Глава 11. СВАТБАТА НА СЛЪНЦЕТО
Любовните приключения на слънцето на земята
Слънцето в новогръцките приказки
ЛЮБОВНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА СЛЪНЦЕТО НА ЗЕМЯТА. Слънцето не слиза само на земята. То издебва такова време, в което неговият по-малък брат, месецът, няма работа по небето и двамата заедно тръгват да ергенуват. Така те си определили среща на сутринта, когато се родило дете Малечково (Миладинови, № 59), и слънцето кори брат си защо е закъснял. В такива моменти те се озовават на трапезата на господ или на божата майка. Но най-често в такова време, преди изгрев или след залез, когато почтените хора спят, а бродят само самодивите и змейовете, те отиват да се закачат със земните момичета (СбНУ, 10, с. 22):
Кахъри тежки ядове,
дигнете мъгли и прахове
да запрашите слънцето,
слънцето, още месеца,
Радка за вода да иде,
слънцето да я не види,
слънцето, още месеца!
Ходила Радка, връща се,
срещу ѝ иде слънцето.
Девойката се крие от слънцето, защото то е влюбено в нея и я задиря. Затова са и нейните кахъри — мъглите и праховете трябва да я скрият от този необикновен и нежелан кандидат за женитба. Но на връщане слънцето я открива. Като всеки ерген то се опитва да я заговори, и то със същите думи, които би ѝ отправил кой да е момък, който иска да се сближи с девойката:
— Радке ле, мома хубава,
подай ми, Радо, водица
със твойта дясна ръчица!
266
Радка слънчици думаше:
— Махай се оттук, слънчице,
слънчице, не се закачай!
Майка ми болна умира,
водица да ѝ занеса.
Знаем — искането на вода е най-обикновеното задиряне на девойка от ерген. И в отговор на това девойката винаги се преструва било от скромност, било защото момъкът не ѝ харесва, или просто защото така трябва да постъпи, че много бърза, защото майка ѝ е болна и чака да ѝ занесе вода. Слушателят на песента очаква точно този отговор. Той го е слушал в действителност в много песни. Но, разбира се, между обикновения момък и слънцето има голяма разлика. Слънцето е свръхестествено същество. То знае и вижда много неща, които обикновените хора не виждат. То ѝ казва:
Лъжи ти, Радо, когото щеш,
мене не можеш излъга!
Слънцето грее високо,
слънцето гледа широко!
Няма народ, който да не си представя слънцето като всегледащо и всевиждащо. Но в този случай положението е различно. Това, което е видяло небесното светило, то не го е съзряло от висините, а когато пак е обикаляло дворите на девойката, която му харесва. А тя не е обикновено момиче. Майка ѝ притежава огромна власт. Слънцето казва:
Снощи край вази поминах,
че си у вази погледнах.
Майка ти, магьосницата,
майка ти, омайницата,
омая вода и гора,
омая птичка в гората,
омая риба в водата!
Жива гадинка държеше,
държеше и я дробеше,
в ново гърне я туряше,
на огъня я гореше,
с бял я бодил подкладаше,
кат я подкладе, нарече:
— Както боде тоз бодил,
тъй да се бодат за тебе
и турци, Радо, и българи,
и друга вяра циганска!
267
Певецът не обяснява защо слънцето недоволствува от магиите на майката. Всъщност магическата сила на майката е причина да се въртят около Радка всякакви ергени от най-различни народности. И магията не е по-малко странна от сюжета на песента. Гадинката се върти в нагорещеното на огъня гърне и по този начин трябва да се въртят и ергените около Радка. Слънцето не е изпуснало от око магиите на майката.
Слънцето и месецът — вече видяхме това — стоят на трапезата на бога и на божата майка, скитат заедно по земята и имат еднакви любовни приключения. Понякога слънцето отминава девойката, а месецът я спира и ѝ иска вода. И когато тя му отговаря, че бърза да занесе вода на болната си майка, на свой ред месецът ѝ казва (БНТ, 4, с. 95):
Майка ти омайницата,
майка ти магьосницата,
омая вода и гора
и на морето пясъка.
Снощи омая месеца,
в ново гърне го гуди.
В други песни магьосницата майка е свалила слънцето и го турила в гърне. Ясно е, че свалени на земята, и слънцето, и месецът стават безсилни, а понеже майката на девойката е много властна магьосница, тя може да постави светилата в положението на гадинката, с която прави магията си. Дори други демони, които нямат значението на небесните светила, са по-силни на земята от слънцето и месеца.
В някои песни в това положение е представен змеят. В една песен например Радка отива за вода на Змейови кладенци. Змеят, по който мястото носи името си, спира девойката и иска вода. Също както в песните за слънцето и месеца Радка отказва да му даде да пие. Тогава змеят ѝ отговаря по същия начин (БНТ, 4, с. 209):
Змеят си хвърчи високо
и гледа змеят широко.
Сега над вази прехвръкнах —
майка ти седи в горен кат,
седи и си омайва —
майка ти, магьосницата,
майка ти, омайницата —
за тебе билки съшива,
всякакви билки обшива.
Тук става дума за тъй наречените разделни билки, които имат магическо въздействие при разделянето на влюбени. Когато се
268
зашият в дрехата на един от тях, те го отблъсват от другия. Певецът предвижда тази магия за змея, докато за ергените, които трябва да се въртят около девойката, се споменава същото средство, което видяхме вече в песните за слънцето и месеца:
Жива е змия хванала,
в ново я гърне турнала,
с бял бодил огън подклала.
Змия в гърне се виеше,
виеше още пищеше,
а майка ти наричаше:
— Както се вие таз змия,
така да се вият за Радка,
за Радка, мома хубава!
Дано я Змейко намрази,
намрази още остави!
Би трябвало да обърнем внимание преди всичко на използуването на т. нар. разделни билки от майката. Гремхилда, майката на Гудрун, дава на Сигурд питието на забравата и той забравя Брунхилда. Пак майката на Гудрун дава и на дъщеря си питието на забравата и Гудрун забравя Сигурд и се оженва за Атли. При нас освен разделните билки, които отговарят на питието на забравата, има и магия, която събира девойката и момъка. И двете магии се правят по един и същ начин — чрез поставяне на змия или някакво друго животно в гърне на огъня. И докато животното, осъдено на смърт, се върти в огъня, майката отправя заклинанията си, както става в една песен от Западна България, която не е публикувана. Началото ѝ гласи:
Дотекла е вода студена,
роди се Янка хубава.
Кога се е Янка родила,
майка ѝ магия сторила:
живо пиле в огън хвърлила,
сама со себе сборила:
Како ми се въртит пилето,
така да се въртат ергени
край мойта Янка хубава!
В тази песен майката прави магията не преди женитбата, а при раждането на девойката. Няма гърне и пилето е хвърлено направо в огъня. И както пилето се върти сред пламъците и се мъчи да се измъкне, така трябва да се въртят и ергените около девойката. Тази магия напомня донякъде гадаенето у старите славяни, за което вече говорихме. Тези сведения дължим на Прокопий (История на войните, 352, 19): «При това те почитат и ре-
269
ки, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения правят и гадания.»
Иначе при многобройните песни, в които слънцето е под властта на магиите на майката на девойката, се има предвид винаги всевиждането на слънцето. И това качество на слънцето е изтъкнато в древността в митове като този за слънцето, за Хелиос, който видял изневярата на Афродита и съобщил това на Хефест. Подобен е случаят и с една друга любовна история между боговете. Деметра научила от Хелиос как Адес грабнал дъщеря ѝ Персефона, като изскочил от земните недра с колесница, когато девойката беряла цветя. Излишно е да се спираме на този мотив в българските песни, където майка, която търси детето си, се обръща към слънцето. Същото правят и девойката или момъкът, които търсят либето си, овчарят, който е загубил стадото си или овена си, сестра, загубила брат си, и т. н.
Любовните връзки на Хелиос, или Сол, обаче са обикновено с по-нискостоящи от него полубогини. Тъй като неговите палати са на брега на реката Океан, която, както се мисли в древността, е същевременно и бог, Хелиос има връзки с дъщерите на реката. Това са неговите съседки — океанидите. Плод на такава любов с океанидата Перса е царят на Колхида Еет, който притежава златното руно, бащата на Медея. От Перса той има и дъщеря — богиня и магьосница — Кирке, също обитателка на Колхида. Океаниди са също така и Неера и Ифиное, с които Хелиос също бил в любовни връзки. Най-известна от океанидите обаче е Климена. Тя не е девойка, а е съпруга на етиопския цар Меропс. Въпреки това тя имала деца от Хелиос: преди всичко единствения му син Фаетон и седем дъщери — Хелиадите. Според легендите Климена му родила и други две дъщери — Фаетуза и Лампетия, които живеели на остров Тринакия и там пазели стадата му от крави и овци. Така жените, с които имало връзки Слънцето, и децата от тях, почти винаги момичета, се свързват със земите, в които слънцето изгрява или залязва.
Знаем за други любовни приключения на слънцето със земни момичета, макар че и те не са простосмъртни. Едната — Кли-тия, била дъщеря на реката Океан и на титанката Тетия, а другата била дъщеря на царя на Вавилон Орхам и на океанидата Ев-ринома и се наричала Левкотоя. Слънцето имало най-напред любовни отношения с Клития, но след това я изоставило и се влюбило в Левкотоя. Всъщност според вярванията на древните Афродита си отмъщавала на Хелиос, като му пращала винаги нещастна любов, задето я издал на Хефест, когато се любела с Арес. Хелиос не могъл да намери начин да се вмъкне при Левкотоя и най-сетне направил това, като взел образа на майката на девойката (Овидий, Метаморфози, 4, 196), когато тя предяла заедно с робините си. Под претекст, че иска да приказва с дъщеря си, Хелиос
270
отстранил робините ѝ и тогава приел истинския си вид. Смаяна от блестящия си поклонник, Левкотоя отстъпила, но любовта им не могла да бъде скрита от Клития. Ревнивата океанида разказала всичко на бащата на девойката. Орхам решил да накаже жестоко Левкотоя и наредил да я затрупат в могила от пясък. Напусто девойката се оправдавала, че Хелиос я насилил. Бащата бил непреклонен. И Хелиос, безпомощен, напразно се опитвал да измъкне с лъчите си любимата си от пясъка, който се сипел върху нея. Тя станала жертва на ревността на Клития.
Хелиос никога обаче не се върнал при Клития. Съсипана от угризенията на съвестта си и от пренебрежението на Хелиос, Клития престанала да яде и да пие вода и така умряла след дълги страдания, като се превърнала в цвете, което гледа към слънцето. Така всички авантюри на слънцето се развиват на земята. То никога не взема съпруга, а поддържа само тайни връзки било с девойки, било с женени жени. Никога нито една от жените които то обича, не отива да живее в неговите дворци на брега на Океан, макар че всички те са океаниди.
Ако сравним любовните приключения на слънцето в българските песни с тези на Хелиос, или Сол, в древността, ще видим, че между тях има голяма разлика. В българските песни и слънцето, и месецът се ограничават само със задиряне на девойката, докато в античните предания слънцето има трайни връзки, от които се раждат множество деца. В българските песни девойката винаги се стреми да избегне слънцето. Тя се страхува от него и се крие и не иска да му даде вода. Тя се моли да се вдигнат мъгли и прахове, за да я скрият от слънцето и то да не може да я види. Но това невинаги е така. Понякога певецът в българските песни поставя девойката и в по-други отношения със слънцето. Тя е готова да го предизвика и иска да създаде връзка с него.
Така се явяват една цяла група песни, в които девойката не само не се крие, а предизвикателно се явява пред слънцето и показва красотата си и богатото си облекло и накити. Това са песните с надгряването между момата и слънцето.
НАДГРЯВАНЕТО. В една група песни, те са обикновено коледарски, майката на една девойка се хвали, че дъщеря ѝ е по-хубава от слънцето и по-гиздава от месеца. В една от тези песни слънцето, като чуло това, пратило ясна зора да я покани да се състезават кой грее по-силно. Ясна зора дошла с крондир вино в дома на девойката да ѝ съобщи, че слънцето я кани да се надгряват. Почукала на вратата и майката на девойката ѝ отворила. Тя приела предизвикателството от името на дъщеря си и уговорила кога и къде ще стане надгряването. На другия ден още преди изгрев слънце майката събудила девойката, сресала я и я накитила както трябва. Завела я на Юрдана (име на място),
271
на «истоци», т. е. там, където сутрин слънцето изгрява (БНТ, 4, с. 98):
дето слънце рано грее,
месечина зора дава,
да се с слънцето надгряват,
та да видим кой кого ще,
кой кого ще да надгрее.
Разбира се, надгряването е в тясна връзка с представата, че хубавата девойка сияе, грее, излъчва светлина, както видяхме, че сияе девойката юнак и юнаците се чудят дали изгрява слънцето или месецът, дали по планината летят лебеди, или блестят ледове. И най-обикновената хубавица в народните песни има подобен ореол от светлина и затова певецът се пита в една песен, която съм слушал като дете:
Бре Гюргян-Стойне хубава,
ти ли бе синокь на вода
на по горното кладенче?
Дека стоеше, грееше
като фърклина борина,
като ясна месечина.
Когато слънцето и девойката започнали да се надгряват, слънцето осветило две планини и насинила третата, а девойката огряла цял свят. Тогава слънцето само признало победата на девойката с думите: «Блазе, боже, на таз майка, що отхрани това чедо!»
Интересно в тази песен е и друго нещо — появата на ясна зора като митологична личност от кръга на слънцето. Тя е негов пратеник. В друга песен тя се нарича слуга на слънцето. Но тя се явява рядко. В друга песен (СбНУ, 43, № 307) майката на Милка отправя по същия начин предизвикателството си към слънцето. Слънцето само се явява и го приема и предлага на девойката: «да ходиме да грееме, кой кого ще да надгрее». Те дошли на мястото на състезанието и «сторили верна клетва, голям облог»: — състезание между слънцето и девойката, подобно на това между девойката и юнака. И надгряването продължило цели три дни и три нощи. След това слънцето се признало за победено с думите:
Хвала тебе, моме Милке,
еве стана таман три дни,
таман три дни и три нощи,
как ходиме, та грееме:
овце млеко прегориха,
овчари се изнадаха.
272
Я запрегни свилни скути,
да замине ясно слънце,
да отиде на захода,
да се смирят всички стада!
Станянине господине!
Във всички песни от този вид слънцето е победено от девойката. Фактът, че за облога между слънцето и девойката се създава термин «надгрявам се», показва ясно, че мотивът на песента е от онова отдалечено време, когато са ставали игри между девойка и юнак, както в епическите песни за девойката юнак.
В студията си «Бележки върху българската народна словесност» (СбНУ, 10, с. 292) един от старите изследвачи на нашите песни, Д. Матов, дава цяла редица паралели за надгряването. Матов ту полемизира с изследвачите, които искат да видят в песните за слънцето остатъци от стара езическа митология, ту без да иска, сам се нарежда между тях. Но интересно е, че не вижда реалните белези на почитането на слънцето като божество. В живота на българина винаги отглеждането на домашните животни е стояло на преден план и е било главният поминък на народа. Виждаме, че при надгряването слънцето три дена грее и не се прибира у дома. Затова най-тежко започва да страда добитъкът. Овцете остават без мляко от горещината. Слънцето вижда, че неговото захласване подир девойката прави пакост на хората, и бърза да поправи злото, като се прибере.
Надгряването след задяването на девойката е вече първата стъпка към неговата сватба. То представлява едно предсватбено състезание, много по-ясно показано от сватбените игри на девойката юнак в българските песни. Също както девойката юнак някога си е премервала силите с юнака, който иска да я направи своя жена, и слънцето си премерва силите с девойката и както юнакът, и то загубва състезанието и бива надгрято от девойката. Дали тези редки коледни песни не са част от дълги поеми за слънцето и неговия живот? Матов споменава една песен, публикувана от Т. Трифонов от Ловеч, в която надгряването предшествува сватбата на слънцето за девойката, с която се надгрява. Но трябва да кажем, че надгряването, свързано с Коледа, показва слънцето в един момент, когато то е наистина слабо и народът си представя това, като ни показва слънцето, победено от една девойка.
Песните за сватбата на слънцето отбелязват друг момент — времето, когато слънцето е най-силно и открадва девойката, която го е надгряла.
СВАТБАТА НА СЛЪНЦЕТО. Сюжетът в почти всички песни е развит по един и същ начин, макар че девойката, която става жена на слънцето, е обикновено различна, не е една и съща митоло-
273
гична личност. Слънцето се влюбва в някоя девойка и най-често по съвета на майка си спуска люлки някъде на Гергьовден. Идват да се люлеят всички моми, а ергените ги залюляват. Когато се качва и избраницата на слънцето, то дръпва люлките и я отвлича при себе си на небето. В никоя песен не се казва как живее след това жената на слънцето. Има само едно изключение (Илиев, 70):
Кат си я виде ясното слънце,
кат си я виде през облаците,
та е грабнало лепа Мария,
та я заведе при стара майка.
Та е сторила до три години,
та не продума свекру, свекърви,
дорде добила мъжко детенце.
Това е единствената песен, в която се говори за дете на слънцето.
В една част от песните обаче се явява и втора сватба на слънцето. Майката на девойката, като вижда, че слънцето я грабва от люлките, ѝ поръчва да говее, т. е. да мълчи, както е обичаят след сватбата, за да покаже уважението си към новите си роднини. Но понеже девойката мълчи дълго, слънцето решава, че тя е няма и глуха, и си търси друга жена. Харесва си Деница, както се нарича Зорницата, и правят сватба, на която кумува първата жена. Тя държи свещ в ръката си и по време на обреда ръката ѝ трепва и свещта ѝ запалва ръкава или булото на невестата. Деница се ядосва на кумата и ѝ казва, че като е глуха и няма, не е сляпа. Но в това време изтича срокът, определен за говеенето, и първата жена на слънцето проговаря. В по-голямата част от песните слънцето връща назад Деница и запазва първата си жена. В някои песни обаче става обратното. В много песни върнатата невеста моли господ да я превърне в птица и става лястовица. Слънцето, като я гони, ѝ разцепва опашката.
В песните за слънчевата сватба много ясно и картинно са показани божеските функции на слънцето като покровител на плодородието, не само на стадата. Самото то има стада от крави и от овци и майка му всеки ден му приготвя за обед по една ялова крава и по девет пещи хляб. Но когато слънцето се е загледало по хубавото момиче, което му харесва, и закъснява, майка му му се кара (БНТ, 4 с. 85):
Защо си, синко, изгори
старите хора на нива,
малките момци в Добруджа,
малките моми в Загоре?
274
И самото слънце, и майка му са божества. Те покровителствуват не само овчарите, но и всички, които работят по нивите и по ливадите, и преди всичко онези, които отиват да работят на други места (БНТ, 4, с. 87): «малки моми по нивите, косачи по ливадите». Без съмнение в тези поетични картини, когато слънцето трепти цели три дена на небето, се представя тежката лятна горещина, която мори полските работници. Грижите на майката на слънцето са за тях. Слънчевата горещина, летният пек, полезни за всичко, което никне и зрее, са и опасни. Затова и слънчевата невеста се крие от тях.
Описвайки слънчевата невеста, българският певец е създал един образ, успореден на образа на детето юнак — нещо като негов женски корелат. В част от песните е описано раждането на момичето. Често пъти майка му е бездетна, а за баща му не се говори (БНТ, 4, с. 79). В друга песен майката отива на мястото, където Тунджа се влива в Марица, и оттам взема камъче, което в пазвата ѝ се превръща на дете. В трета песен бездетната майка — Домна царица, получава билка от слънцето, за да роди, и детето — света Марина — е още по-чудно от майката. И освен чудесното раждане певецът е вмъкнал и бързото израстване на детето (БНТ, 4, с. 91): Детето се ражда на Великден, кръщават го на Герьовден, а след 40 дена на Спасовден проговаря.
Грабването на детето от слънцето е друг повод да се представи то необикновено и различно от останалите момичета. Майката пази момичето вкъщи, за да не го види слънцето. Но когато тя излезе от къщи, детето също намира начин да излезе и слънцето го издебва и грабва (БНТ, 4, с. 84):
Мама за вода отиде,
Добринка навън излезе,
на висок чардак седеше,
на костен гергеф шиеше.
Там си я слънце съгледа.
Три дни и три нощи греяло,
гледало и треперало, треперало,
не захождало.
В други песни момичето идва с многобройна свита да се люлее на люлките, които слънцето е пуснало (СбНУ, 35, № 330). То е придружено от дванайсет слугини, които метат пътя му, и тринайсет робини държат края на полите му. Само в една песен при грабването на девойката слънцето е подпомогнато от друго митологично същество освен от майка си. Една златокрила змеица помага на слънцето. Тя удря камбана, която не е божа камбана.
Във всички песни за слънцето и особено в тези, които са посветени на слънчевата сватба, се възпяват не само животворната топлина и светлина на слънцето, но и неговата уморяваща,
275
убиваща мощ. Същественото в песните за сватбата на слънцето е схващането му като носещо плодородие. С тази му функция има връзка името на слънцето у русите — Даждбог. То е образувано от повелителното наклонение на глагола «давам» — дажд, и бог и на български означава «Дайбог». Естествено това, което дава, е плодородието, изобилието.
СЕМЕЙСТВОТО НА СЛЪНЦЕТО. Вече говорихме в «Медното гумно на прабългарите» за него и ако пак се връщаме към този въпрос, то е, за да допълним една подробност в него. Семейството на слънцето се споменава във всяка песен за сватбата на слънцето по два пъти и е изредено винаги по същия начин. Веднъж певецът изрежда членовете му чрез думите на майката на невестата на слънцето, когато ѝ заръчва за кого да говее. Втори път пък невестата казва за кого колко време е говяла. Но обикновено майката е представена като незнаеща защо слънцето я грабва и затова думите ѝ в някои песни са дадени така (СбНУ, 35, № 331):
— Ако те вземат за слуга,
хубаво да им слугуват,
ако те вземат за снаха,
хубаво да им говееш:
на свекър — девет години,
на свекървата — седем,
на зълви и на девери
— година и половина.
Трудно е да си представим, че това голямо семейство на слънцето играе наистина роля в митологията. То по-скоро е попълнено според представите за едно земно семейство. Но трябва да кажем, че и в други песни роднините му са изброени по подобен начин (БНТ, 4, с. 93): свекър, свекърва, девери, стриковци, отричани, кум и кума. В много песни обаче сестрите на слънцето играят самостоятелна роля, а в песните за слънчевата сватба се споменават винаги свекър, свекърва и девери, т. е. най-близките роднини на слънцето: баща, майка и братя. Именно те могат да се вземат като създадени в народната фантазия митологични същества. Но те не са дадени в народните песни като конкретни митологични личности и не са именувани. В това отношение ние обърнахме внимание в «Медното гумно. . .» на онази песен, която прави изключение и е публикувана от Дринов (С., 2, с. 543):
Ти говей свекру, свекърви,
говей им девет години!
И на девера, Огняна,
и на него говей четири,
276
четири и половина!
Свойго друго му година,
година и половина.
Тук са споменати бащата и майката на слънцето — свекър и свекърва на невестата му, и братът на слънцето — деверът Огнян. Ние вече видяхме, че у източните славяни единият син на Сварог е Даждбог, или цесар Слънце, докато другият — Сворожич, е огънят. И следователно нашата песен споменава именно него, и то с личното му име. Загадъчно обаче остава лицето, споменато в същата песен веднага след него.
Дринов се е спрял върху този стих, като обръща внимание че в «свойго другому» двете думи не се съгласуват по падеж. Затова той попитал информаторката да не би да греши и ѝ предложил «своему другу», но тя категорично повторила, че знае песента със «свойго другому». А всъщност мястото е много важно, очевидно тук се говори за един трети брат на слънцето. Ето защо е необходимо да се изясни изразът. Първоначално всички роднини на невестата на слънцето са били дадени в падежни форми. Тези форми са запазени при свекру, свекърви, а са били изхвърлени и заместени с предложен израз: Деверу Огняну станало «и на девера Огнян». «Другому» в песента показва, че певецът се е върнал след това към падежна форма, говорейки за още един, за другия девер на слънцето, т. е. за трети негов брат. Несъгласуваната употреба на «своего» вместо «своему» е съвсем естествена, защото информаторката на Дринов, както и певците, от които тя е научила песента, не знаят да употребяват падежните форми. И в други песни ние имаме подобна употреба на притежателни местоимения. За пример може да ни послужи един стих от друга песен (СбНУ, 43, № 270): «Мълчи, Нико, мълчи мойго брате!», където «брате» не се съгласува с «мойго», употребено вместо само «мой». Следователно в разглежданата песен се споменават не само бащата и майката на слънцето, но и неговите двама братя, от които, щом като единият е огънят, другият ще бъде месецът.
От действуващите лица в песента, както и в много други песни, майката на слънцето играе активна роля. Тя се грижи за него, като животът ѝ е даден с повече подробности от живота на майката на юнака в епическите песни. Тя, докато слънцето го няма, му готви вечерята: една ялова крава и девет пещи хляб. Това е менюто на най-големите юнаци. Освен това майка му обикновено крои плановете за женитбата на слънцето, като дори участвува в грабването на невестата му при спускането на люлките. Певецът обаче отделя значително място и на грижите, които тя има към хората. Тя укорява сина си, когато, загледан по някое момиче, се забавя и изгаря житата или мори с лъчите си орачите и косачите, жетварите и овчарите. Бащата на слънцето никъде
277
не играе подобна роля, както в голямата част от епическите песни. Но споменаването на свекъра между роднините, за които слънчевата невеста говее, и то на първо място, показва ясно, че слънцето си има баща — едно божество, което ще отговаря на източнославянския Сварог, ако не е самият той.
Би трябвало да кажем няколко думи за жената на слънцето. Не става дума за тази, която то краде със спускане на люлки от земята, а за втората му жена, която народният певец винаги нарича Деница, докато първата има различни имена. Тя е известна митологична личност. С това име в песните се означава обикновено Зорницата (Вечерницата). В повечето от песните втората невеста на слънцето бива изгонена и жена на слънцето остава земното момиче, което слънцето е грабнало с люлки. В една от песните обаче изгонено е земното момиче, а Деница си остава жена на слънцето (БНТ, 4, с. 94). Трудно е да кажем коя от двете версии е старата. Не трябва да се забравя, че Деница е една от важните фигури в българската митология. Също като старогръцкото Еосфорос и латинското Луцифер в средновековните еретически произведения Деница се явява като име на Сатаната в Тайната книга на богомилите (БКД, с. 69). Във връзка с тази роля на Деница трябва да отбележим, че тя се среща и у други народи. Често пъти изследвачите сравняват българската сватба на слънцето с подобно нещо у литовците. Разбира се, там положението е доста по-различно, защото у литовците месецът също е мъж, но слънцето е богиня и е жена на месеца. Месецът непрекъснато гледа да се откъсне от слънцето и причината е увлечението му подир Деница, която той предпочита пред жена си.
ГОСПОД И СВАТБАТА НА СЛЪНЦЕТО. В голямата част от песните, посветени на слънчевата сватба, слънцето и майка му скрояват плана да пуснат люлки и да грабнат с тях земното момиче. Обикновено това става по съвет на майката. В някои песни обаче слънцето, след като разказва на майка си какво необикновено момиче е видяло на земята и колко е красиво то, моли майка си със следните думи (БНТ, 4, с. 60):
Да идеш, мамо, при бога,
да идеш да го помолиш,
можем ли да я вземеме,
за нея да се венчая.
И майката изпълнява желанието на сина си и, като отива при господ, иска му позволение със следните думи: «Бива ли и приляга ли жива мома да вдигнем?» Тези стихове са извънредно интересни, защото показват въпроса, който измъчва певеца: на небето отиват живите, когато умрат, а тук слънцето иска да вземе при себе си жива девойка. Но господ, който е всесилен, дава съг-
278
ласието си. След това, макар че в песните се споменава баща на слънцето, господ и майката на слънцето действуват заедно (БНТ, 4, с. 60): «Златни са люлки спуснали на Грозданкините дворове». Вмъкването на християнския бог редом с майката на слънцето вече е началото на заменянето на бащата на слънцето с господ. Така се създава онзи загадъчен образ на трапезата на господ или на божата майка, където редом с тях стоят слънцето и месецът, обслужвани било от самата божа майка, било от тримата светци.
Така постепенно в българските песни се изгражда една митологична четворка, от една страна, и една митологична система, от друга страна. Слънцето не е единственото митологично същество, което се жени за земна девойка. Змеят също се жени за мома, а и самодивата се жени за овчар, който я е победил било в състезание, например надсвирване, било чрез измама, открадвайки ризата ѝ с крилата, докато тя се къпе. Митологичните същества по този начин си създават семейни връзки с хората. Матов в своята студия много добре е разбрал, че голям брой изследвачи не могат да се откъснат от предания, подобни на това за сватбата на слънцето, пренесени върху обикновени хора или пък разказвани за слънцето, но в друг аспект. И тъкмо затова Матов, който пръв от нашите учени се е насочил към слънчевата сватба, е разгледал и много новогръцки, сръбски и други подобни приказки и песни и е взел до известна степен отношение и към изследвачите, които са се занимавали с тях. С това той е направил и значителна крачка към изясняването на този въпрос (СбНУ, 10, с. 268).
СЛЪНЦЕТО В НОВОГРЪЦКИТЕ ПРИКАЗКИ. Естествено за нас най-интересни са новогръцките приказки. В тях сюжетът се развива по един и същ начин. Една бездетна жена моли слънцето да ѝ даде дете и слънцето (Илиос — ст. гр. Хелиос) ѝ го дава. То е винаги момиче. Майката го обрича на слънцето, но след това не изпълнява оброка си. Слънцето поръчва на момичето да подсети майка си за оброка, но тя почва да го крие и запушва всички отвори, през които слънцето може да се промъкне. Забравя обаче да запуши ключалката. Слънцето открадва момичето през ключалката, отвежда го със себе си и му възлага различни задачи, които то се забавя да изпълни, понеже плаче за дома си. Слънцето разбира това и решава да го върне. То намира две животни, които няма да го изядат, обикновено два елена или два заека, и те водят момичето към дома му. Една ламя обаче се опитва да прилъже три пъти момичето, което животните оставят на едно дърво, докато се хранят. Когато ламята си отива, животните отвеждат момичето до дома му, както в много други български приказки, при които имаме връщане на дете, отсъствувало дълго от къщи; кучето, котката и петелът съобщават на майката за за-
279
връщането му. Преследващата ги ламя обаче успява да настигне момичето и животните и да отхапе опашките им, както прави самото слънце в българските песни с превърнатата в лястовица жена на слънцето. И този мотив следователно е общ.
Този сюжет е развит в много гръцки приказки в сбирката на Хан (вж. Матов № 41, която разгледахме, и освен това № 42, 23, 68, 82 и в сбирката на Шмит № 14). В тях слънцето се явява ту като калугер, ту като обикновен човек или великан. При всички приказки детето се ражда от бездетна майка и бащата не се споменава. В някои от приказките името на момичето е свързано с името на слънцето: (И)лиодора (Слънцедара) или Илионтера (Слънчана). При това гръцките приказки винаги завършват с връщането на момичето при майка му. Във всички основният мотив е обричането на момичето на слънцето, което по чудесен начин помага да роди бездетната майка.
Този основен мотив в гръцките приказки се среща само в една от българските песни — песента за Домна царица, която ражда света Марина (БНТ, 4, с. 96) благодарение на билката, дадена ѝ от слънцето. Майката не пуска обреченото на слънцето дете вън от къщи. Но веднъж то използува отсъствието ѝ и излиза. Майката е на църква, понеже чула да бие камбана. Но това не било божа камбана, а камбаната на една змеица, която помага на слънцето. Слънцето грабва момичето — света Марина. Това е и единствената българска песен, в която момичето е обречено предварително на слънцето и змеицата замества ламята от гръцките приказки, но не като го преследва при завръщането му, защото в песента девойката остава при слънцето. Основният сюжет в българските песни и драмата на девойката и на слънцето е грабването на момичето, което става, понеже слънцето внезапно се влюбва. В гръцките приказки слънцето се среща с обреченото му момиче на земята и го открадва от дома му. Песента за Домна царица и света Марина е построена върху същия основен сюжет и той е развит по същия начин, както и в другите български песни, само девойката, както в гръцките приказки, е обречена от майка си на слънцето.
Причината да се вмъкне в песента една действителна личност — света Марина, смесвана в много български и сръбски песни със света Мария и получила и епитета Огнена, се крие в данните на житието на света Мария Нова. Светицата се подвизавала през IX в. във Виза, град в Странджа, в Югоизточна Тракия, където се намирал и нейният гроб. В нейното житие от XI в. се описва животът на света Марина и чудесата, които направила. Между другото се разказва как цар Симеон влязъл във Виза, напусната от жителите ѝ и разрушена. В града се пазели само църквите (Златарски, 1, 2, с. 420). Едни от сградите Симеон определил за складове, други за жилища, а трети за конюшни. Той влязъл и в църквата на света Мария и като видял раклата (саркофага с
280
мощите й), попитал чия е. «Като му разказали за извършените от нея чудеса, Симеон заповядал да я отворят. Но когато я отхлупили, изведнъж излязъл пламък и изплашил всички.» Разказът е посветен на събития от 922 г. Това е единственият случай, когато светица с име Мария, което в народните песни често се смесва с Марина, е свързана с огъня.
ПОЯВАТА НА МОТИВА ЗА СВАТБАТА НА СЛЪНЦЕТО. Това, което трябва да се подчертае във връзка със сватбата на слънцето в българските народни песни, е, че с намесата на господ или без нея в този мотив едно живо същество бива, както се изразява народният певец, вдигнато на небето, където в народното съзнание отиват само мъртвите. Всички, които са ходили на небето, за да видят мъртвите, всъщност са повикани там от господ и отиват по негово благоволение. Затова и съвсем естествено звучи мисълта, която прокарват песните, когато влагат в устата на слънцето молбата майка му да попита бога могат ли да приберат на небето жива девойка. Грабването на момичето от слънцето е една типична сватба чрез грабеж от гергьовденските люлки, нещо, което става и в обикновения живот.
Интересно е, че мотивът е загатнат във византийската поема «Дигенис», построена върху епически византийски песни от IX и X в. И трябва да добавим, че в поемата често се загатва за слънцето като за някакъв добър демон, който се третира като самостоятелен бог. Често героите се обръщат към него с «кирие Илие», което е трудно да се преведе, защото «кирие» на гръцки значи «господине», но и «господи». Още по-интересно е, че обръщението се среща във всички варианти на поемата. Това става при клетва в името на слънцето, произнасяна от разни герои на поемата. Нещо повече — на много места се употребява като епитет на девойката «илиогенимени» — слънцеродената или«илиогенима» — слънцерожба. Очевидно това загатване за една вече съществуваща легенда, че слънцето е помогнало на бездетната майка на девойката да добие дете, и то винаги момиче. Никога юнакът, било дете, било младеж, не се нарича слънцероден.
Че родилото се момиче е било обречено на слънцето и че рано или късно слънцето ще си го вземе, се вижда съвсем ясно от един пасаж в началото на поемата, когато петте братя на Ирина търсят отвлечената си сестра от арабския емир Мусур. Те обикалят лагера му и попадат на избити християни, труповете на които не могат да разпознаят. И страхувайки се, че и сестра им е между тях, те се обръщат не към господ, а към слънцето със следните думи (1, 252):
281
Как ще се явим със тази вест пред скръбната ни майка!
Защо завиде, слънце ти, на красотата на сестра ни,
защо девойката погуби, що всичко около си затъмнява?
Във всички коментари на поемата споменаването на слънцето в тези и други подобни случаи се свързва с гръцко-римската езическа древност, макар че никъде античният Хелиос не се споменава в подобни епизоди. Тук имаме една представа, която е нова и не идва от гръцко-римските представи за слънцето, а е чисто средновековна, също както образът на девойката юнак, който също така не е античен. При това виждаме, че идеята, че слънцето краде девойки като свои жени, тук е добила тъкмо един съвсем различен облик от този, който слънчевата невеста има в българските песни. Братята си представят сестра си мъртва при слънцето.
Всичко това показва ясно, че певецът в сагите, които са послужили за написването на «Дигенис», или самият поет придават на мотива за грабването на девойката от слънцето нюанс, доста по-различен от българския мотив. Но самият мотив едва ли е античен. В преданията за Хелиос, или Сол, подобно заграбване на девойката и отнасяне на небето не се среща. Неговите любовни връзки са винаги на земята. Византийският мотив, едва загатнат в поемата, изглежда, дошъл от България.
Има и още нещо интересно във връзка със сватбата на слънцето. Българският певец си го представя винаги млад бог, тъкмо стигнал възраст за женене. И в края на краищата той остава все неженен. В древната традиция той не само е възрастен, но има дъщери и син — Фаетон. Сватбата на слънцето е един символичен образ, свързващ слънцето с хората чрез една съпруга, която то си избира измежду тях. Но всъщност това е символ на мощта на слънцето — парещото и горящо всичко лятно слънце което демонстрира мощта си пред хората, грабвайки една тяхна девойка. Това е странен митологичен мотив, който не се среща у никой друг народ. Присъствието на този мотив във византийската поема показва ясно, че той е съществувал в много старо време — още в IX—X в.
СЕСТРИТЕ НА СЛЪНЦЕТО. Те живеят при самото слънце и народният певец ги вижда ту като красиви девойки, ту като звездите. Те са винаги млади като брат си, който се явява като глава на семейството. Затова и докато за женитбата на слънцето се грижи майка му, а както при детето юнак, бащата не се споменава, за женитбата на сестрите на слънцето се грижи брат им, както когато в едно семейство бащата е умрял. Дали причината за отсъствието на бащата на слънцето не се крие в изчезването му от небето и заменянето му със слънцето, т. е. в една промяна в религията на старите славяни? Двама царе на Египет ли има пред-
282
вид «Повесть временных лет» (с. 400), когато казва: «И след него ще царува син му, когото наричат Даждбог», или двама славянски богове? Така или иначе бащата на слънцето и на неговите сестри не се споменава при женитбата им и функциите му са поети от самото слънце.
Всички песни за сестрите на слънцето имат почти един и същ сюжет. Един юнак, понякога без име, друг път с условно име, се похвалва, че има кон, по-бърз от вятъра, и че той може да надбяга слънцето. Слънцето в отговор на това или само го намира, или праща свой пратеник, с когото да устроят надбягване. Тук са показани и някои подробности при сватбените игри. Слънцето казва на юнака (СбНУ, 43, № 293):
Ако варнеш тизе мене,
ще ми вземеш мила сестра,
мила сестра — ясна звезда.
Ако варна ази тебе,
ще ти взема добра коня,
добра коня — вихрогона.
Както в епическите песни юнакът залага коня срещу либе, тук юнакът залага коня си срещу сестрата на слънцето. Така виждаме, че уговарянето на сватбените игри може да стане чрез посредник, че при него може да има и надбягване с коне и че както в епическите песни, облогът може да бъде неравностоен.
Във всички песни юнакът винаги побеждава слънцето и в една част от тях надбягването минава без никакви усложнения. Но в други песни юнакът, изпреварил слънцето още на пладне, ляга да си почине. В разглежданата песен юнакът носи само епитета «млад-неженет».
Поби копие, везе коня,
па си легна, та зауспа.
Кон му цвили, земя копа:
— Стани, стани, млад-неженет,
слънце ойде на заода,
а ние сме насред земя!
Така конят успява да събуди юнака с големи усилия. Юнакът го възсяда отново, препуска с всичка сила и пак изпреварва слънцето. Тук обаче се натъкваме на един мотив, който вече ни е известен от епическите песни. Това е безпричинното заспиване на юнака, свързвано, както в тюркските песни, с опиването на юнака и със залагане на либето на юнака срещу коня на противника му. Видяхме, че при надпиването между двамата Крали Марко заспива и загубва либето си, победен с измама от Църна Арапина. И в тюркските песни юнакът винаги е опит с измама. Подобно е
283
положението и с Момчил, който, опит от водата на вълшебния кладенец, бива пленен. Той след това, освободен от Айкуна, пленява брат ѝ, т. е. побеждава го, както юнакът побеждава слънцето. Ясно е, че всички тези песни са построени върху един и същ комплекс от три мотива, свързани помежду си, както в тюркските песни: опиването, заспиването и залагането на либето срещу коня на противника. При това във всички песни имаме борба между младоженеца и брата на девойката.
По-нататък млад неженет стига до слънчевите двори, след като преминал над десет кадалъци и двайсет вилаети. Там излязла да му отвори сестрата на слънчето и го попитала къде е брат ѝ. Той ѝ отговорил, че слънцето е изостанало назад, и я повикал да дойде при него, за да ѝ каже какво да направи. И тя изпълнила желанието му. Тогава
пружи ръка млад неженет,
па си фана слънчу сестра
фанал я за десна ръка,
па я качи на коня,
па си пойде да си иде.
Излезъл е на дворове,
па си пойде по друмове.
И тогай го слънце сретна,
па си слънце отговаря:
— Хвала тебе, млад неженет,
добра среща, млад неженет!
Що си вземал, току носи!
Станинине, господине!
Ясно е, че тази чисто митологична песен стои в тясна връзка и с епическите песни, и с други коледарски песни, като например песните за града на малката мома. Но тук има и още един интересен момент — певецът ни завежда до дворите на слънцето, където се намира слънчевата майка. Там живее и една от сестрите му с него, пък, както видяхме вече, и другите членове на семейството на слънцето. Тук тази сестра също не носи име. Но в други песни тя е наречена с различни имена и не е представена като звезда. Колкото се отнася до дворите на слънцето, трябва да припомним, че те съществуват повече или по-малко у много цароди.
Най-голямо значение обаче има краят на песента. Млад неженет не само идва по-рано от слънцето при надбягването, но и заграбва сестрата на слънцето и чак когато се връща назад, среща светилото, което дружелюбно му пожелава да отнесе това, което е взел. Ние си представяме юнака и редом с него на коня му слънчевата сестра да се носят от слънчевите двори към земята, както в някои от лазарските песни юнакът грабва девойката на коня
284
си да я отнесе отмяна на майка си. Няма приказки или песни за живота на слънчевата сестра в къщата на мъжа ѝ. Но в някои от песните, посветени на грабването на слънчевата сестра, има моменти, които ни показват как певецът разбира отиването при слънцето. В една такава песен, тъй като обикновено облогът между слънцето и юнака е конят на юнака, когато конят буди господаря си, е вмъкнат и друг един елемент — конят не иска да отиде при слънцето и затова му казва (СбНУ, 44, № 72):
Конят цвили, до небе се чуе,
с нозе копа, та се земя тресе,
па си ока Денко добър юнак:
— Диг се, диг се, Денко, недигнал се!
Мойта глава на облог отиде!
Ала Денко не чуе, не хае,
нело лежи Денко, та си спие.
Ако съдим по тези думи на коня каква ще бъде съдбата му, ако слънцето спечели състезанието, трябва да кажем, че този, който отива при слънцето, всъщност умира. В тази песен виждаме, че юнакът е именуван. Нарича се Денко. В други песни пък сестрата на слънцето се нарича най-често Ангелина. Добър юнак вече е спечелил надбягването, стигнал е целта си (БНТ, 4, с. 101):
Отиде му на слънцето,
на слънцето на портите.
Ангелина по двор ходи.
Като виде добър юнак,
отвори му, посрещна го,
разводи му добро конче.
Та си чака добър юнак,
дорде дойде ясно слънце.
То си дошло за вечеря,
седнало си със юнака,
да си ядат, да си пият.
Ангелина диван стои,
налива им да си пият
Виждаме, че докато в предишните песни юнакът грабва сестрата на слънцето, тук той дочаква слънцето да дойде и получава от него бъдещата си жена. Много е интересно обстоятелството, че в една част от песните той е наричан с епитети: млад неженет, храбър юнак, добър юнак, докато в друга от този епитет е образувано името му — Храбро юнак. Най-редки са имената, които съвпадат с имена на хора, например Павел юнак, Денко юнак. И никога тези юнаци не са известните епически юнаци. Това са един кръг от юнаци, които се споменават главно в митологичните
285
песни. Рабро юнак се надбягва със слънцето, побеждава в двубой змей, бие се със самодива и я убива, а в една песен се явява в още по-интересен и странен сюжет, който впрочем срещаме като изпитание и в някои от епическите песни. Той научава от майка си, че на него му е предопределена, също както това става в тюркските епически поеми, една девойка. Но тук тя е най-малката сестра на слънцето. Ние видяхме, че в тюркските приказки и предания такава митологична девойка е обикновено небесна дагина, дъщеря на Тенгри хан, т. е. на хана на небето, който замества бога Небе — Тенгри. Като научава това, Рабро отива да я търси (СбНУ, 46, № 42):
Кат пристигна Рабро юнак
до слънчеви чемшир порти,
срещнаха го три девойки,
три девойки — три прилики,
в едно рухо облечени:
едната на порти стои,
втората му коня пои,
а третата Рабро среща.
Кон не дума, а продума:
— Ей те тебе, Рабро юнак
фатай мома за ръчица
и я метай на сепица,
дорде слънцето да зайде,
ние двама да се найдем
при твоята стара майка!
Послуша го Рабро юнак,
хвана мома за десница,
па я хвърли на сепица.
Доде слънцето да зайде,
той се найде при майка си.
Песента ни изправя пред същия мотив, който се среща както в сватбата на юнака в епическата песен, така и преди всичко в сватбените обичаи в Родопите. Младоженецът бива изправен пред три забулени и еднакви на ръст моми, облечени в невестински дрехи, от които едната е годеницата му, и той трябва да познае коя от тях е бъдещата му жена. Трите девойки са сестри на слънцето и живеят в слънчевите двори. Но и тук е изтъкнато въпреки всичко грабването на девойката. Конят съветва юнака да побърза да грабне девойката, преди да се е върнало слънцето. Изглежда, че първоначалният мотив е бил грабването на слънчевата сестра и че то е ставало без разрешението на слънцето, макар че винаги слънцето се е облагало, че ще даде сестра си, ако бъде победено. Приключвайки със сватбата на сестрата на слънцето, не можем да не кажем и няколко думи общо за мотива. Очевидно този
286
мотив, използуван в коледарските песни, говори за надбягване и за побеждаване на слънцето от юнака, като има предвид отслабването на слънцето в началото на новата година. В народния календар тя започва с Коледа, тъй като според народните представи слънцето започва новия си път на Бъдни вечер, на 24 декември. Оттогава слънцето се засилва с всеки изминат ден и през лятото добива пълната си сила. Но интересно е и това, че слънцето се явява като божество, което се свързва със сватбата. Не само то се жени: жени се и неговият брат — месецът, женят се и сестрите му — звездите.
ОБРАЗЪТ НА СЛЪНЦЕТО. Колкото и да изглежда странно, народният певец в българските песни никога не описва слънцето и дори когато се мъчи да го характеризира по някакъв начин, той му дава такива епитети, които подхождат най-добре на оня образ на слънцето, с който то е известно на всички хора: ясно слънце, както ясен месец или ясен огън. Почти винаги у слушателя остава впечатлението, че певецът си го представя така, както го вижда, когато небето е ясно — като един слънчев диск. Разбира се, не може да има съмнение, че той не може да мисли за този образ на слънцето, когато то се жени и на сватбата му присъствува и земното момиче, което то е грабнало с люлките си, нито когато сяда на трапезата, за да пие с юнака, който го е победил в надбягването и се готви да вземе сестра му за жена. Още по-малко можем да си го представим седнало на трапезата на господ заедно с месеца и с божата майка. Ясно е, че слънцето има също като змея два образа: единият от тях е видимият му образ на слънце, другият е този, с който то се явява между хората — антропоморфният му образ. Но много рядко народните песни възпроизвеждат именно последния. Слънцето се явява в него много по-случайно и затова пък и песните, в които можем да го видим в антропоморфен вид, са много по-важни и интересни за нас.
Точно такъв случай ни предлага една песен, която намираме у Миладинови (№ 136). Сюжетът ѝ е доста своеобразен. Майката на Павел убеждава сина си да не бърза да се жени. Той обаче не послушва съветите ѝ:
узеде жълта бъклица,
та покани ясно слънце,
ясно слънце — млада кума,
ясен месец — старосватко,
ситни звезди — все девери.
Така ние виждаме как младоженецът събира за сватове всички небесни светила, като всички са представени като мъже, защото изпълняват в сватбата онези задължения, които се поемат от мъже. Така се събрала голяма сватба, «кон до коня, кола до кола»,
287
както става на обикновена сватба — мъжете на коне, жените на коли. Сватбата потеглила да вземе невестата и се движела по сух пясък вероятно поради присъствието на слънцето, но когато взели невестата и тръгнали да се връщат, морето дотекло и «дори заносило камъни», та спряло сватбата. И именно тук с няколко щрихи е даден образът на слънцето:
Разигра се ясно слънце
с позлатена патерица,
та морето си раздели,
та минало ясно слънце
— потънала добра коня,
добра коня до колени.
Така ние виждаме слънцето представено като бог конник. То замахва с жезъла си — позлатената патерица, и пред него морето се разтваря, макар и не така, както е на отиване, когато те вървят по пясък. И благодарение на слънцето и останалите сватове минават морето, но колкото са по-далеч от слънцето, в толкова по-дълбока вода газят. Месецът минава през море, което му е до стремената, деверите до седлата на конете, младоженецът до шията, а невестата — едвам минала. Вижда се, че певецът представя всички сватове като мъже, и то като конници, както слънцето, а това са месецът и звездите.
Когато най-после сватбарите излизат на сушата, те се отправят към църква, където ги чакат попове и дякони. Те питат сватбарите дали невестата е презморянка, или е презгорянка и накрая се разбира, че невестата е сестра на младоженеца. Естествено сватбата се разпуска. Мотивът за женитба между брат и сестра, които са владетели или простосмъртни, обикновени хора, се среща често в народните песни и обикновено или сватбата се разтуря, или младоженците загиват.
Оставяме настрана морализиращия характер на песента, насочен съвсем ясно към нередността на кръвосмесителния брак между брат и сестра, както и против търсене на покровители на незаконни бракове с високо обществено положение. Тези мотиви са вторични и прибавени към сюжета. Интересното в тази песен е, че слънцето и неговата звездна свита са противопоставени на църквата и нейните служители. Слънцето е покровител на бракове, но на такива бракове, които са нередни и против които се борят църквата и духовенството. Морето също в песента е обо-жествено, макар да стои по-ниско от слънцето. То се опитва да спре сватбеното шествие, но не на отиване за невестата, защото нея още я няма, а на връщане, когато кумът и сватовете я водят. И сега морето не може да спре сватбата, защото слънцето я води, но то поне я затруднява.
Ясно е, че певецът тук взема един брак, който е съвсем не-
288
реден. Той се сключва между брат и сестра, за да постави църквата на позициите срещу подобни нередни бракове, а слънцето като техен покровител. Това се прави, защото в езическо време очевидно обичайното право е давало по-голяма свобода при сключването на браковете, като е допускало кръвни роднини да се женят. Ние знаем, че християнската църква и особено източната твърде строго бдят да не се правят такива бракове, дори при доста далечни роднини. Тези ограничения се смятат въведени от църквата и тя е трябвало да следи да се спазват. Това се е смятало за важен въпрос и затова още веднага след приемането на християнството тъкмо по него българският владетел Борис се обръща към папа Николай I в своите запитвания. Вероятно Борис е питал за конкретни роднински връзки, между които не фигурира женитбата между брат и сестра. Следователно още по-старото обичайно право не е признавало подобни семейни връзки. Но в отговор 3 папата отбелязва, че дори ако чрез осиновяване девойката е станала сестра на мъжа, без между тях да има кръвно сродство, докато не се отмени осиновяването, брак между тях не се допуска.
Ако допуснем сега, че слънцето е било в езическо време покровител на брака, с поемането на уреждането на брачните отношения от църквата положението се е променило. Самото слънце се жени, като грабва девойката, ергени грабват сестрите му. При сватбата с грабеж, която е прокарана между небесните светила, ясно е, че слънцето се явява покровител именно на подобни бракове. При тях женитбата се смята за уредена и бракът сключен с преминаването на девойката от дома на баща си в дома на младоженеца. Намесата на църквата иззема покровителството на брака от слънцето и го поставя под властта на служителите на християнския бог. И всички бракове, сключени по стария начин, стават незаконни. Когато се сключват такива бракове, те остават под властта на слънцето или на месеца. Така двете светила стават покровители на всички нередни връзки между жена и мъж, на всички любовни приключения. И те особено приличат на месеца, защото обикновено стават нощно време.
В една група песни месецът става покровител на авантюрите на различни юнаци и им кумува на подобни «сватби». Крали Марко, един от героите на подобни приключения, е грабнал една Елена и живее с нея. За това се говори по чешми и кладенци. Елена, чула клюките, казва на Марко:
Та аз, Марко, крадена ли съм?
И мене са свати изпращали:
дребни звезди — китени сватове,
ясен месец — стара кумашина,
а Деница — премлада кумица,
Вечерница — премладо деверче.
289
Има и други подобни песни (СбНУ, 53, № 323,412, 415), в които народният певец прави кум ту едното, ту другото светило и звездите стават девери или сватове. Като че ли българската езическа религия в навечерието на приемането на християнството е извикала на преден план най-различни астрални божества. В българския фолклор тяхната роля е по-голяма.
СЛЪНЦЕТО В БЪЛГАРСКАТА МИТОЛОГИЯ. Някои представи за слънцето са общи за много народи и това се дължи не толкова на общи религиозни представи, колкото на отразяването в тях на една действителност. Слънцето у всички тези народи е еднакво. То изгрява от изток и залязва на запад и това създава идеята за излизане на селянина от дома по работа в полето и прибирането му вечер вкъщи. И затова представите на всички религии по тези въпроси съвпадат. Славяните, идвайки с един антропоморфен образ на слънцето на Балканите, са заварили друг подобен образ на слънцето тук и тези два образа са се слели. От друга страна, огненото светило се явява източник на животворната топлина и светлина за всички народи, за целия езически свят безразлично дали принадлежат на гръцко-римския културен кръг, или са вън от него. Затова и няма нищо чудно, че представите за слънцето като покровител на изобилието и плодородието съществуват у всички народи.
Меродавни за българския образ на слънцето са онези митове, които нямат връзка и не се срещат в античния свят. Това е преди всичко сватбата на слънцето и на сестрите на слънцето. Всички сватби от този вид стават със земно момиче или със зе мен юнак. По такъв начин те представляват едно свързване на смъртните с божествата. И по смисъла си то е подчинено на схващането на нашия народ за сватбата, представляваща борба между девойката и семейството ѝ и юнака и семейството му. Българската представа, че слънцето е юнак, който си има двори, се нагажда по-нататък към антропоморфния образ на слънцето. Неговата бъдеща жена е необикновено дете юнак. Слънцето я открадва от гергьовденските люлки, както всеки ерген може да направи това с девойката, която е харесал. Невестата на слънцето говее, както всяка девойка, когато влезе в дома на новите си роднини. Слънцето се надгрява с девойката, т. е. се състезава с нея, или се надбягва на кон с момъка, който иска да се ожени за сестра му, както това става в епическите песни. Митът за слънцето в българските песни е бракът му с девойката, който се извършва чрез грабеж. И този брак го няма у другите народи. Певецът си го представя като една сватба, както тя става на земята.
В края на миналия век и в началото на настоящия в етнографските изследвания се повдига един голям спор. Той се състои в следното: В няколко сръбски приказки е описана сватбата на един селянин, чиято жена говее. Поради това роднините ѝ я смя-
290
тат за няма и глуха и търсят за сина си друга жена. Идва моментът, когато след разни приключения тя проговаря. Ясно е, че епизодът е същият, който е развит в българските песни за слънцето, но пренесен в едно селско семейство. Нашият изследвач Матов, който взема страна в този спор (СбНУ, 10, с. 278), се поддава на мненията на някои чужди изследвачи, които твърдят, че тук не става дума всъщност за слънчев мит. Наистина той се противопоставя на друг от изследвачите, на Краус, който пише (Матов, с. 281): «Ако не бяха излезли в някои български песни имената на слънцето за младоженеца и на Деница за булката като ласкателни имена, никога нямаше да хрумне на никой митолог да търси тук слънчев мит.» Ако героят на сръбската песен живееше на небето, а не в селото си, без съмнение тя щеше да бъде една митологична песен. Но всъщност сръбската приказка е построена върху един прост случай на сватба в село, при която невестата говее. Под впечатление на такива типични преднамерени схващания, че в българските песни не може да има стари езически митологични представи, се намират много от българските изследвачи и преди всичко Арнаудов (БНТ, 4, с. 31). Колкото в българските песни със «слънце» се означава човек с ласкателно име, толкова това важи и за гръцката митология. Като приемем, че Хелиос е ласкателно име, и всички митове за Хелиос ще рухнат. Преди всичко говеенето ѝ сватбата на слънцето е свързано с втората му сватба като мотив и в половината от песните за сватбата на слънцето този мотив заедно с втората сватба не се среща. В тях няма и Деница. Самото говеене е второстепенен мотив в сюжета на песните — сватбата на слънцето. Неговото присъствие или отсъствие в песните за слънцето следователно не може да бъде никакъв аргумент за несъществуване на мит за сватба на слънцето.
Матов е разчистил много от свободните тълкувания, които разни учени правят пък в противоположната посока, изкарвайки българския мит за слънцето и неговата сватба едва ли не старогръцки. На с. 281 той продължава: «Не е съвсем ново митологичното тълкуване, което Ворачек дава по повод на песните за слънцето в България. Мнозина са налитали на него и са го развивали кой по-смело, кой по-плахо. Най-пълно изложение намираме у Крек. Слънцето било Сварожич или Даждбог по славянската митология. Сварог или вместо него Перун е негов баща, а пък олицетворение на нощта, за която не е останало никакво име, е неговата (слънчевата) майка.» Тук Матов основателно отхвърля изкуствено създаваните връзки между старогръцката и българската митология, когато тези връзки не могат да се докажат с нищо.
Всички изследвачи си представят мотива за сватбата на слънцето повече или по-малко като нов мотив. Но присъствието на този мотив, макар и само загатнат в «Дигенис», съставена по
291
саги от X или дори IX в., около 1000 г., ни показва ясно, че това е един много стар мотив. И, както видяхме, в поемата е загатнато тъкмо грабването на девойка от слънцето. При това в българските песни, макар и рядко, са загатнати функциите на слънцето и на майка му като божества — покровители на обработването на земята и на отглеждането на добитъка. Следователно слънцето и майка му са схванати като божества със строго определени функции. Това всъщност е пропуснал да изтъкне ясно Матов, изследвайки въпроса и позовавайки се на цяла група учени: Крек, А. Потеб-ня, М. Халински, М. Ворачек, Ц. Гинчев, Л. Милетич, Н. Нодило, съчиненията на които той цитира.
От митологичния живот на слънцето също така стари сведения и много по-стари от «Дигенис» имаме от Шестоднева на Йоан Екзарх. Едното от тях е, че слънцето е брат на месеца, второто е, че то има дворец. Най-сетне има и още едно, трето известие, което се покрива и с «Повесть временных лет», че то е цесар или княз, т. е. владетел. Най-вероятно е, че то царува на небето и следователно над някакъв небесен народ. Такъв владетел у тюркските народи е Тенгри хан — цар Небе, дъщерите на когото са небесни дагини — принцеси. За тях често пъти юнаците отиват на небето и се състезават, за да ги вземат за свои жени. Те напомнят нашите сестри на слънцето, за които също юнакът отива дасе състезава със слънцето, като се надбягва до слънчевите двори. Представата за руския Даждбог очевидно е съществувала и у нас, макар че може би името му е било друго. Пък може и самите Сварог и Даждбог като означения на божествата да не са имена, а да са епитети. Няма в религията нищо по-лесно от това един епитет да се превърне в име на божеството.
Един от най-трудните въпроси е този за връзката между слънцето и брака. Съществувала ли е такава представа у тюркските народи и могла ли е тя да проникне от тях сред българските славяни, ако, разбира се, я има? Ако ние можехме да намерим сведения за това в тюркския епос, въпросът би могъл да се реши в този смисъл. Лошото е обаче, че ние се натъкваме само на един пример, известен от калмикската поема «Джангар». В нея, както видяхме, загадъчната ѝ героиня Зандан Герел поддържа връзки с тъмните сили. Тя иска да се ожени за потомъка на един Тенгрий — Тегя Бюс, който е при нея, когато героят на поемата Хонгор се доближава до стъклената кула, където тя живее. Убежището ѝ там певецът нарича орлово гнездо.
И Хонгор към гнездото кат се взрял,
видял молитва как Зандан Герел
отправяла към Слънчо в жълто,
държейки във ръката се пищял.
292
Зандан Герел се моли за щастлив брак на слънцето като на божество и животинският пищял, който тя държи в ръката ей, е символ на женитбата. За съжаление повече примери на пойобна молитва към слънцето не можем да покажем, макар че едва ли е възможно този пример да е единствен. Тук има някакъв общ мотив между славяни и тюрки, който идва може би от стари смесвания на тюркски с български, т. е. със славянски представи и те са могли да станат рано само в България. За съжаление в тази насока могат да се правят само предположения. Българските песни са запазили спомен за функции на слънцето като покровител на брака, но само на нередния брак и на нередните любовни връзки.
Занимавайки се със слънцето обаче, интересно е, че всички изследвачи пропускат един важен момент от народните представи за слънцето. За разлика от християнството във всички езически религии, както това ще видим впрочем в следващата глава, по някакъв начин е отразено сменяването на лятото със зимата. Хората си представят божествата като движещи зимното замиране на природата и лятното ѝ събуждане. Те противопоставят на зимните студове и на заспиването на природата летните горещини, растежа и плодородието. И търсят в божествата и в живота им причината за промените, настъпващи в разните годишни времена. Най-естествено е в такъв случай връзката да се направи със слънцето и с неговата дейност като божество. Въпреки това в езическите религии често пъти слънцето се игнорира напълно при обясняването на различните сезони. Изглежда, че в България тъкмо слънцето се е смятало за причина на тези промени. Че това е наистина така, можем да се убедим много лесно. Слънцето и цялото негово семейство са свързани с развитието на лятото и зимата. Българите си представят в коледарските песни, свързани явно с един зимен празник, какъвто е Коледа, слънцето слабо и неспособно нито да победи девойката, която се надгрява с него, нито да надбяга юнака, който иска да се ожени за сестра му. През зимата то е винаги победено. Сватбата на слънцето не се възпява в песни, които се пеят на Коледа. Нещо повече — винаги тя е описана да става, когато слънцето е силно — през лятото, когато цялата природа е извикана на живот и ражда плодовете си. Именно тогава слънцето с помощта на майка си скроява и изпълнява плановете си за грабването на девойката, която му харесва. Следователно, когато слънцето е силно, то открадва девойката от семейството ѝ, когато то е слабо, хората крадат сестрите му или девойките го побеждават, като се надгряват с него.
Без съмнение тук на сватбата и на сватбените игри се дава известно символично значение. Слънцето и сестрите на слънцето са показани в сватбени игри — надгряването и надбягването с коне и в сватба чрез грабване, което не е винаги чрез спускане
293
на люлки. Понякога в песните не се казва как слънцето грабва девойката. С победата на юнака или на девойката над слънцето са свързани песните от най-големия зимен празник — коледарските. С победата на лятното слънце над хората и грабването на девойката от слънцето, обратно, са свързани летни празници. Тази символична сватба, представляваща лятото, едва е проникнала във византийския фолклор, защото там античното наследство е създало друго предание, което е намерило място и в нашите песни, и в него слънцето е само зрител, но не участвува като причинител на пролетното събуждане и лятното зреене на плодовете. Затова и то напълно изчезва в разните предания, както ще видим това в следващата глава.