Глава 10. ОСТАТЪЦИ ОТ ДРУГИ ПРАЗНИЦИ НА ДИОНИС В БЪЛГАРИЯ
ТРИФУН ЗАРЕЗАН. Един от празниците, който се е смятал винаги като сигурен остатък от култа на Дионис, е познатият ни ден на лозарите и виното, на християнския мъченик Трифун, който се празнува на 1 февруари. И този празник е всъщност на мъжете и групата, която го изпълнява, са лозарите. Всеки участник получава от жена си ядене, обикновено една кокошка, пълнена с ориз или булгур, сварена и след това запечена на пирустия. Той взема един хляб и бъклица, пълна с вино. Всичко това поставя в торба заедно с косера за кастрене на лозите или, както се казва, за кроене и отива на лозето си. Там отрязва най-напред три пръчки, след като се прекръсти три пъти, обърнат на изток. С това „закрояването на лозите” е започнало. На някои места, където на лозето се събират повече кроячи, като продължават кроенето и натрупат много пръчки, един се скрива зад купа пръчки, а другият му вика: „Къде си, Трифуне?” Запитаният отговаря: „Не се виждам от грозде.” Тогава запитващият пожелава: „Догодина никак да не се виждаш.” Това значи, че догодина плодородието се бъде толкова голямо, че пръчките ще го закриват целия. Този стар славянски обичай, за който вече говорихме, е прехвърлен върху един отрасъл от земеделието, който не е съществувал у старите славяни. Те са се запознали с лозарството едва след идването си в Югоизточна Европа.
161
Още преди да излязат по лозята си, кроячите са се споразумели къде ще се съберат, за да отпразнуват св. Трифун. И затова и участниците се наричат трифунци. Те също така са се разбрали и кого ще изберат за Трифун или цар на празника. Освен това са докарали на сборното място и един колесар, който играе важна роля в празника. Определен е приблизително и часът, в който трябва да се съберат всички. Когато кроенето свърши, започва празнуването.
Всички кроячи се събират на определеното място, насядат на земята и поставят по средата три китки и тогава най-старият казва: „Който е честит, нека вземе китката и да стане Трифун.” Китките са от босилек (гръцкото име на растението, значещо царско цвете) и лозови пръчки, вързани с червен конец. Тогава един от присъстващите взема китките и бива обявен за цар. Обикновено се търси човек, който е щедър и богат. Всеки от лозарите честити на царя и царят му благодари. След това започва обедът и тъй като всеки е донесъл ядене и вино, и двете неща са в изобилие на трапезата. Когато вече виното подгони участниците в обеда, започва шествието. Лозарите вземат царя или Трифун и го отвеждат до колесара, поставят го да седне като всички се окичват с венци от лозови пръчки и теглейки сами колесара, се отправят към селото. По пътя шествието расте, като към него се присъединяват всички минаващи. Разбира се, пийналите лозари се движат с песни, шеги и закачки.
Шествието тръгва от къща на къща начело с царя. Всеки домакин изнася голям меден съд с вино и черпи. Каквото остане, се излива на главата на царя за здраве. Когато обиколят всички къщи, лозарите отвеждат все на колесара царя у дома му. Понякога той е толкова залят с вино, че трябва веднага да се преоблече. Този обичай с изливането на остатъка от виното на главата е стар и води началото си от древна Тракия. Ксенофонт описва посещението си при тракийския цар Севт в 400 г. пр. Р. Хр. и тогава Севт И, след като пил с рог, излял върху главата си остатъка от виното. Оргиастичната страна на този празник не идва само от повдигането на
162
духа от изпития алкохол, но и от увличането на всички присъстващи в създаденото непринудено весело настроение, когато много работи, които на друг ден са осъдителни, се извършват безнаказано. Но има и други обичаи, които се изпълняват някъде на този ден и оттам се вижда, че той е бил първоначално празник въобще на растителността и на плодородието. Например на някои места на този ден се плаши дърво, което не ражда. Някой взема една секира и заплашва дървото, че ще го отреже. В това време другите го задържат и викат: „Недей. То догодина ще почне да ражда.” И вярват, че дървото ще се уплаши и ще почне наистина да ражда.
Християнският светец св. Трифун няма нищо общо с този празник. Неговото честване просто е съвпаднало с Дионисовите тържества. Но приел вече покровителството на празника, св. Трифун обогатил биографията си с някои нови епизоди, които житията му не познават. Те са дошли очевидно от един по-стар български фолклор, който може би е наследен от още по-старо време. Във всеки случай светецът не е заслужил шегите, на които става прицелна точка на празника си. Обикновено се разказва една приказка, разпространена у българи и румънци в различни варианти с приблизително следния сюжет. Когато св. Трифун отивал да крои лозето си, срещнал по пътя Света Богородица и я подиграл, че е майка на дете, което няма баща. На Света Богородица ѝ станало мъчно и като минавала край къщата на св. Трифун, казала на жена му да вземе превръзка и да отиде на лозето да превърже мъжа си, защото както кроял лозите, без да иска, си отрязал носа с косера. Жената уплашена пристигнала с превръзки на лозето. Св. Трифун се учудил защо идва и тя му разказала. Тогава св. Трифун ѝ казал: „Аз не съм пиян, та да си отрежа носа. Аз режа така, а не така.” И като показвал как реже, неочаквано си отрязал носа. Затова на светеца се дават найразлични епитети като Зарезан, Чипия, Пияница и т.н.
Вероятно приказката за отрязването на носа на св. Трифун е много стара и води началото си от някоя забравена легенда за Дионис, за който се разказват такива случки и дори не толкова за самия него, колкото за те-
163
зи, на които той е изпратил лудост. Така например известна е легендата за противника на Дионис в Тракия — Ликург, който бил обхванат от лудост, пратена му от Дионис, и като мислел, че подкастря лоза, отрязал краката и ръцете на сина си. Когато разсъдъкът му се върнал, той видял какво е направил, но не можел да поправи злото.
В така устройвания празник има няколко елемента, които заслужават внимание, защото се срещат и при други празници. Единият е возенето на царя или Трифун на колесница, т.е. на колесар, както често се представя и Дионис. Другият е избирането на един от лозарите за ръководител на празника и наричането му цар. Тази титла се дава и на станеника на коледарите, когото наричат някъде цар на коледарите. Ние ще се спрем понататък на тези особености на празника, като разгледаме и другите случаи, при които те се наблюдават на други празници.
ПОДВИЖНИТЕ ПРАЗНИЦИ. Докато всички разгледани дотук празници са винаги на една и съща дата, има други, организирани по подобен начин, които са подвижни и са поставени в зависимост от измененията на Луната. Между християнските празници такъв е Великден, т.е. Възкресение Христово, и заедно с него има цяла редица празници, които се местят заедно с Великден, като остават винаги на еднакво число от местещия се всяка година празник на Възкресението. Великден се пада една седмица след първото новолуние в началото на пролетта, което идва след равноденствието на 22—23 март. Известно е също, че празнуването на Великден стои във връзка и с еврейската Пасха. У всички народи може да има празници, които стоят във връзка не със Слънцето, а с измененията на Луната и по тази причина да се местят по време през слънчевата година. На някои от тези празници, които следват Великден и се местят заедно с него (определен брой дни преди него или след него), се изпълняват обичаи, които нямат нищо общо с християнството и са му съвсем чужди. Дори понякога Църквата има отрицателно отношение към тях. Така
164
например пред Великите пости има празници, които по дух не са съобразени с тога време на покаяние за сторените грехове и на въздърж ание от всичко плътско. Един от тях е т.нар. Заговезни.
ЗАГОВЕЗНИ. Този ден отбелязва началото на Великите пости и се празнува всяка година 49 дни преди Великден. Тук не става дума за празника, който носи същото име и е 56 дена преди Великден и на който вярващите започват да постят, като престават да ядат месо, а за Сирни заговезни, на които се оставят и всички други храни, които произхождат от животни, като сирене, мляко, яйца и т.н. Впрочем затова и празникът носи това име, образувано от глагола „заговявам”, т.е. „започвам да постя”. И за да се отличи от Месните заговезни, народът го нарича Сирни заговезни или направо Сирница. Част от обичаите, които се извършват на този празник, са напълно в духа на името му. Те могат да се свържат с началото на постите, които някога народът е спазвал много строго. Един такъв обичай е ламкането или амкането, наричано още и хамкане.
Вечерта на Сирница, след вечеря, когато за последен път се ядат храни от животински произход, нашият народ изпълнява следния обичай. Над трапезата, на една от гредите на тавана, се закачва да виси един конец. На свободния му край се окачва едно варено яйце, къс сирене и един въглен. След това конецът се разлюлява и обтегнатият край с тези неща почва да минава край устата на всеки от седналите на трапезата. Всеки се опитва да си отхапе за последен път храните, които са забранени през следващите 49 дена. Но и този, наглед чисто християнски празник на прощаване с блажните храни, свършва с един обичай, който не може да се нарече християнски. Запалва се свободният край на конеца, след като на него не е останало нищо от окачените храни. Така по пламъка му се гадае какво ще се случи през следващите дни.
Много по-разнообразен и интересен е друг обичай, който се прави на същата вечер. По улиците на селата или на някои високи места по краищата им се палят го-
165
леми огньове. Поради това и празникът освен Заговезни се нарича и Поклади. Името е образувано от корена на глагола „клада”, т.е. „трупам”. „Клада огън” първоначално е значело само „натрупвам огън” и натрупаните дървета се наричат „клада”. Но за огньовете на този ден винаги в края на зимата или началото на пролетта се използват материали, които са леснозапалими. Обикновено този празник се устройва от ергените в селото, които събират сухи пръчки, стебла от хвойна и клони от бор, намазани с катран огради от кошари и т.н. Някъде празникът минава спокойно, като около огъня се събират „момци и моми и играят хора. Изглежда обаче, че това е нововъведение, защото на други места, където са запазени старите обичаи, момците се събират сами. Повсеместен е обичаят с прескачането на тези огньове от мъжете. Според народното вярване това се правело, за да не хапели змиите хората. Кракът на когото е минал през огъня е неуязвим за змийско ухапване. Този обичай, изпълняван на Поклади, е непознат у източните и западните славяни и може да се постави между тези, които нашият народ е приел от завареното население. Че това наистина е така и че такъв обичай е съществувал някога, и то езически, се вижда от един друг пасаж на решението на Турланския събор — канон 65, който гласи: „И нареждаме да се изостави паленето на огньовете пред собствени ергастерии (работилници, дюкяни) и пред домовете на новолуние, както и сега да прескачат някои огньовете по някакъв стар обичай. И ако това се прави от духовник, да се лишава от сан, а ако е лаик, да се отлъчва.” Виждаме следователно, че в края на VII в. при вземането на решенията на Турланския събор такъв обичай също е имало и че Църквата не го поставя във връзка с Великден и го забранява като езически. При това трябва да се отбележи, че обичаят и днес се извършва винаги при новолуние. За този, които е редактирал канон 65, е съвсем ясно, че имаме случай на съвпадение на езически празник с деня на началото на постите.
Но в края на краищата човек не може да не се запита защо се забраняват толкова ревностно тези паления и прескачания на огньове, които сами по себе си не могат
166
да съдържат нищо антихристиянско. Причината за това се вижда от запазените, главно в Родопите, обичаи, пък и въобще в Южна България, които се изпълняват именно при тези огньове. Тях ги има и в планинските села на Средна гора и Стара планина. В огньовете по тези места се поставя често пъти едно голямо дърво, което се нарича оратник. Това име произхожда от корена на глагола „оратя”, който значи „говоря”. В някои места в тази област паралелно с паленето на оратника се извършва и още един обичай, рядък и много интересен. Още много преди Заговезни ергените се готвят за него. Всеки от тях си прави по 40—50 стрели или от див дрян, или от пръчките, от които се плетат кошници. Те са дълги по 15—20 см и имат четриръбесто или шесторъбесто тяло. На предната страна завършват с връх, а на задната имат перки, направени от пера. Стрелите от този вид се изхвърлят с помощта на друга, жилава пръчка, която действа като метателните машини. Ергените се обучават да ги хвърлят на голямо разстояние. Когато на Поклади запалят оратника на някоя височина, близо до някой квартал на селото или в самото село, всеки се опитва да изхвърли запалената си стрела в двора на момичето, което обича. При това хвърлянето е съпроводено с цинизми, произнасяни в речитатив от хвърлящия по отношение на самото момиче и на всички вкъщи. Ето няколко такива пожелания:
1. Ората, копата,
дай ми чичо момата,
да я водя из дол в дол,
да ѝ сека бяла фурка,
да ми дава...
2. Кур, кур, мили татко,
това е за твое здраве.
При това волнодумство в много случаи се започва с „ората, копата”, очевидно формула, на която ние днес не разбираме смисъла. Думата кур тук очевидно има значение на фалос и ясно е, че самата стрела е символ на половото влечение на младежа към момичето. Момите събират хвърлените в двора стрели и на другия ден се
167
хвалят с броя им помежду си. Родителите на момите и на ергените пък не отправят нито един упрек към едните и към другите за неприличното държане и цинизмите на ергените. Те не вземат никакви мерки да запретят обичая. Напротив, като знаят, че на Заговезни се правят такива неща, те предварително разчистват и прибират всички запалителни неща по двора вкъщи, стига да могат да се внесат, а онези, които не могат да приберат, покриват с мъчно запалителни покривала, за да избягнат пожарите.
На някои места, какъвто е случаят в с. Якоруда, Разложко, стрелите са много по-дълги, правят се от сърцевината на бор, горят по-силно и продължително и се изхвърлят със самострел.
Паленето на огньове и хвърлянето на запалени стрели напомня бъдника на Коледа. Хвърлянето на запалените стрели подсеща за искрите, които пръска бъдникът и въобще главните в огъня при гадаенето. И ясно е, че и тук от летенето на стрелата и долитането ѝ до целта се правят гадания за любовта. Стрелите на някои места се наричат чилки, хвърлянето им — чилкане (една игра, при която една пръчка се хвърля с помощта на друга, се нарича чилик) и най-сетне дървеният фалос при кукерските игри, които стават на другия ден след Заговезни и започват фактически още същата вечер, носи същото име.
Едно от обясненията, които могат да се дадат на оратника, е, че в навечерието на постите младите хора трябва да се оставят да наговорят всички цинизми, за да се простят с тях, както със сиренето и яйцето. И затова и празникът, и дървото се наричат оратник, но това едва ли е така. При всяко положение тук има намек за половите отношения между ергена и момата и хвърлянето на стрелите в началото на пролетта заедно с паленето на огньовете, и то по време на новолуние ни насочва към един много стар култ на някои тракийски богини, каквато е например Бендида.
ПРАЗНИЦИТЕ НА ЛУДОСТТА. Със Заговезни започва всъщност вече наистина Великият пост. Първият ден
168
след този празник, който е винаги в неделя (седем седмици преди Великден), се нарича „чисти понеделник”, понеже е прието на него домът да се почиства основно и съдовете да се измият, за да не би човек да вкуси блажно от това, което е останало от времето преди запостяването. Но този понеделник се нарича още и „песи понеделник”, защото на него люлеят кучетата, за да не се разболяват от бяс. За тази цел на някои места правят за кучетата специална люлка, на която ги залюляват, докато на други места връзват въже с примка на двете страни (на сабиците) на колата и прекарват или подгонват през нея кучето, което започва да се беси на примката, докато успее да се освободи и избягва. Затова и обичаят е известен като бесене на кучетата. За създаването на този обичай в тази форма играе роля и съвпадането на думата „беся” с името на болестта „бяс”, която, от друга страна пък, се вижда от народа като проява на бесове в значение на зли духове, демони. На старобългарски пък в църковния език и до днес с бесове се означават тъмните сили и езическите богове. Вероятно първоначално в основата на празника е стояло болестното състояние, от което са се пазели кучетата, като това се схващало като проява на ненормално състояние, на лудост, която знаем, че се донася в древността от Дионис. Това наглед пресилено обяснение получава своето изясняване, като вземем пред вид и другите дни през тази седмица, наричана обикновено „черна седмица”. Третият ден на „черната седмица” се нарича „луда сряда”. На този ден никой не трябва да работи, за да не полудее. Същото важи и за следния ден — четвъртък, който носи името „въртоглав четвъртък” и който също трябва да бъде спазван, за да не получи човек „въртоглавство”, т.е. виене на свят. Ясно е, че народът поставя всички тези болести във връзка с някаква тъмна сила, която донася ненормално състояние. Те всички за него са различни видове лудости, различни видове разстройство на душата и ума, който е засегнат от всички тях. Че зад всичко това наистина се крие Дионис, ние можем да съдим по най-важния празник, който се празнува през тази седмица и който продължава на чисти понеделник,
169
но започва още вечерта на Заговезни. Това е най-тясно свързаният с Дионис ден на кукерските игри.
КУКЕРИТЕ. Както пред всички големи празници, така и преди Заговезни, много още преди този ден, младите хора се събират и си разпределят ролите, за да могат да си приготвят костюмите и маските. Всъщност маски носят само една част от участниците. Те са направени като маските за Коледа от една цяла овча кожа с дупки за очите и устата. Маската покрива цялата глава и шията чак до раменете. Маски носят само част от тези, които играят роля на мъже. Техният костюм се състои от дреха и панталони (обърнати с вълната навън) и пояс от гръстница, украсен със звънци. Освен това много от тях имат и дървено оръжие. Маските им придават животински вид и той се допълва и от костюма, който ги представя като покрити с козина. Тези, които играят женска роля, носят женски дрехи над панталоните си. Те са гримирани, белосани и начервени. Но между участниците в това карнавално шествие, съставено само от мъже, едни, облечени като жени, други, маскирани със странни маски и държащи в ръце оръжия от дърво или от други материали, които с външния си вид напомнят саби, пушки, пищови, има най-различни други участници, предрешени или маскирани по най-различен начин. Между тях обаче различаваме една двойка, която вече ни е добре позната. Това са старецът и бабата, с които вече се срещнахме на Бъдни вечер в оргиастичните прояви на празника.
КУКОВДЕН. Единствени от кукерите старецът и бабата се явяват още вечерта на Заговезни. И сега някъде я наричат баба, другаде невеста. И сега тя поставя кърпата си върху рамото на домакина, след като е играла пред него, и получава подаръци. И на Заговезни старецът се държи неприлично с невестата или бабата и симулира полов акт, кара се с домакините, че закачат жена му и носи звънци и сърнешки кожи. Мимът, който се разиграва на Заговезни вечерта, по нищо не се отличава от този, който се играе на Бъдни вечер. Но това е само подго-
170
товка на празника. Истинският празник е на другия ден, на „чисти понеделник”.
Този ден е известен всред народа като Куковден. Името му е дадено от „кук” или „кукер”, както се наричат участниците в празника на някои места. Но докато тяхното име не се употребява навсякъде, Куковден е известен не само в цяла България, но и вън от България, например в Сърбия. За нещо, което няма да стане никога, се казва, че то „ще стане на куковден” или „куково лято”. А това показва, че някога името „кукове” или „кукери” е било много по-широко разпространено.
Сутринта на Куковден кукерите са пръснати из селото. Те са заели онези от улиците, които се използват от всички, спират хората, плашат ги и им искат пари. Затова и момичетата, и жените в този ден си седят вкъщи. Следобед кукерите тръгват да играят по къщите. В някои места танцува само невестата, а някъде и други мъже са облечени като жени и играят роля на невести и също танцуват за разлика от кукерите, маскирани като мъже и носещи маски, които разиграват различни мимове. Така например двама носят на раменете си един дълъг прът, на който виси мрежа. В нея е поставено едно яйце и кукерите се преструват, че се превиват под тежестта му. Други, които не носят маски, са с начернени лица като цигани и държат една верига. С нея те връзват всеки, който не иска да им даде пари. Те са придружени от друг кукер, играещ ролята на циганин, който върви с тефтер в ръка и записва кой колко пари е дал. Също така бабата на много места държи в ръцете си бебе, направено от дърво. Всички я закачат и се опитват да ѝ откраднат бебето.
Между това селяните са се събрали и са избрали един между тях за цар, както на св. Трифон. И тук се гледа той да е състоятелен човек, за да може да поеме част от разноските по гуляя, с който се приключва празникът. Той си туря мустаци и брада от памук или от царевица, закачва се с различни тенекии, които трябва да играят роля на ордени и медали, взема огромен чибук, огнището на който е цяла кратунка, и в ръцете си държи „помит” — дълъг прът, на единия край на който е
171
вързан парцал. Той служи за метене на стрехите. Парцалът му обаче е обтежен с една оловна топка или с друга тежест, за да може с него да се бие. Така царят се явява като една гротескова фигура, каквито са впрочем и старецът и бабата.
Когато обиколят всички къщи, кукерите идват в къщата на царя. Те вземат една черга, поставят царя в нея и го изнасят на ръце от дома му до дворната врата. Тук са донесли предния колесар на една кола, качват царя на него и го турят да седне. До него сядат двама други селяни, които играят ролята на „гавази” на царя. Тогава всички кукери хващат процепа на колесара и почват да теглят, както това се прави и на Трифонов ден, само че сега от мъже, които са маскирани или пък облечени като жени. Така кукерското шествие пристига до площада на селото. Тук за царя е приготвена трапеза. Поставена е софра с хляб и друго ядене, най-често няколко пържени яйца в тиган и има няколко стола, на които сядат царят, гавазите му и някои селяни. После връзват кърпа на врата на царя и му поднасят да яде. Той се прави, че изпуска залъка си и си окапва брадата. Тогава няколко души почват да го бършат с кърпа. Докато цялото село се залива от смях, струпано на площада, кукерите поднасят на царя чаша вино да пие. Той се обръща към тях с наздравица и ги нарича своя войска. След това царят отправя благословия за плодородие.
Докато всичко това става, кукерите връзват през гърдите на царя едно въже, другия край на което връзват за вуището на едно рало, донесено предварително за празника близо до столовете и трапезата. Царят се опитва да стане, но кукерите дръпват въжето и той пада. Това се прави три пъти. Между това царят грабва помита и почва да удря наоколо си не само кукерите, но и всички, които му се изпречват. В това време отстрани му подават една крина, пълна със семена. Кукерите се впрягат в ралото и царят почва да оре по площада, като същевременно оставя ралото, бърка в крината и хвърля семето. Кукерите в същото време хвърлят една черга върху главата на царя, той се спъва, пада на земята и изпуска крината. Семето се разпръсва и всички почват
172
да го събират. Това се повтаря също три пъти, но орането е съпроводено с боричкане и шеги, при което царят удря с помита когото завари. Когато царят изоре три бразди или на други места една леха, орането свършва. Тогава той се качва отново на колесара, кукерите потеглят хванати за процепа и всички се отправят към дома му, където царят угощава и напива участниците в пантомимата.
КУКЕРИТЕ ВСРЕД ГЪРЦИТЕ ВЪВ ВИЗА. Гръцкото население във Виза, което е остатък от погърченото старо тракийско население на този град, нарича участниците в празника калогери, което на гръцки значи старци. Арнаудов е взел обичая, запазен във Виза до ново време като един от най-пълните, макар че в него някои от основните елементи липсват. Тук няма цар. Начело на празника стоят двама души, които се избират измежду първенците в града. Те носят маски от овча кожа, които покриват целите им глави, като маските на Коледа, нахлузени до раменете им. На плещите си са наметнати с кожи от коза или сърна. Единият от тях държи в ръката си фалос, направен от дърво, докато другият държи пръчка, подобна на тази, с която ергените хвърлят стрелите на Заговезни. Но той не хвърля с нея стрели. На горния ѝ край е прикрепена фунийка. Той е заметнал на рамото си торба, пълна с пепел, и с нея пълни фунийката и стреля с пепел върху кукерите и другите зрители, които го придружават.
В кукерската дружина участват още двама мъже, облечени като невести, наричани на гръцки нимфи. Името означава не само полубожество, но и невеста, булка. Други двама са облечени и гримирани като „кацавели” — цигани (циганин и циганка) с начернени лица и в циганско облекло. Един мъж, облечен като баба, в ръката си носи кошница (на гръцки тя се нарича „ликнита” — образувано от „ликнон” — кошница, в която се носи дете и в каквато е носено детето Дионис) с дете в нея. Всички знаят, че бебето е незаконно дете, и при това родено преждевременно. В шествието има и други участници.
173
Както навсякъде и тук шествието върви от къща на къща. Двете невести играят пред домакина на двора и получават подаръци. Бабата се закача с всички и се подиграва. Тя разправя, че детето е пораснало и иска не само да яде и да пие, но иска и жена. Циганинът и циганката намират във всеки двор място, където да легнат и представят съвъкупление. Когато стигнат на площада, тук се разиграват други мимове. Единият от калогерите убеждава една от невестите да се ожени за него. Той се държи неприлично и се закача с нея. Тя се съгласява. Другият калогер става кум. Поставят на младоженците венци и се прави сватба. Но кумът стреля с пепел срещу младоженеца и той пада на земята. Булката се хвърля върху него и започва да го оплаква. Тогава кумът изважда шило и нож, очертава кръг около убития и се готви да му одере кожата. Но внезапно убитият възкръсва.
Докато става всичко това, циганинът и циганката разиграват друг мим. Циганинът взема един камък и представя коване на палешник. Циганката пък си повдига полата и се преструва, че я използва като мех, с който раздухва огъня, за да може циганинът да кове. В това време им подават един истински палешник, който те закачват на едно рало, донесено предварително на площада, впрягат двете невести и единият от калогерите започва да оре с тях. Когато изорават на площада две бразди, разпрягат невестите и впрягат циганина и циганката и така изорават третата. Празникът свършва тук.
Виждаме, че във Виза се разиграва почти същият обичай, който описахме по-горе, някъде обеднял, другаде обогатен.
МИМОВЕТЕ И ОБЯСНЕНИЕТО ИМ. Всички мимове, които се играят на този ден, представят с безпътна шеговитост една гротескова смесица, в която е трудно да се долови една основна идея. Причината за това е, че играчите не разбират това, което играят, а повтарят това, което се е правело с векове. Основният мотив — появата на царя и возенето му на колесара, ни представя същото мито логическо лице, което се вози на колесара и на Три-
174
фонов ден и се нарича и на този празник също цар. А това показва ясно, че тук имаме мимове от един бакхически кръг, но много по-богати и разнообразни от тези на Коледа, Нова година и през Поганите дни. Всички тези мимове се групират ясно около няколко основни сюжета.
РАЖДАНЕТО НА ДЕТЕТО. Бабата и старецът, наричани другаде старец и невеста, зет и булка и т.н., представят в мима една двойка, която симулира на всички празници полов акт. Рядко този мотив се прехвърля, както това се прави във Виза, върху други лица — циганина и циганката. Така се представя зачеването на едно дете. Често пъти тази невеста, нимфа във Виза, се прави на истинска старица, изгърбена и с корем. Всъщност това е опит да се имитира бременна жена. На това ни навежда обстоятелството, че на някои места тя се представя, като ражда било на земята, било като се покачва на дърво, и там се преструва, че страда от родилни мъки. Старецът с корито под дървото посреща едно коте, което пада от полата на бабата. Другаде пък кукерите опъват черга под дървото и в нея посрещат детето. В повечето случаи бабата, която преде на хурка с вретено, носи кошница с детето, което вече се е родило и което според преданията във Виза, видяхме, че е недоносено и незаконно.
Положението на стареца в мима не е определено. Бабата се оплаква освен това, пак във Виза, че детето е пораснало, яде, пие и иска жена. В Подвес, Карнобатско, където бабата се нарича булка, тя е придружена от един кукер, наричан бавач. Той ѝ носи бебето. Самото бебе е залог за плодородие и затова, от една страна, в местата, които посещават кукерите, домакините се опитват да ѝ откраднат детето, от друга страна, самата баба открадва по някое дете и го държи, докато ѝ дадат подарък. От разказите за това дете се разбира, че то има майка, т.нар. баба, но не става ясно кой му е бащата. Очевидно е следователно, че мимовете застъпват един сюжет за раждането и ранното детство на едно дете. Може ли това дете да бъде Дионис?
175
Според гръцките предания Дионис не е син от законния брак на Зевс и Хера, а от друга майка — Семела, дъщерята на царя на Тива, Кадмус. Тя в действителност е богиня на земята. Но в други легенди той се смята като син на Деметра, също богиня на земята, на Персефона (Коре), пак богиня на плодородието и подземното царство, а също така има и други майки. Следователно, ако в това дете трябва да видим Дионис, в „бабата” или „невестата” трябва да видим една от споменатите майки на Дионис или някоя друга майка, която ние не знаем. Само в мита за Семела Дионис е роден преждевременно и много е възможно той да има тракийска основа. В такъв случай детето отговаря напълно на Дионис. То е незаконно и недоносено дете. Семела го родила преждевременно, понеже поискала от божествения си любовник да ѝ се покаже в оня вид, в който се показал на Хера при сватбата си. И когато той се появил с цялата си страшна мощ с мълнията в ръка, а не като обикновен човек, тя толкова се уплашила, че родила преждевременно и умряла. Тогава Зевс прибрал Дионис в своето бедро и когато се навършили деветте месеца, го родил сам той и го дал на други да го отглеждат. Един от бавачите му е старият силен, който го възпитал, другият — Хермес. Следователно ние тук имаме възможност да свържем и кукера-бавач със стария силен. Всъщност на разни места са запазени различни моменти от зачеването, раждането и отглеждането на детето Дионис. Разбира се, ние не можем да очакваме, че всичко от нашите кукерски мимове е точно както е било в древната религия и митология. Но трябва да кажем, че то се приближава толкова до това, което знаем, че ние имаме основание да смятаме, че сме разпознали легендите за Дионис. Свещената легенда тук обаче е дадена в доста смехотворна форма, която наглед отдалечава бога от кукерските мимове. Но тази смехотворна форма не е създадена в средновековието. Тя е съществувала такава в древна Тракия, където този празник се е празнувал така. И ако някои теории за произхода на комедията от сатирната игра и от празниците на Дионис имат наистина място в науката, то се дължи именно на това, че самите мимове са били една
176
гротеска, една подигравка с бог, склонен да търпи подобни неща, понеже сам ги е правел в своята безпътна дружина от сатири, силени и менади. Разбира се, ние не гледаме някакво представление, в което един и същ артист играе непрекъснато една и съща роля. Между преоблечените като жени мъже във Виза един играе само ролята на бабата и той носи детето в кошницата, и се нарича ликнитис — както видяхме, производно от името на кошницата. В Дионисовите дружества в шествието участва една жена, наречена ликнофора, т.е. която носи кошницата на детето Дионис. Следователно и в древното шествие е съществувал този мотив или подобен мим.
ЦАРЯТ. Видяхме по-горе, че на Трифон Зарезан царят заема мястото на Дионис и наричането му Трифон се дължи само на обстоятелство, че на този ден се пада празнуването на християнския светец, носещ това име. Това означава, че ако се празнуваше св. Василий или св. Харалампи, патронът на празника щеше да бъде някой от тях. След като богът е загубил значението си, светецът също няма никакво значение. Той е едно случайно съвпадение. Религиозната практика обаче си ост.ава.
Разглеждайки мотива с детето, носено от бабата в кошница, видяхме, че между другото се представя раждането и посрещането му от кукерите в черга под дървото, на което бабата го ражда. Оттук почва и мимът с царя. Първият мотив в този мим е изнасянето на царя от дома му на черга. След това веднага идва возенето му на колесар. Могат ли всички тези йеща да се свържат с Дионис? За да разберем това, трябва да кажем няколко думи както за паметниците, така и за сведенията за култа към Дионис. Дионис е странен бог, запазил функциите си от хероичната епоха на завоевател. Когато говорим за неговата войска, трябва да кажем, че тя е много странна. Тя се състои от мъже — сатири и силени, и от жени — менади или бакханки, отдаващи се на изстъпления. В тази среда Дионис обикновено е представен по два различни начина. При единия го изобразяват, както всички богове — прав, облечен или гол и често сам. Другият представя буйстващия Дионис, отдаден на необуздано
177
веселие, явно пиян и поддържан от своите спътници: си лени, сатири и менади. Но нито в единия, нито в другия случай спътниците му не носят оръжие. Въпреки това, говорейки за Македония и победите на Александър Велики, Плинии пише: „Това е Македония, която някога завладяла света. Тя вървяла по стъпките на Дионис и Херакъл, като победила Индия...” Достатъчно е само да припомним и това, което пише Диодор за идването на Дионис в Тракия, за да видим, че той винаги е бил третиран като цар с войска. Според Диодор, когато Дионис се готвел да преведе войската си от Азия в Европа, свързал приятелство с Ликург, тракийски цар при Хелеспонт. Понеже Ликург измамил Дионис, богът се върнал в Азия, взел войската си и победил траките. Ето защо, когато царят в кукерските игри води със себе си облечените като сатири и менади мъже и ги нарича войска, той очевидно заема мястото на Дионис. Затова и кукерите носят своето гротесково оръжие. Затова, когато в Охридско гаталецът на Нова година говори с домакина, казва, че като минали през тиквена лоза, половината войска останала от едната, половината от другата страна. Войската е неговата дружина. Затова и царят на кукерите се обръща към дружината с думите: „Наздраве, войска.”
В ролята си на Дионис царят и на Трифонов ден, и на Куковден е возен от колесар. Това е всъщност един от най-интересните моменти в празника.
ВОЗЕНЕТО НА КОЛЕСАР. Преди всичко има един интересен въпрос — защо на колесара се дава такова значение и защо не се запряга цяла кола. Причината за това е проста. Между многобройните изображения на Дионис в древна Тракия, пък и в целия древен свят, обикновено той се представя с тиасоса си от сатири, силени и менади и много рядко като завоевател. Тогава е на колесница, и то винаги двуколка за разлика например от Зевс, който се представя с Хера в четириколка. В този случай той има за спътници две митологически същества — Херакъл и Пан, който кара конете. Ето защо и „царят” в Дионисовите празници винаги се придружава от двама
178
гавази, а самият колесар идва да замести двуколката на бога-завоевател.
Всъщност ние трябва да разберем древния почитател на Дионис в Тракия. Той вижда в паметниците боговете такива, каквито му ги представя гръцкото и римското изкуство, но във фантазията си ги вижда в тракийския им вид. Върху релефите обаче не се представят честващите божества, а самите богове. Тъкмо затова за нас е извънредно важен един фрагмент от гръцка ваза от класическата епоха, върху който е запазен момент от празника на Дионис. Богът е седнал в една колесница, има брада и дълга дреха и в ръцете си държи юздите, с които управлява една странна четворка. Тя се състои от два си лена и две менади.
Впрочем мотивът за пътуването на Дионис в колесница е запазен в гръцките шествия в чест на бога, когато той идва на пристанището с кораб и след това този кораб, поставен на колела, се превежда през целия град, докато процесията стигне до храма му. Знаем, че така се празнува денят на Дионис в Атина. Но да се върнем към кукерите.
Винаги под впечатлението на гръцкото изкуство и изображенията на Дионис и тиасоса му, ние не можем да си представим шествието на Дионис другояче, освен както го показват старите паметници — множество голи или полуголи фигури. Срещу тях ние виждаме на Куковден свръхоблечени хора, та дори и главите им са покрити с маски. Тракийските процесии, устройвани в чест на Дионис, са се правели също така от облечени хора, както се вижда от едно сведение на Улпиан, повтаряно от почти всички изследвачи: „Тези, които правят шествия в чест на Дионис, имат обичай да се преобличат с цел да приличат на спътниците му, едни като сатири, други като бакханки, трети като силени.” Това са всъщност нашите кукери и те ни дават много по-ясна представа за духа на тракийския празник, отколкото паметниците на гръцкото изкуство. Спътниците на Дионис са митологически същества с човешки форми, в които има ясно изразени животински елементи. Сатирите имат дълга опашка и животински уши. В представите на ста-
179
рите гърци и римляни те са демони на вегетацията и природата. Силените, един от които според легендата е отгледал Дионис, са подобни същества. Херодот нарича силена животно — брадато, с плешива глава, с голям корем, то има свински уши. Набръчканото издадено напред чело и широката уста са характерни негови черти. Той се представя често облечен. Колкото се отнася до бакханките, нимфите, които отгледали Дионис, т.е. неговите кърмачки, и те го придружават навсякъде и винаги се представят танцуващи. Животинските елементи на сатирите и силените в представите на траките са били много по-силни и са били подчертавани с използването на маски, украсявани с рога, странни бради и големи уши. Често и на Коледа, и на Нова година, и през кукерските игри ние виждаме част от кукерите, които носят мъжко облекло, да носят отзад и лисича опашка, т.е. да наподобяват сатирите. Също така окачването на звънци по поясите е част от облеклото на Дионис и на свитата му и е известно от изображения.
В паметниците в чест на Дионис от нашите земи, а и в други страни има цяла редица обикнати сюжети, които намираме и у кукерите. Така например твърде често един силен или сатир носи мех. В кукерското шествие също има винаги един, който носи мех, пълен със суроватка, с който пръска участващите в тържеството. Някъде това пръскане е видоизменено, като се използва пръскало от стеблото на бъза. В релефите, представящи Дионис с тиасоса му, често един от силените язди кон. В шествията също се явява понякога един кукер с дървен кон. Помитът, който носи царят, не е нищо друго, а тирсът на Дионис. Камилата, която също често се представя в кукерските игри, водена от камилар, е един от елементите на пътуването на Дионис и се явява в паметниците, които го представят в Индия. Дървените фалоси, които носят било царят, било някои от кукерите, са еднакво типични както за древните „фалически” шествия, така и за кукерските игри. Всичко това е било създадено във въображението на траките като една голяма пантомима, съставена от безбройно много мимове, с многобройни роли. Това е едно голямо представление с
180
много действащи лица и с разпокъсано действие, целещо да покаже разни моменти от живота на бога, но в закачлива, смехотворна форма. Така ние стигаме до един извънредно интересен момент в тази пантомима — мима, представящ венчавката.
ВЕНЧАВКАТА. На някои места обичаят на Куковден е организиран по-еднообразно. Освен главните действащи лица (царят, когато има такъв, старецът и бабата или невестата) и всички останали кукери са разделени на двойки или на две групи. Едната носи мъжко облекло, другата е преоблечена в женски дрехи. Някъде, също като ешкарите в Западна Македония на Нова година, те вървят на двойки: маскирани като мъж и жена. В такива случаи при изпълняване на обичая, например във Виза и околността и, старецът и невестата (бабата) не само разиграват неприличния мим на съвъкуплението, но биват венчани от кукер, маскиран като поп. Докато в обичая в самата Виза няма поп и венчавката се извършва от кума, в Ятрос, недалеч от Виза, има и поп — също гротескова фигура, калимавката на който е заместена от пробита тенджера с импровизиран кръст, направен от клечки, и с кадилница. В някои места този поп се задоволява само да ръси с китка, но в Ятрос той извършва венчален обред, както в действителност, само че на бунището. Този мим се среща и на Коледа или Нова година и представяне на духовни лица има и у ешкарите. Трудно е да се каже дали едно място в каноните на Турланския събор не се отнася тъкмо за този обичай. Това е канон 24, който гласи:
„Не е позволено на никой със свещеническо или монашеско звание да участва в състезания на хиподрума или да поддържа сценични игри. Ако някой клирик бъде призован на сватба, когато се правят на шега представления, да не вземе участие или веднага да напусне. Ако някой пък бъде уличен в друго подобно нещо, да престане или да бъде отстранен.”
Ако този канон се отнесе към тази практика, ще излезе, че тя е съществувала още преди VII в., когато се е състоял Турланският събор.
Във всеки случай очевидно е, че централната двой-
181
ка в кукерското шествие е заемала важно място и в тракийския празник. Всъщност ролята на бабата изглежда много по-значителна. Тя в разните мимове се проявява като майка, като бременна жена, която ще ражда, като раждаща, но в действителност символизира плодородието. Когато кукерите обикалят по къщите, домакините, особено в Северна България, гледат да откраднат бабата, а кукерите я пазят. Ако бабата бъде открадната, народът смята, че тези, които са я откраднали, ще имат голямо плодородие. Обратно, кукерската дружина не може да продължи да обикаля селото, ако бабата ѝ бъде открадната. Тази представа е най-силна, където обичаите са запазени добре. Интересно е, че Дионис — царят, няма никакво отношение към жените в кукерското шествие. Всичко става между други герои на мимовете.
Причините за отсъствието на много места на царя, попа и други действащи лица се дължат на намесата на държавната и църковната власт в празника. Когато в празника няма цар, ролята на царя се поема от един кукер, от самия старец или от друго действащо лице.
РАЛОТО. Мимът с ралото и орането е една успоредица на мима с возенето на колесар. Ако този мим е стар, той безспорно се е срещал само в Тракия и само у траките и не е бил познат нито на гърците, нито на римляните. Опитите да се прави връзка с някои обреди в Атина, където ралото е вмъкнато, не могат да се смятат за сериозни. Причините да мислим, че зад този мим се крие един стар тракийски мит, са следните. Преди всичко целият мим с ралото заема не само едно от важните места в празника, но е свързан и с други мимове — коването на палешника от циганина и циганката, обръщането на крината и разсипването на семето, впрягането на кукерите или на част от тях. Интересно е, че целият мим представя царя или Дионис — това е все едно, като покровител на плодородието, на нивите и на житата. Дионис държи ралото, оре и сее. Ако този мотив беше разпространен в Северна или Западна България, бихме могли да допуснем, че той е възникнал на българска основа. Но за съжаление тъкмо той се среща само в Югоиз-
182
точна България. Това ни води неизбежно до заключението, че и той е взет, както и целият култ на Дионис, от обичаите на коренното население, което в земите, близки до византийската столица, винаги е било най-многобройно. Цариград често е успявал да възстанови властта си над тази област и в нея до началото на XX в. българското население е било размесено винаги със завареното.
СМЪРТТА НА ДИОНИС. Между легендите, запазени за Дионис, има няколко, които разказват за смъртта и възкресението или новото раждане на бога. Според една от легендите Ликург, царят на Тракия, както вече видяхме, не допущал Дионис да дойде в страната. Той го подгонил с остена си и Дионис побягнал, хвърлил се в морето и се скрил в утробата на една от богините на морето — морската нимфа Тетида. Ние вече споменахме за преждевременното му раждане, когато Зевс го прибрал в себе си и го родил отново, както направила фактически и Тетида. Според трета легенда Дионис бил разкъсан на части от титаните — божествата, които владеели небето преди Зевс и които се намирали под властта на Кронос и Реа, бащата и майката на Зевс. По времето на Плутарх още съществувал в Делфи гробът на Дионис с надпис върху него. Жриците на Дионис в Делфи — тиадите, възстановили и съживили разкъсаното тяло на божеството.
Има ли нещо подобно в мимовете, разигравани от кукерите. В някои места главната роля на Дионис се поема от лице, наричано цар, а в други места това е един от кукерите. Но независимо как се нарича главното действащо лице, което фактически замества Дионис, при разни случаи то бива убито и се явява отново. Всред българското население в Малкотърновско и в областта на Виза това е кукерът, а всред гръцкото население във Василико и с. Кости това е царят. При това, докато в първите случаи, както видяхме, убиват кукера с прах, хвърлен с пръчка, с пушка или с пищов, в последните го хващат и го хвърлят в реката или морето. Най-интересен е случаят в с. Ятрос всред българското население. Тук царят е деспот, старецът е кукер, а бабата кукери-
183
ца. Кукерът, облечен в овча дреха, украсена с кози кожи — небридата, носи помета (тирса) на царя, а кукерицата е забрадена. Попът ги венчава. В дружината участват предрешени мъже, четирима сеймени и четири моми. Освен това има един джандарм, който пази с пушка царя. След преораването, което се извършва от кукера, него го убиват с пушка. Кукерицата го оплаква. Тогава изведнъж кукерът оживява, хваща някого и кукерицата разиграва един нов мим, като представя, че ражда хванатия, който се измъква изпод полата ѝ. Целият мим със смъртта на кукера е нагоден така, че тъкмо когато човек се колебае дали наистина тук се срещаме с остатъци от празниците на Дионис в Тракия, попадаме на някой детайл като този с повторното раждане на убития, който не може да бъде взет от другаде, а само от култа на Дионис.
Понеже умрелият трябва да възкръсне, да оживее, да се появи отново, този, който го възкресява, е станал постепенно лекар, който има своя „болица” и тя го придружава.
Интересно е, че наименованията на участниците в мимовете се менят, никъде не са еднакви и навсякъде са взети от живота, от времето, когато са записани обредите, докато цялата религиозна практика не е претърпяла дълбоки промени с хилядолетия. Пренасянето на един мим от едно лице върху друго често пъти усложнява разбирането на първообразите им, на древните мимове в чест на Дионис.