Глава 3. СВАТБАТА НА ПЕНЕЛОПА
Старогръцката сватба и Одисеята
СТАРОГРЪЦКАТА СВАТБА И ОДИСЕЯТА. Одисеята е съставена от много епически песни, събрани и преработени в една поема от Омир. Самите песни са възникнали между X и VI в. пр. н. е., докато историческите събития, отразени в тях, се отнасят към XIII в. пр. н. е. В древността Одисеята се е изпълнявала в много и различни варианти. Един от тях, който се при писва на Омир, е бил записан по нареждане на атинския тиран Пизистрат. Благодарение на това той е достигнал до нас и ние познаваме само него.
Основният мотив в Одисеята е женитбата на Пенелопа. Интригата се завързва в първите няколко песни, в които е описано положението на жената на Одисей Пенелопа и на сина му Телемах. Всеки ден домът им е просто завладян от кандидати за ръката на Пенелопа, които идват сутрин, ядат и пият от имуществото на изчезналия Одисей, убеждават мнимата вдовица да се ожени за някой от тях и си отиват вечерта, за да дойдат отново на другия ден. У съпругата и сина на Одисей не е изчезнала напълно надеждата, че Одисей ще се върне. Телемах заминава, за да събере сведения за баща си от онези царе, които са го виждали последни след превземането на Троя. В това време боговете подхвърлят героя на всякакви опасности, които са описани до средата на поемата. Втората половина ка поемата е посветена на приключенията на Одисей, които започват с връщането му в Итака. Никой в собствения му дом не може да го познае. Променен от времето и лишенията, остарял и в дрехите на скитник, той вижда жена си, която полага най-големи усилия да му остане вярна. Но най-сетне и тя загубва надеждата, че съпругът ѝ ще се върне, и се съгласява да се омъжи. В това време Одисей се промъква в дома си. Той се разкрива най-напред пред свинаря Евмей, а след това и пред Телемах. Всички останали го смятат за беден скитник. Така той присъствува на подготовката за втората сватба на Пенелопа.
60
Сведенията, които черпим от Одисеята, са единствените известия за сватбата в тази отдалечена епоха. Те се отнасят към времето, когато е формирана самата поема, т. е. към X—VI в. пр. н. е. Ние ще разгледаме сватбата на Пенелопа, като се спрем на същите мотиви, които разгледахме и в българската сватба. Целта ни е да потърсим има ли нещо общо между нашите песни, записани повече от 25 века след Омировия епос, и него, и ако такава общност съществува, на какво се дължи тя. Трябва да изтъкнем, че това, което ни поднася Одисеята, представлява повече или по-малко отражение на действителни сватбени обичаи в епоса.
СВАТБЕНАТА ТРАПЕЗА. Омир ни среща с кандидатите за ръката на Пенелопа, както казахме вече, още в самото начало на поемата. Богинята Атина, изпратена от Зевс, пристига в Итака, за да се срещне с Телемах в дома му. Тя е преобразена на един от хероите — Ментес, и бива посрещната от Телемах като чужденец, който идва на гости.
1.100 Там тя намери женихите горди. Пред вратите седяха
те на волските кожи, които сами бяха драли,
и на ашици играеха, времето да им мине в забрава.
А в това време глашатаите и бързи слуги размесваха
в кратери вино с вода, та да ги черпят.
Така кандидатите на Пенелопа ядат и пият имуществото на изчезналия съпруг и чакат решението на Пенелопа, за да стане един от тях не само съпруг на хубавата вдовица, но и собственик на имотите ѝ. Мотивът за съпруга, който се връща от война и заварва жена си да се жени, било войник, било затворник, е известен и в нашата епическа песен. Той винаги заварва кандидата за ръката на жена си на трапезата. Но не това е, на което тук трябва да обърнем внимание. Интересното е, че във всички песни в българския епос сватбата започва от угощението, на което се обявяват облозите на девойката. Когато има повече кандидати, изборът става на трапезата. Ето как Крали Марко заварва дъщерята на поп Никола, облечена като невеста, да чака кой ще извърши най-голям «унер», за да я вземе за жена, като в състезанието участвуват трима юнака (Миладинови, 147):
Та си пойде у попа Никола.
Кога гледа чудо и големо,
во дворове три рала сватове,
до сватове три китени зета.
Марко чука на китени порти:
— Отворете, китени сватове,
отворете, ябанджа да влезе,
ябанджия дар да ми я дари.
61
Която и българска песен да вземем, в която се говори за няколко «зета», както ги нарича обикновено нашата песен, положението винаги е същото. Дори нашите песни дават онова, което не е казано в Одисеята. Всички кандидати трябва да се съберат и да отидат заедно в дворите на девойката. Ето как е описано това при женитбата на девойката Грозданка (СбНУ, 53, № 315):
Събрали се, бре, тройни сватове,
та пойдоха в Грозданкини двори,
па сложиха три честни трапези.
Наседаха на честни трапези
трой сватове, трима младоженци.
Виждаме, че действията започват да се развиват по един и същ начин както при сватбата в Одисеята, така и при сватбите в нашите народни песни. Кандидатите чакат на трапезата обявяването на облозите на девойката.
ОБЛОГЪТ. Както малката мома в коледарските песни, така и девойката в епическите «си наричат» предварително, че ще се оженят за онзи, който изпълни облога им. Пенелона е представена тъкмо в този момент. При това не бива да забравяме, че тя е владетелка, нещо, което е обикновено и в голямата част от нашите народни песни, както ще видим по-нататък. Но Пенелопа е поставена в съвсем различни условия, защото тя е запазила все още надеждата, че мъжът ѝ може да се върне. Тя обещава, че щом завърши тъканта си, ще си даде съгласието, и през нощта става и разтъкава това, което е изтъкала през деня. Всъщност Одисей е вече у дома, но тя не може да го познае. Най-сетне е принудена да вземе фаталното решение. Тя обявява тържествено облога си:
21,65 Чуйте ме, горди женихи, които във къщи се
всеки ден сбирате, да ядете у мене и пиете
от имота на мъж ми, отдавна изчезнал. Вие
не намерихте друг повод за извинение, освен че
искате да ме отведете кат своя съпруга.
Хайде тогава, женихи, ето за вас състезание!
Тук ще поставя големия лък на Одисей божествен.
Който най-лесно изопне в ръцете си този лък
и през тези дванадесет брадви стрелата прокара,
аз ще отида след него и ще оставя дома на
моята младост прекрасен, изпълнен с богатство,
който, мисля, че винаги ще си спомням без това
във съня си!
Облогът на Пенелопа, макар и предаден много по-сложно и по-поетично, прозвучава по същия начин, както облогът на малката
62
мома или на девойката в българските песни, макар че последният е винаги много по-къс и енергичен: който разбие моя град или който разбие портите от близница, той ще ми стане либе. Пенелопа също определя игрите, които трябва да се устроят и в които тя е наградата.
Видяхме вече, че в българските песни често пъти вместо девойката нейният баща, главата на семейството, обявява облога. Положението на Пенелопа е по-особено. Тя няма баща. При това е вече женена. Главата на семейството е Телемах, който все пак е съвсем млад. Но Омир чувствува, че не трябва да остави сина на Одисей само хладен зрител на това тежко изпитание за Пенелопа. Телемах дава съгласието си за игрите, тъй като разбира, че баща му по някакви причини желае състезанието да се състои.
21,106 Ей пристъпете, женихи, къмто игрите за нея!
Има ли друга жена на нея подобна в земята ахейска
или в свещения Пилос, или във Аргос, или пък
в Микена? Знаете вие това и сами — майка си
няма да хваля — на, пристъпете! Недейте се вий
извинява и дърпа или отклонява от силно опнатия
лък! Да ви видя, а пък самичък и аз този лък
ще опитам също. Ако аз го опъна и стрелата
провра през желязото, няма да имам таз мъка —
почитана майка да видя друг мъж да последва
и мене тука сам да остави, ако достоен аз бъда
за татко в това състезание.
Облогът се обявява два пъти, но има един съвсем ясно обявен облог, както става това и в българските народни песни. Случайно съвпадение ли е това обаче, или тук се крият еднакви сватбени обичаи, които певецът възприема по един и същ начин и в старогръцкия, и в българския епос? Не е без значение, както ще видим по-нататък, това, че и самият Телемах има право да участвува в състезанието и ако спечели майка си, ще я спаси от женитбата, която тя не желае.
СТРЕЛБАТА ПРЕЗ ПРЕДМЕТ. Видяхме, че в надстрелването с лък се споменават брадви. Каква е тяхната роля в състезанието? Омир е описал подробно цялата му подготовка. Пенелопа слиза в избата на дома си, където Одисей е пазил вещите си и те стоят непобутнати.
21,50 До високите рафтове тя се изправи там, дето бяха
тези ковчези, които със дрехи уханни са пълни.
После ръцете натам си протегна и лъка откачи
заедно с калъфа блестящ. Винаги в него седеше.
След туй посегна и в коленете си мили взема го,
63
гръмко заплака и лъка на царя извади тогава,
та със много сълзи тя на плач си сърдцето насити
и към мъжете прочути към трема отиде. В ръката
лъка изправен държеше заедно със неговия стрелник,
а слугините взеха да носят ковчежето, дето стояха
нещата от мед и желязо, с които се царят надстрелваше.
Състезанието се развива в два последователни етапа. Най-напред състезателят трябва да приготви лъка за стрелба. Той е съставен от две части: ствол, направен от жилава пръчка или от метал, и тетива, която представлява връв и се закачва за двата края на лъка. От този, който желае да обтегне тетивата на лъка, се изисква физическа сила, достатъчна, за да може да извие ствола и да закачи на двата му края връвта. Ако той сполучи да направи това, печели първата част от състезанието. И тогава започва вторият етап.
За втория етап са необходими нещата, които донасят слугините. Телемах се заема да ги подреди така, както ги е използувал някога Одисей. Ето как е описано това у Омир:
21,116 Дълга вадичка там изкопа. Нареди в нея всичките
брадви, кат ги постави една подир друга. Под връв
подравни ги, наоколо с пръст ги попълни.
Така Телемах нарежда брадвите, които са без дървената си дръжка, една зад друга, така че отворите им за поставяне на дръжката да образуват една непрекъсната тръба. Стрелецът трябва, като се цели, да попадне не само в първия отвор, но стрелата му да премине през всичките отвори на брадвите и да излезе от другата страна на образуваната тръба, като продължи летежа си. Трудно е да кажем дали такава стрелба е наистина възможна, или тук се натъкваме на типичните епически преувеличения. Във всеки случай в старогръцкия епос има и други податки за подобна стрелба.
В Илиадата при погребението на Патрокъл се уреждат различни състезания. Едно от тях е стрелбата с лък. Наистина там стрелбата става по свободна цел. Но докато при другите игри наградите са колесници, коне, жени, триножник, кратер, къс метал, при стрелбата наградата е подобни брадви (23, 850).
А на стрелците Ахил тъмносиньо желязо постави:
десет двуостри секири и от едноострите десет.
По-нататък в Илиадата се определят от Ахил първата и втората награда за стрелците (21, 855):
Който улучи плахия гълъб, нека да вземе всичките
двуостри брадви за себе си и нека ги носи дома си!
Птицата пък комуто убегне, а пък уцели връвта, единичните
нека да вземе, че е от другия по-долен.
64
Виждаме, че брадвите се дават за награда само на стрелците, очевидно защото те се нуждаят от тях, за да се упражняват. Ясно е, че по времето на създаването на песните, послужили за сглобяването на двете поеми, са познавали добре този начин на стреля не през отворите на наредени една зад друга брадви, като са го смятали и за най-голямо постижение в стрелбата.
Видяхме, че в българските сватбени обичаи единственото запазено до най-ново време състезание е стрелбата. Тя обаче не се прави с лък, а естествено с огнестрелно оръжие. У нас то е изместило лъка от много рано. В народните песни обаче е запазен далечен спомен за стрелба през предмет. В тях не се стреля през отвора на брадва, а през пръстен — един накит, който и без това е свързан със сватбата и е постоянен атрибут на младоженците и на женените хора. Принципът на тази стрелба до голяма степен наподобява този на стрелбата на състезанието за Пенелопа. Такъв вид стрелба се споменава в една песен у Миладинови (№ 164). Главно действуващо лице в песента е известната от различни краища на България Виша Гъркиня. Тази странна героиня се свързва в разглежданата песен, както ще видим по-долу, с друга, митологична, този път героиня на народните песни и приказки — Деница, т. е. Зорницата или Вечерницата. Тя се явява в българската митология ту като сестра на слънцето, ту като негова жена. Народният певец в тази песен описва цяла редица фантастични сватбени състезания и подвизи, които Виша Гъркиня изисква от тристата кандидати за ръката ѝ:
Личба ми личи Виша Гъркиня:
— Кой ми е кадър, кой ми е вреден,
да ми направи над море таван,
над таван — лозе, по брегн дуни
да ги работи до три години,
дури да родат дуните дуни,
думите — дуни, лозето — грозде.
— който направи всичко това, той ще вземе за жена Виша Гъркиня. Никой от участниците не се наема да извърши такъв подвиг или по-право такова чудо. Единственият юнак, който изпълнява облога ѝ, е жълто еврейче. Последното от изпитанията, на които се подлага юнакът, е формулирано така:
Кой ми кадър, кой ми е вреден,
да ми устрелит звезда Деница,
звезда Деница през сребрен пръстен.
65
Жълтото еврейче се явява пак единственият юнак, който се решава да стреля през пръстен:
Що ми се найде жълто еврейче,
да ми устрелит звезда Деница,
звезда Деница низ златен пръстен,
та си устрели звезда Деница,
звезда Деница низ златен пръстен,
Виша Гъркиня во църни очи.
Ето как се натъкваме на стрелбата през пръстен, която има не само фантастично, но и някакво магическо значение. Но в народните песни понякога стрелбата през пръстен е представена и по-реалистично в сватбата на юнака, където тя се смята като най-голямо постижение в стрелбата. В една песен (СбНУ, 53, № 352) девойката обявява облога си по следния начин:
Който може низ пръстен да сгоди,
да удари у златна ябълка,
той ще вземе Ледянка девойка.
При това, докато в песента за Виша Гъркиня не е ясно с какво се стреля, в по-нататъшния текст на песента за Ледянка това е казано съвсем ясно:
Па си взема тънка пушка,
та си сгоди този златен пръстен,
та удари у златна ябълка.
Разбира се, присъствието на златната ябълка показва и тук съвсем ясно фантастичния характер на надстрелването. Но можем да бъдем сигурни, че тук пушката е изместила лъка. Това се вижда от друга песен, която намираме у Миладинови (№ 57), в която българският цар Шишман, титулуван крал, се жени за дъщерята на краля Латинин. Ето как е описано състезанието:
Кой е юнак от юнака роден,
низ злат пръстен да помине стрела.
така давам убава невеста.
Мотивът за стрелба през пръстен в следващата друга цел очевидно е много стар и се среща рядко. Той е на път да изчезне във времето, когато са били записани нашите народни песни. Но ние виждаме, че състезанието е ставало първоначално с лък и че огнестрелното оръжие е било въведено по-късно. В случая интересно е, че също както в Одисеята, стрелецът трябва на сватбеното състезание да стреля през някакъв предмет, в Одисеята през брадва, в нашите песни през пръстена. Виждаме следователно, че не само
66
сватбената трапеза и облогът на девойката, но и състезанието по стрелба са общи за сватбените обичаи в Одисеята, която е с векове по-стара от нашия епос и от нашите народни песни.
ИГРИТЕ НА ПЕНЕЛОПА. И така всичко за надстрелването е готово. Сега всички кандидати трябва да минат през първото изпитание — да се опитат да обтегнат стария лък на Одисей. Пръв взема лъка Телемах. Три пъти той се мъчи да направи това и когато за четвърти път взема лъка и може би ще сполучи, по даден от Одисей знак се отказва. От женихите пръв се наема да стреля с лъка Леодес. Той става от трапезата, на която всички ядат и пият, опитва се да извие лъка, но вижда, че това не е по силите му, отказва се и се обръща към сътрапезниците си с тези думи (21, 146):
Драги, не ще го обтегна аз. Нека се други опита,
но на много юнаци душа и сърце този лък ще отнеме,
че ще бъде много по-добре ние да умрем, отколкото
живи да бъдем, без да постигнем тука това,
за което ние идваме всеки ден и чакаме още.
Всеки в сърцето си чака и много желае да може
да отведе Пенелопа, на Одисея жената,
ала когато опита лъка и кат види, тогава
нека си друга ахейка намери със хубава дреха
и я поиска със сватбени дари. А Пенелопа
ще вземе със повече дарове предопределения ней.
Тук всъщност се вижда, че мъжът, който ще издържи на изпитанието, е предопределен. Но дали той е между седналите на трапезата мъже? Женихите решават да намажат с лой лъка, за да е по-гъвкав, и да направят жертвоприношение на Аполон Стрелец, та дано им помогне да огънат лъка. Тогава Одисей сам, все така предрешен като скитник, пожелава да опита щастието си. Това предизвиква буря от недоволство сред женихите. Но най-напред Пенелопа, а след нея Телемах настояват да се даде на скитника възможност да опита силите си. Женихите са принудени да отстъпят (21, 387).
А многохитрият Одисей,
след като огледа, опипа отвсякъде лъка огромен,
както умел мъж на китарата новата струна на ключа,
на който е тя намотана, лесно за песни опъва,
като придръпне червото усукано, тъй и Одисей
също тогава без мъка обтегна големия лък.
С десницата пък тетивата хвана. Тя издаде
ясен и хубав звук, сякаш ластовица беше запяла.
Женихите пък се натъжиха. Лицето на всички
цветът си смени. А Зевс гръмна силно — показа знамение.
67
Така Одисей печели първата част от състезанието. Той е напрегнал лъка и поставил тетивата на него, вече може да стреля. Действието продължава да се развива на трапезата. Идва вторият етап от състезанието — стрелбата през отворите на наредените една зад друга брадви. Одисей, седнал на трапезата също, се готви да стреля (21, 399):
Той взе стрелата бърза. Извадена на трапезата
бе я оставил. Другите пък за ахейците беше
нарекъл вече и във дълбокия тул се намираха още.
Кат я премери на лъка, на тетивата я тури
и тогава, без от стола си той да е станал, я пусна.
Без да сгреши, тя премина първия отвор и мина
през всички останали брадви. И вънка излезе стрелата
медна и тежка.
С това състезанието е свършено. Одисей спечелва и втория му етап. Той е победител и Пенелопа отново е негова жена. Но това не го задоволява. Той, Телемах и верните им слуги започват бой с женихите и ги избиват. Но ако обърнем внимание на начина, по който е предадено състезанието, ще останем изненадани от един факт. Всъщност състезание няма. Всички женихи се отказват от състезанието. Има само един човек, който може да извърши този подвиг — да опъне лъка на Одисей. Това е той самият, предопределеният. Колкото и да изглежда странно, в българските песни е същото. В Одисеята все пак двама души се опитват — Телемах и Леодес. В българските песни при състезанията за девойката се опитва само героят на песента и никой друг. При девойката юнак, разбира се, положението е друго — там се опитват всички, но за да не сполучат.
И така от всичко казано дотук се вижда, че нашите народни песни, които по строеж на стиховете, по художествени образи, по стил са така различни от старогръцката поема, по описанието на сватбата и сватбените игри, които я съпровождат, са съвсем близо до нея. Ние дори се запитваме след избиването на женихите няма ли да се появи и стената на Пенелопините двори, украсена с труповете или главите им.
ОГРАДАТА ОТ ТРУПОВЕ. И така дотук в българските песни се редят мотив след мотив, еднакви с тези в Одисеята: трапезата, облогът, самото състезание. Нека видим какво става с несполучилите женихи, дошли да се сватосват с Пенелопа, които, победени, трябва да отстъпят на победителя. Веднага трябва да забележим, че в Одисеята нещата се развиват при един различен от нашите народни песни сюжет. Тук Пенелопа е героиня, която няма нищо общо с българската девойка юнак. Тя, обявявайки облога си, прилича на онези девойки в българските песни, които
68
не се бият и изискват от кандидатите си различни изпитания. Но затова пък Пенелопа има защитник в лицето на мъжа си, който е всеизвестен херой. Затова ние трябва да видим как е подведен мотивът със съдбата на несполучилите в Одисеята, дали както в българските песни при мъжете юнаци, или както при девойките.
Още преди да дойде разправата с женихите, Одисей е принуден да влезе, както е предрешен, като скитник и просяк в един двубой. В дома на Пенелопа е дошъл просякът Ирос. В лицето на Одисей той вижда един съперник, който се ползува от гостоприемството на Пенелопа. Разбира се, без да подозира нито силата, нито умението на Одисей да си служи с оръжие и да се бие, той търси начин да го предизвика. Женихите, които по цял ден висят в дома на Пенелопа и се отегчават, виждат във възможността Ирос и Одисей да се сбият едно развлечение и раздухват враждата на Ирос към хероя. Разбира се, Омир не може да превърне Одисей в един обикновен побойник. Той кара Телемах, който знае, че скитникът е баща му, да се намеси. Двамата скитници трябва да застанат един срещу друг и да опитат силите си. Самото състезание е нещо като нашия бокс — бой с юмруци. Така Одисей за пръв път излиза от пасивното си поведение (18, 95):
Те дигнаха ръцете си. Ирос го тласна в дясното
рамо, а Одисей го удари във врата зад ухото
и разтроши костта му. От устата му бликна пурпурна кръв.
Скърцайки с зъби, изхърка и в праха се повали,
ровейки там със нозете земята. А женихите славни,
дигнали горе ръцете, от смях се превиваха. После
Одисеи за краката го хвана и го повлече по двора
чак до външните порти. Пък до оградата дворна
той го постави да седне, тоягата във ръцете му
сложи, пък му продума следните думи крилати:
— Тука седи ти сега и разпъждай псета и свини
да не господаруваш на просяците и гостите вече,
да не би тебе окаян да стигне и зло по-голямо.
В този двубой Одисей не участвува в състезание за жена си. Но той поставя убития си противник до вратата на дворите си, Какго това виждаме да правят и българските юнаци с противниците си. Така на оградата на дома на Одисей се явява първият труп. Имаме ли обаче тук случай с украсяване на оградата с трупа на победения, или това е просто едно случайно съвпадение? Развитието на нещата по-нататък показва, че се натъкваме на една практика, широко разпространена в епоса. Редицата от трупове, поставени пред оградата, расте и се удължава по-нататък. Тсва става така. Одисей и Телемах се сражават с женихите и един по един ги избиват. Труповете им се търкалят по двора. Тогава Одисей повиква икономката си и я накарва да му каже кои от слугините
69
на Пенелопа са имали любовни връзки с женихите. Като научава имената им, той ги събира и ги накарва да изчистят кръвта и целия двор (22, 430):
Най-напред всичките мъртви трупове изнесоха вънка
и ги сложиха до портите на добре наредените двори
и наредиха ги. Сам Одисей им заповядваше и у
ги караше да побързат. И слушаха те по неволя.
Чудно е, че никой не е обърнал внимание на тази стена, ограждаща двора на една царица, украсена с трупове — първата стена от този род в епическата традиция. Тя се е появила в дълбока древност още в песните, които са послужили за сглобяването на Одисеята, абсолютно сигурно преди VI в. пр. н. е. Следователно този мотив има повече от две хилядолетия и половина съществуване, преди да се появи в нашите народни песни. Стената се свързва с избиването на противниците на Одисей, но тя се явява и по повод на една сватба, която той осуетява.
Интересно е, че докато в Одисеята състезанието и борбата между Одисей и женихите са предадени като мотиви, които сега се оформят, в българските народни песни, както вече видяхме, те се явяват като напълно завършени мотиви. Те са съществували дълго и са добили вид на формула, на схема, която се вмъква, когато стане нужда. Ето един пример от една народна песен от Софийско (СбНУ, 43, № 102). Съдържанието на песента е следното: Кралят на Легена града е хванал пленник Сава и иска от него либето му, детето му и сестра му. Пленникът не се съгласява да му ги даде и кралят е повикал трима цигани джелати да го убият, но се съгласява преди това Сава да прати писмо вкъщи. Жена му и сестра му идват, облечени като мъже, да го освободят и срещайки няколко баби, ги питат къде е Легена града. Жените им отговарят:
— Айде, айде, два млади юнаци,
още малко воз Легена града,
да найдете порти от железо
и вратници — две млади девойки,
а кале му с глави оперено.
И сега е юнак приготвило,
и него че младо да го губи,
главата му на порти че тури,
кой замине, да се зачудуе —
таков юнак никой не е вишъл.
Виждаме как кървавата украса на стената на юнака непрекъснато продължава да расте. Но и тук мотивът е вече схематизиран и развит. Украсата ка оградата не е само от мъжки глави, а вижда-
70
ме в нея и две девойки, взети очевидно от песните за самодивския град. В Одисеята мотивът е развит по друг начин. След като Одисей накарва неверните му слугини да наредят труповете на женихите край оградата, той обесва и самите слугини. Но техните трупове не се нареждат край оградата и за тях не се казва какво е станало по-нататък.
Така или иначе мотивът за оградата, украсена с трупове или глави на противниците, съществува в Одисеята, и то свързан със сватбата на Пенелопа. Единственият мотив обаче, който липсва в Одисеята, е мотивът с разбиването на вратата на младоженката. Но и той като че ли е загатнат, но съобразен със сюжета на поемата и на тази ѝ част, в която се описват сватбените игри.
БОРБАТА ПРЕД ВРАТИТЕ. Ние видяхме, че в българските сватбени обичаи вратата на дворите на девойката и вратата на дома ѝ са обект на привидно нападение на сватовете на младоженеца и че те се бранят от сватовете на девойката. Видяхме също, че в епическите песни един от подвизите, който се изисква от младоженеца, е разбиването на вратата на девойката, на вратата на нейните двори, които се представят като направени от желязо и дори от стомана. В Одисеята трябва да имаме предвид, че този мотив не може да бъде развит по същия начин, защото сюжетът е доста по-различен. Но след като Одисей е спечелил състезанието и е решил да се разправи със сила с женихите и след като те са го познали вече и знаят с кого имат работа, всички епизоди от боевете се развиват пред вратата на дрма на Пенелопа. Това се вижда ясно от няколко места в Одисеята, в които се описва битката между Одисей, подпомаган от сина си и слугите си, и женихите, които са съюзени срещу него. Ето думите на един от женихите, който сочи на другите Одисей (22, 70):
Той е грабнал във ръцете си гладкия лък и колчана
и ще стреля от блестящия праг, докато всички погуби.
Нека загинем въз бой всички ние смело!
Меч извадете, трапезите щитове си направете
от стрелите, носещи смърт! Да се спуснем към него
и нека го от вратите изгоним!
И по-нататък борбата продължава да се развива около вратите, към които женихите ту напредват, ту отстъпват, прогонени от Одисей. Боят се развива пред вратите на дома на Одисей безспир (22, 87):
А Амфинам си извади острия меч и се спусна
към чутовния Одисей да нападне и види
няма ли някак да може да го пропъди той от вратата.
71
И по-нататък действието пак се разиграва пред вратата на дома на Одисей, на прага му, след като слугите успяват да вземат оръжие от един килер и заключват вратите на килера.
Те, вземали оръжието, вратите заключиха светли
и при умния Одисей се завърнаха двамата хитри,
дишащи смелост, застанаха и на прага се наредиха
четиримата, а вътре бяха мнозина смелчаци.
Още по-нататък женихите се насърчават един други, като говорят срещу Одисей и Телемах. Ето думите им (22, 242):
Те са самички сега на вратите останали там.
Нека запратим дългите копия, но не изведнъж!
Трудно е да кажем дали в цялото описание на борбата на Одисей като защитник на Пенелопа с женихите, разиграваща се пред вратите на дома, не трябва да се види всъщност един опит да се преработи мотивът за разбиването на портите на девойката в духа на сюжета на поемата. И да е така обаче, и да не е така, положението в нашето изследване не се променя.
ОБЩИТЕ МОТИВИ между Одисеята и българските песни поразяват. Но те поразяват и с обстоятелството, че тази близост идва две и половина хилядолетия по-късно, и то в два епоса, които нямат нищо общо помежду си не само по време, но и по език, стил и по условия, при които се развиват. Единствената връзка между тях е сватбата, от която общите мотиви са неразделна част. Разглеждайки ги, не можем да не изтъкнем, че сватбените игри се провеждат на трапезата на невестата, че тя обявява облога си, че състезанието е стрелба през предмет с лък, че несполучилите женихи са избити и труповете им наредени покрай оградата и че дори се натъкваме и на «разбиването» на дома на невестата. Това са безспорно общи мотиви в старогръцкия и новия български епос.
Разглеждайки всички тези мотиви, се натъкваме и на отговора на въпроса, който поставихме в първата глава за града на малката мома. Къде се е появил този мотив за пръв път, при божествата (господ, самодивите, змеицата) или при девойката. От посочените в Одисеята паралели с оградата на Пенелопа се вижда, че мотивът се е явил най-напред при смъртните и след това е прехвърлен върху божествата.
От друга страна, видяхме, че най-несигурна е връзката между мотива за разбиването на града на малката мома или на портите на девойката с боя пред вратата на дома на Одисей. Ето защо за нас е важно да знаем има ли някъде другаде този мотив, или той се среща само в българския фолклор. Тъй като мотивът
72
наистина е много рядък или поне изглежда такъв, ще си позволим да прескочим отвъд Черно море и да го посочим у един стар народ, у абхазите в Кавказ, но за съжаление също както у нас в ново време.
РАЗБИВАНЕТО НА ПОРТИТЕ У АБХАЗИТЕ. На югоизточния бряг на Черно море, по течението на реката Кубан, живеят днес остатъците от абхазите, един стар народ, езикът на който спада към кавказката група езици. Абхазите са индоевропейци и са съседи на грузинците. Те имат интересен и много старинен епос и приказки, посветени на герои, някои от които са общи с другите кавказки народи. При това голяма част от изследвачите смятат, че абхазкият фолклор е запазил много архаични черти. Тук се има предвид т. нар. «нартски» фолклор. С нарти се означава едно странно семейство, на което са посветени много песни и приказки. То се състои от баща, за който почти не се говори, майка, която, обратно, се възпява често и за която има приказки, сто синове, най-малкият от които е Сасръква — най-големият юнак между тях, и единствената дъщеря — красавицата Гунда. Между многобройните предания за това семейство има една приказка, която описва как Гунда станала жена на Наджхеу.
«Хубавицата Гунда била единствената сестра на нартите. Когато се случило това, най-храбрият от тях, който се наричал Сасръква, не бил у дома си. Тогава в дома на нартите дошъл гост. Когато стигнал до дома им до вратата, той не я отворил, а връхлетял с предницата на коня си върху нея, разбил я и се втурнал вътре. Той слязъл от коня си и когато го вързал за коневръза, целият коневръз потънал в земята. Юнакът възседнал на стола, който му подали, но столът също потънал в земята. Тогава той си свалил дрехата, послал я на земята и седнал на нея.» Виждаме как приказката дава представа за необикновената сила на госта. Тя уплашила многобройните нарти и те не посмели да му се противопоставят. Че разбиването на вратата с предницата на коня дало представа за намеренията на госта, се вижда съвсем ясно от това, което приказката казва по повод на това появяване на героя ѝ: «Братята се сетили, че Наджхеу е дошъл за сестра им.» Без съмнение ние се натъкваме на извършването на едно насилие, каквото прави и лудо-младото, когато разбива вратите на малката мома. И това проличало и от първите думи на госта: «Аз дойдох за вашата сестра — казал той на нартите — и ще я взема с добро или със сила» — една типична демонстрация на насилие при женитба чрез грабеж.
В една друга абхазка приказка се описва пък сватбата на най-стария от нартите — Химш, който искал да се ожени за една ацонка. Ацоните били съседи на нартите. Братът на девойката по никакъв начин не искал да се съгласи да даде сестра си на Химш. Тогава най-малкият от нартите, който бил и най-голям
73
юнак между тях, «събрал стоте конника и се отправил на път Дворецът на владетеля на ацоните се състоял от седем стаи. Сасръква блъснал с гърдите на коня си двореца и три от стаите му се съборили.» Така Сасръква спечелил жената на най-стария си брат.
И в двете приказки главното действуващо лице постъпва по един и същ начин, чрез типичното разбиване на вратите или на самия дворец. Присъствието на мотива в българските и абхазките приказки и песни показва ясно, че той е общ за тях и че е съществувал в една голяма област на юг от Черно море, която е свързвала България с Кавказ. Не знаем кога този мотив се е промъкнал или възникнал у абхази и българи, но общото в него за двата народа е не само разбиването на вратата или дома на девойката, но и обстоятелството, че то се прави от конник, който удря вратата с гърдите на коня си. Без съмнение това е един стар мотив и ние трябва да очакваме, че той се е развил много по-рано в една голяма област, обхващаща Северна Мала Азия, пък и югоизточната част на Балканския полуостров. И ясно е, че както българският, и абхазкият певец си е представял, че един юнак, един владетел чрез жеста на разбиването на вратата си показва мощта, така са си го представяли и певците на много други народи, живели в някогашната Византийска империя през средновековието. Но имаме ли наистина сведения през средновековието за подобен жест у юнака, който завладява един град, който да послужи за мотив в българските и абхазките предания, приказки и песни?
РАЗБИВАНЕТО НА ГРАДА. Ние видяхме, че в нашите песни разбиването обикновено юнакът прави, като удря едновременно портите от близница и с гърдите или дори със задницата на коня си, и със своя боздуган, т. е. с оръжието си. Нека сега припомним за онова писмо на трима византийски патриарси, в което те напомнят на император Теофил в 836 г. за сключения неблагоприятен за Византия мир с българския владетел Омуртаг в 815 г. от император Лъв V, писмо, което ни даде повод да наречем нашата книга «Медното гумно». Там между другото, като се разказва за предсказанието, което император Лъв получил от монаха Се-ватий, в него се подчертава следният пасаж: «На тебе ти предстои през цели трийсет и две години да управляваш и царуваш заедно със сина си, господин Константи, и ще победиш българите и ще забиеш ромфеята си сред България в медното гумно на техния аул.» Ясно е, че тук с един символичен жест иконоборецът прорицател си представя византийския император като завоевател на България. Видяхме, че аулът на българите всъщност е тяхната столица — Плиска. Очевидно забиването на ромфеята, т. е. меча, на владетеля в аула на българите не представлява един действителен жест, а един символ. Това е една формула
74
«забиването на ромфеята в аула», която е била популярна в първата половина на IX в., когато византийският човек си е представял по този начин чрез този символичен жест превземането на един град.
Че това е наистина така и че обикновеният човек във византийската столица, пък и въобще в империята си е представял по този начин превземането на един град от някой владетел, можем да се убедим много лесно, ако си припомним какво прави бащата на Омуртаг, българският владетел Крум, две години преди сключването на този мир, когато с войската си се намира пред стените на византийската столица. Двама писатели описват този исторически епизод с доста подробности, взети не толкова от очевидци, каквито е имало малко по стените на крепостта на Цариград, колкото от мълвата, която е описвала епизода, видоизменен и украсен, достигнал до писателите, преминаващ от уста на уста. Скриптор Инцертус, т. е. Неизвестният писател, е описал случката по следния начин:
«В дните на безбожния император Лъв българите стигнали чак до вратите на Цариград, без никой да излезе насреща им или да ги спре. И Крум според обичая си принесъл в жертва вън от Златните врата много хора и добитък. След това потопил нозете си във водата на брега на морето, натопил ръцете си, умил се, поръсил войниците си и приветствуван от тях, преминал между наложниците си, които му се покланяли и го възхвалявали. Всички гледали това от стените на града и никой ке се осмелявал да му окаже съпротива или да хвърли стрела срещу него.» Както е известно, тогава византийският император поканил Крум на преговори на брега на морето и му устроил засада, но не сполучил да го убие и фактически преговорите не се състояли.
Зад стените на манастира на Теофан Изповедник, който описва по друг начин същата случка, тя е достигнала в следния вид (503, 8): «Крум обикалял пред стените от Влахерните до Златните врата, показвайки своята мощ. Като извършил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадите пред Златните врата при морето, поискал от императора да забие копието си в самата Златна врата. А когато императорът не му позволил да направи това, върнал се в палатката си.»
Едва ли може да се съмняваме, че жестът, който българският владетел според Теофан Изповедник желаел да направи, е това, което улицата във византийската столица е разказвала. Едва ли Скриптор Инцертус, който е описал държанието на Крум с толкова интересни подробности, би пропуснал този епизод, ако той беше действителен. Хората са разказвали, че Крум е искал да забие копието си във вратата на Цариград, в смисъл че е искал да превземе града и че императорът не му позволил, т. е. успял да запази столицата. В тези символични изрази Геофан е видял конкретна случка и я е разказал по този начин в своята хроника.
75
Следователно това не е нищо друго освен фигуративни изрази от езика на византийското общество през първата половина на IX в.
Но сведенията, които разгледахме, за нас са важни по друга причина. В тях ние виждаме как хората по това време си представят официалното капитулиране на един град. Владетелят символично разбива вратата му. Девойката или малката мома са също владетелки на град, който трябва да бъде превзет от юнака с този символичен текст, означаващ завладяването на града. Без да влизаме в повече подробности, трябва да кажем, че безспорно разбиването на вратата на девойката е същият символичен жест, с който юнакът налага властта си не само над девойката, но и над града, който превзема.
ОДИСЕЯТА И БЪЛГАРСКАТА ЕПИЧЕСКА ПЕСЕН. И така почти всички основни мотиви, представени в сватбата в Одисеята, се срещат и в българските народни песни, макар че в тях нито една героиня и нито един герой не показват някаква тясна връзка с Пенелопа и Одисей. Между юнаците и девойките юнаци, между кралете и кралиците или кралските дъщери в българските песни и ахейските владетели и жените им има грамадна разлика и тя ни показва съвсем ясно, че българският певец няма нищо общо с тях. До него тези епически и легендарни образи са дошли по друг път. Епическите произведения на древността вън от Илиа-дата и Одисеята не са стигнали до нас, но сватбата със своите обичаи непрекъснато е съществувала и по повод на сватбите на много други херои на древния свят са се разказвали предания и приказки, пеели са се песни, в които са се явявали било същите мотиви, било подобни на тях. До тази жива традиция новодошлото население, съставено от българи и славяни, се е докоснало след установяването си на юг от Дунав през VII в. главно в онези територии, където новодошлите са живели в съседство със заварено население. От друга страна, самите наши прадеди са носели някои свои обичаи, които не са били много по-различни от заварените, имали са предания и легенди, както и всички съседни народи, които са се слели с тези, които са преминали у тях, и така постепенно е настъпило едно преливане на разни практики, свързани със сватбата, на разни обичаи и, което е още по-важно — на много епически и легендарни мотиви. Бихме ли могли да прокараме някъде една сигурна граница между онова, което славяни и българи са донесли, и онова, което са заварили тук при формирането на техните нови сватбени обичаи и сватбени мотиви в песните и преданията — ето въпроса, без разрешението на който ние не можем да си съставим една ясна представа нито за нашата сватба, нито за отражението ѝ в българския епос. Сватбената трапеза, облогът на нея, състезанието, стената от човешки трупове, та дори може би и разбиването на вратата са мотиви, които
76
могат да бъдат наследени от древността в българските сватбени обичаи, но могат и да са възникнали по съвсем самостоятелен път, а възможно е също така върху някои близки обичаи и мотиви, които са съществували в България, да са били пренесени сходни практики и мотиви от онези, които са били запазени в средновековна Византия от древността.
С тези мисли и идеи ние се обръщаме към останалите мотиви в българските народни песни, които са ни познати и в древността. Разбира се, когато говорим за древната традиция у нас, ние трябва да имаме предвид, че траките винаги са били един посредник, който най-лесно е могъл да предаде и много от онези обичан и мотиви, които не са само тракийски, а са се срещали в целия древен свят било поради разнасянето им от гърци и римляни във всички земи около Средиземно море, особено по време на римската и ранновизантийската епоха, като техни, било от усвояването на чужди обичаи.
Без съмнение в такъв случай трябва да си зададем още един важен въпрос. И той е: само поетични мотиви от Одисеята ли се явяват във връзка с българската сватба в нашия епос, или има и други предания, които нямат нищо общо с Омировия епос, но които са проникнали у нас от древния свят. Именно на подобни предания и мотиви е посветена следващата глава за златната ябълка.