има и някои
47
отделни специфични особености, защото е във връзка и с конкретните исторически условия, при които е живял и живее съответният народ — творец и носител на езика.
Л и н г в и с т и ч н а г е о г р а ф и я
В края на XIX и в началото на XX в. с изучаване териториалното разпространение на отделните диалектни явления се установява, че границите на отделните диалектни особености обикновено не съвпадат една с друга, че представата за диалекта като затворена, географски точно определена единица не отговаря на действителността, че няма резки, ясно очертани граници между отделните диалекти, а има граници само между отделните диалектни особености. Въз основа на тия наблюдения и изводи се създава ново направление в диалектологията, наречено л и н г в и с т и ч н а г е о г р а ф и я.
Лингвистичната география изучава географското разпространение на диалектните явления и установява границите на териториалното им разпределение. Тия граници се наричат и з о г л ò с и (ед. ч. изоглòса, от гр. isos — равен, и glossa — език, реч). Изоглоса следователно е линията, която съединява крайните точки на разпространение на отделно диалектно фонетично, морфологично, синтактично или лексикално явление. Нанесени на карти, тия изоглоси показват точно отношението между отделните диалекти. Много карти с изоглоси на даден език или на групи езици, издадени заедно с обяснителен текст, представят л и н г в и с т и ч е н а т л а с.
Както се каза, изоглосите на отделните диалектни явления обикновено не съвпадат една с друга. Често обаче група изоглоси вървят близо една до друга и образуват снопче (пояс) изоглоси. Такива снопчета изоглоси отделят една централна област около някой сегашен или бивш културен и икономически център. Наличността на такива централни области дава възможност да се говори не само за отделни диалектни черти, но и за диалекта като цялост, като езиков тип, който се характеризира с особености в езиковата си система. Затова не са прави ония езиковеди, които погрешно, механически тълкуват данните на лингвистичната география и идват до неверния в своята основа извод, че изобщо диалектът не съществува като цялост, че съществуват само отделни езикови явления, всяко едно от които е разпространено върху различна по големина територия. Във връзка с това те се отказват да изучават езиковата система на диалектите, обявявай-
48
ки за единствена реалност в диалекта отделната дума — носител на определени особености.
Нееднаквата територия, на която са разпространени отделните диалектни явления, свидетелствува за влиянието, което диалектите си оказват един на друг. А това влияние от своя страна е последица от различни социално-икономически и културни връзки на населението в миналото. Наличието на икономически, политически и културни връзки между населението е причина за появата на общи езикови особености. И, обратно, липсата на такива връзки между населението на дадена територия води към появата на р а з л и ч и т е л н и езикови особености.
Данните за териториалното разпределение и разпространение на отделните диалектни явления имат извънредно важно значение при историческото проучване на езика. Като се съпоставят с исторически, археоложки и етнографски данни, те показват, че границите на едни диалектни особености напълно или частично съвпадат с територията на една или друга държава през късното средновековие, границите на д р у г и особености съвпадат с територията на земите и княжествата през епохата на феодалната раздробеност, а границите на трети особености до известна степен могат да съответствуват на племенните диалекти през родовия строй.
От само себе си се разбира, че данните на лингвистичната география трябва да бъдат контролирани от данните на историята, че трябва да се изучават в тясна връзка с нея. Историческите данни често помагат на езиковеда да си изясни произхода на известни езикови явления в диалектите. А данните за по-старите диалектни черти, получени от лингвистичната география и от историята на езика, до известна степен придобиват характер на исторически източник, който историкът използува, за да установи етническите отношения през по-стари епохи, твърде бедни откъм източници. Териториалното разпределение на диалектните черти е, така да се каже, пространствена проекция на историческия път, изминат от езика.
Лингвистичната география показва още, че диалектите на един език винаги са много тясно преплетени помежду си и че преходът между съседните говори никога не е рязък, а е постепенен. Затова в българската езикова територия, като се върви от изток на запад и от север на юг, постепенно, дори незабелязано се преминава от един говор към друг. Такъв постепенен преход има дори между съседни родствени езици и
49
затова често пъти е доста трудно да се прокара ясно очертана граница между тях. Между родствените езици обикновено има преходни говори, които с едни свои черти се отнасят към единия език, а с други към другия. Такива преходни говори са например говорите около днешната българско-сръбска граница, наричани още тимошко-призренски диалекти.