УВОД
ИСТОРИЯТА И ЕПОСЪТ. Най-старите исторически личности в българския епос са от XIV и XV в. Хрельо умрял в 1343 г., Момчил в 1345, Вълкашин в 1371, Стефан (Душан) в 1355, Шишман в 1393, Крали Марко в 1395 г., Секула в 1456 г., Янкула в 1459 г. Всичко това накарало българските, пък и малцината чужди изследвачи да приемат, че българският епос се развил едва в края на XIV и може би най-вече през XV и XVI в. Някои от тях, като държат сметка за присъствието на един цар Ясен, очевидно някой от Асеновци, поддържат мнението, че епосът е възникнал малко по-рано, още в XIII в. Но това не променя особено нещата.
Това, което се приема за българския епос, важи и за сръбския, пък и въобще за епоса на южните славяни. Историческите личности, споменавани в тях, не са по-стари от XIII в. Изхождайки от художествените качества на песните, някои от изследвачите дават на сръбските песни известна водеща роля, макар че всички са съгласни, че всъщност епосът на двата народа — българи и сърби, е един и същ. Разбира се, всички тези заключения оставят открит въпроса: защо народната памет е запазила спомена само за най-късните исторически личности от XIV в., владетели или боляри, които стоят начело на малки и незначителни области. При това всички те живеят във времето, когато турците нахлуват на Балканите, но борбите с турците не заемат централно място в песните. Историческите събития, където ги има, са само фон на подвизите на юнака. И ако за сръбския епос късното възникване на епоса е обяснимо, тъй като Сърбия достига най-голямото си могъщество в XIV в., за България, която е преживяла своя най-голям разцвет през IX—X в., това е странно и невероятно. И за българския, и за сръбския певец историческото събитие е само мотив. Както един юнак може да бъде герой на сватба, на двубой с друг юнак или с някакъв змей, така той може да се
9
яви и герой на някакво сражение или война, на бунт или революция. Епическият певец няма чувство за история.
Но ако приемем тези дати за епическите песни, още по-трудно е да си представим кога са възникнали останалите жанрове песни, каквито са например митологичните. Още по-трудно е да си представим кога са възникнали коледните песни, свързани с празнуването на Коледа, празник, който продължава традициите на римските календи. Ето защо за нас са извънредно важни онези кратки сведения, които споменават от много рано за съществуването на песни в България. Това е всъщност една много отдалечена епоха, през която и самите жанрове песни едва ли са били ясно разделени един от друг. Сведенията са от езическо време.
В Отговорите на папа Николай до Борис, съставени веднага след покръстването на българите, папата пише на Борис следното (отг. 36): «Вие казвате, че сте навикнали, когато отивате на война, да следвате дни и часове и да извършвате заклинания (инкантационес), игри и песни (кармина) и някакви предсказания.» Кармина се употребява в латински и особено в средновековния език не само за песни, но и въобще за произведения в мерена реч. А това показва, че в първата половина на IX в. не само е имало народни песни, но по цитирания текст ние бихме могли дори да определим до известна степен и характера на тези песни. Ясно е, че тук се имат предвид преди всичко обредните песни. При това папата повтаря още веднъж имената на езическите практики, извършвани преди сраженията, и тук нарича песните «иниква», буквално «неправи», което се превежда «нечестиви». Това са очевидно някакви обредни езически песни, които се изпълнявали от много старо време.
Но ако сведенията от Отговорите на папа Николай са доста общи, повече подробности за други жанрове песни ни дава Презвитер Козма в своята «Беседа против богомилската ерес». Той пише: «Много хора тичат повече подир игри, отколкото в църква и обичат повече кощунците и басните, отколкото книгите. И наистина не е прилично да се наричат християни тези, които вършат зли дела. Защото не са християни, щом пият вино с гусли, с танци и бесовски песни.» Ясно е, че тук става дума за такива весели песни, които се пеят на трапеза при угощения и които съдържат езически мотиви, поради което авторът ги нарича «бесовски». И това е във втората половина на X в. И ако Презвитер Козма пише срещу тези езически песни и срещу угощенията с вино, танци и музика, то е, защото очевидно те са били широко разпространени сред тогавашното общество.
По стара традиция на трапезата на угощения се пеят най-различни песни. Между тях значително място се пада на юнашките песни и на обредните песни. Тази традиция познаваме запазена чак до XX в. Но имало ли е такива песни и преди да се
10
появят като главни герои феодалните владетели от XIV в. в епическите песни? Откога се явяват коледарските или лаза-ровденските песни и не са ли носители те на стари езически представи — ето как се натрупват проблемите, свързани с народната песен и нейното зараждане в България.
От друга страна, възникването на българската народна песен е свързано и със средата, която тя е обслужвала, средата, за която е създадена. Песните за владетели като Момчил, Крали Марко и други подобни са възникнали, когато една голяма част от населението на България е закрепостено. Самите юнаци обаче народът си представя като излезли от неговата среда. Те му напомнят свободния селянин в България, който сам обработва земята. Той може да носи титлата цар, крал или да не носи никаква титла, но в съзнанието на певеца и неговите слушатели този юнак се отличава от обикновения човек не поради външния си блясък и богатство, а поради мощното си оръжие и неизчерпаемата си физическа сила. Певецът никога не свързва този юнак със стар род, с прадеди. Той често не споменава нищо и за бащата на юнака. Нагодена за вкуса на една селска аристокрация, народната песен представя героите си с нейните качества. Но самата българска държава още в края на VII в. е дело именно на тази аристокрация, съставена от селяни войници, и към нейния вкус се е нагаждала в продължение на векове и самата народна песен. Това трябва да имаме предвид, когато искаме да обясним някои от нейните особености. Крали Марко, най-идеализираният юнак в българския епос, се представя и да оре, и да пасе овце или телци, жени се за дъщери на поп, на занаятчия, за кръчмарка и т. н.
Може ли тази класа от свободни селяни войници, която в периода от VIII до X в. е била опора на българските владетели и е играла огромна роля и която продължава да съществува до падането на България под турско робство, та дори и до късно през време на турското владичество, да не е запазила нещо от старите български представи — ето още един въпрос, който очаква отговора си.
В «Медното гумно на прабългарите» видяхме, че много от старите български празници водят началото си било от българо-славянската, било от гръцко-римската езическа религия, че някои от тях са почнали да се празнуват в България още в езическо време и са запазили свой езически нюанс. Такива са Коледа, Бабинден, Трифон Зарезан, кукерските игри на Заговезни, Русалиите и т. н. Един подобен празник, който има много по-голяма роля обаче, е сватбата. Именно на него искаме да се спрем тук и на него е посветена една значителна част от настоящата работа. Затова и искаме да кажем няколко думи за този своеобразен празник, който в българските народни песни — епически, митологи-
11
чни, любовни и сватбени, е заемал и продължава да заема централно място.
СВАТБАТА. Още от най-дълбока древност, от първобитните времена, когато постепенно се е създало семейството, е започнал да се чествува и празникът на създаването на семейството. И този наглед малък празник на тесен кръг хора, близки на двете семейства на младоженците, добива все по-голямо и по-голямо значение у всички народи без оглед на произхода им. Той изпълва дома на младоженците с весел глъч, с танци и песни, с музика и гърмежи. И всичко това е шумното начало на една съвсем интимна връзка, която дава възможност на младоженците да открият тайнството на любовта, скрито под завивките на брачното ложе и в тъмнината на нощта. Така сватбата узаконява една връзка, стара колкото човешкия род, първична за всички живи същества и идеализирана от човешкото общество.
Годините, вековете, хилядолетията са окичили сватбата със странни обичаи и със символични обреди. Постепенно над скритата под червения превес невеста се извършват непонятни жестове и загадъчни магически действия, които трябва да предпазят младата двойка от нещастия и беди, произнасят се благословии и пожелания, които трябва да ѝ донесат богатство и плодородие. Тези пожелания започват много преди сватбата, когато на Коледа, на Лазаровден и на много други празници се правят и пожелания и гадания за щастлива сватба както на девойката, така и на момъка.
Сватбените обичаи и обреди — тук нямаме предвид църковните — са групирани около кулминационната точка на продължаващите няколко дена празненства — отвеждането на девойката от бащиния ѝ дом в дома на младоженеца. Всички най-близки на младоженците участвуват и имат роли в сватбената пантомима, ако може да се нарече така сватбата, и тя се превръща в зрелище за всички. И всеки от присъствуващите трябва да изпълни определената му роля. Но това е зрелищната част от сватбата. Иначе тя се извършва по един мълчалив и неписан договор между семействата на младоженците.
Някога обаче, когато съществуващите обичайни норми на сватбата са се изработвали още, самите младоженци, техните семейства, малкото общество в селището, в което се сключвал бракът, самата община трябвало да вземат всички мерки, за да не се наруши редовният ход на живота на семействата и на селището. Защото още с наближаването на времето, когато момичето става девойка, а момчето — ерген, ергените ставали агресивни и девойката трябвало да се пази. Първобитната практика ергенът да завладее девойката със сила, ако тя не желае да го последва доброволно, водела до възпитаване в естествен анта-
12
гонизъм между двата пола. Семейството трябвало да бди над девойката, а тя, ако потрябва, се бранела и със сила.
У ергените пък се развивало чувство за съперничество — онова вродено чувство у всички мъжки същества, което кара елените да се бият до смърт за кошутата.
За да избягнат всички възможни сътресения, родителите на младоженците бързали да се споразумеят, да ги оженят, щом у девойката и момъка се пробуди полът. Така те се опитвали да избягнат опасността правото на по-силния да наложи властта си над девойката. Но фактически това право се налага в обществото и веднъж създадено, обществото гледа да го канализира. Не побързат ли да оженят децата си родителите, опасността това да стане въпреки волята им е налице. Измамването на девойката и бракът с грабеж винаги са съществували. Девойката се е учела да се брани и крие, а близките ѝ — да бдят над нея. Но щом нещата вървят по това право, нека то да стане закон!
За девойката ще се ожени онзи, който може да наложи със сила волята си. Който не е способен да направи това, не е достоен да ѝ стане мъж. И когато за нея има няколко съперници, които я искат за жена, ще я вземе онзи, който е по-силен от другите. Но тогава няма смисъл да се правят кръвопролития. Родителите възпитавали девойката, че трябва да приеме за мъж силния, а силата на съперниците могла да се покаже на игри вместо в побоища. Така възникнали сватбените игри. При тях юнакът трябва да покаже, че е по-силен от бъдещата си жена или че може да победи в игрите съперниците си. Демонстрацията на силата в тези игри е била предупреждение за по-слабия и за девойката да приемат изхода от тях като задължителен. Самата девойка е била научена, че трябва да види в тях доказателство за намерението на юнака да я направи своя жена и засвидетелствуване на любовта му към нея.
Естествено около сватба, която става по мълчаливо споразумение между две семейства, не може да се изгради интересна песен. Темата обаче изведнъж става интересна, когато на сватбата се показват чувства, стават кръвопролития, загиват хора. Певецът може да превърне сватбата в голямо сблъскване, в бой, в цяла война. И понякога той е така убедителен, че се чудим дали няма право. Изследвачите обясняват Троянската война като част от завоевателната политика на ахейските царе. Според Омир обаче причината за избухването ѝ е само грабването на хубавата Елена от Парис. Скитанията на Одисей за певеца са мотив, равностоен на борбите на хероя с женихите на Пенелопа, в които той избива цвета на аристокрацията в Итака. Интригата в «Песен за Нибелунгите» се завързва около женитбата на Брунхилда за Гунтер и на Кремхилда за Сигурд и Атли. Големите поеми на тюркските народи са подредени около двете сватби на тяхната героиня — Барчин. И най-големите юнаци в българския епос —
13
Крали Марко, Момчил и други, са представяни еднакво често или самите те младоженци, или сватове на сватбата на други юнаци. Сватбата като сюжет у нас е минала и в митологията. Змейовете крадат девойки или се женят. Женят се и самодивите и сестрите на слънцето. Та и самото слънце краде момиче от земята и си го отнася на небето.
Върху сватбата е натрупана огромна литература, но тя се занимава главно с правното положение на съпрузите след брака. Българската сватба пък е описвана много пъти като практика, но в основата си остава неизследвана, макар че тя е празник, също както Коледа, Бабинден, Заговезни или Лазаровден. И вероятно също като тези празници тя може да има дълбока подложка от езическо време. Дори повече — защото и в езическо, и в християнско време с нея се чествува едно и също събитие — създаването на ново семейство. Отражението на сватбата в българските песни е темата на тази работа и затова ще започнем с нея.