Медното гумно

Иван Венедиков

 

 

ЧАСТ II. ИЗГОНЕНИТЕ БОГОВЕ

 

Глава 14. ОСТАТЪЦИ ОТ КУЛТА НА ЗАЛМОКСИС

Розалиите - празник на мъртвите

Русалийската седмица

Активността на самодивите и пелинът

Русалийската дружина и водачът ѝ

Атрибути на русалиите

Русалийските игри

Русалийските лекари

Самодивите и русалиите

Лекарите на Залмоксис и русалиите

Русалиите у румънците

Ръсенето

Общ поглед върху русалиите

 

РОЗАЛИИТЕ — ПРАЗНИК НА МЪРТВИТЕ. И така ние видяхме, че в древна Тракия култът на Залмоксис е бил свързан с този на Дионис. Ние говорихме вече за Дионисиите, ръководени от бакхическите сдружения, и трябва да кажем, че на някои места има писмени данни от надписи, че бакхическите сдружения поели и някои от празниците на мъртвите. Самият култ на Дионис на места, дето влиянието на римските гарнизони и колонистите било по-силно, получил римски нюанси. Това особено силно се чувства в областта на долна Струма, където той се нарича Либер, т.е. носи името на един римски бог на дивата природа и виното, който е много близък до Дионис, и понякога и на римския бог на горите — Силван.

 

Римските празници на мъртвите били известни под името Розалии — име, което е производно от името на розата. Всъщност за празнуването на Розалиите не се знае нищо сигурно, освен че ставали през май или юни, без да се знае точната дата, на която се организирали. Дори не се знае дали празникът е бил подвижен и следвал измененията на Луната, или е бил всяка година на една и съща дата. Знае се само, че на този празник на мъртвите гробовете им се кичели с рози и се давали тържествени обеди в тяхна чест. Затова и вероятно при въвеждането на християнството Розалиите останали да се празнуват като ден на мъртвите.

 

Това е, което може да се каже за римските Розалии.

 

220

 

 

Очевидно щом у нас Розалиите са влезли в задълженията на бакхическите дружества, една от причините за това трябва да е била връзката на Дионис със Залмоксис, а другата — съвпадането на един домашен празник в чест на мъртвите, подобен като Розалиите, или пренасянето върху самите Розалии на някой тракийски празник, който по-рано се е празнувал на друг ден.

 

 

РУСАЛИЙСКАТА СЕДМИЦА. Както и да обясняваме Розалиите в Тракия, безспорен факт е, че те са се празнували и за това съобщават надписи както в североизточните области на Тракия, в Добруджа, така и на югозапад в долината на Струма и Вардар, в Македония. Освен с латинското име Розалии, с което празниците са известни в римския сват, в земите, където се е предпочитал гръцки език, те са известни под името Родзимос, което има същото значение — празници на розите. И този път, също както и при Коледа, римското название се е запазило в българския език, и то съвсем правилно, както се е произнасяло на латински под формата Русалии с потъмняване на о в у. Само това е достатъчно, за да подозираме в Русалиите един голям празник, усвоен от завареното население. Народът казва, че една цяла седмица се нарича русалийска седмица, но в действителност става дума не за седем, а за единадесет дена. Случаят е почти такъв, какъвто е с Мръсниците или Поганите дни, които също са 11 дена. Само че, докато Поганите дни са между Коледа и Водици, винаги на една и съща дата, Русалийските дни се местят заедно с Великден. Те са между Възнесение Христово, което народът нарича Спасовден, на 40 дена от Възкресение Христово, и Петдесетница или Св. Дух, която е на петдесетия ден от Великден. Между двата празника Св. Спас и Св. Дух, които споменахме като граници на Русалиите и от които първият е винаги в четвъртък, а вторият — винаги в неделя, се пада Голямата задушница, т.е. денят на мъртвите. Ясно е, че от всички дни, които влизали в Русалиите, Задушница — денят на мъртвите, празникът на душите или за душите, е наложил името си. И така Русалиите са един подвижен празник, който е винаги 51 де-

 

221

 

 

на след Великден и точно 100 дена след чисти понеделник или Куковден. Следователно той се мести съобразно с промените на Луната, може да произлиза също от празник, който не е бил свързан с Великден, а е бил подвижен, съвпадащ с първата четвърт на Луната.

 

Трябва да отбележим също, че Русалиите не съществуват между празниците на Църквата, която празнува Възнесение, Петдесетница и Задушница, но не взема почти никакво участие в самите Русалии, които са известни с много обичаи и обреди, извършвани само от народа.

 

Интересно е и друго. Русалии има два пъти през годината. За едните вече говорихме. Те са винаги през лятото. Но има остатъци от русалийски празници и в началото на зимата, през така наречените Погани дни. При това самите обичаи са заварени от събирачите на българския фолклор, все още съществуващи на малко места. Следи от тях са запазени и на други места, където обичаите вече не са съществували, но се е говорело за русалийски гробища, направени при сбиването на две русалийски дружини, местност с име Русалия, русалийска чешма, русалийски кладенец и т.н. Трябва да добавим, че изследвачите, които са се занимавали с русалийските празници, са забелязали, че за разлика от празниците, които са дошли от допира на българското население с това на Византия, като кукерските игри, Русалиите не са били забранени от каноните на Турланския събор, което показва ясно, че във Византия до този събор те не са имали характер, който да предизвика отрицанието им от Църквата. Те силно се проявяват в България и Румъния и някои от изследвачите са склонни да ги смятат дори за дошли от Румъния, особено като се има пред вид, че в Южна България са много послабо застъпени. При това и в двете страни те се празнуват по доста сходен начин.

 

 

АКТИВНОСТТА НА САМОДИВИТЕ И ПЕЛИНЪТ. У нас народът вярва, че през русалийската седмица или поправо през Русалиите самодивите са извънредно активни. Като средство, което отблъсква тези загадъчни горс-

 

222

 

 

ки тъмни сили или демони, народът препоръчва да се използват разни билки, най-важната от които е пелинът. Дори в началото на XX в. през Русалиите къщите са били постлани с пелин и всяка мома, жена и дете били закичени с този бурен. Той расте див, а се отглежда и в градините, за да се прави питието пелин, като се постави заедно с гроздето да ври в съдовете. Но в народните представи пелинът е символ на запустение, вероятно защото расте буйно на места, които не се обработват или са били изоставени.

 

Интересно е, че това отношение към пелина е съществувало още в древността. На тази мисъл ни навеждат няколко пасажа от стиховете на Овидий, когато описва черноморския бряг около Томи, където бил заточен. Разкъсван от скръб за културата и блясъка на Рим, Овидий пише изпълнени с тъга стихове, в които представя тракийските земи в твърде черни краски. В едно от писмата си от Понта той пише за земите около Томи (Констанца): „Из пустите полета стърчи само пелин, навяващ печал, и тази жътва с горчивия си вкус подхожда за своето място.” И в друго от своите писма той развива същата мисъл: „Няма бряст, увит с листа и вейка на лоза, никакви плодове не навеждат клоните със своята тежест; неприветливите полета раждат пелин, навяващ тъга, и от плода му личи колко е горчива почвата.” Изглежда, че едно от силно разпространените растения в необработваните земи в древността е бил пелинът. Вероятно поради това и гръцките колонисти в Галиполския полуостров са нарекли многобройните малки племена, които живеели там, апсинтии по името на пелина — „апсинт”, което съществува в класическия гръцки език, макар да се смята за чужда заемка. Та дори и областта, в която живеят тези племена: кебрени, скаи, корпили, пети, кени и др., се нарича у Херодот Апсинтида. Дали и самият бурен в древността е имал за траките същото магическо значение, което има в българския бит, е трудно да се каже.

 

Но у нас пелинът не е единственото средство, което отблъсква злините на самодивите. Заедно с него народът има и цяла редица други билки, които отблъскват зли-

 

223

 

 

ните и смъртта, носени от тези демони, има и други начини да се прегради пътят на тяхното въздействие върху човека. На тази задача служат русалийските дружини.

 

 

РУСАЛИЙСКАТА ДРУЖИНА И ВОДАЧЪТ ѝ. Активното ядро, което устройва Русалиите, всъщност е русалийската дружина, съставена само от мъже, които играят различни танци. Тя се ръководи от един мъж, когото на разни места наричат с различни имена, но най-често се нарича и в България, и в Румъния ватаф. Изследвачите приписват на този човек различни качества, от които най-важните са силната му воля и умението му да ръководи дружината си. Някои дори са склонни да видят в него един хипнотизатор. При това интересно е, че длъжността му е наследствена. Тя се предава от баща на син. По този начин тя остава винаги в ръцете на едно семейство. Но причината за голямата власт на ватафа се крие и в обстоятелството, че всред тези дружини съществува една просто военна дисциплина. В дружината влизат само избрани хора, които се посвещават. За това ватафът определя отделни членове на дружината, които обучават в тайните новопосветените. Тези, които са проучвали обичаите на Русалиите, поддържат, изглежда, не без основание, че ватафът предпочита в дружината си хора с по-слаб характер, които се поддават на командване и на внушение. Ватафът е не само ръководител на дружината, но и неин знаменосец и дружината има знаме — друг военен елемент в организацията ѝ. Това не изглежда романтизъм от ново време. Още по-интересно е, че новопостъпващият в дружината при официалното си приемане полага клетва. Той се задължава да изпълнява реда в дружината и да пази тайните ѝ, като произнася следните заклинателни думи, в случай че не я спази: „В къщата ми да не пуши комин и да не гори огнище. Змии и гущери да вият гнезда и кукумявки и бухали да живеят и мътят в нея. Дете да не ми заплаче. Кон и кобила да не цвилят” и т.н. Очевидно тук имаме работа с едно тайно сдружение. С тази клетва участниците се откъсват от останалия свят и през времето, през кое-

 

224

 

 

то странстват с дружината, живеят само с нея. Разбира се, членовете на русалийската дружина трябва да отговарят на редица условия: те трябва да бъдат здрави физически, стройни и добри танцьори и играчи. Същевременно те трябва да се отличават с примерен морал. Подлагането на лишения и трудни преходи трябва да е поносимо за тях. Освен това новият член е подложен на пост. Самото приемане се извършва тържествено, в присъствието на цялата дружина. При това, полагайки клетва, новопосветеният целува знамето, което се намира в ръцете на ватафа, и получава атрибута на русалийското си звание — русалийската тояга. При приемането ватафът поръсва с китка новия член на дружината с вода, в която има билки.

 

Дружината трябва да се състои винаги от нечетно чисто хора. Никой от играчите не бива да влиза в разговор с жителите на селата, през които минават. Това е позволено само на ватафа. През времето, през което дружината ходи да танцува, никой от нея не бива да се кръсти, нито да ходи в църква. Дружината не пее, а води със себе си музиканти, които свирят на духови инструменти: кавал, гайда и зурла.

 

Когато през Русалиите дружината тръгва да играе, всеки от участниците е облечен в носията си. За разлика от обикновените селяни всеки от русалиите носи венец от т.нар. самодивски билки. Също така, макар да не яздят, те имат на краката си железни шпори и малки звънчета, закачени по вървите на цървулите им, които при игра и движение дрънкат.

 

 

АТРИБУТИ НА РУСАЛИИТЕ. Главният атрибут на русалийството е тоягата, направена от здраво дърво: явор, ясен или дрян. Тя е здрава, за да може да се употреби и за бой, ако стане нужда, и на долния си край е заострена и подкована, както коледарската тояга. Но тя е нашарена и украсена с разни орнаменти и висулки, които подрънкват и шумят. Понеже играчите не се отделят от нея и когато танцуват, я прехвърлят от едната в другата си ръка, тя също подрънква. Народът вярва, че тоягата има магическа сила и се казва, че на горния ѝ край ва-

 

225

 

 

тафът, който е длъжен да я приготви сам, провъртал дупка, в която поставял билки, и след това запушвал отвора с клинче.

 

Когато дружината тръгне на Спасовден, русалиите получават тоягите си от ватафа, тъй като той е длъжен да ги пази. При връщането си всеки връща отново тоягата на ватафа. Никой не може да играе, без да държи в ръката си този важен атрибут на русалийското му достойнство. Тоягата на русалиите е много по-важен магически предмет от коледарския кривак или новогодишната сурвачка. Той е нещо подобно на тирса в ръцете на участващите в шествията на Дионисиите.

 

Другият атрибут на ватафското достойнство е знамето. То е предметът, който има най-голяма магическа сила. Самото знаме е изработено от бял ленен плат. В четирите му ъгли ватафът зашива магическите билки и го поръсва с вода, която е приготвена с билки. Когато знамето се приготвя за пръв път, докато става това, дружината играе около ватафа и знамето и така то получава магическата си сила. Билките, които се използват, са известните самодивски билки: перуника, комунига, чемерика, вратика, тинтява, пелин и росен. Тези билки се правят на китка и се връзват на върха на пръта на знамето заедно с няколко глави чесън. След това, когато знамето се издигне на пръта си, ватафът и цялата дружина коленичат и най-напред той, а после те го целуват. Ватафът целува плата, а русалиите само пръта му. Знамето, също като тоягите, се прибира вкъщи и се пази от ръководителя на дружината. Изнасянето му, когато започват игрите, от къщата на ватафа става по същия начин. Всички играят около знамето, докато ватафът го забие в средата на двора си. Тогава цялата дружина се изрежда да се поклони да целуне дръжката му.

 

 

РУСАЛИЙСКИТЕ ИГРИ. Като при кукерските игри, русалийската дружина обикаля селището, но тя посещава и съседни села, в които танцува във всяка къща. Танцуването става обикновено по дворовете и всички посрещат играчите, дават им възможност да играят и са убедени, че играта носи плодородие и здраве. Докато Коле-

 

226

 

 

да е празник на мъжкия хор и има малко мимове с оргиастична основа, Куковден е празник на мима и танцът е слабо застъпен, на Русалиите се прави една манифестация на танцовото изкуство под такта на споменатите духови инструменти и често пъти и на тъпан. Характерното за танца на русалиите е, че играчите никога не се залавят с ръце един за друг. Играта е бърза, най-често ръченица и според наблюдателите изпълнявана виртуозно. Тя напомня танците през брачната нощ на сватбите, които са най-бързи и игриви. Мелодиите са живи и се придружават от провиквания. Предадени изцяло на играта си, играчите изпадат в екстаз.

 

Русалийските игри никога не се изпълняват от дружина, която е по-малка от седем души. Както при всички подобни празници и при Русалиите участниците в игрите получават от домакините, в къщите на които са играли, различни подаръци или пари. В организацията и изпълнението на празника и на всички обреди и игри няма и най-малкия намек, свързващ ги с деня на мъртвите — Задушница, с който е свързано и от който произхожда името на Русалиите. Напротив, налице е цял един празник, свързан изключително с живите. В самите игри няма нищо, което да е причина те да бъдат забранени, освен ясния им езически характер. Затова и Русалиите не са били забранявани до X в. никъде. Арнаудов е дал много примери за празнуването на Русалиите като Задушница в северозападните области на Балканския полуостров и в Централна и Западна Европа. Но преди да се върнем към този въпрос, нека видим всичко, което се прави през русалийските дни.

 

 

РУСАЛИЙСКИТЕ ЛЕКАРИ. Русалийската дружина може да бъде поканена да танцува в някой дом нарочно, защото народът вярва, че русалийските танци могат да излекуват човек, който страда от русалийска болест. Тази болест носят самодивите, които удрят хората, и тогава те се разболяват. Само ватафът може да установи дали болният страда от тази болест и дали танцът ще го излекува. Ако наистина това е възможно, тогава ватафът се споразумява с болния за цената на лекуването.

 

227

 

 

За да излекуват болния, русалиите използват две средства.

 

Едното лекарство е оцет, разреден с вода и чесън, поставен в него. То се слага в зелена гледжосана паница, която ватафът държи в ръката си. Другото лекарство е гърне, пълно с мълчана вода, в която се поставят същите билки, които са вшити и в знамето на дружината. Играчите се нареждат в кръг около болния и гърнето се оставя до него. Ватафът е вън от кръга, като държи в едната си ръка знамето, в другата — паницата. Той оттам дирижира играта и мелодията, чийто ритъм играчите следват. Те ту се движат бързо, като пристъпват със ситни стъпки, ту играят на място, като държат тоягите зад гърба си и изпъчват коремите си. След това надават вик, грабват чергата, на която лежи болният, заедно с него и го подхвърлят във въздуха три пъти. Тогава ватафът влиза в кръга, разтрива болния с разтвора в паницата три пъти по челото, краката и ръцете, надвесва знамето върху него, духва на четири страни и му дава да сръбне оцет. После се оттегля и играчите прескачат един след друг болния с викове и след това отново започват да играят в кръг около него. Те танцуват все побързо и по-бързо. Това се прави три пъти. По-нататък ватафът кара всички участници да пият от паницата и след това дава и на болния да пие. После по същия начин ги поръсва с водата от гърнето. Това също се повтаря три пъти. Сега ръководителят нарежда да се свири най-буйната мелодия. Танцът става извънредно бърз. Унесени в играта, някои падат в несвяст или се преструват на припаднали. Ватафът дава знак на най-стария от играчите, който винаги води хорото, и последният замахва с тоягата си, като счупва гърнето така, че да опръска с водата болния и играчите. В този момент болният скача и почва да бяга, като се чувства напълно здрав.

 

Обикновено, когато групата играчи е по-голяма, вече няколко от тях са паднали в несвяст.

 

След като са играли през всичките дни на разни места, участниците в танците гледат да не се приберат веднага вкъщи. Те продължават да скитат още цяла седмица и през това време не четат молитва, не се кръстят

 

228

 

 

и не се срещат с роднини и близки.

 

Както и да се опитваме да обясним тези танци между Възнесение и Св. Дух, ясно е, че те нямат нищо общо с празника Розалии, чието име носят, и че тук съвсем ясно се натъкваме на съвпадение на деня на мъртвите с друг празник, който е чисто езически и който се пада в дните около римските Розалии — нашата Задушница. При това той е преди всичко здравеносен. Играчите играят за плодородие, за здраве и лекуват.

 

 

САМОДИВИТЕ И РУСАЛИИТЕ. На Спасовден са заплашени от ревнивото око на самодивите преди всичко жените, и то младите булки и момите. Тези демони фактически действат още от ранна пролет до есента, но найсилно се проявяват през Русалиите. Това е времето, в което според народното вярване те нанасят на хората най-големите поражения. Момите гледат да се прибират по светло, а когато отидат на извора или кладенеца за вода, оставят там подарък на самодивите. Една от дейностите на самодивите на Спасовден обаче е събирането на цвета на една от техните билки — росена, наричана още роксосан, селим и с много още други имена. Очевидно той им дава магическата сила, която притежават, а също така и отблъскваща, апотропична сила на хората, които се кичат с него. Но това магическо цвете е и прорицател и лекар.

 

Когато някой боледува и не може да се излекува с нищо, той отива вечерта срещу Спасовден да преспи на някоя поляна, където расте росен. Ако болният е мъж, отива там с чужда жена, която го води, а ако е жена — с чужд мъж. Но болният трябва да донесе със себе си пешкир, печена кокошка, бъклица с вино и чорапи. Той ляга върху бяла постилка вечерта и чака да дойдат самодивите. Те обират в това време росена. Когато духне полибникът (вечерен вятър, побратим на самодивите) и разлюлее цветовете, самодивите ги събират. Болният си е постлал кърпа под един стрък росен. Ако в нея падне цвят от росен, той ще оздравее, ако падне пръст или сламка, няма да оздравее.

 

Преди да пропеят първи петли, след като е получил

 

229

 

 

предсказанието на самодивите, болният побягва от поляната, оставяйки на самодивата нещата, които е донесъл.

 

Ролята на самодивите в тези празници ще разгледаме по-долу, тъй като самите самодиви представляват, с голямото значение, което им придава народното поверие, един самостоятелен проблем. Тук ще се ограничим да кажем само, че големите проблеми в Русалиите не стоят във връзка с тези митични същества. Дванадесетте дена от Спасовден до Духовден приличат по много неща на Поганите дни от Коледа до Водици. Явно това е едно подобно организирано празнуване.

 

 

ЛЕКАРИТЕ НА ЗАЛМОКСИС И РУСАЛИИТЕ. Русалиите са взели името от празника на мъртвите и поднасяното им на този ден цвете — розите. Следователно те са били летен празник и в тяхното развитие е имало един момент, в който култът на мъртвите е заемал централно място. Тъй като Залмоксис е бог преди всичко на мъртвите, ясно е, че в Тракия те са били свързани именно с този бог. Че това е така, се вижда от обстоятелството, че в много страни в Европа и досега Голямата задушница, празнувана преди Духовден, се нарича Розалии, а тя представлява най-големият християнски празник на мъртвите. У нас обаче Църквата не е приела името на празника, а с него означава само игрите, които се устройват през 12 дена около него между Духовден и Спасовден, както и играчите, които изпълняват русалийските танци. Подобни танци се играят у нас и през зимата и народът нарича по летния празник и играчите им русалии, понеже игрите им имат същия характер. Така той ги различава от изпълнителите на други игри на Коледа, като ешкари, бабугери, джамалари и т.н. Но на Коледа празникът на Залмоксис се е сливал с тези в чест на Дионис и Персефона и с игрите, които се устройвали в тяхна чест и приличат на кукерските игри. Въобще Поганите дни представляват един комплекс от различни игри и празници, които съвпадат. При това при русалийските игри на Коледа, разпространявани в Южна Македония, ние наблюдаваме почти същите неща, кои-

 

230

 

 

то виждаме и през русалийските игри в Северна България и Румъния. Но те се преплитат с подобни игри в останалите части на Македония и в Западна България, които показват сходство с кукерските игри, устройвани в чест на Дионис и Персефона. Трите божества обаче са всъщност хтонически, божества на подземния свят и плодородието. Като такива те са обещавали на посветените в техните тайнства безсмъртие в едно време, когато езичеството е проповядвало, че човек след смъртта си става сънна сянка. В християнската епоха, когато всички стари култове са замирали, тази страна от култа на Залмоксис и останалите две божества е загубила значението си, защото християнството проповядва безсмъртието на душата. Затова на преден план излезли другите функции на Залмоксис и празникът запазил съдържанието си като празник на лекуването. Всъщност летните Русалии, безразлично дали на тях се устройват игри ,или не, са известни с лекуването с билки на Спасовден в голямата част на страната. Покрай тази практика, в която самодивите заемат централно място, съществува и лекуването с русалийски танци през летните Русалии в Северна България и Румъния и в Южна Македония на Коледа. От сведенията на Платон за лекарите на Залмоксис се вижда, че лекуването, за което говори Сократ, става чрез билки и припяване. У Хезихий се споменава и танцът на Залмоксис. Следователно и като бог на лекуването Залмоксис се свързва с Русалиите.

 

По-нататък приликата между честването на Залмоксис и русалийските игри се чувства в някои практики, които заслужават внимание. Когато според описанието на Херодот траките принасят в жертва избрания по жребий „пратеник”, когото подхвърлят във въздуха, за да видят дали Залмоксис ще го приеме, те извършват една осветена у тях практика. Когато русалиите лекуват болен и го подхвърлят три пъти във въздуха на чергата, на която лежи, те също очакват от това намесата на бог. И в двата случая животът на подхвърления зависи от тази практика.

 

Един нов етап в развитието на култа на Залмоксис ни дава житието на св. Дазий. Ние виждаме култа на

 

231

 

 

Залмоксис със своята мистична организация, пуснал корени всред римската войска. Както много други божества, сега под името Кронос, Залмоксис се почита от тайни войнишки сдружения. При това „имало обичай всред войнишките тагми” той да се чества всяка година. Всъщност, за съжаление, житието не описва самите скверни игри, нито организацията им. Ние научаваме за организацията на русалийските игри само по косвен път за по-старо време. Русалиите на Коледа се делели на двойки; като ешкарите били въоръжени със саби. Видяхме вече при новогодишните празници, че началниците на дружината на русалиите през Поганите дни били балтаджията, наричан още и прот, и кеседжията. Символ на властта на балтаджията била секирата, която той носел в ръка. Титлата прот, „пръв” на гръцки език, очевидно е взета от устройството на войската през византийско време. Самите участници в русалийските дружини вероятно са произхождали от средата на войнишкото население, известно като стратиоти не само във Византия, но и от средата на войниците-земеделци, които са им съответствали в България.

 

Летните русалии също имат началници, които носят определени длъжности. Една от тях е примикюр, произлизащо от латинското „примус” — пръв в „кирата” — списъка, на който стоели имената на войницитеземеделци. Той е, макар и равен, техен началник и отговаря за свикването им редовно на военна служба, тъй като според статута си те служели на всеки 3, 4 или 5 години по една година. Разбира се, той е играел ролята също и на техен началник във време на война и в мирно време. Титлата е въведена у нас по време на византийското робство и е останала да съществува през цялото Второ българско царство, та дори в някои места и през турското робство като титла на началник на войници от български и друг произход от тези земи.

 

По-трудно е обяснението на титлата ватаф. Присъствието на тази титла в една от грамотите на българските царе — Виргинската грамота, навежда на едно обяснение. За съжаление тази грамота е известна в много късен препие при това с много съкращения и допълне-

 

232

 

 

ния. Но първообразът на тази грамота е бил написан от сина на св. цар Петър — Роман скоро след Ихтиманската битка, когато той учредил Виргинския манастир. Там титлата е дадена под формата „ватах” — тюркски термин, който се тълкува като „дружинник”, т.е. началник на войскова част. Независимо обаче от първоначалното ѝ значение в грамотата ватафът е между началниците на свободните селяни, които се явяват със собствено оръжие, конска амуниция и екипировка във войската. Всичко това показва безспорно, че празникът и в България се е развил всред свободното войнишко население и следователно е имал същия характер, какъвто е имал по времето, когато възникнала българската държава. Очевидно постепенно кръвните жертви на празника са били премахнати през християнско време. Така ние виждаме, че и в България военният аспект на Русалиите се е запазил и самият факт, че по време на играта русалиите не си оставят оръжието, сабята или тоягата, показва, че те са се превърнали постепенно във военни танци.

 

При това прави впечатление, че в празника през зимата се чувстват ясно оргиастични елементи.

 

От друга страна, за танците с оръжие в ръка трябва да припомним, че те са били типични за древните траки в езическата епоха. При едно пиршество по време на преговори с траки гръцките пълководци задържали траките на гости. „След като извършили възлиянието и изпели пеана (религиозен химн), най-напред траките станали и започнали да играят танц заедно с оръжието си под звука на флейта, като подскачали леко и високо и размахвали мечовете си; най-после се удряли един друг, та всеки мислел, че те се убиват наистина, докато всъщност само падали някак си изкусно. При това пафлагонците надавали вик, а победителят свалял от противника си въоръжението и си отивал, като пеел песен в чест на Ситалка, местния им владетел. Други тракийци пък изнасяли победения, като че ли е мъртъв, макар да не бил пострадал нито най-малко.” На друго място пак Ксенофонт разказва как Севт II също играе: „След това влезли хора, които им пригласяли с един вид гайда в такта на магадида. И сам Севт се дигнал и заскачал ловко, като

 

233

 

 

че ли се пазел от удара на стрела.” И Тацит е запазил спомен за тракийските танци във време на война. Той пише за римския завоевател на Тракия в 26 г. сл. Р.Хр.: „Същевременно изпратил отбор стрелци срещу най-буйните, които скачали пред укреплението с песни и в такт по обичая на народа си.” Привеждаме тези сравнения, защото те поразително напомняли това, което вършат и русалиите в Поганите дни, както ги намираме в описанието на Арнаудов по Шапкарев: „Съберат ли се всички при балтаджията, той прави преглед на застаналите прави в кръг, минавайки бързо със секирата си покрай нозете им. Заедно с него те извикват силно и високо „ехе” и после потеглят подир свирците. Когато ходят или играят, русалиите не се държат ръка за ръка. В дясната си ръка те носят голата сабя, която повдигат и снишават според музиката, а лявата е свободно провиснала или прибрана.” Вероятно и танцът в чест на Залмоксис, споменат у Хезихий, ще е бил нещо подобно.

 

Във връзка с военния танц на русалиите в Западна Македония трябва да се спомене един факт, който не е без значение, когато говорим за връзката със Залмоксис. В Куцовлашките села в Югозападна Македония ходели да танцуват русалии, като един от тях бил маскиран като мечка — животното, съпътстващо Залмоксис. Най-сетне трябва да добавим и нещо във връзка с военния аспект на празника и побоищата и избиванията, които ставали във връзка с тези обичаи и за които е запазен спомен. По-често в места, където се йразнуват Русалиите, се срещат и места с името русалийски гробища. Според вярването не бива да се срещат две дружини русалии и ако се срещнат, те се бият, докато едната изгони другата. Онези, които паднат убити, биват погребвани на мястото на боя. Споменахме и за коледарски и кукерски гробове. Това значи, че двата обичая са били съпроводени със същите стълкновения, както при русалиите. Затова в дружините имат по двама калаузи, т.е. водачи (буквално „показвачи на пътя”), които се грижат дружината да не срещне друга. А ако се срещнат и едната е много по-слаба от другата, по-слабата трябва да признае властта на по-силната. Тогава двама от по-сил-

 

234

 

 

ната дружина издигат сабите си и допират върховете им и всички русалии от по-слабата дружина трябва да минат под тях с наведена сабя. Този обичай е известен от римляните, където той се прави с копие и преминаването се нарича „суб йугум” (под иго, под ярем). Очевидно и тук имаме преживелица от древността. При ешкарите се забелязват освен това и оргиастични и карнавални елементи.

 

Преди да минем към други особености на Русалии те, трябва да се спрем на още един въпрос. Обикновено изследвачите се занимават с въпроса, дали Русалиите през Поганите дни са прехвърлени от Русалиите в началото на лятото, след Спасовден, или не. Всъщност въпросът за зимните и летните Русалии стои точно така, както и въпросът за зимните и пролетните кукерски шествия. Има два празника на мъртвите, съществували в древността. Единият е през дванадесетте погани дни след Коледа, в който се примесват Дионисиите с Крониите, докато другият е след Спасовден. Поради това, че те са били празници в чест на мъртвите и на бога на подземното царство Залмоксис, за тях е било въведено латинското име на празника на мъртвите Русалия или Розалия, макар розите да не са имали никакво отношение към тракийския празник. Първият от тези празници, който се е чествал на Календите, е бил неподвижен, докато вторият е бил подвижен и свързан с измененията на Луната.

 

 

РУСАЛИИТЕ У РУМЪНЦИТЕ. Сравнително стари сведения за празнуването на Русалиите в Молдова са посочени в някои досегашни изследвания, които са от края на XVII и началото на XVIII в. Те показват значителни различия от българските. Участниците в дружината покриват лицата си с бяло платно и преправят гласовете си на женски. Макар празниците да се провеждат след Спасовден, калущарите, както се наричат с турско име, както русалиите в Западна Македония, носят мечове и имат двама предводители: „старица”, което отговаря на прота, и „примикер” — на кеседжията. Виждаме, че румънците са запазили българското име на примикюра —

 

235

 

 

старицата. В останалите си прояви молдовските русалии не се отличават значително от нашите. В областта около Букурещ предводителят се нарича ватаф и освен това има и „мут” — ням, който не може да говори. Церемониите със знамето се отличават от тези в България главно по това, че тъй нареченият „мут” не говори, докато се закълнат, а когато се закълнат, почва да говори глупости. По време на игрите немият носи и сабя от дърво или желязна, отваря път на играчите и непрекъснато се закача. По време на танците той не играе, но след това разиграва различни шеги: преструва се на умрял и оживява, което напомня умрелия при игрите на кукерите. След това търси някой от играчите, който се е скрил. Има дране на кожата на мъртвия, както при калогерите от Виза, правено на шега и придружено с разни закачки, като например мерене с педи на кожата на умрелия за цървули на отделните калушари. Разнасят умрелия на тоягите си, за да го погребат и т.н. Очевидно тук има запазен друг елемент от празника на мъртвите.

 

У унгарците, които живеят в Румъния, също е проникнал този обичай, наричан Борица. Той е характерен за януари (от 28 декември до Заговезни). Играчите имат ватаф и подватаф и носят в ръцете си дървени чукове. Дружината има двама „рудас” (чаушите), двама шишоносци, които приличат на коледните шипочари у нас, и четири кука, които не се обясняват с българското „кук”, „кукер”, а с унгарското „кук” — мълчалив. Те носят военно облекло и на пояса си имат звънци като кукерите. С камшикоподобна тояга и с дървена сабя, с дървена маска с мустаци, куковете се бият помежду си, събарят единия и представят със сабите си дране на кожата му, а с тоягите — надуване на кожата като мех. Накрая поваленият оживява и избягва.

 

Някога начело на шествието вървял старец, носещ борово дръвче, а шествието завършвало от помощници, изпълняващи ролята на трохоберите.

 

Обичаите, запазени в Румъния, показват ясна връзка с тези в Македония и Южна Тракия и с различните мимове, които са известни от кукерските игри. Едва ли може да има съмнение, че тези обичаи са се развили в

 

236

 

 

българска среда, когато земите на север от Дунав са влизали в българската държава. На Балканския полуостров в писмени източници Русалиите се споменават през XII в. В коментара към каноните на Турланския събор от Тодор Балсамон също се говори за тях. По-точни, но съвсем кратки сведения дава и охридският архиепископ Димитър Хоматиан. Той се възмущава от безсрамните игри, организирани след Петдесетница, които разигравали някаква пантомима. Участниците в нея ходели и танцували и събирали пари. У русите тези игри се споменават като забранени още в XI в. и нямаме никакви причини да не приемем, че в България те са били много стари и че след Покръстването, ако са били вече проникнали, са съвпаднали с Духовден — Петдесетница. От друга страна, има един важен факт, който не бива да се пропуща. Русалиите не са забранени в решенията на Турланския събор, което показва, че двата празника — денят на мъртвите и старите тракийски празници на Залмоксис и Дионис още не са се били свързали. Денят на мъртвите пази това си име в много страни в Европа: в Италия, в Сърбия, където Ружичало е образувано от сръбското име на розата — ружа, и в руското Родуница, образувано от гръцкото Род ония или Родзимос. В такъв случай в руския вариант то трябва да се обясни като възникнало направо от контакти между руси и гърци, т.е. между Византия и Русия, но не през България.

 

Но освен споменатите елементи в празниците дотук заслужава да се спрем и на други, които се извършват по време на Русалиите и представляват стари практики от езическо време. Такъв е например случаят с ръсенето на вода, която не е светена в църква, а е тъй наречената „мълчана” или „ненапита” вода, понякога с билки в нея.

 

 

РЪСЕНЕТО. За пръв път в България то е засвидетелствано при изпълняването на един обред от българския владетел Крум. Скриптор инцертус (Неизвестен писател), който ни е оставил едно описание на този обичай, дава следните сведения за него. „В дните на безбожния император Леон българите стигнали чак до вратите на

 

237

 

 

столицата, без някой да излезе насреща или да ги спре. И Крум според обичая си принесъл жертва вън от Златните врата много хора и добитък. След това потопил нозете си във водата край брега на морето, умил се, поръсил войниците си и приветствай от тях, преминал покрай наложниците си, които му се покланяли и го възхвалявали.” В това сведение виждаме и смисъла на самия обичай. Крум прави едно очистение, като се умива и си потапя краката във водата и на подобно символично очистение подлага и присъстващите войници и наложниците си. Този обичай трудно може да се обясни като зает от християнството, използван от свещениците в църква. По-вероятно е, че и християнското ръсене със светена вода, и езическото на Крум трябва да се сметне като стара езическа традиция. Трябва да обърнем внимание, че този обичай се спазва и до днес на други празници, за които ще говорим по-нататък.

 

При русалиите пръскането с мълчана вода е обикновена практика, която се среща много пъти при русалийското лекуване.

 

 

ОБЩ ПОГЛЕД ВЪРХУ РУСАЛИИТЕ. Старите траки са направили от култа на Дионис и от този на Залмоксис, бога на мъртвите, един общ култ, в който участва и богинята на подземното царство Персефона (Коре). Пренасяйки Розалиите в Тракия, римляните прехвърлили името на своя празник на мъртвите върху подобни празници у траките, които били два: единият на Календите и в следващите дни, другият — в края на пролетта или в началото на лятото. Религиозните чествания на траките разграничавали култа на Дионис от този на Залмоксис в летния празник. Най-късния облик на култа на Залмоксис намираме в житието на св. Дазий, където този мистичен празник се празнува от войнишки общества. Както много други тракийски божества са получили имената на гръцки божества, така и Залмоксис е станал Кронос, а празникът му — Крония. Ние не знаем какви форми е взел той по-нататък, през християнско време. Няма обаче никакво съмнение, че дружини от танцувачи са се движели през дните на честваните като Диони-

 

238

 

 

сови празници и танцували и на зимните, и на летните Русалии. Но когато тези обичаи са минавали у римските лимитани от варварски произход, те са пазели и част от религиозната си същност. Те не са били станали още само формален обичай — една практика. Местата, свързани с религията на траките и специално със Залмоксис, който пък е свързан с Дионис и с Персефона, са сменяли господарите си, но веднъж останали вън от Източната Римска империя, в тях старата езическа религия е добила нов разцвет. След готите тук са дошли сакромонтизиите на Хернак, след тях славяните, а накрая тук създали за две-три десетилетия своя Онгъл българите, които също малко по-късно се прехвърлили на юг, в Добруджа, където намерили сакромонтизиите. Запазило се е името на свещената река Хиерасос, което се превърнало в българското Ереуса. Запазил се и култът на Залмоксис такъв, какъвто го създали войниците-варвари на Източната Римска империя.

 

Но в Русалиите такива, каквито се празнуват в България, има много елементи, които явно напомнят древните мистерии. Преди всичко началникът на дружината — ватафът получава своята власт по наследство. В мистериите на траките също намираме подобно нещо. Орфей получава властта си на архимист и на цар по наследство от баща си Ойагър, а той от баща си Харопс. Учредените от тракийския владетел Евмолп мистерии на Елевзина са в ръцете на едно семейство, което дава хиерофанта, който стои начело на мистериите и празниците и ги ръководи. Това семейство се смята за потомци на Евмолп и се нарича Евмолпиди. В кръга на мистите се влиза чрез посвещаване, предшествано от постене както в религиозните и мистически общества в древността. Същото наблюдаваме и при русалийската дружина. Членовете на мистичните кръгове са длъжни да пазят тайнствата на култа и да не ги съобщават на други, непосветени. Същото важи и за русалийските дружини. Най-сетне трябва да припомним, че това са форми на един мистичен култ, какъвто не намираме у другите славянски народи, разпространени само в земи, които са влизали в територията на българската държава. Това показва яс-

 

239

 

 

но, че през езическия период в България са се вмъкнали неусетно тези празници, като са придобили еднакво българско звучене. Така е възникнал в България летният празник, който е общ за българи и румъни. Странно остава обаче, че у румънците по цялата територия на днешна Румъния русалийските игри съдържат не само танци, но и мимове, които в българските русалийски игри липсват. Присъствието на офицерските титли ватаф и примикюр и подчертано военният аспект на празника показват ясно, че той е бил осъвременен значително през периода между XI и XIV в., в началото на който тези титли са били въведени във войската. Това значи, че той се е развил вероятно като войнишки празник в онези места, където е преобладавало войнишко население.

 

Без да можем да твърдим това със сигурност, найвероятно е, че празникът се е явил много рано, още при първите допири на славяни и особено на прабългари с населението на византийските крепости по Дунав, където очевидно е огнището на празника, може би още от времето, преди минаването на българите на юг от Дунав. При това има още един интересен факт — защо тъкмо Русалиите се свързват със самодивите у нас, а не някой друг празник.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]