УВОД
ЕЗИЧЕСКИТЕ ТРАДИЦИИ И ХРИСТИЯНСТВОТО. В нашата наука се е създала представата, че народното творчество — приказки, песни, игри, танци, празниците, на които те се изпълняват, са нещо ново и че мотивите, които съществуват в тях, образите, идеите са създадени от народния певец, от разказвача и не отразяват народната религия, народните представи от дълбока древност. Счита се, че те са просто едно хрумване на разказвача или певеца, който си служи със създадени само от него образи. Тази мисъл е в основата си невярна и опасна, защото тя затваря вратите на изследвача предварително и предрешава основни въпроси в изследването. Ако ние днес познаваме религията на древните гърци или на римляните, познаваме я именно от народните певци, които са я отразили в Илиадата и Одисеята такава, каквато са я виждали, ние я знаем от стиховете на големите поети и писатели, които са ни я поднесли такава, каквато са я пресъздали.
Древните писатели в продължение на векове са моделирали образите на езическите божества, създадени хилядолетия преди това, обличайки ги постепенно в човешки образи и давайки на безсмъртните им души качествата на човека. Но същевременно тези божества откликват на всичко, което става у човека, на неговите стремежи, на неговата борба с природата, на неговия устрем към щастие и богатство в продължение ца едно дълговечно съществуване в безкрайната еволюция на човешкото общество. Под техните грижи са раждането и смъртта. Те дават пролетното събуждане и есенното за-
123
миране на природата, те носят плодородието и глада, те са дали зародиша на живот в семето и покровителстват любовта и брака. Те дават и мира и войната, щастието и бедите, победите и неуспехите, богатството и бедността. Всяка стъпка на човека се следи от бдителното око на някой бог. И тежко и горко на всеки, от който боговете са недоволни, защото и те, като хората, могат да бъдат добри или лоши, покровители или завистници. От векове на тези божества са се правели жертвоприношения, към тях са се отправяли молитви, пеели се химни, играели се танци. И много от поднасяните почести на боговете са се превърнали в практики, които хората са забравили защо се извършват, но са продължавали да спазват традицията.
Езическата религия е загубила значението си за културния човек отрано. Но тя е държала в покорство необразованите слоеве, които чакали дъжд от Зевс, които чакали Посейдон да усмири морските вълни или Веста да запази семейното им огнище. Когато старите богове били изгонени и в Римската империя християнството станало официална религия, множество стари празници продължавали да се празнуват. Църквата, която била свикнала с тях, започнала да обръща внимание на тези езически прояви едва когато християнската религия вече била стъпила здраво в живота на тогавашния човек. Но новата религия, проповядваща разкаянието и издигаща в култ смирението и страданието като изкупление, е имала в основата си едно теоретическо учение за добро и зло, за грях и възмездие, чуждо на широк кръг хора. Такива проблеми в езическата религия се срещали само в мистичните общества, вярващи в безсмъртието на душата и съставени само от посветените в тайнствата, в мистериите. Понеже божествата, които се почитали при тези мистични култове, като Деметра, Персефона и Хадес или като Дионис, като Залмоксис у траките били главно божества на плодородието и на смъртта, празниците в тяхна чест са играли винаги много голяма роля в живота на простия народ. Един инстинкт, създаден у селянина през векове и дори хилядолетия, го е карал да продължава да празнува тези празници и през христи-
124
янско време. Разбира се, ние нямаме причини да мислим, че участниците в такива празници през VI—VII в, не са знаели в чия чест се устройват те.
Когато българите дошли на юг от Дунав и Исперих създал своята държава и медното гумно на българите, той е бил изправен безспорно пред една мъчнотия. Българите били монотеисти и привърженици на религията на Тангра, докато славяните вярвали в много богове, макар че Прокопий се мъчи да ни убеди, че над тях всъщност властвал само един бог, който бил обладател на мълнията. Ние не знаем нищо за същността на тези две религии, нито как те са си влияли една на друга. Но и двете имали един ясен недостатък, който не поставял техните последователи на равна нога с гръко-римските езичници. Това били нехристиянски религии, които нямали зад себе си нито древната философия, нито поезията и литературата, нито изкуството, което така великолепно служело на езическата религия. Религията на славянските племена и на българите отпреди основаването на българската държава нямала дълбоките корени на езичеството във Византия, нито блестящото му минало. И въпреки това, когато св. княз Борис разрушил, както апокрифите фигуративно наричат Покръстването, медното гумно на българите, той срещнал много по-голяма съпротива, отколкото св. Константин Велики в Източната Римска империя. Той поставил, както се изразява един апокриф, брат срещу брат и град срещу град и земя срещу земя.
Естествено и у нас езичеството е оставило дълбоки традиции, за които за съжаление почти няма сведения. Ние можем да ги видим на много места в нашите обичаи, обреди и празници, ние можем да ги търсим в тях или да ги подозираме. Още на времето известни изследвачи като Фрейзър, Нилсон и редица други чужденци, както и някои наши автори като Арнаудов, Кацаров и други са изказали предположение, че те представляват продължение на древните обичаи, които славяни и прабългари са заварили тук. Един нов поглед върху всички подобни обичаи, обреди и празници, които са изследвани и по-рано, се хвърля в следващите глави.
125
Но ако предишните изследвани са се стремили само да изяснят записаните в България от XIX и началото на XX в. остатъци от стария бит и вярвания на българите, ние си поставяме за цел да търсим връзката между древността и живота на българите. Пред нас стои въпросът, кога са приели българите тези традиции на завареното население и биха ли могли те да ни обяснят проникването на онази легенда за Исперих, която преди него се е разказвала за редица други исторически личности, живели векове преди създателя на българската държава. Защото преданията и вярванията за боговете са следвали същия път, по който са идвали и легендите за Ромул и Рем, за Парис, за Кир, за Едип и за много други легендарни герои. Ние видяхме това и в поверието за трите нареченици. И когато пристъпваме към разглеждането на тези обичаи, обреди и празници, ние не трябва да забравяме, че те са достигнали в ново време в един много по-запазен старинен вид. Това се долавя и в нашата живопис, и в цялото ни изкуство, потиснато от бремето на петвековното робство, което запрати народа ни в един изостанал свят, постави бариери пред развитието му и задържа в целия ни бит безбройни архаични черти.
С тези мисли пристъпваме към разглеждането на нашите празници, обреди и обичаи, които се развиват вън от Църквата.