Глава 6. БРУНХИЛДА
Появата на един епически герой
Вдигането и хвърлянето на камък в българските песни
Вдигането на камък, даряващо и отнемащо силата
Калпакът, перото и китката на девойката
ПОЯВАТА НА ЕДИН ЕПИЧЕСКИ ГЕРОЙ. Когато в 448 г. тракиецът Приск с една византийска делегация се озовал в земите на хуните, той попаднал в резиденцията на Атила, когатохунският вожд се женел. Приск (ГИБИс. 107) научил, че «Атила ще отиде в някакво село, за да се ожени за дъщерята на Ескам. Макар да имал много жени, той вземал и нея съгласно «скитския» закон. По-нататък Приск дава интересни сведения за идването на хунския владетел в резиденцията му, без да е ясно дали посрещането на Атила тук не е част от сватбените празненства. «Стигнахме до едно голямо село — пише той (с. 111). Казваха, че там се намира най-великолепният от всички дворци на Атила, направен от добре изгладени дървета и дъски и обиколен с ограда от дърво, поставена наоколо не като предпазно средство, а като крепост. . . При влизането си в селото Атила беше посрещнат от девойки, които вървяха в редици под тънки бели покривала. Покривалата бяха прострени на голямо разстояние така, че под едно покривало, придържано с ръце от жени, застанали от двете страни, вървяха по седем или повече девойки. Имаше много такива редици от жени, които се намираха под покривала. Те пееха скитски песни.»
В тоза описание навсякъде «скитски» замества «хунски». По повод на сватбата хунски девойки образуват шествие и пеят песни, вероятно сватбени. Малко по-нататък Приск описва угощението на трапезата на хунския владетел, при което дава някои извънредно важни подробности (с. 117). «Пред Атила застанаха двама варвари. Те пееха съчинените песни, в които възпяваха неговите победи и проявената във войната доблест. Участниците в угощението ги слушаха. Едни се наслаждаваха на песните, а други, припомняйки си водените от тях войни, се въодушевяваха, докато трети, на които поради възрастта тялото беше отслабнало, а духът се беше уталожил, започнаха да проливат сълзи. След песните се яви някакъв умопобъркан скит, който говореше
127
странни, неясни и безсмислени думи и накара всички да се смеят.» Не е ясно доколко това описание на Приск на празника има връзка със сватбата на Атила. Но без съмнение голямо значение има сведението за песните, на които герой е Атила и в които се възпяват подвизите на владетеля още докато той е жив. Благодарение на Приск ние присъствуваме ако не на раждането на хунския епос, поне на раждането на един от героите му. Ясно е, че веднъж създадени, тези песни ще бъдат пренесени от устната традиция в репертоара на следващите поколения. Безспорно германците, които живеели смесени с хуни, са знаели било тези, било подобни други песни и сигурно в тях са имали общи герои с хуните. За съжаление от епоса на хуните до нас не е дошло нищо, но благодарение на записването им през XIII в. до нас са дошли много германски саги. В тях между многобройните германски герои, обикновено конунги, се възпява и играе значителна роля и Атила под името Атли, както и други исторически личности от това време, какъвто е например Гунар, крал на Бургундия по времето на Атила. Хуните и германците по това време са имали не само общи герои, но и общи мотиви, защото за песента никога няма граница. Тя минава лесно от един народ у друг и особено при настъпилото разбъркване на народите всяко племе е знаело песни на разни други, чужди на него народи.
Случайно Теофилакт Симоката (257) ни е разказал един епизод от войната на император Маврикий срещу славяните, когато славяните, водени от Адрагаст на север от Дунав, били разбити и много от тях пленени. Техен съсед бил друг славянски княз — Мусокий, при когото живеел някакъв гепид (гот). Християнин по религия, готът предложил услугите си да помогне за разбиването на Мусокий. Той уговорил с византийците всичко, а след това отишъл при Мусокий и му казал, че има възможност да спаси пленените славяни. Мусокий му дал 150 еднодръвки и 30 гребци, за да преплува р. Папирий (Бъзеу). Като оставил славяните да го чакат, гепидът взел от византийския стратег 200 войници под предводителството на таксиарха Александър, които застанали в засада. Славяните били капнали за сън, понеже били пияни, и спели дълбоко. «А гепидът злорадствувал, че ще погуби варварите. През третата стража той се отдалечил малко и отишъл при варварите. Докато варварите още спели, гепидът дал на Александър уговорения сигнал, като започнал да пее аварски песни. Александър нападнал варварите, като ги лишил и от сън, и от живот.»
Интересно е обстоятелството, че гепидът знаел аварски песни, макар че аварите били в тези области само от 3—4 десетилетия. Описаното събитие е от 599 г. Едва ли можем да се съмняваме, че по това време германците са знаели много хунски песни и обратно, особено като се има предвид, че почти всички събития, за които говори германо-скандинавският епос, са от V и
128
VI в. и че певците невинаги прокарват граница между своите владетели и хуните, макар двата народа да говорели съвсем различни езици.
ГЕРМАНСКИТЕ САГИ имат различни сюжети, но част от тях са посветени на сватбата на една митологична героиня — Брунхилда. Тя е дъщеря на конунга Будли, но се възпитава в дома на Хеймир. Друг митологичен герой —Сигурд, известен с подвизите си, се влюбва в Брунхилда. Двамата си дават клетва за вярност, но и двамата не я сдържат, защото Сигурд гостува у бургундския крал Гунар и братята му Хагни и Готром и там майка им Гремхилда дава на Сигурд да пие питието на забравата. Така Сигурд забравя годеницата си. Гремхилда прави това, защото иска да ожени сина си Гунар за Брунхилда. В това време Сигурд се влюбва в сестрата на Гунар — Гудрун. Но за да спечели Брунхилда, Гунар трябва да мине огнения вал, който загражда дома на Хеймир, а той не може да го направи. Затова взема коня на Сигурд — Грани, и с него се опитва да мине вала, но пак не спо-лучва и тогава иска от Сигурд да извърши подвига вместо него.
Сигурд преправя лицето си, преоблича се в дрехите на Гунар и вместо него минава вала. Той ляга на едно легло с девойката, но за да не се възползува от победата си, поставя на леглото между нея и себе си своя натопен в отрова меч. След това той отвежда Брунхилда в дома на Гунар, който се оженва за нея. Брунхилда мисли, че той е юнакът, преминал вала.
Измамата на Гунар и Сигурд е известна от няколко саги, но най-голям брой от епизодите ѝ са дадени в «Предсказание на Грипир». В нея Сигурд се допитва до Грипир за бъдещето си и на всеки въпрос получава отговор (с. 271). Тук даваме само отговорите на прорицателя, който предсказва цялата история с предстоящата сватба на Гунар и Сигурд:
Хеймир гледа девойка
със красиво лице
и Брунхилда
я хората казват.
Будли ѝ е баща,
но девойката
смелият конунг
Хеймир възпитава.
Тази светла девойка
със красиво лице,
що Хеймир възпитава,
ще лиши теб от радост!
Ще зарежеш труда,
ще забравиш света,
ще останеш без сън,
129
че не срещаш я нея.
Ще ви свържат след туй
клетви здрави пък вас,
ала няма да ги
удържите
и у Гьоки веднъж
една нощ като гост
ще забравиш ти
светлата дева.
Теб ще впримчат, конунг,
със измамни сплетни!
Ще познаеш скръбта
на Гремхилда с лъжите.
Нейната дъщеря,
светлокоса мома,
ще предложат на теб
за съпруга!
А пък скришом Гремхилда
със измама крои
да ожени Гунар,
вожда готски,
за Брунхилда,
а и теб ще склони —
майката на конунга.
А пък помежду си
ще се свържете с клетва
Гунар, Хагни и ти,
ти си трети — Сигурд.
И кат тръгнеш на път,
Гунар ще е със теб,
дрехите ще си смените
— Грипир нивга не лъже.
И подобен на Гунар
ти ще станеш, така
сладкодумие и ум
ще запазиш,
и щом ти го сгодиш
на Хеймир за момата,
ти не можеш отвърна
пак назад веч съдбата.
Ти до нея ще спиш,
о, конунг благороден,
със девойката редом
като майка и син.
И ще бъде навеки
затова за похвала,
твойто име,
о, вожде народен.
130
Трагедията на Брунхилда и Сигурд е подготвена в тези епизоди — Сигурд запазва девствена Брунхилда и тя му подарява пръстена си, когато е минал огнения вал. След това Сигурд се оженва за Гудрун. Тя намира пръстена, досеща се какво е станало и при един спор го показва на Брунхилда. Брунхилда иска отмъщение. Гунар и Хагни обаче са се побратимили с клетва със Сигурд и затова убийството извършва най-малкият брат — Готром. Когато поставят тялото на Сигурд на кладата, за да го изгорят, Брунхилда нарежда да издигнат до кладата още една, нарежда да изгорят нейното тяло на втората клада и се самоубива.
Разбира се, в германските саги има най-различни версии на легендата, между които някои се отдалечават много от описания сюжет. Така например в няколко саги Брунхилда е сестра на Атила, Атли. Брунхилда постепенно се смесва с една друга героиня — Сигрдрива, предопределена за жена на Сигурд, която е валкирия. Валкириите биват пращани от Один да отнемат живота на войните според неговата воля. Но валкирията не изпълнила заповедта и отнела живота на противника на определения от Один войн. Затова Один я превърнал в обикновена жена и я предопределил за съпруга на Сигурд, както се вижда от думите на Брунхилда в сагата «Разходка на Брунхилда в Хел». Хел е мястото, дето живеят мъртвите. Ето какво казва Брунхилда (с. 300):
Той издигна за мен
цял стобор щитове,
и червени, и бели,
със свързани краища
и отсъди от сън
да ме вдигне мен тоз,
който приживе
нищо не плаши.
Той тогаз нареди
пък пред този стобор
дървогубецът мощен
да пламне
и през този огън
ще премине един,
който златото взе
на Фафнир от леглото.
И юнакът дойде,
своя Грани яхнал,
при имота на моя
настойник.
Превъзхождаше той,
този датски викинг,
на дружината цяла
131
най-смелите войни.
Ние двама в едно
прележахме легло
заедно осем нощи,
сякаш братче ми бе.
Бяхме там, но дори
не докоснахме ний
един другиму
и ръцете си даже.
От думите на Брунхилда в тази сага се вижда, че всъщност в живота на девойката, описван в сагите, се примесва и друга героиня, поради което огненият вал получава и ограда от щитове, а пък на тази друга Брунхилда се предсказва или предопределя за съпруг хероят, който е убил Фафнир и взел златото му от леговището му и който е собственик на коня Грани — т. е. Сигурд. Той трябва да я намери заспала, окована в ризницата и шлема си, да я събуди и да я направи своя жена.
Образът на Брунхилда в сагите е образ ту на девойка като всички останали, ту на мъжествена жена. Но изглежда, че този образ на девойка, облечена в ризница и носеща оръжие, напомняща византийската Максимо, се доближава много повече до българската девойка юнак в онези саги, които са загубени за нас, но които са се изпълнявали в областта на Виена. По тях около 1160 г. е била написана «Песен за Нибелунгите» или по-право нейната първа част, която е била отделна поема.
«ПЕСЕН ЗА НИБЕЛУНГИТЕ» е, както «Дигенис», произведение, написано от поет, обхващащо 2379 отделни строфи и разделена на 39 авантюри, както поетът е нарекъл отделните песни под влиянието на рицарските романи. Тя е добила този вид, който има вероятно около 1200 г. И в нея са дадени същите епизоди, които разгледахме в сагите, но с някои различия. Преди всичко има разлика в имената на действуващите лица. Главната героиня в първата част на поемата е пак Брунхилда. Сигурд тук се нарича Зигфрид, Гунар е Гунтер. Гудрун се нарича Кремхилда. Хагни не е брат, а роднина на Гунтер и се нарича Хаген. За годежа на Зигфрид с Брунхилда не се говори въобще, но юнакът я познава от по-рано. Самата Брунхилда е представена като кралица на остров Исландия. Интригата се завързва при идването на Зигфрид във Вормс, резиденцията на Гунтер, където той се влюбва в сестрата на Гунтер — Кремхилда. Тъкмо в това време, когато Зигфрид се сгодява за девойката, Гунтер обявява намерението си да се ожени за Брунхилда.
Образът на Брунхилда в «Песен за Нибелунгите» поразително прилича на образа на българската девойка юнак. Това е една девойка, която изисква от женихите си сватбени игри. Едно от
132
състезанията е двубой с копие, другото е надхвърляне с камък и третото — скок пеша. Освен това Брунхилда е представена със същата лоша слава, която имат Аталанта в древността и българската девойка юнак. Тези, които идват да искат ръката ѝ, ще загинат, ако бъдат победени от нея.
Сватовете и Гунтер потеглят по море от Бургундия и стигат до замъка Илзенщайн в Исландия. Но изненадите за тях започват още от самата врата. Стражите им съобщават, че те нямат право да влязат в замъка с оръжие. Затова са принудени да го предадат и се чувстват неловко. Положението им ни напомня нашите песни за града на малката мома, когато лудо-младото го е разбило и е влязло вътре, а девойката вика деветте си братя да го хванат и да ѝ го доведат.
В «Песен за Нибелунгите» има още една подробност, която заслужава внимание. Още когато сватовете на Гунтер се готвят да заминат, Кремхилда по молба на Гунтер със своите приятелки и прислужници им приготвя облеклото. Така на сестрата на мла доженеца се дава по-голяма роля в сватбата на брат ѝ. Тази роля е подчертана още веднъж по-нататък, когато сватовете заминават и Кремхилда с приятели и роднини ги изпраща. Тя се обръща към Зигфрид, който също пътува, като към свой годеник със следните думи (374): §2
Тя казала: «О Зигфрид, на вас предавам днес
тоз, който ми е по-скъп и от живот и чест.
И нека пази мечът ви моя брат навред!»
Ръка протегнал гостът на думите ѝ в отвед.
Гостите след това минават в залата, където ги чака Брунхилда, и Зигфрид ѝ обяснява целта на посещението им. Неговият сюзерен Гунтер иска да се ожени за нея. Той веднага получава един хаплив отговор (42):
А тя му възразила: «Щом ти си само прост васал
и всъщност твоя крал ръката ми е пожелал,
победа не спечели ли в три игри със мен,
не ще дочака кралят ти до утрешния ден!»
«Кажете ни, госпожо, Троние казал тогава,
трите борби със вас в какво се заключават?
Ако ли много трудни за краля се окажат,
май по-добре ще бъде от вас да се откаже.»
«Дали във бой със копие от мен е по-умел,
в надхвърляне със камък и в скок над хвърлея цел!
Добре си помислете — казала още тя, —
че не вас ще ви чака позорът и смъртта!»
Всъщност с тези думи Брунхилда обявява облог, както във всички сватбени игри в българските песни и в старогръцките преда-
133
ния. При това тук не става дума за подвиг като преминаването през огнения вал в сагите, а за единоборство, каквито са надбягването на Аталанта с кандидатите ѝ или състезанието на девойката юнак с женихите ѝ. На автора на поемата е ясно, че от Зигфрид се искат сватбени игри, докато в сагите е останал само някакъв спомен за тях, неясен и блед, че младоженецът трябва да покаже по някакъв начин силата си.
Така в германския епос се явяват същите два облога, които намираме шест века по-късно в българските песни: облогът състезание и облогът подвиг. Състезанието се среща само в първата част на «Песен за Нибелунгите», създадена в германския югоизток. В Исландия, Скандинавия и в Западна Европа липсва. Това значи, че мотивът сватбени игри е характерен само за германския югоизток.
ИЗМАМАТА. Когато Гунтер чува каква ще бъде съдбата му, ако не победи Брунхилда дори само в едно състезание, той започва да се колебае дали да се яви. Тук се намесва Зигфрид. С вълшебния си плащ, който го прави невидим, той може да извърши това, което Гунтер не може да направи. Достатъчно е Гунтер да не даде да се види, че му помага някой. Така у Гунтер и Зигфрид се явява идеята за измамата, която важи за всички състезания.
ДВУБОЯТ е първото от тях. Ето описанието му (453):
Ръкавът си Брунхилда запретна с лекота,
за да прехвърли щита на лакътя си тя.
И копието в ръката взема така умело,
че хвърли във уплаха с изкуството си краля.
Двубоя почна Гунтер, с живота се простил,
ала за щастие Зигфрид над него се смили
и плещите на Гунтер, когато той допре,
изтръпна кралят в ужас, от страх обхванат цял.
— Не виждам близо никой — в ума си каза той,
плещите ми докосна тук някой, ала кой?
До него стигна шепот: — Внимавай, драги мой!
Аз Зигфрид съм. С Брунхилда сега ще влезем в бой.
На лакътя ми скришно метни щита си здраво
и се прави, че вършиш, каквото аз ще правя,
кат действувам вместо тебе. Ти само се преструвай!
Пое дъха си кралят от туй, което чува.
— Не разбере ли никой, девойката че мамим,
не ще да бъдеш утре безславен и посрамен.
134
Виж колко уверена кралицата е вече —
на смърт за нея вече си сигурно обречен!
В миг копието Брунхилда запрати към целта.
Подобен страшен удар във битка досега
синът могъщ на Зигленд с щита не бе отбивал.
От него сноп от искри в небето се извиха.
Каленият връх на копието през щита мина със звън
и в бронята удари, изкара чак огън!
Тоз удар всеки войн би могъл да повали,
разбира се, ако не носи вълшебно наметало!
Струя от кръв избликна в устата на Зигфрид.
Отскочи нидерландецът, дръпна от своя щит
девойчиното копие, както бе то забито,
решен назад веднага да ѝ го запокити.
Но после се размисли. Брунхилда съжали,
преди да хвърли копието, и върха му притъпи,
а след това в исландката така го зафуча,
че върхът му във бронята ѝ зловещо издрънча.
И сноп искри тогава стоманата пусна.
От силата на удара девойката падна.
Така синът на Зигмунд я смъкна на земята.
Не бе способен Гунтер тъй копието да мята.
Когато се изправи, Брунхилда му каза:
— За тоз чудесен удар, кралю, благодаря!
Защото си представяше, че той я победи,
а всъщност друг по-силен от него я сломи.
Типичното за този двубой, както и за следващите го състезания, е измамата. И интересното е, че тя се среща в почти същия вид и в сагите. В единия случай Зигфрид е предрешен с невидимия плащ, в другия дегизиран и облечен в дрехите на Гунтер. Изглежда, че този мотив е бил широко разпространен в германския епос. На пръв поглед в българските песни за девойката юнак го няма. Но ако се замислим, ще видим, че той съществува, макар и силно преработен. Тенденцията на всички песни — и български, и германски, е девойката да се изхвърли както от двубой, така и от състезанията. Поради тази тенденция в развитието на песните епилогът на почти всички песни за девойката юнак е преработен по един и същ или по подобен начин. Крали Марко се отделя от приятелите си, предрешва се като просяк или калугер и чака да дойде Арватка девойка без оръжие и кон. Тя пристига на коня си в пълно въоръжение и има всички предимства
135
пред непознатия просяк. Тогава той обещава да ѝ покаже как се язди по мъжки и как се върти сабя. Девойката му отстъпва своя кон и своята сабя. Така с измама, прибавена към предрешването му, той получава всички предимства, които девойката има, побеждава я и я убива. Към въпроса за тази измама ние ще се върнем и по-нататък. Това се отнася до песните за девойката юнак. Но ние тук се занимаваме с песните, в които облогът е подвиг.
В една голяма група от песни от този вид, също както в германските саги, младоженецът не е в състояние да извърши искания от девойката подвиг. В такъв случай в българските песни той бива заместен от някой от неговите сватове. За разлика обаче от германските саги в българските песни заместникът на младоженеца не скрива своето участие в сватбените игри и не се представя за самия младоженец, както прави Сигурд. В българските песни заместникът действува съвсем открито. За разлика от германските саги българският певец измисля друг начин, за да въведе лицето, което ще помага на младоженеца. Също както в германските саги българският певец се обръща пак към сестрата на младоженеца, но тя тука не е годеница на заместника, както при Сигурд или Зигфрид, а му е майка. Тя е женена и има трима синове. Но е засегната, че брат ѝ, младоженецът, не ги е поканил на сватбата си. Тя събира синовете си и вика най-малкия, който е още момче, кара го да се преоблече и като козар или овчар и дори като калугер и го праща на сватбата на вуйчо му. Понеже той е още почти дете, поставят го да седне при децата, където никой не го познава.
Ето как сестрата на младоженеца — Шишман, изпраща най-малкия си син на сватбата на брат си, който след това има нужда от него, защото не може да изпълни облозите (Миладинови, № 57):
— Ке те пущам у вуйко на сватба,
да ми одиш на зорум по сватои,
без да знае твоя мила вуйка!
Тогай стана Мирче, по-малечок
на майка си атър не расипа
и си явна своя бърза коня
и си кладе гуна табарина,
отиде си у краля Шишмана,
ни кането Мирче, ни частено
и си найде китени сватое,
каде ядат и каде си пият
и Мирчета баре не пречекват
Мирче седна на край, во децата.
Оттук нататък в песните Мирче не носи своето име, а по овчарското си наметало се нарича «овчар Табарина». Под това име той си предлага услугите на младоженеца, на вуйчо си, и без да бъде
136
познат, спечелва всички облози, първият от които е стрелба през пръстен. И след като най-после спечелва девойката за вуйчо си, той открива, кой е.
При разработването на този мотив приликата между българските песни и германските саги е много голяма. Преди всичко от младоженеца в българските песни се изисква подвиг. Младоженецът не може да го изпълни. Тогава се явява роднината на сестрата: в германските саги годеник, в българските песни — сестриник. И в германските, и в българските песни той идва предрешен, маскиран и под чуждо име, по-силен е от младоженеца и благодарение на това спечелва девойката за роднината си.
В германския епос лицето, което извършва подвига, е годеник на сестрата. Зигфрид е годеник на сестрата на младоженеца Гунтер — на Кремхилда. Сигурд е годеник на Гудрун. В българския епос заместникът на младоженеца е винаги син, и то най-малък, на сестрата на младоженеца. И в двата случая помощта идва от лица, свързани със сестрата на младоженеца. Очевидно е, че и българският мотив, и германският излизат от един общ, в който сестрата на младоженеца е помагала чрез свой близък роднина на брат си. В германския епос развитието на мотива в тази насока е тръгнало с вмъкването на Зигфрид в сватбата на Гунтер. Ще видим по-нататък защо пък в българския епос мотивът е бил развит другояче. Но измамата, която започва при двубоя в «Песен за Нибелунгите», продължава и при другите сватбени игри.
НАДХВЪРЛЯНЕТО И СКОКЪТ са другите две състезания между Брунхилда и Гунтер. Девойката поръчва още преди двубоя да донесат «металния камък», нещо като нашето гюле, с който ще стане състезанието. Това е описано така (449).
Във себе си девойката таила чудна сила.
Тя камъка да донесат веднага наредила —
грамаден, страшно тежък, метален,
при това дванадесет юнаци го мъкнели едва.
Подир двубоя с копие на него бил редът.
Бургундците, изтръпнали, заплашвала беда,
а Хаген казал: «Жалко, че кралят във жена
се влюби, що не търси юнак, а сатана.»
Състезанието с камъка в поемата е съединено със скока. Хвърляйки камъка, състезателят трябва да задмине със скока прехвърленото разстояние (462).
Тя камъка огромен в ръцете си грабнала,
над своята глава високо го вдигнала
и гневна, разярена, го тласнала далеко
и скокнала. Дочул се на бронята ѝ звекът.
137
Чак на дванайсет сажена гюлето ѝ паднало,
а още по-далеко девойката скокнала.
С надхвърлянето Гунтер след туй се залови
и всички си представяха, че той я победи,
а всъщност нидерландецът, невидим, як и смел,
камъкът да изхвърли на по-далеч успя
и скочи по-далече от хвърления камък:
въобще не скачал Гунтер, а Зигфрид носел двама.
И камъкът, когато в полето там падна,
единствено пред него се Гунтер озова,
а храбрият нидерландец, невидим, втори път
Брунхилдините бузи видя да се червят.
Кат мислеше, че Гунтер направи този скок,
васалите Брунхилда повика с глас висок:
«При мене, мои васали! Роднини мои, при мен!
Вий данници на Гунтер от днешния сте ден.»
Двете състезания, описани от автора на поемата, се изпълняват едновременно: хвърлянето на камък и скокът. Очевидно той или сагите, които е използувал, са описвали и двете и сигурно поотделно. Погледнато като действително състезание, хвърлянето на много тежък камък може да стане само на малко разстояние. Епическото преувеличение тук е ясно. Вдигането на камъка над главата на Брунхилда е първият етап от хвърлянето и след това идва запращането му напред, изтласкването му. Скокът може да бъде по-голям от разстоянието, на което е хвърлен камъкът, само когато теглото на камъка е много голямо и той падне наблизо. Реалното състезание в двете дисциплини тук е получило епически размери.
В германските саги Брунхилда не се състезава и там Сигурд трябва да прескочи огнения вал. Следователно там скокът е даден като подвиг. В българските песни има и хвърляне на камък, и скок. При това на хвърлянето на камъка е дадено много по-голямо място и той се среща под най-различни форми в много песни от всякакъв вид. Ето защо то заслужава особено внимание и ние ще се спрем на него по-подробно.
ВДИГАНЕТО И ХВЪРЛЯНЕТО НА КАМЪК В БЪЛГАРСКИТЕ ПЕСНИ всъщност представлява едно и също състезание, което носи две имена. Това се вижда ясно в една песен за Русанта девойка. Тази героиня е представена, също както и Брунхилда в германския епос, ту като девойка, която иска подвизи в някои от многобройните ѝ сватби с най-различни юнаци, ту като девойка, която се състезава с женихите си, като иска от тях да диг-
138
нат перото ѝ, т. е. като девойка юнак. Но има една песен, в която певецът под влияние на руските русалки ѝ е променил името на Русалка и в която Русанта иска от юнаците състезание, в което тя не участвува и пасивно. Съдържанието на песента е следното. Крали Марко, Янкула и Момчил скитат из планината. Русанта е скрита зад една ела и юнаците не я виждат. Те забелязват само сиянието, което тя излъчва. И докато те се чудят откъде идва това сияние, девойката се появява пред тях и обявява облога си (СбНУ, 53, № 184):
Хвала вази, до трима юнаци,
кой подигне този бели камък,
той ще бъде мойто първо либе!
Пръв посегна Янкула войвода.
Вдига камък, камък се не вдига,
та го вдигна едва до колене.
Втор посегна Момчил добър юнак.
Вдигна камък, камък се не вдига,
та го вдигна дори до пояси —
отпущи се камък на земята.
Трет посегна Марко добър юнак.
Той си вдигна камък до рамене
и го вдигна више над главата,
па захвърли този бели камък,
та прехвърли Янина планина.
Тук състезанието е съвсем ясно на певеца и той го описва като очевидец, който го е наблюдавал много пъти. Затова му се е удало да покаже цяла редица подробности от самото състезание. То става, както обикновено игрите за девойката юнак, сред природата, където фактически се разиграват и игрите за Брунхилда и двубоите с Максимо. При това певецът успява да представи в това надхвърляне с камък съвсем точно и неуспеха на първите двама юнаци, и победата на Крали Марко. Янкула не е достатъчно силен и изпуска камъка, след като го е дигнал само до кръста си. Крали Марко вдига камъка до раменете си, отдъхва, докато го закрепи в това положение, и веднага след това го издига над главата си, за да го изхвърли далеч пред себе си. Разбира се, че при много голямо тегло на камъка състезанието само по себе си престава да бъде изхвърляне, а става само вдигане на камък. Затова и победителят в нашата песен Крали Марко не се ограничава само с вдигането на камъка, но и го изхвърля. По тази причина народният певец нарича по-често състезанието вдигане на камък вместо хвърляне на камък. Имената отбелязват два момента от състезанието, два различни етапа от неговото развитие.
Но разглежданата песен е интересна и в друго отношение. За разлика от останалите песни, в които девойката, макар и па-
139
сивно, участвува в състезанието,тук тя въобще не участвува. Русанта изисква от юнаците игра, в която нейната сила не се показва, а тя избира най-силния между тях. Така ние сме изправени пред съвсем различен вариант, който не пази мястото на девойката юнак в сватбените игри. Песента е замислена така. Затова щом състезанието свършва, девойката убива двамата съперници на Крали Марко. Настъпва моментът, когато очакваме, че Крали Марко ще се ожени за девойката. Но песента получава пак стария си край. Девойката, след като е убила съперниците му, трябва да загине, да получи наказание за жестокостта си. Крали Марко изважда сабята си и съсича Русанта, както това става обикновено в песните за девойката юнак. Тук имаме наистина надхвърляне с камък или вдигане на камък, но то е съвсем различно от състезанието, описано в «Песен за Нибелунгите», макар че и тук една митологична героиня, Русанта, е наградата за победителя и че състезаващите се юнаци са исторически личности, какъвто е Гунтер.
Популярността на вдигането и надхвърлянето с камък се дължи до голяма степен на простотата на състезанието, което може да стане навсякъде и при всякакви условия. Но вероятно това е причината то да добие и значение едва ли не на някакъв обред. То е толкова дълбоко враснало в народната душа, че дори когато юнакът отива отвъд Черно море, за да донесе трите златни ябълки и среща враждебните към него самодиви, те го канят на състезание в надхвърляне с камък. И в това състезание е запазен много по-силно споменът за надхвърляне между самата девойка и момъка. Явно юнакът ще трябва да се надхвърля с една самодива, за да я спечели за своя жена. Някаква мистична представа обвива това прастаро състезание и го прави донякъде тайнствено и загадъчно в очите на певеца и на неговите слушатели. То не може да се сравнява с никое друго състезание или игра. И причините за това са много.
ВДИГАНЕТО НА КАМЪК, ДАРЯВАЩО И ОТНЕМАЩО СИЛАТА. В няколко епически песни и, трябва да кажем — между най-хубавите, се описва как Крали Марко придобива и загубва по свърхестествен начин необикновената си сила. Крали Марко е подхвърлено дете. Отглеждан е от един селянин подобно на Парис в старогръцките легенди или на Саргон в асирийските. По-нататък с Парис гръцкото предание свързва Хера, Атина и Афродита, които го правят съдник на спора им. Асирийската легенда също свързва Саргон с асирийската Афродита — той става любовник на Ищар. Малкият Крали Марко изпада в подобно положение. Той се рее със стадата из гората и дочува плач на деца. Марко тръгва да им помогне и вижда край Самодивското езеро вързана златна люлка. Слънцето е напекло самодивските деца, които се люлеят, и те плачат. Марко им прави сянка и им дава да пият
140
вода. В този момент идва самодивата. Трогната, тя иска да му се отплати. Тя го взема на скута си и му дава да суче от нейното самодивско мляко. След това го праща да повдигне един камък. Но камъкът е много тежък за малкото пастирче. Тя му дава тогава другата си гръд. Но той не може пак да повдигне камъка. Едва когато трети път суче от млякото на самодивата, той добива своята страшна сила (СбНУ, 53, № 143—145):
Па си вдигна тежък бели камък,
подигна до русата глава,
прехвърли го през русата глава
и се кигде камък ке намери.
Па си стана Марко добър юнак,
па си стана юнак над юнаци.
Изворите на необикновената сила на юнака според народния певец са два: единият е самодивското мляко, което упражнява магическо въздействие; другият е вдигането на камъка, по което се преценява силата му. То е спортът, който превръща детето в юнак. По същия начин, по който придобива силата си, юнакът може да я загуби (СбНУ 53, № 197—199). В разговор с вечерницата Марко се хвали, че никой не може да го победи. Той би победил и самия господ. Звездата, покровителка на юнаците, чува богохулните думи на юнака, заплаква и оросява земята с дъждец. Но господ иска да накаже самохвалството му. Предрешен като старец, той сяда край пътя на юнака, който се е похвалил, че ако земята има ръчка, той щял да я вдигне. Господ събрал в торбата си цялото тегло на земята и иска от Марко да му помогне да я вдигне. Марко се спира и опитва да вдигне малката торбичка с върха на копието си, но не може. След това опитва с един пръст, но пак не сполучва. Торбичката е много тежка и той е принуден да я вдигне с двете си ръце. Най-сетне сполучва, но нещо изпра-щява в него и той загубва половината от силата си. Господ го наказва за самохвалството му.
Така ние виждаме, че любимото състезание на Брунхилда в българските песни притежава някаква вълшебна сила. Чрез вдигането на камъка не само се изпитва силата, която юнакът е получил по вълшебен начин, но и се загубва. И тъкмо затова пред нас се явява въпросът, защо в такъв случай вдигането или хвърлянето на камък почти не се споменава в българските епически песни.
КАЛПАКЪТ, ПЕРОТО И КИТКАТА НА ДЕВОЙКАТА. Отговорът на този въпрос се крие в песните за девойката юнак, които вече разгледахме. Видяхме, че Арватка девойка, когато търси като Брунхилда кой от юнаците е по-силен от нея, принуждава самите тях да вдигат калпака ѝ. Той играе тук ролята на камък.
141
И чрез него тя изпитва също като Брунхилда кой е по-силен от нея. Разбира се, пред нас веднага възниква въпросът, защо една шапка, която винаги е лека, трябва да се представи от певеца като толкова тежка, че никой да не може да я повдигне. При това не трябва да забравяме, че в състезанието участвуват най-големите епически юнаци, а девойката я сваля от главата си и я поставя, без да изпитва никаква мъка.
Но не само калпакът на девойката е така необикновено тежък. И други накитни предмети, които девойката носи по себе си и които са още по-леки, имат подобна роля. Такъв предмет е нейната китка. Когато тя даде китката, която е набрала от градината си, на някой юнак, това е вече почти истинско обяснение в любов. Затова и често пъти момците се опитват да ѝ откраднат китката, за да се хвалят, че са я получили от нея. Според една песен един ден трима юнаци, като скитали из планината, съгледали Косевска девойка. Те се спрели да я гледат. И имало какво да видят — хубавата девойка пращяла от здраве. Та дори певецът мисли, че и слънцето гледало девойката (СбНУ, 53, № 313):
Що ми е слънце запрело,
запрело се насред ясно небо,
та стояло, та чудо гледало,
как си коси Косевка девойка
с една коса три откоса кара.
А юнаци низ планина гледат,
три юнаци чуени, прочути:
един беше Муса Кеседжия,
други беше Релю Шестокрили,
трети беше Марко Кралевики.
Тримата юнаци гледат как работната и сръчна девойка върши полска работа, която обикновено е занимание на мъжете. Те я харесват и правят облог. Когато девойката се умори, тя ще легне да си почине и преди да заспи, ще остави китката си на земята до себе си. Тогава те ще се промъкнат да ѝ откраднат китката. Който успее да я вдигне, на него се пада девойката. По-нататък всичко става, както са решили юнаците:
Напред прийде Муса Кеседжия,
напред прийде, та си китка вдига,
вдига китка, китка се не вдига!
Едва вдигна китка до колене.
Втори прийде Релю Шестокрили,
вдига китка, китка се не вдига,
едва вдигна китка до пояси.
Трети прийде Марко Кралевики,
вдига китка, китка се не вдига.
142
качи китка на десното рамо
и продума Марко Кралевики:
Тежка била, пуста да остане!
Как я носи Косевка девойка!
Крали Марко спечелва облога. Той получава правото да вземе девойката за свое либе, но песента трябва да получи според епическата традиция известния трагически край. Победителят не трябва да се ожени за девойката и сватба не трябва да става. Внезапно девойката се събужда. Певецът не казва дали тя знае какво е станало, докато е спала. Тя грабва сабята си и убива веднага Муса Кеседжия и Релю. Неуспелите в облога загиват. Марко, като вижда това, хуква да бяга. Напразно Косевка девойка се опитва да го спре с думите:
Дека да си сега, тука да си!
Ази тебе за либе ще взема!
Слушателите на песента знаят много добре, че сватба с такава девойка не може да стане. Певецът тук не убива девойката, както в другите песни за девойката юнак, която излъчва като Брунхилда светлина и ходи въоръжена със сабя. И тази страшна девойка носи китка, която не ѝ тежи, а юнаците напразно се опитват да я отделят от земята и само най-силният между тях сполучва. Всъщност не само китката е символ — вечният символ на любовта. Вдигането на китката също е един символичен жест, който замества вдигането на камъка, а и самото то пък на свой ред е символ — символ на сватбените игри. И колкото по-търсена е една девойка, толкова по-тежка е нейната китка и толкова повече юнаци се опитват да я вдигнат. Вдигането на китката представлява също такъв символ, какъвто е и разбиването на портите на девойката или прескачането им. Такъв символ е и стената, украсена с юнашки трупове. Така постепенно в българските народни песни и особено в епическите певецът замества описанията на конкретните неща и явления с техните символи.
В този смисъл «вдигам китка» се среща и в други български песни. За пример можем да вземем същата песен от Софийско, в която Крали Марко сам разказва на майка си за Дели Магдалена. Петдесет юнаци «вдигат нейната китка». Това е същата Дели Магдалена, която певецът ни представя да води танец на три хора и едновременно и сама да им пее (СбНУ, 43, № 29):
Вчера бехме петдесет дружина,
па минахме през Будина града,
та найдохме Магдалени китка,
найдохме я край Будина града.
Всички, мале, от коне слезнахме,
143
та дигахме Магдалени китка.
Кой я дигна, мале, до колена,
кой я дигна, мале, до пояси,
а язе я през рамо прехвърлих.
Метнах очи, мале, на Будина,
та съгледах Дели Магдалена.
Бог да бие Дели Магдалена
на три хора танец сама води.
В други случаи изпитанието на юнаците е все така тежко, макар че вдигат най-лекия предмет на света — перото, което девойката затъква в косата си. Ние видяхме как Русанта затвори юнаците в калето си (СбНУ, 2, с. 197), което е нещо като града на малката мома или като замъка на Брунхилда. Тя ги извежда от тъмницата си, за да се надиграват, но вижда, че и в танца никой от тях не е по-добър от нея, и ги връща отново в затвора. Но Релю, който е вдигнал перото ѝ най-високо, се представя като неин жених и я убива с измама. Това загадъчно или магическо перо, превърнато в средство на едно също така тайнствено и магическо състезание, е хвърлено от Войнка девойка пред трима юнаци, които се чудят какво излъчва светлината пред тях (СбНУ, 43, № 32):
Не е било слънце, ни ясен месец,
ни е звезда, ни е ясен огън,
а е било перо войново.
Хвърлила го Войнка девойка,
Хвърлила го у зелена трева.
Юнаците не знаят, че девойката ги дебне, и се опитват да вдигнат перото ѝ. Пръв опитва Момчил, но не сполучва. Втори е Павел. Третият — Марко, успява да го вдигне до рамото си, но не може да го закачи на калпака си. Войнка се появява, пленява юнаците и ги отвежда в затвора, който се намира в нейните двори. Юнаците обаче успяват след известно време да разбият ключалките на затвора и избягват. И не щеш ли, попадат на хорото, което води самата Войнка девойка:
Хоро води Войнка девойка,
затъкнала перо войново,
затъкнала зад златни заушки.
Това е същото перо, което никой от юнаците не успява да вдигне и да постави на главата си. Девойката се е закичила с него и играе хоро.
За да ги пусне да си вървят, Войнка им предлага ново изпитание, което всъщност е смъртна присъда. То е съвсем фанта-
144
стично. Който от юнаците може да свали звезда от небето, той ще се ожени за нея, ще ѝ стане първо либе. Крали Марко, който е скрил в чизмата си своята сабя потайница, пита девойката коя звезда да ѝ свали. Девойката обръща очи към небето, за да му посочи звездата, и в този момент Крали Марко измъква сабята си и съсича Войнка. Преди да умре, девойката казва, че тя била решена да се ожени за Марко, а останалите двама юнаци щяла да вземе за девери.
Но нека се върнем към вдигането или хвърлянето на камък. Ясно е, че това е спорт, който е заемал важно място не само в сватбените игри, но и във всички видове състезания на младежите. Вероятно най-често този спорт се е практикувал при действителните сватбени игри. В такъв случай, когато юнакът е спечелвал някакъв вид състезание, изглежда, е получавал китката или перото на девойката, та дори и калпака ѝ и така постепенно и в живота, и в лесните е въведен не изразът «вдигам камък», а «вдигам китка», «вдигам перо», «вдигам калпак» на девойката. Състезанието, което е било първоначално вдигане на камък като едно условно име, може би не само за действителното вдигане или хвърляне на камък, а и за целия облог на девойката, в който може би е имало и други игри, е получило това символично име. И в него перото, китката и калпакът не са нищо друго, а само символи на състезанието, взети вероятно от един специален етикет, съществуващ сред участници в подобни действителни игри. Не трябва да забравяме, че в българските песни девойката юнак не е обикновена жена. Макар че никъде не се титулува, тя е владетелка на един град и дори на един народ. Такава е и Брунхилда в германския епос. И в германските саги, както в българските песни девойката юнак, Брунхилда не носи определена титла, но тя въпреки това е представена като властна жена. Дори в част от германските саги тя е именувана и по друг начин.
В една от германските саги (Разказ на Сигрдрива, с. 284) Сигурд тръгнал из планината Хиндарфял, като вървял към Франкланд. В планината той забелязал ярко сияние, като че ли горял огън и блясъкът му достигал небето. Когато се приближил, видял ограда от щитове и вътре в оградата — знаме. Сигурд влязъл в ограденото място, където имало легнал човек в предпазно въоръжение. Сигурд най-напред смъкнал шлема от главата му и тогава видял, че това е жена. Ризницата ѝ като че се била сраснала с тялото ѝ. Сигурд разсякъл ризницата под шията и напряко по двата ѝ ръкава. Когато ѝ събличал ризницата, девойката се събудила, седнала, видяла Сигурд и му казала:
Кой разсече ризницата ми?
Кой ме събуди?
Кой отхвърли от мене
стоманените окови?
145
— Синът на Сигмунд,
който сечеше доскоро
месо за враните —
Сигурдовият меч.
Малко по-долу в тази сага, известна под името «Думи на Сигрдрива», се обяснява, че девойката се наричала Сигрдрива и била валкирия.
В много отношения тази сага показва връзки с българските песни за девойката юнак. Така първото нещо, което вижда Сигурд, приближавайки към окованата в собствената си ризница девойка, е сиянието. Той не знае какво излъчва тази тайнствена светлина и чак когато идва при нея и я събужда, открива, че това е окованата и наказаната от Один валкирия. Но в българските песни срещата с девойката юнак е развита по приблизително същия начин. Ето как шестимата юнаци срещат Арватка девойка (СбНУ, 53, № 111):
Кога слънце на захода клони,
Вечерница от запада грейна,
грее ясно като сяйно слънце,
па се чудят шестима юнаци,
що тъй ясно Вечерница грее.
То не било звезда Вечерница,
нело било Арватка девойка!
Литом иде с коня ластовица
и си носи кръстати байраци,
в ръка държи оловна камджия.
Още по-картинно сиянието на девойката е предадено при появата на Русанта (БНТ, 4, с. 154) и по-близо до описанието в сагата. Тримата юнаци на коне виждат, също като Сигурд, отдалече сиянието:
Седнаха си на коне да шетат,
та шетаха нихни добри кони
и гледаха нагоре-надолу,
най повече у Аин планина.
Тамо ми се току нещо сияе:
Да е слънце, още слънце нема,
да са леди — стопили се биха!
А лебеди — отлетели биха!
Пойдоха си троица юнаци:
Не са леди, нито са лебеди,
ни е слънце зидом зазидано,
нело ми е Русанта девойка,
на глава и перо от война!
146
В тази песен Русанта е облечена в ризница, също както Брунхилда при състезанието в «Песен за Нибелунгите». Но нас ни интересува не това, не и перото на войн, което тя носи на косата си, а светлината, която девойката излъчва, сиянието около нея, нещо като нимба на християнските светци. Между вариантите на тази песен има такива, които са още по-близо до германския епос (БНТ, 4, с. 626):
Да е слънце или ясен месец?
да е звезда или ясен огън?
Тук едва ли може да става дума за случайно съвпадение. Понякога сходството е поразително. Макар да живее в замък, Брунхилда е така усамотена в него въпреки блестящата ѝ свита, както и Арватка девойка. Защото поетът в «Песен за Нибелунгите» не може да се освободи от сагата. На всяка дума, при всеки образ ние изведнъж виждаме връзката между българската девойка юнак и Сигрдрива. Срещу оградата, украсена с глави на убитите кандидати за женитба в песните за девойката юнак в българския епос, ние имаме в германо-скандинавския приспаната Сигрдрива от Один, заградена с щитове. Но чии са тези щитове всъщност? Ясно е, че те са на убитите войни. Но не е само това. По-нататък в песента следва и облогът на девойката. Когато Один я наказал и я приспал, той наредил тя «никога вече да не побеждава и че тя трябва да се ожени». А самата валкирия отбелязва: «А аз му отговорих, че съм дала облог да не се женя за мъж, който познава що е страх.»
Девойките юнаци в германо-скандинавския и в българския епос са толкова близки и същевременно толкова различни, че трябва да си зададем въпроса, откъде идват приликата и разликата. Но за да разберем това, нека се върнем към състезанията в българските епически песни, тъй като състезанието, за което говорихме тук — вдигането на камък, в «Песен за Нибелунгите» го няма, но то е много близко с хвърлянето на камък, за което трябва да кажем няколко думи.
НАДХВЪРЛЯНЕТО. Трябва да кажем, че песните, в които вдигането на камък е предадено като надхвърляне, не спадат към епическите юнашки песни. Героите им са обикновени хора, момци и моми с различно обществено положение. Ето една (СбНУ, 7, с. 130):
Слънце се кани да зайде,
сбирай си, Магдо, дружина!
Дека че слънце да зайде,
тамо е равна рубина,
под рубината — зелен бор,
147
под бори — студен кладенец,
при кладенеца — дружина
голема дума думаха:
— Кой си прехвърли зелен бор
със половина ябълка,
със девет оки олово,
той ще си вземе Магдена,
Магдена — добра девойка.
Както виждаме, песента представлява един от редките случаи, при които се описва с какво става надхвърлянето. Това е тежест с форма на половина ябълка, която е направена, както камъкът на Брунхилда, от метал и тук от най-тежкия — олово, и тежи девет оки. Интересно е, че девойката присъствува при игрите, в които тя самата е наградата, макар че тя не участвува в тях. Тя обаче събира дружината, за да накара юнаците да се състезават за нея. Разбира се, тук съвсем ясно са отразени съществуващи сватбени игри. Известни са много песни, в които надхвърлянето се прави като упражнение на младежи без пряка връзка със сватбата, макар че очевидно и те са сватбени.
В цяла група песни юнак преследва елен и не може да го стигне. Най-после еленът попада на едно място по реката (СбНУ, 5, с. 8):
дека моми платно белят
и невести — тънки кърпи,
а момчета камък метат.
Юнакът моли девойките да прехвърлят по пътя на елена платната си, за да го хванат, и им обещава подаръци. И наистина те хващат като в мрежа елена в платната си. Момъкът тогава ги дарява, но за една мома не достига дар. Момата се сърди, но мозъкът я успокоява. Дарът за онеправданата девойка е сам той. Песента е явно любовна и хвърлянето на камък в нея едва ли е попаднало съвсем случайно. Тази естествена връзка между сватбата и хвърлянето на камък е показана още по-ясно при типични сватбени песни. В една такава песен у Миладинови (№ 519) младоженецът обяснява на приятелките на девойката, за която иска да се ожени:
Айде вие, сестри непознати,
не съм дошъл хоро да играем,
не съм дошъл вино да пиеме,
не съм дошъл камен да хвърляме,
а съм дошъл за вашта другачка
148
Затова и в българската епическа песен, макар много рядко, с представя юнакът да се надхвърля с камък в сватбените игри самодивите му напомнят, както вече видяхме, за това състезание когато той минава край самодивските хора на път за златната, ябълка. Това се среща в много от песните, при които има мотив, за изскубването на златната ябълка (Миладинови, № 145):
Ела хоро да се надиграем,
ела камен да се надхвърляме,
ела пръстен да се надменяме.
Надхвърлянето с камък е описано и в коледарски песни като игра, която се прави на Коледа, без да стои в някаква пряка връзка със сватбата (БТН, 4, с. 146):
Събрали се събор момци,
събор момци, отбор момци,
триста момци коледари.
Събрали се на Витоша
да си метат, бре, бел камък,
да го метат от Витоша.
От Витоша на Пирина,
па не могли да го метнат.
Като дойде Рабро юнак,
той си метна, бре, бел камък
от Витоша до Пирина,
та си падна във градина,
във градина самодивска.
Сърдита, самодивата идва да накаже Рабро, но той влиза в двубой с нея и я убива. Макар че е коледарска, тази песен се пее на момък или на девойка като пожелание за сватба. Но и тук едно състезание между юнаци е свързано с двубой между самодива и юнак.
Надхвърлянето в други песни е между аргати (СбЕМ, 1, с. 176):
Къде ще слънце да зайде,
там се аргати береха,
между два бора високи,
между два дола дълбоки,
голям се облог облагат:
— Кой ще се найме, заеме,
да си прехвърли зелен бор,
той мома Яна ще вземе.
Хвърлял юнак, не можал,
хвърлял вдовец, не можал,
хвърлял стар дядо — прехвърлил.
149
Така побеждава старецът. Той утешава недоволната девойка, че не е хвърлял, за да я спечели за себе си, а за един от двамата си синове, който поиска тя. Така виждаме не само действителни сватбени игри, но и заместник на младоженеца в тях. Винаги певецът обаче намира начин да свърже надхвърлянето със сватбата, както е направил и в друга песен (СбЕМ, 1, с. 103):
Изникнала е ябълка
на момини дворове,
та ми е расла, порасла
и ми е цвете цъфтяла,
и ми е рожба родила:
всяка вейка и ябълка,
на връхчето — меранза.
Събрали ми се, подбрали
осемдесет и осем юнака
да ми хвърлят, надхвърлят.
Който обруси меранза,
той ще вземе момана,
момана Банкована,
Банкована, най-малкана.
Меранза тук е вместо померанза — портокал. Ясно е, че чудната ябълка тук замества златната ябълка.
Песни от вида на тази и на предишната са създадени като отражение на съществуващи сватбени игри, и то със състезание надхвърляне с камък. Те са едно ясно свидетелство за съществуването на сватбени игри, макар и в упадък, в които ергени се състезават за девойка, като надхвърлянето става без участието на девойката. Последната, най-късна форма на сватбените игри е очевидно този вид състезание.
СКОКЪТ в «Песен за Нибелунгите» е свързан с надхвърлянето: състезателите трябва да прескочат по-голямо пространство от това, което са постигнали с надхвърлянето, и то не на кон, а пеша. Но в сагите прескачането на огнения вал става на кон. В българските песни скокът се прави винаги на кон и често пъти има прескачане на сухи долове или прескачане вместо разбиване на затворената врата на невестата. И въпреки това има случаи, които ни напомнят поразително германския епос.
Преди всичко скокът се среща главно в такива песни, в които, както в германския епос, младоженецът се представлява в игрите от заместника му, който му е сестриник, предрешен и непознат като Сигурд или Зигфрид. Така например в песента за сватбата на Иве Черногорче се явява под лъжливото име Дрипа Козарина неговият сестриник (СбНУ, 53, № 355):
150
Излезе си Дрипа Козарина,
та прерипна девет кола тръни
и за още девет мегдан има.
Същото важи и за другите песни. В една песен Груйо е сестриник на Крали Марко и също изпълнява облога за вуйчо си, винаги предрешен и непознат за никого. Той (СбНУ, 53, № 351) най-напред прескача портите на девойката, а след това и девет кола тръни. Подобни скокове се срещат при много други песни.
Като говорим за общи мотиви с германския епос, не може да не се спрем и върху съвсем редките случаи, при които има състезание между юнак и девойка. В една песен от Софийско Деница девойка е «слуга» на тридесет момчета и се обръща към тях на трапезата, където им служи, с думите:
Доста пихте вино на залудо,
нело пийте вино на облога,
И Деница у облог турете!
Да видиме кому че се падне,
да ни бъде премлада войвода!
Така девойката кани момчетата да се надпиват с нея и спечелва надпиването. Момчетата са недоволни, че войвода им става жена. Но тя, за да ги успокои, им предлага друго състезание. Войвода ще стане този от тях, който прескочи тридесет коня:
— никой нема юнак да се найде
да прескочи триесет атове.
Юнак била Деница девойка,
Доведоха до трийсет атове,
па ги тамо на ред наредили,
па ги сите редом изредили
прескочила триесет атове.
Това е един от малкото случаи, когато девойката се състезава с много юнаци и на пръв поглед състезанието не е сватбено. Но че първоначално и тук сюжетът е бил сватбен, се вижда от края на песента. Момчетата след победата ѝ се надхвърлят върху Деница и искат да я убият — традиционната непримиримост към девойката, която участвува в състезания и игри. Но внезапно се появява един добър демон — дете Ненадано, избива момчетата и като някакъв деус екс махина грабва Деница, за да се ожени за нея.
ГЕРМАНСКИЯТ И БЪЛГАРСКИЯТ ЕПОС, продукт на две различни епохи, колкото и това да изглежда странно, показват понякога доста тясна връзка помежду си. Преди всичко и в двата
151
епоса сватбата е развита по два много близки начина. В записаните през XIII в. саги и в част от българските песни облогът на девойката изисква от младоженеца подвиг. Обратно — в «Песен за Нибелунгите»,първата част на която е възникнала около 1150 г., и в друга част от българските песни, тези за девойката юнак, от младоженеца се изискват състезания между него и девойката. Тази прилика е толкова по-изненадваща, защото българските песни са записани след средата на XIX в. Очевидно е в такъв случай, че близостта, която установяваме между двата епоса, е стара и че първоначално тя е могла да бъде много по-голяма, защото българският епос след XIII в. се е развивал все по независимо и без връзка с изчезналия след това германски епос.
Основното състезание при сватбените игри в «Песен за Нибелунгите» и в българските песни за девойката юнак е надхвърлянето с камък, известно в българските песни като вдигане на камък. Но не е само това връзката между «Песен за Нибелунгите» и песните за девойката юнак. В «Песен за Нибелунгите» Гунтер не само се състезава, но и се бие с Брунхилда, като измамва девойката, защото е подпомогнат от невидимия Зигфрид. В песните за девойката юнак Крали Марко без оръжие и кон, предрешен като просяк, причаква девойката и я измамва да му даде коня и сабята си, след което я убива. С други думи, в поемата в измамата участвуват двама души: Гунтер и Зигфрид. Тяхната роля в българската песен за девойката юнак е поета от един човек, който се явява, за да измами Арватка девойка, в два образа. Но мотивът е един и същ. Крали Марко най-напред се състезава, а после спечелва двубоя с измама и без да се бие.
В германските саги обаче епизодът е развит по-различно. Сигурд, също както в поемата годеник на сестрата на младоженеца — Гудрун, с преправено лице и преоблечен в дрехите на Гунар, извършва подвиг — преминаването през огнения вал, предрешен и с преправено лице, представяйки се за Гунар, се връща с девойката в дома на Гунар и приемайки предишния си образ и вид, оставя Гунар да се ожени за Брунхилда. Подобно развитие на същия мотив виждаме и в българските песни, шест века по-късни от германските. В тях вместо годеника най-малкият от синовете на сестрата на младоженеца спечелва девойката за вуйчо си. Но и той се явява под чуждо име, преоблечен и преобразен и непознат от сватовете, от девойката и от младоженеца, докато след победата се открие. Виждаме, че и тук се явява друга версия на един и същ мотив. При това много от детайлите са общи за двата епоса: младоженецът се замества от роднина на сестра му, служи си с измама; предрешва се, променя лицето си и действува под чуждо име; извършва подвиг.
От всичко казано дотук следва, че и в германския, и в българския епос има по две различни версии на сюжета със сватбата на Брунхилда в германския и със сватбата на различни девойки
152
юнаци в българския: едната със сватбени игри, другата със сватбен подвиг. При това положение е очевидно, че между българския и германския епос е имало тесни контакти, без които по-; добна прилика в развитието на мотивите е немислима. Но така както обикновено сме свикнали да гледаме на германския и на българския епос, тези контакти са необясними, защото за германския епос знаем, че замира през XIV в., а за българския, че се спори дали се е появил вече в XIV в. Единственият начин, по който може да се обясни приликата между двата епоса, които ни интересуват, е да допуснем, че българският епос се е появил по времето, когато се е пойвил и германският, и че се е развивал успоредно с него.
Между това можем да кажем със сигурност, че германският епос, построен върху събития главно от V и VI в. и носещ много бройни езически мотиви, трябва да е бил в разцвета си през IX и X в. По същото време във Византия съществува акритският епос, по който около 1000 г. е построена поемата «Дигенис». Няма причини в България по същото време да не съществува също епос, в който сватбените игри и подвизи да не заемат подобно почетно място, каквото те са получили и в германския, и във. византийския епос.
Видяхме вече, че в създаването на «Песен за Нибелунгите», където единствено в германския епос са дадени сватбени игри, са отразени само саги, които са създадени в областта на Виена. В останалите германски саги сватбени игри няма. Това означава, че само в една част от германците сватбените игри са съществували като епически мотив, и то у тези, които са живели по Средния Дунав. У останалите сватбените игри са заместени от сватбения подвиг — навсякъде един и същ — преминаването през огнения вал. По всичко изглежда, че това е широко разпространената версия на сватбата на Брунхилда.
В българските песни положението с двете версии на сватбата— сватбените игри и сватбения подвиг, е подобно на това сред германците, но с една основна и важна разлика. Песните с основен мотив сватбени игри и песните, описващи сватбени подвизи, са еднакво разпространени навсякъде в българските земи и не се разграничават в различни географски области. Това навежда на мисълта, че докато сватбеният подвиг е използуван като сюжет у германци и българи навсякъде, сватбените игри са сюжет, много по-слабо застъпен у германците, и то само на изток, т. е. към България. При това не трябва да се забравя, че в българския епос и двата мотива трябва да са съществували в песните още в IX—X в., когато старата българска държава граничи с франкската и по-късно с германската империя.
Известна насока за това, колко стари са връзките между двата епоса и откъде в тях могат да се явят общи мотиви, ни дават същите саги, които разгледахме и които се занимават с по-ната-
153
тъшната съдба на героите, които са главни действуващи лица след смъртта на Зигфрид и самоубийството на Брунхилда в «Песен за Нибелунгите» и в германските саги. Те са толкова интересни, защото в тях едно от действуващите лица е самият Атила.
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ГУДРУН. В «Песен за Нибелунгите» Кремхилда, обзета от желание да отмъсти за смъртта на мъжа си на своите братя, макар че страда много, решава да се омъжи за владетеля на хуните — Ецел, както в поемата се нарича Атила. От този брак тя има син. По-нататък поемата разказва как тя организира убийството на братята си, които привлича в земята на хуните и в резиденцията на Атила. След това тя убива и самия Атила, като погубва най-напред сина си от него, а после изгаря в двореца му и цялата му дружина. Приема се, че тази част от поемата, която се занимава със съдбата на споменатите герои, е възникнала около 1200 г.
Съдбата на същите герои в сагите е предадена доста по-различно. Според тях Гудрун, не можейки да прежали мъжа си, страда жестоко. Но най-после тя изпива питието на забравата и се съгласява да се ожени за Атли (Атила). Гудрун родила на хунския вожд двама синове. Те израснали в двора на хунския владетел и били вече големи, когато Атли решил да тури ръка на съкровището на Гунар и братята му — едно прокълнато съкровище, откраднато от един гном. В «Гренландска песен за Атли», най-старата от сагите, които разказват тази история, е даден в началото и кратък текст в проза, в който се разказва дословно следното (с. 312). «Гудрун, дъщерята на Гьоки, отмъстила за своите братя, както това се е разказвало много пъти. Тя убила най-напред синовете на Атли, а после самия Атли и изгорила двореца му и цялата му дружина.» Причините за това отмъщение били изтезанията и убийството на братята на Гудрун от Атли. Атли искал да узнае къде е скрито съкровището и да им го отнеме.
В сагите с тази тема Брунхилда и Атли са представени като брат и сестра и Атли също като Брунхилда е син на Будли.
Този сюжет е развит с повече подробности в една от най-старите саги, които се занимават с него и в които са отразени двете събития, лежащи в основата и на «Песен за Нибелунгите» — «Гренландска песен за Атли». Тя засяга унищожаването на бур-гундското кралство в 437 г. и смъртта на Атила в 459 г. В нея (с. 324) сама Гудрун описва своето отмъщение към Атила, като започва със смъртта на братята си:
Злото събуди ти
със смъртта им.
Сън аз не знаех,
когато загинаха.
Мъст зажадувах:
154
чуй новината.
Сутринта ми каза,
спомням си аз.
Нищо — сега вечерта
ти друго ще чуеш.
Ти нямаш вече
деца обични!
От черепите им
чаши направих,
а питието подсилих,
като примесих кръвта им.
Взех и сърцата им,
опекох ги в огън
и ти ги дадох:
казах, че са телешки.
Сам ги изяде,
не дели ги с никого,
здраво ги сдъвка
с твоите кътници.
В епизода, разказан от Гудрун, са примесени два различни мотива. Единият от тях е античен. Това е разказът у Хезиод в «Дела и дни» (568) за тракийския цар Терей, който се оженил за Прокна, дъщеря на царя на Атина, Пандион. Терей отишъл на гости на тъст си и трябвало да доведе оттам в Беотия, в Гърция, където било царството му, сестрата на жена си — Филомела. Но по пътя той я изнасилил и за да не разкаже на сестра си какво е направил, ѝ отрязал езика. Но Филомела избродирала случилото-се върху платното, което работела. За да си отмъсти, Прокна убила сина си Итис, сготвила го и му го поднесла. Терей научил какво е направила Прокна. Легендата, която се е развила в Беотия, тогава населена с траки, още в древността е била пренесена в Тракия, както се вижда от една забележка на Тукидид (2, 29), от която става ясно, че Терей в Елада бил смесван с царя на одрисите Терес, който царувал в средата на V в. пр. н. е. Приказката е била много популярна в древността. Терей тръгнал да преследва сестрите, но те се помолили за помощ на боговете и едната била превърната в ластовица, а другата в славей. Самият Терей пък бил превърнат в папуняк (Аполодор, 3. 193). Цялата легенда е била пренесена постепенно в Тракия и много писатели продължават да смятат, че действието ѝ се развило тук (Солин, 2, 17—20), дори определят като място, където царувал Терей, Бизия (Виза). Плиний в своята Естествена история (4, 11) пръв споменава, че ластовиците не отивали в Бизия от омраза към Терей.
Вероятно този типичен тракийски мотив е проникнал у германците още по времето, когато готите са нападали тракийските земи между I и V в., и е бил свързан с мотива за приготвянето на
155
чаши от черепа на убит неприятел, който е застъпен също в епизода с отмъщението на Гудрун.
ОТ ЧАШИТЕ НА ГУДРУН ДО ЧЕРЕПА НА НИКИФОР. Гудрун се показала още по-жестока от Прокна. След като убила двамата си синове от Атила, изцедила кръвта им, а от черепите им направила чаши. Също така сърцата им сготвила на ядене. И всичко това поднесла на мъжа си като бира, смесена с кръвта на синовете му, в чаши, приготвени от черепите им, и ядене от сърцата им. Германо-скандинавският епос не ни е оставил много голям брой песни и присъствието на този мотив в него ни показва ясно, че такъв мотив е съществувал в германските саги. Но за неговата популярност можем да съдим и по обстоятелството, че същият мотив се среща и в още една сага, известна под името «Песен за Велунд» (с. 242), за която се твърди, че е една от най-старите песни в германския епос.
Песента е извънредно интересна още с въвеждащия си мотив. Трима братя се занимавали с лов и намерили три валкирии, които взели за жени. Те ги намерили на брега на едно езеро да предат лен и до тях стоели лебедовите крила, с които вал кириите летят по света, също както нашите самодиви, които също се свързват с езерата и същевременно имат крила. Но с валкириите се случило същото, което става и с онези наши самодиви, които се оженили за овчар. Те поискали да си върнат онзи волен живот, който водели, когато не били свързани с мъжете си. Те си взели лебедовата перушина и един ден неочаквано изчезнали. Напразно тримата братя ги чакали да се върнат. Тогава двама от тях напуснали този край и тръгнали да ги търсят, докато третият не загубил надежда, че валкириите ще се върнат, и останал да ги чака. Той се наричал Велунд.
Съсед на тримата братя бил някой си Нидуд. Нидуд решил да се възползува от отсъствието на двамата братя. По съвета на жена си нападнал Велунд с войници, облечени в ризници, и го пленил, като пленил и многобройните златни пръстени, които Велунд бил изработил. Изследвачите виждат във Велунд «вълшебния ковач», за когото разказват и други германски легенди. Най-изкусният между ковачите всъщност попаднал в плен и Нидуд наредил да го отведат на един пуст остров. Тук той трябвало да продължава да се занимава с ковачество и да прави златни пръстени, но не за себе си, а за Нидуд. И за да не избяга, Нидуд прерязал подколенните му сухожилия.
От време на време при Велунд идвали двамата синове на Нидуд и понякога дъщеря му. Велунд се възползувал от това и изнасилил момичето, а при друг случай убил двете момчета. Когато Нидуд заграбил златните пръстени на Велунд, той подарил един от тях на дъщеря си. Поради това Велунд смятал, че има две жени: едната — дъщерята на Нидуд, която била получила
156
негов пръстен и му принадлежала и поради изнасилването, и другата — избягалата валкирия. След всичко станало Велунд за отмъщение разказал на Нидуд как постъпил със синовете и с дъщеря му със следните думи:
Закълни ми се първо
с верни клетви
на лодката в борда,
във ръба на щита
и на коня във гривата,
че не ще да убиеш
жената Велундова,
че ти няма да станеш убиец
на моята мила съпруга!
Другата ми жена
ти познаваш:
тя ще има дете
в твоя дом.
След като по този начин Велунд осведомява бащата за изнасилването на дъщерята, той преминава по-нататък върху убийството на синовете му, което станало в ковачницата:
Иди в ковачницата,
която сам построи!
Там ще намериш скалп от
окървавена глава!
Там аз отрязах
главите на синовете ти,
а под меха поставих
краката им.
От черепите им
чаши направих,
обковах ги с сребро
и ги пратих на Нидуд.
Очите им, ясни
като светъл яхонт,
на съпругата мъдра
на Нидуд ги пратих.
Виждаме, че отмъщението на Велунд се отличава значително от това на Гудрун. Мотивът обаче си остава същият: този, който желае да отмъсти, превръща в чаша черепа на сина на противника си. Този мотив, намираме за втори път в германските саги, а това юзначава, че той е бил много популярен, като имаме предвид сравнително малкия брой саги, стигнали до нас.
Интересно е, че изследвачите са обърнали внимание на ши-
157
рокото разпространение на такава практика у скитите в древността. Те одират скалповете на противниците си и от тях си приготвят дори цели облекла, както разказва Херодот (4, 64). След като говори за подобни облекла, малко по-долу Херодот (4, 65) разказва и за използуването на черепите като чаши: «За някои глави на техните най-лоши противници те (скитите) използуват по-особена употреба. Те срязват черепа на височина до веждите и го очистват. Бедните го използуват така, като му правят една кутия от волска нещавена кожа. Богатите му правят също кутия от кожа, но го позлатяват отвътре, за да го употребяват като купа за пиене. По същия начин те се отнасят и с главите на някои роднини, ако са се карали с тях и са ги победили в присъствието на царя. Когато те приемат важни гости, показват им тези глави и им обясняват, че те принадлежат на роднини, които са им обявили война и над които те удържали победи. И това (главите) са доказателство за тяхната храброст.»
Този разказ на Херодот ни представя всъщност не песенен мотив, а една практика, доколкото, разбира се, не е измислена, която била разпространена още преди V в. пр. н. е. Бешевлиев, който се занимава с този въпрос (Прабългари, 89, заб. 7), е отбелязал и у хуните два подобни случая, при които владетел прави чаша от черепа на убития си противник, с която пие. И двата случая са дадени като практика, а не като епически мотив и се отнасят към VI в. от н. е. И при хуните чашите били оковани със сребро. Това ни навежда на мисълта, че двата случая в германските саги отразяват може би наистина една жестока практика от времето на Великото преселение на народите или най-малкото за тюркските народи се разказва, че са имали подобен обичай. Но ние имаме една причина повече да се спрем на използуването на черепа като чаша, тъй като то е известно и от българската история. Византийският хронист Теофан, описвайки известното поражение на император Никифор, ни разказва един подобен епизод, приеман от почти всички историци като действителен (492, 3): «А Крум, като отсякъл главата на Никифор, набил я на кол, за да я показва много дни на идващите при него племена и за наш позор. След това я взел, оголил черепа ѝ, обковал го отвън със сребро и възгордян от това, карал славянските вождове да пият от него.»
Никой не може да каже доколко известието на Теофан отговаря на истината. При по-нататъшното развитие на войната между България и Византия българите завладели големи територии от империята и попаднали в контакт с живеещото в тях византийско население. Много е възможно заради победените си противници българите да са извадили на сцената един стар фолклорен мотив, който да са представяли като истински епизод с Никифор. Може пък всичко това и наистина да е станало и да е съществувало в епоса на българи, хуни и германци като фолклорен мотив и в
158
обичаите им като практика. И по-късно на тюрките номади се приписват подобни епизоди. Същата история се разказва за главата на руския княз Светослав в «Повесть временных лет» (I, с. 53): «В 6480 г., когато настъпила пролетта, Светослав се отправил към Праговете. И печенежкият княз Круй го нападнал и убил Светослав. И взели главата му и направили чаша от черепа му, като пиели от него, като го оковали.» В други преработки на тази повест от по-късно издателят ѝ Лихачов дава някои допълнения към това сведение (2, с. 319): «И тази чаша се пази и досега в съкровищницата на князете на печенегите. И князете заедно с княгинята пиеха в дворците. И когато пиеха, говореха така: Какъвто е бил този човек и неговият череп, такъв да бъде и роденият от нас. Така черепите и на други войни бяха оковани в сребро и ги държаха у тях си, като пиеха от тях.» Средновековните автори приписват тази практика на народите от Централна Азия — иранци и тюрки. И последните сведения за нея са от края на X в. Присъствието на мотива обаче в германския епос показва ясно, че той е станал общ епически мотив и за германците, и за хуните, и за българите, които един ден Исперих ще доведе между славяните на юг от Дунав, и то явно още преди X в. При това в германския епос, специално в тези саги, Брунхилда и Атли са представени като брат и сестра. Певецът има чувството, че този обичай е свързан с хуните.
Не по-малко важно е обстоятелството, че тъкмо в тази сага, която описва отмъщението на Велунд, освен чашата от човешки череп ние намираме и образа на валкирията, който е близък до образа на самодивата. И валкирията, и самодивата са крилати същества. И двете могат да свалят крилата си заедно с облеклото. И в българския епос самодивата, и в германския валкирията могат да се оженят за човек и да живеят с него, но когато станат съпруги, изпитват тъга по стария си живот, когато са летели волно, където поискат. И затова и едната, и другата не остават дълго да живеят с мъжа си, напускат го, като си вземат крилатата дреха, и избягват. Всичко това показва, че не само в сватбата и в отмъщението с чашата от черепа на противника има общи мо-тиви между българи и германци, но и в митологичните представи. Дори тази общност при валкириите и самодивите отива още по-нататък. Валкириите убиват войните, докато самодивите строят своя град от труповете на жертвите си, но и едните, и другите избиват хората.
Така виждаме един комплекс от разнородни песенни мотиви, общ за българи и германци, като за някои от тези мотиви може да се твърди повече или по-малко сигурно или поне да се предполага, че са тюркски. Присъствието на мотива с превръщането на черепа на убития противник в обкована със сребро чаша в българските обичаи, било като действителна, било като епическа практика е съвсем ясно с тюркски произход. То се отнася за
159
онази част от българския народ, която Исперих довежда, на Балканския полуостров и която преди това дълго време е живяла под властта на Атила и хуните, размесена с германците. Следователно мотивът е колкото хунски, толкова и български.
Когато се занимавахме със сватбените игри като песенен мотив в българския епос, в началото на тази глава допуснахме, че общността на мотивите между германския и българския епос е дошла от съседството между българските славяни и германците. Ето че сега виждаме една друга възможност за произхода на тази общност в съседствата и съжителството на германците в държавата на Атила с българите тюрки, другия компонент на българския народ, съжителство, което е продължило от V до VII в. от н. е. Имаме основание да предполагаме, че образът на Брунхилда такъв, какъвто го намираме в «Песен за Нибелунгите» и така близък до българската девойка юнак, се е формирал на изток. А какъв е образът натюркската девойка юнак?