Глава 17. ПРАЗНИЦИ НА ЖЕНИТЕ
НОВА ГОДИНА. Дотук разгледахме почти изключително празници, които се организират и честват само от мъже. Има също както в древна Тракия и в България пък празници, при които организаторите и изпълнителите са жени. Както видяхме, около Нова година хората гадаят каква ще бъде тя за всички и за всеки поотделно. Един от важните въпроси в това гадаене е и женитбата. В селския живот откогато момичето става мома, т.е. узряла жена, до женитбата времето обикновено е много късо. С идването или наближаването на това време нараства и интересът към този въпрос. Едно гадаене — за кого ще се ожени момичето, се извършва на всеки един от следните празници: Василовден, т.е. Нова година, Лазаровден или Цветница, Гергьовден и Еньовден.
За да направят обредното гадаене, момите донасяли от кладенец, от извор или от реката вода, като докато я наливали и пренасяли, те трябвало да мълчат. Никой не смеел да вземе от нея. И затова тя се нарича „мълчана”, „неначената” или „ненапита” вода. Тя се изливала в бял котел. Момите, които организирали така празника, се прегръщали около котела, образували затворен кръг и пеели, като същевременно играели хоро, докато една от тях вземала един след друг пръстените на всяка от тях и ги пущала в котела. Момите покривали котела с кърпа, изнасяли го на двора под трендафил, под открито небе и го оставяли там през нощта. На другия ден те се събирали отново и го донасяли вкъщи. Тогава вземали едно малко момиче на възраст, на която още не се сеща да
278
прави шмекерии, обличали го в невестинско облекло и му поставяли на главата червено невестинско було, което пада пред очите му. Така то действало като изпълнител на волята и посредник на тайнствените сили, които знаят бъдещето на човека.
Гадаенето започвало с един припев в чест на празника:
Свинска глава Василева
тай Ладо ле!
Бръкни булка, извади пръстен.
И детето, седнало до котела, бръквало в него и без да вижда, изваждало един от пръстените. Докато детето търси пръстена във водата, момите изпяват един припев, предшестван от формулата:
Ой, Ладо, Ладо, момиче младо,
Ладо, то Ладо.
Един от ентусиазираните събирачи на народни обичаи, като обяснява, че това гадаене се наричало по повтаряното в него Ладо ладване, обяснява самото Ладо като обръщение към една стара езическа богиня. „Ладването — пише той — е било обред с голямо митологическо значение, в който младите се обръщат към Лада, богинята на любовта и на съпружеския живот, да им посочи какъв ще бъде този живот.” Изглежда, че от тази идея са се ръководили и много негови предшественици, защото например Петко Славейков е използвал същия припев в някои свои стихотворения като обръщение към музата: „Радвай се, радвай, Ладо, мой Ладо...”. Едно подобно обяснение, разбира се, би могло да се даде и на припева в коледните песни, където също както ладване, има коледуване. Ние знаем добре, че коледарите се обръщат не към някакво старо езическо божество или към християнския Бог, а към самия празник. Паралелизмът в обръщението към двата празника е пълен. Коле дарите се обръщат към него с израза: „Ой Коледе, мой Коледе” или „Ой Коледо, мой Коледо”, а момите на Василовден с „Ой Ладо, мой Ладо” в звателен падеж. Това показва, че и тук обръщението е към самия празник.
279
Разбира се, старите извори не споменават нито дума за някаква богиня Лада. Но има един обичай във връзка с мистериите в древността, известен при тайнствата на Деметра в Елевзина. Посветените в мистериите, които очакват щастлива съдба от богинята, за да станат „епопти”, т.е. прогледнали, трябва да извършат редица различни очистения. Някои от тези очистителни обреди стават с окъпване в морето под ръководството на учителите в тайните на култа — мистагогите. Сигнал за започването на очистението се дава със заповедта: „Аладе, аладе”, което значи „В морето, в морето”. Тази свещена формула за започване на очистението във водата очевидно е била един момент от цялата мистична празничност, с която се отличавали въобще мистериите. Поставянето на пръстените в морето, реката, в съда с мълчана вода очевидно е представлявало първоначално едно подобно очистително действие, което е предшествало самото гадаене. Изразът „Аладе, аладе”, чуван, без да бъде разбиран, се е превърнал в една неясна магическа формула „Ай Ладе, ай Ладе” и се е запазил като практика в гадаенето на момите, които се допитват до божеството, кой ще бъде техен съпруг и дали ще се сбъднат желанията и влеченията им към някой младеж за щастлив брак. И при всяко поставяне на ръцете във водата на малката гадателка се повтаря формулата „В морето, в морето” в смисъл във водата, във водата.
Също както в мистериите в древността, било у траките, било у гърците и римляните, които ги изпълняват, това очистение е само част от един сложен мистичен празник, съставен от много обреди и обичаи; и у нас, както това ще видим по-нататък, този обичай понякога е само един мотив в една много по-сложна мистична игра. Той е на Василовден, откъснат от другите практики, които са се изпълнявали и са били изоставени постепенно, и е останал сам за себе си.
СОВОЙНИЦА. Всъщност при тъй нареченото „ладване” главната роля в гадаенето се изпълнява от малкото забулено момиче. Има обаче цяла редица празници, в които пак едно момиче играе подобна роля, макар самото гада-
280
ене да е изоставено. Един от тях е тъй наречената Совойница — празник, който се провежда винаги в събота преди Богоявление. Момите, които участват в него, носят името на празника и затова и тях ги наричат „совойници”. Също както водичарките в Западна Македония, совойниците са женски хор, който изпълнява различни песни с любовно съдържание. И също както коледарите, те са придружени от помощнички, по-малки момичета, които носят торби, за да прибират подаръците, които получават участничките в празника от къщите, които посещават. Очевидно самият празник е някакво очистение, което се извършва с помощта на мълчана или ненапита вода. Главното действащо лице в него е една мома, която носи котле с водата и китка и ръси както домакините, така и самия дом. Тъй като на Богоявление свещениците изпълняват подобен ритуал, обикновено изследвачите приемат, че обичаят е въведен под влияние на Църквата. Всъщност това едва ли е така. Главните действащи лица в совойнишката дружина са все моми, едната от които е забулена с невестинско було — превес и носи невестинско облекло, а другата носи калпак и елементи от мъжко облекло.
Празнуването на този ден, запазено само тук-таме в Югоизточна и в Северна България, се пада през Поганите дни, когато, както вече видяхме, се изпълняват множество стари езически обичаи, за които вече говорихме. Виждаме, че празнуват не само мъжете, но и жените. Пръскането или по-право ръсенето с китка, което отбелязва този обичай, ни е познато като нехристиянска практика и е изпълнявано от женски митологически същества в народните песни. Ето пасаж от една подобна песен:
От върба мома змеица
на Славка дума продума:
— Славке ле, мома хубава,
стига пи вода студена,
на ти таз китка зелена.
И аз се, мамо, изправих,
тя ме със китка поръси,
та ме главата заболя.
281
Това е тайнственото ръсене, с което самодивите, юдите или змеиците откъсват от живите своите жертви. Ръсенето не представлява нищо друго освен една форма на очистение. Когато любената мома от змея намира сили да се откъсне от него, тя накарва майка си да свари във вода разделните билки и с тази вода да напръска нея, да я окъпе или да я наплиска. Така и совойницата пръска с ненапитата вода домакините и дома им, за да ги спаси от действието на всички тъмни сили.
Другият обред при Совойницата, който заслужава внимание, е травестията — преобличането на една от двете моми, които са главни действащи лица, в мъжки дрехи: обикновено калпак и елек. По този повод трябва да припомним онази част от канон 62 на Турланския събор, който гласи: „... Забраняваме кой да е мъж да се облича в женски дрехи и жена да наподобява мъж...” Ние видяхме на Коледа, на Нова година и въобще през Мръсните дни мъжете да празнуват, като част от тях се обличат в женски дрехи. Сега сме свидетели на обратното: жена наподобява с някои елементи от облеклото мъж. Тази практика не е характерна само за Совойницата. Тя, както ще видим това по-нататък, се среща и на други празници, изпълнявани от жени. И това преобличане, също както преобличането на мъжете в женски дрехи, чуждо на другите славянски народи, без съмнение представлява един обичай, който води началото си от старите тракийски празници, изпълнявани през Поганите дни.
БАБИН ДЕН. Всъщност със Совойницата почва една редица от обреди, в които водата играе главна роля. Те са групирани около християнските празници, посветени на кръщаването на Иисус Христос от Йоан Предтеча на 6 и 7 януари и известни под името Водици. На тези празници един от широко разпространените обичаи е къпането, обикновено в реката: на децата, на годениците и на младоженците. Освен това се смята за показване на почит към по-първите хора в селището, дори дуговерци, да бъдат заведени тържествено на реката и да бъдат окъпани. Които искат да избягат от къпачарите, т.е. те-
282
зи, които са се заели с къпането, дават пари и се откупват.
Празниците достигат кулминационната си точка на 8 януари — Бабинден. Обикновено думата баба, от която е образувано името на празника, означава стара жена. Оттам то е прехвърлено и в роднинските отношения. Децата наричат майката на баща си или на майка си баба. Но името на празника е от едно трето значение на тази дума. С баба се означава още в X в. онази жена в селото, която поради опитността си помага на жените при раждане. Това почетно звание тя получава без оглед на възрастта си. Бабата не е само необучена в училище акушерка. Тя е и магьосница. Притежава тайнствените познания да се бори срещу тъмните сили, които заплашват родилката и рожбата ѝ.
Естествено главното действащо лице на Бабинден е самата баба. Тя започва празника, като обикаля с китка здравец, вързана с червен конец, всички деца, на които е помогнала да се родят през изминалата година и сама ги изкъпва. Това става още рано сутринта. Към обед на гости ѝ отиват пък всички жени, на които е помогнала да родят. Тя им е приготвила трапеза, а всяка от тях ѝ носи прясна пита, печена кокошка, баница и бъклица с вино. В някои места, когато жените се съберат на трапезата, те натрупват пред бабата погачите. Бабата застава от другата страна на софрата и пита гостенките си дали се вижда. Те отговарят, че се вижда. Тогава тя пожелава догодина да не се вижда. Това значи, че купът от подарените от родилките погачи трябва през следващата годна да е толкова голям, че да я затули цялата. Както вече видяхме, този обичай съществува и на други празници — на Трифуновден и на Гергьовден и е стар славянски обличай, засвидетелстван през XII в. у езичниците славяни на о-в Рюген в Балтийско море на празника на бога на плодородието и войната.
След това жените сядат на обяд, на който почетно място има бабата. Обедът протича при веселие и шеги и под звуците на няколко гъдулки. След идването на гъдуларите при развеселените и пийнали жени идват и мъжете. В разгара на веселието бабата взема решето. В
283
него е сипала просо, най-плодоносното от житните храни. С него почва да сее над присъстващите, за да раждат повече, защото както решетото, така и семето са символи на плодородието. След известно време един от мъжете, определен предварително, пие наздравица за бабата и казва, че бабата е къпала всички, когато са се родили, и че сега и те трябва да ѝ се отплатят, да пият за нейно здраве и да я окъпят. Тогава жените се спускат, заграждат бабата и я пазят от мъжете. Настъпва боричкане и под влиянието на виното всички си позволяват доста свобода. Най-после жените започват да събират пари и ги предлагат като откуп, за да не къпят бабата. Всъщност дотук в откупването на бабата и в желанието на мъжете да я окъпят няма нищо необикновено. Бабата бива откупена така, както и онези, които не искат да ги къпят на Големи и Малки Водици. Самото къпане на бабата също не е нещо необикновено. Мъжете приемат откупа и тогава се пристъпва към едно ритуално окъпване. Закичена с две китки от вечно зеления здравец от двете страни на главата, бабата бива поведена тържествено на двора, следвана от всички гости. На двора ги чака един колесар от кола. Бабата сяда на него и в това време четирима мъже започват да теглят колесара за процепа, докато четири жени бутат отзад. Пред така теглената колесница от хора две двойки от мъж и жена вървят напред и играят ръченица. Шествието върви през селото и расте, защото всички се чувстват задължени да присъстват на изпълнението на този обичай. На брега на реката бабата слиза от импровизираната си колесница. Тогава гребват в един малък съд вода и го изливат на главата ѝ. Така символично окъпването е станало. След това бабата се връща на колесара, качва се на него и сяда и по същия начин я отвеждат тържествено у дома ѝ. Всичко това е придружено с шеги и закачки и поради свободното държане на пийналите на трапезата на бабата шествието добива малко оргиастичен нюанс.
От извършваните обреди или обичаи една част са напълно в хармония с общоприетото къпане на Водици. Това е къпането на бабата. Колкото се отнася до возене-
284
то на колесара, очевидно то има същия смисъл, който се придава на возенето на „царя” на лозарите на Трифуновден и на „царя” на кукерите на Чисти понеделник. Но има и други мотиви, които са не по-малко интересни. Това е противопоставянето и боричкането на мъжете и жените. Те се държат като две враждуващи групи; Такива враждуващи групи виждаме в Дионисовите празници в древността. В легендата за Орфей жените убиват празнуващите мъже и самия Орфей. Същата съдба постига и Пентей при празниците на бакханките в Тива, описано така художествено от Еврипид. Имаме и обратното: мъже нападат жените. Другият мотив, който на пръв поглед е съвсем обикновен — играта на ръченица от две двойки — мъж и жена — пред колесара на бабата, ни подсеща за характера на богинята, ролята на която играе бабата. Те очевидно символизират връзката между мъжа и жената.
Почитта, която се отдава на бабата, е всъщност почит към нейното желание и умение да помогне на жената, която ражда. Тя като баба е и пратеница на богинята, която има власт над всички тъмни сили, носещи беди и нещастия при раждане. Защото наистина само тя знае какво трябва да направи, когато сръчните ѝ ръце помогнат на родилката — дали леглото ѝ трябва да се огради с въже, дали срещу нея трябва да се постави някаква магическа вещ: метла, сърп, рибарска мрежа или глава лук, дали да се кади с тамян, или да се сипе жар от двете страни на прага на стаята, където е леглото на майката.
Преди всичко прави впечатление, че имаме извънредно много общи черти между Бабинден и Трифуновден. И двата празника по характер са близки до коледните и новогодишните. Те са организирани от едно активно ядро — родилките и лозарите. И при двата празника има лице, което играе ролята на кодедарския станеник: бабата и царят на лозарите или кукерите. И в двата случая зад тези две лица очевидно стои по едно божество, което на Бабинден се представлява от бабата, докато на деня на виното и лозата — от св. Трифун или царя. Тъкмо това последно обстоятелство показва, че
285
тук имаме работа с мимове, възпроизвеждащи моменти от живота на божеството. По-нататък и останалите форми на празниците са еднакви. И двата празника се провеждат през деня, и то посред деня — на обед. И при двата празника след един тържествен обед с вина и песни следва шествие. И в двете шествия главното действащо лице се вози на колесница, направена от предния колесар на кола. И на двата празника колесарят е теглен от хора. И в двата случая има ритуално къпане: в единия празник с вода, в другия с вино. Двата празника завършват с връщане в къщата на главното действащо лице.
Всичко това показва, че всъщност обредите на Бабинден водят началото си оттам, откъдето идва и Трифон Зарезан. Ние се сблъскваме тук с практики и култове, които са дошли всред славяни и българи от завареното от тях по-старо население. И тук по необходимост пак трябва да се върнем към канон 62 на Турланския събор, който нарежда: „Отхвърляме също така и тайнствата, и танците, които се правят в името на тези, които гърците наричат погрешно богове, от мъже и жени по някакъв стар обичай, чужд на живота на християните...”
ЛАЗАРИЦА И БОЕНЕК. Денят, в който Църквата празнува възкресението на Лазар, е съвпаднал с народния празник на девойката, т.е. на момата, която е стигнала време за женене. Тя вече започва да се реше като повъзрастните жени — на плитки, на главата си туря косатник, окичва колана си с две кърпи, които висят на бедрата ѝ, поставя си накити и си намира момче. Именно такива моми се събират още преди Лазаровден и разучават песните, които ще пеят, обикаляйки домовете. Това е празник на женската хорова песен, но и на танца, защото докато една част от момите пеят, една по-малка група играе. При това интересно е, че той е подвижен, тъй като християнският празник на св. Лазар е в зависимост от Великден — винаги една седмица преди него и всички обичаи се изпълняват през деня, още от сутринта.
286
Всички моми са облечени в невестински дрехи. Те са накичени с пролетни цветя, с нанизи от жълтици и с гердани на шиите и с гривни на ръцете. Всяка държи в ръката си по една бяла кърпа. Ръкавите им са бродирани и ризите им са украсени с дантели. Шамиите, с които е покрита косата им, са обшити с парички, пулчета, мъниста и разни висулки. На върха на главата върху шамиите им е закачено особено украшение, направено като китка от копринената трева, в която е втъкнато пауново или друго красиво перо. Две от лазарките, които вървят начело на групата, носят в ръцете си два атрибута, типични за мъжа. Едната носи брадва, а другата — тояга. Тази, която носи брадвата, на много места е облечена в някои мъжки дрехи. Често пъти тя има на главата си калпак, облечена е в елек, препасана е през гърдите с кръстосани колани и понякога има и наметало — ямурлук или друга мъжка дреха. Тя обикновено се нарича кумица или боеница, а също — боенек.
Когато влязат в някой двор, лазарките се нареждат в кръг около двете лазарки с тоягата и секирата. Около тях се нареждат и танцуват четири моми, които не само са облечени като невести, но и имат на главата си и превес — червено невестинско було.
Интересно е, че на изследвачите не прави впечатление пълната прилика на този женски празник с празника на Нова година в Югозападна Македония, изпълняван от мъже. Дори при жените е запазено българското име на двойката, която ръководи празника. Турското кеседжия в Македония е точен превод на боенек — удряч.
Песните, които пеят лазарките, са свързани с женитбата и с плодородието и се отличават с лиризма си. Повтаряното в тях като постоянен припев Лазаре след всеки стих или след всеки няколко стиха, не прави песните по-тясно свързани с християнския св. Лазар. Има песни, при които женитбата е представена като приставане:
Елен, делен, девойко, Лазаре,
елен плава през море, Лазаре,
с позлатени рогове, Лазаре,
287
на рогове му постелка, Лазаре,
на постелка, Лазар, Лазаре,
чисто сукно кроеше, Лазаре.
— Приди, Видо, пристъпи, Лазаре.
Вземи златна ябълка, Лазаре.
Приде Вида, пристъпи, Лазаре,
не ѝ даде ябълка, Лазаре,
но я хвана за ръка, Лазаре.
Други песни представят женитбата под друга традиционна форма, като откупване на момата или като получаване на богата зестра:
Шетала мома, шетала, Лазаре.
Низ тая росна градина;
сеяла мома, сеяла, Лазаре,
ситен ми ранен босиляк.
Не се родило босиляк, Лазаре,
но се родило маргарит
с безценни камъни, Лазаре.
Надойдоха златари,
да си ценят камъни, Лазаре,
не цениха камъни,
но цениха момата, Лазаре.
На някои места лазарките продължават празника и на другия ден, на Връбница или Цветница. На този ден те идват с по един колак от къщи и се събират някъде. Водени от най-старата между тях, те отиват на реката. Там всяка откъсва по едно късче от колака си и го пуща по реката. Това става от едно и също място. Чието късче водата отнесе най-далеко, тази мома става кумица. След избирането на кумицата момите са запазени от опасностите, които носят тъмните сили. Понякога избират и друга мома за боенец или боенек, която, както вече споменахме, носи споменатите мъжки дрехи и оръжие. Тогава се избира и едно момиче за булка — 8—10 годишно, което играе роля на прорицателка при т.нар. ладване. На някои места обаче гадаенето се извършва като момите пеят припеви, а боенецът туря кърпата си на рамото на ергена, за който трябва да се отнася стихът.
288
Също както на Совойницата, на Лазарицата и Боенека се явяват три действащи лица: прорицателката от Василовден, жената, играеща роля на мъж с брадва и калпак, и жената с тояга.
Освен песните, които се пеят на тези празници за женитба и в които често пъти вместо условни имена се използват действителни имена на моми и ергени, има и още една група песни, в които ергенинът, който се жени, носи конвенционалното име Войно или Змейко.
ЕНЬОВДЕН — ПРАЗНИК НА ПРОРИЦАНИЕТО И МАГИЯТА. Може би най-пълна представа за всички тези религиозни практики ни дават обичаите, обредите и практиките, изпълнявани главно в Югоизточна България на Еньовден. Това е празникът на св. Йоан Предтеча на 24 юни. На този ден празнуват всички, които се занимават с лекуване с билки, и докато момичетата и момите излизат още предишния ден да берат цветя, врачките, магьосниците, знахарките, обикновено жени, излизат също да берат билки. Събраните билки трябва още докато са пресни и не са загубили силата на действието си, да се направят на лекарства. Затова още същата нощ срещу празника билките трябва да се сварят. Но за да имат те магическа сила, народът вярва, както това става и в други страни, че трябва да се намери старо, изоставено огнище на място, което не се посещава от хора и е усамотено. Това се налага и по други причини. Жената, която приготвя тези магически лекарства, трябва през време на тайнствената си работа да бъде гола. Билките са същите, които са свързани със самодивите: вратика, комунига, чемерика, тинтява, пелин, росен, към които на Еньовден се прибавя и цъфтящата по това време еньовка. Съобразно с магическото си действие някои от билките имат и други имена. Така например билката, която може да раздели двама влюбени, се нарича делянка, омразниче и т.н. Тя е същата, която отделя змията от животното, от което суче; змея от жената, в която се е влюбил, и змеицата от любовника ѝ и най-сетне и самодивата — от мъжа, който преследва.
У народа лекуването с билки в тези случаи е поста-
289
вено на чисто магическа основа. Това се дължи до голяма степен на обстоятелството, че според поверията болестите са резултат от намесата на тъмни сили, на демони, каквито са и някои болести. Затова често и самите болести, когато говорят за тях, ги наричат с различни галени имена, за да не ги обидят и разсърдят. Понякога приготвят ястия на болестта или на демона, който тя представлява, и се мъчат да му угодят с най-различни средства.
В народните представи покровител на цялата дейност, свързана с билките и магията, лекуването и врачуването, е св. Йоан Предтеча. Всъщност това е празник, който съвпада с най-дългия ден и както Коледа, така и Еньовден (с епитета Цветен) се пада все на 24-ия ден от месеца, а не на 22—23-ия, очевидно по българския календар. Самият светец в съзнанието на народа бере билки и затова е известен като св. Иван Бильобер. Дори в народните песни той се представя като завръщащ се с пълна кола с билки. Именно под негово покровителство протичат всички магически действия и на много напълно езически практики.
След като жените намерят цветя и билки, те се връщат към селото си, но минават край реката и се окъпват. Тази баня има смисъл на очистение. На другия ден сутринта се увива еньовденският венец. Две млади жени го вземат и го държат, застанали прави, а през него се провират всички жени — от млади момичета до стари баби. Това става при пеене на особени еньовденски песни и представлява друг вид очистение. А от него народът вярва, че има наистина потреба, защото тъкмо срещу Еньовден всички тъмни сили си дават среща. През тази нощ се явяват т.нар. мамници. Това са голи жени, които имат само една престилка, вързана през кръста, спускаща се отзад. Те събират в престилката си росата от нивите, която дава плодородието. По такъв начин народът вярвал, че може да се вземе плодородието от една нива и да се прехвърли върху друга. Има също мамници на млякото от добитъка. В същата нощ има жени, които свалят месечината от небето и я издояват. Други отнемат млякото от една майка и го правят да премине
290
у друга. Някъде тези магьосници се наричат и бродници. В песните понякога се говори за тях.
Там си завари млад Стоян
три жени, три самодиви.
Едната беше леля му,
другата беше стринка му,
третата — учинайка му.
Месечината сваляха,
бяла я крава правеха,
пресно си мляко доеха.
Самата магия се извършва като магьосницата отива на нивата, от която иска да вземе плода, съблича се гола и върви през нивата, като е възседнала кроено, носи на гърба си бърдо от стан и в ануса си е забола лъжица. Тя търси в нивата между класовете царя, т.е. най-високия клас, и като го откъсва в китка с други класове, го занася на място, където иска да се пренесе плодородието.
Еньовден в Югоизточна България е известен и като ден на прорицанието, а самият обичай се нарича Еньова сватба. Главното действащо лице в него е същото малко момиче на 4—5 години, т.е. на възраст, на която не може да се действа преднамерено, което видяхме, че се явява и на Василовден, т.е. на Нова година, и на Лазаров ден.
Момите се събират и избират кое дете да вземат за булка. Обичаят изисква то да бъде последно дете на живи родители. Четири от момите отиват в къщата на детето и го обличат в невестинско облекло, като го накитват с обеци, гривни и накити. То е в дълга бяла риза и на главата си носи червено невестинско було. През цялото време, докато трае обличането, детето не се поставя на земята, а стои в скута на една от четирите моми. Едната модоа взема детето на едното си рамо и другите три я заобикалят и така излизат от къщата. Към тях се присъединяват на двора всички останали моми, които вземат участие в празника. Тогава те обикалят три пъти къщата начело с момата, която носи детето. При всяка обиколка се пее по една песен. Песните са такива, които се пеят на сватба или имат сватбарски сюжет. Същевре-
291
менно те говорят и за магическите растения, които се събират в навечерието на празника.;
Ой орехо, ой мой братко,
като раснеш по планина,
по планина низ здравина,
слани ли те люта слана,
като мене руса мома?
Руса мома росен брала
низ росена път затрила,
та срещнала два овчара,
два овчара, яловара.
Те хванали руса мома,
хвърлили я на сред море
среди море — Калипоре.
Калипоре вероятно е изопачена форма за Калиполис — Галиполския полуостров и очевидно означава морето около него. Песента е дълга. Момата увещава овчарите да я избавят. Тя ги нарича братя, но те казват, че в гората няма братя. Подобни са и другите песни. Една от тях е в чест на самия св. Йоан.
Полека клепай, хубави Яни,
полека клепай да не напрашиш
на малки моми али престилки,
али престилки, бели ръчици
и тънки ризи с свили ръкави.
От дворната врата шествието на момите тръгва през селото и когато едната се умори да носи момичето, взема го друга на рамото си. Стигнат ли до кръстопът, тази, която носи детето, спира, сяда на земята и без да остави момичето, го прехвърля в скута си. Останалите в това време пеят и играят около тях. При всяко спиране се пее следната песен:
Свалете булката да си почине,
издули ѝ се белите ръце,
пръснали ѝ се сребърни гривни.
Пеят се и други песни, които имат като сюжет раздялата на момата със семейството ѝ при женитба. Спират не
292
само на кръстопътища, но и при всеки кладенец, както русалиите, когато се движат през селата. Така шествието от момите стига до реката. Тогава цялото шествие остава на единия бряг на реката, а две от четирите моми, които носят последователно булката, преминават заедно с нея на другия бряг. Тогава от единия бряг започват да задават въпроси и малката булка отговаря от другия бряг. Отговорите идват съвсем непреднамерено, защото малката прорицателка е на възраст, когато не може да дава отговори като заинтересован човек. Разбира се, въпросите са от кръга на интересите на самите запитвачи: ще бъде ли изобилна предстоящата жътва, кои от момите ще се оженят и т.н. На всеки въпрос се дава отговор, който естествено е случаен и се тълкува. С това завършва първата част от изпълняваните обичаи в чест на св. Яни и почва втората.
Шествието на момите се завръща в къщата на булката. Още предишния ден момите са пуснали пръстените си в котела с мълчана вода по същия начин, както това става на Василовден. Прорицателката все още не е стъпила на земята и е в ръцете на една от четирите моми. Тя сега трябва да вади пръстените от котела по същия начин, както това се прави на Нова година, само че в припевите вместо „Ой Ладо” се пее „Ой Еньо”.
Не може да има никакво съмнение, че тук е запазен един чисто езически обичай на допитване до гадател, като се търси незаинтересуван в отговорите прорицател в лицето на малката булка. Самият обред напомня прорицанията на жрицата в Делфи, която гадаела над упойващите пари над цепнатината, в дъното на която течала реката Каситис. След очистението си във водите на реката допитващите се до Пития чакали бълнуванията ѝ и се опитвали в тях да видят и да открият определена мисъл, която боговете изразяват чрез нейните уста. Малката булка изпълнява същата роля. Тя се нарича булка, защото в качеството си на прорицателка носи червеното було, което носят и момите, когато се женят и което е било носено и от жриците и гадателките в езическо време.
Обикновено изследвачите искат да видят в гадаене-
293
то на момите по пръстените едно от типичните „гадания по жребий”, когато от съда с вода се вадят пръстените. При това Арнаудов, който се занимава нашироко с този въпрос, изтъква, че има най-различни подобни гадания по жребий, които стават по друг начин. Един такъв пример, който той е пропуснал, е даден от св. княз Борис на папа Николай. Той е много красноречив и се съдържа в отговор 78 на папата. „Вие разказвате — пише папата, — че някои от гърците вземат затворена книга в ръце и един от тях, хващайки една съвсем малка клечка, я тиква в самата книга и ако откъдето и да е се добие някаква двусмислица, твърдели, че по този начин могли да знаят, каквото пожелаели. А пък вие се допитвате дали това трябва да се спазва или да се отхвърли...” Виждаме, че още в средата на IX в. от Византия са прониквали подобни начини за допитване до божеството, и то като християнски. Но на Еньовден не се практикува само допитването с пръстените, а и допитването през течението на реката, като запитвачите са на единия бряг, а водата тече между тях и отговарящото от другия бряг момиче. Въпросите се задават пряко, а не по жребий. От единия бряг се задават въпросите, а от другия се получават отговорите. И тъкмо това е интересно и отличително за празника.
В празника е вмъкнат един късен елемент — тъй като прорицателката се нарича булка, самият ден се нарича Енюйа сватба и момичето отговаря от името на св. Еню, поради което се нарича Еня. И така е и в Гърция. Но Еню в случая е само едно прикритие на езическото божество, към което е отправено гадаенето, а ние имаме цял комплекс от обреди, от практики, които се извършват на този ден, от които една част са свързани с религиозно очистение, къпането в реката, други са във връзка с магическото действие на цветята, венеца и билките. След това идват къпанията в росата, паленето на огньове и прескачането им. Между тези всички обичаи, които започват от следобеда на 23 юни и продължават до вечерта на 24 юни, спада и спущането на пръстените на 23 и ваденето им на 24 и цялото шествие начело с Енювата булка до отвъдния бряг на реката. И трябва да добавим,
294
че всичко това не става на един случаен ден, а на 24 юни, който по народните представи е денят на слънцестоенето, от което почва лятото. С други думи, от гледище на народната астрономия, каквато е Коледа за зимата, това е празникът на св. Йоан Предтеча за лятото. Прорицаването на малката булка става под патронажа на св. Йоан, но той е и Еню Бильобер и провирането през венеца се извършва в негова чест. Много елементи от празника сигурно са изчезнали или са се видоизменили с течение на времето. Но и в този вид, в който е запазен, той продължава два дена и една нощ и очевидно спада към най-големите празници, които народът почита.
Тъкмо затова е извънредно важно да установим какви са най-старите форми на този празник, който съвсем ясно не е стар славянски, а е бил усвоен от завареното в Балканския полуостров население, и то, изглежда, без оглед на народността му. Макар в приблизително същите форми да се среща в Гърция, главното огнище, от което се е разпространил в България е областта на Цариград и затова е добре запазен в Югоизточна България, а слабо в Македония и Северозападна България.
ЕНЬОВДЕН ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО. Естествено във времето, когато още са се изпълнявали тези обичаи, Църквата гледала враждебно на тях и се стремяла да ги изкорени. Изглежда, че на много места това не ѝ се е удало, защото в разни краища са открити следи от изпълнението на подобни обичаи и обреди. Пък празникът не е бил почитан само у нас. Той е известен в цяла Европа, където на 24 юни се палят така наречените св. Йоанови огньове. Поради това се предполага, че на този ден се е почитал един празник на Слънцето и огъня още преди приемането на християнството. Съвсем редно е в такъв случай да се запитаме, откога се празнува по такъв начин рожденият ден на св. Йоан Предтеча. Разбира се, че някои стари решения на църковните събори могат да се свържат по същество с тези празнувания, какъвто е случаят с канон 62 на Турланския събор, в който се казва: „Също така да не се разпространяват публичните танци на жени, които носят само беда и ги-
295
бел...” С този пасаж от канона могат да се свържат всички изброени дотук празници на жените, но за съжаление, без да сме сигурни, че именно тях са имали пред вид. Първото известие на този начин на празнуване на 24 юни в България намираме в решенията на събора, свикан от цар Борил през февруари в 1211 г., което е намерило отражение в член 42 от решенията. А той гласи: „На онези, които на 24-ия ден на месец юни, на рождеството на св. Йоан Кръстител извършват влъхвувания и влачене на плодове и каквито и скверни и подобни на езическа служба тайнства се вършат през тази нощ — анатема.” Във връзка с това стоят и следните решения на събора: 101. „На онзи, който чрез каквато и да е хитрина или билки, или чародеяние, или обаяние, или вражески влъхвувания, или отрова се опита да увреди царя, Господния помазаник, нему трижди анатема.” И решение 102, което гласи: „На онези, които се отдават на някакво влъхвувание или обайване, или чародеяние, или прорицателство — анатема трижди.”
Тук трябва да отбележим, че за съставителите на решенията на събора в 1211 г. е било съвсем ясно какъв е характерът на празника. Оттогава обичаите си остават същите, каквито се срещат и в XIX в. Влъхвуванията, за които се говори в решенията, не са нищо друго, а магиите. Влаченето на плодове е мамничеството. Но има неща, които, цитирайки решение 42, много предишни изследвачи отминават. Това са „скверните тайнства”. Не трябва да забравяме, че с „тайнство” на старобългарски се означава гръцкото „телете” — мистерии. И че това е наистина така, се вижда от факта, че решението нарича тези тайнства подобни на „елинска служба”. Елинска тук не значи гръцка, а езическа — древногръцка. При това за тях се казва, че се извършвали през тази нощ. Следователно за съставителите е напълно ясно, че именно тази езическа част на обичаите, която обхваща мистериите, и то наречени скверни, което им дава нюанс на разпуснати и напомня езическа служба, е нощен празник. Такъв характер имат обикновено в древността, в гръцката езическа религия празниците в чест на божествата на плодородието и смъртта и преди всичко на Де-
296
метра и свързаната с нея Персефона или Коре, а в римската религия Церера, която фактически може да бъде римското съответствие на Деметра. Ние видяхме, че Коре или Персефона всъщност е тракийската богиня на плодородието и смъртта или тази, която орфическото предание прави майка на Дионис и една от съпругите на Зевс.
От тези стари обреди, засвидетелствани от решенията на събора, свикан от цар Борил, нощните, извършвани с мистерии и с езическа религиозна служба, са изчезнали от българските обичаи и са се запазили само тези, които се изпълнявали през деня и фактически поне не са скверни. При това употребата на прилагателното елински вместо направо езически ни насочва към обичаи, които се знае, че са били възприети от гърците и че са съществували в Гърция. Но в такъв случай пред нас стои въпросът, какъв е бил техният характер в Гърция и как изглеждат там те сега.
Цяло щастие е, че всъщност ние имаме едно описание на същия обичай в Гърция, и то почти от същото време — няколко десетилетия по-рано. При това описанието е направено от човек, който има отношение към религиозните въпроси. Това е един от късните коментатори на решенията на Турланския събор — Т. Балсамон. „Вечерта на 23 юни — пише византийският коментатор на обичая — мъже и жени се събират в някои къщи, обличат като булка едно първородно момиче, отдават се на гощавки и бакхически танци, песни и викове. Всеки поставя в един меден съд, пълен с вода, някакъв знак и момичето, вдъхновявано като че ли от дявола, вади един по един знаците, като предсказва щастие или нещастие на лицата, на които са знаците. И всеки път, когато момичето извади знака, който се случи, те са убедени в изпълнението на предреченото бъдеще, хубаво или лошо, при което орисаните с нещастие глупци крещят като безумни. И на сутринта отиват с тимпани и танци по брега на морето, водейки същото момиче. Те ръсят къщите си с морска вода. И не само извършват това глупците, но палят и огньове през нощта на двора и дори скачат като бесни, за да гадаят или предсказват за
297
щастие или за нещастие. Те имат още обичаи да украсяват входовете на къщите и стаите, където се прави Клидон с килими и скъпи платове, а някои с венци и зеленина в чест на посетилия ги сатана.”
Тук трябва да обърнем внимание на почти същите неща, които се изтъкват и в Бориловия синодик. Преди всичко празникът е нощен. При това всичките обичаи, които у нас извършват само жените, в Гърция са се извършвали от мъже и жени заедно. И вероятно така е било и у нас, доколкото може да се съди от решенията на събора, които не говорят само за жени. След това шествието, което отива до морето, у нас до реката, е придружено от музикални инструменти — тимпани, т.е. тъпани. Най-сетне имаме паленето на огньове и прескачането им, каквито се палят и у нас вечерта, макар тази част от обичая да е най-силно заличена. Най-после се дава и използването на венците и цветята. При това трябва да прибавим, че гадаенето на бъдещето не се ограничава само с ваденето на знаците от съда, но става и при прескачането на огньовете.
Гърците са запазили от обичаите, описани от Балсамон, в самата Гърция почти толкова, колкото е запазено и у нас и дори по-малко. Името на обичая Клидион се тълкува като „призоваване” и той се нарича така, както го нарича Балсамон и в ново време. Но интересни архаични черти на този обичай, изпълняван на Атанасов ден, т.е. на 2 май има в Додеканеза, където празникът се нарича Кукумас. Това име изглежда образувано от името на питието, с което се причестявали мистите на Деметра, известно под името „кюкеон”, и което е заместено с „мълчана вода”. У нас избирането на „кумица” на Лазаровден и т.нар. кумичене, което представлява пак избиране по жребий на „кумица”, вероятно произхожда от старото име на празника.
Най-сетне в сведенията на Т. Балсамон има още един обичай, който е интересен — танците, които той нарича бакхически, придружени от песни и викове. Това значи изпадане в екстаз. Че подобни неща наистина е имало, се вижда от обстоятелството, че по същия начин тези обичаи са описани и в Русия по-късно, но очевидно
298
идващи от същия античен извор и минали вероятно през България. Сведението е от 1504 г. и го дължим на един руски игумен, носещ името Памфилий. Празникът и там почвал на 23 юни вечерта, когато
„мало не весь град возмятется и в селах восмесятся, в бубни и в сопели и в гудением струнним и всякими не подобными играньми сатанинскими плесканием и плясанием; женам же и девкам и главами кивание и устам их неприазнен клич вся скверныя бесовския песни и хрептом их вихляние, и нога их скакание и топтание; ту есть мужем и отроком великое падение, женско и девичье шептание, блудное им воззрение и женам мужатым осквернение и девам растление...”
Очевидно тук много по-силно са предадени оргиастичните елементи на този празник, който Балсамон нарича бакхически именно с танците и разпуснатостта си. По същия начин ги описва и т.нар. Стоглав — Сборник от решения, взети на свикания от цар Йоан IV събор в 1551 г. Там се съобщава, че в нощта срещу празника на св. Йоан Предтеча и през целия ден до нощта „мужи и жены и дети в домех и по улицам и хода и по водам глуми творят всякими играми, гусльми и иными многими виды и скаредными образования. И егда нощь мимо ходит, тогда отходят в роще с великим кричанием, аки бесни, омиваются водою.”
От това описание се вижда съвсем ясно, че игрите са ставали повсеместно, като в тях са взимали участие всички: и мъже, и жени, и дори деца, и че те са се изразявали в танци, придружени с музика, и че и тук тези разпуснати празници са завършвали с характерните за мистериите на Деметра в древността очистения във вода. При подобни очистения вероятно и викът на мистагогите към мистите на Деметра, с която заедно в Елевзина е бил почитан и Дионис, се е подемал при влизането в морето — „Аладе, аладе”, от което е останало в България „Ой Ладо, ой Ладо”.
През XIX в. в Русия са записани обичаите, които още се изпълнявали на този празник или на дати, близки до него. Този ден е бил посветен на едно божество, което всъщност се нарича „Купало” и с което се занимава Густинската летопис, от която Арнаудов цитира след-
299
ния пасаж: „Купало, както ми се струва, е бил бог на изобилието, както у елините Церера и на него безумните принасяха благодарност за плодородието в това време, когато започва жътвата. На самия бес Купало в някои страни и досега отдават почит, като се почне от навечерието на Рождеството на св. Йоан Предтеча на 23 юни дори до жътвата.” Така едно духовно лице (т.е. авторът на летописа), което е запознато с религиозните въпроси, вижда в празника в навечерието на Еньовден у нас един ден на божество, което отговаря на Деметра — римската Церера. Всъщност името на руския празник Купало е образувано съвсем ясно и безспорно от корена на глагола „купати”, българското „къпя”, именно защото на този ден се извършват различни очистения във водата и росата през нощта. Ние вече споменахме, че росата играе подобна роля и в празнуването на св. Йоан Предтеча в България. Друг обичай, свързан с този ден у русите, е паленето през нощта срещу празника на огньове. Така ние получаваме цяла редица елементи, общи за празнуването на Еньовден у нас и у русите.
Най-поразително обаче е друго. Има моменти, в които жените също както в България се явяват като организирано ядро, което изпълнява част от обредите. Жените се събират, вземат една кола без животни, които да я теглят, впрягат се те и отиват с колата в гората. Там отрязват едно дърво, окастрят долните му клони, натоварват го на колата и го извозват до мястото на празника. Върху него слагат една сламена фигура, облечена в женска дреха, след като го забият в земята. Без съмнение този странен обичай напомня тържественото превозване на бабата на Бабинден в България.
Най-сетне трябва да прибавим и брането на билки, което се извършва тази нощ, и то на билки, които имат магическа сила. Виждаме още една допирна точка с нашето празнуване на Еньовден.
Един друг обичай е известен под името Ярило, производно от корена на нашия глагол „яра”, означаващо „оплодявам” при животните и на „ярка”, „яре”, означаващи тазгодишни кокошка и коза. От същия корен е латинското „вер” — пролет. Селянките обикновено се съ-
300
бират и избират една помежду си за ярило, която украсяват с венец от цветя и качват на бял кон. Те се хващат на хоро около нея, също окичени с венци от цветя. Обичаи от този вид са наблюдавани през XIX в. Самото хоро носи името хоровод, образувано от „хоро” и „водя”. Първото от тези съставни части на името е „хоро”, което иде от старогръцкото „хор” и за което едва ли можем да се съмняваме, че е минало в руски чрез старобългарски. Самото Ярило, което се празнува на разни дни през пролетта и в началото на лятото на деня на св. Йоан Предтеча и на Петровден (29 юни), всъщност е един празник, който отговаря по характер на нашата Лазарица, на Боенека и въобще на подвижните женски празници. Общото между тях е, че танцът става около жена, която има в България понякога мъжко облекло, а у русите — язди на бял кон.
Също както за Календите и другите празници, които разгледахме по-горе в началото на тази част от работата ни, има и по-стари сведения, така за щастие ние имаме известия и за празника на св. Йоан Предтеча, който на 24 юни съвпада с народните представи за лятното слънцестоене или да го кажем на прост език, за най-дългия ден в годината, който астрономически се пада на 22 или на 23 юни: свети Бвлоги, който е писал в 384 г., пише за забранените танци и песни на солстицията, съвпадаща с раждането на св. Йоан Предтеча и на празниците на други светци, което изрично изтъква. Това показва, че тези празници не са били само на Еньовден, а и на други дни. Тези игри са се разпространили по целия свят около Средиземно море, защото св. Августин говори за тяхното празнуване в Либия. Тук празникът ставал край морето.
ОБЯСНЕНИЕ НА ЖЕНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ У НАС. При идването си на Балканския полуостров славяните и българите заварили всред християните много стари езически традиции, обичаи, практики и възгледи върху живота, които не могли да бъдат отстранени, макар че са били подложени на преследване. Изкореняването им е било трудно, защото християнството е било преди
301
всичко теоретическо учение. Ако у хората, които живели векове в контакт с гърците и в границите на Римската империя, тези традиции не могли да бъдат отстранени, естествено у нехристиянските, новите обитатели на полуострова това са били първите неща, които са проникнали. В сравнение с езическата религия на древния свят християнството е било нещо съвсем чуждо за тях. Старите езически божества са представлявали до голяма степен персонификации на различни явления, всред които човек живее: лято и зима, пролет и есен, събуждане на природата през пролетта и замиране през есента, раждане и смърт, борбата на човек с дивата природа и тържеството му над нея, бурите, ветровете и вихрушките, плодородието и глада, с една дума, всичко онова, което ограждало човека, имало отражение в религията му. Естествено хилядолетната традиция на подобни религии е било трудно да се прекъсне.
Славяните също дошли с подобни божества и в тяхната езическа традиция тези нови елементи, които някога достигали до тях преди разселването им като далечно ехо, сега бързо намирали мястото си. Ние видяхме вече, че св. княз Борис пита папата дали е позволено да се устройват игри през Великите пости, при което той не говори за някаква стара традиция. Едно население, животът на което протича в голямата си част всред природата, което се бори с дивите животни и разчита на плодородието при обработването на земята, естествено търси да намери покровителството на тези божества, които имат власт над нея. В селските култове на траките новодошлото население е виждало всъщност една религия, която му е била близка. Еньовден се празнува най-шумно в Югоизточна България, където, както видяхме и при кукерските игри, новодошлото население е било най-тясно свързано със завареното. Тук е бил един от най-старите центрове на култа на богинята майка, схващана в Гърция като Деметра, в Мала Азия като Кибела или Великата майка на боговете, в Тракия като Бендида или Артемида. И около нея има един кръг от други божества също на плодородието: дъщеря ѝ Коре, която се смесва често пъти с майката, Адес, който сигурно също е смесван с
302
други божества, както и Хермес, пратеника на боговете. Един елинистически писател разказва, че в Самотраки тези божества били почитани и под името на други божества. Деметра била Аксиерос (т.е. Черната Ерос). Коре била Аксиокерса, т.е. Черната Керса, Адес — Аксиокерсос или Черния Керсос и Хермес носел името Касмилос. Между тези божества бил вмъкнат по някакъв начин и Дионис, било като син на Деметра според критската легенда, било като син на Персефона според орфическата версия. По-нататък ние виждаме в каничката от Борово божествата, групирани по друг начин. Тук е Коре като майка на Дионис и Залмоксис, който замества Адес. Ние видяхме, че у нас в празниците на мъжете всъщност се почитат божествата от този мистичен кръг заедно: Залмоксис и Дионис. При празнуването жените се насочват към женските божества в този кръг: Деметра, Персефона, Великата майка, която е равностойна на Деметра, макар да се нарича Кибела и Бендида или Артемида. Тези всички божества са различни по функции, но се преплитат едно в друго, макар в разните области на култа си да се смесват. Когато говори за празниците на тракийските богини Бендида и Котито, Страбон казва: „На малоазиатските празници приличат Котитиите и Бендидиите, празнувани от траките, от които произлезли орфическите празници. За богинята Котис у едоните и за нейните музикални инструменти Есхил напомня с тези думи: „Свещената Котис у едоните, които имат планински инструменти...”, след което поетът веднага прибавя за служителите на Дионис: „Един държи в ръцете си флейта, изкусно дело на стругар, и с пръстите си изпълнява песен, която подбужда към луди викове. Друг пък гърми с медни кимвали (малки дзилове).” На друго място поетът говори: „Ехти весела песен. Страшни мимове, подражавайки на бика, реват от скришно място. Ужасен кънтеж на тимпани се носи като подземен гръм.” „Това прилича на фригийски свещенодействия — продължава Страбон, — което е естествено, защото самите фриги са преселници от Тракия и следователно тези свещенодействия са пренесени оттам. Също и писателите, които свързват Дионис с едонеца Ликург, се досещат за сходството на обре-
303
дите им.”
Ако за древните е било трудно да различат мистериите на Дионис от тези на Бендида или на Котито, естествено за нас ще бъде още по-трудно или направо невъзможно. Но въпреки това ние можем да кажем, че зимните празници на жените са ясно в чест на Дионис и на една богиня майка, която за жените е главното божество и ролята на която играе бабата на Бабинден. Не може да се прави разлика в този случай между Деметра и майката на боговете — Кибела, но трябва да отбележим, че Деметра или една богиня на плодородието, която е близка до нея, в гръцкото изкуство се представя на колесница, теглена от волове (обр. 16, 17). Колкото се отнася до Великата майка, тя не само е почитана по този начин, но статуята ѝ от храмовете на Мала Азия на празника ѝ е била изнасяна и возена от кола до морския или речния бряг, където се извършвало очистение, като вярващите се къпели, изкъпвайки и самата статуя.
Погрешно е обаче да смятаме всички обичаи, които се изпълняват на празника на св. Йоан Предтеча, като отделни практики, които могат да се местят, когато поискаме. Празникът, който гърците наричат Клидон, е всъщност само една част от Еньовден у нас и народът обяснява този обичай като сватба заради момичето с булото на главата. Фактически обаче ние нямаме никаква сватба. И самото име булка, изместило старото невеста, не може да се смята за старо. Като изключим Лазаровден, където няма оргиастични елементи, вероятно поради близостта му с Великден, всички други празници показват многобройни или малко, но все пак някакви оргиастични елементи. Колкото и майсторски езическият характер на тези празници да е скрит зад авторитета на християнския пророк и около Водици, и на Еньовден, той си личи ясно и неговата антична същност не може да се оспорва. Интересно е обаче върху какво е дошла гръцко-римско-тракийската представа за празника, каква основа е намерила тя в България при преминаването си. Тъй като по този въпрос нямаме достатъчно сведения, ние ще го разрешим при изследването на други празници в следващата глава.