Всекидневието на българите през XII-XIV век

Йордан Андреев

 

4. ВОЙНАТА И МИРЪТ

 

(Въоръжение)
(Забележителни битки)
(Мирни договори, владетелска йерархия)
(Династични бракове)
(Дипломатически акции)

 

Второто българско царство просъществувало малко повече от две столетия (1185—1398 г.). За тези 208 години историческите хроники са записали спомена за 76 войни, водени на българска територия с повече от 251 сражения, някои от които останали паметни. Посочените по-горе цифри касаят изключително междудържавни отношения, при които войните като по правило завършвали с подписването на мирни договори. Други 38 войни трябва да запишем в актива на самостоятелните феодални владетели — понякога те преграждали пътя на чужди нашественици, но често вдигали меч и срещу търновските владетели. А най-често воювали срещу едните и другите ей така, за слава и удоволствие (тези малки бодри войни), сякаш да потвърдят старата истина, че на Балканите имало малко земя, много владетели и още повече необуздани амбиции. Към дългия списък на военните конфликти трябва да прибавим и 23 държавни преврата, някои от които имали характера на истински граждански войни.

 

Известията за отбелязаните по-горе военни конфликти са записани преимуществено във византийски, латински, маджарски, арабски, османски, сръбски и български хроники. В повечето случаи там се говори за военни кампании; които вървяли предимно в южна, югозападна и северозападна посока. В пълна неизвестност остават събитията (следователно и войните) по североизточната българска граница, а през XIII в. например това е най-узявимата част от държавната ни територия. Следователно списъкът на войните е много по-дълъг — тези две столетия представлявали време на непрекъснато военно напрежение и почти всяка година адската стихия на войната вземала от българите своя кървав данък. С други думи, през XII—XIV в. войната представлявала всекидневие за българите, а мирните

 

133

 

 

години се припомняли като някакво щастливо изключение.

 

Няколко примера в подкрепа на току-що казаното. Станало е традиция да се превъзнася управлението на цар Иван Асен II, защото при него народът на българите бил честит да изживее много мирни години. Наистина през първите десетина години от управлението му народът се радвал на относително спокойствие, но го заплатил на висока цена. Последвали 8 войни (някои твърде кръвопролитни), повечето от които били резултат на недалновидна политика и лошо пресметнати действия. Има едно друго обстоятелство, което, предопределя идиличните представи за епохата на цар Иван Асен II: сравнението между неговото време и това на предшествениците му. Известно е, че първите три десетилетия от съществуването на Второто българско царство били запълнени с непрекъснати войни. В началото (при Петър, Асен и Калоян) те имали преимуществено освободителен характер, но при управлението на цар Борил (1207—1218) нещата се променили чувствително: Борил водил 6 войни (с латинци, маджари, сърби и др.), но най-кръвопролитни били стълкновенията му с вътрешната опозиция. Не случайно един сръбски извор го назовава

 

„мъчител, чиято душа се радва; когато, пролива кръвта на своя народ, защото избил безбройно множество от хора, сякаш с това искал да унищожи небето и земята."

 

В тези твърдения има явни преувеличения, но същевременно те представят истинския лик на узурпатора, който с най-голямо вдъхновение воювал срещу съплеменниците си, като не се стеснявал да търси чужда помощ за разправа с метежниците. Най-продължителна била войната му със законния наследник на престола Иван Асен II. Византийският историк Георги Акрополит твърди, че тя продължила цели 7 години, което е напълно вероятно, като отчитаме изравнените сили на враждуващите болярски групировки.

 

Изглежда, че с най-много мирни години дарил българите цар Теодор Светослав (1300—1321 г.). Историческите хроники са документирали само една негова война с Византия и едно друго незначително сблъскване с генуезците. Останалите години Теодор Светослав прекарвал в мир със съседите си. На него принадлежи

 

134

 

 

и заслугата, че отстранил (макар и временно) татарската заплаха, която тегнела над българите цели 60 години.

 

Дестабилизиращите фактори, които предопределяли вечното военно напрежение на Балканите, били от различно естество. На първо място трябва да посочим стратегическото положение на българските земи: тук задължително се пресичали пътищата на всички завоеватели, независимо дали тръгвали от изток, към запад или от юг към север, към вътрешността на европейския континент.

 

През XI—XII в. например през река Дунав постоянно връхлитали варварските племена, които представлявали последната вълна от т. нар. Велико преселение на народите. Става дума за печенези, узи и кумани, които така опустошили земите северно от Балкана, че почти обезлюдили източната им половина.

 

От началото на 40-те години на XIII в. започнали нахлуванията на монголите. Съвременниците свързвали страшните им опустошения с второто пришествие и ги нарекли „тартари" (т. е. хора от пъклото), сякаш за да се убедят, че тепърва им предстои да изтърпят най-страшните ужаси на войната. Татарската завоевателна стратегия препоръчвала поголовното избиване на населението, разрушаването на градовете и селата и унищожаване на добитъка и посевите. За размера на опустошенията им в българските земи можем да съдим от коментариите на византийските историци — те твърдят, че почти всяка година татарите правели от земята на мизите (т. е. българите — б. а.) „мизийска плячка". Сравнението е наистина сполучливо, макар и да навява спомена за отдавна преминали времена. Впрочем нека да дадем думата на един византийски автор — когато описва поредното татарско нашествие на Балканите, той заявява: „да се разкаже за ужасите, които извършват те, трябва да се пише не с букви, а със сълзи".

 

От 30-те години на XIV в. започнал щурмът на османските турци. Съвсем разнебитена, Византия, не успяла да прегради пътя на нашествениците, които сполучили да установят господството си над Проливите. За разлика от другите насилници османците се вдъхновявали не само от придобитата плячка, по и от мисълта за трайно овладяване на балканските територии.

 

135

 

 

Съвременните изследователи се задоволяват да коментират нахлуванията им, примесвайки ги с тъжни размишления за нещастията, които връхлетяли върху градовете и селата на Тракия.

 

Още през XIV в. можем да прочетем сурови обвинения срещу император Йоан Кантакузин, цар Иван Александър и крал Стефан Душан, че пропуснали златния шанс да ликвидират в зародиш турската заплаха. Съвременната историография ги вини с още по-голяма строгост. Но редица са обстоятелствата, които налагат смекчаване на отдавна произнесената присъда. Фактите свидетелствуват недвусмислено, че турската опасност далеч не била подценявана. Не липсвали и покани за съвместни действия — издигали ги последователно византийските императори и българските царе. Но политическата обстановка далеч не се слагала в полза за християнските държави. Никак не било лесно да се намери стратегически вярното решение, при положение че на Балканите имало 40 (!!!) самостоятелни държави, залисани най-вече в собствените си вражди и постоянно воюващи помежду си. Сигурно може да се смята едно: ако плановете за изгонването на турците бяха осъществявани с такава страст , каквато се влагала в междуособните войни, съдбата на Балканите навярно би била друга. Но тъй като единодействие не било постигнато, пътят на турците бил открит. За българите втората половина на XIV в. е запълнена с постоянни военни неуспехи и политически нещастия.

 

С имената на печенези, узи, кумани, татари и турци далеч не се изчерпва списъкът на нашествениците, които оставили горчив спомен по българската земя. Сякаш за разнообразие през тази епоха започнали кръстоносните походи, които довели до преминаването на огромни човешки маси през България — този път от запад на изток. В началото това били тълпи от селяни, запленени от наивната мечта да се обогатят в приказните отвъдморски земи. Последвали ги цели армии, облечени в желязо, които превърнали земите по протежение на големия път (от Белград до Цариград) в същинска пустиня. Например рицарите от II кръстоносен поход (1189—1190 г.) така опустошили равнините на Тракия че след заминаването им „земята изглеждала разорана с рало". Като връх на всичко рицарите

 

136

 

 

от IV кръстоносен поход дискредитирали напълно кръстоносната идея — вместо към „гроба господен" те се насочили към Цариград и го превзели след ожесточен щурм.

 

Постоянното военно напрежение по българските граници се диктувало не само от прииждането на варварските племена, но и от непрекъснатия натиск от страна на Византия. На империята се пада съществен дял от военните конфликти, записани в българската история през XII—XIV в. Войните между българи и ромеи вървяли със страшно ожесточение и се подклаждали от непримирими противоречия. Византия имала спрямо българите установена позиция, която изглеждала непреодолима: ромеите брояли българските земи за временно отстъпени на „варварите". А апологетите на завоевателната им стратегия винаги чертаели северните си граници по бреговете на река Дунав.

 

Българската политическа доктрина изглеждала не по-малко крайна и амбициозна. От времето на Омуртаг българските ханове включили в титулатурата си многозначителна формула „владетел в земята, в която се е родил". Съзнанието за „своя земя" имало точно премерен адрес и свидетелствува какъв бил отговорът на византийските имперски амбиции. По-късно тези настроения били оформени в цялостна доктрина, която била подплатена от съзнанието за военно превъзходство над ромеите. Тъкмо тази идея се защищава от цар Симеон с многозначителната констатация: „българите имат обичай да изискват чуждото, а не да дават своето".

 

В края на X и щачалото на XI в. военното съперничество между българи и ромеи стигнало критичната си точка и приключило с най-големия военен триумф на Византия. Император Василий II (Българоубиец) съвършено съкрушил българите и ликвидирал, както се смятало завинаги, заплахата от север. Византийските историци коментират забележителната победа с думите, че „бог благоизволил да обедини онова, което някога бил разделил". Изглежда, само Василий II не споделял всеобщия възторг, тъй като написал специално завещание, в което съветвал потомците си как да постъпят, ако българите замислят да се отцепят от империята. Казват, че императорът заровил завещанието

 

137

 

 

в един от манастирите край Цариград и починал с мисълта, че завинаги е осигурил господството на ромеите над българските земи.

 

Последвалите два века византийско владичество утвърдили у ромеите мисълта, че споменът за някогашното величие на българската държава е окончателно помръкнал. Властите в Цариград били убедени, че всяка мисъл за свобода у българите е завинаги погребана и „те свикнали да живеят добре под един ярем с ромеите".

 

В края на XII в. византийските историци съвсем неочаквано започват описанието на онези „илиади от злочестини", които „варварите оттатък Хем (т. е. българите — б. а.) причинили на ромеите". Като първопричина за освободителното въстание през 1185 г. те сочат злополучното решение на император Исак II Ангел да обложи с допълнителен данък българското население във връзка със сватбата си с маджарската принцеса Маргарита. Всъщност това представлявало поводът за надигането на българите — истинските причини трябва да се търсят в намерението им да отхвърлят чуждото господство. С това трябва да обясним и признанията на византийските историци, че българите „поначало били настроени високомерно към ромеите". А високото им народностно самочувствие се осланяло „на непроходимите им места и се одързостявало от крепостите им, които били твърде многобройни и стърчали над отвесни скали". Следователно укрепените пунктове по Балкана били в ръцете на българите и те само номинално признавали върховенството на императора.

 

Първи се надигнали градовете около Анхиало и Източна Стара планина. Трудно е да се каже как биха се развили тези събития, ако в същото време в Търново не започнали приготовленията, които имали за цел да превърнат стихийния бунт в организирано въстание. При освещаването на търновската църква „Св. Димитър Солунски" бил издигнат призивът: всеки да грабне оръжие и да тръгне срещу ромеите". И после „заловените във войната да не се вземат като пленници, но да се колят и избиват безмилостно, да не се освобождават срещу откуп, да не се отстъпва пред молби,

 

138

 

 

а народът да бъде твърд като елмаз и да се избиват поголовно всички заловени".

 

Този дълъг цитат е от съчинението на византийския автор Никита Хониат, който е съвременик на събитията. Приведохме го не само за да засвидетелствуваме отношението на българите към поробителите му, но и заради намерението на Хониат да изтъкне „неумолимата жестокост и отмъстителност" на българското племе. Много повече са обаче данните, които свидетелствуват обратното. Ще припомним, само два случая. Първият е във връзка с похода на император Никифор Геник към България през 811 г. — тържествуващите ромей трошали в камъните главите на пеленачетата и хвърляли малките деца под кремъците на диканите. Вторият случай е широко известен и се свързва с грозната слава на император Василий II, който се прочул с отмъстителността си спрямо българите. Зверствата на Българоубиеца никога не били забравени — тъкмо те стояли в основата на непреодолимата омраза към ромеите, която българите си „придавали неотменно от поколение на поколение".

 

Скоро войната се пренесла на юг от Балкана и се изразила в редица кървави сражения, в които и двете страни проявявали необикновено упорство. Тогава изгряла звездата на цар Асен, който смело се впуснал в безстрашни нападения, „нанасял победа след победа и трупал трофеи след трофеи". Според свидетелствата на византийските историци Тракия се обитавала предимно „от българи, които винаги таяли омраза към ромеите". Сраженията станали най-кръвопролитни по времето на цар Калоян — призивите да се върви докрай срещу ромеите постоянно били припомняни. Цар Калоян „не оставил място незасегнато от войната и изпълнил земята с безброй злини". Показателен е случаят с превземането на град Варна — българският владетел предложил на защитниците да му предадат града, но срещнал презрителен отказ. След като крепостните стени били взети на щурм, последвала разплатата — Калоян „блъскал в рова всички заловени мъже и хвърляше пръст дотогава, докато не изпълни рова. Така мястото стана общ гроб на всички".

 

С не по-малко ожесточение воювал и Иванко, който се настанил в Пловдив и се обявил открито срещу

 

139

 

 

византийския император. Иванко спечелил редица победи и това го въодушевило дотолкова, че „при пиршествата си накълцваше пленените във войната ромеи". Действията му всявали ужас сред ромеите — стигнало се дотам, че „императорската армия умираше от страх само когато чуеше името на неприятеля"....

 

Настаняването на рицарите от IV кръстоносен поход в Цариград и създаването на Латинската империя променило съществено обстановката. Византийската аристокрация в Тракия обещала покорност и сътрудничество на българския цар Калоян. Но скоро ромеите пристъпили договорените клетви, на които българският владетел отвърнал със страшни жестокости. Цар Калоян отправдавал действията си с гръцката измяна „казвайки, че не може да търпи тяхното коварство и неверния им нрав, и променящото се често, ежечасно тяхно поведение." Пръв пострадал Пловдив, („град честит и голям"), който бил „предаден на плячкосване и на острието на меча". Крепостните му стени били сринати със земята, а ромейската аристокрация — изтребена. На човек му настръхват косите, когато чете за зверствата на Калоян — „неговата убийствена и непримирима война, срещу ромеите довела до много потоци от кръв". Но достатъчно е да припомним думите на Калоян: той мъстял на ромеите за онова зло, което някога император Василий II Българоубиец причинил на собствения му народ. Възмездието настъпило два века по-късно — не случайно цар Калоян си прикачил запомнящото се прозвище — „Ромеубиец" и се показал като „враг и отмъстител на ромеите".

 

Към началото на XIII в. българи и ромеи били вече изтощени от продължителния си двубой и очаквали времето, когато ще се намери разумен владетел, който да сложи край на безсмислените кръвопролития. Основания за наближаването на нови времена трябва да се търсят и в чисто морален план. С унищожаването на Византия през 1204 г. били погребани и политическите ѝ идеали — това до голяма степен разколебало духа на непримиримостта, който определял отношенията ѝ спрямо българите. Наближавало времето, когато на взаимното изтребление трябвало да се сложи край.

 

Той настъпил след прочутата победа на цар Иван

 

140

 

 

Асен II при Клокотница през 1230 г. Пленените ромеи очаквали с ужас разплатата на гордия победител и сигурно си припомняли страшните времена на цар Калоян. За всеобща почуда Иван Асен II се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщинаната, и ги отпратил по градовете и селата им. С тази си постъпка българският владетел си спечелил всеобщо възхищение и скоро градовете и крепостите на обширната епирска държава се покорили пред щастливия победител. Благородството, проявено от цар Иван Асен II, било в пълно противоречие с действията на Калоян, който смятал, че „унищожаването на ромеите ще му донесе сигурност и че ще стане по-страшен и че ще спечели по-скоро приятелството им, отколкото омраза". С това най-вече трябва да обясним парадокса, защо цар Калоян умеел да побеждава в сраженията, но не успял да спечели нито една война, докато само една спечелена битка донесла на цар Иван Асен II сетнините на една толкова победоносна война, каквато няма записана в историята на Второто българско царство.

 

От времето на цар Иван Асен II наченал качествено нов етап в българо-византийските конфликти. Истина е, че войните продължавали с неотслабваща сила, но победителят бил длъжен да се придържа към определени норми при третиране на победения. Оттогава останал обичаят „да се освобождават невредими пленените, с изключение на знатните, така че се случвало да загинат само онези, които се противопоставяли в сражението". Съществуващите споразумения вменявали едно задължение — то имало силата на „закон, предаван винаги без промяна на потомците, а именно да лишават неприятеля само от имуществото, но да не го поробват и да не убиват никого извън сражението". Този закон касаел съдбата на мирното население, което обитавало района на военните действия. Наистина то страдало от непрекъснатите войни, но за сметка на това имало увереността, че независимо от превратностите на войната животът и честта му са гарантирани.

 

Строгите военновременни закони били нарушени само веднъж, когато Византия се намесила активно в селската война в България начело с Ивайло — намерението

 

141

 

 

ѝ било да постави на търновския престол своето протеже Иван Асен III. Бруталните действия на император Михаил VIII Палеолог предизвикали ответна реакция, тъй като на карта били поставени крайните цели на въстанието. Най-вече класовият характер на селската война предопределил непримиримостта в действията на воюващите страни. Българите си припомнили суровите закони на войната от времето на първите Асеневци. Ивайло не проявил никаква милост към нашествениците, а те пък знаели добре, че „да попаднеш в ръцете на Лахана (т. е. Ивайло), било равносилно на смърт". Византийските историци обясняват действията на селския цар с „варварската му ярост" и неговата „крайна жестокост". Всъщност ставало дума за независимостта на България, а това извиквало на живот военните добродетели от миналото. И за почуда на ромеите многобройните им армии търпели срамни поражения от малобройните и лошо обучени селски войски. Причините са както в пълководческите способности на Ивайло, така и в ентусиазма на селската му войска — ромеите влизали разколебани в сраженията, „защото се отправяли срещу неприятеля съвсем паднали духом пред ужасите да бъдат пленени". Ивайло пък ги нападал подобно на „вълк на агнета" и победите му като по правило завършвали с клане на пленените ромеи.

 

През останалото време българи и ромеи съблюдавали строго съществуващите, правила и обикновено генералното сражение (не много кръвопролитно) решавало изхода на войната. Само веднъж византийският император Андроник III престъпил суровите запрещения на военния закон. През 1332 г. той нахлул в българските земи и ги подложил на страшно опустошение. Разказват, че императорът опожарявал всичко по своя път и даже „не щадял намиращото се на хармана жито". Някои византийски историци обясняват последвалото поражение с престъпването на военновременните закони и безпричинното опожаряване на полето заедно с посевите.

 

С идването на турците настъпил качествено нов етап във военните конфликти на Балканите. За почуда на местното население нашествениците им припомнили отдавна забравените времена, когато връхлитанията

 

142

 

 

на вражата войска се съпровождали с най-кървави насилия. Всеки поход на османците по нашите земи се коментира със следните ужасяващи подробности: „те избиха, поробиха и ограбиха". Като връх на всичко пришълците от Мала Азия се вдъхновявали от суровите правила на ислямския военен закон, който препоръчвал враждебна непримиримост спрямо иноверните народи. „Избиванията и поробванията" съпровождали всяка военна кампания на турците; пристъпите им са отбелязани с разказите за „мъже, жени и пеленачета, които бивали убивани, или продавани в робство", а пътят им бил озарен от „разрушени селища, осквернени храмове и опозорени девици". Страшни жестокости съпровождали пристъпите им в укрепените български твърдини — обикновено османските хронисти коментират завладяването на един или друг български град с многозначителната забележка, че защитниците на крепостта били: „изкълцани" ( т. е. изклани"), а жените и децата станали плячка на победителите. Свирепостта, проявявана от завоевателите, изглеждала толкова неочаквана, че им дала едно психологическо предимство, което в не малка степен предопределила съдбата на българския народ.

 

Другият „вечен" противник на българите през тази епоха били маджарите. Те се появили по българските граници още през IX в., в началото като съюзници, а впоследствие като силен и опасен противник. Ударът, който им нанесъл цар Симеон, ги отхвърлил на запад — в среднодунавската равнина, (в т. нар. Пуста), където маджарите намерили новата си родина. Впрочем те овладяли тези територии след упорита борба срещу местните български управители — старите маджарски хроники неизмерно подчертават „българското високомерие", с което били посрещнати предложенията за мирно разрешаване на конфликта. От този момент северозападът се превърнал във вечна грижа на българската дипломация. Случвало се българи и маджари да воюват заедно с ромеите, но много по-често маджарските войски се устремявали на юг, като подлагали на опустошения българските територии.

 

Възстановяването на българската държава в края на XII в. раздухало старите вражди. Спорът вървял за властта над областите около Белград и

 

143

 

 

Браничево — тези земи представлявали „ябълката на раздора" между двете държави. И, разбира се, споровете се разрешавали със силата на оръжието, а войните следвали една след друга, при това много кръвопролитни. В началото успехът съпътствувал българите. Цар Калоян сполучил да отхвърли маджарските войски — в тази война се прочули със жестокостите си куманските му съюзници. Спорът за владеенето на Белград и Браничево взел такива размери, че въпросът бил отнесен до арбитража на папа Инокентий II — той признал тези земи за изконно български територии.

 

Цар Борил отстъпил оспорваната земя заради помощта, която маджарите му оказали при потушаването на едно въстание във Видин. Според една маджарска хроника войските на крал Бела проявили голям героизъм, но много по-големи били жестокостите, които съпроводили влизането им във Видин. Положението било възстановено от цар Иван Асен II и до средата на XIII в. властта на българите изглеждала непоклатима. Но през втората половина на столетието надмощието минало окончателно на противниковата страна. Българите се помъчили да отразят маджарския натиск с помощта на самостоятелните феодални владетели Ростислав Михайлович и Яков Светослав — владенията им трябвало да служат като буферна зона между двете държави. Към началото на XIV в. Белград и Браничево станали трайно притежание на маджарската корона. Оттогава главен обект на домогванията им се очертал Видин — стигнало се дотам, че през 1363 г. маджарите превзели прочутата дунавска крепост и отвели в плен на видинския цар Иван Срацимир.

 

На турската инвазия било съдено да сложи край на продължителния двубой между маджари и българи. При цар Иван Шишман българската дипломация насочила усилията си за осъществяването на българо-маджарски съюз срещу нашествениците — за съжаление тези планове не се осъществили. Някаква горчива ирония се съдържа в предизвикателното твърдение на султан Баязид, че никой от противниците му не съумял да извлече някаква съществена изгода от съюза си с маджарите — и като доказателство той назовал имената на българските царе.

 

В края на XII и началото на XIII в. българската

 

144

 

 

войска се формирала на принципа на опълчението, т. е. търновските царе призовавали под знамената си всички мъже, които били способни да носят оръжие. Принципът на най-широката представителност имал несъмнени преимущества. „Въоръженият народ" се вдъхновявал от най-чист патриотизъм, а всенародната подкрепа придавала на опълчението допълнителна увереност в собствените сили. Това позволявало на българските владетели да извеждат на бойното поле многочислени армии. Например през 1189 г. българският цар Петър предложил на Фридрих Барбароса (водача на III кръстоносен поход) 40 000 армия, ако немският император оглави съвместен поход срещу Цариград. През 1204 г. цар Калоян обещал на рицарите от IV кръстоносен поход армия от 100 000 бойци — тогава вървяла обсадата на византийската столица. Посочената по-горе цифра (тя е записана от един западен хронист) на пръв поглед изглежда преувеличена, но друг един автор съобщава, че цар Калоян имал под знамената си 40 000 конници и „безчислена пехота". А друг един византийски автор твърди, че войската, с която Калоян обсадил Солун през 1207 г., била „повече от пясъка в морето". Това сравнение (както и едно друго, което сравнява числеността на войските му с „броя на пролетните цветя") е похват, присъщ на средновековните книжовници и с него обикновено се означава множество. С положителност знаем, че преди битката при Одрин (1205 г.) цар Калоян разполагал с армия от около 30 000 българи, без да себроят куманските му съюзници, които наброявали 14 000. Няколко години по-късно цар Борил извел на бойното поле край Пловдив (1208 г.) армия от 33 000 човека. Това положение се запазило някъде до средата на века — като по правило във военните действия (и от двете страни) вземали участие големи човешки маси. В потвърждение на това ще посочим, че в края на управлението на цар Иван Асен II през българските земи преминала армия от 100 000 войни, които бързали на помощ на Латинската империя.

 

През втората половина на XIII в. във военните кампании започнали да вземат участие все по-малък брой войски. Това било продиктувано от обстоятелството , че съществуващият дотогава принцип на набиране

 

145

 

 

на войската (въоръженият народ) губел своята привлекателност. Първо, защото селяните за дълго били откъсвани от земята, което се отразило неблагоприятно за стопанския живот. Това положение можело да бъде оправдано, когато ставало дума за независимостта на държавата или когато обстановката, диктувала време на върховно военно напрежение. Но с решаването на тези проблеми отпаднала необходимостта да се държи на военна нога целият народ. Не бива да се забравя и това, че по-голямата част от опълчението се състояла от зле въоръжени и обучени селяни, които почти не знаели какво е боен ред, трудно се поддавали на дисциплина, и още по-лесно можели да разстроят своите редици. Немалка част от тези войски представлявали просто въоръжени тълпи (с едно само копие или тояга), които марширували под знамената с надеждата да се обогатят на неприятелска територия.

 

За разлика от „въоръжения народ" редиците на новата армия се попълвали от професионални войни, за които войната представлявала истински занаят. Платената войска била много добре обучена, разполагала с тежко защитно въоръжение, а колоните ѝ лесно се прегрупирали в зависимост от обстановката. В тази армия всичко било подчинено на здрав ред и дисциплина, а това я правело страшна военна сила. Значително нараснала и ролята на тежковъоръжената конница (тя била създадена по модела на западното рицарство), която най-често решавала изхода на сраженията. Реорганизацията на армията многократно увеличила ударната ѝ мощ, което автоматически се отразило на нейната численост — през XIV в. войските били сравнително малобройни. Така например, преди битката при Велбужд (1330 г.) българският цар Михаил Шишман имал под знамената си 12 000 българи и 3000 татарски наемници. А при битката край Русокастро (1332 г.) цар Иван Александър извел на бойното поле 8000 армия, към която се присъединили и 2000 татари. На тези сили император Андроник III успял да противопостави армия едва от 3000 бойци.

 

Летописците твърдят, че през XIV в. сраженията преминавали все така ожесточено. От описанията им личи, че войските извършвали сложни маневри, които

 

146

 

 

имали за цел обкръжаването на вражеските сили, отрязването на фланговете или пък пробив в центъра на неприятелските редици. С най-много подробности разполагаме за сражението при Русокастро — то продължило цели 3 часа и в него взели участие общо (от двете страни) 13 000 души. Очевидци твърдят, че то преминало през много перипетии и било съпроводено със страшни кръвопролития. Но фактите освидетелствуват една по-друга картина: от ромеите паднали убити само 37 конника и 60 пехотинци. Приблизително същите били загубите и на българите. Това подсказва за съществуването на някаква „професионална" етика на сражаващите се бойци. Надеждно защитени от предпазните си брбии, наемниците влизали в сражението с мисълта как по-лесно да обърнат в бягство неприятеля, отколкото да косят неговите редици. Стегнатите бойни редове държали войските на разстояние и те рядко се размесвали — тогава трябвало да се бият гърди в гърди и сраженията ставали много кръвопролитни. Иначе професионалните войни предпочитали да не рискуват — те знаели добре, че ще бъдат необходими и за следващото сражение. Тези добре усвоени правила придавали на войните характера на едно недотам опасно приключение, в което умението да оцелееш се ценяло много високо. А повечето от геройските подвизи се състояли в способността да удивляваш противника с викове и предизвикателства или пък с добре премерена маршова стъпка. Вероятно заради това един от византийските историци (който описва битката при Русокастро) е сметнал за необходимо да разкаже повече подробности за смъртта на бойния кон на протосеваста, отколкото за останалите перипетии на сражението.

 

Част от войските се намирали под разпореждането на отделните боляри, а друга носела гарнизонна служба по охрана на крепостите. Понякога тези части били твърде многобройни: през 20-те години на XIV в. Пловдивският гарнизон наброявал 1000 тежковъоръжени конници и 2000 пехотинци. В случай на необходимост болярите били длъжни да подпомагат владетеля със своите военни дружини. Но често те ги използвали за користни цели, а понякога и срещу търновските царе. Най-фрапиращ е случаят с подбалканските

 

147

 

 

владетели Войсил и Радослав. Военната им сила никак не била за подценяване — според твърденията на византийските историци те били в състояние да изведат на бойното поле армия от 3000 бойци.

 

Положението ставало критично при нахлуването на противникови войски, когато част от болярите не изпълнявали задълженията си. В последно време станаха известни преписите на 4 писма на цар Иван Шишман, в които прозира катастрофата; надвиснала над българската държава в края на XIV в.: в тях последният търновски цар призовава своите боляри да му изпратят час по-скоро войска в Никопол. От писмата личи решимостта на Иван Шишман да се противопостави на турците, но остава открит въпросът, дали болярите са се отзовали на настойчивите му молби.

 

Поддържането на професионална армия създавало редица неудобства и криело много опасности. Известно е, че усърдието на наемниците зависело изцяло от паричното възнаграждение, а това ги правело ненадеждни. С цената на различни обещания платената армия лесно можела да се манипулира за користни цели. Това се отнася най-вече до поведението на столичния гарнизон. Така например през 1280 г. Георги Тертер „съумял да привлече към себе си цялата войска", която послушно го обявила за български цар.

 

И накрая платената армия трябвало да изпълнява важна класова функция: да защищава устоите на съществуващия феодален ред и да смазва в зародиш всяко народно недоволство. Тази задача общо взето била изпълнявана с усърдие — за добре въоръжените наемници не представлявало трудност да разгонят някоя недоволна тълпа от селяни или пък да избият до крак разбойниците по пътищата. Само веднъж тази армия претърпяла истинско поражение, когато през 1278 г. селската войска на Ивайло набързо разгромила наемниците на цар Константин Асен.

 

По време на война търновските царе привличали и помощни войски, съставени от чужди наемници. В началото тази роля била отредена на куманите. Те се появяват по Долни Дунав през 70-те години на XI в. По всяка вероятност куманите били от индоевропейски произход, тюркоезирани някъде в далечното си минало.

 

148

 

 

Отличителната им антропологическа характеристика били русите коси и сините очи — затова руските летописи ги назовават „половци", което ще рече „сламени" (т. е. „светли", „руси") хора. Впрочем и в съвременния български език: е запазената думата „кумуден" човек (т. е. „хубав") — термин, който трябва да се свърже с народностното име на куманите и смътно напомня за физическите им качества.

 

Петър и Асен превърнали куманите във верни съюзници и с тяхна помощ била изнесена тежестта на народноосвободителпата война. Още повече ги приближил към себе си цар Калоян — той се сродил с тях, тъй като съпругата му била „скитка", т. е. куманка. Тази брачна връзка напомня времената на цар Симеон, който настойчиво се домогнал до помощта на варварските племена, които живеели в съседство с българите. Най-много Симеон залагал на съюза с печенезите и даже поощрявал браковете между двата народа — те трябвало да му осигурят спокоен тил и постоянна военна помощ. Цар Калоян довел тези намерения докрай и ги издигнал до степента на държавица политика. Фактът, че един български цар се сродил с могъщите кумански първенци, свидетелствува както за верността към поетата политическа линия, така и за средствата, чрез които тя се осъществявала.

 

Куманите били номадски народ, който обитавал необятните равнини, като се започне от делтата на река Дунав и се стигне до руските степи — там те отглеждали на воля конните си табуни. Този степен народ непрекъснато сменял местоживелищата си, зает е вечната грижа да търси пасища за своите коне — за куманите конят представлявал смисъла на човешкия живот. Ето по какъв начин византийските автори поясняват привързаността им към това животно: „Скитът (т. е. куманът) язди коня си, който го носи повреме на война, същият кон му доставя храна, като му се разреже вената, или пък разправят, че ако конят е женски, удовлетворява и животинската страст на варварина по време на поход". Въоръжението им било предимно нападателно — куманите боравели умело с „извитите лъкове", а пълните с колчани стрели висели по хълбоците им. Случвало се по време на сражение да размахват и къси копия, но всепризнато било

 

149

 

 

качеството им на изкусни стрелци с лък. В близък бой използували и мечове, но избягвали продължителните схватки и предпочитали да заловят противниците си с т. нар. „аркани", т. е. ласа.

 

Всеки куманин тръгвал на война с десетина коня, които често сменял по време на непрекъснатата езда — така те преодолявали за късо време големи разстояния. Върху повечето коне те товарели заграбената плячка. Реките не представлявали за този народ никаква преграда. Византийските историци твърдят, че куманите лесно преминавали през Дунава с помощта на кожени мехове, които пълнели със слама. Съшивали ги така грижливо, че „дори и най-малката капчица влага не прониквала вътре". След като привържели меха към опашката на коня, те възсядали този своеобразен спасителен чувал и лесно преплували голямата река, „като си служели с коня вместо лодка". Впрочем не били редки случаите, когато куманите преминавали реките с помощта на салове.

 

Действията им по време на война не могат да бъдат окачествени иначе, освен като светкавични: те „връхлитали по-бързо от птиците, които порят въздуха". На всички била известна „безумно смелата им дързост" — куманите преминавали през противниковата територия като „силна буря, която унищожава всичко по своя път". При фронтална атака на противника те се стремяли да го увлекат в преследване. След това изведнъж се обръщали назад и нападали повторно „по-бързо от мисълта", като се сражавали още по-яростно. Тези привидни отстъпления се повтаряли няколко пъти, докато преследвачите се изморят и разтеглят редиците си. Тогава куманите се обръщали за последен път и се хвърляли на щурм, който обикновено завършвал с клане.

 

Помощни войски от кумани участвували във всички походи на първите Асеневци. Летописците се въздържат от споменаването на точни цифри и предпочитат да говорят за „неизброимото им множество" или пък за „тълпи, които опустошавали всичко по пътя си, като рояк скакалци". Но има данни, от които съдим, че множествотоо им не било чак толкова голямо. Например при битката край Лардея (1188 г.) цар Асен разполагал с помощна войска от кумани, която наброявала

 

150

 

 

6000 човека. В един каменен надпис, който произхожда от Преслав, се чете: „10 300 кумани". Той се датира към XI—XII в., но най-вероятно трябва да се свърже с времето на цар Асен, т. е. в този „инвентарен" надпис е отбелязана числеността на куманските подкрепления, пристигнали в помощ на българите. С положителност знаем, че в битката при Одрин (1205 г.) цар Калоян имал помощна армия от кумани, която наброявала 14 000 конници под предводителството на някой си Коча. Вероятно това ще е бил най-големият контингент, който някога е бил на разположение на търновските царе.

 

След голямата победа при Одрин куманите добили такава смелост, че се осмелили да безпокоят столицата на Латинската империя, „за да покажат храбростта си или по-скоро щастието, което ги съпровождало". На няколко пъти те даже изтребили стражите, които охранявали крепостните врати на Цариград, и се оттегляли невредими. Не случайно един от летописците на IV кръстоносен поход пише, че „облечените в кожуси" кумани били „най-страшният народ на земята и най-опасният за Империята".

 

Онова, което правело от куманите не дотам надеждни съюзници, било неумолимата им жажда за плячка, заради която били готови да пожертвуват не една, почти спечелена победа. Друг път, увлечени от намерението да разграбят неприятелския обоз, те пренебрегвали предварителните заповеди, което затруднявало управлението на войските.

 

Още по-големи рискове криел техният „сезонен" начин на воюване. Куманите пристигали в нашите земи в края на зимата, когато можели да разчитат на паша за многобройните си коне. Но към средата на лятото, когато тревата изгаряла под лъчите на жаркото слънце, те се оттегляли на север, където все още можели да намерят паша за своите табуни. Никакви молби и обещания не можели да повлияят върху тяхното поведение. Затова българските царе така планирали военните си кампании, че да започват рано през пролетта и да завършват някъде към средата на лятото. Случвало се (в зависимост от летните горещини) куманите да започнат оттеглянето си в разгара на важни събития — какъвто бил случаят с обсадата на Одрин

 

151

 

 

през 1207 г. Крепостта била готова да се предаде на цар Калоян, но за щастие на обсадените настъпили горещите дни и куманите побързали да поемат на север, което обезсмислило продължаването на обсадата — както отбелязват летописците, куманите „не можеха да воюват повече, поради лятото". А когато, жегата преваляла и започвала есента, куманите отново се завръщали — отрядите им вземат участие във всички сражения на българските войски, които са записани през хладните месеци на годината.

 

На първичната и жестока природа на тези номади трябва да отдадем повечето от опустошенията, които съпровождали походите на цар Калоян. Страшните му съюзници ознаменували появата си в тракийските земи с изстъпления, които трудно се поддават на описание: разказват, че куманите принасяли в жертва на езическите си богове, най-красивите пленници, като предварително ги бичували с камшици. Разсипването на тракийските градове и села през 1205 и 1206 г. е също тяхно дело. Куманите избягвали да щурмуват укрепените твърдини, но в редки случаи, когато се промъквали в някоя крепост, победените не можели да очакват никаква милост — цялото население (включително и кърмачетата) било избивано или продавано в робство. По всичко изглежда, че освен предварителното заплащане споразуменията между куманите и българските царе предвиждали разграбването на някои градове. След такива погроми куманите се завръщали на север, „карайки пленници като стада добитък и домашни животни неизброими, колкото звездите". За тъжната картина, която представлявала Тракия, след като отшумял вихърът на войната („обезлюдена и превърната в обиталище на диви зверове"), най-голяма ще е била вината на куманите. Напусто ромеите приписват тези злини на цар Калоян, позовавайки-се на неговата варварска и отмъстителна природа.

 

Куманите продължили да участвуват във военните походи на българите и през следващите десетилетия, но вече без такъв успех. В края на 30-те години на XIII в. те били пометени от придошлите татари и остатъците им потърсили спасение на юг от Дунав. Част от куманската аристокрация се инфилтрирала в редиците на българската феодална, класа, а някои нейни

 

152

 

 

издънки създали цяла епоха в историята на българите.

 

През втората половина на столетието мястото на куманите било заето от татарите. В началото те жестоко опустошили българските земи, но случвало се техни отряди да се поставят в услуга на българските царе. Например цар Иван Асен III разполагал с помощна татарска дружина под командуването на някой си Касим бег. Впоследствие той се присъединил (с войските си) към Ивайло и споделил докрай нещастната съдба на селския ни цар.

 

Татарите започнали да вземат по-голямо участие във военните походи на българите през XIV в. С помощта на „татарски стрелци" видинският деспот ШишЬан воювал срещу сърбите. Неговият син цар Михаил Шишман продължил тази политика — в битката при Велбужд той имал помощна войска от 3000 татарски конници. Случило се така, че татарите първи поели изненадващия удар на сърбите и повечето паднали на бойното поле. По силата на стар военен закон труповете им останали непогребани, „за храна на птиците небесни". Като езичници те нямали право на християнско погребение. Но тук вероятно се крие нещо друго — чрез отношението си спрямо убитите татари балканските народи си отмъщавали заради злините, които понасяли от този страшен народ.

 

За разлика от куманите татарската войска се славела с отличната си дисциплина и забележителна тактика при воденето на боя. Татарите яздели дребни рошави кончета, които били учудващо издържливи. Те се славели и като отлични стрелци с лък — от времето на Чингиз хан е записан „световен рекорд" за полет на стрела (върху един каменен надпис от Монголия). Някой си Есунхе изпратил стрелата си на разстояние 502 м , което било преценено като необикновено постижение.

 

Татарите „нападали подобно на буен поток, който неочаквано и шумно се разлива от планината, заграбвайки всичко по пътя си и на следващия ден се оттегляли". И още нещо — те изкарвали на бойното поле огромни човешки маси, които просто помитали неприятелските редици. С помощта на татарски наемници цар Иван Александър сполучил да обкръжи войските

 

153

 

 

на византийския император през 1332 г. Впрочем пристигането на татарските помощни войски е забележително и с друго — те били повикани срещу господаря на Видин Белаур, който оспорвал властта на цар Иван Александър, Този случай (който едва ли е единствен) свидетелствува за безогледността на враждуващите болярски групировки — без да се колебаят, те воювали помежду си с помощта на татарски наемници, които се отнасяли към българското население както към обитателите на враждебна страна.

 

В интерес на истината трябва да отбележим, че участието на татарски помощни войски на страната на българите не изключвало „правото" им да предприемат на своя глава грабителски походи на юг от река Дунав. През 40-те години на XIV в. са записани 5 големи татарски нахлувания в Тракия — при едно от тях се изсипала 100 000 татарска войска, която вилняла цял месец и напуснала равнината, след като я превърнала в същинска пустиня.

 

Към 40-те години на XIV в. в Тракия започнали да се появяват все по-често турски наемни дружини, които византийският император Кантакузин използувал срещу противниците си, най-често срещу българите. По този начин той не само показал най-лесния път на турците през Проливите, но им дал възможността да се убедят колко лесно биха могли да се установят на Балканите. Примерът на ромеите се оказал заразителен — когато през 1366 г. флотата на Амедео Савойски щурмувала Созопол, в пристанището имало 30 турски кораба, които пристигнали в помощ на българите. Няколко години по-късно цар Иван Александър използувал турски наемници във войната си срещу ромеите. Записан е и друг случай, когато този владетел си послужил с турски наемни войски — този път срещу маджарите. За северозападните ни съседи това се оказало пълна изненада и те го коментират като нещо несъвместимо с морала на един християнски владетел. Но коронованите глави малко се съобразявали с моралните норми на епохата — през 1373 г. българският „принцепс Радан" нахлул във владенията на маджарския крал начело на войска, в която имало и турски наемни части. Това вече едва ли може да се

 

154

 

 

смята за оправдано предвид заплахата, която същите тези турци представлявали за цар Иван Шишман.

 

В отделни военни кампании търновските царе използували наемни отряди, съставени от власи, бесарабци, алани и западни кондотиери. През 20-те години на XIV в. се споменава за 1000 тежковъоръжени алански конници, които били на служба при българите. Според твърденията на сръбски източници в битката при Велбужд цар Михаил Шишман имал помощни войски от власи. За западни наемници на българска служба се споменава още от времето на цар Иван Асен II. А при цар Теодор Светослав срещаме името на военачалника Мартин (несъмнено латинец), който командувал отряд от 300 конници, целите облечени в желязо — вероятно става дума за западни кондотиери. Пак при този владетел се захванали преговори за привличането на каталански наемници на българска слу жба. Става дума за 6000 испанци (всичките пехотинци), които ромеите извикали на помощ срещу малоазийските турци. Там те постигнали известни успехи, но скоро се прехвърлили в Тракия, където се прочули със страшните си жестокости. През 1308 г. Теодор Светослав предлагал на Рокафорт (водача на каталаните) ръката на своята сестра. Пред тази опасност ромеите побързали да сключат мирен договор с българския цар. А необузданите каталани, след като „опленили цяла Тракия, се отправили към Атинското херцогство, където създали своя държава. Споменът за тези страшни и зли разбойници дълго тегнел над жителите на Тракия и им навявал най-черни мисли. В миналото един учен сериозно твърдеше, че думата „катил" = „убиец" (позната на всички балкански народи), трябвало да се свърже с името на каталаните. Дали това е така, е трудно да се каже, но българите и досега си припомнят „подвизите" им по нашите земи. В Странджа се пее една старинна песен, в която се  говори:. „ей вий турци, каталанци". От сравнението става ясно, че придошлите по-късно турци по нищо не отстъпвали на онези свирепи и горделиви насилници.

 

Войските, които се стичали под знамената на българските царе, се деляли на различни отряди, в зависимост от въоръжението и предназначението си. Например полковете на цар Калоян били съставени от

 

155

 

 

„стрелци, шлемоносци, щитници, прашници и копиеносци". Първи приближавали противника т. нар. „сходници" (разузнавачи), които вървяли далеч пред войските, оглеждали местността и трябвало първи да посрещнат авангарда на неприятелската армия.

 

Малкото данни, с които разполагаме, позволяват да уточним, че всеки български полк ще е имал численост от около 1000 „вояка" („вояк" е старобългарска дума, която означава „войник"). В битката при Пловдив цар Борил извел на полесражението армия от 33 000 войни, които били разделени на 36 бойни отряда, т. е. полкове. Сам царят стоял начело на отряд, който наброявал 1600 бойци — част от тях ще са съставлявали прикритието, което условно можем да наречем „царски телохранители". Липсват данни за точния им брой, но в домашните ни извори на два пъти (при цар Асен и при Калоян) се споменават „300 избрани войни" — на тях било поверено да охраняват шествията, пренасящи „свети мощи" в Търново. Важността на тези церемонии (ставало дума не толкова за религиозни шествия, колкото за политически манифестации) подсеща, че „избраните войни" ще са имали особен статут. Близко е до ума предположението, че цар Асен и Калоян ще са поверили тази отговорна мисия на телохранителите си. Впрочем това число се споменава и при цар Теодор Светослав (300 избрани конника), което трябва да се тълкува в същия смисъл.

 

По предназначението си войските се деляли на пехотинци и конница, които изпълнявали точно определени задачи. Пехотата съставлявала по-голямата част от българската армия — през XIV в. все по-често става дума за „тежковъоръжени" пехотинци. Примерното съотношение между пехота и конница ще е било някъде 5:1 в полза на пешата войска. Към XIV в. то е вече 3:1.

 

Конницата, която била много по-маневрена, изпълнявала успешно както чисто стратегически задачи (внезапни нахлувания дълбоко във вражеска територия), така и нанасяла тактически удари — обкръжаване на фланговете на неприятелската армия, преследване на бягащия противник и т. н. Често изворите споменават за „тежковъоръжени конници" (целите облечени в желязо), които ще са съставлявали гордостта

 

156

 

 

на българската войска. Редиците им не били многочислени, но предвид стремителния им устрем те били в състояние да изпълняват мащабни военни операции. С помощта на един такъв отряд (от 3000 тежковъоръжени конници) цар Михаил Шишман бил на крачка от осъществяването на една заветна цел — превземането на Цариград. Само навременната намеса на младия император Андроник III предотвратила влизането на българите във византийската столица.

 

В повечето случаи българските царе предвождали лично своите войски и вземали активно участие при ръководството на военните действия. Началото поставил цар Асен, който бил известен с необикновената си изобретателност по време на война. Понякога той проявявал увлечения, че ставало нужда да бъде възпиран — сподвижниците му го съветвали да сдържа поривите си и „да не пренебрегва стратегията на войната". Цар Калоян яздел неизменно пред своите войски при походите към Тракия. А цар Борил (комуто, изглежда, много пречела войнската слава на предшественика му) решил да се изяви и на бойното поле, но претърпял истинска катастрофа — в битката при Пловдив Борил пръв побягнал от полесражението, като увлякъл след себе си цялата войска.

 

И по-късно търновските царе запазили правата си на върховни военачалници: така било при Иван Асен II, при Михаил II Асен, при Константин Асен, Ивайло, Теодор Светослав, Георги Тертер II, Михаил Шишман, Иван Александър (през първата половина на управлението му) и при цар Иван Шишман.

 

И накрая една любопитна подробност — по време на походите си търновските царе били придружавани от семействата си. Например царица Елена (съпругата на цар Асен) била пленена от ромеите при обсадата на Ловеч през 1187 г. — което говори, че тя се е намирала редом със своя съпруг. Ако на този факт може да се даде и друго обяснение, то следващият е съвсем категоричен: царица Елена била в лагера на Асен през нощта на неговото убийство. Тези събития станали извън Търново, когато българската войска се завръщала от поход в Македония. Преди фаталната си среща с Иванко цар Асен имал бурна разпра с

 

157

 

 

царицата; обвинил я, че прикрива незаконната връзка на своята сестра с Иванко.

 

Дали това положение се запазило и по-късно, е трудно да се каже. Но ако съдим от факта, че при Клокотница кир Теодор Комнин бил пленен заедно с цялото си семейство, можем да приемем, че обичаят просъществувал поне до средата на XIII в.

 

При военните походи царят разделял управлението на войските с „великия войвода" — неговата власт ще е била значителна. „Главен началник на войската" при цар Калоян бил куманинът Манастър. В отделни случаи положението на „великия войвода" било твърде устойчиво. Например русинът Иван изпълнявал тази служба при двама владетели: Михаил Шишман и Иван Александър. В Синодика на българската църква се пее вечна памет на великия войвода Константин, който ще е живял по времето на цар Иван Александър. В документите са отбелязани и други титли, свързани, с управлението на войските, като „протостратор" (командир на конницата), „войвода" и др., но с тях едва ли се изчерпва ранглистата на военните командири. За воеводата Балдю знаем, че бил убит „за вярата на своя господар", т. е. името му запълва мартиролога на мъчениците, загинали в борбата срещу турските нашественици. Практика било чуждите наемници да се командуват от военачалници, излъчени от тяхната народностна среда. През XIV в. аланите Итил и Темир командували отряд конници, съставен от техни едноплеменници. Наред с тях се споменава и името на маджарина Инас, което подсеща, че той ще е предвождал наемници маджари.

 

          (Въоръжение)

 

Лъкът и стрелата представлявали основното нападателно оръжие както за конницата, така и за пехотата. През XII—XIV в. на въоръжение у българите били т. нар. „съставни" или „рефлексни" лъкове — по средата дъгата им била извита навътре, а в краищата навън. Рефлексните лъкове придавали допълнително ускорение на изхвърлените стрели и имали голяма пробивна сила — стрелите им достигали до 400—500 крачки. Върховете на стрелите се изковавали от калено желязо (дължината им варира от 1,6 до 7 см) и били с листовиден, ромбоиден, трикрилен и пирамидален профил. Срещат се върхове на стрели от типа „ластовича

 

158

 

 

опашка" — острието им е разчленено на два странични шипа, разположени симетрично подобно на ластовича опашка. Дървената част на стрелите имала дължина от 0,60 до 1,20 м, а дебелината на стеблото, варирала между 0,5—1,2 см. Те се прикрепили към железния връх с помощта на шип или чрез куха втулка. Функционалното предназначение на различните стрели зависело от характера на боя. Листовидните и ромбоидни стрели причинявали плитки, но широки рани, докато трикрилните върхове и тези от типа „ластовича опашка" се врязвали дълбоко в тялото и разкъсвали плътта. А пирамидалните стрели причинявали дълбоки наранявания — те лесно прониквали и през халките на плетените ризници.

 

По време на поход войниците носели стрелите си в колчани — те побирали приблизително 40 стрели. Отделно всеки стрелец си носел (в малка торбичка) достатъчно количество върхове на стрели. От стенописите и миниатюрите личи, че колчаните имали формата на издължени цилиндрични кутии. Обикновено ги правели от дърво и ги обшивали с кожа или други апликации. В миниатюрите колчаните са предадени в същия метален тон, в който са оцветени ризниците.

 

През средновековието българите се славели като отлични стрелци с лък —византийските историци пишат, че в началото на всяко сражение българите изпращали „дъжд от стрели" по посока на противника. Авторът на Кипърската хроника (от XV в.) подчертано изтъква превъзходните качества на българските стрелци, които се подвизавали в Кипър. Византийските автори споменават за съществуването на специални, „рибообразни" стрели, главите, на които били от сребро и изпълнени с канали. При полет те свирели „като пищялки" и създавали една атмосфера, която несъмнено влияела върху самочувствието на противника. Има данни за подобни „свирещи" стрели и у българите.

 

Копията били няколко вида в зависимост от предназначението си — с тях били въоръжени както конниците, така и пехотинците. Това било оръжие за първоначален натиск; в миниатюрите често са изобразени групи конници, въоръжени с дълги копия, насочени страховито срещу неприятеля. Дългото копие, което

 

159

 

 

играело ролята на пика, достигало на дължина до 4 м. Металното му острие (дължината му варира от 17 до 48 см.) имало листовидна, триъгълна и ромбоидна форма. В долната част на железния крайник се намирал отворът, в който се вмъквал дървеният прът. В самия край на втулката имало две дупчици, през които минавали гвоздеите, чрез които се прикрепвала дървената част на копието. С такива дълги копия конниците били в състояние да повалят от седлото вражеските кавалеристи и да държат на безопасно разстояние пехотинците. Понякога към върха на тези копия се прикрепвали метални куки — с помощта на такива пики българите сваляли от конете тежковъоръжените рицари в битката при Одрин. В някои изображения конниците държат изправени копия, на чиито върхове се развяват малки знаменца — те имат най-често триъгълна форма. В една своя реч цар Асен говори за лентите в различни цветове, които украсявали копието му. Вероятно това са т. нар. „маждраци", за които се пее в народните песни.

 

През XIII в. се появяват и т. нар. „сулици" — за разлика от обикновеното копие дръжката на сулицата била от желязо. Западният летописец Анри дьо Валансиен съобщава, че в битката при Пловдив българите били въоръжени със „зелени копия, с дълги железни остриета", произведени в Бохемия. Явно става дума за сулици — при обикновените копия зеленият цвят би бил направо излишен. Дървеният прът на копието изключва подобна „украса" — най-малкото защото оскъпява оръжието и затруднява действията на бойците. Зеленият цвят може да се свърже единствено с железните дръжки на сулиците — боята предпазвала метала от корозия и същевременно придавала много колоритна картина на строените полкове, което между впрочем впечатлило летописеца. В сравнение с обикновените копия железните сулици имали редица преимущества — по-голяма била пробивната им сила (ударът се нанасял, без сулицата да се изпуска от ръце), а при необходимост можела да се употребява и в ръкопашен бой. Сулиците ще са били въведени на въоръжени у българите като противодействие срещу рицарската конница, която била неузявима за обикновените копия. За съществуването на

 

160

 

 

сулици през онази епоха споменават и старинните народни песни.

 

Късото метално копие било предимно нападателно и на дължина достигало до 2 м, а желязното му острие — до 18 см. Дължината на полета зависела от ловкостта на копиехвъргача, но и най-изкусните майстори рядко надхвърляли разстоянието от 25 крачки.

 

Основното нападателно оръжие през онази епоха били двуострите мечове — с тях можело да се „сече" противникът или пък да се пробожда поваленият неприятел. Мечът имал дълго право острие, с надлъжен жлеб (той улеснявал пробождането) и завършвал с напречен предпазител и дълга дръжка — краят ѝ има най-често формата на топка. Ръкохватката била голяма и позволявала захващането да става с две ръце. Това се налагало предвид големината и размерите на средновековните мечове — понякога те достигат до 1,5 м. За съжаление нямаме запазени мечове от онази епоха, което би позволило да установим приблизителните им размери. Но от някои запазени фрагменти личи, че дължината им варира между 0,8 и 1,2 м. В миниатюрите и стенната живопис личат изображения на мечове, което косвено потвърждава за съществуването на отряди от „мечоносци" сред българската войска. Някои мечове ще са имали славна биография — в една от миниатюрите на Манасиевата хроника „ангел господен" подава дълъг меч в ръцете на цар Иван Александър. Предназначението на сцената трябва да се свърже с една новооткрита приписка в ръкописа, в която се моли божията помощ срещу „безбожните варвари, искащи война", т. е. срещу турците. „Даденият от бога меч" се включвал задължително сред инсигниите на българския владетел: с негова помощ той трябвало да сразява враговете и без колебание да го стоварва върху противниците на кръста. В ръкопашния бой се използували и саби — за разлика от мечовете те са леко закривени в долната си част и имат само едно острие.

 

Ножниците се правели обикновено от кожа — за това подсеща кафявият тон, с който се изобразяват по стенописите. В други случаи ножниците се правели от тънки железни листове, които на места се обковавали с тесни метални пръстени — те били винаги по

 

161

 

 

двойки. Върхът на ножниците задължително бил метален (за предпазване на острието), но в изключителни случаи можел да има и благороден блясък. От двореца на Царевец произхожда меден връх на ножница, който е позлатен от външната си страна. Вероятно става дума за ножница на скъпа сабя, върхът е леко закривен, а позлатата подсеща, че оръжието ще е било притежание на член от владетелското семейство.

 

През средновековието често се споменава за отряди „секироносци" сред българската войска. С бойни брадви били въоръжени както пехотинците, така и пионерните части. Брадвите имали тясно, издължено напред острие, а тилната им част (там, където се поставяла дръжката) има цилиндрична форма. Това оръжие било използувано главно в ръкопашния бой, но влизало и в действие при подкопаване на крепостните стени. Сред находките в търновския дворец впечатляват две железни остриета които по форма наподобяват алебарди — върхът им е скосен, а острието извито под формата на полумесец. Тези алебарди ще са били на въоръжение у дворцовата стража, която охранявала входните порти, царските покои и т. н.

 

Боздуганите били оръжие за близък бой. Те имат формата на квадратна призма с шипове, двойно пресечен конус, две съединени в основата си пирамиди и др. — части от такива боздугани се намират при археологическите находки. По всичко личи, че боздуганите били оръжието на простолюдието, защото майсторенето им не представлявало съществена трудност. В потвърждение ще приведем случая със свинаря Иван, който воювал срещу турците (през 1306 г.) с дружина от 300 селяни „въоръжени с лъкове и най-много с боздугани". В унгарските източници се споменават т. нар. „български сопи", с които маджарите разрешавали съдебните си дуели. Вероятно става дума за криваци, чийто дебел край се обличал в желязо. Сред маджарите този тип боздугани си спечелил славата на типично българска направа. Към XIV в. боздуганите в Русия претърпяли интересна метаморфоза — от бойно оръжие те се превърнали в символ на военна власт, в атрибут на военачалника — „бончуг".

 

162

 

 

За съжаление у нас липсват свидетелства за подобно нещо.

 

През XII—XIV в. защитното въоръжение оставало традиционно — щит, шлем, ризница, налакътници и наколенки.

 

В домашните ни извори е отбелязано съществуването на отряди от „шлемоносци". Изричното им споменаване подсеща, че не всички бойци разполагали с това защитно средство — най-вече тези от опълчението. Шлемовете имали конусовидна, призмовидна и камбановидна форма. От шлема се спускало т. нар. „забрало" (то се състояло от железни халки или метални плочки), което надежно покривало шията и тила на бойците. В миниатюрите и стенописите шлемовете, имат същата цветова гама, каквато и ризниците. Аристократическите шлемове имали богата украса — от върха им се подавали снопчета пера, а понякога и кръстове. На здравината на своя боен шлем цар Калоян дължал живота си — той поел част от силата на удара на бойната брадва. В битката при Тревненския проход (1190 г.) император Исак Ангел получил такъв удар, че загубил шлема от главата си. Според летописците с този епизод започнала паниката сред ромейските редици.

 

Щитоносците образували специални формирования. През XII—XIV в. щитовете имали предимно сърцевидна, правоъгълна и кръгла форма — всичките в различни варианти. Според предназначението си те били тежки и леки. Тежките били на въоръжение сред пехотинците, тъй като прикривали цялото им тяло — те имат преимуществено правоъгълна и сърцевидна форма. Лекият щит бил популярен сред конницата и имал задължително кръгла форма. Конструкцията на щитовете била дървена. Обличали ги в кожи, а в средата блестели с медния си център — това е т. нар. „умбо". Нагледна представа за щитовете на епохата дават някои стенописи, в които войните са изобразени задължително с щит в ръка.

 

Ризниците били плетени, плочести и ковани. Плетените се състояли от скачени една с друга железни халки — диаметър от 0,6 до 1,2 см. Те имали формата на риза, с ръкави до лактите, което позволявало свободното движение на ръцете и трупа. Това било

 

163

 

 

извънредно важно, тъй като сраженията продължавали часове и изисквали от бойците голяма физическа сила. Като известен недостатък може да се посочи уязвимостта им от стрелите на противника.

 

Най-голямо разпространение през епохата получили плочестите ризници — този тип преобладава в стенописите. Металните плочки били „нашивани" върху кожена дреха, която плътно прилепвала по тялото. От други стенописи ни гледат светци-войни облечени в ковани ризници. Тези доспехи били използувани от конниците, но разпространението им не било голямо. За това подсеща обстоятелството, че в домашните ни извори най-често става дума за „доспехи", докато терминът „броня" се среща много по-рядко. Пак там четем израза „железни обкови", когато се говори за броните на западните рицари, които участвували в похода на император Сигизмунд през 1396 г.

 

        (Забележителни битки)

 

През XII—XIV в. войните започвали без всякакво предизвестие, като се разчитало на преимуществото от изненадата. Повод винаги можел да се намери — толкова много били „спорните" територии, че всяко нахлуване можело да се оправдае с „исторически" права. Подходящ повод за война представлявала смъртта на царствуващия владетел. Това автоматически анулирало съществуващите договори и нападащата страна не можела да се вини в пристъпване на договорните клетви.

 

През есента на 1246 г. никейският император Йоан Дука Батаци (той се намирал на инспекционна обиколка по крепостите) научил за внезапната смърт на малолетния български цар Коломан. Радостната вест се потвърждавала от все нови и нови съгледвачи и в императорското обкръжение се разисквал въпросът за война срещу българите. Някои предсказвали неуспех на акцията, но не заради погазването на договорите и клетвите, а защото императорът разполагал с малко войска. Надделяло становището, че моментът бил изключително благоприятен (българите били управлявани от друго дете, което нямало и понятие от война). Императорът потеглил на север и почти без съпротива завладял югозападните български земи.

 

Десетина години българите били принудени да търпят това положение, макар мисълта за предстоящ

 

164

 

 

реванш никога да не ги напускала — „това положение отдавна измъчваше българите" — коментира положението византийският историк Георги Акрополит. Звездният час на цар Михаил II Асен настъпил през есента на 1254 г., когато починал никейският император. Вестта за кончината му била използувана за нанасяне на ответния удар — Михаил II Асен предприел поход на юг и успял без всякаква съпротива да си върне отнетите територии.

 

Най-малко странен изглежда поводът за войната, която император Андроник III предприел срещу българите през 1332 г. Само две години преди това ромеи и българи воювали заедно срещу сърбите. Но след трагичната смърт на цар Михаил Шишман императорът побързал да забрави клетвените обещания, според които бил сключен „вечен" мир с българите. Окрилян от „големи надежди", Андроник III завладял българските територии на юг от Балкана. Намерен бил и подходящ повод за започването на военните действия, и то „немалък", както ни уверява Кантакузин. Ромеите сметнали, че изгонването на царица Теодора от Търново (тя била сестра на византийския император и съпруга на Михаил Шишман) представлявало нарушение на мирните договори. Цената, която българите платили за това, че лишили Теодора от „законните ѝ права", била много висока.

 

Понякога поводът за започването на военните действия, можел просто да бъде инсцениран. След убийството на цар Асен заговорниците „решили да се прехвърлят на друг кораб и да поверят делото си на тези, които управляват ромейската държава". Иванко постоянно подканял императора да потегли с войска срещу България, но той се оказал неспособен да се възползува от отличната възможност.

 

А в началото на XIV в. в България се намерили хора, които извикали от Византия екс царя на българите Михаил (синът на цар Константин Асен и царица Мария) с намерението да го противопоставят на Теодор Светослав. Тези хора оправдавали предателската си постъпка не с друго, а със загрижеността и за „независимостта на страната". С малка войска (предоставена му от императора) Михаил дошъл в България, но не извършил нищо забележително — известно

 

165

 

 

време се скитал извън Търново и водел живот „съвсем неподходящ за царския му произход". Един далечен отзвук за тези събития е запечатан върху скалния надпис при село Рояк, Провадийско, в който Михаил се величае като „багренороден цар" — слабо утешение за пълния провал на политическата му кариера.

 

Понякога такива възможности се откривали и пред българските царе. През 1341 г. в Одрин избухнало въстание и градската беднота извикала на помощ българския цар Иван Александър, Той не закъснял да се появи с войските си пред стените на града. От тази междуособица (която продължила няколко години) Иван Александър излязъл със значителни придобивки.

 

Съществувало едно друго огнище на напрежение, което винаги можело да се използува като благовиден предлог за война — става дума за политическите бегълци. Византия никога неотказвала прием на подобни личности (особено ако били бивши владетели), тъй като прибежниците можели да се използуват в интерес на нейната политика. Така станало през въстанието на Ивайло, когато ромеите се сетили за Йоан, сина на екс царя на българите Мицо, който живеел във Византия. Коронясали го за цар под името Иван Асен III — императорът го оженил за своята дъщеря, обградил го с бляскава свита (в нея имало българи) и начело на византийска войска го изпратил към България. Само неумелите действия на византийското протеже погребали честолюбивите планове на Михаил VIII Палеолог.

 

Възможността , за. повтарянето на подобна акция (от византийска страна) никога не била изключена. Така например в края на XIII в. в Цариград се озовал Йоан, синът на цар Смилец. Присъствието му във византийската столица означавало ново напрежение в българо-византийските отношения — Йоан се кичел с титлата „цар на българите". За щастие той скоро починал и опасността била ликвидирана.

 

Българската дипломация работела усърдно за неутрализирането на подобни заплахи — в договорите с Цариград винаги имало клаузи, които предвиждали предаването на политическите бегълци. Но тези задължения не винаги се изпълнявали. През 1341 г. в

 

166

 

 

Цариград пристигнало българско пратеничество, което настоявало за предаването на Шишман, сина на цар Михаил Шишман. Този Шишман в началото избягал при татарите, а впоследствие потърсил закрилата на византийския император. Решителността на българите била многозначителна — пратениците носели със себе си мирните договори и заплашвали с война, ако ромеите не предадат Шишман. С една дума „случаят Шишман" се превърнал във въпрос на чест за българската дипломация. И това не били празни заплахи — Иван Александър съсредоточил войските си при Сливен с намерението да започне война.

 

В Цариград бил спешно свикан съвет, който трябвало да се произнесе по случая. На него били припомнени старите закони от времето на Константин Велики, които вменявали като дълг на ромейските владетел и да не предават онези, които търсели височайшата им закрила. Но в синклита някой подхвърил забележката, че никой не би могъл да застави българския цар да се подчинява на ромейските закони, т. е. в съвета имало хора, готови да отстъпят през българския ултиматум. Тогава станал Кантакузин и в качеството си на велик доместик произнесъл бляскава реч (примесена тук-таме със заплахи), която така впечатлила българските пратеници, че те отстъпили. Ако повярваме на Кантакузин, можем да останем с впечатлението, че бляскавата дипломатическа победа била спечелена с една само празна риторика. Но Кантакузин премълчава, че заплахите му били придружени от съответни действия — огромен турски флот, начело с Умур бег, бил изпратен към българското крайбрежие. А това вече обяснява отстъпчивостта, проявена от българското пратеничество.

 

Понякога повод за война можели да се окажат действията на самостоятелните феодални владетели. В стремежа си да утвърдят собствената си власт те без колебание търсели помощта на чужди господари. Веднъж въвлечени в голямата политика, владенията им се превръщали в разменна монета, която се заплащала с продължителни, и кървави войни. Класически е случаят с деспот Алексий Слав, владетеля на Родопите. Той не се покорявал на никого от могъщите си съседи: понякога бил съюзник на латинците, друг

 

167

 

 

път вървял с епирските владетели, а на моменти, тежнеел към българите поради своя произход. С никого не се свързвал с клетва, а поведението му се диктувало от моментното съотношение на силите. Но най-често Алексий Слав воювал и срещу едните, и срещу другите, запленен от мечтата си да просъществува редом с България и Латинската империя. Алексий Слав изчезнал внезапно от политическата сцена и само името на два планински дяла в Родопите („Доспат" и „Славееви гори") напомнят и до днес за този изобретателен в миналото политически мъж.

 

Понякога връхлитащият противник бил убеден, че правото на по-силния е вече достатъчен повод за война. Така постъпил през 1230 г. Теодор Комнин (като пристъпил договорите и клетвите), но вместо победа намерил на бойното поле собствената си гибел.

 

Съсредоточаването на войските започвало далеч преди започването на военните действия. По трасето на средновековния път, който върви през Мъглижкия проход, има една огромна поляна, която местното население нарича Калоянка. Преданията настояват, че обикновено там станувал цар Калоян, когато превалял прохода. Стратегическите преимущества на местността са очевидни —  Калоянка се намира върху най-високото място на прохода, от тук само след 4 часа марш, войските се спускали в равнината.

 

Обикновено българските царе съсредоточавали армиите си главно в два пункта — при Сливен и при Ямбол. По течението на Тунджа (според Г. С. Раковски старото българско име на реката било Яворица) войските стремително се спускали на юг, по посока на Одрин. Всяко раздвижване на българите в пограничните територии не оставало незабелязано от византийските власти. Например цар Михаил Шишман на три пъти концентрирал силите си при Ямбол, но всеки път властите в Цариград били своевременно уведомявани от пограничните си управители.

 

Същото било положението и откъм българска страна. През средновековието границите били предмет на особена грижа за българите. Към IX в. се отнася сведението за съществуването на специални гранични отряди, които били подчинени на много суров режим — граничарите заплащали всяко служебно опущение със

 

168

 

 

собствения си живот. Самата граница пък била укрепена с ров и вал и само на определени места ималоспециални проходи за преминаване. Граничната бразда била маркирана и с каменни колони — надписите върху тях известявали за навлизането в българската държавна територия. От времето на княз Симеон са намерени три такива колони (на 20 км северно от Солун), които маркирали българо-византийската граница към началото на X в.

 

Същото положение се запазило (с несъществени изменения) и през XII—XIV в. От околностите на Ямбол произхожда една колона с надпис, която фиксира българо-византийската граница по времето на цар Иван Александър. Има сведения за съществуването на граничните отряди, които продължавали да носят тежката си служба. През XIV в. византийският историк Никифор Григора ги срещнал при преминаването на границата при Струмица и описва подробно впечатлението си от тези страшни мъже, които били облечени в черни дрехи и въоръжени с копия и секири.

 

През границата постоянно сновели съгледвачи, които се осведомявали за неприятелските сили, мястото на съсредоточаването им и евентуалната посока на техните удари. Пренасяните от тях тайни писма се пишели обикновено на хартия, но най-голям шанс да стигнат адресанта си имали писмата, написани върху лепено платно, „което изкусно се зашивало в дрехите на вестоносците". От тях цар Иван Асен II ще е разбрал навреме и издалеч за плановете на Теодор Комнин и взел своевременно мерки за ответен удар. Как иначе можем да обясним факта, че войските на Теодор Комнин (които имали преимуществото да ударят първи) стигнали едва до Клокотница, където изневиделица ги връхлетяли българите. При един нормален марш армията на ромеите можела да измине разстоянието от Одрин (изходна точка на настъплението) до Клокотница за два дни, докато за българите ще е било необходимо да бият седмица път. Ще припомним, че през 1332 г. войските на цар Иван Александър преодоляли разстоянието от Търново до Русокастро за 5 дни. Следователно цар Иван Асен II ще е разполагал с отлична осведомителна служба и с достатъчно време да придвижи войскитеси на юг,

 

169

 

 

т. е. моментът на изненадата се оказал най-силното му оръжие.

 

Малко изненадващ изглежда маршът на българската армия при похода срещу Сърбия през 1330 г. В началото цар Михаил Шишман повел войските си към Видин, след това внезапно променил посоката, свърнал на юг и когато стигнал до Велбужд, видял да се развяват знамената на сръбския крал. Този странен маньовър се обяснява с намерението на царя да посрещне при Видин татарските си съюзници. Но тези помощни войски не представлявали някаква значителна сила, че заради тях да се мори армията в дълъг и безсмислен поход. Вероятно първоначалните планове на Михаил Шишман ще да са предвиждали нахлуването в Сърбия да започне откъм Видин. Впоследствие те претърпяли промяна — българският цар потеглил на юг с намерението да съедини силите си с армията на византийския император. Това забавяне се оказало фатално.

 

Вестта за нахлуването на чужда войска през българските граници бързо достигала до Търново. Турският поет Енвери съобщава, че когато корабите на Умур бег приближили българските брегове, откъм сушата постоянно горяли огньове, които предупреждавали за приближаващата опасност. Подобен огнен „телеграф" ще е съществувал не само по крайбрежието. Възвишенията на Странджа, Сакар, Манастирските височини, Бакаджиците, Средна гора и Балканът (това са все отлични наблюдателни пунктове) представляват удобно място за изграждането на светлинна сигнализация. По всяка вероятност подобен огнен „телеграф" ще е бил изграден и по посока на североизток и северозапад.

 

При по-сериозно нахлуване на ромеите, българите съсредоточавали главните си сили в Балкана. По южните склонове на планината били изградени десетки крепости, които представлявали първия укрепен пояс, който защищавал столицата Търново. Ако ромеите успеели да го преминат, пред тях се изпречвала могъщата снага на големия Балкан. През тази епоха значително нараснала ролята на проходите в Централна Стара планина. Част от тях били преградени с ровове и окопи: Котленският, Кръстец и Арабаконашкият.

 

170

 

 

По високите места на останалите проходи (Хаинбоаз, Дъбовският, Мъглижкият, Мара Гидик) били изградени яки каменни стени. Местното население и досега ги нарича „Преградата" и си припомня времената, когато там стояли на стража българските войскари.

 

Най-голямата преграда пресича трасето на средновековния път, който върви през Дъбовския проход. При най-високата му точка (над днешната гара Борущица) проходът е преграден с каменна стена дълга цели 400 м. Предвид начупения профил на терена (денивелацията е близо 200 м) преградата заприщва и най-малката пътечка, през която може да се премине планината. Ширината на каменната преграда е 6 м, а височината (ако се съди по обрушените камъни) ще е достигала до 10 м. Там, където се вие средновековният път, преградата е подсилена с триъгълна кула. Когато човек гледа внушителните останки на това гигантско укрепително съоръжение, е длъжен, да повярва на писанието на византийските историци, които твърдят, че през цялото средновековие българите били заприщили старопланинските проходи с „железни врати и медни ключалки". Ако снемем от този израз библейската му символика, става ясно, че каменните прегради представлявали наистина непреодолимо препятствие.

 

Десетина години след възстановяването на българската държава ромеите все още се чувствували господари на Мизия — оттук и самонадеяността, с която преминават през проходите на Балкана. Но след катастрофата при Тревненския проход (там император Исак Ангел едва спасил живота си) Балканът се превърнал за обезверените ромеи в непристъпна твърдина. Това проличало за първи път през 1196 г., когато една византийска армия потеглила на север в помощ на Иванко, убиеца на цар Асен. Когато ромеите съгледали отблизо забулените в облаци планински върхове, те се обърнали към военачалника си със следните думи:

 

„Къде ни водиш, с кого ще се сражаваме? Не сме ли преминавали често тези погранични пътища и не само че нищо не постигнахме, но малко оставаше всички да загинем. И тъй връщай се, връщай се и ни води към нашата земя".

 

171

 

 

Същата участ сполетяла и друга византийска армия, която се предвождала лично от императора — стъписан пред бунта на войските си, Алексий III се завърнал безславно в Цариград.

 

Оттогава Балканът се превърнал в истинско страшилище за ромеите — историците им отбелязват, че дори самите планински възвишения им изглеждали като врагове. Случвало се само при един неясен шум и звуци на рогове (които наподобявали настъпването на вража войска) ромеите да побягнат в „безредие, оставяйки на българските овчари и свинари целия си обоз и да се завърнат като бегълци, без коне и оръжие".

 

Ромеите се престрашили да преминат отново проходите по време на въстанието на Ивайло. Но след две страшни поражения куражът им бързо се изпарил — повечето от ромейските войници, включително и военачалниците им не видяли никога отечеството си.

 

Оттогава императорските военачалници избягвали даже да гледат по посока на Балкана и мисълта, че преминаването му е свързано безброй опасността, никога не ги напускала. Такова впечатление се създало през 1304 г., когато византийският престолонаследник Михаил IX тръгнал на война с българите начело на малка войска от 1000 човека. В едно писмо, изпратено в Цариград, се четяло съобщението, че Михаил направил „мизийска плячка земите от Ряхово до Сливен и до Копсис". Вестта, че престолонаследникът се намирал при Ряхово, хвърлила в паника обкръжението на императрицата майка. Там знаели добре, че крепостта Ряхово (при днешния град Горна Оряховица) се намирала в околностите на Търново. Скоро унинието се превърнало в радост — станало известно, че в писмото се говори не за тази крепост, а за едно друго селище със същото име в Тракия — при днешното село Ряхово, Старозагорско. В случая подробностите са без значение. По-важно е това, че и през XIV в. ромеите продължавали да смятат, че всеки поход през Балкана е истинско безразсъдство, т. е. начинанието предварително е осъдено на неуспех.

 

Класическите сражения между българи и ромеи преминавали съгласно установените през вековете правила. Преди да се срещнат, армиите маневрирали по няколко дни. Ромеите укрепявали лагерите си задължително

 

172

 

 

с ров и вал, за да избягнат всякакви изненади. В средата на ромейският стан се разпъвал императорски шатър — той бил аленочервен и разделен на няколко свода. Императорът тръгвал на поход с целия си гардероб, леглото му било златно, а масата позлатена. Сред обкръжението му не липсвали и астролози, с които се съветвал за движението на звездите и за настъпването на добри и лоши дни. Понякога се пресмятали добрите и лошите часове — случвало се да се отлагат сражения, тъй като съчетанията на звездите предвещавали лоши знамения.

 

Преди решителното сражение се обсъждал планът на предстоящата битка — императорът лично определял времето на нападението и тактиката на боя, включително родовете войски, които трябвало да излязат на полесражението. Ромеите много се гордеели със стройните редици на своите фаланги, които приближавали противника с малки крачки и в идеален ред. Най-често императорът така построявал войските си, че строените пеши фаланги „изглеждали като кули сред полето", а конницата ги обграждала „подобно на каменна стена".

 

Обикновено сраженията започвали в първия час на деня, т.е. към 6 часа сутринта. А построяването на войските и придвижването им до полесражението започвало още в зори. Например в битката при Русокастро българите извели войските си преди да се вдигне тъмнината, и ромеите трудно различавали редиците им — било 18 юли.

 

Според византийските източници преди всяко сражение императорът избирал подходящо място (откъдето се чувало добре) и произнасял реч „изпълнена с хубави, благородни и убедителни слова". Най-често той припомнял на ромеите гордостта на техните прадеди, а за свидетели на предстоящия бой се призовавали античните герои като се започне от Темистокьл и се завърши с Александър Македонски. Въодушевени от такива думи, ромеите тръгвали срещу неприятеля в сгъстен боен ред. Сражението започвало, след като императорът дадял знак да засвирят „бойните тръби и медноустите рогове" — тръбите били сребърни, бронзови и медни. При нападение ромейските редици приемали формата на лунен сърп, а над тях се

 

173

 

 

развявали императорските дракони, издигнати върху копия.

 

При българите нещата били подчинени на приблизително същите правила. Според признанието на византийските автори в лицето на българите „всеки смел човек намирал не паднали духом войници". Като по правило българите обграждали лагерите си с „дълбоки окопи". Преди битката при Русокастро цар Иван Александър установил лагера си на напълно безопасно място, а освен това двете войски били разделени от тесен проход, който изключвал всякаква изненада. Понякога българи и ромеи стояли на лагер един срещу друг седмици наред — например през 1328 г. цели 30 дни те не влязли в сражение.

 

При съсредоточаването на войските българите използували услугите на отличните си бързоходци. При нужда, те връчвали на командирите обгорено перо, което означавало, че заповедите трябва да се изпълняват с възможно най-голяма бързина. Далеч пред своя стан българи разполагали сходници (разузнавачи), които трябвало да следят за приближаването на противника. През зимата на 1254 г. цар Михаил II Асен установил лагера си край Марица, без да подозира близкото присъствие на ромеите. Съгледвачите му навреме забелязали придвижването на императорските войски. Не им повярвали, та станало нужда с клетви да доказват правотата на съобщението си. Въпреки това безгрижният Михаил Асен не взел необходимите мерки и позволил да бъде изненадан.

 

Само веднъж (в битката при Велбужд) българските сходници не се справили със задачите си — знакът за тревога бил даден едва тогава, когато сръбската армия вече излязла на бойното поле.

 

Преди щурма на Солун (1207 г.) цар Калоян изпратил съгледвачи, които изброили поотделно всички кули на крепостта и измерили разстоянието между тях. Един източник твърди, че били преброени даже зъберите по крепостните стени. Вечерта (на военния съвет) войската била разделена на полкове, които отговаряли на броя на крепостните кули. Всеки отряд трябвало да носи по две стълби, с помощта на конто да изкачи крепостните стени. Планът предвиждал всички кули да се щурмуват едновременно, като не се

 

174

 

 

позволи противникът да съсредоточава силите си на определен участък.

 

Царският шатър се разполагал в средата на лагера — по стар български обичай голобради юноши го охранявали през цялата нощ. По блясъка си той едва ли отстъпвал по нещо на императорската палатка — след битката при Велбужд сърбите намерили в шатъра на Михаил Шишман „царски дрехи и безброй съкровища".

 

Понякога византийските историци споменават за речи, произнесени от българските царе пред наредените под знамената войници. През 1195 г. цар Асен им припомнил славата от спечелените победи и „повдигнал духовете им към още по-голяма самоувереност". По време на сражение българите си давали сигнали с дълги тръби. Правило било съюзническите отряди да се сражават отделно от българските войски. Когато разполагали с числено превъзходство, прадедите ни се стремяли да обкръжат противника. Тогава бойните им редици придобивали формата на сърп, а центърът (съставен от тежковъоръжени пехотинци) се укрепвал с допълнителни редове. Конницата (включително тази от кумани или татари) се съсредоточавала винаги по фланговете.

 

От описанията на летописците личи, че класическите сражения между българи и ромеи преминавали в следния примерен ред. Пред наредените на карета войски излизали прашниците — те изхвърляли бойни топки (диаметър от 2 до 13 см). Обикновено пораженията им не били опасни, тъй като бойците били добре защитени, с една дума, действията на прашниците представлявали по-скоро прелюдия към истинското сражение. След като прашниците се оттеглели, противниците се обсипвали с град от стрели: те се носели „подобно плява във въздуха" и ако вярваме на някои твърдения, от тях не можело да се „види въздухът, нито слънчевото сияние". Пораженията от стрелите били много по-сериозни. Истинският бой обаче започвал едва тогава, „когато разстоянието между двете войски стигнело колкото едни юзди". Тогава идвал ред на копиеносците и копията започвали да се ломят. После войниците изваждали мечовете, а критичният момент на битката настъпвал тогава, когато започвали да се

 

175

 

 

размахват боздуганите. Обикновено пробивът в неприятелските редици се извършвал с помощта на мечове и боздугани, което означавало края на сражението. Започвало преследването, което било грижа на конницата, която косяла бягащия противник.

 

Иначе всяко сражение имало своя специфика, която се предопределяла от съотношението на силите, релефа на местността, способността на военачалниците и духа на войските.

 

Първата паметна победа на търновските царе е записана през годината 1190 г., при третия поход на император Исак Ангел срещу България. Начело на голяма армия той поел на север с намерението да се разправи веднъж завинаги с българите. Същевременно към делтата на река Дунав потеглил византийският флот, който трябвало да прегради реката и да не позволи на куманите да се притекат на помощ на цар Асен. Известно време императорската армия маневрирала в полето край Анхиало, като търсела сгодно място, откъдето да премине старопланинските проходи. Звездата на Исак Ангел и този път се оказала щастлива: „по околни пътища" войските му преминала Балкана и се разлял и в Мизия. Устремът им бил спрян пред стените на Търново. Ромеите много се учудили, като видели как за кратко време старопланинските крепости били превърнати в непревзимаеми твърдини. Българите отбягвали да влязат в ръкопашен бой — подобно на елени те търчали по стръмнините. Обсадата на българската столица се затегнала, а сред ромейската войска започнало да се шири недоволство — Исак Ангел забавял изплащането на заплатите. Цели два месеца императорът стоял пред стените на Търново, без да се сдобие с нещо, което да приличало на успех, докато цар Асен не предприел една диверсия, която дала неочаквано добър резултат. В ромейския лагер се появил прибежчик от страна на българите, който съобщил, че голяма куманска войска преминала Дунава и бързала на помощ на българите. Тази вест предизвикала истинска паника в обкръжението на императора. Там не си направили даже труда да проверят дали в съобщението не се крие някаква уловка, Коментирало се само, че времето все още благоприятствувало един поход на куманите на юг от реката.

 

176

 

 

Последвалите действия на Исак Ангел изглеждат трудно обясними — но те едва ли трябва да се отдадат само на уплахата.

 

Ако подложим на критичен анализ трите похода на Исак Ангел към България, трябва да признаем, че те били планирани образцово. Стратегическите решения се изпълнявали превъзходно (и в трите случая проходите на Балкана били преодоляни без усложнение), докато всичко вървяло съобразно предварителните планове. Но когато възниквали усложнения и трябвало спешно да се решават чисто тактически задачи, Исак Ангел проявявал склонност към прибързани и необмислени решения. Това трябва да се обясни не толкова с липсата на мъжество, колкото с отсъствието на елементарна тактическа зрялост. Това се проявило най-вече през лятото на 1190 г., когато без много да му мисли, императорът се втурнал на юг, като предпочел най-късия път за отстъпление. Византийските историци с право обвиняват Исак Ангел, че вместо да отстъпи по познатия вече маршрут (там фалангите можели да се придвижват под прикритието на конницата), императорът завлякъл войските си в задънени и непроходими места. Посоката, която следвала византийската армия (Търново—Крън—Берое) свидетелствува, че бил избран пътят през Тревненския проход.

 

В началото отстъплението започнало като на парад. Авангардът на ромеите се командувал от протостратора Мануил Камица и Исак Комнин — той се състоял от подвижни части, включително и конница. След него се движел огромният обоз, примесен с войска, която представлявала истинска сбирщина — византийските историци я наричат „нестроева дружина". Плътно зад нея следвала фалангата, която съставлявала императорското прикритие. Края на колоната (която се виела далеч назад) завършвали ариергардните части, командувани от брата на императора. Всичко вървяло добре, докато армията не потънала в големия Балкан и не стигнала до тесните планински пътища.

 

Цар Асен навреме предугадил посоката на отстъплението и преградил пътя на ромеите — на няколко пъти те съгледали българите, които се появявали по

 

177

 

 

околните височини. Накрая разтеглената ромейска колона стигала до най-тесният участък от прохода — като връх на всичко там протичала малка, тинеста река, която допълнително затруднявала придвижването. Предстояло да се изкачи последната височина, откъдето проходът се спускал надолу. Българите продължавали да се съсредоточават по околните височини — за ромеите било повече от ясно, че „всеки момент те ще извършат нещо ужасно". За учудване на всички авангардът превалил стръмната част на прохода без затруднения. Цар Асен предпочел да го, пропусне и да удари в средата на колоната, където се намирал Исак Ангел и неговата свита. Щом императорската фаланга навлязла в теснината, българите нападнали. Войниците от ромейската пехота изтърчали нагоре по височините, построили се в боен ред и известно време задържали напора на връхлитащите българи. Но ставало ясно, че ще бъдат надвити от множеството — редиците им постепенно започнали да се спускат надолу, а част от ромеите били пометени от камъните, който българите търкаляли от стръмнината. При започналото отстъпление все още бил спазван някакъв ред, но накрая ромейските пехотинци не издържали и побягнали надолу — това хвърлило в безредие цялата войска. Последвала ужасна бъркотия, която трудно се поддава на описание: хора и животни те смесили върху тесния път и всеки сам се мъчел да се спаси. „Никой не се защищаваше, нито пък можеше да се защити", съкрушено въздиша един византийски историк и добавя, че българите колели ромеите „като животни, затворени в обор". Мнозина от знатните се притекли в помощ на императора, който изгубил присъствие на духа — в един момент изглеждало, че „бил хванат като в мрежа". При един от поредните пристъпи българите разкъсали защищаващия го обръч и един страшен удар свалил железния шлем от главата на Исак Ангел. С големи усилия придружаващите го успели да му открият свободен път, като посекли с мечовете си мнозина ромейски войници, които с телата си преграждали теснината. „Спасил се единствено той, докато мнозина загинаха" — разказва същият Никита Хониат. От времето на император Никифор Геник и хан Крум ромейското оръжие не познавало

 

178

 

 

такъв позор. С присъщото си притворство ромеите в Цариград се упражнявали да остроумничат по повод на бързината, с която Исак Ангел преминал през Балкана, т. е. неговото бягство придавало още по-трагичен смисъл на поражението. А трофеите, които украсили великолепната победа на цар Асен, съставлявали (близо столетие) гордостта на българската съкровищница.

 

Следващата паметна победа на българското оръжие е записана на 14. IV. 1205 г. в околностите на Одрин. Този път противникът бил много по-страшен — цар Калоян изправил войските си срещу несъкрушимите редици на западните рицари. Впрочем българите познавали отдавна облечените в желязо мъже. Те носели червен кръст на дясното си рамо (понякога той украсявал гърдите им) и заявявали, че са тръгнали да освобождават гроба господен. Скоро след стъпването си по българските земи кръстоносците се проявили като същински разбойници. През 1189 г. в България навлезли рицарите от III кръстоносен поход — отначало те вървяли по големия път с весели свирни, из колоните им се чували тромбони, тимпани и пищялки. Но научени от горчивия си опит, българите знаели добре какво могат да очакват от неканените гости. Прочутите с високомерието си рицари се отдали в скоро време на най-разюздан грабеж. Ненапразно домашните ни извори ги назовават „свирепите латини" — характеристика, която точно съответствувала на отмъстителната им природа. Скоро след това по двете страни на пътя започнали да бесят заловените българи — император Фридрих Барбароса давал да се разбере, „че е тръгнал към гроба господен не с раница и тояга (т. е. като поклонник), а с копие и меч". Веднъж той заповядал 32 българи да бъдат обесени „по вълчи начин", т. е. на една бесилка и с краката нагоре. Българите си отмъщавали, като пронизвали кръстоносците с отровните си стрели. Ожесточението от двете страни не знаело предел: рицарите били стъписани, когато видяли по дърветата да висят труповете на умрели преди това техни хора, които били изровени от гробовете им. А един от мъртъвците бил прободен с кол през червата — това повече приличало на ритуален обред, извършен в гроба на вампир.

 

179

 

 

Когато кръстоносците от III поход навлезли в Тракия, пътят им се осветявал от пламъците на пожарите. Там рицарите събрали толкова голяма плячка от злато, сребро, скъпи дрехи и добитък, че някои лакомници си позволявали лукса да дават 8 вола за една кокошка — този факт е отбелязан от западните хронисти като проява на особена изтънченост.

 

Далеч повече нещастия за българите донесъл IV кръстоносен поход. Още в самото си начало той започнал с пазарлъци и завършил (все в името господне) с такъв край, който никой не бил в състояние да предвиди. За почуда на целия християнски свят рицарите завладяли столицата на „най-християнския" император — Цариград. След разграбването на византийската столица кръстоносците най-после повярвали в правотата на опази поговорка, според която две трети от земните богатства били събрани в Цариград, а другата една трета била разпръсната по останалия свят.

 

Признато било, че рицарите представлявали най-страшната бойна сила през средновековието. Телата им били прекалено едри и целите облечени в желязо — ризниците им били изплетени от халки, но се срещали и ковани брони. Щитовете им не били малки (както на другите конници), а големи, много широки в горната си част и заострени надолу. По време на сражение рицарите възсядали бойните си коне — те били много едри, защитени от начелници и нагръдници, направени от кожа или от плъст. Рицарите се нахвърляли срещу противниците си с приведени напред копия, а в близък бой използували големи мечове, които въртяли с двете си ръце. На всички било известно, че рицарят е непобедим, когато е стъпил здраво върху стремената на бойния си кон — казват, че при това положение той можел да пробие даже „вавилонска стена". Но рицарят ставал просто играчка, когато докоснел земята, т. е. когато паднел от своя кон — тежкото въоръжение не му позволявало да се бие като обикновен пехотинец.

 

Всеизвестна била и ненадмината храброст на западните кръстоносци — случвало се разбеснели се рицари да нападат сами цели армии. Никога не ги напускало и чувството за собствено достойнство — рицарите

 

180

 

 

винаги първи започвали битката, като „точели едновременно и зъби, и мечове". Обикновено те потегляли срещу неприятеля в тръс, който при даден знак преминавал в алюр; силата на ускорението, съчетано с желязната маса на техните редици, им позволявало (подобно на тарани) да се врязват в противниковите войски. Зад всеки рицарски отряд следвали до 5 групи оръженосци — някои били на коне, но повечето вървяли пеша, като се допирали плътно до опашките на рицарските коне. Оръженосците се сражавали с копие в ръка, но в близък бой използували острите си стоманени кинжали, (т. нар. „мизерикорди", или „милосърдки"), които пробивали и най-добрата броня.

 

Кръстоносците укрепвали лагерите си с ров, а върху земления вал изграждали дървена паласида (краищата на острите колове стърчали страховито напред), която представлявала много надеждно прикритие. Случвало се по време на поход рицарите да спят върху вътрешната страна на щитовете си (те били малко вдлъбнати) и да засищат глада си само с вино и сухари. Но обикновено те разпъвали удобните си павилиони и рядко се лишавали от хубава храна — за това се грижели търговците, които съпровождали походите им. Не липсвали и леките жени, които понякога делили с рицарите походните им легла. Междувпрочем старите българи наричали жената, която дарявала мъжа с телесна доброта, „гостия".

 

При срещата на цар Калоян с прочутия кръстоносец Пиер дьо Брашьо в царското обкръжение коментирали отличните качества на рицарската конница. Но същевременно българският владетел имал възможност да се убеди, че понякога самонадеяността на рицарите преминавала границата на допустимия риск — увлечени в преследване, те често нападали разпръснато и без всякакъв ред. А тежката им конница губела ударната си сила в пресечена местност и ставала уязвима за насрещни и флангови удари.

 

На няколко пъти цар Калоян предлагал мир на латинците, но те му отговорили с презрителен отказ. А след завладяването на Цариград и създаването на Латинската империя рицарите направо заявили, че Калоян бил длъжен да се отнася с тях „не като цар с приятели, а като слуга с господари". Това вече означавало война.

 

181

 

 

Времето за решителни действия настъпило в началото на 1205 г., когато гръцката аристокрация в Тракия потърсила помощта на българския владетел. Ромеите изявили готовност да признаят Калоян за свой господар и император, при положение че ще ги защищава от латинците и ще се отнася с тях като със собствени поданици. Разменени били клетвени обещания и Калоян ги изпратил по родните им места със заръката да се приготвят за предстоящата война.

 

Първи се надигнали жителите на Димотика и Одрин, последвани от останалите градове — в скоро време латинските гарнизони в Тракия били изтребени. Император Балдуин се оказал неподготвен да се справи с положението, тъй като силите му били разпръснати — част от войските му се намирали в Мала Азия. Той побързал да потегли срещу разбунтувалите се градове начело на армия, ударната сила на която съставлявали 240 рицари. Както ще стане ясно по-нататък, тази цифра (записана от един западен хронист) не е точна. Трудно е изобщо да се установи числеността на Балдуиновата армия, при положение че в изворите не е отбелязан нито точният брой на рицарите, нито на останалите бойни отряди — тези на сержантите, оръженосците, нестроевите роти и др. 3а сведение ще отбележим, че понякога числеността на една конна рота сержанти достигала до 2000 човека. А в армията на латинския император имало и венециански войски, предвождани от дожа на републиката Енрико Дандоло.

 

В края на март рицарската армия вече стояла под стените на Одрин (центъра на въстанието), над който се развявали знамената на българския цар Калоян. Латинците пристъпили към обсада на града, но силите им стигнали да щурмуват само две от крепостните врати.

 

В същото време цар Калоян съсредоточил в Югоизточна Тракия армия от около 30 000 българи и 14 000 кумани — лагерът му бил на 20 км от Одрин. На 13 април той наредил на куманската конница да нападне стана на латинците: заръчано им било да отмъкнат ездитните им коне и добитъка (за прехрана), които пасяли наоколо. На тази акция българския цар ще е отдавал чисто разузнавателен характер. От ответните

 

182

 

 

действия на противника предстояло да се изработи планът за предстоящото генерално сражение. Куманите връхлетяли с присъщата им дързост, викове и крясъци. В латинския лагер бил подаден сигнал за тревога, рицарите набързо се въоръжили и без да чакат команда, препуснали срещу куманите: привел копието си напред, всеки кръстоносец бързал сам да се срази с неприятеля. Куманите пък веднага обърнали гръб и увлекли рицарите в преследване; те отстъпвали по обичайния си маниер, но при всяка възможност се обръщали и обсипвали преследвачите си с облаци стрели. Така те „наранили безмилостно" повечето от рицарските коне. Както следвало да се очаква, преследването (то продължило повече от 4 км) не дало никакъв резултат — и наистина какъв шанс можели да имат тежковъоръжените рицари в сравнение с пъргавата и бърза куманска конница.

 

Вечерта в императорския шатър спешно бил свикан военен съвет, който се занимал със станалото през деня. Действията на рицарите били окачествени като истинска лудост. Безумие било (говорело се на съвета) да се впускат в преследване така, сякаш имали пред себе си „сбирщина хлапаци". Решено било, ако на следващия ден куманите повторят акцията си, никой да не ги преследва, а всички отряди да се изведат пред лагера, наредени в боен ред, и да изчакат развитието на събитията. Решението било разгласено из целия лагер, като заповедта на императора се придружавала от заплахи в случай на неподчинение. През същата нощ цар Калоян бързал с войските си към онези места, които избрал за място на засадата. За да скрият придвижването си, българските войски преминали през долини и пропасти, като се наложило да изкачат много стръмни места. Накрая те се скрили в теснините, на около 8 км северно от Одрин. Мястото на засадата изобилствувало с гористи места, а от едната страна го заобикаляли високи хълмове — местността била силно пресечена, което трябвало да затрудни разгръщането на рицарската конница. През цялата нощ българите приготовлявали „примките, засадите и клопките" — те ще са представлявали набързо изкопани ровове и ями, замаскирани така, че да не се виждат отдалеч.

 

183

 

 

На следващия ден (било 14 април) рицарите изслушали утринната служба (били Великденските празници) и след това се нахранили. Към обяд куманите отново връхлетяли — планът на цар Калоян предвиждал повторение на маньовъра от предишния ден. На куманите било внушено да се оттеглят по същия път— това трябвало да разсее подозрението за съществуването на някаква клопка.

 

В лагера на латинците бил подаден сигнал за тревога. Съгласно заповедите рицарите грижливо се въоръжили и започнали (по отряди) да излизат от лагера. Венецианците имали грижата да охраняват стана, а два други отряда (под командуването на Жофроа Вилардуен и Манасие дьо Лил) застанали пред крепостните врати на Одрин, за да попречат на ромеите да се притекат на помощ.

 

Пръв от латинския лагер излязъл отрядът на граф. Луи дьо Блоа — той ще е представлявал авангарда на рицарската армия. При вида на настъпващите кумани графът забравил за заповедите и разпоредбите и веднага се впуснал да ги преследва, като призовал императора да го последва. Така той увлякъл след себе си цялата армия, с изключение на стражевите отряди. Този път куманите се оттегляли още по-бързо и само от време на време обстрелвали рицарските коне. Увлечени в гонитбата, рицарите пък не забелязали как изминали едно разстояние два пъти по-голямо от предишния ден — дългата езда разтеглила редиците им и изтощила бойните коне. Накрая те попаднали в засадата, където ги очаквали свежите български войски.

 

За диспозицията на самото сражение трябва да се има предвид една важна подробност. Рицарската конница влизала в бой, подредена в отделни отряди, в който най-важно място се отделяло на императорския отряд — той заставал винаги на предпоследно място в колоната. В битката при Одрин настъпващите рицари били ешалонирани в 4 отряда — император Балдуин яздел начело на третия от тях. Това е много важно, когато се отчитат стратегическите замисли на цар Калоян. Той успял да вкара в клопката не само авангарда на латинците, но и останалите им отряди, включително и императорския. Смъртоносният обръч се затворил, когато цялата латинска армия (с изключение

 

184

 

 

на последния отряд) навлязла в мястото на засадата.

 

Пръв се врязал в българските редици граф Луи дьо Блоа. Постепенно пристигнали и останалите отряди и истинското сражение започнало. Трябва да се признае, че в началото рицарите се сражавали храбро. В един момент граф Луи дьо Блоа получил жестоки наранявания и паднал от коня си. Друг един рицар му се притекъл на помощ и предложил своя кон. Съветвали го даже да напусне полесражението, но графът не пожелал да изостави императора. Не по-малко храбро се сражавал и Балдуин — според твърдението на един западен хронист „нито един не се защищавал по-добре, отколкото той".

 

Постепенно обаче обръчът около латинците се стеснявал: българите напирали подобно на „черен облак" и не позволявали на рицарите „нито да се разгънат с конете, нито да избягат". По-знатните барони се биели, заобиколени от своите васали и оръженосци, но тези групи постепенно оредявали. В критичния момент на сражението не издържали спомагателните части — те първи ударили на бяг. Последен напън и битката се превърнала в побоище — „мнозина заобикаляли едного", т. е. всеки рицар бил заобиколен от рояк български войни. Разказват, че рицарите били сваляни от конете с помощта на примки, а на конете били посичани краката. Вратовете на гордите рицари били прерязвани с коси, което подсеща, че в сражението ще са участвували и обикновени селяни, които превърнали косите си в смъртоносно оръжие.

 

Цялото сражение — от нападението на куманите до побягването на латинците продължило три часа. Към 3 часа следобед априлското слънце пробляснало за последен път на полесражението, сякаш да докосне с лъчите си незапомнения триумф на българското оръжие. На бойното поле останали грамади трупове и славата от една голяма победа. Според западния летописец Роберт дьо Клари (който участвувал в сражението) при Одрин латинците загубили повече от „три стотици, рицари". Между тях четем имената на онези, които представлявали гордостта на кръстоносната армия. Ненапразно един друг автор; коментира поражението и а латинците с многозначителното признание:

 

185

 

 

„загина цветът на западното рицарство". При Одрин за пръв път била спряна (и то от българите) желязната лавина на рицарската конница и бил разсеян митът за нейната непобедимост. Пред тържествуващия цар Калоян бил докаран плененият император Балдуин — гордият латински повелител бил целия оплетен в желязна верига — от врата до коленете.

 

Три години след Одринския бой цар Борил се решил да повтори знаменития маньовър на Калоян. С голяма войска от българи и кумани той нахлул в Тракия (в края на май 1208 г.), като търсил решително сражение с латинците. Но новият император Анри (брат на Балдуин) не бил забравил предишното поражение и управлявал внимателно своите войски. В края на месец юли кръстоносците установили лагера си в околностите на Пловдив. Българите успели да ги лишат от продоволствие и се налагало отделни рицарски отряди да се отдалечават от лагера, за да търсят провизии. Куманите издебнали един такъв отряд и го нападнали. Битката била много разгорещена, но император Анри се притекъл навреме на помощ. При появяването му куманите побързали да се оттеглят, но рицарите не повторили грешката си от 1205 г. — император Анри ги оставил да се изтеглят спокойно на север.

 

Тъй като продоволствените запаси на латинците били на привършване, императорът се решил на генерално сражение. Той знаел, че лесно може да предизвика българите на бой, но трудно би могъл да ги задържи на бойното поле. Затова решил да действува с изненада. Императорът изпратил напред един отряд (под командуването на Жофроа Вилардуен), който трябвало да удари от засада българите. Планът предвиждал този отряд да удари онези войски, които съставлявали прикритието на българския цар. За да скрие придвижването си, отрядът на Жофроа Вилардуен потеглил още през нощта и се потулил на подходящо място. След него, вече призори, потеглил император Анри, който имал 18 отряда — всичките разгърнати в боен ред. Три от отрядите били съставени от ромеи, а останалите от латинци. Всеки латински отряд имал по 20 рицари, с изключение на императорския, който имал в редиците си 50 избрани рицари. Съгледвачите

 

186

 

 

от предният отряд навреме известили императора за приближаването на българите. Борил имал под знамената си 33 000 армия, която била разделена на 36 отряда — най-малкият наброявал 900 бойци, а прикритието на царя се състояло от 1600 войни.

 

Истинско въодушевление обхванало рицарските редици — бойният им дух напомнял старите кръстоносни времена. Начело на рицарската армия препускал с кръст в ръка един войнствен капелан. Императорът призовавал войските си на бой с думите: „Вие сте зърното, а онези отсреща — плявата". С бойният си вик „Свети гроб", „Свети гроб" рицарите се спуснали срещу българите. В началото войските на цар Борил се придвижвали в добър ред, като се подреждали под звуците на бойните тръби. Куманската конница изскочила напред, после започнала стремително да се оттегля, като разчитала да увлече рицарите в преследване. Но този път изненадата била на страната на латинците. Отрядът на Жофроа Вилардуен изкочил от прикритието си и се насочил право срещу прикритието на българския цар. Отрядът на Борил трепнал и не издържал на удара — царят не съумял да задържи прикритието си. Това свидетелствува, че на Борил липсвали много от качествата, които позволявали на истинския военачалник сам да бъде ковач на собственото си щастие. Отстъплението на царския отряд повлякло след себе си бягството на цялата армия. Този път латинците водели сражението крайно предпазливо — когато съгледали пред себе си стръмнините на близките планини, те преустановили преследването. При все това победата останала решително на тяхна страна. Денят бил хубав (уверява ни западният хронист Анри дьо Валаниен), птичките пеели весело, а радостта на рицарите от голямата победа не знаела предел. Наистина денят 1 август 1208 г. по нищо не приличал на 14 април 1205 г. Рицарите успели да вземат реванш за поражението си пред Одрин, а цар Борил напусто пропилял плодовете на славната Калоянова победа. Това дотолкова въодушевило император Анри, че в едно писмо до папата той самоуверено заявил — само с 600 рицари и 10 000 сержанти бил в състояние да защищава Латинската империя от нейните врагове.

 

187

 

 

В аналите на българската военна история е записано още едно голямо поражение, най-драматичното по своята развръзка. През лятото на 1330 г. цялото поле около Велбужд (Кюстендил) сияело от блясъка на оръжията — от изхода на сражението между сърби и българи предстояло да се реши съдбата на Македония. Сръбските източници голословно твърдят, че българският цар Михаил Шишман имал под знамената си 80 000 (!!!) бойци. Друг техен автор настоява, че на бойното поле съотношението между сърби и българи било 5 към 1000. Явно става дума за преувеличения, които целят да възвеличаят до краен предел победата на сръбското оръжие. Как иначе можем да обясним твърденията на крал Стефан Душан, че при тази битка сърбите имали срещу себе си обединените сили на седмина (!!!) царе.

 

Византийските източници дават много по-точни сили. Според тях Михаил Шишман разполагал с армия от 12 000 българи и 3000 наемници — татари, власи и яси. Точно толкова (15 000 бойци) била и числеността на сръбската войска. Само че в последния момент сръбският крал получил много силно подкрепление, състоящо се от 1000 тежковъоръжени западни наемници част от тях били испанци, други италианци и още 300 германски кондотиери.

 

В началото инициативата била в ръцете на българите, но Михаил Шишман не се възползвал от благоприятната възможност — изглежда, че изчаквал приближаването на своя съюзник, византийския император. Това, разбира се, било известно на сръбския крал Стефан Дечански, който настойчиво призовавал за мир — припомнял близостта между сръбския и българския род и заклевал българския цар да смири убийствената си десница. Тези декларации едва ли били продиктувани от искрено желание за мир — по-скоро Стефан Дечански разчитал да печели време.

 

На 27 юли двамата владетели постигнали споразумение за еднодневно примирие. Сърбите изчаквали пристигането на закъснелите наемници, а цар Михаил Шишман разчитал да попълни хранителните си запаси. На следващия ден отбрана българска войска била изпратена на фуражировка — една непредпазливост, която струвала скъпо. Рано сутринта в сръбския лагер

 

188

 

 

пристигнали закъснелите западни кондотиери — предвождал ги сръбският престолонаследник Стефан Душан. Рязката промяна на обстановката подбудила сърбите да нарушат примирието — те знаели много добре, че силите на българите били разпиляни. Сръбските летописци, които подчертано изтъкват християнската ревност на своя крал, не споменават и дума за извършеното клетвопрестъпление. С това за кой ли път се потвърждава максимата, че победителите не се съдят, независимо дали победата е спечелена в честен бой или с цената на пристъпване на клетвените думи и нарушаване на съществуващите договори.

 

Към обяд на 28 юли (било събота) в сгъстени редици и под звуците на бойните тръби сръбските войски се появили по околните височини. Предвождал ги младият крал Стефан Душан — той стоял в центъра на бойния строй, начело на западните наемници. Сръбското нападение заварило българите напълно неподготвени. С присъщата му решителност цар Михаил Шишман се постарал да подреди войските си и да посрещне връхлитащия противник. Първи поели удара на западните наемници татарите, но редиците им не издържали на желязната лавина и повечето загинали на бойното поле. Битката била кратка, но много ожесточена, а посечените от смъртта били повече от пролетните цветя. Накрая сърбите излезли пълни победители, а голяма част от българските войни били пленени. По силата на съществуващия закон (не било редно родственици да се поробват) простите войници били освободени. А пленените боляри били заведени пред тялото на убития български цар, когото оплаквали със следните думи: „Къде е сега златният ти престол? Къде е славата и богатството ти? Къде са скъпоценните ти камъни и бисери, къде са пъстрите ти царски одежди?"

 

Съдбата на цар Михаил Шишман се сложила трагично. В началото на сражението той паднал от бойния си кон и се наранил смъртоносно. Полумъртъв го отвели пред щастливия победител, които уж пролял сълзи пред бездиханното му тяло. Според други източници Михаил Шишман починал чак на третия ден след битката. Сръбският крал Стефан Дечански наредил да му се устрои тържествено погребение.

 

189

 

 

Така нещастно за българите се стекли обстоятелствата около битката при Велбужд. Съдено било точно 100 години след знаменитата победа при Клокотница българите да изпият горчивата чаша на поражението. Доверчивостта на цар Михаил Шишман се оказала наистина съдбоносна; той, който не вярвал нито на клетви, нито на обещания, станал жертва на едно типично коварство, което бил длъжен да предвиди. През лятото на 1330 г. българите оплаквали не само смъртта на храбрия си цар, но и съдбата на югозападните български земи, които били загубени окончателно за търновската корона.

 

На 18 юли 1332 г. станало още едно сражение между българи и ромеи, което е описано най-подробно в сравнение с всички други. Дължим го на перото на Йоан Кантакузин (участник в битката) и на историята на византийския хронист Никифор Григора (който пък е негов съвременник). Разполагаме и с едно кратко домашно известие, което представя изхода на войната в малко неочаквана светлина.

 

До този знаменит военен конфликт се стигнало в резултат на необявената война, започната от император Андроник III. Той се възползувал от междуособиците в България и завладял (почти без съпротива) градовете и крепостите на юг от Балкана с изключение на Анхиало. Императорът се чувствувал господар на положението, докато не бил изненадан от неочакваното появяване на българите. С бърз марш (само за 5 дни) цар Иван Александър съсредоточил силите си в околностите на Айтос — числеността на войските му достигала 8000 бойци. Император Андроник III бил на лагер пред стените на крепостта Русокастро — той имал под знамената си едва 3000 човека. Двете войски били разделени от тесен и каменист проход, който цар Иван Александър побързал да заеме със своите пехотинци.

 

Ако се вярва на твърденията на Кантакузин, още през първия ден Андроник III извел войските си пред прохода и призовал българите не сражение — цял ден той очаквал противниците си, но те не посмяли да излязат на бойното поле. След няколко дни императорът повторил предизвикателството си, но българите отново не се решили да излязат през теснините. Според

 

190

 

 

Кантакузин това вече означавало половин победа, тъй като „императорът уплашил българите със смелостта си". Но далеч повече доверие заслужават думите на Никифор Григора, който отбелязва, че наистина имало страхове, но те се били вселили в душата на Андроник III, тъй като съотношението на силите било решително в полза на българите, а ромеите се намирали в неприятелска и враждебна страна, отдалечени от своите бази и без всякаква надежда за успех.

 

След това между двамата владетели започнали преговори. Чрез пратениците си (те сновяли непрекъснато между двата лагера) разменяли предложения, поставяли условия (придружавани от предизвикателства), чрез които доказвали правата си върху оспорваните територии. Андроник III се позовавал на доводи от чисто историческо естество и припомнял прастарите права на ромеите върху тези земи. Възраженията на цар Иван Александър били подкрепени с много по-силни аргументи — в тях красноречието отстъпвало на силата на оръжието, която била решително на негова страна и на престъпното нарушение на договорите от византийския император. Изглежда, че цар Иван Александър съзнателно протакал преговорите, тъй като очаквал всеки момент пристигането на допълнителни подкрепления.

 

В нощта преди произнасянето на клетвите най-после пристигнала дългоочакваната помощ — тя се състояла от 2000 татарски конници. Призори на 18 юли цар Иван Александър извел войските си в равнината пред Русокастро. Навреме предупреден от съгледвачите си, император Андроник III трябвало да приеме сражението. Предпазливостта му подсказала да не отдалечава войските си от стените на Русокастро, които трябвало да му служат като прикритие. Българите настъпвали на широк фронт, като в движение разтегляли фланговете си с намерението да обхванат като с клещи неприятеля. По левия и десния фланг (но отделно от българите) била съсредоточена татарската конница, която издалеч се прицелвала в тила на ромеите. Българският център бил изграден от тежковъоръжени пехотинци — той бил уплътнен с допълнителни редици и имал ариергарда като своя здрава опора.

 

191

 

 

Андроник III разделил силите си на 46 отряда, от които първите 6 образували челната колона, а останалите 10 сформирали фланговете. В началото ромеите се придвижвали уверено, макар да чули отсреща дивите звуци на татарска бойна тръба. Императорът и обкръжението му си давали кураж, като казвали, че това са власи, които преднамерено използували татарски сигнали, за да ги сплашат. Но скоро слънцето изгряло, войските се приближили и станало ясно, че конницата отсреща е действително татарска. Това променило първоначалните планове на Андроник III, който побързал да преустрои войските си. В резултат на извършения маньовър ромейските фаланги приели формата на лунен сърп — двата му рога били силно изтеглени назад, готови да посрещнат ударите на неприятелската конница. Но само един поглед бил достатъчен, за да се разбере колко рехава изглеждала бойната линия на императорските войски — тя била уплътнена само от две редици.

 

Без всякакво забавяне татарската конница стремително ударила по ромейските флангове, които след вяла съпротива побягнали. Преследвани от татарите, 10-те отряда на ромеите се спрели чак пред крепостните стени на Русокастро, където се помъчили да организират някаква съпротива.

 

Разкъсването на бойния ред на ромеите се отразило критично върху положението на първите 6 отряда — там се намирал императорът заедно с 50 избрани измежду ромеите, които съставлявали прикритието му. След първоначалното объркване ромейския център сгъстил редиците си и поел удара на българите. В началото те все още се държали храбро — пръв се ударил с българите Андроник III и успял да ги отблъсне. Но веднага го връхлетяли свежи български части и ромеите разкъсали редиците си; повечето побягнали като изоставили на бойното поле императора.

 

За щастие намерили се хора, които успели да задържат бегълците, и ромеите отново изравнили редиците си. Стигнало им мъжество да не обърнат гръб на неприятеля — те започнали да отстъпват, като се помъчили да спазват някакъв ред. Скоро след това българските войски ги притиснали здраво към стените на крепостта. Тук императорските отряди се смесили с

 

192

 

 

побегналите преди това части и се помъчили да организират някаква съпротива. Но българи и татари ги нападали от всички страни и положението им ставало трагично. Като връх на всичко жителите на Русокастро залостили крепостните врати и не давали въз можност на бегълците да намерят защита зад градските стени. Ромеите сполучили да разбият портите и каtо нахлули в града, избили част от неговите жители. Това още повече влошило положението им — ромеите знаели, че българският цар щял да ги държи отговорни за преднамерените им действия. Цялото сражение — от подреждането на войските до паническото побягване на ромеите — продължило 3 часа. Според признанието на Кантакузин към 9 часа сутринта „победата била явно на страната на българите"; ромеите побягнали безредно и оставили бойното поле на победителите.

 

Към обяд на същия ден цар Иван Александър изненадващо изпратил пратеничество до императора с предложение за мир. В качеството си на безспорен победител той изисквал подновяване на старите договори и настоявал за сродяване между двата двора. Андроник III се опитал да възрази, но го направил повече за собствено утешение. Същия ден мирът бил сключен, скрепен с клетвите, произнесени от двамата владетели.

 

На следващия ден се състояла нова среща на високо равнище — тя преминала в гощавки и разговори, в центъра на които било вчерашното сражение. Търкествуващите българи проявили великодушие, като дипломатично изразили възхищението си от смелостта на императорския отряд. В един момент сам цар Иван Александър потвърдил под клетка, че ако още малко ромеите били запазили бойния си ред, сам той бил готов да отстъпи назад, поразен от необикновената им смелост. Доколко тези думи, приписани на българския цар, са истински, е трудно да се каже, но тенденциозността на разказа на Кантакузин е вън от всякакво съмнение. Възможно е на трапезата наистина да са прозвучали похвали за императора и неговия отряд — но те едва ли са били толкова възторжени, както ги представя Кантакузин. По-скоро българите ще са прославяли своята победа, спечелена в една

 

193

 

 

упорита битка с един император, който бил прочут с войнската си доблест. А останалите хвалебствия, които четем в историята на Кантакузин, са явна измислица — един вид утеха за срамното поражение на императорската армия.

 

Съмненията в истинността на разказа на Кантакузин се подсилват от Песнивеца на цар Иван Александър, В него неизвестният български автор твърди, че Иван Александър „мощно низложи гръцкия цар и когато онзи се скиташе, го хвана в ръцете си". От това сведение излиза, че поражението на ромеите било много по-голямо — нещо повече, авторът на Песнивеца твърди, че император Андроник III бил пленен от българите. Някой смятат, че ставало дума за преувеличение. Но този факт до известна степен се потвърждава от сведенията на Никифор Григора, според който Андроник III се спасил от надвисналата катастрофа благодарение на „неочакваното състрадание и съжаление", което проявил българският владетел. Ненапразно цар Иван Александър се обърнал към императора със следните многозначителни думи: „Годината има четири годишни, времена, а за малко време могат да станат много промени". Следователно на Андроник III не само били припомнени превратностите на човешката съдба, но и неизвестностите, които крие всяка война с българите, особено когато те защищавали своята земя.

 

В събитията около началните турски нашествия в българските земи хрониките са записали името на един прочут българин — Момчил. В младежките си години той бил „хонсар", т. е. разбойник по пътищата — на езика на прабългарите „хонза" означавало „крадец". Съвременниците подчертано изтъкват гигантския ръст на Момчил (гледан отдолу, той наподобявал минаре!!!) и „необикновената смелост на неговата душа". Впоследствие Момчил придобил голямо влияние — името му се споменава постоянно в събитията, свързани с византийските междуособици през 40-те години на XIV в. По това време Момчил вече предвождал 2000 конници, „всички обладани от войнствена ярост и готови по-скоро да пожертвуват живота си, отколкото да го изоставят". В късо време Момчил успял да създаде собствено княжество в Родопите (между долното

 

194

 

 

течение на реките Места и Арда), в което се разпореждал като истински властелин. Той пръв от всички осъзнал истинските размери на турската заплаха и единствен направил опит да попречи на прехвърлянето им през Проливите. През лятото на 1344 г. Момчил подпалил корабите на Умур бег, с което си навлякъл гнева на могъщия селджушки емир и неговият съюзник император Кантакузин.

 

През лятото на следващата година 20 000 турци (всичките на коне) преминали през морето, с намерението да се разправят веднъж завинаги с непокорния българин. Момчил разполагал с армия, която наброявала 5000 пешаци и 300 конника. Кантакузин не без основание се възхищава от необикновената му дързост, която без колебание го подтикнала да се противопостави в открит бой срещу многократно превъзхождащия го противник.

 

Решителното сражение станало на 7 юли 1345 г. пред стените на родопската крепост Перитор (Буруград). Жителите на крепостта затворили вратите си пред Момчил, като заявили, че градът ще остане като награда за победителя. Наистина те се съгласили да приемат братовчед му Райко (заедно с 50 войници), но това представлявало застраховка, в случай че Момчил надделее над противниците.

 

Изправен пред необходимостта да влезе в открито сражение с турци и ромеи, Момчил подредил войските си за бой — той разчитал на старите укрепления, които се издигали недалеч от градските стени. Турският авангард връхлетял върху укрепения български вал и го преминал на няколко места. С това турците сметнали, че са спечелили победата и се отдали на разюздан грабеж из околността. След тях пред Перитор излезли ромейските войски начело с император Кантакузин и главните турски сили, предвождани от Умур бег. За тяхно учудване се оказало, че войските на Момчил са напълно боеспособни — Кантакузин лично имал възможността да се убеди, че бойният ред на Момчиловите фаланги изобщо не бил нарушен, а това предвещавало упорита и кървава битка.

 

Турци и ромеи побързали да се разгънат в боен ред. Умур бег застанал на десния фланг, където се съсредоточили прочутите му стрелци с лък. Левия

 

195

 

 

фланг пък съставили тежковъоръжените ромейски пехотинци, които били привикнали да се сражават с копия. А центърът бил оглавен лично от императора — в него били включени най-добрите ромейски войски и отбрани турски отряди.

 

Момчил подтегнал за последен път редиците си — „неговият горд, и надменен дух" го подтикнал пръв да започне битката. Сражението било продължително и много ожесточено, а изходът му дълго време оставал съмнителен. Накрая силата на множеството надделяла и постепенно българите били изтласкани към стените на града. Жителите му изобщо не се намесили и предпочели да наблюдават от стените развоя на събитията. Натикана в тясното пространство пред града, малобройната българска конница нямала възможност да се разгърне. Момчил пръв скочил от бойния си кон и застанал начело на своите пехотинци. Скоро след това цялата му войска била обградена „като в затвор и мрежа". Виковете на турците и бумтенето на тъпаните им се смесвали със звуците на ромейските тръби. Турците слезли от конете си и се наредили в кръг, като натягали тетивите на големите си лъкове. Част от Момчиловите войни пострадали зле от техните стрели. От другата страна българите били притиснати от ромейската конница, така че нямало никаква възможност да се пробие смъртоносният обръч. Скоро след това двете войски се размесили и започнало истинско клане — жертвите и от двете страни били много големи, но храбростта все още не била напуснала българите. Очевидци разправят, че нито един от бойците на Момчил не сложил оръжие, нито пък пожелал да избяга от бойното поле. Едва когато Момчил паднал посечен от вражески меч, сражението било преустановено. Почти цялата българска войска била посечена на бойното поле с изключение на малцина, които били заловени живи.

 

Историческите извори са записали и спомена за две кръвопролития нощни сражения.

 

През 1186 г. император Исак II Ангел поверил войната срещу българите на кесаря Йоан Кантакузин. За него разправят, че бил мъж опитен във военните дела, висок на ръст и много гръмогласен. Всеизвестна била и прекалената му дързост, но се знаело и това, че

 

196

 

 

кесарят не бил спечелил нито една голяма победа — все заради самохвалството си и прибързаните дейст вия. Отгоре на всичко той бил сляп — ослепил го предишният император Андроник I.

 

В началото кесарят повел войната срещу българите предпазливо, но скоро присъщата му самонадеяност взела опасни размери. Въобразил си, че Петър и Асен панически се страхуват да излязат от планините и да кръстосат оръжие с непобедимата му десница. Това го накарало да забрави всяка предпазливост и безгрижно да разположи лагера си насред полето, без да го обгради с ров и вал. Обвиняват го и в това, че не само напълно пренебрегнал изискванията на войната, но не се погрижил и да постави заградителни постове или пък дозори, които да следят за придвижването на българите.

 

Петър и Асен не закъсняли да се възползуват от чудесната възможност — през нощта българските войски връхлетяли от всички страни върху ромейския стан. Част от ромейските войници били изклани още в палатките им, а друга по време на бягство — те изобщо не сварили да се въоръжат. Спасила се само една малка част, която панически побягнала в нощта. Когато разбрал за нападението, кесарят се показал по-свиреп и от българите; ругаел приближените си и ги обвинявал в предателство. Накрая се въоръжил, яхнал арабския си жребец и се впуснал в нощта, като призовавал войниците си да го последват — без да знае къде отива и срещу кого е насочил копието си напред.

 

Българите завладяли ромейския лагер и заграбили шатрите в ръцете им попаднали византийските бойни знамена и златотъканите дрехи на кесаря — те се отличавали с тъмносиния си цвят. Асен и Петър ги наметнали върху рамената си и приели възторжените поздрави на победоносните си войски.

 

През 1371 г. станала прочутата битка при Черномен, която имала съдбоносно значение за Балканите. В началото на месец септември независимите владетели от Македония Вълкашин и Углеша предприели решителни действия за изгонването на турците от Европа. Армията им наброявала 60 000 бойци — под знамената марширували сърби, българи и ромеи. Някои

 

197

 

 

смятат посочената по-горе цифра за преувеличена, но няма съмнение, че тази армия представлявала възможно най-голямата военна сила, която християнските народи от полуострова можели да противопоставят срещу турските нашественици.

 

Въодушевената християнска войска се придвижвала по десния бряг на река Марица, като следвала пътя към Одрин. От продължителните дъждове реката се разляла нашироко и преминаването ѝ изглеждало невъзможно. На другия бряг на Марица била съсредоточена малка турска войска под командуването на някой си Хаджи Илбег — числеността ѝ не надвишавала 5000 войни. Надценяването на собствените сили се оказало съдбоносно за Вълкашин и Углеша. Без да вземат необходимите предпазни мерки (като разчитали единствено на множеството си и на водната преграда), армията им замръкнала (на 25 септември) близо до селото Черномен. За тяхно нещастие турците намерили брод през реката и някъде след полунощ (вече на 26 септември) връхлетяли върху притихналия лагер. Настъпила ужасна сеч — по-голямата част от християнските войски паднали посечена от турски ятаган или, както обичат да се изразяват средновековните книжовници, „станали жертва на нощта, като на някакъв меч". Пак там загинали Вълкашин и Углеша, предводителите на християнската армия.

 

Османските източници твърдят, че Хаджи Илбег даже нямал време да отпразнува неочакваната си победа. Лала Шахин (бейлербегът на Румелия) побързал да отсече главата му и по този начин си приписал изцяло лаврите на голямата турска победа.

 

През средновековието войните преминавали не само в продължителни походи и ожесточени сражения, но и в дълги, а често пъти и изнурителни обсади. Вече стана дума, че българите изградили няколко укрепени пояса от крепости, които защищавали столицата Търново. Част от тях били с фронт на север (срещу татари, маджари и др.), а друга трябвало да възпира ромеите от юг. Една голяма част от укрепените пунктове представлявали стражеви крепости (руините им и досега стърчат по Родопите, Средна гора и Балкана) — те се охранявали от малки гарнизони и отбранителните им възможности били сравнително скромни. В

 

198

 

 

случай на нужда в тях търсело спасение местното население. Обикновено вражеските армии ги превземали в движение или пък ги подминавали, без да се безпокоят за сигурността на своя тил. Но редом с тях съществували и големите градове крепости (като Търново, Бдин, Средец, Пловдив, Варна, Калиакра, Ловеч, Червен, Месемврия, Овеч и, др.) които били солидно укрепени и разполагали с възможности да издържат продължителна обсада.

 

Поначало средновековната военна стратегия не препоръчвала обсадите, тъй като представлявали рисковани операции — евентуален неуспех вещаел злополучен край на цялата кампания. Затова към всяка обсада се пристъпвало внимателно, след като се претегляли всички шансове за успех. А големите обсади се планирали издалеч, тъй като завладяването на някоя ключова крепост означавало победоносен завършек на войната. Своевременно били приготовлявани и обсадните съоръжения — пренасяли ги на части и ги сглобявали пред крепостните стени.

 

Тактиката на обсадите предвиждала крепостта да се блокира от всички страни. Понякога това било много трудно, тъй като повечето от крепостите били изградени върху стръмни терени, а местността около тях била силно пресечена. Затова главните сили се съсредоточавали непосредствено пред крепостните врати със задачата да предотвратят всяка възможност за излаз на обсадените. Обсаждащата армия трябвало да разполага и с достатъчно сили за да не допусне евентуален опит за деблокиране отвън.

 

Първите пристъпи започвали с опити да се разрушат най-уязвимите части от крепостните стени с помощта на копачки, лостове, ломове и брадви. Случвало се (според твърденията на византийските историци) бойците да използуват за тази цел и мечовете си, но с подобни средства трудно можело да се разчита на успех. В някои случаи били използувани специално подготвени части, които копаели подземни тунели с намерението да подкопаят основите на крепостните стени. Латинците използували такива сапьори при обсадата на Одрин през 1205 г. — те прокопали проход, изхвърляли скришом пръстта и укрепвали тунела с подпори от сухо дърво. Няколко години по-късно цар

 

199

 

 

Калоян също опитал подобно нещо, но без успех. Обикновено защитниците на крепостта навреме разбирали за действията на сапьорите и своевременно взимали мерки за защита — най-често копаели срещу предполагаемите тунели.

 

За щурмуването на крепостните стени се използувал и стълби — правели ги от брястово или ясеново дърво. Те били сравнително къси (до 4 м височина), с оглед по-лесно да се пренасят до крепостните стени. Там ги виждали: една в друга и на височина стълбата достигала зъберите. В горната си част тези стълби имали специално приспособление (подобни на куки), чрез които се захващали здраво за ръба на крепостните стени. Веднъж изправени и натежали от покатерилите се върху тях войници, те трудно можели да се отблъснат. Друг е въпросът, че подобен щурм изисквал от бойците голяма смелост. Не било шега работа да тръгнеш нагоре по стълбата (прикрит само с един щит) срещу летящите камъни и изливащата се отгоре нагорещена смола.

 

При обсадите широко се използувал арбалетът. По своето устройство арбалетът не представлява нещи друго, освен старата римска „балиста" само че приспособена за ръчна стрелба. Не случайно дубровнишките летописци назовават арбалета „балистра" или „балиста". Забравен някъде между V и XI в., арбалетът се появява през следващото столетие и навлиза широко във въоръжението на страните от Западна Европа. При нас той е пренесен от кръстоносците някъде в края на XII в.

 

Според начина на натягане на тетивата си арбалетите се деляли на ръчни и механични. Ръчните арбалети имали (до външната част на дъгата си) една халка, която при зареждане се закопчавала за куката, която била здраво закрепена за пояса на арбалетчика. Натягането на тетивата ставало с помощта на крак, след като долната част на арбалета се опирала здраво на земята. При механичните арбалети спускателният му механизъм се състоял от две железни зъбчатки, които се задвижвали с помощта на маткап. Една такава зъбчатка бе открита скоро на Царевец.

 

В домашните ни извори арбалетите се споменават с два термина: „самострел" и „цагра". Фактът, че се

 

200

 

 

срещат заедно, подсеща, че с тях се назовавали двата типа арбалети. Самострелите ще са били ръчните арбалети, докато механичните ще са били назовавани „цагри". Впрочем във византийските извори понякога се среща терминът „чангри" като наименование на „латински лъкове", т. е. арбалети. Стрелите се поставяли в специален улей на дървеното ложе — върховете им били от 2 до 4 пъти по-масивни от тези на обикновените стрели. Възможно било с арбалетите да се изстрелват и горящи стрели.

 

По точността на своя удар и по пробивната си сила арбалетът далеч надминавал лъка. Неговите стрели притежавали голяма начална скорост и с пирамидалните си върхове можели да пробият даже ковани брони. С появата на механичните арбалети нараснала и тяхната далекобойност — тя достигала до 200 крачки. Установено е също, че с лък за една минута могат да се изстрелят от 10 до 12 стрели, докато за същото време арбалетчикът изстрелвал само 1—2. Поради тази причина арбалетите били най-подходящи за позиционна война и станали незаменимо оръжие при обсадите — точният им огън просто помитал защитниците от крепостните стени. Естествено те имали и някои недостатъци. При дъждовно или влажно време например арбалетите не можели да действуват, тъй като волските сухожилия (от които се правели тетивите) се размеквали и губели своята еластичност.

 

Отдалеч крепостните стени се обстрелвали с т. нар. „каменомети", които били в състояние да изхвърлят големи камъни; предварително ги оглаждали, което умножавало разрушителната им сила. Понякога хронистите твърдят, че с помощта на такива машини били изхвърляни цели скали, че даже и хълмове; но явно става дума за преувеличения. Все пак каменометките представлявали грозно оръжие — далекобойността им достигала някъде до 1000—1500 крачки. За една такава, огромна по размерите си метателна машина, става дума при обсадата на Сяр от войските на цар Калоян. Българите я разположили на един хълм срещу цитаделата на крепостта — за кратко време те ѝ нанесли такива щети, че нейните защитници били принудени да капитулират.

 

Често крепостните стени били щурмувани с помощта

 

201

 

 

на подвижни бойни кули. Те се построявали на няколко етажа, а височината им зависела от стените на обсадената крепост. Сглобявали ги (под ръководството на опитни механици) от дърво и железни части — външните им стени се обвивали с прясно одрани кожи, които ги предпазвали от огън. Дървените кули били придвижвани с помощта на колела или на дървени греди. За целта било необходимо внимателно да се разчисти пътят до крепостните стени. Тази задача не винаги се изпълнявала успешно. През 1323 г. император Андроник III обсаждал Пловдив цели 4 месеца. Българският гарнизон (той се състоял от 1000 конници и 2000 тежковъоръжени пехотинци) се защищавал отлично и императорът загубил всякаква надежда за успех.. Тогава в лагера на ромеите се намерил един механик (по произход германец), който заявил на императора, че е в състояние да направи подвижна бойна кула. Скоро след това машината била готова. Ходовата ѝ част се състояла от 16 колелета, които се привеждали в движение (чрез бутане) от 100 човека, надеждно прикрити зад стените на дървената постройка. На височина кулата имала 5 етажа, в които били настанени 40 стрелци с арбалети — по 8 на всеки етаж. Арбалетите били от типа на т. нар. „чангри" (цагри), т. е. с механично натягане.

 

С развети знамена и под звуците на бойните тръби ромеите настъпили срещу крепостните стени — пред тях победоносно шествувала огромната кула. За непосветените (и най-вече за защитниците на града) изглеждало, че кулата се придвижва сама, тъй като войниците, които бутали колелетата, не се виждали отникъде. Арбалетчиците изтегнали страшните си оръжия и защитниците побягнали от зъберите. Ромеите тържествували — оставало още съвсем малко разстояние и подвижната кула щяла да се захване за стените на града. Но в този момент се случило нещо неочаквано. Пътят на кулата минавал над едно водохранилище — то било построено толкова отдавна, че никой не знаел за съществуването му. От стари времена цистерната била покрита с греди, дъски и пръст — напълно достатъчни, за да издържат преминаващите отгоре коли. Но този път покритието не издържало огромната тежест — гредите се пречупили и кулата

 

202

 

 

рухнала във водоема. Случило се така, че никой от ромейските войници в кулата не пострадал, но надеждата за превземането на Пловдив пропаднала. Под присмеха на българите, които се защищавали още по-смело, император Андроник III се принудил да снеме обсадата и да се завърне безславно назад.

 

На най-горният си етаж подвижните кули били съоръжени с мостове, които подобно на хоботи се спускали върху крепостната стена — по тях бойците се прехвърляли върху стените на обсадения град. С помощта на такава бойна кула цар Калоян, в съвсем кратък срок, успял, да превземе Варна. Разправят, че кулата била много голяма, четириъгълна, а на височина достигала зъберите на градските стени. Широчината ѝ била колкото рова, който обграждал града. С помощта на колела българите придвижили кулата до рова. Предварително те го затъпкали с пръст, тъй като кулата трябвало да премине над него. Механиците на цар Калоян се справили и с тази задача — грамадната машина преминала насипа и се захванала здраво за двата бряга на рова. Подвижната кула се приближила до стените на крепостта и през моста (от горния етаж) българските войни се добрали до зъберите. Така само за три дни прочутата черноморска крепост, чийто гарнизон се състоял „от най-храбрите сред ромейската войска" (включително и западни наемници), паднала в ръцете на цар Калоян.

 

Понякога в най-долния етаж на подвижните кули се разполагали т. нар. тарани — те представлявали приспособления за разбиването на стените. Таранът се състоял от дълга и яка греда, която се задвижвала (на принципа на махалото) от стотици хора. За да увеличат разрушителната му сила, на предния край на гредата се поставял железен накрайник с вид на овнешка глава — поради тази причина тези стенобитни машини се наричат и „овни". След пробиването на крепостната стена към желязната глава на овена се прикрепвали куки. С тяхна помощ раздърпвали размърдалите се каменни блокове и в стената се отварял проход, през който нападателите прониквали в крепостта.

 

През месец февруари 1206 г. цар Калоян обсадил Димотика. Тъй като крепостта била неудобна за фронтална

 

203

 

 

атака, той разположи каменометните си машини срещу онези участъци, където камъните можели да достигат стената. Според Никита Хониат бойните машини на българите изхвърляли големи камъни, които имали страшна разрушителна сила. Ромеите покривали стените с прясноодрани овнешки кожи (надували ги, за да смекчат силата на ударите) и поставяли пред най-уязвимите части от укрепленията плетеници от лозови пръчки — поради еластичността си те придавали на стените допълнителна устойчивост. Въпреки това каменометките на цар Калоян успели да разрушат части от стените, включително и някои ъглови кули. Преди решителния щурм българският цар спешил тежковъоръжената си конница, но облечените в желязо мъже (те били най-храбрите сред българската войска) не успели да проникнат в крепостта. Механиците на цар Калоян сглобили и подвижни дървени кули — византийският историк Никита Хониат говори за „машини, поставени на колела", които взели участие в щурма.

 

Същият автор твърди, че цар Калоян предприел огромни изкопни работи, които имали за цел да отклонят река Марица, която опасвала града. Българите знаели, че посредством тайни канали водите на реката се прехвърляли в града и снабдявали жителите му с питейна вода. Някои историци (като отчитат широкото течение на реката) се съмняват в истинността на съобщението — те смятат, че по онова време българите не разполагали с технически и материални възможности да осъществят такова гигантско начинание. Но византийският историк твърди, че ставало дума не толкова за отбиването на реката, колкото за прекъсването на връзката между реката и напоителните канали. Впрочем цар Калоян не успял докрай и в това начинание. След като обсаждал безрезултатно Димотика в продължение на 70 дни, той се принудил да вдигне обсадата.

 

В началото на следващата година войските на цар Калоян обсадили Одрин — от стените на града се виждала „гора от шлемове и неизброимо множество" от войници. Калоян разположил около крепостта 33 каменометни машини, които непрекъснато (даже и през нощта) обстрелвали града. Скоро след това българите

 

204

 

 

били на крачка от успеха — каменометките сринали до земята стените и кулите на две места. Защитниците на Одрин преградили брешите с купища дърва и смет и очаквали (със запалени факли) пристъпа на българите. Когато те връхлетяли, ромеите запалили преградата — тези, които се опитали да преминат, попаднали в дълбокия ров.

 

Пристъпите следвали един след друг и имало много убити и ранени от двете страни. Вече не можело да се говори за обсада, тъй като войските се биели „ръка срещу ръка, с меч и копие". Но настъпили летните горещини и куманските съюзници на цар Калоян се оттеглили на север, което обезсмислило продължаването на обсадата.

 

През втората половина на XIV в. изворите споменават (за пръв път) за употребата на огнестрелно оръжие по нашите земи, но все още като голяма рядкост. През 1366 г. флотата на Амедео Савойски обстрелвала Несебър с т. нар. „бомбарди" (на старобългарски „тръбачи", вероятно от „тръби"). Бомбардите били разположени върху носовете на генуезките кораби, които щурмували крепостта откъм морето. Оръдията ще са били вече известни на българите, щом като защитниците на Несебър не проявили никаква уплаха: според твърдението на Савойската хроника „българите се сражавали добре". Впрочем бомбардите все още не притежавали голяма разрушителна сила, и се разчитало предимно на психологическия им ефект — затова артилеристите се прицелвали във вътрешността на града, а не по крепостните стени.

 

Защитниците на обсадените крепости своевременно се подготвяли да посрещнат нападателите: попълвали продоволствените си запаси, пълнели цистерните с вода, така че да издържат продължителна обсада. Крепостните кули били укрепвани допълнително, като настройвали дървени, скелета, които се издигали на по няколко етажа. Обвивали ги със сурови кожи или пък със снопове от лозови пръчки, които ги предпазвали от огън и от изхвърляните камъни. Стремежът да се увеличава височината на кулите, се диктувал от намерението да се атакува по-удобно противникът, ако подвижните му кули се залепят за крепостните стени — от надстройките можело да се води преградна

 

205

 

 

стрелба, включително и от каменометки. Върху тези кули съоръжавали специални площадки, които се издавали извън стените подобно на платформи. От тях спускали върху нападателите камъни, закачени на вериги или пък вързани с въжета. След това специални подемни машини ги издигали нагоре, готови да ги стоварят повторно върху главите на атакуващите.

 

Никита Хониат е оставил много картинно описание на обсадата на Просек, която византийският император Алексий III Ангел щурмувал през 1199 г. Самостоятелният български владетел Добромир Хриз се скрил зад стените на непристъпната си крепост, прикривайки се с тях като с каменно наметало. Ромеите преминали през външната преграда (българите я издигнали в навечерието на обсадата), но когато стигнали крепостната порта, били посрещнати с град от камъни и стрели. На следващия ден ромеите повторили пристъпа, но той отново бил безуспешен. На всичко отгоре в Просек се намирал един много добър механик (той бил избягал от ромеите), който умело направлявал стрелбата на каменометните машини, които били разположени на кулите. Изхвърляните от тях камъни попадали право в целта, тъй като били изстрелвани отвисоко. Случвало се да се отклоняват и встрани, но тогава се удряли в околните скали, разпръсквали се на хиляди парчета и се превръщали в смъртоносно оръжие.

 

През нощта българите внезапно излезли от крепостта и сполучили да запалят каменометните машини, които били поставени по околните възвишения. Друг отряд с голям шум нападнал предната ромейска стража, която веднага побягнала. Ударил на бяг („премалял и загубил ума и дума") и началникът на стражата протовестиарият Йоан. Българите заграбили шатрата му заедно с дрехите, които се отличавали със зеления си цвят. Успешната акция станала причина за голяма веселба в Просек — цяла нощ българите се веселили и подигравали на ромеите. От време навреме те хвърляли от крепостните стени празни бурета (след като изпивали виното, разбира се), които със страшен трясък се търкаляли по стръмнината. Тъмната нощ усилвала шумовете и придавала на картината една демонична окраска. Ромейската войска прекарала

 

206

 

 

една ужасна нощ. На другия ден император Алексий III Ангел побързал да започне мирни преговори с Добромир Хриз.

 

В историческите хроники са записани няколко продължителни обсади, които имали съдбовно значение за историята на българите. Първата била през 1183 г., когато император Исак Ангел обсадил крепостта Ловеч — той престоял под стените на града дели три месеца, без да извърши нищо забележително. Накрая бил принуден да снеме обсадата и да подпише мирен договор, с който Византия признала възстановяването на българската държава.

 

Последната обсада станала пък през 1393 г. и е свързана със завладяването на Търново от турците. Султан Баязид потеглил към българската столица с многобройна войска, събрана от Анадола и Балканите — според твърденията на съвременника Григорий Цамблак тя била по-голяма от знаменитата армия на Дарий, царя на персите. Търново бил „обграден отвсякъде с човешки тълпи, а не само от една или от две страни". Излиза, че въпреки силно пресечения релеф на местността българската столица била подложена на планомерна обсада. Думите на летописеца: „и на голямо пространство бяха свирепите", илюстрират най-добре характера на обсадата.

 

Според едно легендарно предание (записано от Г. Раковски) обсадата на Търново продължила цели три месеца. Достоверните изворови свидетелства също дават да се разбере, че обсадата била продължителна, а разяреният Баязид заплашвал „че с огън ще изгори (жителите), заканваше се на късове да ги насече и на друга мъчителна смърт да ги предаде, ако продължават да бъдат непокорни". Следователно обсадата се затегнала — в един момент се стигнало дотам, че Баязид „мислел да се завърне без успех". Но съвсем изненадващо (на 17 юни 1393 г.) турците сполучили да завладеят непристъпната крепост. Местните предания говорят за предателство, което отворило портите пред завоевателите. И досега се сочи една малка порта (в съседство с т. нар. Балдуинова кула), откъдето турците проникнали на Царевец.

 

Средновековните книжовници обясняват завладяването на българската столица с „неизвестни божи

 

207

 

 

тайни" — похват, присъщ на епохата. Малко по-конкретен е разказът на Григорий Цамблак, който отбелязва изрично, че Търново бил взет „не със сила, а защото божията воля допусна". Този неясен израз (който, се поддава на различни преводи и тълкувания) едва ли може да даде ключа за разрешаването на проблема. Но няма съмнение в едно — Търново не бил взет с пристъп, т. е. с нищо неоправдани са онези твърдения, които говорят за щурм, с помощта на който турците се добрали до крепостните стени на Царевец. На друго място Григорий Цамблак пояснява, че падането на Търново дошло в резултат от „надделяването на греха". Тук макар и със заобиколки се сочи горчивата истина — през лятото на 1393 г. българската столица отворила вратите си пред завоевателите, след като били изчерпани всички възможности за съпротива.

 

* * *

 

(Мирни договори, владетелска йерархия)

 

Всяка война завършвала (като по правило) със сключването на мирен договор — най-често условията на мира се диктували от победителя. Така например през 1195 г. император Алексей1, III Ангел искал на всяка цена да сключи мир с българите и проводил пратеничество до Петър и Асен. Но дипломатите му не сполучили в отговорната си мисия, защото българите поставили „неприемливи и безчестни" условия. Отгоре на всичко те били придружени и от едно надменно поведение, което ще се е основавало на съзнанието им за военно превъзходство над ромеите. Не е известно в какво точно се изразявали неприемливите условия, предложени от Петър и Асен. Но фактът, че те се сторили „безчестни" на ромеите, подсеща, че българските владетели ще са поискали (освен големи териториални отстъпки) правото на царска, т. е. на императорска корона, която по своя блясък трябвало да бъде равна на тази на василевса. А по тези въпроси ромеите били крайно чувствителни и не проявявали никакво желание за компромиси. Пак от позиция на силата продиктувал условията на мира и цар Теодор Светослав през 1307 г. Той настоявал да му се признае властта над всички територии,

 

208

 

 

които завладял с победоносното си оръжие. Императорът давал вид, че се колебае, но накрая бил „принуден да отстъпи пред необходимостта". За Търново заминало византийско пратеничество с пълномощия да сключи мира съгласно условията, поставени от цар Теодор Светослав.

 

В повечето случаи ултимативните настоявания на победителя се посрещали с контрапредложения. Защото безпрекословното подчиняване пред волята на по-силния се преценявало като поражение, далеч по-голямо от това, понесено на бойното поле. Според Кантакузин след битката при Русокастро цар Иван Александър предложил мирът да се сключи на основата на споразуменията, постигнати предишния ден. Това е явно извъртане, тъй като тогава двете страни спорели ожесточено за това, на кого трябва да принадлежи Анхиало. Следователно условията, продиктувани от българския цар след победата, ще са включвали този град в пределите на българската държава. Премълчаването на този факт от Кантакузин е съзнателно — по някакъв начин той иска да подкрепи думите на император Андроник III, че мирът между двете държави се сключвал по взаимна изгода, а не по принуда, т. е. Андроник III си давал вид, че договорът бил еднакво изгоден и за двете страни.

 

Понякога по-силната страна налагала унизителни условия — например предаването на заложници (старите българи ги наричали „талници"). Заложниците се държали в почетен плен, един вид като гарант на мира. През 1187 г. бил сключен Ловешкият мир, според който Калоян (най-малкият брат на цар Петър) трябвало да отиде като заложник в Цариград. Той престоял като „талник" във византийската столица около две години. Войната между българи и ромеи била възобновена, след като Калоян успял да избяга от византийската столица.

 

В преговорите между българи и ромеи най-често били припомняни „древни закони" и „исторически права". На тях се позовавали византийските императори, особено когато били в затруднено положение. Така например през 1328 г. между цар Михаил Шишман и император Андроник III се завързал любопитен спор относно пълнотата на пълномощията им, поставени в

 

209

 

 

контекста на съществуващата владетелска йерархия. Императорът заявил, че е готов на значителни териториални отстъпки, при положение че взаимоотношенията му с българския владетел се уредят съгласно стария ромейски закон, според който всички короновани глави били длъжни да се подчиняват пред височайшата воля на василевса. Последвало съвсем конкретно предложение Михаил Шишман да се подчини пред императорския авторитет и да се признае за негов роб. Както следвало да се очаква, отговорът на Михаил Шишман прозвучал не по-малко предизвикателно. Той с достойнство заявил, че не подобавало нему, който сам е император, да се подчинява на друг император. В крайна сметка и двете страни останали непримирими в становищата си. При все това практиката свидетелствува, че българските царе проявявали едно почтително отношение спрямо византийските императори. Поради тази причина например личните срещи помежду им ставали задължително на византийска територия. Известни са три срещи между цар Михаил Шишман и Андроник III — всичките, станали в пограничните територии, но всеки път домакин бил императорът. А през 1338 г. срещата, между цар Иван Александър и императора станала при Одрин, където се състояли тържествата около сватбата на българския престолонаследник Михаил Асен с византийската принцеса Мария.

 

Малко по-различен изглежда случаят около срещата между цар Иван Асен II и никейския император Йоан Дука Витаци — заедно със семействата си те се срещали при Галиполи. След това българската царица и дъщеря ѝ Елена преминали на отсрещния малоазийски бряг, където се извършила церемонията около сватбата на българската принцеса с никейския престолонаследник. Цар Иван Асен II останал в Галиполи, където изчакал завършването на тържествата. Поведението му се коментира различно, но винаги без успех. Всъщност то трябва да се обясни с един закон, който забранявал на чуждите владетели да влизат във владенията на Никейската империя. Следователно странната постъпка на българския цар е във връзка със зачитането на ромейските закони.

 

На същия принцип се изграждали взаимоотношенията

 

210

 

 

между българските царе и сръбските крале. Кралете на Сърбия признавали, че по ранг и достойнство стоят по-ниско във владетелската йерархия от търновските царе. Това е засвидетелствувано на различни нива — като се започне от титлите и се свърши е блясъка на короните. Затова личните срещи помежду им ставали задължително на българска територия. Двамина сръбски крале (Владислав и Милутин) посетили по различно време Търново, с което засвидетелствували почитта си към търновския престол.

 

При личните си срещи владетелите обикновено благославяли сключените вече споразумения. През 1326 г. например цар Михаил Шишман и император Андроник III прекарали цели 8 дни заедно — те преминали в „частни и официални" срещи, на които се разисквали много неща около мира. Понякога срещите имали подчертано делови характер — веднъж посочените по-горе владетели разговаряли, без да слизат от конете си.

 

А предварителната работа около изготвянето на мирните договори се падала на пратеничествата, които разполагали с широки пълномощия при уточняване на условията. Тези пратеничества постъпвали в зависимост от обстановката. Ето как например съветниците на император Йоан Дука Ватаци му представяли възможностите за мирни преговори с българите, в случай че ромеите нападнат Сяр. Ако градът бъде взет, твърдели те, българите ще бъдат унизени и с готовност ще посрещнат всяко мирно предложение от наша страна. Ако ли пък Сяр издържи обсадата, опасността няма да бъде голяма — едно мирно пратеничество лесно ще ги убеди в ползата от възстановяването на договорите пред неизвестностите на войната.

 

Мирните договори се съставяли много внимателно. За това имали грижата специални доверени лица, които познавали изтънко дипломатическата практика и прецизирали с най-голяма точност отделните клаузи. Договорите се пишели на двата езика, като преводачите имали задължението да сверят първообраза, за да не се допусне погрешното му тълкуване. Както свидетелствува Георги Акрополит (той изготвил от византийска страна писмените договори на Регинския мир), работата при съставянето на тези документи изисквала

 

211

 

 

големи познания и вещина. Не по-малко значение било отдавано и на клетвите, с произнасянето на които мирният договор влизал в сила.

 

След като пратениците постигнели съгласие при определянето на условията, идвал редът на пълномощниците, които сключвали договори. Тези пълномощници били посрещани особено любезно, тъй като те произнасяли задължителната клетва. От действията и поведението им зависело много при окончателното редактиране на споразуменията. През 1256 г. българи и ромеи сключили т. нар. Регински мир — пълномощник от страна на българите бил руският княз Ростислав Михайлович, тъстът на българския цар Михаил II Асен. Изглежда, че ромеите познавали добре слабостите на руския княз и си припомнили тъкмо навреме поговорката, че рибата се лови със стръв, а повечето хора с блясъка на златото. Император Теодор II Ласкарис устроил на Ростислав Михайлович великолепно посрещане и го обсипал с огромни подаръци — те включвали скъпи коне, златотъкани дрехи и златни предмети, на брой около двадесет хиляди. Щедростта на императора не отишла напразно — Ростислав с лека ръка подписал договора, с който на ромеите се отстъпвали всички български, владения около Шар и Осогово, Скопие, Прищииа, Призрен, Велбужд, че и Родопите. На всичко отгоре Михаил II Асен трябвало да опразни крепостта Цепина, която издържала обсадата на ромеите. Този позорен мирен договор предизвикал в България голямо недоволство. До императора стигнали слухове, че българският цар не признал мира при тези условия; говорело се даже, че Ростислав се заклел лъжливо, а Теодор II Ласкарис се тюхкал, че напразно пропилял толкова пари. В крайна сметка договорът бил приет, но това струвало престола на Михаил II Асен.

 

Договорите влизали в сила, след като се произнасяли клетвените думи. Обикновено това правели пълномощниците — така постъпил Ростислав Михайлович, който се заклел от свое име и от името на българския цар.

 

Преди битката при Русокастро Иван Александър и Андроник III вече били сключили мирния договор — оставало (на следващия ден) да се произнесат само

 

212

 

 

клетвите. Но в решителната нощ българският владетел получил нови подкрепления и сутринта извел войските си на бойното поле. Византийските летописци даже и не намекват, че действията на Иван Александър представлявали нарушение на споразуменията — клетвите не били произнесени, следователно българският владетел имал пълна свобода на действие.

 

Въпреки страшните клетви мирните договори били нарушавани буквално на следващия ден. Най-показателен е случаят с Иванко — след убийството на цар Асен той избягал във Византия, където получил радушен прием. Император Алексей III му дал своето име, сгодил го за една от племенниците си и го назначил за управител на Пловдив. Наскоро след това Иванко се обявил за независим владетел, влязъл във връзка с цар Калоян и нанесъл няколко чувствителни поражения на императорските войски. Напусто Алексий III му припомнял сторените добрини и настоявал за лична среща. Иванко поставил следното условие: с императорска грамота да му се признаят завоюваните земи и с царски почести да изпратят годеницата му Теодора. Алексий III привидно се съгласил — договорът бил сключен и скрепен с клетви от двете страни. После императорът изпратил един от приближените си при Иванко, за да уговори личната им среща. Пратеникът носел със себе си светото писание, над което Алексий III произнесъл клетвите си — това трябвало да послужи като гаранция за безопасността на българина. Този път Иванко повярвал на обещанията, но щом стъпил в ромейския лагер, бил заловен и окован във вериги. А Алексий III оправдавал клетвонарушението си с библейската притча, която препоръчвала на благочестието да се отговаря с благочестивост, а на лукавството с измама и лъжа.

 

Предвид на религиозния си светоглед средновековните хора дълбоко и убедено вярвали в святостта на клетвените думи, а пристъпването им (по какъвто и да е било повод) се смятало за най-тежко престъпление. Когато през 1230 г. Теодор Комнин без всякаква причина нарушил мирния договор с Иван Асен II и нахлул в България, постъпката му била преценена като клетвонарушение. А българският владетел тръгнал на бой срещу нашественика „уповавайки се повече на

 

213

 

 

нарушението на клетвите и договорите от Теодор Комнин". Увереността, че правото е на негова страна, му вдъхнала допълнителна смелост: разказват, че преди сражението при Клокотница цар Иван Асен II наредил да закачат върху знамето му писмената клетва на Теодор Комнин, един вид като предупреждение за възмездието, което очаквало всеки, който пристъпи клетвените думи.

 

(Династични бракове)

 

На думи всички признавали ползата от мира, но пътят към него бил понякога много трънлив. Всеобщо било убеждението, че с мира можело да се постигне много повече от онова, което може да спечели и от най-победоносното оръжие. А договорите пък, особено ако са добре съставени, представлявали сигурна гаранция срещу всякаква изненада. Но най-много се разчитало на онези договори, които предвиждали сключването на династически бракове — при мирните преговори между българи и ромеи обикновено една от страните настоявала за сродяване между двата двора. Пет от тези договори предвиждали бракове на българските царе с византийски принцеси. Но това не винаги означавало настъпването на траен мир. Показателен е случаят около брака на цар Константин Асен с Мария, племенницата на византийския император Михаил VIII Палеолог. Инициативата изхождала от страна на императора и се придружавала от съблазнителното предложение да се отстъпи Месемврия и Анхиало като зестра на Мария. Мирът бил сключен при тези условия, клетвите били положени, но императорът отказвал да предаде черноморските градове. Известно време той оправдавал постъпката си с твърдението, че царската двойка нямала син, на който (като полуромей) да повери управлението на Месемврия и Анхиало. Както отбелязва един византийски историк, действията на Михаил VIII Палеолог представлявали „открита подигравка и непрекъсната лъжа". Впрочем всичко станало ясно по-късно, когато царица Мария родила син (нарекли го Михаил, на името на императора), но това с нищо не променило положението.

 

По-друго развитие получили събитията около брака на Михаил Шишман със сръбкинята Анна Неда — той бил сключен, преди Михаил да стане български цар. По-късно (неизвестно защо) царят намразил

 

214

 

 

нежностите на жена си, получил развод и изпратил на заточение Анна Неда заедно със синовете си от този брак. Това довело до обтягане на отношенията със сръбския крал Стефан Дечански — Анна Неда била негова сестра. Някои обясняват последвалата по-късно българо-сръбска война като резултат от разтрогването на брачната връзка — всъщност тя е по-скоро поводът за конфликта. След победата при Велбужд и убийството на цар Михаил Шишман Стефан Дечански изпратил свои войски в България, които поставили на престола протежето му Иван Стефан. А Анна Неда отново заела мястото си в търновския дворец, вече в качеството си на царица майка.

 

По различно време три български принцеси (една неизвестна по име дъщеря на цар Иван Асен II, Анна, дъщерята на цар Георги Тертер и Елена, сестрата на цар Иван Александър) украсили с присъствието си владетелския дом на Неманичите — браковете им със сръбските крале представлявали гаранцията за мирните отношения между България и Сърбия. За кралица Елена даже разправят, че стояла начело на някаква „българска" партия в сръбския двор. При нея пристигнали (неизвестни по какви причини) двама от братята ѝ — Иван Комнин Асен и Драгушин. Първият от тях по-късно станал даже деспот на Валона, Берат и Канина (в Албания). Пак в сръбския владетелски дом се подвизавала Теодора, сестрата на Елена. На два пъти името на тази Теодора се споменава в проекти около династически бракове — гласяли я за съпруга на византийския император Йоан V Палеолог. Но както отбелязахме, плановете на Елена по драстичен начин се разминавали с интересите на търновския двор и на българската народностна кауза.

 

Истински бум в династическите бракове е отбелязан при управлението на цар Борил. Към 1213 г. латинските барони настойчиво препоръчвали на император Анри да се ожени за завареницата на Борил — тя била дъщеря на цар Калоян. Разказват, че уж императорът възнегодувал срещу предложението, тъй като смятал брака за неравностоен. Но бароните успели да го убедят, като му припомнили (за кой ли път) за опасността от страна на българите, които били считани за най-опасния враг на Латинската империя.

 

215

 

 

Не знаем дали бракът на българската принцеса Мария с император Анри е бил от щастливите, но според едно тъмно известие дъщерята на Калоян се обвинява, че отровила царственият си съпруг — лятото на 1216 г. Доколко това имало някакво отношение към българо-латинските отношения, е трудно да се, каже поради липса на данни.

 

Впрочем цар Борил направил всичко възможно да укрепи още повече връзките си с Латинската империя. През същата 1213 г. той се оженил за една от племенниците на император Анри. При това положение той можел да разчита на сигурен тил, а в лицето на латинския император разполагал с могъщ съюзник. През следващата 1214 г. документите са записали проект за още един брачен договор — той предвиждал женитбата на маджарския престолонаследник Бела, с дъщерята на българския цар Борил. Тези бракове очертават смътно контурите на една коалиция (между Латинската империя, България и Маджарско),която можела да има съдбоносно значение за бъдещето на Югоизточна Европа, ако не била преждевременната смърт на император Анри.

 

Две други български принцеси били насилени да се омъжат за „варварски" владетели. През 80-те години на XIII в. една дъщеря на цар Георги Тертер отишла в харема на Чака, син на Ногай. С този брак за пръв път бил извършен пробив в системата на онези брачни връзки, които от векове били регламентирани в търновския дворец. С него се пристъпвали и моралните норми на епохата — Чака бил не само татарин, но отгоре на всичко и мюсюлманин, макар и не от най-ревностните.

 

(Дипломатически акции)

 

Същевременно този брак бележи и краха на една недалновидна политика, която била провеждана от търновските царе в продължение на десетилетия. Стара истина е, че дипломацията представлява изкуство да се прави възможното, т. е. да се поставят разумни и изпълними задачи. Но от времето на цар Константин Асен българската дипломация се впуснала в осъществяването на амбициозни планове, на които не липсвал външен блясък, но за съжаление били лишени от всякакви шансове за успех. Константин Асен се наредил сред съюзниците на неаполитанския крал Карл

 

216

 

 

Анжу, който кроял големи планове за превземането на Цариград и възстановяването на Латинската империя. В началото всичко изглеждало добре пресметнато, редиците на коалицията се попълвали от все нови и нови врагове на византийския император, но скоро всичко рухнало. Увлечен в честолюбивите си проекти, цар Константин Асен забравил едно много важно обстоятелство: неаполитанският крал бил много далеч, а татарите съвсем близо. От тази недооценка на обстановката се възползувал византийският император Михаил VIII Палеолог, който успял да привлече татарите на своя страна. За това се наложило да изразходва много пари и да прати незаконната си дъщеря Ефросина като наложница на Ногай. През 1273 г. татарите предприели унищожителен поход на юг от Дунава, с който се открива черната страница на татарската хегемония в България — десетина години татарският меч свирепствувал с ужасяваща жестокост. При цар Георги Тертер българската дипломация проявила известна активност, но не постигнала нищо повече от съмнително примирие — бракът на българската принцеса трябвало да поддържа тази призрачна връзка. А обстоятелството, че по-късно Теодор Светослав трябвало да отиде като заложник в стана на Ногай, представлява горчивия епилог на занемарената „източна" политика на търновските царе.

 

По времето на цар Константин Асен изворите са отбелязали и друга свръхамбициозна дипломатическа акция на българите — тя се дължала на усърдието на царица Мария. Българско пратеничество стигнало чак до египетския султан с предложение за съвместен поход срещу Цариград. Но плановете на царица Мария били едно, а политическите реалности нещо съвсем друго. Султанът бил много учуден от пратеничеството на българите, тъй като не бил чувал за тази далечна страна. Но, което е много по-важно, самото предложение му се сторило (меко казано) подозрително. Скоро след това пратениците на царица Мария тихомълком били изпратени обратно.

 

Безсмислието на дипломатическите ходове, осъществявани от Константин Асен и Георги Тертер I, налага, едно сравнение с вещината, с помощта на която първите Асеневци осъществявали своята „източна"

 

217

 

 

политика — в случая активите и пасивните са просто неизмерими. Действията на първите Асеневци са записали най-бляскавата страница в дипломатическата ни история през средновековието — повече от половин столетие те имали североизтока като своя здрава опора. В новите условия бездарните им приемници не съумяли да поддържат същия политически курс и се увлякли в преследването на химери по посока на Неапол и Кайро.

 

През втората половина на XIV в. са записани два други династически брака, които стоят в пряка връзка с турската заплаха. През 1355 г. българи и ромеи сключили мирен договор, който предвиждал принцеса Кераца (дъщеря на цар Иван Александър) да се омъжи за византийския престолонаследник Андроник IV. Тъй като младоженците били малолетни, се наложило специално разрешение от Цариградската патриаршия. Там е записано, че сродяването на двата двора трябвало да бъде от „полза за християните, ромеи и българи и за вреда на безбожниците", т. е. турците. Както в много други случаи и тази декларация останала едно празно пожелание.

 

Към средата на 70-те години на XIV в. Кера Тамара (дъщеря на Цар Иван Александър) била дадена за съпруга на султан Мурад. Вече отбелязахме изключителната почит, с която народът ни е обградил паметта на Кера Тамара. Този брак ще се е отразил положително върху турско-българските отношения. На няколко пъти изглеждало, че султан Мурад бил намислил да ликвидира българската държава. В османските хроники се твърди, че покрит с бял саван и придружен от цялото си семейство, Иван Шишман коленичил пред Мурад и успяли да запази своя престол. Тази странна толерантност на Мурад (която иначе му е неприсъща) трябва да обясним с влиянието на Кера Тамара.

 

Обикновено страната, която имала несъмнена изгода от мира, не се скъпяла на обещания. През 1237 г. с цената на „малко дарове и много обещания" латинките сполучили да привлекат на своя страна цар Иван Асен, II — те така си и останали неизпълнени. Още по-големи обещания (все в бъдеще време) получил от ромеите и цар Михаил Шишман, Никой, разбира се, не

 

218

 

 

им вярвал сериозно. Според един византийски автор даже простите българи знаели добре, че ромейските обещания представлявали само празни приказки, някаква измама или пък отсрочка за печелене на време.

 

Такива обещания се чували най-често при личните срещи между владетелите; те взаимно се уверявали и в решителността си да поддържат „здрав и вечен мир". Тогава за пореден път прозвучали и клетвените декларации — понякога те се придружавали и от чисто показни действия. През 1328 г. например цар Михаил Шишман се заклел пред един железен кръст в стриктното спазване на договорите с императора. Според уверенията на българския цар този прост кръст бил прочут сред българите заради многото чудеса, свързани с неговото име. Кръстът трябвало да се предаде на Андроник III един вид като гаранция за спазването на мира. Но подобни манифестации били рядкост. В мирните договори всеки владетел търсел мимолетната изгода с надеждата за настъпването на благоприятни времена, които биха довели до ревизирането на съществуващите споразумения.

 

За обикновените хора мирът представлявал най-жадуваната цел — ненапразно мирните години се припомняли като време, пълно с всякаква благодат. В гадателната ни книжнина най-често се четат пророчества за войни, насилия и кръвопролития, примесени тук там е с плахи надежди за настъпването на мирни времена или по-точно казано, че „ще има мир в земята на българите". А това свидетелствува доколко народът ни ненавиждал безконечните войни и колко дълбоко се прекланял пред белия цвят на мира.

 

[Previous]

[Back to Index]