Глава 13. БЛАГОСЛОВИЯТА НА СТАНЕНИКА
БЛАГОСЛОВИЯТА. Когато шествието на коледарите обикаля домовете и, както самите коледари се хвалят в своите песни, те богуват, т. е. чувстват се част от бога по представите на посветените в култовете на Дионис и Залмоксис, една от важните роли се пада на станеника. По-стар от останалите коледари и често пъти женен, той трябва да знае коледарския репертоар от песни, за да обучи хора. Но той трябва също да умее да импровизира и благословията, която трябва да отправи към домакина или да намери между коледарите такъв, който да го замести. Такива благословии има записани и те не са много, но те са толкова важни, колкото и песните. Защото с подбора на песните коледарите галят самолюбието на тези, към които са обърнати песните им. На девойката те пеят за града на малката мома или на самодивата, за сестрата на слънцето и за надгряването, на момъка същите песни; но благословията има много по-голямо значение, защото тя трябва да предизвика домакина да дари по-богато коледарите. Затова тя изисква не само вдъхновение, но и умение. Формата на благословията се е създавала с течение на векове. Но тя е оставяла винаги много по-голяма свобода на този, който я е произнасял, защото не е свързана с музика, а се произнася в речитатив. Тя не е и в мерена реч, макар станеникът понякога да вмъква готови стихове. Станеникът наистина се опитва да създаде понякога известна ритмичност, но и да иска, той не може да издържи винаги в цялата благословия, защото благословиите често са много дълги. Неограничен нито от размера, нито от мелодията, станеникът отправя същите пожелания, които се съдържат и в песните — пожелания за щастие и богатство. Но благословиите използуват понякога и много старинни мотиви, които в песните са изчезнали.
ДОБРУДЖАНСКАТА БЛАГОСЛОВИЯ. В Добруджа винаги се е чувствувало влиянието на старата българска столица —
314
Преслав. В началото на XIX в. с идването на един поток преселници от Югоизточна Тракия тук идва и полъхът на една друга вълна от някогашната византийска столица. Може би тъкмо заради това в добруджанската благословия се чувствува много по-силно въздействието на някогашните две столици, двата най-големи християнски центъра. Във всеки случай най-богатата и пълна с интересни образи благословия е записана тук, и то в най-северната ѝ част, на самото устие на Дунав, където са записани и коледните песни за господ на елен и божата майка на кошута, както и една от песните за слизането при мъртвите, която започва на трапезата на господ със слънцето и месеца. Трябва да отбележим, че и в никоя друга област митологичната песен не е така силна, както тук. Може би само областта на Странджа, Сакар и Родопите може да ѝ съперничи.
Ето и самата благословия (СбНУ, 35, № 68):
Скочи, боже, та поможе,
та преведе събор момци,
събор момци, коледарци
като на таз вечер — Коледа.
Що сме пътя пътували,
тъмни нощи нощували,
каръм калпаци накривили,
смилови китки погубили,
че сме изпаднали на тоз
стар станеник,
на неговите чемшир порти,
по малко потропали,
по малко похлопали, че сме го,
че сме го от сън събудили.
Ние го усещахме
като стар гневлив човек,
пък той си бил божи човек.
Скочи гологлав, бос от златни
постелки, копринени покривки,
бръкна в коюн джобове,
извади китка ключове,
че отключи чемшир порти,
че ни въведе в неговите
равни двори.
Още в началото на песента целта на станеника е да представи коледарите на домакина като хора, които господ води в къщата му. Домакинът също се нарича станеник. Целта на това представяне е да се опишат трудностите, които коледарите са срещнали, докато стигнат до дома, в който се произнася благословията. В нея се има предвид нощното шествие на коледарите, което
315
отива уж в много отдалечен дом. Същевременно благославящият ласкае и самия домакин, използувайки за него такива описания, в каквито се представят светците или юнаците. Той заключва дворите си с «китка ключове», които държи в «коюн джобове», т. е. в сребърни джобове. Той, домакинът, не е гневлив, какъвто те се страхували, че ще излезе, а божи човек. След това се описва и блестящата обстановка в дома му със златни постилки и копринени покривки.
По-нататък стилът на благословията е същият. Тя трябва да ласкае домакина и да го предразположи към гостите му, за да бъде щедър към тях. И по-нататък цялата благословия хвали домакина и семейството му. Това е казано така:
Пък се чудом почуди
каква гозба да ни нагости,
каква черпня да ни черпи,
каква дарба да ни дари!
Че ни гости с мряна риба,
че ни черпи с руйно вин
и ни дàри дарѝ — вит-превит кравай,
на кравая — сребро и злато —
кръз боже дукато.
Ако бе злато — злато му се ляло,
дворите обляло, у плета,
у колите се оковало
и праговете преляло!
Аз да благословя, а вие
речете «Амин», дружина!
Амин!
Подобни обръщения към домакина има и в много коледарски песни, но те винаги са много по-стегнати и къси. Коледарите се хвалят колко щедър към тях се е показал домакинът още преди да ги е дарил. Те му пожелават щастие и изобилие и златото, което е поставил на кравая им, да залее дворите му, плетищата му и колите му, да прелее през праговете му. След това станеникът се насочва към друга тема — семейното щастие.
Вишен господ нека го дари,
той нас да надари
с чернооки синковци,
с русокоси дъщери.
Синковците внасят,
дъщерите изнасят,
че си изнесли своята част.
Той се втъртил да достигне
своята част.
316
Домакинът е баща с много синове и дъщери. Синовете продължават да живеят в дома му и затова внасят, докато дъщерите при женитбата си са изнесли зестрата си. Затова домакинът се мъчи да достигне по-старото си богатство, което имал до женитбата на дъщерите си. Дотук благословията дава обикновени пожелания. По-нататък вече тя става по-фантастична и невероятна. Тя се свързва с появилата се внезапно в благословията божа майка. И трябва да кажем, че образите, които създава, добиват съвсем нови черти. Ето продължението на благословията:
Най си стигна божа майка
на път, на кръстопът,
на висока могилка
при алена калина.
С дясната ръка се подпираше
на златна главничка,
с лявата ръка
тежко имане делеше:
кому, брат, паничка,
кому, брат, лъжичка,
а на този наш стар станеник
и на него делба отдели —
старо търновско кило,
кило и половина.
Той се радва и обрадва,
та се наежи като хранен кон
и подскочи като агне гергьовско,
като пиле петровско.
Божата майка в този пасаж е застанала на кръстопът по същия начин, както Хеката в орфическия химн в нейна чест, където е наречена «кръстопътна». При това тя държи, както богините на плодородието Хеката, Деметра или Артемида, факла — символ на властта им над смъртта. Божата майка е представена и с една от функциите на богините на плодородието — раздава тежко имане, т. е. богатство на хората. В благословията това е представено съвсем конкретно. Действието се разиграва при калина, както народът нарича нара, един от плодовете, символизиращи подземното царство. Когато Адес отвлякъл Персефона в царството на мъртвите, той ѝ дал да яде нар, защото който вкусел от този плод, не можел вече да се върне при живите. Затова и в главната сцена на Казанлъшката гробница, която се отнася към последните десетилетия на IV в. пр. н. е., между храните, представени на трапезата пред покойника, има и нарове. През римската епоха също върху много от трапезите, представени върху надгробни плочи, пред покойника стоят и нарове. Виждаме сле-
317
дователно, че и в нашата благословия нарът играе роля на атрибут на божата майка, свързан с функциите ѝ като богиня на мъртг. вите, праведни или грешни, но и с мястото, където има всичко в изобилие.
По-нататък благословията продължава:
И този наш стар станеник, и той
се помъчи дебелата да си подигне.
Па то поучи божата майка:
— А бре сине, клети сине,
това имане е тежко имане!
То се на ръка не подига
и на гръб не занася!
Я привлез в рай божи, че си хвани
бистри кобилки, които по небе хвърчат
и по земя бягат! Че си ги впрегни
в колесарка, че си натовари тежко имане!
Който те види да рече:
«От воденичка брашно носи, от нива сеяно връща!»
И той си послуша божата майка, .
че си привлезе в рай боже,
че си хвана бели бистри кобилки,
че натовари тежко имане.
От рая божата майка взема имането, с което е дарила домакина и кобилките и колесарката, с които той го отнася от дома си. Колесницата е превърната от певеца в неин атрибут. Това е същата колесница, на която видяхме в «Медното гумно», че се вози бабата на Бабинден или царят на Трифон Зарезан и на Куков ден, когато те играят ролята на божествата, които заместват. Тя всъщност представлява един от атрибутите на божествата на плодородието. И тъкмо една подобна богиня — Артемида или Великата майка — две богини, които в древна Тракия се смесват, е представена върху една сребърна каничка от новонамереното тракийско съкровище рт Рогозен, Врачанско, от IV в. пр. н. е. Селене (Месечината) кара колесницата и в нея се вози седнала на трон богиня с дълги коси, която държи цъфнала вейка, символа на вегетацията и плодородието.
Богородица, която в съзнанието на вярващите е също една богиня, майка на бог, също така често се представя държаща цвете или клонче.
Това обаче, което заслужава особено внимание в каничкатд от Рогозен, е, че в нея се представя и впрягът, който тегли колата. Това са четири коня, които, също както конете в нашата благословия, имат крила. Те са четири пегаса. И това не е всичко. Самата колесница също има крила на задната си страна и ней-
318
ните коне са я понесли нагоре към небесните висини. Те не бягат по земята, а се издигат към небето. Без съмнение тази странна иконография на две богини, от които едната е богинята, известна като Великата майка, е създадена от въображението на тракийски майстор, представите на когото са много близки до тези на произнасящия нашата благословия. Подобно изображение на една богиня на плодородието и на изобилието не е известно от друга страна. То се е родило в древна Тракия, и то в една област, която е сравнително по-недостъпна за прякото влияние на гръцкия и източния свят. При това хубавата, но без големи художествени претенции изработка на сцената ни показва един домашен тракийски майстор и едно домашно тракийско ателие. От друга страна, във фолклора на румънците подобни представи не са запазени, макар че те се смятат за наследници на античната традиция, поне по език. Изкованата сцена върху сребърната каничка от Рогозен със своята богиня, свързана с колата, с крилатите коне и очевидно със задгробния свят, е плод на един свят, в който са се родили представите, които се намират в нашата благословия две и половина хилядолетия по-късно.
Всичко казано дотук показва, че целият образ на божата майка в благословията се прави със символи, които според нашата представа трябваше да са изчезнали скоро след приемането на християнството в Източната Римска империя, т. е. още през V—VI в. от н. е. Те се явяват в нашата благословия, като че ли просто станеникът е минал курс по антична митология или ако искаме да бъдем точни, като че ли той продължава да мисли с езическите представи на древността, които пренася в българската християнска религия, без да съществуват никъде другаде, у друг народ.
Така стигаме до заключителната част на благословията, в която благославящият отново се връща към домакина, обдарен вече от божата майка. Но въпреки съвета на божата майка домакинът да скрие имането, което носи в колата, става обратното:
Който го види, не казва:
«От воденица брашно носи,
от нива сеяно връща»,
но най си казва:
«Този чут, прочут болярин
от изток до запад,
додето прагът прекрачи,
три колесарки му довтасаха:
първата — да венчава малки моми,
втората — да прощава младоженци
и млади булки,
третата колесарка — да кръщава
малки деца еврейчета,
319
да ги прави християнчета.»
Аз да благословя, а вие
речете «Амин», дружино!
Амин!
Този кравай, печен, недопечен,
за нас е наречен.
Колкото зрънца в този кравай,
толкова спор и берекет
в тази къща!
Живото въображение на станеника майсторски ни връща в царството на богинята със златната факла, която дели под нара имане и дава райска колесарка за пренасянето му до дома на домакина, в чиито двори златото прелива през праговете. В благословията има всъщност две действуващи лица: даряващата божа майка и обдареният домакин, който я чествува заедно с коледарите. Но за християнската същност на празника не става и дума. Раждането на Христос въобще го няма, макар че именно на него е посветен християнският празник. Това е така, защото благословията изважда пред нас онази езическа страна на Коледа, която е останала от предхристиянското празнуване на римските Календи от траките като празник на плодородието. Въпросът е обаче там, че тази атмосфера, създадена хилядолетия преди нашата благословия, която все още се пази в нея през началото на нашия век, когато самата благословия е записана, колкото това да изглежда и странно, и невероятно. И ако в християнската божа майка ние можем да разпознаем в XX в. една антична езическа богиня, можем да си представим колко по-свеж е бил този образ преди едно хилядолетие, когато тази богиня, почитана от нашия народ, е започнала да се приспособява към представата за християнската Богородица.
Разбира се, всичко казано дотук поставя пред нас един основен въпрос — единствена само божата майка ли е привлякла върху себе си чертите на някаква древна богиня на плодородието в нашия фолклор и ако това е така, представлява ли нейният образ едно изключение в коледарския фолклор в България. Отговорът на този въпрос ни дават някои други варианти на коледарската благословия, от които безспорно най-интересен и бихме могли да кажем забавен е един от вариантите от Софийско.
ШОПСКИЯТ ВАРИАНТ. Както вече видяхме в «Медното гумно на прабългарите», празнуването на Коледа в западните български области е запазило някои от оргиастичните елементи на древното тракийско празнуване на Календите. Шествието на коледарите, както вакхическите шествия в древността, у нас е съставено от мъже, преоблечени и дегизирани като жени или пък маскирани, които разиграват различни мимове от живота на
320
Дионис. И при тези мимове двете най-важни лица в празника — «старецът» и «бабата» или «невестата», разиграват някога и доста неприлични сцени, една от които е представянето на полов акт. Тези празници са се празнували така не само в цяла България, но и в една огромна територия, над която се е простирала властта на Източната Римска империя и на Византия. Старецът и бабата движат целия празник. И в Западна България той заменя царя на коледарите или станеника. Той произнася и благословията, с която ще се занимаем в следващите редове. Тя е била записана в две части, местата на които са разменени. Като начало на благословията е предадена тази част от нея, която в Добруджанската благословия е завършваща. Ние тук ги връщаме на мястото им, вземайки за образец разгледаната вече благословия (СбНУ, 3, с. 1).
«Скочи, боже, та поможе. Къде богу богувахме, къде стана станувахме! Като отидохме у наш домакин, он ядеше и пиеше и па бога молеше за юнаци колежани (коледари). И тогай му господ даде, бре, юнаци колежани. По-малко го веселиха, повече го заглушиха. А он се зарадува, зарадува, обрадува, та ги дари преща леба, превит колак и ги дари ведро вино. И него го господ дари с ягнетки овчици и ждребитки кобили, синковци-писковци по гора вещи, по поле бързи, кого гонили — стигнали, кои ги гонили — утичали им.» Макар благословията да следва същия ред и да има съдържанието на предишната, ние виждаме още в началото някои мотиви, ясно свързани със стария тракийски култ на Дионис. И тук коледарите идват заедно с бога и те самите «богуват», т. е. се представят като част от бога. Това показва, че по дух шопската благословия е още по-близо до древните празници на Дионис. И в тази благословия най-напред се представят коледарите на домакина и след това се описва и самият домакин. Старецът представя едно щастливо семейство на домакина, което има много овци и кобили, които раждат агнета и жребчета, и много синове и дъщери. Особено внимание заслужава характеристиката на синовете, бързи и изкусни, конете на които «кого гонили — стигнали, кои ги гонили — утичали им», т. е. настигали преследваните от тях и избягвали на преследвачите си.
Спираме се на този пасаж от благословията, която цяла е изпълнена с езически преживелици, защото същото характеризиране на добрия кон намираме в едно известие на Ксенофонт (Анабазис, 7, 3, 26) за събития, отнасящи се към времето на Севт II и точно в 400 г. пр. н. е. При това трябва да отбележим, че действието се развива на един зимен празник, и то също като Коледа в началото на зимата. На тракийския владетел гостите поднасят различни дарове. Един тракиец му поднася като дар един кон, като произнася при подаръка следните думи: «Пия за здравето ти, Севте, и ти подарявам този кон. На гърба му ти ще
321
догониш и хванеш, когото искаш. Ти също така ще можеш и да избягаш, без да се страхуваш от никакъв неприятел.»
Ксенофонт не представя приема, който Севт дава на съюзниците си гърци начело със самия историк, като някакъв празник. Но прави впечатление, че на угощението присъствуват и други гости, и много хора от местната аристокрация. Самото угощение по време съвпада с Коледа. То става в началото на годината и в началото на зимата. И човек неволно си задава въпроса, дали Ксенофонт всъщност не ни описва едно угощение на празника, на който по-късно се падат римските Календи.
Нататък благословията продължава така: «Синовете (на домакина) погнаха бога и свети Иван, па ги стигнаха на голема делба, дека делят сребро, злато — кому с лъжичка, кому с паничка, а на нашия домакин — кило и половиничка, та не може млади юнци да го през прага прекарат, а дилким дедо с млади волове прекара.» В тази благословия за разлика от добруджанската действуващото лице е сам господ, и то придружен от свети Иван. И те играят същата роля между хората, като делят между тях злато и сребро. Ние виждаме как постепенно в двете благословии са се вмъкнали едни и същи изрази. Разбира се, в шопската благословия певецът постоянно изпада във все по-весел и закачлив тон към домакина, пък и към присъствуващите:
«У-у-у-у, станинине, добро утро, станинине! — казва старецът, макар че е вечер. — Дедо пътува, дедо войска води, дедо пексимет сака да направи за своята ордия.» Тези думи напомнят коледните благословии на гаталеца на празнуването на Коледа в Западна Македония. Там коледарите се представят също като войска, а гаталецът играе ролята на стакеника и казва: «О-о-о, домакине, отвори вратата! Чепоришка ти под опашка! О-о-о, сме поминале, домакине, през тиквено лозе. О-о-о, се секна лозата, домакине, останахме полоината войска отзаде, полоината от-ваде.»
При своите закачливи благословии в Западна България (Софийско) старецът държи в ръцете си или топуз, или дървен фалос. Той удря с топуза по тавана на помещението, където се извършва коледуването, и кълне, произнасяйки думите: «Тако ми слама.» Освен това всичко, което говори, е придружено с непрекъснати обръщения към «бабата»:
«У-у-у, ела бабо! Нашият домакин ни дари сребро и злато. Дарил го господ живот и здраве, късмет и берекет, добри волове, добри коньове, добри синове, търло овци, търло кози! Бог да го дари наш станеник да излезе на висока дела, дето се дели сребро и злато, мед и масло! Свети Иван раздели кому нещо, кому половина, а на нашия станеник — кило и половина, та да закара наш станеник новите колетия и младите волетия. Та натовариха, що дели свети Иван, та от место да го помести. Кога докара наш станеник строханите (строшените) колетия, кога на-
322
прегна щърбите волетия, като натовари наш станеник кило и половиница, що го дари свети Иван, та като литнаха, та хич не усетиха. Като ги понесоха, тако ми слама, като на облаци ги докараха. Та наш станеник, като се зарадува, та като се обра-дува, та ни дари и нас, тако ми слама, наш станеник!» Виждаме, че и тази част от благословията следва добруджанската по съдържание въпреки закачливия ѝ характер и разговора с бабата. Свети Иван е взел мястото на божата майка и като някакъв езически бог подобно на нея дарява хората тук не на висока могила, а на висока дела. Крилатите коне тук са заместени от волове, които летят. Те не са взети от рая, както в добруджанската благословия, а са си неговите, но и с тях е станало чудо. Строшените му кола и щърбите волове стават нови и крилати. И тук «старецът» продължава благословията, като разказва по същия начин, както в предишната станенккът, след като е получил част от богатството <та домакина:
«Ела, бабо, да ти дадем сребро и злато! Ако е злато, злато му се леяло, леяло и ковало като водица на воденица, като водата на Витоша по високи скали! Дай, бабо, скут, да прибърше дедо, що остане, да те наниже дедо от петите до главата, да на одиш по дяволски пътища, оти дедо не види, ами каде одиш, да ми дрънкаш, та ако те дедо не види, да те чуе барем къде одиш!» Тези своеволни думи, отправени от дядото към бабата, са придружени и от доста неприлични жестове, насочени към маскирания мъж, който играе ролята на бабата, докато той танцува и бива даряван от домакина на къщата. Ние вече говорихме в «Медното гумно. . .» за това оргиастично празнуване на Коледа.
Макар цялата благословия да представлява монолог на ста реца, отправен ту към домакина на къщата, в която са дошли коледарите, ту към бабата, по съдържанието и плана си тя пред ставлява пълна успоредица на добруджанската благословия. И в двете благословии има толкова много общи изрази и цели мо тиви въпреки личния отпечатък, който е сложил благославящият, че ние не можем да се съмняваме, че тези благословии са съще ствували векове наред, че са били възпроизвеждани по един и същ начин, когато домакинята поднасяла колаците на коледа рите. В това можем да се убедим много лесно от края на благо словията, който по нищо не се отличава от края на добруджанския вариант:
Овая колачина, коя я е сеяла,
она се е смеяла,
коя я е носила,
она се е подносила
като лисица игрином,
като вълчо скочином.
323
Намесването в този посаж на лисицата и вълка от благословията от Софийско ни подсеща за ролята на тези животни и преди всичко на лисицата в култа на Дионис, на празника на който Коледа е пряк наследник.
СМИСЪЛЪТ НА БЛАГОСЛОВИЯТА. Образът, който дават двете благословии на божата майка и на господ и свети Иван, е напълно чужд на християнската религия. Това са чисто езически образи, които са взети със стари митологични епизоди, като на носителите им са дадени християнските имена, взети от християнската митология. И Богородица, и господ са две езически божества. Тези образи съвпадат донякъде по дух с образите на божата майка и на господ в коледарските песни. Извънредно голямо разнообразие има при представянето на божата майка. Ние я видяхме, и това е извънредно интересно, придружена от трите орисници; също така тя се явява пак като майка в ръката със символа на родилката — ръжена със златната ябълка. Видяхме я също като Артемида и Хера или като самодивите — ездачка на кошута. Ето че сега тя се явява с още атрибути на езическите божества: със златна факла в ръката, застанала под нар, раздаваща блага, които се пренасят с колесарка и това става край убежището на мъртвите — на могилка при рая. Най-сетне ние я видяхме също и с месеца и слънцето на вечеря в кръга на светци, между които е света Петка, правеща служба, преди да отиде при мъртвите. Вмъкването на божата майка сред тези светци и митологични същества и представянето ѝ с толкова много атрибути се дължи на факта, че тя е схваната като всебогиня, като покровителка на всичко, от което се изтъква в едни или други случаи една или друга от нейните многобройни страни, от нейните различни аспекти. Но всички тези нюанси в образа на божата майка са свързани с нейните функции на Коледа — празник не само на Рождество Христово, което почти не е отразено в тези образи на божата майка, но и на вярата в безсмъртието на душата, която Коледа е наследила от старите празници на Дионис и Залмоксис и на Персефона и Деметра.
Подобен е и образът на господ, който също се явява ездач на кон или на елен като старите тракийски божества в компанията на слънцето и месеца или с многобройните функции на божата майка като неин мъжки корелат да раздава злато и сребро на хората като бог на изобилието и мъртвите. И господ, и божата майка държат ключовете от царството на мъртвите, над които владеят като Адес и Персефона. Те двамата са ту християнският господ и божата майка, ту Адес и Персефона. Смисълът на всичко това е много ясен. Господ и божата майка се схващат като божества на подземното царство, на мъртвите, и то почти изключително в коледарски песни. Като такива те са свързани и с песните за чумата и за болестите, които също се пеят на Коледа.
324
А специално към тях трябва да прибавим и песните за божия град, и песните за града на самодивата, които също са кодедни и са свързани с мъртвите.
Когато християните, заварени от нашите прадеди на Балканския полуостров главно в онези области, които останали под властта на Византия, се размесили с нахлулите в нея славяни, незабравените още напълно стари езически божества се наслоили върху новодонесените от славяните, между които очевидно е имало една богиня на мъртвите и плодородието и един бог с подобни функции. Само така може да се обясни това пренасяне на стари езически представи върху християнските светци. И трябва да кажем, че огнището на подобни нехристиянски представи не е било Гърция, а областта около византийската столица, в която тези представи са били най-силни. Ние нямаме никакво доказателство, че това е станало така, освен факта, че цялото празнуване на Коледа е наследило много тракийски мотиви, за които вече говорихме в «Медното гумно на прабългарите» и тук.
Избрахме две благословии, в които са запазени повече и по-интересни стари мотиви. Но има още много благословии от този вид. В тях за съжаление старите мотиви са по-малко от тези в благословиите от Софийско и от Добруджа. Д. Маринов е дал една подобна благословия от Северозападна България, която е почти в мерена реч и съдържа повечето от мотивите, които има и в нашите две благословии. Тя почва направо като песен, но станеникът я изговаря, като се обръща най-напред към домакина (СбНУ, 28, № 326):
Ой ви момци, коледарци,
къде пътя пътувахме,
къде богу богувахме,
тъмни нощи прехвърлихме,
кални друми претъпкахме,
мед и масло пребъркахме,
свилни китки изкривихме,
дрен криваци поломихме,
та дойдохме в среднощи,
в среднощи, в полунощи
и се спрехме в равни двори
на този наш стар старея.
След този уводен мотив, взет почти направо от коледарските песни, следва тази част от благословията, която станеникът импровизира и в която мерената реч се губи:
Дваж трепнахме, триж викнахме.
Ние мислим, че е сърдит,
а той беше весел и превесел.
325
Та отвори чемшир порти,
чемшир порти — стари врати
прикани ни на трапези,
на трапези шестореди,
шестореди, седмополи,
да ядеме мрена риба,
да пиеме руйно вино.
Му попехме на весело
стари песни коледарски.
Виждаме същите мотиви, които имахме и в предишните благословии: нощното пътуване на коледарите, идването им у домакина, към който се отправя благословията, любезното посрещане от негова страна на гостите коледари и най-после реакцията му и ефекта върху него от песните, които хорът на коледарите му е изпял. Самият стар домакин се развеселил много и дарил коледарите с кравай, на който има сребро, злато и кръст-дукато. Поради това коледарите се зарадвали и му пожелават да му дойдат от три страни:
три бъклички — калеснички:
една — деца да кръщава,
друга — млади булки да венчава,
трета — по-стари да прощава.
Речете, дружино, «Амин»!
Тогава станеникът се обръща към домакинята и произнася благословия и за нея, след като е пожелал на домакина и семейството му много синове и дъщери и много добитък:
Този кравай,
коя го е вила и китила,
бог да я надари
със щерки златокоси,
със синове среброръки!
Речете, дружино, «Амин»!
Кои ръце са го сеяли,
да са велики и честити!
Да са лактите посребрени!
Да са ноктите позлатени!
Речете, дружино, «Амин»!
Да си сеят бела пшеница,
да я жънат малки моми,
малки моми, криволейки,
малки момци, кривошапци!
Речете, дружино, «Амин»!
326
След това благославящият се обръща към домакина и подхваща мотива за божата майка. Домакинът я среща при обстоятелства, подобни на тези в предишните благословии:
Нека господ го зарадва
с два коня — два сокола,
да си ходи в равно поле,
да обиди жълти ниви,
да отиде на планина,
на високо тамо деле,
дека божа майка дели:
сребро, злато, мед и масло —
кому с шлюпка орехова,
кому с лъжица чемширова,
кому с паница позлатена.
А наш стар старея
да го дари цело кило,
дето се с ръка не подига,
дето се на гръб не товари,
с нови кола позлатени,
с два бивола тригодишни!
Речете, дружино, «Амин»!
След тази част от благословията станеникът се връща отново към кравая и продължава със следните думи:
Този кравай,
сет, пресет, вит, превит,
пред бога печен, за нас наречен,
колко зрънца у него млети, премлети,
вети, превети, сети, пресети
толко здраве, чест и спор в тази къща!
Речете, дружино, «Амин»!
Така виждаме как се явява и тук божата майка, която дели и раздава злато и сребро, мед и масло, отново покровителка на плодородието и идва и пожеланието за богатство и щастие в дома. След това изпускаме най-поетичната част от благословията — пожелание за женитба на мома, ако в къщата има такава, за да стигнем до пожеланието на станеника, когато домакинът му даде пара, която той поема с два пръста:
Туй дукато,
ако е медно, медна му кошара!
Ако е злато — златна му кесия!
Ако е сребро — сребро му се лело и ковало
като лед по вода, като лист по гора,
327
като водица на воденица!
Сребро и злато се лело и прелело
и през прагове преливало!
Да му се лее и белее
като зиме леден, като лете цветец!
Злато и сребро се лело,
та му кола позлатило!
Речете, дружино, «Амин»!
И след това всички коледари запяват:
Колко звезди по небето,
толко здраве в тази къща!
Във всички дотук приведени благословии се подхожда по един и същ начин. Благославящият преди всичко отправя думите си към един човек, който очевидно е богат. При това той ту обяснява богатството, което вече е натрупал, като благоволение на бога, на божата майка или на светците, ту му пожелава да се преумножи това богатство, като върху него продължава да се изсипва благодатта на небето. Границата между това, което вече домакинът или станеникът е постигнал и това, което му предстои да постигне, се губи. Любопитното е това, че всъщност благославящият, обикновено станеникът, но невинаги той, произнася пожеланията си от името на хора на коледарите и, както и самите песни на коледарите, които «богуват», идват всъщност от името на самия бог. Неговата «вест» коледарите носят на стопанина, на който пеят. За да въздействува по-силно върху домакина, в чиято къща се произнася благословията, благославящият пренася семейството на домакина в рая, откъдето идва фактически неговото земно богатство. И това са редките случаи, когато песента, тук благословията, прави опит да представи такива страни от живота в рая, които в песните с религиозно съдържание липсват. Благославящият не измисля нито божата майка със златната главня, ксято стои на могила под дърво, като някоя древна хтоническа богиня, нито крилатите коне, които тя взема от рая, нито колесницата, на която се пренася имането, нито самото имане. Защото тези пожелания са в духа на представите, които има за рая и самият домакин. От друга страна, интересно е, че всички благословии са насочени винаги към един домакин, който е представен като преуспяващ, като богат. В селския живот това е класата на войниците-земеделци. Това е фактически социалната среда, в която са се родили тези благословии.
Като предава тази благословия, Д. Маринов отбелязва още мно-говарианти, публикувани в СбНУ, 1, 7; 3, 4; 6, 1, 4; 7, 3; 8, 28; 9, 8; 10, 5; 11, 8. Последният е от Карнобатско. Към тях могат да се
328
прибавят пак от Софийско (С6НУ, 16, 17), отСвищовско (СбНУ, 15, 13), Старозагорско (СбНУ, 27, 140). Тези коледарски благословии са направени по същия тип, като на места са изпуснати някои мотиви, други са съкратени и сбити, но всички вървят по същата схема. Това показва, че тези благословии са били разпространени навсякъде и че на някои места те са се запазили до късно, но че са били неразделна част от празнуването на Бъдни вечер, на Коледа. Тях ги има и в Западна Македония, и в Югоизточна Тракия, и в Северна Добруджа.
Многобройните образи, създадени в благословиите и коледните песни, показват ясно, че в тях преобладава езическата същност на празника като ден на култа на божествата на плодородието и на задгробния свят. Християнските образи, колкото ги има, са извънредно слаби. Те са силни и се открояват ясно, когато бог, божата майка и светците са схванати като езически божества. Защото всички езически религии имат едно качество — да приемат от други езически религии не само идеи и представи, но и божества и образи. Затова и старата езическа религия в България е приела много лесно онези остатъци от гръко-римското езичество, които са съществували в християнска Византия. Зад тези нови представи на славяните се крие всъщност авторитетът на целия блясък на древното езическо изкуство — живопис, скулптура, поезия, театър, които са дали на всяко божество богата и красива митологична биография. Тези езически представи, застъпващи античната традиция, са авангардът на християнството в България.
Една голяма част от сюжетите на нашите народни песни — тези, които имат като основен мотив отиването при мъртвите, имат като предшественици огромен брой апокрифи, в които света Богородица, апостол Павел или Енох отиват при мъртвите и там виждат и слънцето, и месеца. Повечето от тези апокрифи са много стари. Но в тях никъде на тези покровители на мъртвите, които заемат мястото на хтонически божества, не е дадено и покровителството на изобилието и плодородието, нито като атрибут на властта им ключовете, които го отключват и заключват. Свързването на дейността на светците с пролетното събуждане и есенното замиране на природата със затварянето на някой светец в тъмницата на господ са чисто езически представи, които преминават в християнството.
Коледа у нас е един празник, в който се събират много по-стари езически представи. Но в него са отразени надеждите за щастлива нова година по най-различни начини. Един от начините да се изрази това изобилие, което хората очакват от новата година, е символичното представяне на тъмницата на господ, където се намират мъртвите и наказаните от господ светци, от пущането на които зависи възраждането на природата през пролетта. Изглежда, че тук домашните представи на славяните са
329
се слели с представите на гръко-римския свят. Другият начин да се представи тази идея е чрез митологичния живот на слънцето и на неговия брат — месеца. Между хората и небесните светила има вечна борба. Тя не е истинска война. Това са сватбени игри, които слънцето губи зиме и печели лете. Народният певец е събрал в едно господ и божата майка, от които зависи плодородието, и света на мъртвите със слънцето и месеца, източниците на плодородието, и така всъщност в две коледни песни възпява всички божества, които носят плодородие.
Сватбените игри, в които участвува слънцето, и грабването на невестата на слънцето са външната форма на представянето на двете светила като носители на изобилието, от които активното е слънцето. Затова и то се жени. Посещението на божата майка или на светците при мъртвите и излизането им при живите води до същите последици и лежи в основата на цяла редица езически представи, които народът иска да внесе в християнството, защото те засягат плодородието.