Глава 4. ИСПЕРИХ
ИСПОР ЦАР. Очевидно съставителят на апокрифа си представя като едно от най-важните събития, предшестващи настъпването на края на света, преселването на българите, безразлично дали са българите „кумани” или българите на цар Слав. Това събитие е във връзка с неговата главна тема — идването на края на света. Бог е отредил те да дойдат. Те са един богоизбран народ, който има в този дълъг период, предшестващ края на света, една определена мисия. Ето как продължава третата глава на апокрифа.
„И тогава, след него (т.е. след цар Слав) се намери друг цар в българската земя — детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава — Дръстър град; създаде и Велик презид от Дунава до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и преди това бяха прочее етиопи. И роди Испор цар едно отроче и го нарече Изот. Цар Испор царува над българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дуна ва. И след погубването на Испора, царя български на рекоха куманите българи, а по-рано бяха (при) Испопя царя езичници и безбожни и в голямо нечестив и бяхя всякога врагове на гръцкото царство през много годи
Първият интересен факт, който ш поднася този пя саж, е появата на Испор цар. Няма никакъв
63
Кубрат, за братята на Исперих или за семейството му. Този цар се появява всред славяните като Deus ex machina, без никакви предшественици. Той няма връзка и с цар Слав. При това интересно е, че апокрифът титулува владетеля цар, титла, която българските владетели не са носили преди Симеон, пък и самият Симеон я взема едва в края на царуването си. Знаем, че българите титулуват в езическия период своите владетели с титлата „кан” (хан), която означава княз или крал. Но славяните са познавали много добре титлата цесар, давана от тях на византийския император. Именно поради това в преводи на старобългарски език за римските и византийските императори се използва титлата цесар, образувана от името на Юлий Цезар, носена от всички римски императори. Интересно е при това, че на старобългарски в много апокрифи св. княз Борис, наречен след Покръстването Михаил, се титулува Михаил каган. Това показва, че славянското население е продължавало да дава титлата, която са носели аварските владетели. Очевидно под влияние на по-късния период, когато българският владетел се нарича цар, титлата е била пренесена и върху предшестващите владетели. А това навежда на мисълта, че някои елементи от преданието за основаването на българската държава са били създадени именно през Х в.
Никой не може да каже кои от споменатите факти в тази глава са действителни. Между тях обаче има такива, които са възможни, и други, които са фантастични. Нека да разгледаме най-напред възможните факти. Има владетел Исперих и това не е измислица. Старият Дуросторум е съществувал през цялото средновековие и може да е бил възстановен от Исперих като български град. Има един голям окоп, който минава през цялата Добруджа от Дунав до морето и той може да бъде Великият презид от Дунав до морето и е възможно да е бил построен от Исперих. Най-сетне почти сигурно може да се смята, че столицата на българските владетели Плиска е била построена и основана от Исперих и е напълно сигурно, че тя не е съществувала като по-стар град. Вярно е също така, че когато Исперих минал в земите на юг
64
от Дунав, населил цялата Карвунска земя — Малка Скития и части от Мизия.
Има и други факти, които заслужават внимание. Съставителят на апокрифа смята името „българи”, носено от славяните. Според него „куманите” (т.е. прабългарите) го приели от тях. Поне така трябва да се заключи от мисълта: „И след погубването на Испора царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха (при) Испора царя езичници и безбожни и в голямо нечестив и бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години.” Апокрифът тук сравнява положението преди царуването на Испор с това след смъртта му. Преди Испор те били езичници и безбожни, а след Исперих престанали да бъдат такива. Интересно е, че съставителят на апокрифа изказва тази мисъл, макар да произхожда от една българска провинция, на запад от София, която е влязла в българската държава много след тези събития — едва в началото на IX в. по време на царуването на Крум. При това думата езичници е изразена с погани. Терминът не е славянски, а латински. То е латинското „паганус” — „селянин”, производно от латинското „пагус” — село, край. Първичното значение на думата е „прост човек”, „примитивен човек”, дори „див човек”. В диалекта в Софийско от тази дума е произлязло „поганец”, което има значение на „неприятел”, човек „принадлежащ на друга религия, не християнин”. Но поганци се наричат и мишките. Основната мисъл на апокрифа във всеки случай е, че след създаването на българската държава българският народ се издигнал културно — престанал да бъде погански, безбожен и да живее в нечестив. Човек неволно се запитва дали на съставителя на апокрифа религията на прабългарите не изглежда нещо подобно на християнството. В края на краищата тангризмът е едно в основата си монотеистично учение.
ФАНТАСТИЧНИТЕ СВЕДЕНИЯ ЗА ИСПОР ЦАР. Фантастичните сведения за Исперих са много по-малко, но много по-интересни, защото показват ясно, че преданието не се е ограничавало само с действителни факти, но е разполагало и с фантастични, чудновати факти:
65
ВЪЗРАСТТА НА ИСПОР. Според Именника Авитохол живял 300 години, а Ирник — 150, т.е. все кръгли числа. „Апокрифната летопис” също приписва дълголетие на Испор, но избягва кръглите числа. Например апокрифът приписва на цар Слав 119 години, на Исперих 172 години, а на измисления му син Изот не се задоволява само да припише кръглото число от сто години, но прибавя и три месеца. Очевидно такива незакръглени числа, но необикновено големи, изглеждат по-убедителни. Естествено е да мислим, че тези числа, явно невъзможни, са измислица. Но нямат ли те някаква основа?
Това се вижда по-ясно при годините на Испор. Ясно е, че българската държава е създадена след установяването на българите в столицата Плиска, т.е. 681 г. бележи началото на нейното съществуване. Като прибавим към тази дата 172 години, колкото живял Исперих според апокрифа, ще получим 853 г. или годината на възкачването на Борис, като държим сметка за няколкото месеца, които са били минали от 681 г. и няколкото месеца, които са минали от 852 г. Случайно съвпадение ли е това или съставителят на апокрифа е имал една ясна представа, че това са 172-те години на езическото българско царство, че това е един период, който започва с обявяването на българския кан за владетел, за княз на славяните и завършва с възцаряването на Борис, който поставя началото на друг един период в развитието на българската държава. Защо имената на най-големите български владетели като Тервел, Кормисош, Кардам, Крум, Омуртаг, Пресиян, не се споменават? Тук трябва да се задоволим очевидно само с изтъкване на съвпадението, без да се мъчим да го изкарваме целенасочено, предумишлено.
Ние не знаем дали и други числа, споменати в апокрифа, не се отнасят до действителни събития. Апокрифът твърди — в гл. II, че римляни и елини били напуснали Карвунската земя. Малко по-долу се повтаря, че тя била опустяла от елините преди 130 години. И най-сетне в глава III се казва за Испор: „И този цар насели цялата Карвунска земя. И преди това бяха прочее етиопи.” Населението на Мизия и Скития не е съставено от гърци
66
и римляни, а от онази странна смесица от сармати, готи, хуни и остатъци от старите траки, непонятни за съставителя на апокрифа, които той нарича с едно име — етиопи, т.е. непознат, неизвестен народ, неизвестно население, на което той не може да определи произхода. Във всеки случай 130-та година преди основаването на българската държава се пада през царуването на Юстиниан, когато нападенията на славяните вземат най-големи размери и Източната Римска империя се огъва под ударите им.
При всеки фантастичен елемент в апокрифа има по един, който е реален и възможен. Ето един пример: „И цар Испор царува над българската земя 172 години. И след това го погубиха измаилтяните на Дунав.” Загинал ли е наистина Исперих в борба с някакъв нехристиянски народ — измаилтяните, и кои са те — аварите или хазарите. Очевидно е, че и славяните, и българите са гледали да се намерят на юг от Дунав, за да имат зад себе си голямата река като едно препятствие за враговете си. При липса на друго сведение за смъртта на Исперих, това в „Апокрифната летопис” все пак ни дава едно обяснение за изчезването му. И построяването на Плиска, и смъртта на Исперих на бойното поле са неща, които биха могли да се случат, да станат и вероятно всичко това е така, както ни го казва апокрифът. Но в апокрифа има и неща, които идват от друг вид предания — с приказен характер, и които, също както в народните епически песни, се срещат заедно с действителни факти.
Един от тези въпроси е въпросът за появата на Исперих на историческата сцена.
ДЕТЕТО ИСПОР. Обикновено в апокрифната летопис за означаване на сина на някой владетел се употребява или „син”, или „отрок”. Така Изот е отроче на Испор. Петър е син на Симеон, а той сам има отроче. И така върви в целия апокриф за всички действителни царе или обявени за такива от него. Единствен между тях само Испор не е дете, а детище. Трябва да има някаква причина, за да се прави тази разлика. Целият пасаж гласи: „И тогава след него (цар Слав) се намери друг цар в българска-
67
та земя — детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар.” Безспорно апокрифът тук започва с детската възраст на Испор, с раждането му и даването на името му. Следователно можем да кажем, че то отразява едно предание, явно с приказен характер. Освен това прави впечатление, че е употребена вместо дете думата „детище”, но на това не трябва да се отдава голямо значение, тъй като детище е и формата, която се употребява вместо дете у много ранни старобългарски писатели — например у Йоан Екзарх. Защо само при Испор обаче се употребява не отрок или син, а дете? Както е известно, дете означава и момче, и момиче. Но то се употребява често, когато не може да се употреби син или отрок. При тези две понятия обикновено трябва да се определи чий син се споменава. Не може да се каже „видях на улицата син”, без да се определи чий е синът. Но винаги може да се каже „видях на улицата дете”. Но във всички случаи, където е употребено „отроче” или „син”, може да се каже и „дете”. Въпреки това „дете” е употребено само при Испор и при никой друг от споменатите царе. Очевидно нито син, нито отрок дават този нюанс, който дава дете във връзка с детството на Испор цар. И за да разберем този нюанс, който може да се вложи в „дете”, когато се говори за една историческа личност, трябва да се обърнем към преданията от по-ново време, които си служат с това понятие.
В българския фолклор, записан през XIX и XX в. в приказки, предания и особено в епически народни песни, между които се намират най-старите песни, често се говори за юнаци, наричани деца, или за истински деца, които са юнаци. Прозвището „дете” се дава на юнаци, които са деца на юнаци. Например има един герой в епоса, известен под името Хайдут Дебел Новак. Неговият син Татомир, наричан понякога „дете Новаково”, другаде се нарича „дете Татомирче”. Такъв е случаят и с брат му — Груица детенце. Същото важи и за дете Дукадинче, юнак, принадлежащ на семейството Дукадин в Албания, Янкула войвода също има свой племенник Секула детенце, който в песните е наречен с бащиното си име, използвано като негово лично. Той е Янош Шекели
68
и затова понякога се нарича просто дете Секулово. С други думи, в епоса юнаците от второ поколение се наричат деца.
Покрай тези деца юнаци обаче в епоса има и други, които се представят само като деца. Те са само деца без родители. За техния произход не се знае нищо. Те дори нямат и лични имена, а като такива се използват разни епитети, които ги представят с някоя характерна черта за детето. Дете Голомеше се нарича един юнак, който е дете и никога не пораства, защото децата са ходели като малки по ризичка и коремчето — мешето им — се е виждало голо. Друг такъв епитет е дете Малечково, което направо значи малко дете. Външният вид на тези деца и дори някои от постъпките им си остават детски. Но те са надарени с необикновена сила и смелост, по-голяма от тази, която притежават възрастните юнаци. Ето описанието на дете Голомеше, когато с него се среща Темишвара Гюро:
Ка отиде покрай слано море,
отсрекя му дете голо, босо,
гологлаво дете, голомеше,
до мишките в песок запретано
дека игра со дребни камчиня. Темишвар Гюро кани дете Голомеше за по-млад девер на сватбата си и когато то се съгласява, той го взема зад себе си на коня. След това Темишвара Гюро го завежда в оръжейната си и го оставя да си избира оръжие.
Избрало си дете боздугана,
дип е лека, сто и шейсет оки.
Избрало е тая остра сабя
на должина — шестнадесет педи
во ширина до четири педи.
Така дете Голомеше, анонимното дете-юнак, има външния вид на дете, което още си играе с камъчета в купчини пясък, а силата на най-големите юнаци. То често извършва подвизи, които дори са по-големи от подвизите на възрастните юнаци. То се явява често пъти като отмъстите л за неправди, извършени над по-слаби или без-
69
защитни. То се смесва с юнаците въобще и с децата-юнаци в народните песни и по този начин още по-ярко изпъква силата на юнака, който е още дете. Понякога и някой от юнаците, които епосът представя като зрели мъже, са представени в подвизи от детската си възраст и в такъв случай юнакът се доближава с детския си образ до юнаците-деца като дете Голомеше или дете Малечково.
Двете поколения юнаци се срещат и в руските билини като по-младо и по-старо поколение от богатири. Те са едно общо явление в епическите песни на двата народа и пред нас стои въпросът, дали да търсим наченките на това деление на юнаците на млади и стари още във времето, когато славяните не са били разделени и са живеели в една своя обща родина, или много по-късно, като резултат от контактите между двата народа. Няма съмнение обаче в едно — Исперих е първото дете-юнак у славянските народи и този мотив, очевидно фолклорен, е свързан в нашата легенда с един друг, който не е помалко интересен и странен.
МОТИВЪТ ЗА ПОДХВЪРЛЕНОТО ДЕТЕ. Този мотив само е загатнат в нашия апокриф, и то с пет думи, прибавени към детище „три години носено в кошница”. Очевидно тук имаме работа не само с детството на Испор, но се загатва и един епизод, който засяга най-ранното време от това детство, когато владетелят е бил бебе и е бил поставен в кошница, в която е живял три години, като кошницата е била носена по някакъв начин. В апокрифите много образи се загатват по същия начин. И в това няма нищо чудно. Но това загатване става винаги при епизоди, които са добре познати на читателите или слушателите и затова не се нуждаят от по-нататъшни обяснения. Пред средновековния читател на апокрифа сигурно е възкръсвала веднага, събудена от тези подхвърлени думи, легендата, която се е разказвала за Испор. За нас обаче тя остава обгърната в неизвестност. Тези, които са се занимавали с апокрифната летопис, изхождайки от обстоятелството, че в средновековието най-четената книга, по задължение, по липса на друго или по-
70
ради религиозност, е била Библията, искат да видят в легендата за Исперих един мотив, който се среща и в Библията. Известно е, че народните песни са вземали и много други библейски мотиви като жертвата на Авраам, жертвата на Исаак и т.н. Изследвачите смятат, че няколкото подхвърлени думи в нашия апокриф насочват към легендата за раждането и детството на Моисей. И макар никой да не се е занимавал специално с това, всички са съгласни по този въпрос. Ето в какво се състои библейската легенда.
МОИСЕЙ. В Библията, Изход, 1, 22, се разказва за пребиваването на евреите в Египет, т.нар. египетски плен. Евреите станали много и започнали да богатеят и фараонът започнал да ги преследва. Ето на този фон се развива разказът, за Моисей: „Тогава фараонът заповяда на целия си народ, като каза: „Всяко новородено момче хвърляйте в реката (Нил), а всяко момиче оставяйте живо.” Един човек от племето Леви отиде и си взе жена от това племе. Жената зачена и роди син. И като видя, че е много красив, кри го три месеца. Но като не можа да го крие повече, взе тръстиково кошче, намаза го с асфалт и смола и като постави в него детето, пусна го в тръстиката край брега на реката, а сестра му застана недалеч да гледа какво ще стане с него... И фараоновата дъщеря излезе на реката да се къпе, а прислужничките ѝ ходеха по брега на реката. Тя видя кошчето в тръстиката и прати робиня да го вземе. Отвори гои видя детето. И ето детето плачеше. Тя се смили над него и рече: „Това ще е от еврейските деца.” Тогава сестрата на детето каза на фараонската дъщеря: „Да отида ли да повикам жена кърмачка от рода на евреите, да откърми детето?” Фараоновата дъщеря рече: „Иди” (Изход 2, 1—8). Така рождената майка на Моисей отглежда сина си в самия дворец на фараона. Вече възрастен мъж, в един спор между евреи и египтяни Моисей убива един египтянин и е принуден да избяга. Той се пазарява да пасе овцете на един непознат човек и се оженва за дъщеря му. Бог му повелява да поведе евреите от Египет и му разкрива, че той е предопределен да ги спаси от египет-
71
ското робство. Така и става. Благодарение на чудотворната намеса на Бог, Моисей ги превежда през Червено море. Също така благодарение на Божията помощ той ги превежда през Синайската пустиня, където по чуден начин получават храна и вода. Най-сетне Моисей основава царството на евреите и Бог му дава законите, по които те да се управляват.
В този разказ епизодът с раждането и отглеждането на детето Моисей е предаден като напълно възможна случка. Има заповед на фараона да се избиват всички момчета от еврейски произход. Тази заповед трябва да се изпълни и по отношение на Моисей. Майката прави опит да го спаси с хитрост. Тя го подхвърля, пуска го в кошничка в Нил във времето, когато знае, че дъщерята на фараона ще отиде да се къпе. Всичко се развива по един предварително изработен план. И всичко е напълно възможно да се случи. Кошничката не е пусната по течението на реката, а тя само стои на водната повърхност край обраслия с тръстики бряг. Дъщерята на фараона иска да спаси детето. Сестрата на Моисей предлага майка си за кърмачка. Чудното в разказа за Моисей е, че спасеното по този необикновен начин дете, когато хиляди други изгиват, е предопределено да създаде царството на евреите. То ще ги отведе в обещаната, Обетованата, както се нарича на старобългарски език, земя.
И наистина няма нищо чудно в това, че мотивът за Моисей е бил познат на хиляди хора в България чрез четенето на Библията. Един от тези хора е и съставителят на нашия апокриф. Съдбата на прабългарите, водени от Исперих, прилича донякъде на съдбата на евреите. Те поради несъгласията помежду си са обречени всички на големи страдания. Съставителят на апокрифа вижда в Испор един спасител, подобен на Моисей. Той ще преведе българите през три големи реки. По пътя си те ще спрат при Затиуса и при свещената река на Залмоксис — Ереуса и след това ще отидат в Карвунската хора, която е Обетованата земя на българите. Бог е наредил третата част от „българите-кумани” и българите на цар Слав, т.е. славяните, да поемат една месианска роля под предводителството на Испор. Тя е подобна на тази, въз-
72
ложена от Йехова на Моисей. И при евреите в Библията, и при българското предание епизодът е построен върху исторически факти, които си приличат. Ние видяхме, че всъщност апокрифът е облякъл легендата в една християнска форма, поставяйки като посредник между българите и Бога, като пратеник на Бога пророк Исай. Испор според съставителя на апокрифа — основател на българската държава, строител на Плюска град и на Дръстър град и на Великия презид, се появява само на фона на преселението на българите и славяните. Съчиненият от народната фантазия епизод за детето, носено три години в кошница, се различава, макар и описан само в пет думи, от случката с Моисей.
Детето Моисей не е пуснато ца произвола на съдбата. То плава едвам в кошничката в спокойните води на Нил между тръстиките. Епизодът е една хитрост на майката, която му осигурява щастливо детинство. Испор обаче три години се носи по водите на морето или на някаква голяма река и явно не е пазен нито от сестра си, нито от някой друг. Опасността, която заплашва Моисей, е законът за избиването на еврейските деца. Ние не знаем обаче каква е причината основателят на българското царство да бъде подхвърлен като дете във водата. Легендата сигурно се отнася до времето, когато българите не са дошли още тук, когато те са живеели при Дон и когато Исперих е бил дете. Бащата и майката са загубили значение за приказката, на която детето Испор става герой. Той е дете, както дете Малечково или дете Голомеше.
От друга страна, и употребата на „детище” ни подсеща, че в легендата става дума за дете герой, дете юнак, дете, което е предопределено да бъде не само владетел, но е силно, за да си извоюва това място, което ще се бори, като върши подвизи. Библията е развила легендата за Моисей по съвсем друг начин. Всъщност тук трябва да се решават едновременно два големи въпроса: 1. Взето ли е действително нещо от Библията. 2. Имало ли е подобен фолклорен мотив вън от Библията, който да стане популярен в България, и как е развит той от българите.
73
ЛЕГЕНДАТА ЗА САРГОН. Това, което свързва Моисей с Испор, безспорно е създаването на една държава и от библейския, и от апокрифния герой. Такава легенда може да се яви всъщност винаги във връзка с царската власт, която, както видяхме, и в България се смята за дадена от Бога, Който бди и над езичниците, и над християните. Същият мотив ни е познат и в древната асирийска държава, откъдето той се е разпространил нашироко в цяла Мала Азия. Легендата е за Саргон, интересна историческа личност, който владеел Араде. И тук е заплетен един божествен покровител. Това е богинята Ищар, която в асировавилонската религия е покровителка на любовта и плодородието. Богинята сама си избира за любовник един младеж, простосмъртен, за който не се казва нищо в преданието дали е бил предопределен за това. И в един химн самият Саргон разказва историята на своето раждане и на детинството си. За съжаление описанието е много кратко:
„Майка ми била жрица. Тя ме заченала и родила тайно. Тя ме поставила в една кошница, като я намазала с асфалт, и ме пуснала по реката, която не била дълбока. Водата ме понесла и ме довлякла до един човек, който в това време правел възлияния в чест на боговете — Аки. Той се смилил над мене и ме извадил от водата. Прибрал ме и ме отгледал като свое дете. След това той ме направи свой градинар. Когато богинята Ищар се влюби в мене, аз получих царската си власт.”
В тази съвсем просто разказана легенда се крие един вариант на свещената легенда за раждането на Адонис. Ние не знаем оригиналното вавилонско предание, а познаваме гръцкото, в което, при усвояването на тези източни божества, гърците не пропущат да ги украсят с нещо перверзно. Легендата за Адонис прочее е следната. Асирийската принцеса Смирна (Мира) поддържала незаконни връзки с баща си и забременяла. Тя била превърната от боговете в едно дърво, което след десет месеца се разцепило и родило Адонис. Афродита, която е асировавилонската Ищар и е преминала у гърците от изток, взела детето и го затворила в един сандък, който дала на богинята на подземното царство — Персе-
74
фона. Но Персефона поискала да види какво има в сандъка, отворила го и видяла чудно хубавото дете. В това време Афродита си го поискала назад и двете богини се скарали за него. Зевс разрешил спора им, като оставил младото момче за известно време на едната богиня и в останалото време на другата. Слизането на Адонис в подземното царство е персонификация на зимата, излизането му в небесното царство символизира лятото. Въпреки това гръцките предания свързват Адонис с Афродита.
Връзката между преданията за Саргон и за Адонис е ясна. Саргон е роден от жрица, която се е обрекла на девственост. Тя иска да прикрие връзките си и плода от тях. Една подобна престъпна връзка е родила и Адонис. По-нататък двете деца са изоставени от майките си. Жрицата на Ищар пуща детето в кошничка във водата. То е обречено на гибел, но все пак му се дава един шанс да остане живо, ако го намери някой, който ще го отгледа и няма да може да открие тайната на жрицата. Превърнатата в дърво Мира ражда детето и богинята на любовта — Ищар или Афродита, го скрива при Персефона, т.е. в подземното царство в сандък. С други думи, то е осъдено да умре. Любопитството на Персефона ще го задържи завинаги в царството на мъртвите, което тя управлява. Но двете богини се влюбват в него и така фактически то е спасено.
Преданието за Саргон за нас е по-интересно, защото то повтаря мотива с кошничката. Но той се явява при съвсем други условия. Докато Моисей представлява опасност за майка си и родителите си, понеже те не са изпълнили заповедта на фараона да убият детето, тук майката е нарушила реда и се страхува за живота си, поради което бърза да се отърве от детето. Всъщност подобни легенди за незаконни деца, обречени от майките си на смърт или откъсване, са чисто градско явление в страни с установени морални норми и закони. Те са основа на много религиозни предания, които са се ширели в Предна Азия и са станали, извор на много легенди около големи личности, какъвто впрочем е и самият Саргон.
75
КИР. Херодот разказва един вариант на тази легенда за персийския цар Кир. Естествено Херодот е чул този вариант от гърците, които живеели в съседство с персите по крайбрежието на Мала Азия. При това интересно е, че при нея ние можем да видим за колко късо време този мотив е бил прехвърлен върху един действителен владетел, какъвто впрочем е и Саргон. Кир е управлявал от 558 до 530 г. пр. Р. Хр., когато умрял, а Херодот, който знае легендата за Кир, е живял между 458 и 425 г. пр. Р. Хр. Това значи, че преди да минат и сто години от смъртта на Кир, за него вече се е разказвал този стар асировавилонски мотив за подхвърленото дете. Ето и подробностите.
Персийският владетел Астиаг, всъщност цар на медите, имал дъщеря Мандана и нямал син, който да наследи престола. Веднъж му се присънило, че Мандана се напикала и наводнила с урината си цяла Азия. Магите изтълкували този сън като лошо предзнаменование. Затова Астиаг гледал да отстрани дъщеря си от двореца и я оженил за един богат персиец, макар че за нея искали да се оженят много меди помежду най-знатните в царството му. След женитбата Мандана забременяла. Тогава Астиаг сънувал, за втори път, лош сън. От утробата на дъщеря му изникнала огромна лоза, която разпростряла клоните си върху цяла Азия. И този път съногадателите, които той повикал, му разтълкували съня в същия смисъл. Голяма беда надвиснала над него и над царската му власт. Тогава той наредил да доведат дъщеря му в столицата и щом се роди детето, то да бъде убито.
Когато детето се родило, Астиаг заповядал да го вземат от майка му. Той повикал един свой близък роднина, някой си Харпаг, и му наредил да вземе детето и да го убие. Харпаг обещал да изпълни волята на царя, но когато занесъл детето у дома си, се размислил. Той си направил сметка, че рано или късно властта ще мине в ръцете на Мандана и тя ще си отмъсти на него. Затова Харпаг предал детето на един от царските говедари, роб на Астиаг, и му наредил да остави детето в планината, за да го унищожат дивите зверове. Когато говедарят занесъл детето вкъщи, разбрал, че жена му родила току-
76
що мъртво дете. Тогава тя предложила да занесат трупа на мъртвото в планината, а да отгледат живото дете като свое. Така и станало. Детето пораснало и винаги, когато играело с други деца, се отличавало по ума и способностите си. Затова другарите му го избирали винаги за цар. До ушите на Астиаг обаче достигнала мълвата, че детето е останало живо. Той повикал Харпаг, а Харпаг извикал говедаря. Била разкрита цялата истина. След като наказал жестоко Харпаг, Астиаг по съвета на магите върнал детето на истинските му родители. Те тогава го прибрали и разпространили слуха, че една кучка го е отгледала. Робинята се наричала Кино, което на гръцки значи „кучка”. Когато Кир пораснал и станал мъж, той вдигнал бунт срещу дядо си, свалил го от трона, оставил го жив, но взел царската власт и от този ден персите взели ръководно положение в държавата.
У Херодот има още много подробности и случки, които тук изпущам. Интересно е обаче, че всички действащи лица в това предание са исторически личности: Астиаг, внук му Кир, дъщеря му — Мандана, както и роднината му — Харпаг.
Така ние виждаме как у един историк и върху чисто историческа основа изниква една приказка, която може би е имала много по-дълбоки корени, много по-солидно рационално ядро. Но за съжаление по този въпрос не знаем нищо освен приказката, която ни е разказал Херодот и която той смята за истина. Тази легенда е проникнала в древния свят за Кир, понеже тя е била един широко разпространен мотив. Още много преди да се свърже с персийския владетел, тя се е разказвала в друг вариант за Парис.
ПАРИС. Легендата за раждането на Парис, сина на цар Приам и на Хекуба, не е разказана в Илиадата, макар че от много недомлъвки или подмятания се вижда, че тя е съществувала и е била позната на онези певци, чиито песни са сглобени от Омир в тази огромна поема. Не бива да забравяме обаче, че Илиадата — единственият извор за Троянската война, се е формирала доста по-късно. Троянската война се е разиграла в XIII в. пр. Р. Хр.,
77
докато песните за нея са формирани в различно време между X и началото на VI в. пр. Р. Хр. Историята на раждането и подхвърлянето на Парис е известна в целия си вид от по-късни извори. Между другото тя е разказана и у Аполодор. Тя се състои в следното:
Хекуба и Приам чакат дете. В това време Хекуба сънува лош сън. Тя ражда запалена факла, от която летят искри във всички посоки и подпалват и изгарят Троя. Цар Приам, също като Астиаг, се обръща към съногадатели и те виждат в съня лошо предзнаменование — детето ще стане причина за загиването на Троя и на семейството на Приам. То е опасно за всички. Хекуба го дава на един слуга, който го подхвърля в планината. И тук няма кошничка, нито река. Но един овчар попада случайно на мястото и спасява детето. Когато то поотрасва и става вече младеж, овчарят му дава да пасе част от овцете. Парис е овчар. Тук го намират трите богини: Афродита, която е асировавилонската Ищар, Хера и Атина. Съдбата е хвърлила между тях ябълката на раздора, която трябва да принадлежи на най-красивата между тях. Те не могат да решат коя трябва да получи ябълката и започват да търсят арбитър — първия срещнат смъртен. И попадат на Парис. Младият овчар не знае как да реши спора. Той се колебае. Но Афродита, богинята на любовта, му дава щедри обещания. Освен това тя му предлага и най-красивата жена — Елена, и най-после му обещава, че ще открие тайната на произхода му, защото Парис не знае, че е подхвърлено дете. Така тя спечелва ябълката.
По-нататък съдбата на Парис е известна. Той тръгва да скита по света, покровителстван от Афродита и преследван от Атина и Хера. В Спарта той избягва с жената на Менелай, богатата и красива Елена, продължава с нея скитанията си по света, докато най-после се връща в Троя при родителите си и семейството си. Научил за грабването на Елена от Парис и отиването им в Троя, братът на Менелай, царят на Микена и на всички ахейци, иска назад Елена. Приам не иска да я отнеме от сина си и почва Троянската война, която свършва с унищожаването на Троя и смъртта на цялото семейство на
78
Приам. Сънят, предвещаващ нещастия, се сбъдва.
В цялата Илиада, която е построена върху това предание, Афродита е винаги съюзник на троянците и на Троя. Тя покровителства всички троянци, но между всичките най-много — Анхиз, от който има син Еней, и Парис, комуто дала Елена. Вмъкването на Хера и Атина в легендата е плод на фантазията на гръцкия поет, който е преработил старото азиатско предание. Едва ли може да се съмняваме, че в основата на легендата за Кир стои легендата за Парис. Двете предания са развити по един и същ начин и двете ни са разказани от гърци за значителни личности в Азия, които безспорно са играли важна роля в действителни исторически събития. Не бива да забравяме обаче, че ние познаваме легендата за Парис не в оня вариант, в който тя се е разказвала в Троада, където този подхвърлен син на Приам се смята за родоначалник на кебрениите и баща на техния първи цар. Всъщност преданието за Парис е построено по същата схема, както преданието за Саргон или за Адонис и богинята на любовта — асирийската Ищар, която в Гърция е наричана Афродита, е главното действащо лице. Само в легендата за Кир тя липсва и нейното отсъствие се чувства. Но съдбата на детето е предопределена от съня, който сънува Хекуба в едната легенда и Астиаг в другата. Народната фантазия при всяко ново действащо лице е нагаждала мотива към средата, в която се развива действието. Тези стари легенди са се прехвърляли от една историческа личност на друга в Древния Изток. Те са се запазили и в християнска Византия и са се разказвали за много още други герои. Специално за преданието за Парис трябва да кажем, че през време на римското владичество то е било разнесено из цяла Европа, по цялото крайбрежие на Средиземно море. То се е разказвало и във Византия, и в България и дори са известни няколко преписа на легендата за Троянската война, известна на старобългарски като Троянската притча. Един от тези варианти е от X в.
МИЛЕТОС. Легендата за един цар, един принц или един херой, който е бил подхвърлен като дете, се е харесала
79
на гърците и особено на онези от тях, които живеели в съседство с Ориента, т.е. всред колонистите в Мала Азия и Тракия. Така основаването на Милет е свързано с един епоним, Милетос, по който уж градът получил името си. На този епоним била измислена една майка — Диодоне, дъщеря на легендарния цар на Крит — Минос. Тя имала връзки с Аполон, друг първоначално източен бог и покровител на Троя, минал у гърците от Мала Азия. И от тази любов се родил Милетос. Страхувайки се от гнева на баща си, Диодоне родила скришно детето и го подхвърлила в гората. Но тук вълците го запазили и гледали, докато овчарите попаднали на бърлогата им и прибрали детето. То било отгледано от тях и когато пораснало, напуснало Крит и се заселило по брега на Мала Азия на място, което добило неговото име — Милет, и което се превърнало постепенно в голям град. Многобройните преселници в десетките колонии, основани от Милет по бреговете на Средиземно и Черно море, разнесли легендата за този епоним на града далеч по бреговете на Средиземно море. Вероятно тя е дошла и в Тракия при основаването на Милетските колонии като Аполония (Созопол), Одесос (Варна) и много други. Така мотивът за подхвърленото дете — владетел на новоосновано царство, е преминал в Тракия с легендата за Троянската война още много преди появата на римляните. Този източен мотив впрочем е проникнал и в самата Гърция.
ЕДИП. Действието на легендата за Едип се развива в Тива в Беотия, но в един негръцки град. Защото Тива била основана от финикийски преселници, начело на които стоял финикиецът Кадмус. Вероятното легендата за необичайната съдба на Едип е пренесена от финикийците тук и е влязла в гръцкия епос, посветен на Тива, от който не е дошло нищо до нас. Ние познаваме само трагичните образи на Едип и неговите синове от гръцките предания и особено от трагедията на Софокъл, посветена на този цар. Легендата за Едип се състои в следното.
Царят на Тива, Лайос получил предсказание, че ще бъде убит от сина си, който ще се ожени за овдовялата
80
си майка. Уплашени от неизбежното нещастие, което заплашвало и тях, и детето, майка му Йокаста и баща му решили да се освободят от него. То било подхвърлено в гората, за да бъде разкъсано от дивите зверове. Но както става в приказките от този род, един овчар го намерил и го предал на царя на Коринт. Царят отгледал детето като свое и Едип не знаел нищо за произхода си. Но когато пораснал, Едип на свой ред получил предсказание, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Той смятал за свои родители владетелите на Коринт и решил да избегне предсказанието, като се махне от града. И тръгнал да пътува. Едип срещнал истинския си баща и без да знае, се спречкал с него и го убил. След това се отправил към Тива и там попаднал на сфинкса, който задавал гатанки. Оня, който ги разрешал, щял да се ожени за вдовицата на Лайос — Йокаста. Едип успял да разгадае всички гатанки и получил правото да се ожени за майка си, без да знае това. От Йокаста му се родили четири деца. Откриването на истината туря край на спокойния живот на семейството. Едип си избожда очите и изчезва. Йокаста се самоубива, а родените от нея деца водят след смъртта на Едип братоубийствена война за царската власт в Тива, в която се убиват един друг. Гръцкият епос „Седемте против Тива” е бил посветен именно на тази война.
Така преданието за подхвърленото дете се явява този път в Гърция, пак за един чужденец, дошъл от изток. Като имаме пред вид, че според легендата събитията през времето на Едип се развиват преди Троянската война, можем да видим как този мотив се прехвърля върху най-различни царе или лица от царско семейство. На едни той донася щастие, на други — нещастие и смърт. Пътувайки през древния свят, този мотив е пристигнал и в Рим.
РОМУЛ И РЕМ. В Рим обаче подхвърленото дете не е едно. В този мотив тук са вплетени двама братя близнаци, основателите на града — Ромул и Рем. Майка им, Реа Силвиа, била жрица на Веста и като всички весталки, била обречена на безбрачие... Но за нещастие в нея
81
се влюбил богът на войната — Марс. От него тя родила две близначета и за да спаси живота си, решила да ги пожертва. Тя насмолила една кошница, поставила в нея децата и я пуснала да плава по Тибър. Реката ги изхвърлила до бърлогата на вълците при пещерата Луперкула. Тук дълго време една вълчица ги кърмила от своето мляко, докато най-сетне овчарят Фаустулус ги намерил и ги прибрал в къщата си. Така виждаме двамата братя, които по-късно основават Рим, вмъкнати в същия странен мотив, свързан почти винаги с живота на едно царско семейство и със съществуването на един голям град. Героите на подобен мотив са винаги или създатели на някаква могъща държава, или носят за нея гибел и унищожение. Но те винаги са храбри и способни хора, на които част от божествата са гледали по една или друга причина с благосклонност. Легендата за Ромул и Рем е била добре позната в Тракия, както и във всички градове на Римската империя. Изглежда, че от Византия, където естествено се е разказвала от населението, тя е минала и в България. Ние ще видим, че в България са запазени дори обреди и обичаи, които са били изпълнени от двамата братя по време на основаването на Рим и преди Ромул да убие Рем, и така да стане също герой на една трагедия.
МОТИВЪТ ЗА ПОДХВЪРЛЕНОТО ДЕТЕ. Всъщност разглежданият мотив е много странен, особено когато засяга историческа личност. Преди всичко, за да се извърши подхвърлянето, винаги трябва една причина, която да го превърне в опасно за хората, за обществото или за родителите си дете. Това може да бъде един лош сън, едно предсказание или предзнаменование, което идва отвън. Но раждането на детето само по себе си може да бъде също причина за подхвърлянето му, когато то носи не само компрометиране, но и смърт на майка си, на родителите си или на роднините си. След това е необходимо спасяването на детето. Обикновено спасителят в тези легенди е един пастир, дори ако го е открило най-напред някакво животно, което го е взело под свое покровителство. Така преминава детската възраст на героя на пре-
82
данието и той стига до годините, когато вече предопределената му съдба става неотменима. Моисей ще създаде царството на евреите. Саргон ще стане любовник на Ищар, Кир ще свали от трона дядо си Астиаг, Милетос ще основе Милет, Парис ще унищожи Троя, Едип ще се ожени за майка си, след като убие баща си, и ще стане причина за нещастието на семейството си и на Тива, а Ромул и Рем ще основат Рим. Данните за това, как е била построена легендата за Испор, са малко и затова и самата легенда не може да се възстанови напълно, но ние можем да се доближим до изясняването ѝ, ако видим как този мотив се явява в новия български фолклор.