Глава 9. КАЛЕНДИТЕ В ДРЕВНА ТРАКИЯ
ТУРЛАНСКИЯТ СЪБОР. Въпросът за контактите между новодошлото през VII в. славянско и българско население със завареното тук трябва да се разглежда в светлина, по-различна от тази, в която той обикновено се разглежда. Ние знаем, че населението на Балканския полуостров и Мала Азия, пък и на цяла Европа и на Северна Африка било принудено да изостави старите си религии и да приеме християнството в IV в., когато през втората му половина постепенно са забранени фактически всички други религии. Ето защо за нас е важен не само допирът между новодошли и заварени, но и какво от старото езичество е било запазено във Византия в християнската епоха, и то тъкмо след установяването на българи и славяни на юг от Дунав.
В 680 г. на 7 ноември бил свикан в Цариград църковен събор. Тъй като той заседавал в двореца в залата с купол, известна под името Турлос, и самият събор бил наречен Турлански събор. Той имал за цел да премахне различията, които съществували в това време между християните, но между многобройните решения на събора има няколко, засягащи въпросите, които ни интересуват. Ще започнем с решението за празнуването на Календите, което се съдържа в канон 62. Той гласи:
„Бихме желали да отстраним напълно от обществото на вярващите така наречените Календи, назоваваните Воти, наричаните Брумали и правения на първия ден на месец март събор (панегирис в лат. превод конвент). Също така да не се разпространяват публичните танци
147
на жени, които носят само беди и гибел. Отхвърляме също така тайнствата (мистериите) и танците, които се правят в името на тези, които гърците наричат погрешно богове, от мъже и жени, по някакъв стар обичай, чужд на начина на живот на християните, като забраняваме който и да е мъж да се облича в женски дрехи и жена да наподобява мъж. Да не се поставят нито трагически, нито комически, нито сатирически маски. Да не се призовава името на проклетия Дионис, когато гроздето се изстисква в линовете и да не вършат безумствата на заблудата си от незнаене или лекове рие тези, които наливат виното в питосите според обичая. Следователно, ако се прави нещо по тези неща, които бяха вписани тук, ако някои са клирици, заповядваме да се лишават от сан, а ако са лаици, да се отлъчват от Църквата.”
За съжаление в този, иначе доста подробен текст за старите празници и свързаните с тях обичаи, останали от езическо време, данните не са достатъчно конкретни. Най-напред имаме имената на забранените празници, които са продължавали да се пазят. И на първо място стои празникът, който ни интересува — Календите, следван от три други празника, Вотите и Брумалиите, за които не се знае абсолютно нищо сигурно, и накрая анонимният празник на 1 март. Календите се забраняват не защото не бива да се посреща Нова година, а защото на тях се извършвали езически обреди и обичаи. Това естествено важи и за останалите празници. Очевидно е обаче, че Календите се забраняват много късно, във време, когато вече територията на Византия е много помалка и че забраната е насочена към тях, защото именно в границите на Източната Римска империя тези празници са били популярни.
По-нататък в текста на канон 62 се забраняват, като се изброяват самите езически обичаи. Преди всичко това са публичните танци на жени. След това идват пак танци, но които се изпълнявали при мистериите. Оттук следва, че и различни езически мистерии са продължавали да съществуват. Танците в чест на тези, „които гърците смятали погрешно за богове”, се изпълнявали очевидно не само от жени, но и от мъже. За съжаление
148
в текста не е казано дали останалите ритуали се извършвали заедно с тези танци, или не. От начина, по който е казано обаче това, като че ли всичко, което е следвало, можело да се върши и при публичните танци, и при танците, свързани с мистериите, но можело да се върши и отделно от тях. А то е: „който и да е мъж да не се облича в женски дрехи и жена да наподобява мъж. Да не се поставят нито трагически, нито комически и сатирически маски”. Следователно имаме всичкото основание да предполагаме, че на Календите са се извършвали всички тези обреди.
Най-ясно и най-категорично обаче е запрещението на обредите или обичаите, извършвани в чест на Дионис, поставени последни в канона, като единствено името на този бог е изрично споменато. При това е ясно, че тук не се говори само за Календите, защото се описват обичаи, извършвани при изстискване на гроздето и наливане на виното. Това са земеделски работи, които се извършват по време на гроздобера и скоро след него, т.е. в първата половина на есента: „Да не се призовава името на проклетия Дионис, когато гроздето се изстисква в линовете, и да не вършат безумствата на заблудата си тези, които наливат виното в питосите...”
За съжаление при това твърде общо описание на празниците не можем да кажем кои точно от тези обичаи са били изпълнявани на Календите. Но ние бихме могли да предположим защо, макар да е могло да се каже това много по-точно, канон 62 е редактиран така общо. Вероятно това са практики, които не са се извършвали само на един празник, а на повече. И именно това е имал пред вид и този, който е редактирал текста. Танците на жените на публични места са характерни за няколко празника. Танците на жени и мъже по повод на мистериите не са били съсредоточени само на едни мистерии: на тези на Дионис, на мистериите в чест на Деметра и т.н. Очевидно и предрешването и маскирането, за което се говори тук, са се правели на няколко празника, а не само на Календите. Същото важи и за поставянето на трагически, комически и сатирически маски. При това в канона е казано ясно, че тези практики се
149
извършват по стар обичай.
Въпреки това ние никога не бихме били сигурни какво се е правело само на Календите и кои от споменатите обичаи са съпътствали този празник, ако в това отношение не ни подпомагаше един друг извор — житието на св. Дазий.
ЖИТИЕТО НА СВ. ДАЗИЙ. Този светец, загинал за християнството, бил мъченик в древния град в провинция Долна Мизия — Дуростор или Дуростол — днешния Силистра. Той бил войник в XI Клавдиев легион, „когато царували беззаконните светотатци Максимиан и Диоклетиан”. В действителност сведението се отнася за времето на императорите Максимиан Херкулий (285—305) и известния Диоклетиан (284—305). Трудно е да се каже кога е било написано самото житие. То е запазено в гръцки превод, но по всичко изглежда, че оригиналът му е бил написан на латински — език, който след император Ираклий се използвал много рядко в Източната Римска империя. Но знае се, че неизвестно кога точно, вероятно през време на големите нападения на славяните по време на император Юстиниян в средата на VI в., мощите на този светец били пренесени на о-в Сицилия. Този факт не се споменава в житието на св. Дазий и това навежда на мисълта, че то е написано преди изселването на част от жителите на Дуросторум и пренасянето на мощите на светеца. Това ще рече, че е най-вероятно житието да е било написано на латински още през първата половина на VI в.
По-нататък ние ще разгледаме по-голямата част от това житие. Тук ще се ограничим само с това, което се разказва за календите. Преди това трябва да припомним, че по време на споменатите двама римски императори, Максимиан Херкулий и Диоклетиан, римските легиони се попълват с войници от същата област, където квартирува легионът. Поради това във войската са навлезли постепенно множество местни обичаи. Именно за един такъв обичай във връзка с Календите говори и авторът на житието в глава 3.
150
„Тази скверна традиция е достигнала и до наши дни и се спазва по много печален начин. Защото дори светът да се свърши, лошият обичай не се изоставя, та дори и се възстановява в още по-грозен вид. В деня на януарските Календи суетни хора, които следват обичая на езичниците, а се наричат християни, излизат с много големи тържества. Те променят външността си, като се обличат в нрава и външния вид на дявола. Те се увиват в кози кожи и като променят лицето си, напущат доброто, в което са се преродили (християнството), и се връщат към злото (езичеството), в което са се родили.”
Тези сведения от житието на св. Дазий допълват отлично това, което е казано в канон 62 на Турланския събор. Ние виждаме, че посочените на Календите практики в канон 62 са описани и в житието. Канонът предава религиозните обреди на Календите и другите празници така: „Отхвърляме също така тайнствата (мистериите) и танците, които се правят в името на тези, които гърците наричат погрешно богове, от мъже и жени, по някакъв стар обичай, чужд на живота на християните, като забраняваме който и да е мъж да се облича в женски дрехи и жена да наподобява мъж. Да не се поставят нито трагически, нито комически, нито сатирически маски.” Така формулираните обичаи на Календите и другите празници са описани (за Календите) в житието на св. Дазий със следните думи: 1. Предрешването: „Те променят външността си, като се обличат в нрава и външния вид на дявола” и „те се увиват в кози кожи”. 2. Поставянето на маски: „променят лицата си”. Освен това в житието се вижда, че се говори за стари предхристиянски шествия: „суетни хора, които следват обичая на езичниците, а се наричат християни” извършват споменатото предрешване и маскиране. И най-сетне в житието е казано съвсем ясно, че всичко това се е правело на Календите на януари, т.е. на Нова година.
Ако съпоставим сега сведенията на житието и на канон 62 от решенията на Турланския събор с Коледните обичаи у нас, ние ще видим същите неща. 1. Устройване на шествия и игране на танци. 2. Преобличане на мъже като жени. 3. Използване на маски. 4. Закачване по облеклото на кози кожи. Споменатите обичаи съвпадат
151
не само по характера си, но и по повода, по който са извършвани, с българските ритуали в чест на Новата година или на старата Нова година, която у нас съвпада с Коледа. Настъпването на Новата година е било един голям езически празник тъкмо у старото население, което живеело в земите, населени по-късно със славяни.
От всичко казано дотук се вижда, че във Византия са продължавали да се изпълняват старите практики от езическо време на Календите, които се вмъквали в християнската религия и съвпадали с деня на Рождество Христово, което пък на свой ред в България съвпада със старата българска Нова година. По една случайност сведения за тези стари езически обичаи са достигнали до нас, макар и в тях да не се казва на кой ден и през кой месец са били изпълнявани те.
ПРАЗНИЦИТЕ НА ДИОНИС В ТРАКИЯ. Когато се занимават с коледарските обичаи в България, изследвачите споменават, че и по-рано, а и сега там, където коледните обичаи са свързани с оргиастични елементи, коледарите пътуват от едно място на друго и посещават околни села. Дори се изтъква, че пътуващите групи коледари, както и подобни групи от русалии или от кукери, когато се срещнат с друга странстваща дружина, се бият, докато едната от тях прогони другата, а понякога загиват и хора. Не случайно има места, които се наричат коледарски гробища. За една странстваща група по времето на римския император Елагабал (218—222 г.) разказва Дион Касий, говорейки за едно събитие от времето на царуването на този император: „Малко преди това някой си, като се представял като някакво божество, носейки цялото облекло и външния вид на Александър Велики, потеглил от местата около Дунав. Не зная как се озовал там. Той минал през Мизия и Тракия, като бакханствал с още четиристотин души, с тирсове и облечени с небриди и без да извърши нищо лошо, изчезнал.” За да разберем по-ясно мисълта на автора, трябва да припомним няколко неща. През празниците на Дионис се организирали малки шествия, начело на които стояли жреци или посветени в мистериите в чест на Ди-
152
онис и именно те ги организирали. Имало обичай те да носят в ръцете си тояга, която завършвала на горния си край с борова шишарка и се наричала тире. Тя напомня нашата коледарска тояга или кривак. Освен това в тези шествия хората участвали, като носели на плещите си небриди — кози или сърнешки кожи, каквато носи и самият Дионис в изображенията си. Както се вижда от известието на Дион Касий, водачът на тази дружина от четиристотин души, както казват коледарите, „богувал”, т.е. представял се за божество, което стои начело на тиасоса. При това не е трудно да разберем като кой бог се е представял той — като Бакхус или Дионис, защото, както изрично отбелязва Дион Касий, този човек бакханствал. Най-сетне Дион Касий не казва дали всички са били маскирани или не, но определя ясно, че този представящ се като божество вожд на дружината бил облечен и маскиран като Александър Велики.
Дион Касий е описал тази случка, без да казва защо. Човек, като чете пасажа, остава с впечатлението, че той и придава някакво политическо значение. Но думите, с които завършва това описание на групата от вярващи, преминали през цяла Мизия и Тракия и изчезнали, без да направят никакво зло, ни подсещат, че и в Тракия една подобна многочислена група е могла да извърши редица сблъсквания с други групи, ако ги е срещнела в деня, когато се е празнувал някой от празниците на Дионис. Във всеки случай практиката е очевидно същата, която се среща и в житието на св. Дазий и в канон 62 от решенията на Турланския събор. Като имаме пред вид, че според сведенията на Тукидид най-късото разстояние между най-южната точка на Дунав и най-северната на Егейско море се вземало от добър пешеходец за 13 дена, трябва да кажем, че шествието на четиристотинте бакханстващи се е движело през Мизия и Тракия поне около един месец.
Друго описание на един подобен празник на Дионис намираме у Псевдоплутарх. Той твърди, че го е взел от елинистическия писател Клитоним, и то от описанието на едно растение, което Клитоним нарича китара. Според този писател китарата (растението) се появило, ко-
153
гато бакханките разкъсали Орфей, жреца и певеца на Дионис. То растяло по долината на Марица и в планината Пангей (Пърнардаг в Беломорието). Ето самото сведение на Псевдоплутарх: „От течащата му кръв (на Орфей) се родило растение, наречено китара. Когато се празнуват Дионисовите празници, то издава звук на китара. Местните жители, облечени в еленови кожи и с тирос в ръка, пеят химна: „Недей мисли, че ще бъдеш напразно мъдър.” Без съмнение тук става дума за един празник през зимата, когато всички растения са изсъхнали и когато едно растение може, подухвано от вятъра, да издава със сухото си стебло звук, подобен на звук от китара (т.е. лира). Но ние виждаме, че и тук се повтаря сведението за тирсовете и за сърнешките кожи. При това имаме и още една подробност — празнуването става под звуците на химна: „Недей мисли, че ще бъдеш напразно мъдър.” Следователно то е било съпроводено с музика — нещо така характерно за коледните празници.
В тези случаи като че ли в тържествата участват само мъже, макар това да не е изрично казано нито у Дион Касий, нито у Псевдоплутарх. Изглежда, че и в Гърция някога празнуването на Дионис се е извършвало отделно от мъжете и отделно от жените. Старите сведения за тракийските празници на Дионис показват съвсем ясно това. Конон, който е живял в края на I в. пр. Р. Хр. и когото познаваме за съжаление само по откъси от неговото съчинение, разказва за обредите, извършвани в чест на Дионис по времето на Орфей. „В определени дни множество въоръжени траки и македонци идвали в Либетра (в Южна Македония), където се събирали в една голяма и направена добре за мистерии постройка. Винаги когато влизали там да празнуват оргиите, те оставяли оръжието си пред вратите.” От това описание се вижда ясно„ че става дума за един празник само на мъжете. По-нататък Конон разказва: „От яд, че не били уважавани, жените издебнали този момент, грабнали оръжията и погубили тези, които им попаднали, а от Орфей хвърляли къс по къс тук-там в морето.” Ако в преданието за Орфей, което е разказано от Конон, се говори за честване на Дионис от мъже, в други предания се говори пък
154
за празнуване на същия бог от жени, така наречените бакханки или кърмачки на Дионис, които играят роля и в митовете за него. В Илиадата (6, 130) се говори за тракийския цар Ликург, владетел в Южна Тракия, който преследвал поклонниците на Дионис. „Силният Ликург, син на Дриант, не живял дълго, понеже дръзнал да се противи на боговете. Той едно време преследвал кърмачките на беснуващия Дионис по божествената Ниса. Те всички изпуснали на земята тирсовете.” Тази легенда за Дионис, койтае придружен от сатири, си лени и менади или бакханки, е послужила за образец на шествията на Дионис от смъртните. Последните вървят с тирсове и лозови клонки в ръцете, наметнати с небриди и образуват шествията в чест на бога.
Един чисто женски празник на Дионис е описан от Еврипид в много поетична форма в неговите „Бакханки”. Смята се, че големият гръцки трагик е бил под впечатлението на честването на Дионис в Македония, макар че действието на трагедията става в беотийската Тива. Празнуването е описано от един от говедарите на царя на Тива — Пентей. Той разказва: „Изкарах говедата си към планината на паша в ранен час, когато слънчевите лъчи почват да сгряват земята. И ето виждам три дружини жени. Едната се водеше от Автоноя, другата — от майката ти Агава, третата — от Ино. Всички спяха дълбоко. Едни бяха легнали на елхови клонки, други — на дъбови листа, сложили глави на земята, коя както завари, скромно, а не както казваш, че уж те, пияни от вино и звукове на флейта, се крият в гората да дирят Афродита (любовта).” Всъщност това са майката на Пентей и двете ѝ сестри. Самият Пентей е потомък на Кадмус, основателя на Троя. По-нататък говедарят продължава разказа си: „Щом майка ти дочу мученето на говедата, застана между бакханките и им извика да се вдигнат от сън. Те отърсиха от очите си освежителната дрямка и станаха прави. Чудна гледка с благоприличието си — всички, и стари, и млади, особено девойките! И най-напред си разпуснаха косите върху плещите. Ония, у които се бяха развързали възлите на небридите, ги вързаха отново и опасаха шарените кожи със змии, кои-
155
то им лижеха бузите. Други пък, които бяха родили наскоро и гърдите им бяха пълни..., взимаха на ръце сърнета или диви вълчета и ги кърмеха с бяло мляко. После си туриха венци от бръшлян, дъб и цъфнал тис.” Вижда се от този пасаж, че описаният от Еврипид празник не е на Нова година, т.е. на януарските Календи. Вече има листа от дъб, цъфнал тис и събудени змии. Това значи, че празникът става най-рано в самия край на зимата. Тисът цъфти от края на февруари до средата на април. А змиите се събуждат обикновено през втората половина на март. По-нататък разказът на говедаря продължава: „В определения час те почнаха да размахват тирсовете си в бакханическо хоро, като зовяха едногласно сина на Зевс — Бакхус-Бромиос. Цялата планина и всички зверове се раздвижиха бакхически. Нямаше нищо необхванато от бяг.” От това описание се вижда, че самият празник става в друго време — не през нощта, а при изгрев слънце. По-нататък бакханките са обхванати от екстаз. В тях действа Дионис, но не като бог на виното, а като бог на лудостта. Те унищожават всичко, каквото срещнат по пътя си: говеда, овце, хора. Но началото на празника има същия характер, както и описаните празници на мъжете. Те държат тирсове, наметнати са с небриди, танцуват под звуците на хоровата си песен. Описаният от Еврипид случай ни показва ясно, че едни и същи религиозни практики са се изпълнявали в разни празници. Ние сме сигурни, че такива обреди са се извършвали обаче и на Календите.
Това са празниците, които са били създадени в тракийското село и от тракийското племе и които са преминали във всички страни, известни като селски дионисии. Гръцкият и римският град са създали други форми на тези празници, които се изпълняват в градска среда.
ДИОНИСОВИТЕ ДРУЖЕСТВА. Независимо от това, дали се е празнувал от мъже или от жени, култът на Дионис се е отличавал по една своя особеност от празниците на всички останали божества. Това божество, на което много древни и модерни писатели приписват тракийски произход, е било гледано като божество, което дарява
156
безсмъртие. Но то не е давало всъщност на всички този дар, присъщ само на боговете и богините. Само онези хора, които са били посветени в тайнствата на Дионис, са могли да получат този божествен дар, да се приравнят с Дионис, да богуват. В едно предание се разказва, че когато Дионис искал да мине от Азия в Европа през Хелеспонта, тракийският цар Ликург, който владеел двата бряга на протока, го посрещнал враждебно и поискал да го убие. Тогава Дионис взел войската си, завоювал земите му, свалил Ликург от власт и го убил, а властта дал на Харопс, дядото на Орфей. Той научил Харопс и на мистериите, тайнствата, оргиите. Предавани от баща на син, те били видоизменени от Орфей, а той като цар на траките и жрец на Дионис си създал славата на безсмъртен певец, който пеел химните на боговете. На Орфей се приписвали много промени, които оставили дълбока следа в култа на Дионис, и под тяхно влияние се намирало едно цяло течение в Атина и в гръцкия свят на орфическа наука, философия и дори орфическа религия. Подражавайки на бога и на кръга от митологически същества, които му били постоянни спътници и по външен вид, и по душевно състояние, те смятали, че стават част от тиасоса на бога и получават безсмъртието си с това. Така се създавали тиасоси на Дионис, съставени от смъртни, които бакханствали също като тези странни митологически същества, които придружавали постоянно бога. Това били полубожества, свързани с плодородието. Сатирите били хора, но имали копита, конска опашка и животински уши. Силените били също с човешки форми, но плешиви, с голям корем.животински уши. Тия тиасоси или спейри или бакхейони в чест на Дионис наричаме обикновено с днешното понятие — дружества на Дионис.
Посветените в тайнствата на Дионис се наричали мисти и носели и други имена като например роби на Дионис. Начело на техните дружества седели архимисти или спейрарси. Самите дружества имали между другото задачата да устройват празниците на бога, като събирали пари. Когато говори за тези празници, Страбон пише: „Котитите и Бендидите, от които произхождат орфичес-
157
ките празници, приличат на Малоазийските празници.” Всъщност става дума за почитането на двете тракийски богини Котито и Бендида, в чест на които също се устройвали мистерии. Така повечето от тези дружества, възникнали в градовете на Тракия, имали претенциите да застъпват орфическия култ на Дионис, т.е. такъв, какъвто го проповядвал Орфей. Многобройни надписи на гръцки и латински от градовете в Тракия представляват всъщност списъци на членовете на такива дружества и тях ги има и в целия древен свят. Членовете на тези дружества имат цяла религиозна йерархия, в която различните титли се дават според заслугите към култа. Има членове, които се наричат пастири — „буколоси”, и те образуват колегия, начело на която стои един архибуколос. От култовете на разни източни божества са взети други длъжности, например „галосите”, начело на които стои един архигалос. Изглежда, че между многобройните други длъжности, които има в тези сдружения, е имало една, която е играела много важна роля — „краниарх”, което значи началник на дряна. От съществуването на тази длъжност се вижда, че дрянът е играл в култа на Дионис значителна роля. И това ни подсеща за дряна у нас при празнуване на Новата година, както и на Коледа. Една подобна длъжност е и т.нар. „кратерарх”, т.е. началник на кратера, който се занимава вероятно с кратера, от който се черпи вино за празника на Дионис. Обикновените членове — мъже се наричат мисти, а жените са бакхи, т.е. бакханки. Жени с по-важно положение в дружеството, както и в празника носят особени титли. Има „лихноаптрии”, т.е. такива, които палят светлините, „ликнофори”, които носят кошницата с детето Дионис в шествието, „кистофори”, носещи кутията или сандъчето със свещената змия. Някъде бакханките се наричат „басари”, което значи лисици, тракийско и лидийско име, давано по лисичите кожи в облеклото им, и басарите имали архибасара. Самият Дионис носи прозвището Басареус. В Македония били силно разпространени женски сдружения на бакханки, които се наричали както всички бакханки и с друго име — менади, а само в Македония се срещат клодони и мималони;
158
последните имат име, производно вероятно от мимовете, в които участвали. Плутарх, когато говори за детството на Александър Велики, между другото съобщава: „Всички жени (в Македония) от старо време са отдадени на бакхически и орфически тайнства. Затова ги наричат клодони и мималони. Те имат еднакви мистерии с епейците и траките при Хемус. Самата Олимпиада, предадена повече от другите жени на тези свещенодействия, се явявала при тържествени шествия като варварка и водела със себе си в бакхически храмове големи змии, които били питомни. Те често се измъквали от бръшляна и обредните кошници, увивали се около тирсовете и венците на жените и всявали страх у мъжете.”
И така виждаме, че е имало много и различни празници на Дионис, някои от които се празнували от мъже, други — от жени, а някъде празнували заедно мъже и жени.
ОБЩ ПОГЛЕД ВЪРХУ СВЕДЕНИЯТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ ПРАЗНИЦИ. От направения преглед на тракийските празници се вижда, че е имало няколко празника на Дионис в Тракия, на два от които ние можем да намерим мястото със сигурност. Единият е на януарските Календи, т.е. на римската Нова година. Съвпаднал с нея, той се романизирал през римско време, както се вижда от името, което му дават и житието на св. Дазий, и канон 62 на Турланския събор. За тях той не е някакъв празник на Дионис, а на Календите, т.е. Новата година. Тъй като в България Календите се честват една седмица по-рано и той е бил пренесен една седмица понапред, на българската Нова година. Вторият празник, който можем да отделим от този, се е празнувал по-късно. Еврипидовите бакханки го празнуват, когато змиите са будни, дъбовите листа са поникнали и тисът цъфти. Ние казахме, че това може да става през втората половина на март или началото на април. Както виждаме от забраната на Турланския събор, и двата празника са продължавали да се празнуват още в края на VII в. и забраняването им от споменатия събор едва ли е изменило положението. Тези празници имат едни и същи чер-
159
ти. Преди всичко те са съпроводени с танци и мимове. Участващите в тях са едно ядро, което напомня коледарите. Те носят като символ на празника тирса на Дионис, който у коледарите и сурвакарите е заместен с кривака или суровачката. На тези празници се пеят химни, както нашите коледари правят на 24 декември през нощта на Бъдни вечер. Има преобличане на мъж в женски дрехи и на мъже, които носят маски, както на Коледа в българските обичаи.
Почти всички модерни изследвачи, чужденци или българи, приемат като основен празник втория, по-късния, за който ще говорим по-нататък, и се опитват да обяснят, че вторият празник е бил преместен на Рождество Христово или Нова година. Всъщност решенията на Турланския събор и житието на св. Дазий ни убеждават съвсем сигурно, че е имало един първичен тракийски празник в чест на Дионис, който не съвпада с гръцките празници на Дионис и който се пада на римските Календи. Следователно няма никакво изместване на практиките на празника от началото на пролетта назад, в началото на зимата, а празникът си е бил по това време. Очевидно е, че народът в една част поне от Византия, в нейните земи около Пропонтида, е смятал този празник вече като Календи, но пред нас стои въпросът, защо той е бил в самото начало на зимата. Какво се е празнувало на този ден — раждането на Дионис, смъртта на Дионис? За да отговорим на този въпрос, естествено трябва да разгледаме и другите остатъци от празниците на Дионис.