Глава 4. ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА
Златната ябълка в българските песни
Откъсването на златната ябълка
АТАЛАНТА. Старогръцките предания не разказват само за херои. Има и хероини. И една от най-интересните от тях и може би и най-оригинална е Аталанта. Аполоний Родоски в Аргонавтиката си (1, 769) и Аполодор (1, 8, 3) са разказали много от това, което знаем за нея. В разните предания тя има различни родители, но като че ли най-популярна е легендата, според която е дъщеря на царя на Аркадия Йасос и на Климена. Следователно тя е царска дъщеря. Когато Аталанта се родила, баща ѝ се ядосал толкова, че е момиче, че наредил да го хвърлят в планината на дивите зверове. Една мечка намерила детето, прибрала го и го гледала известно време, докато ловци попаднали на детето, прибрали го и го отгледали по-нататък. Така Аталанта е един от редките случаи на подхвърлено дете момиче.
Аталанта пораснала и станала хубава девойка, но за разлика от всички момичета тя се занимавала със скитане из горите и с лов и страстно обичала живота сред природата. Тя толкова се прочула с ловните си подвизи, че когато Мелеагър поканил най-прочутите хора да вземат участие в лова на калидонския глиган, между тях била и Аталанта. Първата стрела, която ранила страшния звяр, била нейната. И затова тя получила за награда главата и кожата на животното. Мелеагър, пленен от красотата ѝ, се влюбил в нея, но тя не искала да се жени и отхвърлила предложението му. Диодор (4, 41) разказва, че Аталанта взела участие в похода на аргонавтите за златното руно, за което ще стане дума по-нататък. Тя взела участие и в игрите, устроени на погребението на Пелиас. Там тя се борила с бащата на Ахил — Пелей, и дори го победила.
Старогръцките предания по-нататък я описват като девойка юнак, притежаваща необикновена физическа сила. Благодарение на това тя убила двамата кентаври Ройкос и Хилайос, които искали да я насилят. Но девойката притежавала и още едно качество. Тя била отлична бегачка и никой не можел да я настигне. И ко-
78
гато около нея започнали да се въртят младежи, които я искали за жена, тя обявявала облога си: който я надбяга, той ще ѝ стане съпруг. Разбира се, който загуби състезанието, щял да бъде наказан със смърт.
Така в гръцките предания от най-старо време се явява тази девойка юнак, която за разлика от българските девойки юнаци има дълъг живот, цяла хероическа биография, в която се обясняват и мъжествените качества, придобити от тази необикновена хероиня в живота ѝ като подхвърлено дете сред ловците. Подобно обяснение при нашите героини от този вид, като Русанта, Войнка, Арватка девойка и други, почти липсва. Преданието за Аталанта, което в древността е било много популярно, е предадено с доста подробности тъкмо около сватбените игри, в които тя участвува в Метаморфозите (10, 560) на Овидий. Но интересно е, че Овидий е изпуснал другите епизоди от живота на девойката и започва поемата си от същия момент, от който почват и нашите народни песни. Около Аталанта се трупат много младежи и я искат за жена. На всички тях тя отговаря по един и същ начин и мълвата за нея се разказва навсякъде:
Може би вече си чул за девойката, в бяг побеждавала
нявга мъжете най-бързи. Не са слухове туй на мълвата
— тя побеждавала всички. И трудно беше да кажеш
дали бързината ѝ бе по-прочута, или красотата ѝ.
Тя за съпруг се допита до бога и той ѝ отвърна:
— На теб, Аталанто, съпруг не ти трябва. Избегни брака!
Все пак не ще го избегнеш ти жива и затова ще погинеш.
След оракула в страх заживя тя безбрачна в гората
и непреклонна отблъсква рояк настойчиви женихи,
правейки облог: «Мен ще спечели единствено този,
който във бяг ме надмине. С бързина победете ме вие!
Бързият мене ще има и брачното ложе в награда!
Бавният смърт го очаква — на игрите това е облогът.»
Виждаме, че Овидий построява епизода, като започва с облога, по същия начин, както това става и при Пенелопа и, разбира се, и в българските песни за девойката юнак, макар предложеното състезание да е различно. Аталанта е много по-близо до българските героини от този тип, защото тя предлага състезание, в което тя самата участвува. И не само участвува, но и винаги побеждава. Несполучилите очаква сигурна смърт, както в българските песни. Дори в един от вариантите на легендата Аталанта сама убива кандидатите Си още по време на състезанието, щом ги надбяга. Овидий обаче представя убиването им като наказание (10, 679).
Докато гостът я гледа, девойката стига докрая.
Победилата Аталанта с венец увенчават,
а победените стенат и плащат съгласно облога.
79
Един младеж, който първоначално се учудва как има мъже, които дават живота си за една девойка, в един вариант на легендата се нарича Хипомен, в друг Меланион. Вижда се, че Аталанта е превърната не само в героиня, но и в мотив, както в българските песни, и за нея се женят различни юнаци. Но за зла чест и самият той се влюбва в девойката. А като че ли този път и в нейната душа се пробужда малко любов към младежа въпреки предсказанието, че няма да бъде щастлива в брака.
Действието на епизода се развива на остров Кипър, люлката на култа на Афродита. Богинята на любовта е покровителка на всички влюбени. Но тя има една причина повече да покровителствува Хипомен. Той е внук на бог — на Посейдон, когото Ови-дий нарича с латинското му име — Нептун, както и Афродита у него е Венера. Наблизо до мястото, където ще стане надбягването, расте златна ябълка при храма на Афродита. Богинята решава да помогне на Хипомен и когато той се готви вече да почне надбягването, тя се явява пред него. Самата богиня разказва какво е станало (10, 649):
Сред полето сияеше с блясък дърво
със листата си златни. Шумеше му в клоните жълтото
злато. Оттам аз дойдох, като носех три ябълки златни —
с ръката си бях ги събрала. Без никой да ме забележи,
застанах пред Хипомен и го научих как да постъпи.
С тръбния звук изведнъж се спуснаха стремглаво
двамата — стъпалата бързи почти не достигат земята.
Сякаш над морската шир те се носят със сухи ходила
или пък жълтия посев прелитат, без клас да извият.
Сред шум виковете се носят и възгласи чести
и насърчават юнака: «Сега, ей сега да надбягаш е
време.»
Афродита вече е научила Хипомен какво трябва да направи, за да спечели надбягването. Сигналът с тръбата е даден и Хипомен и Аталанта бягат с всичка сила. Аталанта изпитва симпатия към младежа, но тя не може да отстъпи и да загуби славата си на бегач. Освен това тя е дете на един свят, в който любовта се печели с борба, и тя не може да вземе, също както българските девойки юнаци, един мъж, който не е достоен за нея, не я е победил. Хипомен, обратно, бяга не само за да спечели девойката, която обича, но вече, след като се е решил да се яви на състезанието, той тича, за да спаси и живота си. Нека да видим какво го е научила богинята на любовта (10, 763):
Морен, той сухо дихание издаваше от устата си,
а далеч беше края. И тогава най-после от трите
плодове на дървото внукът Нептунов подхвърли единия.
80
Смая се девойката. Блестящият плод я подмами.
Настрана се откланя и повдига кълбото от злато,
— Хипомен я спреварва. Полето ехти от възторзи.
Но Аталанта засилва бега си и скоро наваксва
загубата. Тя пак изоставя зад гърба си младежа.
Втората ябълка момъкът хвърля и пак я поспира
и изпреварва отново. Вече остава последния пробег от пътя.
— Тук помогни ми, богиньо, която даде дара си —
рече и косо блестящото злато подхвърли встрани
с младежка сила, че така по-бавно би я стигнала.
Видяхме, как девойката се замисля дали да се спусне.
А аз насърдчих я и по-тежък направих плода. Тя го вдигна,
но теглото му я забави още и тя изостана.
Аталанта, подмамена от трите златни ябълки, които Хипомен последователно подхвърля, с всяко посягане към ябълката изостава и загубва игрите. Тя трябва да се ожени за младежа, който я е победил с измама, който не е по-силен от нея. Но такъв брак между момък, който е измамил девойката, и девойка, станала причина за смъртта на толкова момци, които са искали ръката ѝ, не може да бъде щастлив. Скоро щастието на двамата влюбени свършва. С любовта си те са осквернили едно свето място и Зевс ги превръща в лъв и лъвица. Но според представите на древната легенда лъвът живее с леопардка, а лъвицата с леопард. След тази метаморфоза те вече не могат да живеят заедно и са завинаги разделени.
Преданието за Аталанта ни представя златната ябълка като примамка, с която влюбеният успява да излъже девойката. Тя е достатъчно млада, за да вземе в нея връх момичето, детето.
ЯБЪЛКАТА НА РАЗДОРА. Богиня и в други случаи се явява с ябълката като съблазнителка на влюбените. На сватбата на Пелей има голямо пиршество. Жени се една богиня — Тетида, и всички богове и богини присъствуват. Само Ирида не е поканена, както това става и в нашите народни песни понякога; и около това се върти интригата. Ирида, за да развали веселото настроение, хвърля между трите най-важни гостенки една ябълка, на която е написано: «На най-красивата.» Хера, Афродита и Атина се скарват за ябълката. Те искат от Зевс да реши спора им. Зевс обаче не се съгласява да стане арбитър. Той им дава Хермес, вестоносеца и херолда на боговете, да ги отведе при Парис, който не знае, че е син на Приам, и той, пастирът в Ида, трябва да разреши спора между богините. Епизодът е всеизвестен и повече от три хилядолетия вълнува хората. Всяка от богините иска да предразположи съдията към себе си и му обещава по нещо: Хера му обещава царска власт, Атина — победи и завоевания, Афродита развързва колана си и му показва чудното си тяло под
81
дрехата, като същевременно му обещава най-красивата от смъртните — Елена. Парис е обезоръжен. Той дава ябълката на Афродита и благодарение на нейната помощ не само спечелва Елена и я отвлича, но и намира родителите си.
Ние видяхме в «Медното гумно на прабългарите», че зад тази гръцка легенда се крие нейният източен прототип — преданието за асирийския цар Саргон, подхвърлено дете като Парис, който става любовник на богинята на любовта — Ищар. Това показва съвсем ясно, че първоначално легендата е свързвала и тук само Афродита с Парис и впоследствие е била усложнена. Но същественото в тази антична приказка е, че ябълката пак послужва като средство, за да се подмами Парис, който тръгва да търси Елена. Отново ябълката е, която дава подтик на Парис към една голяма любов, която ще стане причина за една световна война и ще вълнува хилядолетия света.
ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА В БЪЛГАРСКИТЕ ПЕСНИ. Така античната традиция ни показва златната ябълка като символ на любовта, от една страна, и средство, с което се подмамва обичаната девойка, от друга страна. Бихме могли да кажем, че тя става символ на сватбата. Макар и рядко, ние намираме достатъчно песни и приказки в българския фолклор, в които златната ябълп ка играе същата роля. Денят, който минава под знака на любовта сред българските празници, е Лазаровден. На този ден девойките, които следващата година ще бъдат вече женени, обикалят в малко шествие домовете и пеят песни. Ето част от една такава песен (СбНУ, 5, с. 8), която се пее от девойка:
Прийди, Видо, пристъпи, Лазаре,
вземи златна ябълка, Лазаре!
Прийде Вида, пристъпи, Лазаре,
не даде ѝ ябълка, Лазаре,
но я хвана за ръка, Лазаре.
И тази песен като всички лазарски песни се отличава с лиричността си. Но за нас тя е интересна с това, че всъщност в нея момъкът цодлъгва момата със златна ябълка и така я хваща за ръката. Обикновеният край, който тук трябва да се подразбира, но не е даден, е, че момъкът отвежда девойката при майка си. Подобен е случаят, който намираме и в други лазарски песни, пети обикновено при гадаенето по пръстените, за което говорихме също в «Медното гумно на прабългарите». При избирането на кумицата на лазарките се пее следното четиристишие (СбНУ, 28, с. 208):
Хвърли, метни ябълка, кумице,
дето падне ябълката, кумице,
там ще отидеш, кумице,
Речете му да дойде, кумице.
82
Последният стих се отнася до момъка, в чийто двор е паднала ябълката на кумицата. Ясно е, че на ябълката тук се възлагат също привличащи функции. Тя трябва да примами момъка към девойката, която го харесва. Наистина тук ябълката не е златна, но това няма значение. Ясно е, на действителната ябълка се приписват същите функции, а пък има подобни функции на златната ябълка и в много други песни, и то не само на плода, но и на самото дърво.
Видяхме, че Овидий е описал като златно и дървото. То има златни листа. То прилича много на дървото, за което се пее в българските коледни песни, когато се донася бъдникът и се поставя в огнището — дървото, по което господ се спуска през комина. Пък и някои от коледарските песни, освободени от припева след всеки стих «Ой Коледе, мой Коледе», се пеят и като сватбени песни. Ето съдържанието на една от тях (СбНУ, 28, с. 32). Овчар насажда златна ябълка «у сухо поле без вода». Въпреки това тя се хваща и пораства. Когато овчарят решава да се жени, той отива да види какво става с дървото. И вижда, че
ябълката се хванала,
пуснала листе сребърно,
цъфнала цветец Маргарит,
вързала златна ябълка.
Той събрал ябълките, занесъл ги вкъщи и ги поставил на сватбената трапеза.
Така ние виждаме как златната ябълка се превръща постепенно в символ не само на любовта, но и на самата сватба. Във въображението на народа тя се превръща в едно фантастично дърво, което, както ще видим по-нататък, носи щастие в брака ѝ с нейните плодове влюбените подмамват тези, които обичат. Но нека сега се върнем към прототипа на девойката, която подмамват със златната ябълка — Аталанта.
Аталанта има всички черти на девойката юнак в българските песни. Тя обявява, както Пенелопа и както девойките в българи ските песни, облога си. И той е състезание с нея самата. Според един вариант на легендата, който е разказан у Аполодор (3, 9, 2), Аталанта не само тичала след женихите си при надбягването, но щом ги настигнела, им отрязвала главите. Мъжествената и вечно борещата се Аталанта съвсем не прилича на сдържаната и свръхженствена Пенелопа. Тя много повече се доближава до българската девойка юнак, защото сама се състезава с женихите си в такъв вид игра, в каквато тя е по-силна от тях. Но разликата между Аталанта и българската девойка юнак се задълбочава, ако
83
сравним отношението, което тя има към женихите си, с това на българската девойка юнак. И Аталанта като Пенелопа не желае брак. Тя не преследва мъжете с любовта си и не иска да им я наложи. Обратно — кандидатите за ръката както на Пенелопа, така и на Аталанта желаят да се оженят и преследват жените с любовта си. В българските песни ролите са разменени — юнаците тръгват не за да се женят за девойката. Те в едни песни попадат на нея случайно, а в други тръгват направо, за да я убият.
Когато овчарят в българската песен насадил златната ябълка и тя, подобна на дървото на Афродита, родила златните си плодове, овчарят набрал ябълките като символ на сватбата му и ги наредил на сватбената трапеза. В древността също юнаци са ходили да откъснат златни ябълки, пък и да берат и плодовете на други дървета. Много дървета са играли по-голяма или по-малка роля в античната митология. И като че ли земите около Черно море са театърът на техните действия към тези странни митологични дървеса, които често пъти се явяват пазени от различни чудовища. Такива митологични представи се срещат у различни народи и представляват сблъскване на човешката фантазия с природата.
ХЕРОЯТ, ДЪРВОТО И ДРАКОНЪТ. У много народи в древността е позната легендата за хероя, който отива да убие змея, пазещ някакво дърво. Такъв е шумеро-акадският герой Гилгамеш, който по волята на богинята Ивана убива дракона в чудното дърво «хулупу» в нейната градина. Подобни дървета са нещо обикновено в митологията на източните народи, наричани дърво на живота, на света или на разума. Библията нарича това дърво «дърво на познанието». Змията според библейската легенда поканила Ева да вкуси от запретените му плодове и да подмами Адам да ги опита. И това събудило у двамата чувството на срам от голотата им. Средновековните апокрифи превърнали дървото на познанието в измамната ябълка.
Подобен херой е популярен и в нашите земи в древността. Това показват многобройните тракийски релефи, посветени на анонимния домашен бог, наричан от траките или просто «Херой», или «бог херой» и представян като конник, замахващ с копие и носещ щит. Често той преследва или носи дивеч, придружен от куче или лъв, и пред него се намира дърво, около което се вие гигантска змия. Тя пази дървото с широко отворена уста към бога, без да го напада. Дървото, в повечето изображения условно представено, е дадено в някои с широки листа, а в редки случаи на него е представена и ябълка, което показва, че още в древността в Тракия тайнственото дърво е било отъждествявано със златната ябълка. Под клоните на дървото често има олтар, върху който гори огън. Зад олтара стоят една, две или три забрадени жени, а зад конника тичат пеша или на кон един, двама
84
или трима прислужници, като първият се държи за опашката на коня, когато е пешеходец. Едната от жените с фиала в ръка прави или приема направено излияние. Както олтарът, така и дървото, пазено от змията, означават култово място, за което се грижат жени. Вероятно те свещенодействуват и самият лов се схваща като жертвоприношение на божеството.
В тази иконография в древна Тракия се представят и други някои божества, било домашни, било проникнали от религията на гърците, на римляните и на други народи. Такива са Аполон, Асклепий, Арес, Дионис, Зевс, Силван, Сабазий, Митра и други божества. Но както и да се опитваме да обясним тези типични само за Тракия изображения на богове конници, няма съмнение в едно: те трябва да се свържат с широкото разпространение на хероичното в религията на траките. Траките си представят всички богове като херои, защото у тях винаги разликата между бога и хероя е била много малка. За тракиеца всеки бог е херой и посвещава времето си на различни херойски занимания: язди кон и ходи на лов, често следван от един или няколко прислужници. Гърците, моряци и търговци, си представят хероите обикновено пешеходци. Така се представят Ахил, Одисей, Херакъл, Мелеагър и почти всички останали херои. Това се дължи, от друга страна, и на обстоятелството, че преданията за тези херои са създадени много преди оседлаването на коня. Но по-късната гръцка представа, при която всеки умрял е херой, въвежда представянето на умрелия често пъти като конник, нападащ неприятел или звяр с копието си.
За нас изображенията на тракийския бог като конник и херой са много важни, защото свидетелствуват за широкото разпространение на някаква много стара легенда за един обожест-вен юнак, свързан съвсем ясно с дърво, около което се вие змия, пред олтар, пазен от жена или жени. Изглежда, че в древността подобни легенди са били широко разпространени у всички народи, живеещи около Черно море.
ЛЕГЕНДАТА ЗА ЗЛАТНОТО РУНО представлява едно подобно предание. Тя е разказана в поемата на Анолоний Родоски «Аргонавтика» и е известна като разработка и на други автори от по-късно време. Ядката на легендата се състои в следното. Първата жена на царя на Орхомен — Атамант, умряла и му оставила дъщеря Хеле и син Фриксис. Атамант се оженил втори път за Ино, дъщеря на царя на Тива — Кадмус. В гръцките предания тя играе ролята на лошата мащеха, тип героиня, която се среща често и в българските приказки. Ино поискала от мъжа си да премахне децата от първия си брак. Но богът на мъртвите и на богатството — Хермес, изпратил на децата овен със златно руно и те побягнали на неговия гръб. Хеле загинала по пътя, а Фриксис достигнал до Колхида (Кавказ) и се настанил на остров Ееа.
85
Той принесъл в жертва на Зевс овена, а златното му руно подарил на царя на страната Еет. А пък Еет го закачил на клоните на един дъб, посветил го на бога на войната Арес и поставил дракона Ладон да го пази. Еет бил потомък на Слънцето.
В това време Язон, известен гръцки херой, искал да си върне царството, което брат му заграбил. Брат му се съгласил, но поставил условие Язон да му донесе от Колхида златното руно. Язон събрал най-известните херои по това време (действието става преди Троянската война). Построил в Пегасийския (сега Солунския) залив кораба Арго и след дълги странствувания стигнал до Колхида. Еет, като го приел, обещал да му даде златното руно, но и той поставил условия. Язон трябвало да впрегне в рало два бика с медни крака, които издишали огън, да изоре с тях едно място, посветено на Арес, да насее в него зъбите на един дракон, от които щели да поникнат войници гиганти. Язон успял да изпълни условията с помощта на Медея, дъщеря на царя, която се влюбила в него. Но когато гигантите изникнали от земята, те щели да го убият, ако той не се сетил да се скрие и да хвърли камък върху един от тях. Гигантите, като помислили, че камъкът е хвърлен от някой от тях, се сбили помежду си и се избили.
След като изпълнил условията на Еет, Язон поискал златното руно, но царят отказал да му го даде. Тогава с помощта на Медея, която била магьосница, той успял да приспи дракона или да го убие, както разказва Пиндар (Пития, 4, 249), и избягал с Медея. Описанието на дървото със златното руно в много случаи напомня преданието, представено върху тракийските релефи на техния бог херой. Жена (Медея) е жрица на един бог, на който е посветено руното, закачено на дърво, пазено от дракон.
Един по-тракийски вариант на тази легенда е написан в късноримската епоха и се приписва на стария тракийски певец, който уж разказва приключенията на аргонавтите като участник в пътешествието. Трябва да припомним, че Орфей бил цар и жрец в Тракия и според преданието се присъединил към аргонавтите. В поемата голямата заслуга за приспиването на дракона се приписва на магическите песни на Орфей и също на магиите на Медея. Разказът за пътешествието и открадването на златното руно в тази поема е вложен в устата на Орфей (стих 894).
Недалеч от дома на Еет и реката прекрасна
бе построена ограда прекрасна, висока до девет растега.
По нея имаше кули с железни подпори,
блеснали в обръч железен. Тройни огромни врати
във стените бяха иззидани, обковани отвред с мед
блестяща. Крепостта между тях се простираше с зъбци
от злато. Вън, пред вратата, близо до прага стоеше
богиня. Тя държеше факел в ръката и колхите я наричаха
86
Артемида Вратарка. За човешкия поглед ужасна,
тя стоеше до входа и бдеше и гласът ѝ бе още по-страшен,
Тук самата Медея бдеше над очистителните обреди
като единствена жрица ведно с кеатидските деви.
Никой не смееше да влезе отвъд стената:
ни чужденец, ни туземец прекрачвал е някога прага.
Отвсякъде пазеше пътя суровата властна богиня
и вдъхваше ярост и бяс тя у огнеоките кучета.
А в най-далечния кът зад зида зеленее дъбравата.
Виждаме, че мястото, където се пази златното руно, е под стражата на богинята Артемида, схваната като богиня на портата. А жрица на Арес и на дъбравата, където се намира златното руно, е Медея заедно с кеатидските девойки, които ѝ помагат. Артемида е придружена от кучетата си, но в ръката си държи факла, която показва, че тя е схваната тук като богиня на нощта и на смъртта. По-нататък описанието на дървото и дракона върви така (924):
И сред дъбравата гъста, изправил снага нагоре,
дъб необхватен разперил е мощните клони,
а високо на него е увиснало златното руно.
Страшен дракон дене и ноще тук дъбравата пази;
невъобразимо грозно чудовище той е за хората.
Цял е покрит със люспи от злато и обвива
стройния символ на дървото с исполинските свои извивки.
Той е страж неуморен с вид на подземния Зевс
кат пазител на златното руно и не знае ни сън, ни покой,
светещи зорки очи на различни посоки обърнал.
След кат видяхме, че всичко това е наистина вярно,
всичко, което пред нас откровено разказа Медея —
и от Мунихия Хеката и драконът, пазещ дървото,
ние почнахме да мислим как по трудния път да преминем,
да смирим и склоним Артемида Ловкиня,
та да стигнем до страшния звяр, да заграбим
златното руно и отново на родна земя да се върнем!
Авторът на поемата нарича дракона Подземния Зевс може би защото според една легенда Зевс се превърнал на змей и така се вмъкнал в леглото на Персефона и от тази им връзка се родил Дионис. Освен Артемида тук се споменава и богинята на мъртвите — Хеката. По-нататък в тази част от поемата се разказва как Орфей принася в жертва три черни кучета и получава от Медея магически бидки (962).
Всичко това
в коремите кучешки сложих и над съчките турих,
сипах вода и сторих възлияние около рова.
87
Чер плащ наметнах, ударих злокобния меден съсъд и
магически песни запях. На гласа ми откликнаха бързо
Ериниите, и трите от скръбната бездна пустинна:
Тезифона заедно с Алкето и Мегара — богинята.
Те замахаха факли, които излъчваха пагубен блясък.
Ямата пламна веднага. Запращя златокрилия пламък,
съчките той разгоря и дигна се наоколо пушек.
Ето от Ада, от огъня разбудени, горе дойдоха
призраци неприветливи, сурови, на вид страховити:
първият с образ железен нарекли го земните хора
с име Пандора; след него излезе страшно чудовище,
бе пъстролико, триглаво, жестоко и немилостиво
— истински тартарски изрод — Хеката. На лявото рамо
имаше гривеста конска глава, върху дясната виждаш
страшна муцуна на куче, а в средата — глиганоподобна.
Във двете си ръце за дръжката по кинжал тя държеше.
Почнаха да обикалят наляво и дясно край рова
и двете: Пандора, Хеката и с тях — на мъстта божествата,
В същия миг Артемида, на входа пазачката, пусна
факлата тя на земята и поглед в небето отправи.
Кучетата се заумилкваха и от мощните порти
паднаха всички резета. Вратата се тежко отвори
и зад нея пред взора яви се дъбравата чудна.
Вълшебните песни на Орфей и магическите билки на Медея приспиват всички подземни богини, между които е и Пандора, езическата Ева. Между тях богинята на смъртта Хеката е представена триглава, но вместо с женски — с глави на чудовища. Що се отнася до Ериниите, те също са богини на смъртта и на отмъщението. Така вратите на крепостта, която пази златното руно, са отворени и пред очите на аргонавтите се явява самата дъбрава (991).
Но щом кат пред нас се показа прекрасният дъб,
ние видяхме олтара на гостоприемния Зевс.
Там драконът, обвиващ олтара във страшни спирали,
вдигна глава и показа езика си тровещ,
заплашително почна да съска. Отекна ефирът безкраен
и затрещяха дърветата. Разлюляха се насам и натам
клонати стъблата догоре. Разшумя се дъбравата гъста.
Ужас мене обхвана и моите другари. В гръдта си
само Медея запази безстрашния дух непреклонен —
беше изтръгнала тя с корените им билки горчиви.
Аз започнах в съпровод със форминкс свещени напеви,
от най-високите струни изтръгнах дълбоките звуци,
тихичко устни притворих — запях песента приглушено:
виках съня, господаря на всички безсмъртни и смъртни
88
да долети и магьоса мощта на огромния дракон.
Той ме послуша и в миг на земята кеатска пристигна,
за да приспи родовете на тежко работните хора,
на ветровете дъха разгневени и вълните в морето,
вечните изворни струни, потоците бързи,
птиците и зверовете. Той с крилата си златни прихлупи
и влечугото. Всичко живо приспа го под своята сянка.
Той прелитна до дивия край на суровите колхи.
Дрямка дълбока налегна очите на страшния дракон,
равна на смърт! Той отпусна си дългата люспеста шия
и натежалата глава.
Ето как един късен поет от времето около приемането на християнството си представя открадването на златното руно. Всъщност златното руно е символ на богатството, което пазят драконът и всички подземни богини — Артемида, Хеката, Пандора и Ериниите. И пак жени, смъртни, Медея и кеатидските девойки обслужват олтара на Зевс, както това става в релефите на тракийския бог херой.
ЯБЪЛКИТЕ НА ХЕСПЕРИДИТЕ. Тракийските вярвания за дървото, пазено от дракона, и преданието за златното руно приличат до голяма степен на легендата за ябълките на Хесперидите. Когато Хера се оженила за Зевс, майка им Геа им подарила златните ябълки. Хера дала дръвчетата на Хесперидите и те ги насадили в своята градина. Според Диодор (4, 27) тази легендарна градина се намирала на брега на реката Океан, която опасвала отвсякъде земята. И понеже Хесперидите, дъщери на бога на вечерта Хеспериос, живеели на запад, и градините им се поставят някъде далеч на запад. Според друга легенда те били дъщери на титана Атлас, наказан от Зевс да подпира небето, пак някъде на запад. Майка им била Хесперия — вечерта. Всъщност никой не знаел къде наистина преданието поставя градините на Хесперидите. И именно затова, когато царят на Атина Евристей поискал от Херакъл да му донесе три златни ябълки от градините на Хесперидите, Херакъл трябвало да разбере най-напред къде се намират те. Той трябвало да научи това от един от боговете на морето — Нерей.
Географските представи на гръцката митология често са скарани с действителността. Херакъл изтръгнал от Нерей насила тайната и се отправил към Либия в Африка. Тук той победил гиганта Антей и след като го убил, влязъл в борба с пигмеите. След това отишъл в Египет, където по чудо не бил принесен в жертва, убил фараона Бузирис, получил от Хелиос (бога на слънцето) една златна лодка и с нея се отправил за Колхида, където дошъл малко преди аргонавтите и където се намирали и градини-
89
те на Хесперидите. С други думи, според това предание реката Океан се намирала не на запад, а на изток.
Известно е, че според старото гръцко предание р. Океан отделяла царството на мъртвите от живите. За самото откъсване на ябълките има две версии. Според едната, когато Херакъл дошъл до градините на Хесперидите, той поел товара на небето от баща им Атлас и титанът му откъснал исканите ябълки. Според другия вариант Херакъл отишъл при дървото, убил дракона и откъснал сам ябълките, с които се върнал след това в Атина.
Така Херакъл отишъл в същата област, където отишли и аргонавтите — в Колхида, и следователно тези загадъчни градини били някъде от другата страна на Черно море. Разбира се, самото вземане на ябълките от Херакъл представлява също подвиг на херой, който се бори с дракон, със змей, пазещ едно дърво. Интересното в случая е, че Херакъл не отива при Хесперидите като влюбен, подмамен от златните ябълки. Той е пратен, за да извърши още друг нов подвиг и да покаже силата си и съобрази-телността си. Следователно древността ни е завещала два различни аспекта на легендата за златната ябълка.
Единият ни показва златната ябълка като символ на любовта и брака. Това е ябълката, която Парис дава на Афродита, която Афродита дава на Мелаинон и най-сетне която Геа подарява на Хера по случай сватбата ѝ със Зевс. Същите тези ябълки на Геа са насадени в градините на Хесперидите. Другият аспект на легендата е подвигът на Херакъл, който отива да покаже смелостта си. Така същите ябълки стават символ на храбростта и юначеството. За златните ябълки като средство за подмамване на влюбените в българските песни ние вече говорихме. Към тях ще се върнем още веднъж. Остава ни да се спрем върху златните ябълки в нашите епически песни. В тях на златната ябълка е дадено много важно място и затова и мотивът заслужава вниманието ни.
ОТКЪСВАНЕТО НА ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА е един от най-разпространените мотиви в епическите песни и им придава един подчертан митологичен оттенък. При това в тях той винаги е свързан със сватбата на юнака. В най-опростен вид той се явява в една песен у Миладинови (№ 198): «момчета» пият на трапеза. «Слуга им служи» Ружица девойка. И тя им казва:
«Ако можам всем слуга да чинам,
я не можам всем любов да бидам.
Кой е юнак от юнака роден,
да си слечит рухо копринено,
да облечит от панцур кошуля,
да си вземит шчица челикова,
да препливат преко Църно море,
90
да излезит на край на краище —
тамо има злата яболшница —
да си скине три златни яболки.
Я со него любов ке да бидам!»
Сите ми си глави неводоха,
Елюм един глава не наведе.
Елюм тръгва, минава Черно море и вместо да откъсне само три ябълки, донася цяло дърво. Ружица го вижда, че идва, става «на юнашка нога» и го целува по очите. Заедно с цялата дружина той завежда девойката при майка си и правят сватба цели три месеца. Много неща в песента показват старинността ѝ. Преди всичко в песните много рядко се говори за ризница: «от панцир кошуля», а още по-рядко за щит: «шчица челикова». Това показва извънредно старинната терминология на певеца, отнасяща се към неща, които по време на записването на песента вече отдавна не се употребяват. Но и в общите представи на певеца се чувствува патината на една по-стара епоха. В описанието на дружината «момчетата» не са представени в народното облекло, а в копринени дрехи. Това са богати благородници, които имат у дома си щитове и ризници и които са потомци на по-стари юнаци. И самата дума «слуга» тук няма принизително значение, което е добила в по-ново време. Девойката принадлежи към същата класа от знатни хора, към която принадлежат и момчетата, и ще се ожени за онзи, който изпълни това, което Ружица си е нарекла.
Песента съдържа всички елементи на описанието на сватбата на юнака: трапезата, облога, извършването на подвига от единствения кандидат, отвеждането на девойката в дома на младоженеца и угощението там. Всъщност отиването за златната ябълка е представено като сватбено състезание, от което се отказват всички други кандидати на девойката. Сравнено със сватбата на Пенелопа, състезанието е представено в по-развит вид. Докато при сватбата на Пенелопа вее пак един от женихите се състезава с Одисей, тук никой не се решава дори да се яви на подобно състезание и победата, извършването на искания от облога подвиг, остава за Елюм.
Разбира се, никой освен Елюм не се заема с отиването отвъд Черно море, за да донесе златните ябълки, защото това е голям подвиг. Пред нас стои въпросът, крие ли се обаче зад това отиване за златните ябълки споменът за отиването на Херакъл за ябълките на Хесперидите отвъд Черно море. Отговор на този въпрос дава самата песен. От Херакъл се иска да извърши подвиг, като донесе три златни ябълки. От Елюм се изисква абсолютно същото. Херакъл, за да ги донесе, преминава през Бяло и Черно море, Елюм минава през Черно море. Разбира се, в гръцкото предание градините на Хесперидите са свързани с Колхида, докато в българската песен е казано съвсем ясно, че ябълката е на дру-
91
гия бряг на Черно море. И това е още по-интересно, защото песента е записана в Западна Македония, до която е много по-близо Бяло или Синьо (Адриатическо) море.
От казаното се вижда, че мотивът е същият и в гръцкото предание, и в българската песен. Разликата е в това, че този подвиг не е поставен в гръцкото предание в никаква връзка със сватба или любов, докато в българските песни той е развит като мотив в сватбените игри.
Но мотивът за откъсването на златните ябълки от градината на Хесперидите тук е получил по-нататъшно развитие. Певецът кара юнака да отскубне цялото дърво и да го донесе на девойката. При това извършването на този подвиг никога не се разработва като самостоятелен сюжет в българския епос. В многото песни, в които намираме този мотив, той винаги е само един епизод от песента и винаги е представен като част от облога на девойката. Наистина той показва мощта и умението на юнака, но очевидно певецът го свързва и с примамването на юнака от девойката чрез златната ябълка, както това е при Аталанта. Всичко това показва, че и тук българският певец разработва по-нататък преданието за златната ябълка, като поставя друга цел на юнака. Херакъл отива за златните ябълки с единствената цел да извърши нещо, което никой преди него не е правил. Българският юнак прави същото, но защото това е условието, при което той ще получи за жена девойката, за която иска да се ожени. Съставителите на българските песни познават двата съвсем различни варианта на преданието за златната ябълка и ги свързват. Техният търсач на златната ябълка не броди като Херакъл пеша, а се движи на кон и златната ябълка го мами като любовен символ. Същата по-нататъшна обработка получава мотивът и в цяла редица други песни, които поставят като едно от изпитанията на младоженеца отиването отвъд Черно море за златните ябълки, които девойката иска.
БАЩАТА, ЛАМЯТА И САМОДИВАТА. Миладинови (№ 145) дават още една песен с подобно съдържание. В нея кралят Латинин иска да ожени Секула детенце, представен като сестриник на Крали Марко, за дъщеря си Ангелина и ги кани на гости. Седнали на широките трапези, те ядат и пият. Но Ангелина предлага тежки облози: борба с Църна Арапина, представен като професионален борец, престояване в опалена пещ и отиване за златните ябълки. Във всички български песни останалите изпитания се минават набързо и само отиването за златните ябълки е предадено с много и сравнително по-художествено разработени подробности:
92
И се хвърли в оно Църно море,
и ходиха тия, що ходиха,
и излезе морска ламя
и на коня пътя му пресрети.
Тогай конят дете ми го учи:
— Ай земи си сабя потайница
да пресечеш коса на ламя!
Си извади сабя потайница
и пресече на ламята коси,
и излегве тия на краища.
Ламята — името ѝ е старогръцко — певецът си представя като змиеподобно чудовище, което има кучешка глава и четири крака, подобни на краката на гущера. Тялото ѝ е покрито с люспи, но само в тази песен тя има и още една особеност — има коса. Вероятно преданието, че с отрязването на косата ламята губи силата си, води началото си от Библията. В книгата на съдиите (16, 4, 22) Далила отнема силата на Самсон, като му отрязва косата. Но това е второстепенен въпрос. В нашата песен ламята играе ролята на змея, който пази златната ябълка в градината на Хесперидите, или дъба, на който е окачено златното руно. В гръцките предания «ламя» се използува рядко и винаги змеят се нарича дракон. Най-сетне тук в песента има и още една подробност, която е важна. Ламята се нарича морска и юнакът я среща още в морето. И тук певецът развива по-нататък античния сюжет. Но в повечето песни ламята е при златните ябълки, а не в морето.
Въображението на певеца и в тази песен изправя юнака, който отива за златната ябълка, пред нови приключения, като лак разработва мотива с много и интересни подробности:
В пат найдоха до три вити хора.
Хорà беха всички самодивски.
Тогай коньот ука го учеше:
— Ай те тебе, Секула детенце,
не се пули во три вити хора,
нито нещо да им проговориш!
И ходеха тие, що ходеха,
и им сборват до три вити хора:
— Ела, ела, незнайни делио,
ела, хоро да се надиграем,
ела, камен да се надхвърляме,
ела, пръстен да се надменяме!
А Секула не им отговаря.
Появата на самодивските хора също не представлява нововъведение на българския певец. В цитираните места от Аргонавтиката видяхме, че всички божества, които пазят златното руно, са женски: Артемида, Пандора, Хеката, Ериниите. И всички те
93
са богини на подземното царство, каквито са впрочем и нишите самодиви. Ние видяхме техните приоблачни градове, псстрсени от труповете на жертвите им. В старогръцките предания това като че ли е правило — ябълките на Хесперидите се пазят също от полубогини — самите Хеспериди, персонификация на залеза, на запад, на тъмнината. Дървото, към което отива тракийският бог конник и около което се увива змия, също се пази освен това и от една, две или дори три жени. Виждаме, че скбло Черно море се събират много подобни легенди за едно свещено дърво, пазено от змей и богини или полубогини.
Приликата между всички тези легенди не се свежда само до присъствието на женските божества, стражи на дървото. За пазителките на златното руно античният поет пише:
Почнаха да обикалят наляво и дясно край рова
и двете: Пандора, Хеката и с тях на мъстта
божествата.
Божествата на отмъщението са Ериниите — виждаме, че и те с богините танцуват около дървото като самодивите. Интересно е, че търсачите на златното руно не влизат в досег с божествата и не разговарят с тях въобще. Секула детенце също не бива да влиза в някакво общуване със самодивите, които играят хоро. Мотивът в българските песни е развит по-нататък. Танцуващите самодиви предлагат на юнака да се надиграват хоро с него, да се надхвърлят с камък — две състезания, свързани със сватбата, и да се надменят с пръстен, което става при годежа. Народният певец, тръгнал вече веднъж по пътя на свързването на отиванетд за златните ябълки със сватбата, подчертава тази връзка с нови епизоди. Самодивите се опитват с предложенията си да съблазнят юнака и да го отклонят от целта му. Слушателите на песента знаят, че който се е увлякъл в примамливите предложения на тези митологични същества, не се е върнал жив. Затова и Секула ги отминава мълчаливо.
Пойдоха до злата яболшница:
дете сака три яболка да скине,
коньот сака да ми я откорнит.
Я навали на десното рамо
и от корен дете я откорни
и я зеде во десната ръка,
и пак спливаха в оно Църно море.
В почти всички песни този епизод се развива така. Много рядко юнакът откъсва само исканите три плода. Обикновено конят го кара да изскубне цялото дърво и да го донесе в дворите на девойката. И юнакът го слуша, без да е получил да ром ябълките, как-
94
то Хипомен от Афродита или Парис от трите богини. Тук конят, който в гръцкото предание не играе почти никаква роля, взема важно място в развитието на действието. Той е едно ново действуващо лице, и то важно. Ясно е, че с изскубването на дървото и с въвеждането на коня българският певец е отишъл по-нататък в развитието на мотива за златната ябълка, като го е претворил.
Най-после песента завършва с връщането на Секула в дворите на Ангелина и с последния подвиг, който детето трябва да извърши и който тук не е включен от певеца в самия облог:
Ни ми вика, ни клика на порти,
тук се хвърли на бели бадеми
и си влезе во рамни дворсви,
я закачи злата яболшница,
я закачи во рамни дворове.
И бащата, и девойката в тази песен са положителни герои. Но ролята на бащата тук е ограничена. Той определя на какви облози трябва да се яви младоженецът. В друга група песни обаче, макар действието да се развива по същия начин, и бащата, и девойката се явяват отрицателни герои.
В една песен (СбНУ, 53, № 360) от тази група младоженец е пак Секула детенце за дъщерята този път на будимския крал. Всичко в песента се развива пак по същия начин: трапезата, облогът, обявен от краля вместо от самата девойка, извършването на подвизите, все същите, един от които е отиването за златната ябълка. Но песента получава трагична развръзка. Песента представя как Крали Марко и будимският крал чакат връщането му. Крали Марко е неспокоен. Будимският крал вижда безпокойството му и му подхвърля:
Що гледаш нагоре-надолу?
Там какви са все юнаци ишли
все са ишли, не са дсодили,
та това ли келеме че дойде!
Така изведнъж будимският крал се издава. Отиването за златната ябълка е само примамка за юнака. Той не очаква, че Секула детенце ще извърши искания подвиг, а е скроил с дъщеря си план да го погуби. Облогът е превърнат в средство да бъде убит Секула. Но Крали Марко се усмихва. По пътя се вдига прах и той чува стъпките на коня на Секула:
По друмове тъмна мъгла иде
из мъглата ситна роса роси,
из росата огън префръкнува.
Това е Секула, който влачи ламята зад себе си. Тъмната мъгла е ламята, след убиването на която започва да вали ситната роса,
95
носеща плодородието. Огънят са искрите, които излизат от подковите на коня на юнака. Той се е справил с ламята и самодивите и е спечелил девойката, за която иска да се ожени. Но кралят е недоволен. Той се е надявал, че Секула ще загине, и сега не му остава нищо друго, освен да измисли някакъв нов облог, който Секула да не може да изпълни. И той поставя пред младоженеца още един облог:
Нека иде Секула детенце,
нека иде друми да позлати
от моите до негови двори.
Ние вече говорихме за този позлатен път при моста на змеицата Яна, който трябва да свърже дворите на девойката с тази на младоженеца. Секула в отговор на този облог поисква да дойде девойката и да го почерпи чаша вино. Разбрал измамата, когато тя идва, той ѝ отрязва главата.
Ние видяхме, че в сватбата на девойката юнак един от най-важните мотиви е избиването на младоженците, които не са сполучили да изпълнят облога на девойката. По същия начин този мотив е развит в древността при Аталанта. При сватбата на Пенелопа пък Одисей като жених избива със собствената си ръка съперниците си. Тук в нашата песен мотивът е развит другояче. Бащата на девойката изпраща женихите на дъщеря си на сигурна смърт. Той им предлага облог, който ги хвърля в ръцете на тъмните сили — самодивите и ламята. Колкото и да изглежда странно, и този мотив е стар и българският певец, изглежда, го е намерил в старогръцките предания, едно от които приписва подобна отрицателна роля на бащата на девойката.
СВАТБАТА НА ПЕЛОПС. И това предание принадлежи на кръга от легенди отпреди Троянската война. Агамемнон и Менелай са потомци на Пелопс, който царувал в Сипиле в Мала Азия. Прогонен оттам, той се заселил в Пиза в Елида при Олимпия и тук се влюбил в дъщерята на своя съсед Ойномай.
На Ойномай обаче било предсказано, че ще бъде убит от зет си. Затова той не само не позволявал на никого да се ожени за дъщеря му, но измислил и начин да принуди женихите да изоставят намерението си да се оженят за нея. Ойномай предлагал на всеки, който искал да се ожени за Хиподамия, да се надбягва с него. Ако женихът спечели състезанието, той печелел и самата девойка. Но Ойномай бил сигурен предварително в победата си, защото неговите коне били най-бързите в света и били крилати. А женихът, щом не можел да надбяга Ойномай, трябвало да загине. Тази участ вече била постигнала дванайсет кандидати. Но Пелопс имал повече шансове от предшествениците си. Богът на
96
морето — Посейдон, му подарил колесница и крилати коне за нея, подобни на тези на Ойномай. Все пак Пелопс не искал да остави нищо на случая. Той подкупил коларя на Ойномай да извади един от онези клинове на колесницата, които държат колелото нахлузено на оста. Когато надбягването започнало и колесниците се понесли във вихрен бяг, колелото на Ойномай паднало и самият той загинал при катастрофата. Така Пелопс спечелил с измама надбягването и се оженил за Хиподамия.
Случаят с Пелопс съвсем не е аналогичен на този със Секула детенце, но двата случая си приличат в едно — бащата прави всичко възможно, за да погуби кандидата на дъщеря си. Иначе Пелопс се състезава с Ойномай и го надхитря, докато будимският крал стои настрана и само измисля начин, при който женихът да загине, без той самият да се намесва. Той е свързан с тъмните сили, които пречат на изпълнението на облога. В българската песен не е дадена реалната причина, поради която се прави това, докато гръцкото предание я обяснява — предсказанието, че Ойномай ще бъде убит от бъдещия си зет. Такова оправдание българският певец не търси. Разбира се, в песните краят е различен. В някои песни юнакът побеждава всички, които му пречат, и спечелва девойката, докато в други, след като побеждава и самодивите, и ламята, той открива намерението на девойката да го убие и я погубва. Случаите, при които юнакът не успява да изпълни облога, никога не са обект на самостоятелна песен. За неспо-лучилите се загатва само в песните, в които юнакът успява да донесе златната ябълка, като за нещо, което е ставало с предшествениците му. По този начин по-ясно изпъкват силата и умението на юнака, който донася златните плодове от земите отвъд Черно море.
НЕДОСТИГНАЛИТЕ ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА трябва да загинат и данни за тяхната съдба намираме в друга песен със същия сюжет (СбНУ, 53, № 361). Крал Милен кани Крали Марко на гости с писмо, в което изрично го предупреждава:
— Тизе дойди, Груйо не доводи!
Язе имам едно мило чедо,
мило чедо, Вида Звездалия,
че я види, та че я ареше!
Разбира се, всеки слушател на песента знае, че това е уловка от страна на Милен, за да доведе Марко син си Груйо. Милен иска предварително да заинтригува момъка за девойката. И така става. Крали Марко довежда сина си и той, щом вижда девойката, я залюбва безнадеждно. Той е готов на всякакви изпитания и облози. Крал Милен привидно разубеждава юнака с думите:
97
— Леле, Груйо, бре чичин, маничък,
колко Вида юнаци сакая,
все ги пращам на Белото море,
па ни един от път не е дошъл.
Тук златната ябълка е отвъд Бяло море. Груйо тръгва като Херакъл, но на кон, и то не на своя, а на бащиния си Шарко, защото той е по-опитен. Конят и тук обяснява на юнака:
Ще дойдеме до Белото море,
ще ни срещнат две добри девойки
и между них — премлада невеста.
Една мома ябълка ще дава,
друга мома ракия ще дава,
невестата ръка ще ти иска,
ще ти иска ръка да ти цуне.
Ти си, Груйо, ръка не подавай!
Сабя вади, та им глави сечи!
Това не са моми и невеста,
ами са ми вили самовили.
Участието на самодивите постепенно се разширява. Те се явяват вече на отсамния бряг на морето и искат да примамят юнака и да го отклонят от пътя му. Груйо стига до трите самодиви, превърнати в девойки и невеста, и е готов да посегне към ябълката и ракията. Дали тук няма един далечен спомен за Парис и трите богини? Хера е женената, а Афродита и Атина са девойките. Свързването, колкото и да е съблазнително, е несигурно. Но конят вижда, че Груйо ще бъде измамен, и четириногият съветник отново се намесва:
Бог те убил, Груйо, мало дете!
Толко ли щеш, Груйо, да ме слушаш?
Сабя вади, та им глави сечи!
Груйо отсича главите на девойките и невестата. По съвета на коня юнакът взема със себе си главите на самодивите и навлиза с тях в морето, а Шарко продължава да го учи:
Кат минеме от онаде море,
тамо има дърво дафиново,
у дървото — три златни ябълки.
Тамо има осемдесет глави;
ще туриме, Груйо, па и тия,
та ще станат осемдесет и три.
Ясно е, че тези осемдесет глави са на юнаците, които крал Милен пращал отвъд морето и от които никой не се върнал. Колкото се
98
отнася до дървото, тук то е дафиново, но ражда златни ябълки. Описано е с големи подробности. Грамадно, то хвърля сянка върху девет села, всяко в отделна «крайна», под властта на девет крале.
Груйо вече стига до дървото и иска да откъсне трите златни ябълки, за да спечели Вида, но конят пак се намесва. Той накарва Груйо да изскубне цялото дърво. Груйо го изкоренява и го понася въпреки огромните му размери. В това време Крали Марко и крал Милен чакат връщането му. Груйо вече наближава портите на крал Милен. И тук певецът е навлязъл по-дълбоко в обичая за трошенето или прескачането на вратата на девойката при сватбените игри. Конят предупреждава господаря си за нова опасност:
Изпущили примки самовили,
на портите дете да загине.
Една хвана коня за гривата,
друга хвана коня за опашка,
трета хвана дете за перчема,
на портите дете да загине.
Властта на самодивите, които служат на лошите намерения на девойката, се простира до портата. При това и тук силата на юнака и на коня му се намира в косата, гривата и опашката. Тук е последното място, където тези свръхестествени същества могат да напакостят на юнака. Те си служат с ласа, примки, както ги нарича певецът, с които искат да хванат както самия юнак, така и коня му. Против тези действия на самодивите има само едно противодействие и конят му казва кое е:
Не бой ми се, Груйо, мало дете,
превържи си дърво дафиново
и че рипнем през високо кале
да прокинем примки самовилски,
да улезнем у кралеви двори.
Послуша го Груйо, мало дете.
Така стигаме до другия от подвизите на младоженеца — прескачането на портите на девойката. Тук имаме един опит за обяснение на магическото значение на обичая. Юнакът не трябва да влезе в дома на девойката по пътя, по който влизат обикновено хората и който е наблюдаван от самодивите. Те стоят там и са приготвили примките си, за да опримчат младоженеца и коня му. Заключените врати символизират властта на тъмните сили над девойката и над града ѝ. Прескачането им или разбиването им означава победата на юнака над тяхната власт. Разбира се, това е ехо от старата форма на сключване на брак чрез грабеж. Тя е
99
сигурна и трябва да се възпроизведе, за да бъде женитбата действителна, трайна. Влизането през вратата само ще постави младоженеца в самодивските примки, дори ако самата врата е широко разтворена. Със скока си конят се отделя от земята, където се намира в зависимост от тези тъмни сили, и прескача и самите самодиви. Юнакът трябва да преодолее пречките, които те му поставят.
Всички тези многобройни пречки, които самодивите поставят пред юнака, накарват Марко и влюбения във Вида Груйо да открият връзките на Вида и на баща ѝ със самодивите. Марко вижда, че Вида не желае да се ожени за сина му и че тя има демоничната цел да избива заедно с баща си юнаците, които я искат за жена. Марко изпраща Груйо у дома си, накарва Милен да доведе Вида и ѝ казва:
Бог те убил, Видо Звездалио,
ти си толко души погубила,
ти си толко майки разплакала!
Ти сакаше и мене да разплачеш.
След това Марко отсича главата на Вида, настига Груйо и се опитва да утеши влюбения юнак с обещанието, че след като е убил Вида, той ще му намери по-хубава годеница и дори му обещава да го сгоди за Деница-звездица.
В цялата песен е прокарана мисълта, че жената е извор на всякакви измами и че мъжът трябва да се пази от нейните връзки с тъмните сили — един чисто средновековен възглед. Но тук певецът съвсем неусетно и спонтанно хвърля мост между преданието за златната ябълка и песните за града на малката мома и на самодивата. Натрупаните осемдесет глави около дафиновото дърво или около златната ябълка са събрани от самодивите, които пазят дървото, с помощта на девойката и баща ѝ. Милен и Вида отнемат живота на юнаците, като ги пращат да дирят златните ябълки, и с всяка нова жертва купът от глави расте, както с всяко състезание за девойката юнак расте броят на юнашките глави, украсяващи опръсканите с кръв «дувари». Така ние се натъкваме на нов вариант за действията на самодивата, която отнема живота на юнаците. Тя все повече и повече се приближава до езическите богини на смъртта в древността, до богините, които отнемат живота на хората.
САМОДИВИТЕ, КОИТО СПЯТ. Мотивът е много рядък, но все пак ни е познат от една песен (СбНУ, 43, № 64). В нея Секула детенце е представен син на Крали Марко и го женят за дъщерята на крал Михаил — Ангелина. Началото на песента отделя много място за описанието на облеклото на младоженеца и девойката, която излиза да посрещне бъдещия си мъж и баща му.
100
Те сядат на богата трапеза с много гости и ядат и пият три дена. На трапезата се обявяват различни облози. Последният е отиването за златната ябълка. И в тази песен Секула взема коня на баща си и тръгва с него за златната ябълка. Така той и конят стигат до морето:
Нагазили това Църно море.
До сред са си море препливали,
насред море три хорà играят.
Само се е дете почудило,
какво си е за чудо големо —
у средморе хоро да играят!
Така самодивите вече са превърнати в морски юди, които отговарят на античните нереиди. И в тази песен конят обяснява на юнака, че той не трябва да отговаря на самодивските хора, когато го канят и предизвикват на разни състезания. И наистина самодивите го викат «да им води хорото», т. е. да се надиграват, «да правят борба» и «да метат камък». Любопитно е, че ѝ в тази песен, и в други от юнака се искат от самодивите такива състезания, каквито в самите сватбени игри не са запазени. Тук се е промъкнало не само надиграването на хоро и надхвърлянето с камък, но и свободната борба, разбира се, между девойката и юнака, която е запазена в много песни за самодивите, докато в самите сватбени игри не съществува. По-нататък песента продължава:
Препливали отвъд Църно море,
намериа там пусти пустии,
тамо човек нигде не е ходил.
Намериа дърво дафиново,
у дървото — три златни ябълки,
под дървото — до три самовили,
полегнали, та леко заспали.
Конят и в тази песен обяснява на Секула, че той не трябва да къса ябълките, а да изскубне дървото с корен, без да събудят самовилите, защото «ако станат до три самовили», те са погубени. Секула детенце изскубва дървото и го взема «като овчар гега». Отправят се към морето и навлизат в него. Но всичко правят съвсем тихо, за да не се събудят самовилите. Вече те са стигнали до средата на морето:
като станаха до три самовили,
кат видеха, че им дърво нема,
излитнаха дури до небето,
те хванаха ветри и вирулки,
понесоха дърве и камене —
толко са го със сила гонили!
101
И тук самодивите се представени като природни стихии, като ветрове и вихрушки. Това описание обикновено се прави за халата и интересно е, че тук трите самодиви спят при дървото, където обикновено в другите песни се намира ламята или халата. Секула вече мисли, че самодивите ще ги настигнат и убият, но тогава Шарко му напомня да го бодне със шпорите си и бодването, като че ли някакво магическо действие, подкарва коня с по-голяма бързина. Секула излиза на сушата, прескача същите трийсет клисури, които е прескочил и на отиване, и вече наближава дворите на Ангелина. Тук Крали Марко и крал Михаил чакат и двамата се безпокоят за юнака. И има защо, както се вижда в песента:
Стигнаха го до три самовили,
напред него ветри и вихрулки,
на по него бури и потопи;
удариха есенни градушки.
А дете са низ бури пливаше
и бегаше към кралеви двори,
и си язди Шарко добра коня,
и си носи дърво ябълково,
у дървото — три златни ябълки.
И го гонят до три самовили.
Крал Михаил е уплашен. Той мисли, че към дворите му идва някакво бедствие, но Крали Марко го успокоява, че това е Секула, който носи дървото, гонен от самовилите. Но както в някои от предишните песни, и тук опасността е, докато юнакът прескочи портата на дворите на девойката. Самодивите не могат да минат в тях. В тази песен Ангелина е представена не като безволево момиче, което изпълнява само каквото му кажат, а проявява решителност. Без да пита никого, тя се спуска към юнака, който е рискувал живота си, за да ѝ донесе дървото със златните ябълки, и прихваща поводите на коня му. Крал Михаил дава Ангелина за жена на Секула и му подарява тригодишно жребче за сватбата.
Цялата песен е извънредно интересна, защото в нея просто бликат старинни мотиви с един своеобразен нюанс. Но безспорно най-интересният мотив са заспалите под дървото самодиви. Във всички народни песни самодивите са образец на действеност, те са непрекъснато в движение. Къпят се нощно време в езерата или тичат подир овчаря, който е откраднал ризата им, играят хоро и пеят, когато другите спят, възседнали сърни или елени, те се гонят из планинските върхове и стрелят с лък по юнаците или им помагат, облагат се с овчарите или строят загадъчните си градове от хора, от убити юнаци или от откраднати девойки — с една дума, те вечно се движат и никога не бездействуват. Защо
102
в тази песен, когато трябва да бодърствуват, за да запазят златната ябълка, те спят?
Ясно е, че българският певец се е натъкнал на някакъв мотив за златната ябълка, при която пазачките ѝ са заспали. Нека припомним, че златното руно беше откраднато, когато всички, които го пазят, не само Артемида, но и Хеката, Пандора, Ериниите, та и самият дракон са приспани от магическите билки на Медея, от песента на Орфей и от дошлия по тяхна молба бог на съня. Така хероите без борба открадват златното руно от приспаната стража. Така и в релефите на тракийския бог херой хероят убива под дървото, пазено от ламята и жените, глигана или друг някакъв дивеч. Обожественият херой не трябва да насочи копието си срещу змея, а да измами бдителността му и да го омилостиви с жертвоприношенията си. Измежду двете версии за открадването на ябълките на Хесперидите по-широко разпространената също представя Херакъл да взема трите златни плода чрез Атлас, като измамва дракона Ладон, а не в борба с дракона. И версията за убиването на Ладон е по-късна, защото я намираме за пръв път у Пиндар. Българският певец използува също един подобен мотив за открадването на ябълките, при който се измамва бдителността на пазачите на ябълката.
БЪЛГАРСКАТА ЛЕГЕНДА ЗА ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА, разбира се, представлява продължение на античните легенди, групирани около два основни мотива. Видяхме, че единият е отиването на Херакъл в градините на Хесперидите. Българският певец е използувал ясно някакъв вариант на тази легенда, от която е взел основната идея: градините се намират отвъд Черно море. Там ябълките се пазят от един дракон и от собствениците на градините — Хесперидите. Един от начините най-големият юнак на древността да покаже смелостта и находчивостта си е да приспи бдителността им и с измама или със сила да вземе златните плодове. Българският певец само е пренесъл в нашата действителност старото предание. Юнакът носи българско име, драконът се означава с по-слабо популярното си гръцко име ламя, а трите полубогини стават самодиви. И те не са само три, а често пъти много.
В така предадената легенда българският певец прави промени, предизвикани от неговите представи за юнака. В българските песни той е винаги на кон. И затова юнакът извършва дългото си пътешествие с коня си и конят е представен с всичките особености на това животно в българския епос. То може да лети, разговаря с господаря си и му дава съвети. При това конят е много по-добре запознат от господаря си с онова, което трябва да прави юнакът във фантастичния свят на златните ябълки. Той знае, че с тайнствените сили на подземния свят не трябва да се влиза във връзка.
103
Част от тази представа е другата промяна, която настъпва с този мотив в българските песни. Макар че девойката трябва да получи само три ябълки, конят кара юнака да изтръгне цялото дърво от корен и да го занесе на девойката. Вероятно смисълът на това изкореняване е отделянето на дървото от земята. Нещо подобно направил и Херакъл, когато при пътуването си за земите отвъд Черно море се борил с Антей. Понеже гигантът дължал силата си на допира си със земята, Херакъл го вдигнал във въздуха и така го убил.
Българският певец е стигнал и до още една промяна в мотива. Херакъл извършил този подвиг по искането на един цар, без да е обвързан за това с някакво условие. Евристей, който му възлагал и други опасни задачи, поискал от него и този подвиг само за да даде възможност на Херакъл да се очисти от тежестта на престъпленията, които извършил преди това. Нашият певец обаче поставя юнака като жених и го представя да участвува в облог за дъщерята на царя. Така златната ябълка влиза в големия мотив за сватбените игри и сватбените подвизи на юнаците. Никъде легендата не се разработва сама, а винаги като един от сватбените подвизи.
Причината за това свързване е очевидно комплексът от мотиви, така широко свързан от древния гръцки свят със златната ябълка като символ на сватбата и любовта. Това е тази златна ябълка, която Геа подарила за сватбата на Хера, която Ирида подхвърлила на трите богини, за да дойде чрез ръката на Парис у Афродита, и най-сетне, която Афродита откъснала от своето дърво и дала на Меланион, за да подмами при надбягването с нея Аталанта. Разбира се, тази връзка могла да стане само ако българският певец е познавал всички предания за златната ябълка. Така българският певец слива легендите за златната ябълка в един общ мотив. Той изпраща юнака да открадне златните ябълки, но само като сватбен подвиг. В българската митология тя продължава да пази подмамващите си функции за влюбените. Юнакът извършва подвига с отскубването на златната ябълка от любов към девойката, момъкът привлича и подмамва девойката с помощта на златната ябълка.
Най-интересният момент обаче в побългаряването на стария античен мотив за златната ябълка е с въвеждането в него на българските самодиви не защото те са типично българско явление, а заради ролята, която им се приписва в някои от песните за златната ябълка. За да разберем това, нека припомним, че юнакът е тръгнал да извърши сватбения подвиг — донасянето на три златни ябълки. Той пристига през Черно море при златната ябълка и самодивите, които играят хоро, се опитват да го отклонят от целта му. Те искат да го подмамят при себе си. Разбира се, те не казват, а и народният певец не ни обяснява защо. Той се ограничава само да ни съобщи (СбНУ, 43, № 64):
104
Окали го върли самовили,
окали го камен да мерея,
а дете им нищо не продума;
окали го хоро да им води,
а дете им нищо не продума;
окали го борба да си правят,
а дете им нищо не продума.
Видяхме, че в други песни за юнака, който минава край самодивските хора, самодивите му отправят същите или подобни предложения: да мятат камък, да се надиграват хоро или да си менят пръстени. Всички предложения на самодивите са всъщност предизвикателство за сватбени игри към юнака. Това се вижда най-ясно от предложението за меняване на пръстен, което означава годеж.
И така самодивите канят юнака, който отива за златната ябълка, на сватбени игри. Разбира се, певецът тук работи с добре познат на слушателите мотив във времето, когато се е създавала песента, и непознат на нас, тъй като за нас самодивите отдавна вече не съществуват. Затова и този мотив е предаден съвсем накратко. В какво се състоят всъщност сватбените игри? В посочения току-що пасаж се вижда, че те канят юнака на свободна борба, на хвърляне на камък и на надиграване хоро. Но за разлика от сватбените подвизи, които е тръгнал да върши юнакът: престояване в опалена пещ три дена, прескачане на три коли с тръни и донасяне на златната ябълка, и в които той не се състезава с друг или със самата девойка, очевидно самодивите предлагат на юнака борба, надхвърляне и надиграване хоро с една от тях. При това надиграване, при тези игри всъщност има състезание и то става между юнак и самодива. Следователно тук на юнака се предлага състезание от вида на тези, които намираме в песните за девойката юнак, където юнакът се състезава с бъдещата си жена. При това на нас ни са добре познати условията на облога: ако юнакът бъде победен, той ще загуби главата си. Ако победи, той ще вземе девойката за жена. Юнакът трябва да мине с мълчание край предизвикващите го самодиви, за да не се залови на техния облог, при който той ще загуби живота си.
Очевидно между двата слоя от сватбени игри, между двата пласта предания отиването за златната ябълка е по-късното, а вярването в самодиви и правене на облог с тях от юнака е по-старото. И последното ни праща към времето на възникването на песните за девойката юнак.
Разбира се, това е съвсем естествено. Сватбените игри, преди да се появят в митологичния свят, са съществували било като епически мотиви, било като действителна практика сред хората. Ние ги проследихме вече у старите гърци и можем да кажем, че състезанието, предлагано от самодивите на юнака, прилича до-
105
някъде на състезанието, което Аталанта предлага на женихите си. То е типично състезание на девойка с юнак. Гръцките предания са се разнесли още в древността навсякъде из гръцко-римския свят. Но в тази част от Балканския полуостров, в която се заселили българските славяни и самите българи, най-голяма роля са играли траките, които представляват основната част от староседелското население в централната и източната част на Балканския полуостров и в Мала Азия. Какво е положението със сватбените игри сред тях в по-старо време и пази ли се някакъв спомен за тях сред завареното от славяни и българи население до по-късно? Тези въпроси излизат на преден план, защото явно сватбените игри у славяните са били слабо застъпени, изглежда, под формата на надиграване в танци, ако, разбира се, въобще ги е имало у славяните преди разселването им към Централна и Югоизточна Европа.
Нека да видим какво е положението сред траките.