Глава 12. ЗЛАТНИТЕ КЛЮЧОВЕ
РАЙКО. И така виждаме как слънцето, а покрай него и месецът се приближават все повече и повече до господ и божата майка, защото те са също обитатели на небето, където се намира раят. Старите славяни си представяли още в езическата епоха, че след смъртта умрелите отиват в рая и думата «рай» у всички славяни е една и съща. Тя е образувана от корена, от който е и «рой», термин за младите пчели, които са повече и се отделят от старите. Затова се употребява и «роя се» със значение на «ставам изобилен». Казва се «рой пчели» или «рояк птици» за много пчели и много птици. Оттам е образувано и «роен» или «руен», употребявано най-често за виното, и «порой» за изобилна и буйно течаща вода.
Интересно е обаче, че от «рай» е образувано и едно име на слънцето. То не се среща у другите славяни и е известно само в български. Когато правех разкопки в Несебър, работниците казваха, щом слънцето огрее: «Дядо Райко огря» или само «Райко огря». Преселници от разни краища на Македония, те са донесли тук и това име. Очевидно то е дадено, за да се означи един особен аспект на слънцето. От една страна, то е свързано със слънцето като бог на плодородието и изобилието, тъй като слънцето се намира в рая, където има всичко в изобилие. Затова и в една от песните за слънцето майка му се обръща към него с думите (СбНУ, 28, с. 13):
Слънчице, Райко, мил сине,
кали ти майка поръча
до пладне ясно да грееш,
от пладне в облак да зайлеш,
че изгоряха, Райко ле,
овчари в росни ливади,
орачи в черни угари.
295
Но покрай тази песен, посветена на сватбата на слънцето, има и други, които показват ясно връзката между Райко и мъртвите. И не трябва да забравяме, че в езическите религии божествата на плодородието са същевременно и божества на мъртвите.
С името Райко слънцето е наречено в една друга песен, записана в с. Налбант в Северна Добруджа, заселено в началото на XIX в. от селяни от Югоизточна Тракия, от областта на Цариград. Песента започва така (СбНУ, 35, № 335):
Маргита, мома хубава,
Маргита Райку думаше:
— Райко ле, ясно слънчице,
ти хвъркаш, Райко, високо
и гледаш, Райко, широко!
Бре, не видя ли, Райко ле,
моето братче Алекси?
Песента по характер е молба към слънцето, както много други подобни песни, в които майка търси детето си, либе — либето си, овчар — стадото си и питат слънцето дали ги е видяло. В такива случаи те получават отговор къде се намира изчезналият. И тук слънцето отговаря на Маргита, но отговорът му е доста необикновен:
— Видях го, видях, Маргито,
сред Черно море в манастир.
В манастир господ седеше,
Алекси диван стоеше
и се на бога молеше:
«Боже ле, боже, господи,
я дай ми, боже, я дай ми
на черна земя ключове,
че да си земя разключа,
да видя баща и майка,
да видя сестри и братя. . .
Вече видяхме, когато говорихме за града на господ, къде се намира Алекси. Той е в един от манастирите или сараите, които господ гради «от мъртви души човешки» или от «човешки кокали», и сега този манастир не е нито на небето, нито «между два облака», а в морето. Именно тук господ държи ключовете от черната земя, където са мъртвите и където иска да отиде Алекси, който очевидно като умрял се е озовал в «божия манастир».
Легендата, че мъртвите отиват в някаква страна при Черно море, е стара. Въобще светът на мъртвите се простира според древното предание зад реката Океан, която опасва света. В Омировия епос земята на кимерийците, живеещи в Югоизточното
296
Черноморие в областта на гръцката колония Синопе, е на отсамния бряг на Океан, докато земите на мъртвите са на отсрещния ѝ бряг. Освен това обаче знаем, че тракийският Кронос — Залмоксис, един типичен бог на мъртвите, живял някога, когато бил още само цар и не бил станал бог, в земите по река Серет, в днешна Бесарабия, и там се търси и пещерата му. Според тракийското предание мъртвите след смъртта си отивали при него. За същата почти област гърците създали друга легенда. Според нея след смъртта на Ахил под стените на Троя Тетида отвела Ахил в земите по черноморския бряг на север от устието на Дунав и там той продължавал да царува над своите мирмидонци. Затова и на остров Певке в делтата на Дунав имало храм и прорицалище в чест на Ахил. Легендата за Ахил се пазела още и в раннохристиянската епоха и византийският писател Йоан Малала в своята Хронография, преведена по времето на Симеон на старобългарски, пише за това фантастично царство на Ахил (с. 97): «Казаният Ахил заминал с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега — българи.» Малала е умрял в 578 г. и е познавал българите, населяващи в това време земите на север от устието на Дунав по Северното Черноморие. Затова и свързва легендата не само с тяхната земя, но и с тях самите. Но за нас сведението е важно. То показва, че старата легенда за царството на Ахил е продължавала да се пази и е била прехвърлена върху онези българи, които сто години по-късно Исперих ще преведе през Дунав.
Има обаче още един мотив в тази песен, свързан с песните за слънцето и месеца на трапезата на господ — мотива за ключовете на черната земя или на божия рай, които Алекси иска от бога. Видяхме, че в други песни божата майка или света Петка също искат тези ключове от него. Това са ключовете за мястото, където живеят мъртвите и те невинаги са само у господ.
КЛЮЧОВЕТЕ НА ЧЕРНАТА ЗЕМЯ. В една коледарска песен свети Иван и свети Георги отиват при мъртвите (СбНУ, 35, № 25). В друга подобна песен свети Иван, кръстникът на Христос, празнува «служба» и има за слугар свети Димитър и двамата отиват до вратата на божия рай (СбНУ, 35, № 27). Свети Иван е водачът:
че си бръкна в коюн джоби,
та извади злат нахтарец,
отключи си рая божи.
Има няколко десетки песни, които възпроизвеждат все същия сюжет. Двама светци, единият от които има в джобовете си ключа на вратите на «рая», макар че в песните са представени страданията на грешните, отключва вратите и посетителите вървят
297
и гледат страданията, на които са подложени мъртвите. Всеки би си помислил, че това е една чисто християнска представа, защото тя ни е известна от различни многобройни християнски съчинения. Трябва обаче да обърнем внимание, че те се споменават на няколко места в Апокалипсиса. Описано е появяването на Христос със следните думи (Откр., 1, 17): «Щом го видях, паднах пред нозете му като мъртъв. Той тури върху мене дясната си ръка и ми каза: «Аз съм първият и последният, и живият. Бях мъртъв и ето жив съм во веки веков! Амин! И имам ключовете от ада и смъртта.» Всъщност тук е развита същата идея, която имаме и в апокрифите. Мъртвите живеят в един град и ключовете от него се намират в ръцете на бога. Това са ключовете на вратите на техния град, на града на мъртвите, на ада. Тук впрочем не са затворени само грешниците, а и онези демони, които са се опълчили срещу властта на бога. Адът служи и за затвор на онези, които са наказани от бога, както се вижда от друго място на Откровението (20, 1): «Видях, че слизаше ангел от небето и той имаше в ръката си ключа от бездната и голяма верига. Той хвана змея — древната змия, която е дявол и сатана, и го свърза за хиляда години.»
Идеята за ключовете на града на мъртвите се е разпространявала в цялата християнска литература. Ние я намираме например в една молитва, която се чете при погребение на мъртвите (Требник, С., 1910 г., с. 251): «Господи, Исусе Христе, боже наш, след твоето възкресение от мъртвите след три дена с твоята благодат дари на своите апостоли ключовете на небесното царство и власт да завързват и развързват човешките грехове, та което вържат на земята, да бъде вързано и на небето.» За тези ключове говори и Йоан Екзарх в своето «Слово за Преображението», където между другото казва: «И небесните ключове, които си взел, за каква ли полза ще бъдат?» Това са думите на Симон към Христос. И требникът, и словото на Йоан Екзарх са създадени почти в едно и също време.
Но и тук християнските книги са наследили антични езически представи. Достатъчно е само да погледнем в Метаморфозите на Овидий описанието на входа на подземното царство (4, 438).
Хиляди входове водят в града ненаситен и зеят
градските порти отвред.
Това е входът на града на мъртвите, през който всеки ден пристигат безкрайни върволици нови заселници. Ключовете на неговите порти са не само в ръцете на бога, но и в златните джобове на християнските светци, които отиват там, за да видят какво става. Песните представят тези посещения като някакво развлечение на жителите на небето. Тук оставяме настрана легендата
298
за райските ключове на свети Петър» разпространена у всички християнски народи. Постоянен посетител на ада и рая ей архангел Михаил. Често пъти християните си го представят като езическия Хермес, който води мъртвите в царството на Персефона и Адес. Понякога неговата задача е лека. Друг път среща трудности и тогава трябва да ги преодолее със съветите на бога. Такъв е случаят със златната ябълка в рая.
ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА В РАЯ. Една от най-интересните песни за рая има следния сюжет. Една девойка, единствено дете в семейството, е на смъртно легло. Господ праща архангел Михаил да ѝ вземе душата. Очаквайки смъртта, тя плаче безнадеждно. Архангелът се трогва от жалбите на девойката ѝ родителите ѝ, връща се при господ и му се извинява. Тогава господ му казва (СбНУ, 46, с. 42):
— Рангеле, бързи юнако,
вземи тесте ключове,
отключи райски градини,
вземи до три ми златни,
до три ми златни ябълки!
Архангел Михаил трябва да отиде със златните ябълки при девойката и да я подмами така, както младоженецът при сватба подмамва девойката, за да я отведе у дома си като своя жена. И тук отново се сблъскваме с цялата сложна легенда за златната ябълка, в която на мястото на българските юнаци е поставен архангел Михаил, ябълките на Хесперидите са заели мястото на дървото на познанието в рая и господ дава позволение на архангел Михаил да вземе «тестето ключове» на райските врати, за да откъсне трите ябълки. Архангелът отива, откъсва трите ябълки, занася ги на девойката и тя напуща земния живот, за да отиде на небето.
Виждаме как този прадревен езически мотив се вмъква в една религиозна християнска българска песен. Старозаветният началник на небесното войнство тук е видян от певеца като един български юнак, който отива да откъсне златните ябълки. Той не изскубва цялото дърво, а донася само трите плода. Така архангел Михаил става един от многобройните търсачи на златната ябълка, която се намира отвъд Черно море.
Античната традиция постепенно се промъква в българския фолклор, дори направо през официалните християнски книги, а не само по незнайните пътища на устната традиция, водеща началото си от езическо време. Тази традиция следва същите два пътя в много други случаи, когато народният певец се обръща към други мотиви, за които не знаем как са стигнали до него, защото ги намираме загатнати и в Откровението, а същевременно съдър-
299
жат и съвсем типични езически представи, напълно чужди на Библията и на християнската традиция.
Един от тези типични религиозни мотиви е затворът на господ — мотив, който стои в тясна връзка с града, сараите и манастира на господ.
ТЪМНИЦАТА НА ГОСПОД. Народът си представя векове наред господ, подобен на някакъв земен цар. Той има свои дворци на небето, градове и манастири. Тази представа е стара дори в официалната християнска литература. В Откровението градът на Христос е с крепостни стени и порти, с кули и зъбери и дори със стълби, по които стражите да се качват на стените. Жителите на небесния град живеят в домове, има улици и т. н. Естествено народът не може да си представи този божи град без затвор, където да излежават наказанието си провинилите се пред царя. Там, в ада, който е затворът на бога, господ затворил дявола според Откровението за хиляда години. Подобна представа съвсем естествено се промъква и в българските народни песни.
Според една песен на небето се провинили свети Димитър и свети (архангел) Михаил. Те допуснали да изгори Света гора и господ наредил да ги затворят в тъмницата му. Празниците и на двамата светци се празнуват в късна есен. След затварянето им настъпили големи бедствия в началото на зимата: тежки мъгли и слани и съпровождащият ги неизбежно глад. Народът си пред ставя подобно на езическите богове светците в роднински връзки помежду си. Света Петка и света Неделя били леля и тетка на двамата затворници. Знаем, че в действителност те нямат нищо общо помежду си. Те помолили господ да пусне провинените, защото иначе всичко щяло да изгине. Господ обаче не се съгла сил. Тогава те се обърнали към божата майка да използува влия нието си пред сина си и да освободи затворниците. Господ се съгласил и отговорил (СбНУ, 3, с. 5):
Леле мале, леле стара мале,
у тебе са ключовете!
Та отключи тъмницата,
та отпусни свет Димитър. . .
Така ключовете от божия рай или черната земя, където са мъртвите и където господ е затборил двамата светци, се намират пак в ръцете на Богородица, която за народа играе ролята на подземна богиня, каквато е Персефона. Света Петка и света Неделя са от нейното небесно обкръжение. С разрешение на бога те пускат двамата светци и мъглите спират, ледовете се стопяват, времето се оправя и по земята всичко започва да се развива. Затварянето на светците се свързва с появяването на бедствията, освобождаването им — със събуждането отново на природата.
300
В друга песен свети Иван се оплаква на бога, че някой му откраднал златния кръст — атрибут на кръщението. Крадецът се оказва пак свети Димитър. Народът не иска да прости на този светец покровителството на византийската войска в Солун и борбите с българите, описани в неговите «Чудеса». Свети Димитър е изправен пред съд и свети Иван кани светците:
та отиде сред земята
на могилка, че извади
меден кавал, та засвири
на милина, на сбирщина.
Събрали се светиите,
съдили го строга съда,
осъдили свет Димитър,
хвърлили го в джендем земя.
По земята отново настъпил глад. Господ повикал свети Иван и му дал ключовете да пусне на свобода затворника. След освобождаването на светеца природата отново се събужда. Песните от този вид са коледарски и са възникнали под влиянието на схващането, че новият годишен ход на слънцето, чиято топлина ще събуди всичко, почва на 24 декември, на Коледа. Певецът търси просто някакъв повод, за да създаде от светците покровители на растежа в природата, на събуждането ѝ.
Подобни песни: за разни светци има и в новогръцката народна поезия и трудно е да кажем дали в тях има същите мотиви, каквито има в нашите песни. Но и ако тези мотиви, включително и мотивът за ключовете на рая, съществуват, това с нищо не променя положението, защото зад сюжета на песните за затвора на господ се крие старата идея, която намираме още в Илиадата, например когато Зевс заплашва другите богове със следните думи (8, 12):
Видя ли някого от боговете, че иска да иде
на данайците или троянците да им помага,
той ще се върне назад пак, позорно набит,
или пък ще го хвана и хвърля в Тартара мрачен.
Тартара, т. е. подземното царство, където отиват душите на загиналите във войната под стените на Троя, е мястото, където Зевс изпраща онези от боговете, които са се провинили на небето.
Колкото се отнася до идеята за сезоните, които се сменят със затварянето на светците, покровители на пролетното събуждане или въобще на растежа, на вегетацията, тя е изцяло езическа. Адес се влюбил в малката Персефона, дъщерята на Деметра и Зевс, изскочил от една земна цепнатина с колесницата си и граб-
301
нал девойката, когато беряла цветя. Напразно Деметра търсила дъщеря си. Хелиос обаче, който е всевиждащ, разказал на майката как станало всичко. И благодарение на неговата намеса Адес задържал Персефона само една трета от годината в подземния си дворец, а след това Персефона отивала при майка си. И докато тя била под земята, цялата природа заспивала. Когато Персефона се връщала при майка си, всичко се събуждало. Подобна приказка е известна и за Адонис, който прекарвал една част от годината при Персефона, а останалото време при Афродита.
Интересно е, че в епоса на балканските народи певецът се е освободил от старите езически образи. Той ги е свързал с нови, календарно свързани със зимата, но напълно християнски, действуващи лица. Тайнственото магическо средство, чрез което става всичко това, са тези загадъчни ключове на града на мъртвите, които пред нашите очи променят функциите си и стават ключове на тъмницата на бога, където покрай грешниците се намират и светците, символизиращи плодородието и изобилието и борбата с бедствията.
КЛЮЧОВЕТЕ НА ИЗОБИЛИЕТО. Така ние виждаме как златните ключове, с които се заключват раят и адът, са същевременно и ключове на плодородието и изобилието. Всичко това е на небето и затова божата майка, наричана ту Богородица, ту света Мария, започва да отключва не само ада и рая, но и цялото небе. Много от песните с чисто християнско съдържание имат за сюжет едно и също предание. Света Мария вижда, че човечеството е потънало в греховност и пороци. Тя събира по-важните от светците и им казва (СбНУ, 48, № 43):
Тука искам от нефе ключове,
да заключа това синьо небе,
три години капка дъжд да няма!
Така ние виждаме постепенно ключовете да се превръщат в средство за лишаване на хората от богатство и изобилие. Когато хората не изпълняват волята на бога, светците вземат мерки да ги накажат с бедствия и глад, за да ги върнат към правия път. В друга песен пак по същата причина света Мария поканва трима светци да молят бога (СбНУ, 48, с. 43):
Да ни даде ключове от небеса,
да заключим небо с църна земя,
три години капка да не капне!
В много от българските песни след света Мария най-голяма роля в това наказание на хората с бедствия и глад се приписва на свети Илия. Библейският разказ, според който свети Илия се
302
възнесъл на небето с огнена колесница, и без това е причината свети Илия да се свърже със Зевс Мълниеносец. Този бог само у траките се представя на четириколка, летяща по небосклона и теглена от крилати коне. И тъкмо свети Илия в много песни наказва хората за греховността им и също като Зевс е покровител на дъждовете и плодородието.
Той си литнал више по небеса,
та си събрал мъгли и облаци,
накара ги на дън Черно море,
заключи ги със райски ключове —
три години дъждец не прокапа!
Райските ключове преминават от едни ръце в други и с тях вече не се заключват раят и адът, а небето и земята. Певецът си представя, че дъждовете идват от Черно море, където свети Илия събира облаците и ги трупа, и че хоризонтът, където небето се сключва със земята, може да се заключи с тези тайнствени ключове. Тогава облаците и дъждовете не могат да дойдат над земята и по нея настава суша. Така свети Илия наказал хората и когато те се разкаяли за греховете си, доволен от това, светецът се смилил над хората:
Смилил се е сам свети Илия,
та отключи тъмните морета,
та отпусна мъгли и облаци,
та зароси ситна тиха роса.
Светците имат власт да отключват не само ада и рая, а въобще небето, земята, морето и златните ключове носят плодородие за хората.
Този мотив обаче не е нов. Свети Илия е в същата роля в апокрифа за посещението на апостол Павел при мъртвите (Ап., 239), както се вижда съвсем ясно от неговите думи: «Аз съм Илия. Помолих (се) да не вали дъжд три години и шест месеца заради човешките неправди. Справедлив е истинският бог, изпълняващ желанието на своя угодник. Защото много пъти ангелите го молеха за дъжд, но той рече: Потърпете, докато Илия се помоли за бездъждието. Тогава ще заповядам и ще пратя дъжд на земята.» Преписът, с който разполагаме, е от XV в. и не знаем кога преди това е вмъкнат пасажът за свети Илия като покровител на дъждовете и дали въобще е съществувал в първоначалната редакция на апокрифа. Кук, известният английски учен, в своя «Зевс», като се спира на намерените в България изображения на Зевс в колесница на четири колела с мълния в ръката, изтъква като много чудно, че гръцки говорещото население в околността на Истанбул представяло в икони, приказки и песни пророк Илия на
303
колесница и мълниеносец. Разбира се, ние знаем, че този сюжет е разпространен и в изкуството, и във фолклора на много места в България и присъствието му у русите е без съмнение под влияние на съществуващите представи както във Византия, така и в България.
Разбира се, че ролята на свети Илия като облакоберец в нашите народни песни продължава представите за античния Зевс, който освен мълниеносец е свързан и с дъжда, и с облаците, които го носят, и с мъглите, в които се превръщат те, когато се спуснат на земята, както това е казано на много места в Илиадата (8, 49):
Там спря конете бащата на смъртните и безсмъртните
и от колата разпрегнати, в гъсти мъгли ги затрупа.
Разбира се, докато на свети Илия се приписват функциите на Зевс, който с колесницата си гърми по облачното небе, ключовете на плодородието се намират и в ръцете на много други светци. Такъв е преди всичко свети Георги, наричан в много наши песни «цветен» поради приписваното му покровителство на пролетното събуждане. Един от жестовете, с които българският певец представя св. Георги, е в ръка с ключовете. Той посещава земеделците и среща свети Иван, който вече бил при тях. Свети Иван му поръчва това, от което селяните се нуждаят (СбНУ, 28, с. 457):
да им пратиш земя с трева,
да им пратиш гора с листа.
Зарадва се свети Георги,
та си бръкна в златна пазва
и извади китка ключи,
да отключи небо-земя
и им прати земя с трева
и им прати гора с листа.
Небето и земята са тясно свързани за певеца и «земя с трева» поразително напомня името на тюркската богиня Йер-су — «Земя-вода». Но веднъж открит атрибутът на плодородието, той вече се явява в ръцете на всеки светец, който може да се види на народа като покровител на плодородието. Свети Иван е бил при овчарите на 7 януари, когато е неговият празник, и поръчва на свети Георги, който се празнува на 23 април, да отиде при овчарите и да им занесе трева и листа, така необходими за стадата. И затова той отключва «небо-земя». Така всъщност един пролетен светец става покровител на вегетацията, на събуждащата се природа, на изобилието.
Принципът навсякъде е един и същ. Календарното празнуване на светеца го прави покровител било на пролетното събуж-
304
дане на природата, било причинител на есенното ѝ заспиване. Народът прехвърля функциите на някакъв стар езически бог на природата и растежа върху християнския светец. И това става по същия начин, по който, както видяхме в «Медното гумно...», става с разни земеделски и животновъдски занимания. Народът е прехвърлил върху свети Трифон функциите на Дионис във връзка с времето на кроенето на лозите. Също така той прехвърля върху свети Герман грижите за дъждовете и борбата против сушата. Те вече не са християнските светци и мъченици, а покровители на дъждовете, които носят плодородието. И в това прехвърляне на функциите няма нищо необикновено. Това не е някакъв бунт срещу християнството. Идеята за една висша сила, покровителствуваща овцевъдството и раждането на малките агънца през зимата, която носи тревата и шумата, необходими за изхранването им, когато те се отлъчат от майките си, се е създавала не с векове, а с хилядолетия. Тя не може да бъде унищожена с една заповед на Борис I. Тя търси християнска форма, в която да се изяви отново. И дава ново съдържание на празника на християнския светец войн.
Не е необходимо обаче този светец да бъде кападокиецът свети Георги. Земята има нужда и от ранните летни дъждове, които наливат житното зърно преди жътвата. Този процес е под грижите на някакво друго божество, което има празник около местещия се заедно с Великден Спасовден. Разбира се, всъщност свети Спас няма. На този ден църквата празнува възнесението на спасителя Христос, превод на чието гръцко име Сотир е Спас. Но от този епитет на Христос народът си създава един светец, когото нарича Спас и прави покровител на плодородието. Неговата грижа е наливането на житното зърно. Ето как изглежда той (СбНУ, 28, с 475):
Свети Спас си коня кове:
сребро плочи, злато клинци,
и се стега да обиди,
да обиди зелен синор.
Сърдит беше, весел стана:
есенници изкласили,
пролетници вретенили,
ливадите — кон не гази,
а лозите израснали,
овчарите по бачии —
всичко поле песен пее.
Свети Спас се развесели,
па си бръкна в свилни скути,
та извади леви ключи
и отключи небо-земя —
поросила, ситна роса,
наросила зелен синор.
305
Народът търси през всички сезони светци покровители на плодородието и изобилието, които имат власт над небето-земя, над цялата природа, над Вселената. И за всяко време той намира по някой носител на златните ключове: през зимата — свети Иван, през пролетта — свети Георги, през лятото — свети Спас, през есента — свети Димитър, и т. н.
В християнската религия господ има ключовете на мъртвите и той ги е дал на апостолите — един фигуративен израз, в който те са символ на божата власт. От този символ на божествена мощ народът е създал един езически атрибут на всеки покровител на плодородието, защото за него божествата даряват и отнемат плодородието, спокойния живот и дори здравето. Той нарича тези божества с името на християнските светци. И между тях Богородица се явява централната фигура, която си служи с тези златни ключове. Тя вижда, че хората не следват божия закон, и ги наказва почти по същия начин, по който Даждбог наказва египтяните, защото не следвали закона на баща му Сварог. Света Мария, друго име на Богородица, се обръща към светците, които е събрала, и им иска (СбНУ, 10, с. 24):
да ми дадете ключи от катанци,
да отключа небе от висини,
да заключа слънце от изтока,
да заключа киша на небето.
Така божата майка за наказание на хората заключва слънцето и дъжда на небето. Но когато въпреки това хората не се отказват от греховния си живот, светците прибягват към още по-сурови наказания. Света Петка, която също се явява като покровителка на мъртвите, моли останалите светци:
Я ми дайте ключи от катанци,
да отключа църна сипаница.
Дадоха ѝ ключи от катанци,
отключила църна сипаница,
отпусна я, братя, у народа,
та си бие три години време.
Така като оръжие на светците се явяват не само бедствията, но и болестите: сипаницата, чумата. Народът си представя всички тези напасти като демони, които господ или светците могат да отключат и да пуснат между хората, когато те се отклоняват от божите закони. И така постепенно се явяват ключове, врати и дори катинари на вратите, зад които са затворени всички бедствия.
306
Идеята, че Тартарът, или царството на Адес и Персефона, служи и за затвор, е добре позната на древността. Тя не е християнска. Християнството, доколкото я има, я е взело от старите езически религии. Изпращането на всеки светец в ада означава същото, което и слизането ежегодно на Персефона в подземното царство. Има един покровител на развиването на растителността и плодородието. Когато той бъде отстранен, развитието спира, растителността замира, природата заспива. Връщането му на земята или на небето води до възраждането на живота на природата, до появата отново на плодове и богатство. И това става всяка година.
В българския фолклор се явяват два комплекса от мотиви, обясняващи сезонните промени, които са причина за спирането и възраждането на вегетацията и растежа през годината. Единият е свързан със слънцето, схванато като антропоморфно божество, което през зимата е слабо и може да бъде победено, а през лятото е мощно и властно. Поетичната форма в народната песен, която разказва за това, е свързана със сватбените игри. Другият комлекс от мотиви също е езически и вероятно трябва да се свърже с проникването на древните мотиви на гръко-рим-ския свят в християнските представи. Но приемем ли християнското обяснение на ключовете на подземното царство, се явява една голяма и необяснима трудност при използуването на християнския мотив от Апокалипсиса или от Требника в българските песни. Навсякъде в християнската литература ключовете, с които светците действуват, заключват и отключват подземното царство, ада. Никъде те не се явяват като ключове на плодородието.
От друга страна, ние знаем добре, че тъкмо в езическата религия на гръко-римския свят божествата на изобилието и плодородието Деметра, Персефона, Хеката, Адес, Плутон, Хермес, Дионис и дори тракийският Залмоксис и много други божества на различни народи са едновременно и божества на мъртвите. Следователно идеята за функциите на светците, които, от една страна, са свързани с мъртвите, а, от друга — с плодородието и изобилието, е една стара езическа идея, която явно преживява възраждане в християнско време, като се нагажда към новата религия с многобройни детайли. Такъв е например мотивът за затвора на господ, идея, която намираме и в Библията, и в античната митология. Ясно е, че мотивът е съществувал успоредно у много народи и в различни религии. Никъде в гръцките и римските представи за тези божества на плодородието обаче не се говори за ключове. Тогава пред нас се явява въпросът, християнските представи ли е използувал българският певец, като ги е разширил и върху плодородието, или той се е обърнал към някакво антично предание, в което тези тайнствени ключове са съществували и където изследвачите не са ги забелязали.
307
Да отговорим на този въпрос е трудно, защото ние знаем много малко за религиите, сред които е възникнало християнството и за неговите контакти с различни по-стари учения. А и самият въпрос за тези ключове, които ни занимават тук, не е някакъв основен и важен проблем в религията.
КЛЮЧОВЕТЕ НА ВСЕЛЕНАТА И ОРФЕЙ. Въпросът за мотива за ключовете на изобилието не е занимавал изследвачите. Те са го изоставили, както са изоставили и всички антични традиции в нашите песни, приказки и предания. Тези загадъчни ключове, с които се отключва едва ли не всичко, се появяват в българските песни, както и в песните на други балкански народи, в чисто религиозни сюжети и на пръв поглед не будят интерес. В християнската литература ключовете на подземното царство се явяват в Откровението, което е най-късната част от Евангелието и Библията и се приема, че е създадено едва през IV в. Следователно това е една късна представа в християнството. Но странното е, че ключовете като атрибут на подземното царство на Адес и Персефона не се срещат нито в гръцката и римската литература, нито в изобразителното изкуство. Ние бихме стигнали до заключението, че те въобще не водят началото си от древността, която е създала и преданието за вратите на Ада, за дворците на Персефона и много други подобни легенди. И въпреки това за ключовете на тези врати никъде не става дума.
И тъкмо затова е много интересно, че ключовете се срещат там, където най-малко очакваме — в орфическите химни. Древният тракийски цар и певец, който омайвал с песните си дори зверовете и неодушевените същества, дължи славата си на певец на химните, които преданията му приписват, че създал. Това са били химни, посветени на Дионис и на други божества, от които до нас не е достигнало нищо, защото Орфей е живял, ако той е историческа личност наистина, а ние сме уверени, че това е така, в XIV в. пр. н. е., във времето, в което се локализира и легендата за златната ябълка или за девойките юнаци, времето на сватбените игри и на подвизите, свързани в старогръцката митология със сватбите. Древността приписва на Орфей една група от химни, посветени на разни божества и възникнали едно хилядолетие след времето на Орфей. Запазени са 86 отделни химна, посветени на същия брой божества, изпълнявани на разни празници. По съдържание те са сухи и еднообразни. В химна на всяко божество то е наречено с безбройни имена и епитети и те са израз на многобройни смесвания и преливания на божествата едно в друго поради близостта между тях. С това си съдържание химните са могли да вълнуват само онези от вярващите, които и без това са изпаднали в дълбоко екстатично състояние. В тях няма действие. Едни са кратки, други дълги, но всички от началото до края са списък в мерена реч на качествата на божеството.
308
Ето как изглежда първият от тях, посветен на Хеката — богиня на смъртта, която скулпторите представят с три глави, три чифта ръце и три тела, защото вижда, чува и стига с ръцете си всичко:
Прославям Хеката — тридрумната стража на пътя:
на земята, небето, морето, с минзухарния плащ,
задгробна, бакханствуваща с душите на мъртвите,
Персейо, обичаща пустотата, радост ти са елените!
Нощна царице, ужасна господарке на кучетата,
разкъсваща зверовете, непрепасака, с неотразим вид,
почитана с бикове, ключарке на целия свят,
нимфо водителка, момчепазитслка и плакинка,
девице с благосклонно сърце, приеми вечно
благочестивите жертви на пастира! Чуй му молбата!
За нас най-интересен от изброените епитети на Хеката е «ключарка на целия свят». За всеки е ясно, че орфическите химни не могат да имат нищо общо с българските народни песни. Но въпреки това очевидно богинята държи ключове, както видяхме да правят това светците и божата майка в нашите песни.
За да разберем този епитет на Хеката, трябва да имаме предвид, че тя е не само богиня на смъртта, но и на кръстопътя, който на гръцки се нарича «трипът» и затова Хеката е «тридрумна», но същевременно тя владее и пътищата през трите части на света: по земята, небето и водата и има ключовете им. И затова тя може да заключи целия свят, както светците заключват «земя-небе». В химна Хеката е наречена «бакханствуваща», т. е. празнуваща мистериите на Дионис «с мъртвите». Тези тайнства, свързани с култа на Дионис, тя празнува в подземното царство, на което е една от цариците.
Приблизително по същия начин са съставени и останалите орфически химни, посветени на други божества. Но ключовете не се споменават във всички. Ние ги намираме пак в химна на Протерия, покровителката на родилките в гръцката религия. Ето началото на този химн (№ 2):
Чуй ме, пречиста богиньо, многоименен демон,
помощница на родилките, бдяща над люлките с радост,
едничка спасителка на жените, нежна и детелюбка,
облекчителка в раждането, утешаваща невестите,
Протерийо, блага, кърмяща, ключарка, ласкаеща всички. . .
И в нейните ръце се появяват ключовете, макар че тя е пълна противоположност на Хеката. Протерия не отнема, а дава живот. Ключовете са следователно символ не само на смъртта, но и на началото на живота, на раждането. Още по-любопитно е как този епитет е употребен при останалите божества, при които е
309
използуван. Ние го намираме при бога на мъртвите и на богатството, при Плутон, името на когото значи всъщност богатство и затова той се изобразява с рога на изобилието в ръка — атрибут на плодородието. Плутон в противоположност на Зевс е бог на богатството, което иде от земните недра, като Дионис, Хермес и тракийския Залмоксис. Ето началото на неговия химн (№ 5):
Великодушен, живеещ в подземен дворец,
лишен от светлина в дълбоките сенки на Тартара,
Подземни Зевсе, скиптродържецо, благосклонно приеми жертвите!
Плутоне, който имаш ключовете на цялата земя,
даряващ на смъртния род изобилие от всички плодове. . .
Още в началото на химна двете функции на бога са изразени съвсем ясно: той живее в дворец под земята, при мъртвите и дава на живите всички плодове. Той е схванат по този начин, също както и светците в българските песни: с ключовете си той отключва не само черната земя, но и изобилието.
Ако на Хеката и Плутон са поверени плодородието и властта над мъртвите, а на Протерия — раждането на човека, на брата на Зевс е поверено морето и Посейдон владее над него, споделяйки властта си с Нерей и Протей. Един от орфическите химни е посветен на Протей и започва така (№ 25):
Призовавам Протей, притежаващ ключовете на морето,
първороден, той открива началото на всяка природа
и подновява светата материя в много образи. . .
Името на бога е образувано от гръцкото «протос» — «пръв», той се смята като бог на всяко начало. Този бог притежавал способността да се превъплъщава в каквото пожелае и затова се казва, че се явявал в много образи. Но в основата си бог на морето, той притежава ключовете на морската шир.
Всички богове в разгледаните дотук химни са съвсем различни от Ерос, малкия бог на любовта у гърците и римляните. Той у тях е омаловажен за разлика от орфическите представи, които го представят като властен бог и родител на всички богове и богини. Той е имал много и различни функции, които ние не познаваме добре. У гърци и римляни той е персонификация на любовта — крилато момче, което праща стрелите си,към хора и богове, но, което е и най-странно, той се явява и бог на смъртта и в древността се представя върху гробовете на мъртвите със спусната надолу в едната си ръка факла, атрибут на божествата на смъртта. Ето началото на химна в негова чест (58):
310
Призовавам великия, светлия, примамващия, благия Ерос,
носещ лък, крилат огненосец, бягащ добре в пътя си.
Той си играе с боговете и смъртните хора,
изкусен, двойствен, имащ ключове за всичко:
на небесния етер, на морето и на земята! Душите,
които плодоносната всераждаща богиня дава на смъртните,
и където лежи широкият Тартар и шумливото море —
всичко това ти управляваш като някой кормчия!
Но ти, щастливецо, върви при мистите с чисти мисли
и отпрати надалече от тях долните увлечения!
Така Ерос е бог не само на небесния етер, из който лети, но и на морето и на земята, над които се носи. Но същевременно той участвува и в тайнствата не само на Дионис, но и на плодоносната майка, т. е. на Деметра, или на Великата майка на боговете и в тях той трябва да предпазва посветените в тайнствата, мистите, от долните увлечения, т. е. от разюздаността, с която често тези празници се отличавали. Като бог на любовта Ерос е едновременно свързан и с раждането, и със зачеването на детето. Но в химна ясно той царува също над цялата Вселена и може да отключва и небето, и земята, и морето.
Последният химн, който споменава ключове, е посветен на бог, наречен просто Даймон — днешното наше «демон», което На старогръцки значи просто «божество». Ето началото на този химн (№ 86):
Призовавам великия Даймон, страшен владетел,
вожда на Всичко и жизнепазителя на смъртните,
великия Зевс, всепроникващ отмъстител, обогатяващ
всецар, когато, влизащ в дома, събуждаш никненето.
Ти мориш живота на многострадалните смъртни, защото
у тебе стоят ключовете на страданието и насладата.
1 Очевидно този Даймон, за когото се говори тук, е или самият Зевс, или божеството, което на съставителя на химна се вижда равностойно на царя на боговете. Но който и да е той, в ръцете му се намират ключовете на страданието и на насладата, тбй пази човешкия живот и предизвиква покълването и никненето на растенията, т. е. той пак се явява покровител на плодородието и на смъртта.
КЛЮЧОВЕТЕ В ОРФИЧЕСКИТЕ ХИМНИ. И така от всичко казано дотук могат да се извадят следните заключения. Една голяма част от божествата в античната религия покровителствуват едновременно плодородието и мъртвите. И колкото и да изглежда странно това, така е и в българските народни песни. Освен всенощния господ и божата майка и много от светците властвуват едно-
311
временно над мъртвите и над плодородието. Те едновременно могат да дават и да вземат живота. В българските песни светците ту отключват черната земя и отиват при мъртвите, ту отключват небето, земята и морето и дават на хората изобилието. От познатите на нас езически представи на древния свят ключовете като символ на достъпа до подземния свят и на плодородието не се среща никъде другаде. Ние го намираме ясно показан само в някои от орфическнте химни. В тях божествата отключват небето, земята, морето, етера, насладата, страданието, любовта и като че ли целия свят. Тези ключове не са проникнали в изобразителните изкуства и ние не ги намираме нито в скулптурата, нито в живописта, нито дори в литературата при описанието на живота на боговете.
Обратно, в орфическите химни, предназначени за един затворен кръг вярващи, посветени в мистериите, златните ключове са превърнати в атрибут на цяла редица езически божества: Хе-ката, Протерия, Протей, Плутон, Ерос и най-сетне загадъчния и неопределен Даймон. В християнската литература подобни ключове имат господ, божата майка и всички светци, които народът смята ученици на Христос. В българските песни обаче тези ключове са, както в езическата епоха, ключове не само на света на мъртвите, но и на небето, и на земята, и на морето и същевременно това са ключове на изобилието и плодородието и на бедността и нищетата.
Ние не знаем доколко тази представа идва действително от старата тракийска религия и доколко орфическите химни с тези свои ключове се намират наистина под нейно влияние. Ние обаче трябва да припомним, че в българските народни песни има и други стари представи, свързани с култа на Дионис, с които ние се занимахме в «Медното гумно», и затова тук ги припомняме бегло. В много песни, когато свети Георги или дори някой от епическите юнаци се срещне със змея и го убие, веднага потичат реки от вино, мляко и жито. И това става и често пъти, когато светецът отключи небето и земята. И същата представа намираме описана в «Бакханките» на Еврипид, когато бакханките удрят с тирсовете си земята и от нея бликат потоци мляко, внио или мед. От Дионисовите представи са взети и четирите реки при рая от масло, мед, мляко и вино, споменавани в апокрифите. По този начин не само ключовете са наследени от култа на Дионис, на който принадлежи цялата орфическа религия и естествено и всички орфически химни. И именно от орфическата религия ключовете на подземното царство са минали и в ранните християнски представи, та дори и в Библията.
Ние на няколко места вече изтъкнахме, от друга страна, че българският певец си служи с подобни атрибути, когато иска да характеризира определени функции на светци, третирайки ги като езическите божества. Сега имаме вече и съвсем опреде-
312
лени атрибути, ключовете, които са същите, с които си служи орфическият певец едно хилядолетие преди идването на славяни и българи в земите на юг от Дунав. Ясно е, че всичко това е могло да се вмъкне в българските представи не като един обикновен спомен само от вярата в Дионис и в старите езически божества, а като една цяла атмосфера, която се е носела заедно с християнството и която образува всъщност неговия езически фон.
Част от тази атмосфера представлява и празнуването на много стари празници в България, като Заговезни, Трифон Зарезан, Бабинден, и, което е най-важно, празнуването на Коледа. Всички те представляват повече или по-малко с шествията на кукерите, на лозарите, на родилките и с шумните и весели коледари стари езически празнични практики, преживели бурите на вековете и свили гнездо в представите на един нов народ, който, право или не, смятаме чужд на тези стари традиции, свързани със секретните култове на Дионис и Залмоксис, на Деметра и Персефона. Именно част от тази атмосфера са и ключовете на черната земя и на изобилието, които в българските предания и песни са останали такива, каквито ни ги е завещала старата тракийска религия.
Една голяма част от песните, които разгледахме, обредни или митологични, са всъщност коледарски. И в тях се смесват представи на старото българско езичество с представите на гръцко-римския езически свят, които продължили да живеят във Византия. В тях се мяркат ту трите орисници, ту слънцето и месецът, схванати като божества, свързани с християнския бог и с божата майка по такъв начин, че ние оставаме удивени и се питаме възможно ли е всичко това да се явява наистина в българските песни и в българския фолклор. И изведнъж пред нас Коледа се явява като празник, който е запазил най-много стари езически традиции въпреки празнуването на този ден на Рождество Христово. Тя е неизчерпаем източник за съществуването на старите езически традиции и ни ги предлага на всяка стъпка. Нека се опитаме да открием още някои от тях.