Глава 15. СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ И ГЕРМАНО-СКАНДИНАВСКИТЕ САГИ
«Думите на Регин», «Думите на Фафнир» и «Думите на Сигрдрива»
«ДУМИТЕ НА РЕГИН», «ДУМИТЕ НА ФАФНИР» И «ДУМИТЕ НА СИГРДРИВА». От епоса, който се е развил у германци и тюрки по времето на Атила и по-късно, до отделянето на германците от тюрките, до нас не е дошло нищо. Ние познаваме този епос от Бремето на неговото много по-късно развитие у всеки елин народ поотделно. Най-стар е германският епос, такъв, кактвто е отразен в «Песен за нибелунгите» от втората половина на XII в., или такъв, какъвто е записан през втората половина на XIII в. От останалите два епоса най-старите записи на тюркския епос са от XVI в., но главно от по-късно Ереме — от XIX и XX в. От последните два века са и българските песни. Времето, когато тюркският епос е бил в допир с германския, е между V и VIII в., а когато славянският български епос е могъл да бъде в контакт с германския, е вероятно между IX и XI в.
Дотук разгледахме много мотиви, общи за германския и българския епос, главно във Еръзка със сватбените игри и подвизи. Те показват ясно тези иръзки, колкото и това да изглежда на пръв поглед невероятно. Но тогава естествено е да си зададем въпроса, няма ли и други общи мотиви, какъвто е например прегръщането на черепа на неприятеля в чаша, които като него да потвърждават дългото съществуване на подобни връзки.
Под трите заглавия: «Думи на Регин», «Думи на Фафнир» и «Думи на Сигрдрива», се крие, както изглежда, една по-стара германска сага, от която те са произлезли. Всяка от тези три саги е продължение на предишната. С третата от тях ние вече се занимахме веднъж. Предопределената на Сигурд жена в нея не е Брунхилда, а валкирията Сигрдрива. Наказана от Один да спи и лишена от доверието му, тя се заклела, че ще се ожени, но за най-силния мъж. Това е Сигурд. Той идва и я събужда и тогава тя му обяснява значението на руните. Но до този епизод Сигурд достига след разни фантастични приключения, описани в предишните две саги. Ето съдържанието им.
355
Сигурд дошъл при конете на Хялпрек и си избрал кон, който се нарича Грани. Тук го чакал Регин, син на Хрейдмар, който владеел крайбрежието. Регин бил джудже и магьосник. Той станал учител на Сигурд и го обикнал много. Веднъж му разказал следната случка от живота на семейството си. Трима аси (богове) — Один, Хенир и Локи, дошли при водопада Андвари, наречен по името на джуджето Андвари, което живеело там по волята на норните, преобразено в щука. Във водопада живеел и Отр, брат на Регин, преобразен на видра. Той се хранел с риба, когато Локи хвърлил камък и го убил. Тримата аси одрали кожата на видрата и я взели със себе си. Те продължили пътя си и поискали гостоприемство от бащата на Отр, Регин и Фафнир — Хрейдмар. Но Хрейдмар познал кожата на сина си и поискал възмездие според кръвното право. Боговете изпратили Локи да търси злато, за да обезщетят бащата на убития Отр. Локи намерил богинята Ран, взел от нея мрежа и отишъл на водопада. Той хвърлил вълшебната мрежа на Ран във водите му и хванал в нея щуката Андвари. Андвари бил наследил от баща си Густ голямо съкровище от златни накити. Принуден насила да го даде, той се опитал да скрие един златен пръстен, но Локи му го взел. Той се върнал с всичкото злато при боговете и заплащането станало така.
Боговете най-напред напълнили кожата на видрата със злато. След това те я изправили на краката ѝ и започнали да трупат злато върху видрата, докато я затрупали цялата. Останал да се вижда само един косъм от мустаците ѝ. Хрейдмар обаче не приел откупа, докато боговете не покрият и него. Тогава Один взел от Локи скрития от него пръстен на Андвари и покрил косъма. Но когато Андвари дал съкровището си, той проклел всички, които ще го притежават, като почнал от Хрейдмар и стигнал до осемте му по-късни притежатели, които загиват в «Песен за нибелунгите». Оттук се вижда, че съставителят е познавал легендата, която е развита в «Песен за Нибелунгите» и е взета от по-стари саги.
Когато Хрейдмар получил съкровището, Локи го предупредил за проклятието на Андвари, но конунгът не обърнал никакво внимание на това. След това Регин и Фафнир, двамата гноми и змейове, поискали от баща си своя дял от обезщетението, дадено за убиването на брат им. Но Хейдмар отказал да им го даде. Тогава те двамата убили баща си, но Фафнир турил ръка на цялото съкровище. Регин поискал от него половината, но Фафнир отказал да му я даде. Тогава Регин започнал да подбужда Сигурд да убие Фафнир.
«Думите на Фафнир» продължават разказа. Сигурд и Регин отишли в Гнитхейд и намерили там при водопойното място следите на Фафнир, който отивал там да пие вода. Сигурд изкопал яма по пътя му и се скрил в нея. Когато Фафнир изпълзял, той
356
изригвал отрова и тя попадала на главата на скрития в ямата Сигурд. Тогава Сигурд го пронизал с меча си и Фафнир, удряйки земята с главата и опашката си, умрял.
Но докато още бил жив, Фафнир води дълъг разговор със Сигурд, в който обвинява Регин, че се готви да убие Сигурд, за да заграби съкровището. След това Регин дошъл да пие кръв от раната на брат си и поръчал на Сигурд да опече сърцето на Фафнир на огъня, за да го изяде. Сигурд му казал, че няма право да пие от кръвта на Фафнир, защото нямал никакви заслуги за смъртта му, но Регин отговорил, че всъщност Сигурд убил Фафнир с меча, който той му направил. Сигурд турил сърцето на змея да се пече и опитал с пръста си дали е готово, но се опарил и несъзнателно близнал пръста си. Кръвта от сърцето на змея му дала дарбата да разбира езика на животните и той чул синигерите над главата му, кацнали на едно дърво. Те казвали, че Регин се готви да убие Сигурд, след като изяде сърцето на брат си. След това синигерите променили темата си и започнали да говорят за Сигрдрива, намираща се
във висок дворец
на върха Хиндарфил,
цял опасан
отвсякъде с огън.
Мъдрите хора
го построили.
Разтлените пламъци
разсявали тъмата.
После Сигурд влязъл в желязната къща на Фафнир, която била под земята. Там той намерил и натоварил съкровището на Фафнир, прокълнато от Андвари, в два сандъка. В съкровището влизали и златната му ризница и шлемът «Страшилище». По-нататък в сагата се разказва, за срещата на Сигурд със Сигрдрива, която той намерил, окована в ризницата си, с шлем на главата, да спи непробудно в ограда от щитове.
Един от мотивите, които искаме да разгледаме тук, е змеят в германските саги, тъй като той играе значително роля и в българските песни.
ЗМЕЯТ ние разгледахме вече нашироко в «Медното гумно на прабългарите» и тук ще се спрем само на онези аспекти, които той има в германските саги. Описвайки Регин, сагата «Думите на Регин» (с. 275) казва: «Регин, синът на Хрейдмар, бил най-изкусен от хората и джудже на ръст. Регин бил мъдър, свиреп и владеел магията. Той станал възпитател и учител на Сигурд.» По-нататък, като се говори за брата на Регин, самият Регин разказва: «Аз имах брат — Отр. Той често плаваше във водопада в
357
образа на видра.» Така ние виждаме, че гномът джудже, т. е. в антропоморфен образ, може да се превръща на друго същество — тук на видра. По същия начин норните отредили на гнома Анд-вари да живее във водопада като щука. В «Думите на Фафнир» сагата (с. 279) започва със следното описание на Фафнир: «Той оставил следи, когато пълзял към мястото за водопой. И когато Фафнир изпълзял към съкровището си, той изригвал отрова, която падала по главата на Сигурд.» По-нататък, когато Сигурд пронизал с меча си Фафнир, змеят започнал да се разтръсква «и започнал да бие с главата и опашката си» земята. Така ние виждаме тримата синове на един конунг ту в образа на гноми (джуджета), ту в образа на чудовищни змейове, ту превърнати в други животни — във видра. Освен това въпреки малкия си ръст като хора те са силно надарени и владеят магическите науки. Те са пазители на съкровища, които им попадат по различен начин и обичат златото. Този образ на змея в германските саги би могъл да се допълни много добре с описанието на змея в «Беовулф». Това описание се отнася към VIII или IX в., когато са били съставени сагите, по които е била написана поемата от около 1000 г. В началото на тази поема е вмъкната и легендата за Скилд Скевинг, представен като подхвърлено дете. След това се описват борбите на Беовулф с две фантастични чудовища, които живеят в морето. Първото — Грендел, излязло на брега и унищожило селищата на датчаните. Всички побягнали и дворецът опустял. Беовулф дошъл с кораб и започнал борбата си с Грендел, но когато успял да го убие, се явило още по-страшно чудовище — майката на Грендел. Беовулф успял да убие и нея и заедно със своите гаутн се върнал на скандинавския бряг, от който бил дошъл. Но тук се появило ново, още по-страшно чудовище, този път на сушата, един змей.
Едно богато езическо семейство било оставило голямо съкровище. Но когато и последният му представител умрял и никой не знаел за останалите богатства, змеят си присвоил правото да го пази (стих 2210):
Един дракон тогаз,
изчадие на мрака,
станал пазител
на съкровището скрито
във непристъпни планини,
по стръмен камънак,
из който скитането
за човека е забранено.
Само веднъж към тези
езически богатства
някакъв си смъртен
успял да стигне.
358
И докато умореният пазач
безгрижно спял,
успял крадецът
да задигне златна чаша —
това началото е за беди,
причина за
нещастия човешки —
съдът безценен.
Змеят се разсвирепял и не позволявал на никого да се доближи до съкровището. По-нататък змеят е описан само като чудовище. Той никога не взема човешки образ.
Тъй незаритото имане
известно станало
на змея стар,
гади на гола,
гладколюспа.
Над планините той
летял във мрака
като палещ облак
и всявал ужас
в хорските души.
Било му поверено
в езическите гробища
да пази златото,
макар че нямал
полза от това,
и триста зими
за хората бил бич.
Тогава Беовулф съссвоитеЗгаути предприел цял поход против змея.
Той бил с щит,
с ризница и шлем,
горд войн,
пълен със сили
и с храброст.
Преминал той през
планините сиви.
Страхливецът избягнал би ги,
но вождът, победител
в много битки,
където с вражи войски
се сблъскал с грохот,
потеглил бърво.
359
Така поетът стига до срещата на Беовулф с чудовището. Също както българските змейове, то живее и се крие в планината, където има дупка. И то е също огнедишащо (стих 2550):
Той устие видял
в скалите, от което
като поток от жар
се вдигал огън,
преграждащ достъпа
към земните недра.
И никой не могъл
да влезе безнаказано
в дълбокото подземие,
да проникне в пещерата
през огнения дъх
на змея разярен.
Предаваме по-голямата част от песента, за да се види ясно с колко подробности работи поетът. Така най-добре може да се почувствува схематичността на българските песни. Описанието продължава по същия начин и по-нататък:
Тогава на разярения
ведерски вожд
от гърлото се боен
вик изтръгнал
и във теснините
със гръм отекнали се
бесни думи.
Викът разпалил
стража на златото.
Той чул ревът:
не бил молба за мир,
а зов за бой.
Из пещерата първо
изскочил като дим
дъхът зловонен
на червея могилен
и скалите разтърсил.
Могъщият гаут,
покрит от щита,
пред устието стоял,
додето тази гад,
влачейки се,
се виела в тъмите
към мястото на боя.
Мечът двуостър бляснал —
360
наследство старо.
Издигнал го в ръка
конунгът. И двете
сърца еднакво
закипели в миг
от страх и от омраза.
Той държал готов
спасителния щит.
Застанал близо
вождът на войската,
за бой готов.
А пък в туй време
из пещерата,
навит на кръгове,
срещу съдбата си
излязъл змеят.
На война се сторил
щитът отбрана
ненадеждна
за душата и телото,
не каквато би желал
юнакът. Вече
съдбата няма да го пази
във двубоя,
в борбата за победа.
Тогава върху змея
стоварил въждът
своя меч гаутски,
изкусно изкован
от старите конунги,
но косо по костта
се плъзнало желязото.
По-нататък в поемата продължава още дълго описанието на боя със змея, а след това и на съдбата на Беовулф. Върху цялото описание без съмнение тежи преди всичко вкусът на поета, който преработил преданията. Но виждаме, че характеристиката на змея е почти същата, каквато е в българските песни.
БОРБАТА СЪС ЗМЕЯ. Трябва да обърнем внимание, че както германският певец се обръща при описанието на борбата със змея към най-популярния герой — Сигурд, и българският певец намира един популярен герой — детето юнак. В една такава българска песен самото то носи името Змейче Михаилче и е представено да се бие с триглава ламя, която напада сватба (СбНУ, 43, № 62):
361
Разсърди се хала троеглава,
кат удари глава огньовита,
кат ги удря с този ясен огън,
та погори китени сватове.
Кат я виде дете Михаилче,
повърна се дете наназаде,
та си запре този ясен огън
да не гори китени сватове.
Разсърди се хала троеглава,
кат удари дете Михаилче,
удари го с този ясен огън,
изгори му този морав кожух
и на коня това синьо седло,
и на коня гривата опърли.
Разсърди се дете Михаилче,
защо му е конче угрозила,
като ритна конче Колушанче,
та изрипна с конче каде нея,
кат отклопи сабя дамаскина,
та погуби хала троеглава:
съсече я на седем делове,
погуби я у Богданска земя.
Халата тук е представена като огнедишащ змей, който обгаря всичко наоколо като змея в «Беовулф». Разбира се, действието тук — борбата със змея, е пренесено в съвсем друг сюжет — сватовете отиват да вземат невестата и биват нападнати от змея. Дете Михаилче се бие с чудовището, но не за да заграби съкровището на змея, а за да спаси невестата за младоженеца. Това е почти постоянният сюжет на двубой между юнак и змей, хала или ламя в българските песни. Пак на сватба и в същото положение е представен синът на Крали Марко — Огнян, който също в някои песни се нарича дете и дори името му се дава като умалително — Огнянчо. Певецът и при тези песни избира винаги същия момент от сватбата, когато сватбарите се връщат от дома на невестата и я водят към дома на юнака. В една от песните, на които герой е Огнянчо, действието се развива по подобен начин (СбНУ, 53, № 373), но боят между юнака и змея става със змея, който пази златната ябълка. Певецът описва как Огнянчо тръгнал, когато първи петли пропели, и стигнал до тесни клисури. Конят на юнака го предупредил за опасността, която го очаква.
Доде коньо това да го реди,
излезнала змия със три глави.
Една глава до змея се влачи —
нея коньо със копита скина.
Що летеше право към Огняна,
362
нея коньо със душа умори.
Огнянчо ѝ глава отрезало.
А що лети право къмто него,
тая глава със сабя отреза.
Преминали през тесни клисури.
Последната песен спада към редките случаи, когато юнакът не измамва змея, а се бие с него и го побеждава и след това се среща и със самодивите, преди да е откъснал златната ябълка. Но при всички песни и от двата вида — и когато отива за златната ябълка, и когато пази невестата, юнакът среща змей, който е винаги само в образа си на огнедишащо чудовище. Той е такъв, какъвто го намираме и в «Беовулф».
МЕТАМОРФОЗАТА НА ЗМЕЯ в човек в германските саги става, когато змеят влиза в общение с хората. Той е мъдър и дори може да бъде учител на Сигурд. Но той е и хитър. В «Беовулф», където той е винаги във вечна борба с хората, пази своя змейски вид. Но Фафнир оставя своя антропоморфен външен вид и се превръща в змей, когато трябза да брани съкровището си от хората или когато влиза в борба със Сигурд. Регин, който не е представен в борба с хората, не приема външен вид на змей. Подобно превъплъщение на змей в човек и обратно се наблюдава и в българските песни, но, разбира се, с известна разлика. В българските песни змеят общува с хората само когато желае да завърже любовни връзки с някоя девойка. Тогава той показва и необикновената си хитрост. Той харесва една девойка и иска да я направи своя жена, като се мъчи да я спечели или по нейно желание, или със сила.
За да спечели девойката, змеят се явява пред нея като красив и богато облечен младеж. В една песен (БНТ, 4, с. 205) една мома се хвали, че няма ергенин, който да може да я излъже. Змеят в близката планина научил за хвалбите на девойката и решил да я прелъсти. И от този момент певецът ни го описва като човек. Той си сресал грижливо косата, облякъл си «деменлия» риза и бяло глушче и отишъл на седянка. Промъкнал се при девойката и успял да я излъже. Но змеят разполага и с голяма физическа сила и в такива случаи певецът го представя като юнак, и то на зряла възраст. Използувайки силата си, той грабва девойката, която му харесва и която не може да му се противопостави. Тя иска да го убеди да я остави да се върне вкъщи и започва с думите, че двамата не си подхождат един на друг.
В една песен Граовка девойка започва разговора си със змея със следните думи (СбНУ, 43, № 118):
363
— Леле, змейо, леле горянине,
горянине, змейо, огнянине.
аз не смея, змейо, да те гледам,
а камо ли, змейо, да те любя.
Коня яздиш като планината,
кожух носиш като тъмен облак.
Като думаш, земята се тресе,
като ходиш, като ветър фучиш,
сабя носиш като люта змия!
В думите на девойката се противопоставят два образа: огнедиша-щият змей — огнянин, живеещ в гората — горянин, и юнакът конник с кожух и сабя. Ясно е, че певецът вижда змея в същите превъплъщения, които той има и в германските саги: антропоморфен образ и дори джудже и змей чудовище.
ЗМЕЯТ МАГЬОСНИК. Магьосническото изкуство на змея в германския епос има много паралели и в българските песни. В много от тях змеят си взема либе, но не змеица, а девойка. Той не дава на жена си да отиде на гости у близките си, но има случаи, когато не може да ѝ откаже: жени се някой от братята ѝ. Те поканват сестра си, като ѝ оставят на определено място бъклица с вино. Змеят се съгласява да я пусне, но при условие, че ще присъствува и той на сватбата невидим. Тогава той се превръща в цвете, китка или колан, които жена му трябва да носи на себе си. Тя се отървава от змея, като хвърля предмета, в който се е превърнал, в огъня. Но понякога тя намира и друг начин да се отърве от него, използувайки неговите познания върху магията. Змеят знае разделните билки, с които могат да се разлъчат влюбени. Жена му го пита как могат да се отделят един от друг бик от крава. Тя научава средството и го прилага към самия него. Това става така. Тя или го залива с отвара от разделни билки, или ги вшива в дрехите му, или ги поставя в плънката на зелник, който е приготвила за него. Епизодите са съвсем различни от тези в германските саги, но за всеки е ясно, че змеят познава добре магическото изкуство.
ЗМЕЯТ КОВАЧ. В германските саги змеят е пазач на големи съкровища и на скъпи златни накити. Но той се представя и като майстор, който може да кове скъпи неща. В «Думите на Регин» се казва: «Регин направил меч на Сигурд, който се наричал Грам. Той бил толкова остър, че Сигурд го потопил в Рейн и пуснал по течението му чепка вълна. Мечът срязал вълната като вода. С този меч Сигурд разсякъл наковалнята на Регин.» Така виждаме брата на змея Фафнир — Регин, като изкусен ковач. В подземния дом на Фафнир Сигурд намерил цялото богатство на змея: «Там Сигурд намерил много злато и напълнил два сандъка. Той взел шлема страшилище, златната ризница, меча Хорти и много съкровища. И всичко натоварил на Грани. Но конят не искал да
364
тръгне, преди Сигурд да се качи на него.» Така в нашата сага змеят е не само пазител на съкровища, но той има брат, който е също змей и се занимава с коване на оръжия и скъпоценности. Представите за змейовете като пазачи на съкровища съществуват и в много български предания, песни и приказки. В епоса, обикновено при сватбата, змеят напада сватбарите, накарва ги да оставят деиойката, която водят, и взема всички дарове на сватовете. Така народният певец си представя постоянния приток на богатства у змея. Епизодът го има в десетки песни, в които за разлика от германските саги певецът свързва змея с девойката. В други песни обаче змеят сам си открадва девойка, която не го желае за мъж. Обикновено тя се мъчи с хитрост да избяга. И започва да изрежда разни накити, които си е забравила вкъщи, и моли змея да я пусне, за да си ги вземе. Змеят обаче не се поддава на хитруванията на девойката. Той има готов отговор, който ѝ повтаря (СбНУ, 43, № 119):
Аз си имам брата коюмджия,
той на тебе гривни ще направи,
ще направи тия златни гривни
и от твоите по-добри ще бъдат.
Виждаме, че и в българския епос змеят има брат, който се занимава с ковачество. Така, макар че борбата със змея е пренесена върху друга основа — открадването на девойка, тези стари черти на змея ковач са запазени и в българските песни. Всичко това едва ли е случайно съвпадение. Представите за змея в германския и българския епос са много по-близки, отколкото изглежда обикновено.
СЪРЦЕТО НА ЗМЕЯ. Когато Сигурд пече на огъня сърцето на убития Фафнир, защото Регин иска да го изяде, и облизва опарения си пръст от кръвта на змея, сагата разказва: «Но когато кръвта от сърцето на Фафнир попаднала на езика му, той започнал да разбира езика на птиците. Тогава той се ослушал в цвърченето на синигерите.» От тяхната песен той научил две неща. Първото е, че Регин се готви да го убие и затова той убил Регин. Второто е, че на него, на Сигурд, му предстои да се ожени за Сигрдрива. В германските представи сърцето на змея е причина за едно чудо и това чудо е свързано със сватбата на Сигурд, която е предопределена да стане. В българския епос нещата се развиват по съвсем друг начин, но същата връзка съществува и в това можем да се убедим много лесно. В една песен ламя напада една сватба. Дете Малечково се бие с ламята, за да спаси невестата (Миладинови, 59):
365
Ми изтаи сабя дамаскина,
со сабя по гърло я сече,
со боздуган во сърце я парат.
Щчо да видит — чудо и големо!
В бело сърце — три рала сватои,
по сватои три млади зетои,
по зетои — три млади невести!
Сите ми се чудо зачудили!
Ето че и в българските песни сърцето на змея е нещо загадъчно и крие всякакви чудеса. В него са затворени участниците във всички сватби, които халата е погълнала, когато сватове се опитали да и се съпротивляват. Наистина тук чудото е съвсем различно, защото змеят в българските песни получава роля, каквато в германския епос няма. От опитите му да краде девойки идват нападенията му на сватби, когато сватовете водят със себе си невестата. Погрешно е обаче да се мисли, че мотивът за змея и научаването на езика на животните не се среща и в българския фолклор. Сигурд научава езика на птиците, вкусвайки кръвта на змея. Нека да видим как става тога в българските представи.
ЕЗИКЪТ НА ЖИВОТНИТЕ. Всъщност с вкусването на кръвта на змея, т. е. с влизане в допир с нея, Сигурд чрез езика на животните, който почва да разбкра, спасява живота си. Все благодарение на това той намира и подземния дом на Фафнир и прибира прокълнатото му съкровище, което след това става причина за избиването на най-големите юнаци. Все благодарение на разбирането на езика на птиците той открива и предопределената му за жена валкирия Сигрдрива.
Един много подсбен на този сюжет, повтарящ много от мотивите на германската сага, е развит в една българска приказка, известна в многобройни и различни варианти. Ето един от тези варианти.
Веднъж един овчар видял запалена купа сено, от която една змия напразно се мъчела да избяга. Тя помолила овчаря да я спаси, но той не смеел, защото се страхувал да не го ухапе. Най-после той я съжалил и проснал тоягата си. Змията попълзяла по нея и се увила около шията му. Овчарят се уплашил, че ще го ухапе, но тя удържала думата си и дори поискала да отидат заедно при баща ѝ — царя на змиите, за да го награди той за спасението на дъщеря му. Змията настояла овчарят да иска като единствена награда царят на змиите да му даде дарбата да разбира езика на животките. Напразно старият змей увещавал момъка да не иска това. Той му казал, че трябва да крие от всички, че разбира езика на животните, защото иначе ще умре. Овчарят не отстъпил. Змеят тогава му духнал в устата и овчарят
366
тръгнал да си върви, като получил способността да разбира животните.
Макар сюжетът на българската приказка да е преработен в друга насока и овчарят да е представен като спасител на змията, вместо да я убие, виждаме, че и в българската приказка има две змии, както в германската сага. И в българската приказка змеят дава дарбата да се разбира езикът на животните, както в германската сага.
По-нататък в българската приказка първото приключение на овчаря се развива така. Легнал да спи под едно дърво, също като Сигурд, той чува птиците, тук врани, да се разговарят, че под дървото има скрито имане. Овчарят го изкопал и така станал богат човек, също както Сигурд, който прибрал по подобен начин съкровището на Фафнир. И в двата случая това става благодарение на разбирането на езика на животните.
След като бил и Регин, Сигурд чул на дървото над него синигерите да се разговарят за бъдещата му съдба. Те разговаряли за огнения вал, който трябвало да премине Сигурд, за да стигне до предопределената му за жена Сигрдрива. Тя лежала там, приспана от Один, и той трябвало да свали доспехите ѝ, за да я събуди. Българската приказка тук е вмъкнала повече епизоди, както следва. Овчарят се върнал вкъщи и чул как кучетата му се готвят да изоставят стадата му на вълците и само едно старо куче не било съгласно с тях. Той наредил да избият непокорните кучета. Но жена му искала да разбере защо той направил това. Напразно той я уверявал, че ако ѝ каже защо, ще умре. Тя настоявала, докато най-после той чул петела. Петелът му се подигравал, че не може да накара една жена да го слуша, докато той принуждавал многобройните си жени да му се подчиняват. По примера на петела и овчарят се разправил с жена си. Така в българската приказка разбирането на езика на птиците помага на овчаря да уреди отношенията с жена си. Разбира се, това не става, както в германската сага, но пак епизодът е развит във връзка със съпругата, в единия случай вече оженена по-рано, в другия — бъдеща.
Колкото и да са различни двата сюжета, те са построени върху един и същ мотив. Героят и в двата случая научава езика на животните от змея и това му дава съкровище, прави го богат и става причина да уреди и семейните си работи. Ясно е, че шестте века, които разделят записването на германската сага от българската приказка, са достатъчно дълъг период, за да се отдалечат двете народни произведения едно от друго, но също така е ясно, че те са свързани с един по-стар общ мотив. Той е бил разработен в двата случая в различно време, в различна среда и при съвсем различни условия. Сагата е предназначена за среда, съвсем различна от тази, към която е отправена приказката.
367
ЗМЕЯТ В «ДИГЕНИС». Съществената разлика между змея в българските песни и в германския епос се състои в това, че българските песни представят това свръхестествено същество в любовни връзки с девойката. Когато той се увърта около нея, за да я измами и отвлече, той е в човешки образ. След като стане това и той я грабва, в борбите с мъже той има вече своя змейски образ. Метаморфозата, която змеят преживява, превръщайки се в човек, е главно във връзка с неговите любовни приключения или с женитбата му. Нека видим сега как е представен змеят във византийския епос «Дигенис», където един подобен епизод е вмъкнат в шестата песен. В основата му стои без съмнение някаква византийска сага, преработена от поета, създал поемата.
Поетът поставя самия герой да разказва случката. Той и жена му Евдокия се намирали във войнишката му шатра, която била опъната близо до един извор. Докато Дигенис лежал в полудрямка, Евдокия излязла навън (6, 65):
При извора отишла за вода, била поожадняла
и с радост в хладните струи нозете си топнала.
Но ето че пред нея змей като красив младеж застанал,
желаел да я прелъсти със красотата си измамна.
Тя се сетила кой е той и бързо казала на змея:
— Да ме измамиш, змейо ти, недей напразно се надея!
Мъжът ми спи наблизо тук, унесен в дрямка сладка,
но стане ли и те съгледа той, жестоко ще изпатиш!
Пред мене се намира змей — тя тихо си казала, —
аз образа на звяр такъв до днес не съм виждала.
Да я насили искал той и върху нея се хвърлил.
— О, помощ, господарю мой, от тоя звяр ме отърви! —
аз чух. Тревожният ѝ вик сърцето ми прободе,
насилника видях веднага, щом скочих от леглото.
А изворът сълзеше там, от шатрата ми недалече,
и бързо се спуснах към него, вдигнал в ръката меча.
Кат птица по небето синьо понесох се към него в миг
и щом към него се насочих, прие той зверския си лик.
Чудовище ужасно стана със ръст, речи, огромен,
грамадните му три глави изригваха безспирно огън.
И всякоя една от тях във страшни пламъци гореше,
с телото си страхотен грохот издаваше, като пълзеше.
И дървесата разлюля, земята страшно се разтресе,
във въздуха трите глави дебелият му врат понесе.
Телото му в опашка остра минаваше назади,
разтягаше се ту напред, ту свиваше се на грамада,
додето най-подир въз мен със цялата си тежест падна,
но настрани отскочих аз и бързо го нападнах.
Запазил смелия си дух, отгоре с меча го стоварих
и с страшна сила при това през шията го тъй ударих,
че срязах трите му глави. Съборен на земята,
безсилно продължи той само опашката едва да клати.
368
Две особености са характерни за змея в «Дигенис»: метаморфозата му от човек в змей и очевидно обратното и, което е по-важно, защото се среща в българските песни и го няма в германските саги: любовните отношения на змея с жената. По този въпрос не можем да кажем нищо повече. Но ние вече казахме по-горе много пъти, че поемата «Дигенис» е писана около 1000 г. по византийски саги, съществували през IX—X в. Следователно метаморфозата на змея, позната ни добре от германски саги също от IX—X в., но записани по-късно, е съществувала и във византийския епос в същото време. Много по-важно за нас обаче е съществуването на представата за връзките на змея с жената по това време.
Представляват ли превъплъщението на змея в човек и връзката на змея с жената антична традиция във Византия? И да, и не. Защото ние знаем, че тракийската религия дава значителна роля на змията, тъй като Зевс, преобразен на дракон, се вмъкнал в леглото на Персефона, преди тя да стане жена на Адес, и от тази връзка се родил Дионис. Ние знаем, че същата легенда била приспособена и за Александър Велики. Неговата майка — Олимпиада, го родила от връзката си с една змия, в каквато се бил превърнал уж Зевс-Амон. Всичко това показва, че митове с подобно съдържание са били разпространени у траките и това ни дава основание да мислим, че и в случая със змея в «Дигенис» може да се търси антична традиция. Легенди от този вид са били подхванати и разпространени и от новодошлите в VII в. славяни. За новодошлото население във Византия метаморфозата на змей в човек, връзките на този човек с жена и женитбата му за девойка, са чужди, защото то не е възпитано в духа на тези предания, според които антропоморфното божество се превръща в змей. И то е търсело някакво логично обяснение — змеят е по-способен от обикновения човек. Той познава магическите средства, с които един човек се превръща в друго същество. Абсолютно същото наблюдаваме и у германците, които обясняват превъплъщаването на човек в змей и на змей в човек с познанията му върху магията.
У германците дори е настъпило още по-голямо смесване на представите в това отношение. Конунгът Хрейдмар има трима синове, от които двамата — Регин и Фафнир, са змейове, а третият — Отр, е видра. Андвари, който не им е роднина, но също е джудже, пък живее във водопада си, превърнат в щука. Изглежда, че подобни превъплъщения са били добре познати и в България. Когато епископът на Кремона, известният Луидпранд, бил приет като представител на германския император в Цариград по времето на българския цар Петър, той описва и българската делегация при византийския двор. Когато говори за семейството на
369
Петър, той споменава и за неговия брат Венеамин, или Боян, който бил известен с това, че се занимавал с магия. Според Луидпранд (3, 29) «той толкова я бил изучил, че можел да се превръща от човек във вълк или в какъвто поиска звяр». Това известие от средата на X в. ни показва съвсем ясно, че легендите за тези магически метаморфози на човек във вълк, в мечка, в змей са съществували в България и че едно духовно лице с високо положение, каквото е пратеникът на германския император, въпреки християнството си е могло да вярва в съществуването на подобни превръщания. Пък в тях са вярвали очевидно и в самата византийска столица. И това показва ясно, че тази тема ще е съществувала и в българските «бесовски песни» по същото време, по което тя се явява във византийския епос и в германските саги.
Но това, което трябва да подчертаем дебело, е, че развивайки се във Византия, старият тракийски мотив, в който основната черта на змея е неговата метаморфоза в човек, колкото повече се е разпространявал на северозапад, толкова повече е загубвал характера си и ставал необясним за германците, като се отдалечавал от стария си облик. Заслужава обаче да добавим тук и друго. Комплексът от мотиви за метаморфозата на змея, за брата на змея, който е ковач, за сърцето на змея не са единствените мотиви, общи за тази тройна сага и за българските песни. Много по-интересен е уводният мотив в «Думите на Регин» — един мотив, свързан с владетеля, държавата и религията, почти като медното гумно. И затова ще кажем няколко думи и за този мотив, с който сагата фактически започва.
ВЪЗМЕЗДЯВАНЕТО. С това име означаваме всъщност заплащане на. обезщетение за пролятата кръв. Това е основният сюжет на «Думите на Регин», където самият Регин описва смъртта на преобразения във видра негов брат Отр. Бащата Хрейдмар и братята му искат обезщетение от тримата аси, които го убили — не само да напълнят кожата му със злато, но и като изправят на крака животното, да я затрупат. А сам Хрейдмар следял така строго боговете да изпълнят желанието му, че когато един косъм от мустаците на видрата останал да се подава, непокрит със злато, той поискал да покрият и него. Боговете плащали с откраднатото злато на Андвари. Затова и върху съкровището тегнело проклятието на Андвари и преминало върху новите му собственици:
Това злато,
което бе на Густ,
да донесе смъртта
на двата брата,
да донесе гибел
на осемте юнака,
да не стигне до никой
моето съкровище.
370
Густ е бащата на Андвари, двамата братя са Фафнир и Регин, а осемте юнака — следващите притежатели на съкровището — Сигурд, Гунтер и братята му и последен — Атли. Така преданието за съкровището на Андвари се свързва с легендата за убиването на двата змея от Сигурд, две легенди, които първоначално са били чужди една на друга.
Заплащането на възмездие от боговете не е само откупване на асите. То представлява издигането на един принцип от обичайното право в строго спазван закон, който важи не само за смъртните, а и за боговете. Те са извършили убийство, пролели са кръв и трябва да заплатят откуп на роднините на убития. Но това заплащане става, както става заплащането при разменна търговия. Всеки от участниците в сделката натрупва стоката си накуп и прибавя или вади от купа, докато постигне съгласие с другия. Затова се употребява и глаголът «купя», «купувам», което не значи търгувам първоначално, а значи «трупам накуп». Същият начин се използува и от Хрейдмар при определяне на обезщетението. В случая мотивът е очевидно приказен. Той иска за убийството на сина му боговете да платят толкова, че да затрупат не кожата, а цялото тяло на видрата със злато. И той не отстъпва нищо от искането си. Косъмът от мустаците на видрата трябва да се покрие.
В «Медното гумно на прабългарите» ние дадохме два подобни случая. Нека сега ги разгледаме отново в светлината на германските паралели. В 705 г. българският владетел Тервел оказва подкрепа на бившия византийски император Юстиниан II. Той тръгва с войската си към Цариград заедно с Юстиниан, стига до византийската столица и там дава възможност на Юстиниан, който се вмъква през водопровода в Цариград, да свали приемника си и да си върне трона. Според Теофан (374, 16) «Юстиниан дал на Тервел много дарове и знаци на цесарската власт и го изпратил с мир». Никифор, който дава повече подробности в церемонията (42, 1), пише: «Юстиниан го надарил с много дарове и го изпратил в страната му.» Всъщност и двамата хронисти говорят за отплатата на Юстиниан към Тервел за положените усилия и дадените жертви. Двамата хронисти са писали около сто години след събитието. Три века по-късно същото събитие е предадено в лексикона «Суидас», като е използуван очевидно един приказен извор, в статията под наслов «Българи» със следните думи:
«При носообрязания Юстиниан (понеже при свалянето му от трона му бил отрязан носът) вождът на българите Тервел бил на върха на благополучието си. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ираклий, били негови данници.» Авторът на статията в лексикона свързва българския владетел Тервел с две съ-
371
бития. Едното е договорът, според който Константин IV в 681 г. се задължил да плаща данък на бащата на Тервел, на Исперих, и по всичко изглежда, че този договор останал в сила и при Тервел. Другото е връщането на Юстиниан II на трона с помощта на български войски при похода на Тервел до Цариград. Именно по този повод сведението на лексикона продължава: «Той (Тервел) турял наопаки (с лицевата част надолу) щита, който носел на война, и бича, който употребявал по време на езда, и трупал пари, докато и единият, и другият се покриели. А пък като забивал копието в земята, трупал много копринени дрехи на височина чак до края му.» Ясно е, че съставителят на тази статия в лексикона е използувал едно българско предание, като е щадил честолюбието на византийския читател. Затова той е представил българския владетел да трупа сам около бича си злато и около копието си дрехи. Всъщност в това предание е бил представен Юстиниан да плаща обезщетение на Тервел за жертвите, които е дал при похода си във Византия. И ние виждаме, че тук е бил използуван един широко разпространен средновековен мотив за заплащане на възмездие от облагодетелствания — Юстиниан, на благодетеля му — Тервел. Така всичко ни насочва към една сага, която е била създадена за Тервел от български певци. Че това е наистина така, ние можем да се убедим много лесно не само защото тук се представя затрупването на копието и на щита на владетеля, както кожата на видрата в германската сага, но и защото сведението в лексикона продължава в същия дух. «Като напълвал сандъчета със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците си, пръскайки с дясната ръка злато, а с лявата сребро.» Този пасаж намира съответствие в друга сага — «Първа песен за Хелги, убиеца на Хундинг», в която се описва предсказанието на норните при раждането на Хелги, син на Сигмунд и брат на Сигурд, неговото израстване и как той, преди да навърши петнайсет години, убил Хундинг. Именно преди да извърши този подвиг, певецът го представя в дружината от войни, като описва щедростта му:
Щедро давал той
на вярната си дружина
пламтящо злато,
добито с кръв.
Така виждаме, че в германските саги често конунгът е представян в това положение — да дава злато на войниците си.
Всичко това показва ясно, че всъщност в България по това време е имало саги, които са се доближавали по сюжет и мотиви до германските саги. И това е съвсем естествено, като имаме предвид колко е било размесено населението в цяла Европа и колко лесно различни приказни и песенни мотиви са се развивали
372
между всички тези най-различни по произход жители на дадена област.
Мотивът, който е развит в преданието в лексикона «Суидас» за Тервел през X в., не е взет от византийски източник, а от български. Това се вижда съвсем ясно от един апокриф, за който говорих вече няколко пъти на разни места, известен под името «Данаилово тълкование». Апокрифът е от края на XI в. и е използувал някаква старобългарска сага, в която същият мотив е развит за Борис (Сб. Преслав, 2, с. 181), чието име в апокрифите е Михаил каган. В апокрифа се представя едно измислено пътуване на Михаил каган до Рим, където не му се признава правото на владетел, и той отива, за да го докаже. Пасажите, които са взети от сагата, са примесени с типични християнски мотиви и много трудно е да се отделят едните от другите и затова и тук даваме само една част от тях, които явно се свързват с мотивите в «Суидас» за Тервел. «И като вземе кон, с бича си ще отиде сам в Рим. И няма да му се отвори. И ще почнат да говорят: «Той идва като измамник.» И той ще удари в медно капище и ще го строши на прах. И ще влезе в града и ще се съберат патриарси, епископи и дяци и съставители на книги. И ще почнат да му оспорват венеца.» По-нататък Михаил каган доказва царските си права и е представен разгневен. «И като видят римляните неговата велика ярост, ще почнат да сипят злато и ще трупат торбите до изправения му бич и изправеното му копие. И ще си отиде от Рим със сто мъже и със сто товара.» Едва ли можем да се съмняваме, че тук става въпрос за един владетел юнак, който се движи, както юнаците в българските народни песни от ново време, сам на кон, но с един от атрибутите на царската власт — с бича си, и с оръжието си — копието. Но във всеки случай няма съмнение в едно — Михаил каган показва силата си по същия начин, както и Тервел, и римляните затрупват копието и бича му с торби със злато. След това Михаил каган, също както Сигурд, се отправя за България, като води със себе си сто мъже и сто коня, на които е натоварено златото, защото то е много повече от златото на Сигурд, който го носи в два сандъка на собствения си кон — Грани.
Занимавайки се с този мотив за затрупването на даден предмет в «Медното гумно. . .», аз показах, че варианти на този обичай са засвидетелствувани у жителите на о-в Рюген в XII в. и че подобни обичаи са запазени в България до XIX в., и затова тук не се спирам на тях. Същественото тук е, че всъщност в лексикона «Суидас», в българския апокриф и в германската сага «Думите на Регин» е даден един и същ начин на възмездяване на един владетел с фантастични количества злато — едно фантастично възмездяване, което има в основата си действителното възмездяване, общо в това време за всички народи. Не може да има съмнение, че един и същ мотив е свързан с разни владетели —
373
двама — Тервел и Борис, пък може би и с повече, които са били герои на две саги. Разбира се, в основата на този мотив — обезщетяването на владетеля, стои една проста всекидневна практика.
Нека се върнем към цялата сага. Всички мотиви, които има в нея, се срещат и в българските песни, а приказката за езика на животните ни показва, макар и силно видоизменен, целия сюжет на сагата. Мотивите са следните: 1. Заплащане обезщетението на владетеля. 2. Двубой между юнак и змей. 3. Змеят — пазач на съкровище. 4. Змеят ковач. 5. Сърцето на змея — извор на чудеса. 6. Метаморфозата на змея в човек. 7. Змеят дава дарбата да се разбират езиците на животните. 8. Смъртта на змея открива пътя към богатство и щастие. Ясно е, че тук не се касае само до общи мотиви, но и до свързването им било с практиката на откупването, било с митологичния образ на змея, които също са общи. При това ние имаме в българските песни достатъчно различия в третирането на образа на змея. Змеят в българските песни е свързан с жената, както виждаме това още в X в. във византийската поема «Дигенис».
Всичко казано дотук ни навежда безспорно на една основна мисъл. Вероятно българските песни са приличали повече или по-малко на германските саги и на песните на тюркските народи в това отдалечено време, когато нито от българските саги, нито от тюркските е запазено нещо. И вероятно, също както в германските саги, герои на тези песни са били не само исторически личности или митологични херои, но и богове. При това трябва да отбележим, че съвпадението не само на тези мотиви, но и на цяла група други е немислимо без един продължителен и тесен контакт между песните на германците и българските песни. Също така не трябва да забравяме, че в разгледаните три саги, които явно са свързани помежду си, действуващите лица не са само юнаци, но и митологични същества, каквото е Сигрдрива — една валкирия, и езически богове, каквито са Один, Хенир и Локи. Сагите са записани през втората половина на XIII в., но те са се формирали с този езически сюжет много по-рано, тъй като след X в. вече всички германци са християни. Следователно разглежданите саги са се формирали в езическо време, най-късно в X в., а може би и много по-рано. А това означава, че и контактите между германския епос и неизвестния ни старобългарски епос е ставал вероятно още в това време, т. е. най-вероятно през IX и X в.