Българска диалектология

Ст. Стойков

I. УВОД

2. ЗНАЧЕНИЕ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

Теоретическо значение на диалектологията
Практическо значение на диалектологията

Като самостоятелна езиковедска научна дисциплина диалектологията има голямо теоретическо и практическо значение, защото съществено допринася за цялостното проучване на езика и за повишаване на езиковата култура.

ТЕОРЕТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

Диалектологията има съществено значение за  и с т о р и я т а  на езика. Съвременните диалекти наред с писмените паметници са основен източник за историята на всеки език. При това диалектите имат и някои предимства пред писмените паметници, които невинаги дават надежден и напълно достоверен материал. Преди всичко писмените паметници често не отразяват живия език. Писмеността, създадена през известен исторически период, обикновено се запазва непроменена с векове и не позволява да проникват в писмените паметници повечето от особеностите на живата реч, появили се по-късно с развоя на езика. Освен това писмените паметници често не са определени точно по време, датирането им е доста условно и обхваща периоди от по един, два и повече векове. Още по-често писмените паметници не са определени по място. В много случаи те се преписват един от друг, пренасят се от една област в друга и рядко мястото на откриването им съвпада с мястото на тяхното написване. Най-сетне писмените

28

паметници в по-голямата си част са религиозни по съдържание и не отразяват еднакво цялото богатство на езика, особено що се отнася до речника. Изобщо редицата недостатъци на писмените паметници като надеждно свидетелство за миналите етапи от развоя на езика правят диалектите първостепенен източник за историята на всеки език.

Диалектите в днешното си състояние дават данни за историята на езика поради ред свои специфични особености. Всички диалекти на един език произхождат от един общ език-основа и в общи линии се развиват еднакво, но поради по-голямата или по-малката си обособеност и отделеност в миналото, от една страна, са запазили отделни по-стари, архаични особености, а, от друга, са развили нови, свои особености. Поради неравномерното развитие на отделните страни на езика в отделните диалекти са запазени различни архаични черти, които дават възможност да се разкрие общият ход на езиковото развитие. Трябва да се има предвид обаче, че и диалектите имат недостатъци като източник за историята на езика. С днешното си състояние те дават възможност да се проследи цялостното развитие на езика само през последните няколко века, а за отделните езикови явления — и за по-дълъг период от време.

Като източник за историята на езика диалектите засягат всички негови страни — речник, граматичен строеж и звуков облик, — но сравнително най-далеч водят речниковите данни. В отделните диалекти често се пазят редица стари и интересни думи, които не се срещат в литературния език и в диалекта, легнал в неговата основа. Например в българските диалекти се откриват много  с т а р и  о б щ о с л а в я н с к и  думи, които разкриват интересни връзки на българския език с останалите славянски езици и на първо място с руски език. Такива думи са например:

ногà  — крак (Западна и Югоизточна България); рус. нога, пол. noga, чеш. noha, сърбохърв. нога;

дèтел  — кълвач (Кюстендилско, Шуменско); рус. дятел, пол. dzięcioł, чеш. datel;

вèпър  — мъжка свиня (Трънско); рус. вепрь, пол. wieprz, чеш. vepř, сърбохърв. вепар;

пòдзима  — есен (Смолянско); чеш. podzim;

ѝня  — скреж (Софийско); рус. иней, чеш. jíní;

тук  — тлъстина (Дупнишко); рус. тук, пол. tuk, чеш. tuk;

клèпам  — клеветя (Смолянско); рус. клепать, пол. klepać, чеш. klepati, сърбохърв. клепати;

клѝкам  — викам (Шуменско); рус. кликать, сърбохърв. кликнути;

29

смòтра  — мисля, смятам (Софийско); рус. смотреть, сърбо-хърв. сматрати;

мòдър  — син (за цвят, Брезнишко); пол. modry, чеш. modrý, сърбохърв. модар;

кутрѝ  — кой (Шуменско, Смолянско); рус. который, пол. który, чеш. který ;

он — той (Западна България); рус. он, пол. on, чеш. on, сърбохърв. он.

Покрай тоя вид думи в българските диалекти се срещат и думи, които са  и з в е с т н и  о т  с т а р о б ъ л г а р с к и т е  п а м е т н и ц и, но които днес не се срещат в българския литературен език. Такива са например:

ланѝта  — буза (Родопите, Тракия); стбълг. ;

въ̀си  — мустаци (Шуменско); стбълг. ;

песнѝк  — юмрук (Западна България); стбълг. ;

слèска  — далак (Дупнишко); стбълг. ;

прàмен  — влакно (Смолянско); стбълг. ;

хляф  — обор (Поморийско, Шуменско); стбълг. ;

клет  — килер (Смолянско); стбълг. ;

връ̀чва  — делва (Самоковско); стбълг. ;

дрèзга  — гъста гора (Калоферско); стбълг. ;

гръм  — нисък храст (Странджа, Севлиевско); стбълг. ;

средорèк  — остров в река (Софийско); стбълг. ;

буйèзен  — страх (Тетевенско); стбълг. ;

прàшам  — питам (Дупнишко); стбълг. ;

посинỳвам  — осиновявам (Самоковско); стбълг. ;

коштуня̀ се  — подигравам се (Казанлъшко); стбълг. ;

крап  — къс (Софийско); стбълг. ;

нѝне  — сега (Североизточна България); стбълг. ;

вèште  — още (Поморийско); стбълг. .

В българските диалекти се пазят и две думи от езика на аспаруховите българи: белчỳк — халка на верига, за която се връзва добитък (Софийско, Брезнишко), стбълг. и чапàк — горна част на сукман (Шуменско), стбълг. .

Диалектите дават ценни сведения за историческите промени в граматичния строеж на езика, като разкриват конкретния път, по който са проведени някои от тях. Например българските диалекти дават възможност да се проследят някои от последните етапи в развоя на формата за бъдеще време в българския език, която днес е аналитична и се образува с помощта на частицата ще и сегашно време на спрегаемия глагол. Срещу старобългарското

30

в днешния български литературен език има форма ще пия, която произлиза от по-старо , т. е. частицата ще се е развила от старобългарския спомагателен глагол , като е минала през различни етапи, част от които са засвидетелствувани в днешните български диалекти. Така в едни български диалекти, като пирдопския, бъдеще време се образува не с частица ще, а със сегашно време на спомагателния глагол ща и сегашно време на спрегаемия глагол, свързани със съюза да (щà да пѝа, щèш да пѝеш, щè да пѝе, щèм да пѝем, щèте да пѝете, щàт да пѝат). В други диалекти, като ботевградския, в първо лице, един. число има спомагателна глаголна форма ща, но в останалите лица и в множествено число тя не се спряга, а е само ще (ща да пѝа, ще да пѝеш, ще да пѝе, ще да пѝем, ще да пѝете, ще да пѝат), като покрай формите със съюз да се срещат и форми без тоя съюз (ща пѝа, ще пѝеш, ще пѝе и пр.). В трети диалекти, и те са най-много, бъдеще време се образува, както в литературния български език, с частица ще, респ. ше, че, ке, жъ, зъ и пр., и сегашно време на спрегаемия глагол (ще пѝя, ще пѝеш, ще пѝе; ше пѝя, ше пѝеш; ке пѝя, жъ пѝя, зъ пѝя и пр.). Така данните от българските диалекти помагат да се възстановят част от отделните етапи, през които глаголната форма се е превърнала в частица ще, която пък от своя страна е претърпяла ред фонетични промени. Интересно е да се изтъкне постепенността на прехода от глаголна форма в частица, при който глаголната форма изчезва най-сетне в 1 лице, един. число. Изобщо в спрежението формата за 1 лице, един. число заема особено място, затова в някои диалекти, като елинпелинския говор, частицата за първо лице е кю (кю чèта, кю пѝша), а в останалите лица и в множествено число е ше (ше четѐш, ше четѐ, ше четѐме, ше четѐте, ше четàт; ше пѝшеш, ше пѝше и пр.).

Българските диалекти дават интересни указания и за бъдещото развитие на някои форми за бъдеще време. В българския литературен език и в повечето от говорите отрицателните форми за бъдеще време се образуват с глаголната форма няма, която е на път да се превърне в частица, понеже не се мени по лице и число, и с формите за сегашно време на спрегаемия глагол, свързани чрез съюза да (ня̀ма да пѝя, ня̀ма да пѝеш, ня̀ма да пѝе, ня̀ма да пѝем и пр.). Има обаче български диалекти като еркечкия, в който глаголната форма няма вече се е превърнала в частица и не се свързва чрез съюза да (ня̀ма пѝя, ня̀ма пѝеш, ня̀ма пѝе, ня̀ма пѝем, ня̀ма пѝете, ня̀ма пѝят) подобно на положителната форма (ще пѝя, ще пѝеш и пр.).

31

Българските диалекти дават интересен и богат материал, който позволява да се определи част от пътя, по който българският език преминава от синтетизъм към аналитизъм, т. е. за пътя, по който изчезват падежните форми при имената. В отделните говори се пазят различни фази от разпадането на склонението, и то, като се почне от родопските и изобщо югоизточните говори, които имат, сравнително взето, най-много падежни форми, и се мине през североизточните балкански говори, които имат по две падежни форми при лични имена и при родствени названия от мъжки род, та се стигне до повечето от западните, които нямат никакви запазени падежни форми при имената освен някои лексикални падежни остатъци при наречията. При това данните от диалектите дават възможност да се установи бавната постепенност, по която е станало и по която става изобщо изчезването на падежните форми, и то:

а) отначало изчезват падежните форми за множествено число, а след това формите за единствено число;

б) от трите рода — мъжки, женски и среден — най-рано изчезват падежните форми в среден род, след това в женски род, а най-сетне в мъжки род;

в) от отделните категории думи най-рано изчезват падежните форми при названията на неодушевени предмети, след това при одушевените, като най-дълго се задържат при личните и отчасти при роднинските названия;

г) от отделните падежи най-рано изчезват формите за местен и творителен, след това за дателен и родителен, а най сетне за винителен падеж.

Диалектологията има съществено значение и за  л и т е р а т у р н и я  е з и к. Тя осветлява много от неговите норми и допринася за правилно разрешение на някои спорни и неустановени въпроси, за установяване на правилни норми в него и пр. За литературни езици с дълга писмена традиция като руски, френски, английски и пр., които представят един диалект, издигнат до литературен език, данните от диалектите нямат толкова съществено значение, но за езици като българския, които нямат особено дълга писмена традиция и които не представят един диалект, издигнат направо до литературен език, данните от диалектите са много важни.

Например редица спорни въпроси в българския литературен език, като употребата на пълната и кратката членна форма при имената от мъжки род, единствено число могат да бъдат правилно разрешени, като се вземат под внимание и данните от

32

българските диалекти. Българските диалекти ясно показват, че сега съществуващото правило за разграничаване на тия форми според синтактичната им служба е напълно изкуствено, защото няма български диалект, в който да се употребяват две различни форми и изобщо да се различават именителни и неименителни форми при членуваните съществителни имена от мъжки род. В диалектите обикновено се използува само една членна форма, и то в повечето диалекти само кратката, а в малко диалекти само пълната.

Диалектологията допринася и за осветляване на редица особености на литературния език, като например някои от дублетните форми в езика. Фонетичните, морфологичните, акцентните и лексикалните двойни форми (дублети) в българския питературен език в повечето случаи са последица от различни диалектни влияния. Например формите жèтва и жъ̀тва, жèден и жàден, шèпа и шъ̀па, шèтам и шъ̀там, чèдо и чъ̀до, зàек и зàяк и пр. са последица от различната съдба на старобългарската малка носовка ѧ след съгласните ж, ш, ч и й в отделните говори. В едни говори, предимно югоизточни, тя се е запазила по-дълго време и след това е преминала в гласна е (стбълг. > жетва, > шепа, > чедо, > заек), а в други, предимно североизточни, не се е запазила, а е преминала в голяма носовка и след това в ерова гласна (стбълг. > србълг. > жътва; > шъпа). С влиянието на отделните български диалекти се обяснява и наличието на дублетни форми, като: прòсек—прòсяк, босѝлек—босѝляк, дошèл—дошъ̀л, веднàж —веднъ̀ж, магèсник—магьо̀сник, слъ̀нчев—слъ̀нчов, чуждозèмен — чуждезèмен, вàше—вàшо; тòзи—тòя, товà—ту̀й, нѝе—нѝй; овцè—овцѝ, крилè—крилà, коленè—коленà—колèни, рогà—рогòве; кàшлям—кàшля, пòмпам—пòмпя, ние четèм—ние четèме, хòдим—хòдиме, лѝпа—липà, ѝскра—искрà, мàсло—маслò, вѝно—винò, зъ̀би—зъбѝ, пòтя се—потя̀ се, брòя—броя̀; тъ̀рся—дѝря, слàдък—благ, отговàрям—отвръ̀щам, но—та и пр.

ПРАКТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

Покрай теоретическото си значение диалектологията има и важно  п р а к т и ч е с к о  з н а ч е н и е  при обучението по роден език. Основна задача на учителя по роден език е да насажда у своите ученици навици за правилна употреба на литературния език в неговата писмена и устна форма, да повишава тяхната езикова култура. С тая си задача обаче той не може да се справи

33

успешно, ако не е запознат между другото и с диалектологията, ако не познава особеностите на отделните диалекти, защото значителна част от грешките в писмената и устната реч на учениците са отражение на особености на диалекта, в средата на който те са се родили и израснали. Затова учителят не трябва да поставя на една плоскост всички грешки, които се срещат в устната и писмената реч на учениците, не трябва да смята, че те се дължат само на незнание. Той трябва ясно да разграничава грешки, които се дължат на диалектно влияние, от грешки, които се дължат на други причини, като слаби граматични познания, недостатъци в обучението и пр. И изправянето на тия два вида грешки трябва да става по различен начин. В своята работа учителят от всички степени и видове училища е длъжен да спира вниманието на учениците си върху особеностите на родния им диалект или на диалектната среда, в която живеят, да ги съпоставя с особеностите на литературния език и така по пътя на сравнението да изгражда у тях здрави езикови и правописни навици. При това, като излиза от конкретните особености на местния говор и от отношението му към литературния език, той трябва да насочва вниманието си в една или друга посока.

Например при усвояване на  я к а н е т о  в българския литературен език учителят трябва да полага по-големи старания и да отделя много повече време на територията на западните говори, защото в тия говори т. нар. променливо я на мястото на старобългарската гласна ѣ се изговаря само като е (бел, бèли, млèко, млèчен). По-малко усилия и по-малко време трябва да отделя учителят на територията на югоизточните говори, в които променливото я се изговаря само като я (бя̀л, бя̀ли, мля̀ко, мля̀чен), а сравнително най-малко време и най-малко усилия са необходими на територията на североизточните говори, в които променливото я в общи линии се изговаря, както в литературния език (бял, бèли, мля̀ко, млèчен). Трябва да се има предвид обаче, че в много от североизточните говори якането не съвпада с литературното якане, което е изградено върху централния балкански говор, обхващащ Габровско, Ловешко, Троянско и съседните им земи. Например в пирдопския говор се среща якав изговор пред  ш и ж (ня̀што, сря̀штам, уся̀штам, мря̀жа), в тетевенския говор се изговарят якаво редица едносрични думи (мят „мед”, бяк „бяг”, цяф „цев”), в сливенския говор краесловният ят във всички случаи се изговаря якаво (къдя̀, дубря̀, двя) и пр.

34

При усвояване на правописа и правоизговора на неударените широки гласни а, е, o пък трябва да се постъпва по друг начин. В областта на западните говори трябва да им се отделя най-малко време, защото в тия говори поначало няма съществена разлика между ударени и неударени гласни. В областта на югоизточните говори трябва да им се отделя повече време, и то главно на гласната о, защото в тия говори се среща пълна редукция само при тая гласна, а в областта на североизточните говори трябва да им се отделя най-много време, защото в тия говори в неударено положение не се срещат гласни а, е, о.

Подобни разлики има и в много други случаи и затова е необходимо в обсега на всеки говор да се постъпва различно, ка го се излиза от неговите особености. Трябва да се има предвид, че няма български диалект, който по своите особености да е равен на българския литературен език, че всеки диалект се отличава в едно или друго отношение и в една или друга степен от литературния език, и затова е необходимо системно да се отстраняват диалектните елементи в устните и писмените прояви. Най-общо казано, в областта на  з а п а д н и т е  говори трябва да се обръща внимание освен върху якането още и върху твърдия изговор на някои глаголни и именни форми (спъ вм. „спя”, вървъ̀ им. „вървя”, бдът вм. „бдят”, нòсът  вм. „носят”, учѝтелът вм. „учителят”), върху ударението на някои думи и форми (ръ̀ка вм. „ръкà”, ѝгла вм. „иглà”, чèта вм. „четъ̀”, прòчета вм. „прочетъ̀”), върху частицата за бъдеще време, върху глаголното окончание за 1 лице, единствено число, сегашно време при глаголите от I и II спрежение (четèм вм. „чета”, нòсим вм. „нося”), върху отделни думи и пр. В областта на  с е в е р о и з т о ч н и т е  говори пък трябва да се обръща внимание върху различните видове прегласи (полèни вм. „поляни”, едè вм. „яде”, ѝстена вм. „истина”, ту̀рчън вм. „турчин”), върху ъкавия изговор на съществителните имена от женски род (ръкъ̀ вм. „ръка”, глъвъ̀ вм. „глава”) и пр. А в областта на  ю г о и з т о ч н и т е  говори трябва да се обръща внимание върху изговора на мекото а, което не се среща в тия говори (йèгне вм. „ягне”, жèлну вм. „жално”, дъштерè вм. „дъщеря”, Марѝе вм. „Мария”), върху съгласните ш, ж, ч, които винаги са само меки (кушя̀ра вм. „кошара”, жя̀ба вм. „жаба”, чяс вм. „час”) и пр.

Изучаването на диалектологията и запознаването с диалектните особености ще помогне на учителя да се освободи и от диалектните остатъци в собствената си реч, което е първата му

35

задача. Не може да се бори успешно с диалектните елементи тоя, който ги допуска в собствената си реч.

Покрай овладяването на литературния език в неговата устна и писмена форма учителят по роден език е длъжен да изгради у своите ученици и здрава езикова култура. Един от елементите на тая култура е изработване на правилно отношение към литературния език и към диалектите.

Всред широките народни слоеве, а до голяма степен и всред интелигенцията все още широко са разпространени неправилни схващания за диалектите и за тяхното отношение към литературния език. Мнозина смятат диалекта, чиито носители днес са главно селяните, за „развален”, „покварен” литературен език, а диалектните особености за „грешки”, за „отклонения” от правилната литературна реч. Затова някои лица, които говорят на диалект, пред външни непознати лица, и то обикновено граждани, се срамуват от речта си и се стараят да я избягват. На учителя по роден език се пада задачата да води борба с тия напълно погрешни схващания за същността на диалектите и на литературния език. Той трябва да изгради у своите ученици правилно, научно отношение към диалекта, към речта на техните родители, към говора на средата, в която са се родили и израснали. Нашият образован гражданин трябва да знае, че диалектите са напълно естествена езикова проява, която все още има своето право на съществуване, че не са „развален” литературен език, че са много по-стари от литературния език, който се е изградил върху тях през последните два века. Освен това учителят трябва да създаде правилно отношение към всички диалекти и да премахне наивното схващане, че единствено „нашият” роден говор е правилен, а останалите диалекти са неправилна, изопачена българска реч.

С т о й к о в, С т. Диалектологията и нейното значение за цялостното проучване на езика. — Бълг. ез., 1955, № 1,10—18;

С т о й к о в, С т. Постижения и задачи на българската диалектология. — Бълг. ез., 1959, № 4—5, 340—346;

К а б а с а н о в, С т. За обучението на литературен български език в диалектна среда. С, 1966. 94 с.;

Т е к у ч е в, А. В. Основи методики орфографии в условиях местного диалекта. М., 1953. 384 с.;

Т и л к о в, Д. Учителят по български език и литература и диалектните навици на учениците. — Бълг. ез. и лит., 1959, № 2, 49—53;

С л а в ч е в, М. За работата на учителя при преодоляване диалектните навици на учениците. — Бълг. ез. и лит., 1961, № 2, 45—48;

М л а д е н о в, Ц. Усвояване на книжовния изговор в диалектни условия. — Бълг. ез. и лит., № 3, 16—26;

У м л е н с к и, И в. Диалектни стилни грешки в писмените работи на ученици от Кюстендилско. — Народна трибуна (Кюстендил), № 1, 3 ян. 1962.

 

[ А н т о н о в а, Е л. Преодоляване на диалектните отклонения в речта на учениците. — Начално образование, 1981, № 7, 41—45;

Б а й ч е в, Б. Книжовната фонетична норма и диалектната среда. — Начално образование, 1970, № 4, 19—24;

36

В и д е н о в, М. Пренебрегнат принцип в обучението по български език. — Учителско дело, № 74, 21 дек. 1971;

В и д е н о в, M., С. H. С а в о в, Преподаване на фонетика в диалектна среда. — Бълг.ез. и лит., 1968, № 3, № 41;

И в а н о в, Й. Н. Някои въпроси на обучението по български език и литература в диалектна среда. — Бълг. ез. и лит., 1969, № 2, 29—43;

Й о л о в, H. Преодоляване на диалектните речеви навици у децата от предучилищна възраст. — Предучилищно възпитание. 1979, № 3, 13—18;

М л а д е н о в, M. С л. Учителят и диалектните привички. — Народна култура, № 6, 10 февр. 1962;

У м л е н с к и, Ив. Някои особености на кюстендилския говор с оглед към борбата с диалектните навици на учениците. — Бълг. ез. и лит., 1966, № 4—5, 16—46;

Ч и з м а р о в, Д. Правописни трудности във връзка с редукцията на гласните в българския език. С, 1970. 112 с.] М. Сл. М.

[Previous] [Next]

[Back to Index]