Българска диалектология

Ст. Стойков

I. УВОД

4. ИЗХОДНИ НАЧАЛА ПРИ ПРОУЧВАНЕ НА ДИАЛЕКТИТЕ

Диалектологията изучава териториалните и социалните диалекти, т. е. ония форми на общонародния език, които съществуват като средство за общуване извън литературния (книжовния) език. Тя се интересува от говорните (диалектните) особености, т. е. от тия черти на диалектите, които не се срещат в литературния език, които са чужди на неговата система. А това обстоятелство определя някои нейни особености, които я отличават от останалите езиковедски дисциплини. Диалектологията изучава отделните говори не само като самостойни езикови системи, но обикновено спира вниманието си на отделни техни черти, подбира онези техни особености, които представят по-голям интерес.

Диалектологията, която има за цел да установи особеностите на отделните диалекти, да посочи техните отличителни черти и да разкрие тяхното отношение към общонародната езикова система, изучава диалектите, като излиза от две езикови системи, условно приемани за основни, понеже структурно-семантичните им особености са добре познати — това са литературният език и най-старата известна форма на езика, у нас старобългарският език от IX — X в.

Литературният език по своята същина представя един от териториалните диалекти, който е разширил своите функции и е обогатил изразните си средства. Излизайки от неговите фонетични, граматични и лексикални особености, ние определяме една или друга черта на диалектите за диалектна (говорна), ако не се среща в литературния език, а за недиалектна, ако се среща в него. Например в някои говори в западните български земи се срещат форми бèл — бèли, млèко—млèчен—млекàр, видè, къдè и пр., в някои говори в североизточните български земи се срещат форми бял—бèли, мля̀ко—млèчен—мликàр, видя̀, къдя̀ и пр., а в някои говори в югоизточните български земи се срещат форми бял—бя̀ли, мля̀ко—мля̀чен—млекàр, видѐ, къдя̀ и пр. От тях са диалектни бел, бя̀ли, млèко, мля̀чен, мликàр, видè, къдя̀, защото не се срещат в българския литературен език, а не са диалектни бял, бèли, мля̀ко, млèчен, млекàр, видя̀, къдè, защото са еднакви с литературните. Или думите ногà (крак), сàкам (искам), гу̀дя (сложа), четъ̀ (броя) са диалектни, защото не се срещат в българския литературен език. Вътре в самите диалекти формите бял—бел, бèли—бя̀ли, мля̀ко—млèко, млекàр—мликàр, видя̀—видè, къдè—къдя̀, крак—ногà, ѝскам—сàкам, слòжа—гу̀дя, броя̀ —

39

четъ̀ в зависимост от диалектната система са напълно равноправни и не се делят на „диалектни” и „недиалектни”. Следователно, когато една черта в диалекта се определя като диалектна или като недиалектна, не се излиза от системата на самия диалект, а от странична, външна езикова система, от системата на литературния език. С други думи казано, диалектът, разглеждан отвътре, от самата му система, е напълно единен и в него не се различават диалектни и недиалектни черти. Той има само езикови черти. Обаче когато неговите черти се съпоставят с чертите на литературния език, едни от тях вече се обявяват за особени, диалектни, а други — за неособени, недиалектни. Това е така, защото диалектът се очертава като диалект, като нещо особено само на фона на литературния език.

При изучаване на диалектните особености, както се посочи, се излиза и от друга една езикова система — най-старото зарегистрирано състояние на езика, какъвто у нас е старобългарският език. Приема се, че всички днешни диалекти представят отделни направления в развоя на тоя език, че всички произхождат от него. И задачата на диалектологията е да установи какви застъпници имат отделните негови фонетични, граматични и лексикални особености. Например у нас, като се излиза от голямата носовка в старобългарски език, се установява, че в днешните български диалекти тя има шест различни застъпника: ъ, а, o, ô, ê, у (стбълг. — диал. ръкà, рàка, рòка, рồка, p кa, ру̀ка; стбълг. — диал. зъп, зап, зоп, зồп, з п, зуб). Съпоставката на фактите от старобългарския език с фактите от днешните български говори спомага ясно да се очертаят особеностите на всеки диалект и да се установят техните взаимни отношения. Тоя начин на разглеждане на диалектните особености някои наричат исторически (диахроничен), но това не е точно. Историческо разглеждане на отделните диалектни особености има само тогава, когато се проследяват всички промени през вековете, като се почне от старобългарски или праславянски език и се стигне до наше време. По тоя начин се разглеждат езиковите факти в историята на езика или в историческата граматика — друга, отделна езикова дисциплина. В диалектологията само външно, условно се съпоставят факти от две различни езикови състояния, между които има време повече от десет века. Затова тоя метод може да се нарече само съпоставителен, но не и исторически (диахроничен).

Следователно диалектологията като езиковедска дисциплина се характеризира с трояка ориентация при диалектоложките изследвания, с три изходни начала. От една страна, тя излиза от

40

системата на диалекта като нещо единно и самостойно, от друга — от литературния език, а от трета — от най-старото състояние на езика. Тия три изходни начала, тая тройна ориентация в диалектологията е във връзка със самата същина на диалектите. Диалектът е и самостоятелна езикова единица — средство за общуване на известен колектив, и не е самостоятелна единица, а част от по-голяма езикова единица — група диалекти или общонароден език, в рамките на която се обособява с някои свои особености. При това трябва да се има предвид, че диалектните особености влизат в системата на общонародния ечик, но сами като особености не образуват система, нямат системен характер.

[ Б а й ч е в, Б. Насоки и примерен план за проучването на езиковата ситуация в определен регион или населено място. В. Търново. 1980. 33 с.;

Б е р н ш т е й н, С. Б. Към историята на българската диалектология. [За първата програма за изследване на диалектите от Н. Икономов]. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. С., 1960, 345—348;

З а и м о в, Й., Н. Б о е в. Въпросник за събиране на езикови материали за животните в България. С., 1954. 48 с.;

К а р а б е л о в а, Г. Към въпроса за методологията при изследването на разговорната и диалектната реч. — Науч. тр. ПУ “Паисий Хилендарски”, 21, 1983, № 5, 109—112;

К и т а н о в а, М. Някои проблеми за отделяне на специфичните диалектни особености при работа с преселници. — Проблеми на социолингвистиката, 2, 1988, 304—308;

К o ч е в, Ив. Състояние и перспективи за развитието иа българската диалектология. — Бълг. ез., 1985, № 1, 8—11;

К о ч е в, Ив. За диагностиращите черти на българските диалекти. (По случай 80-годишнината на проф. Ст. Стоянов.) — Бълг. ез., 1991, № 4, 307—310;

М л а д е н о в, M. С л. За принципите на диалектоложкото изследване. — Ез. и лит., 1969, № 2, 58—61;

М л а д е н о в, M. С л. Въпросник за изследване диалектната лексика в отделно селище. В. Търново, 1985, 40 c.;

П о п о в, К. Диахрония и синхрония в диалектологията. — Ез. и лит., 1969, № 3, 58—63;

П о п о в, К. Още един път за диахронията и сиихронията. — Ез. и лит., 1970, № 2, 74—85;

С т о й к о в, С т. Упътване за проучване на териториален диалект в селище. С, 1951, 15 с.;

С т о й к о в, С т. Кратък осведомителен въпросник за проучване на българските местни говори. С., 1954, 115 с.;

С т о й к о в, С т. Програма за събиране на речникови материали от българските народни говори. — Ез. и лит., 1955, № 6, 445—449;

С т о й к о в, С т. За синхрония и диахрония в диалектологията. — Ез. и лит., 1969, № 4, 61—70;

С т о й к о в, С т., М. С л. М л а д е н о в. Проект за „Идеографски диалектен речник на българския език”. — Бълг. ез., 1969, № 2, 155—170;

С т о й к о в, С т., M. М л а д е н о в. Упътване за проучване лексиката на местен говор. С, 1971, 94 с;

Т о д о р о в, Ц в. Принос към методиката на диалектологията. — Зборник за филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 1, 1957, 32—58 (Същото в: Помагало по българска диалектология. С, 1984, 269—294);

V i d e n ov, M. Z metodologii badań mówionych języków mieeskich. — Łódzkie Towarzystwo Naukowe. Wydział. I. Rozprawy Komisji Językowej. Łódź, 1978, No 24, 137—147.] M. Сл. М.

[Previous] [Next]

[Back to Index]