ПРЕДГОВОР
Хипотезата на автора е щастлива и неочаквана. Според него българският юнашки епос не е създаден, както е възприето в научната литература, към и след падането на България под турско робство (за да бъде записан през XIX и XX в.), а между края на VIII и X в. През периода на турското владичество епосът се възражда и обогатява. Старите исторически личности се забравят и на тяхно място израстват образите на феодалните владетели от XIV в. Връзката с предишните е детето юнак, самотворно роденото дете, идея, която беше подсказана от автора още в предишната му книга «Медното гумно на прабългарите» (София, 1983 г.).
Предлаганият в текста механизъм на съставянето на епоса се гради на сватбените борби и игри, върху които се наслояват хиперболичните образи на участници в сватбата. Те именно се превръщат в юнаци. Тази хиперболизация се засилва след XIV в. заради родолюбиви подтици. Авторът прочее извежда възникването на епоса от едно социално явление — създаването на семейството.
Сватбата е наистина сложен обичайно-обреден комплекс, част от който са сватбените игри и борби. Тя е безспорно и кодиран преход от една социална позиция в друга. Написаната от Ив. Венедиков книга поражда идеи за изследвания в семантичен и в културно-исторически план. Такива изследвания биха отговорили окончателно на въпроса, дали сватбените игри са достатъчна среда, за да възникне от тях юнашкият епос. Грабването на девойката от нейния «град» (разбиването на портите), борбата на жениха с брат ѝ, изпитанията на жениха, девойката юнак и детето юнак могат да се изследват и обвържат на семантично равнище. Убеден съм, че още при самата стратификация на данните към това равнище ще се уточни времето, през което на Балканския полуостров се срещат космогонични представи, отразени в обичаите, обредите и песните на своите носители. Това време и сега може да се предположи и сигурно ще съвпадне с хроноло-
5
гията на Ив. Венедиков за възникването на юнашкия епос. Заедно с това по-добре ще се открои и ролята на късноантичния и на славянския културен кръг в епоса, тъй като в механизма, създаден от автора, късноантичното и славянското наследство не личат добре.
Грабването на девойката, разбиването на града (или портите на дома ѝ) е действие, което е възпято в епоса и съществува в обичайно-обредната практика. То всъщност представлява нарушаване на организирано свещено пространство. Мога веднага да добавя към изнесените фолклорни данни, че когато девойката се жени за момък от друго село, ергените от нейното село ѝ създават препятствия, които в записите от XIX—XX в. вече се схващат като обредни. Ако пътят на девойката се прегражда на няколко места и се водят символични борби, това ще рече, че колективът се противопоставя на онази, която желае да излезе, да наруши свещеното пространство. Трасето на това обхождане е традиционно. То се използува и при други обичаи, някои от които съдържат забраната да се излиза от селото.
В дома на момата (в двора на къщата, т. е. в друго организирано пространство) може да влезе човек, който е показал мъжество и ум. Самите изпитания, които се преодоляват, за да се нахлуе в това пространство, имат инициационен характер. Замяната на жениха с детето юнак в някои песни (в германския епос това е бъдещият зет на жениха) представлява замяна на субекта в свещенодействие. Детето юнак независимо дали е най-малък сестрин син, или е случайно намерено край река, обладава свръхестествени, божествени качества. То е самородно дете с чудна сила, няма баща, а майка, расте бързо, образът му има подчертана връзка с хтоничните символи, камъка и водата.
В «Медното гумно на прабългарите» Ив. Венедиков доказа връзката между детето юнак и владетеля. Подвигът на детето юнак в сватбените игри на неговия вуйчо (побратим, девер) е инициацията му, след като то бива кръщавано (то кани на кръщение). В българските вярвания обаче съществуват и самотворно заченати момичета, каквато е например света Марина. И този образ е свързан с водата и с камъка, което показва, че, както и момчето, е обвеян с митологически представи и от тюркския, и от индо-иранския културен кръг.
Борбата между брат и жених (или негов заместник) е подвиг, който има дълбок родово-семеен корен в забраната за брак между брат и сестра. Затова този подвиг винаги е епизод в сватбените игри. Борба се води за сватбеното знаме на девойката. В някои райони обаче на върха се поставя ябълка, което вече отразява космогонични представи за вертикалната структура на света чрез световното дърво и (внушената) идея за богинята майка. Те също
6
принадлежат частично към тюркския и към индо-иранския културен кръг.
Следователно логичен е въпросът, дали самите сватбени игри не са разказ на космогоничен мит, но на социално равнище. С идването на славяните на Балканския полуостров в обичайно-обредната практика се внасят отново индоевропейски съставки, а с установяването на прабългарите — тюркски, но и също отново някои индо-ирански.
Това дава живот на някои късноантични вярвания, тъй като смисълът на символиката в действията на новодошлите може да се разбере от заварените.
В прабългарската религия например различните космогонич-ни сили не се персонифицират освен в Тангра. Изповядването на култовете обаче става с практики, чието значение, изглежда, е понятно за смесеното късноантично население, което е носител на синкретични етнокултурни традиции. Тъкмо застъпването на културните кръгове на славяни, тюрки, византийци (като сборно означение на обособена духовна действителност) създава отликите на българския епос от тюркския (и германския), от една страна, и от византийския — от друга.
Семантичната основа на девойката юнак е много дълбока. Тя е самотворно зачената, по-силна е от всички юнаци, има царски инсигнии, които са и божествени — шапката, перото и китката. Те принадлежат на представата за «короната» на девойката, която трябва да се вдигне. Този подвиг би означавал инициация на юнака, т. е. на смъртния, но той не може да го извърши. Поради това юнакът с измама убива божествената, родена без баща. Цикълът от песни за девойката юнак разказва, че юнакът (юнаците) случайно или нарочно тръгват да я срещнат. Те винаги я срещат в гора, тя е ездачка с бич, но бичът е също царска инсигния — тя бие с него юнаците. В целия цикъл от песни девойката юнак не може да роди. Всъщност този цикъл е разрушаването на един мит. Защо?
Девойката юнак има характеристика на богиня. Единствената ѝ цел е да намери жених и да роди. Юнаците, дори и да носят характеристиката на владетели, очевидно не са от нейния митологичен кръг, тъй като не могат да издържат изпитанието, на което тя ги подлага. Въпреки това богинята е готова на компромис, т. е. да вземе най-силния от тях. Юнакът обаче няма нужда от мома богиня. Той я убива, тъй като тя е по-силна по дефиниция от него, както добре е показано в книгата на Ив. Венедиков. Разрушава се прочее известният космогоничен мит за богинята майка, която въвежда владетеля в сан чрез свещен брак (хиерогамия). Присъствието на богинята майка в късноантична среда и на индоевропейска и на индо-иранска основа е силен реликт. Това личи и от цялата традиционна народна култура на българите. Така че цикълът от песни за девойката юнак е компро-
7
метирането на богинята майка на идеологическа основа. Тя няма да роди, понеже няма вече кого да въвежда в сан, сиреч вече са изчезнали владетелите от нейния митологичен кръг. Идеята за богинята майка постепенно се разрушава и забравя, но практиките за плодородие чрез нея се запазват. Една такава практика е сватбата.
Книгата на Ив. Венедиков отваря нова врата към трудните проблеми на българския фолклор. Тя е отлична със съпоставките си с германския, тюркския и византийския епос. Сходствата обаче не могат да бъдат генетични, те са частично-ареални, но във всички случаи — типологични. Това означава, че взаимодействието е между сходни етно-социални и етнокултурни структури. От теоретична гледна точка може да се каже, че повечето от тези структури са първично номадски, сиреч организирани на основата на т. нар. номадско стопанство, на номадски производствени отношения. Именно през началния период на взаимодействието, което търси Ив. Венедиков, тези структури са в по-чист вид и се отличават от строго земеделските и строго пастирските.
Разсъжденията са породени спонтанно от блясъка на догадките, които ни поднася авторът. Винаги съм твърдял, че стойността на едно изследване се определя не толкова от степента, до която е решен проблемът, колкото от дълбочината и сложността на създадената от него проблемна ситуация.
Тъкмо такъв труд ни предстои да прочетем.
АЛЕКСАНДЪР ФОЛ