Българската държава и османската експанзия 1369-1422

Иван Тютюнджиев, Пламен Павлов

 

Първа глава. ПЪРВИ ТЕРИТОРИАЛНИ ЗАГУБИ И ОПИТИ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ (1369-1377 г.)  (Ив. Тютюнджиев)

    1. Проблеми на периодизацията  5

    2. От независимост към неравноправен съюз  6

    3. От неравноправен съюз към васален съюз  13

 

Втора глава. ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ТЪРНОВСКОТО ЦАРСТВО. КРАЯТ НА ИВАН ШИШМАН И ИВАН СРАЦИМИР

    1. Краят на Търновска България  (Ив. Тютюнджиев)  16

    2. Иван Срацимир и съдбата на Видин  (Пл. Павлов)  24

 

Трета глава. “ИЗВЕСТНИЯТ КОНСТАНТИН, ПРОСЛАВЕН ИМПЕРАТОР НА БЪЛГАРИЯ”

    1. Сведения за българския държавен живот през първите две десетилетия на XV в.  (Пл. Павлов) 26

    2. Кръстоносният поход от 1396 г. и съдбата на Видинското царство  (Ив. Тютюнджиев) 29

    3. Фружин и събитията в България през първата половина на XV в.  (Пл. Павлов) 36

 

 

            ПЪРВА ГЛАВА. ПЪРВИ ТЕРИТОРИАЛНИ ЗАГУБИ И ОПИТИ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ /1369-1377 г./

 

1. Проблеми на периодизацията

 

В съществуващата литература като много съществен изпъква въпросът за етапите на османското завоевание в България. К. Иречек без да обособява подобни, визира следните по-важни възлови периоди:

 

1. 1355-1371 г. /"Първи битки на южните славяни с турците”/; 2. 1371-1388 г.; 3. 1388-396 г. Според П. Ников първият етап на завоеванието е този на опустошителните османски набези в българските земи, т.е. 1. 1329-1354 г.; 2. 1354-1371 г. /от завладяването на Галиполи до Черноменската битка/; 3. 1271-1388 г. /от последната до похода на Али паша в Североизточна България/; 4. 1388-1389 г. /До битката на Косово поле, включително/; 5. 1389-1396 г. /завоюването на трите български държавици/. По-конкретно, завладяването на българската държавна територия П. Ников отнася към времето от 1364 г. /падането на Пловдив и Боруй/ до 1396 г./ превземането на Видин/. Ив. Дуйчев в едно свое изследване обосновава етапа 1371-389 г. /”От Черномен до Косово поле”/ като решаващ за османската експанзия на Балканите и спрямо България. В. Гюзелев отбелязва етапите: 1. 1364-1371 г. 2. 1371-1389 г. /”От Черномен до Косово поле”/; 3. 1389-1396 г. В нарочни изследвания, както и в авторски части в академичната многотомна “История на България”, Д. Ангелов обособява следните етапи: 1. 1352-1355 г. /от установяването на османците на Балканите до сключването на българо - византийския договор от с.г./ 2. 1355-1371 г. /до Черноменската битка/; 3. 1371-1380 г.; 4. 1382-1396 г. /от превземането на София до това на Видин/.

 

Видни са съществуващите разминавания не само по въпроса за етапите /които са все пак условни/, но и в избора на ръководния принцип, според който те са обособени. Налице е една методологическа слабост - възловите моменти, очертаващи съответните етапи, са свързани само в отделни случаи със събития, в които България е пряк обект на агресия. Възприетият от нас критерий почива на методологического изискване в основата на завоюването на България да се поставят не събития в общобалкански план, а конкретното положение, степента на подчиненост и географията на усвояването на българската държавна територия от османците. Така възприетият критерий изисква да се проследят първото завладяване на българските земи, воденето на двустранни преговори и военните сблъсъци, поемането на васална зависимост, унищожаването на българската държавност. Предложената схема не изключва българската държава от контекста на събитията с общобалканска значимост /битката при Черномен, тази на Косово поле и т.н./, но в случая като критерий за периодизация поставяме развоя на османо-българските отношения, който води до постепенното обезсилване и ликвидиране на българската държавност. С оглед на поставената тук задача няма да се спираме върху историята на ранните турски набези в българските земи /до 1370 г./.

 

5

 

 

Те са сравнително добре представени в трудовете на П. Ников, С. Табаков, В. Киселков, Д. Ангелов, Л. Йончев, Й. Андреев и др. Най-значимите турски акции срещу българските земи са свързани с личността на айдънския /измирския/ владетел Умур паша. На неговите действия като византийски съюзник спират вниманието си П. Льомерл, П. Диакону, Е. Жуков и др. Обект на специален интерес е съпротивата на Момчил, български самостоятелен владетел в Родопите през четиридесетте години на XIV век. Най-синтезиранотя е изследвана в едноименната монография на В. Гюзелев.

 

В борбата срещу ранните турски нашествия падат първите жертви от търновското царско семейство - синовете на цар Иван Александър, Иван Асен и Михаил Асен /1355 г./. На тези събития обръщат внимание още К. Иречек, Ю. Трифонов, П. Ников, Ив. Гошев, Ив. Гълъбов. Напоследък гибелта на царските синове се разглежда по-обстойно в контекста на нови извороведски проучвания, дело на Кр. Станчев, Й. Андреев, Ив. Тютюнджиев.

 

Без съмнение спорадичните турски набези в българските земи със своя разрушителен характер, избиване на местно население, отвличания в робство на големи човешки маси и т.н. са водели до сериозни сътресения в стопанския живот, психологическата устойчивост и отбранителните сили на българите. Въпреки посочените негативни последици ролята на тези нашествия не бива да се надценява. Кратковременни и ограничени по обхват, ранните турски нашествия не водят до трайно военно присъствие и заплаха за политическата независимост на България.

 

 

2. От независимост към неравноправен съюз

 

Като начален момент в османските завоевания на Балканите се приемат годините 1352 /завладяването на малката крепост Цимпе/ и 1354, когато е превзето важното пристанище Галиполи. След тези успехи османците предприемат отделни походи от различен мащаб и се стремят да устоят извоювания плацдарм. Постепенно техните усилия се насочват към овладяването на големи градски средища като Димотика /1365?/, Цурул и т.н. Особено важно за по-нататъшния ход на завоеванието е падането на Адрианопол /Одрин/, с което османците за пръв път стават преки, непосредствени съседи на българската държава. В историографията многократно е отбелязвано, че скоро след превземането на Одрин българската държава губи Филипопол /Пловдив/ и Боруй /Стара Загора/. С тези първи завоевателни действия започва същинската османска военнополитическа експанзия спрямо Търновското царство. Последователността на събитията личи добре както от съдържанието, така и от вътрешната логика на изворите. Според една османска анонимна хроника скоро след превземането на Одрин пълководецът Лала Шахин тръгнал срещу “Ески и Филибе” у ги завладял. Друг отряд начело с Евренос бей в същото време превзел Кипсела /Ипсала/. Така двамата османски военачалници след съответното султанско разпореждане станали погранични бегове - Лала Шахин с България, а Евренос с Византия. Малко по-късно султан Мурад I /1359-1389 г./ се върнал в столицата си Бруса. На другата пролет Лала Шахин завладял “Загра” /т.е. отново Боруй!/,

 

6

 

 

а Евренос - Гюмюрджина, скоро след което дошла вестта за напредването на сърбите / войските на деспот Углеша и крал Вълкашин/ към Одрин. По сходен начин са представени нещата и у Ашик-паша-заде, Мехмед Нешри, Идрис Битлиси, Хюсеин, в много от оспорваните, но базиращи се поне на староосманската летописна традиция материали в Сборника на Фиридун бей.

 

От анализа на сведенията в посочените извори е очевидно, че Пловдив и Боруй паднали под османска власт наскоро след Одрин и малко преди Черноменската битка. Но на въпроса кога е завзет Одрин са давани най-различни в хронологически аспект отговори. Това се дължи най-вече на неточната и объркана хронология на османските извори. Така например Ашик-паша-заде сочи годината 761 по.х. /23 септември 1359 - 11 ноември 1360 г./, Сеадеддин - 762 /11 ноември 1360 - 31 октомври 1361/, Нешри - също 762 г., хронистите, използувани отХамер - 763/31 октомври 1361 - 21 октомври 1362 г./ и т.н. Тези данни на османските извори с основание не се приемат от редица автори, тъй като противоречат както на някои други хронологически известия, така и на общия ход на събитията. Отхвърляйки някои от тези датировки, П. Ников се спира на 1363 г. Това мнение се утвърди в нашата историография. От своя страна Ал. Бурмов под влиянието на една сръбска хроника и късния дубровнишки историк Лукари предлага годината 1371 като свързва превземането на Одрин с последиците на Черноменската битка. Мнението на Ал. Бурмов обаче, макар и да решава някои несъобразности в хронологията, също не намери поддръжници и скоро бе разкритикувано.

 

В последно време с основание може да се каже, че датата на падането на Одрин вече не подлежи на дискусия. След един критичен преглед на изворите и изказаните становища И. Белдичеану - Щайнер ни насочва към най-вероятната датировка - пролетта на 1369 г. Информацията на византийските извори, особено на т.нар. кратки хроники, анализът на обстановката през 60-те - 70-те години на XIV век и някои допълнителни съображения позволяват такова предатиране. Мнението за завладяването на Одрин от османците през пролетта на 1369 г. бе дообосновано напоследък от Е. Захариаду и П. Шрайнер.

 

Немаловажно в случая е и още едно обстоятелство. Както бе доказано в ред по-нови научни проучвания, началните османски завоевания все още не са плод на една обмислена, системна политика на централната власт начело със султана, а са по-скоро резултати от военните инициативи на различни /понякога неосмански/ племенни вождове и учбегове. Във връзка с това е обяснимо завладяването на Одрин от Хаджи Илбеги /султан Мурад I установява европейската си столица тук едва около 1373 г./, както и първите действия срещу Търновското царство. От друга страна, отсъствието на пряк териториален досег между османската държава и българската до 1369 г. обяснява по приемлив начин дотогавашната политика на цар Иван Александър /1331 - 1371 г./, използуването на османска съюзна помощ във войната с Византия в 1364 г., свързаните с България политически събития в края на шестдесетте години /окупацията на Видинското царство от Унгария

 

7

 

 

през май-юни 1365 г., походът на граф Амадей Савойски срещу българските черноморски градове в 1366-1367 г., трудното преодоляване на българо-византийските противоречия през 1366-1369 г/.

 

В науката се е наложило схващането, че от 1364 г. до 1371 г. между Иван Александър и Мурад I е съществувал съюзен договор, с който българският цар признал османските придобивки в Тракия, т.е. след 1364 г. според възприетата хронология. Съществуването на подобен договор е вероятно, без разбира се той да е решавал несъществуващи все още териториални проблеми. За неговите клаузи не може да се каже нещо определено, но, както изглежда, той бил сключен по българска инициатива с оглед нуждите на българската армия откъм съюзни или наемни отряди. Още по-малко имаме основания да определяме продължителността на договора. В 1371 г. османците наистина влизат в преговори с цар Иван Шишман /1371 -1395 г./, но това съвсем не означава, че условията на договора се променят и утежняват. Самата османска инициатива в случая подсказва, че се прави опит за възстановяване на прекъснато вече съглашение.

 

Както вече бе отбелязано, непосредствено след превземането на Одрин османските войски нахлуват в българска територия и овладяват Пловдив и Боруй. В литературата се срещат разногласия кой от тези двата града / респективно и областите им/ е паднал пръв. П. Ников счита, че такъв е Боруй, докато според други автори пръв е завоюван Пловдив. Данните на османските извори ни насочват към следното развитие на събитията: Лала Шахин се отправил срещу Боруй и Пловдив и “ги завладял”, на другата година обаче “Загра” отново била превзета с бой. Последният факт необяснимо защо се подминава от изследвачите, спирали се върху тези проблеми. Категоричността на османските хронисти ни дава основание да смятаме, че става въпрос или за един първоначален набег срещу Боруй, при който градът не е бил превзет или за скорошното му отвоюване от българите. Възможно е също градът да е бил върнат в резултат на някакви преговори. Уточняването на хронологията на тези събития изисква да се съобразим с неподлежащите на съмнения сведения на византийските кратки хроники за завладяването на Одрин през пролетта на 1369 г.

 

От друга страна, византийският историк Лаоник Халкокондил сочи, че Пловдив е капитулирал. Тази негова информация се допълва от местни предания, според които градът се е предал през летните месеци след прекъсване на неговото водоснабдяване. Съпоставката на тези сведения и взаимното им допълване ни дава основание да отнесем падането на Пловдив към лятото на 1370 г. Според османския хронист Идрис Битлиси пловдивският български управител “избягал при сърбите”, най-вероятно във владенията на серския деспот Йоан Углеша. Действията на този неизвестен по име български управител говорят за известна съпричастност към проектите на Вълкашин и Углеша от страна на Търново. Като имаме предвид, че между първата кампания срещу България и превземането на “Загра” е минала една зима, то Боруй е паднал в ръцете на османците вероятно през ранната пролет на 1371 г. Според недостигналите до нас турски градски сиджили Стара Загора била овладяна с изненада и в мъгливо време.

 

8

 

 

Всички тези събития се отнасят към края на царуването на Иван Александър и началото на управлението на Иван Шишман. Като основен домашен извор за промяната на българския трон се използуват сведенията на Българската анонимна хроника от XV век. Почти всички автори възприемат и се влияят от четенето на П. Ников и превода на Ив. Дуйчев:

 

“Аморат отново се вдигна да отиде или против българите, или против Углеша. Когато Углеша и крал Вълкашин узнаха това, събра се множество сръбска войска, а също и от Далмация и от Требине. Защото Углеша и брат му, крал Вълкашин, слязоха чак до града Сяр. Тогава дойдоха и множество турци заедно с Аморат, разрази се голям бой и настана страшно кръвопролитие на река Марица. Турците зовяха силно и тъй като сърбите се обърнаха на бяг, те убиха при река Марица Углеша и крал Вълкашин. Двамата загинаха в 6879 /1371 г./ на 26 ден от месец септември. Турците взеха множество пленници и преведоха през Галиполи.

 

Преди това сражение прочее умря търновския цар Александър в 6870 /1362/, на 17 ден от месец февруари. На престола се възкачи цар Шишман, син на Александър. Аморат изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше, даде сестра си, царицата госпожа Тамара.”

 

Този превод, направен от Ив. Дуйчев въз основа изданието на хрониката от Й. Богдан, се смята за общоприет. Поради неговата изключителна важност с оглед изясняването на разглежданите събития ние ще представим съответния текст от Киевския сборник в превод на съвременен български език.

 

Аморат отново се вдигна да отиде

или против българите, или против

Углеша. Тези неща когато чу Углеш

и крал Вълкашин, събра се множество

от сръбски войски. И от Далмация

и Тръвес слязоха до Сяр, града

на Углеш и неговия брат крал

Вълкашин. Тогава дойдоха и множество

турци заедно с Амората, разрази

се голям бой и настана страшно

кръвопролитие на река Марица.

Турците, крещейки силно, и тъй като

сърбите се обърнаха на бяг, те

убиха при река Марица Углеша и

краля Вълкашина. Двамата загинах

 заедно в 6879, месец септември,

26 ден. Турците взеха множество

пленници и ги заведоха на Галиполи.

Преди това сражение прочее, умря

търновският цар Александър в 6870,

месец февруари, 17 ден. И се качи

 

9

 

 

на престола цар Шишман, син на

Александра. Аморат изпрати при него

да му даде своята сестра за него

и той не пожела да даде своята

сестра Кера Тамара царица.

/Украинска Академия на науките, № 1061, лист 442 а/

 

Веднага правят впечатление две важни несъотвествия в превода на Ив. Дуйчев, които от своя страна подвеждат авторите, разглеждащи този период, и ги водят до погрешни заключения. Така например Е.П. Наумов въз основа на текста “... Защото Углеша и брат му крал Вълкашин слязоха чак до град Сяр... “ счита, че авторът е бил твърде отдалечен от описваните събития, защото е известно положението на Сяр като столица на деспот Иван Углеша. Напротив, точният превод утвърждава стойността на този исторически извор, показвайки Сяр като изходна база на похода, както е в действителност. Това ни дава основание да твърдим, че и следващата летописна част е исторически достоверна. Неточността на превода на Ив. Дуйчев относно съдбата на Кера Тамара в този момент, съпоставен с известията на Халкокондил, Бориловия Синодик и българския народен епос, са накарали някои автори да приемат, че с този брак /поставян от тях в началото на 1371 г./ България става васална на турците. Друга група учени отнасят сведението на Българската хроника към по-късна дата, но считат, че по същество то се свързва с поетите от Иван Шишман васални задължения /П. Ников, Ив. Божилов и др./.

 

Забравено или невъзприето остава становището на Г. Баласчев, че бракът на Кера Тамара с Мурад е съпроводен не от васален статут, а от политически съюз.

 

Фактът, че инициативата изхожда от Мурад I и още повече категоричният отказ на новия български цар показват недвусмислено, че тук не може да става дума за васалитет. В бележката ясно е даден редът на събитията: 1. смъртта на цар Иван Александър; 2. заемането на престола от Иван Шишман; 3. едва след това - посланичеството на Мурад I до българския владетел. Описаните три събития се поставят не само в ясна връзка помежду си, но хронологически пред Черноменската битка /”... Преди това сражение прочее... “ - отбелязва летописецът и изрежда трите значими промени в българския политически живот.

 

Вече посочихме мнението на П. Ников, че между Иван Александър и Мурад I е била сключена някаква политическа договореност, която “изглежда е създавала съюзни отношения между двете страни със споразумение за взаимно териториално гарантиране и ненападение”. Тези съюзни връзки П. Ников отнася за времето от 1364 до 1371 г., т.е. от превземането на Пловдив и Боруй до смъртта на Иван Александър, след което османците оказали дипломатически натиск върху новия български цар. Настъплението срещу Търновското царство от 1370 г. обаче показва, че тези отношения са били прекъснати вече, може би със създаването на българо-византийско-влашката

 

10

 

 

православна коалиция през 1369 г. В литературата се счита, че този временен политически съюз е бил отправен единствено против Унгария. Но като се има предвид, че основната заплаха е от страна на османците, оправдано е да считаме, че той е имал и антиосманска насоченост. В този смисъл може да се обяснят действията на византийския император Йоан V Палеолог в подкрепа на Иван Александър срещу маджарите, които предполагат аналогични ангажименти на българския владетел в подкрепа на Византия срещу растящата /особено след превземането на Одрин/ османска угроза. Друг е въпросът за характера, размера и реализацията на предполагаемите български задължения предвид личността и държавно - политическите качества на цар Иван Александър.

 

Казаното дотук ни навежда на мисълта, че непосредствено след 17 февруари 1371 г. /смъртта на Иван Александър/ османска дипломатическа мисия е посетила Търново с предложение за подновяване на съюза и скрепяването му с династичен брак. Възможно е в знак на добра водя Боруй да е бил върнат на Търновското царство. Отхвърленото предложение за брак между Мурад I и Кера Тамара подсказва, че такъв договор не е бил сключен. Тогава би било обяснимо повторното превземане на Боруй като ответна реакция на засегнатата османска страна.

 

Според свидетелството на Българската анонимна хроника през 1371 г. Мурад I се готвел за война “или против българите, или против Углеша”. Осведомеността на българския летописец относно първоначалните планове на султана не подлежи на съмнение. Горният негов израз е още едно доказателство, че проектираният българо-османски съюз не се е осъществил. Що се отнася до евентуалното участие на български отряди на страната на Углеша и Вълкашин /по-точно войскови контингенти на Търновското царство, а не от населените предимно с българи земи на тези двама сръбски феодали/, както неведнъж е отбелязвано, то остава под въпрос. Позицията на цар Иван Шишман е изчаквателна и се предопределя от близостта на Търновска България до центъра на събитията, чието неблагоприятно развитие би могло да има тежки политически последици с оглед извоюваните вече османски позиции в Тракия. Съдбата на предприетия от деспот Углеша и крал Вълкашин поход е известна на 26 септември 1371 г. в едно неочаквано нощно сражение армията им била разгромена, а двамата владетели загинали.

 

Новият прочит на текста на българската летопис не влиза в противоречие с установения като факт династичен брак, който много автори с основание отнасят към времето след Черноменската битка. Според Лаоник Халкокондил след битката при Марица Мурад I нападнал България. Именно тогава Иван Шишман изпратил посланици при султана и бил осъществен бракът с Кера Тамара като гаранция за мира. От своя страна Бориловият Синодик представя сродяването между двата двора като необходимо “за освобождаването на българския род”. Както от известието на Халкокондил, така и от контекста на славословието към Кера Тамара в Бориловия Синодик е явно, че бракът бил осъществен по инициатива на българския цар. Това още

 

11

 

 

веднъж ни убеждава, че Българската анонимна хроника от XV в. представя началния етап на тези политически отношения. Заслужава да отбележим патриотичната позиция на неизвестния автор, който без да се спира на самия брак /той е бил общоизвестен/, изтъква първоначалния отказ на българския владетел.

 

За съжаление не разполагаме с точна информация за времето и последиците на този османски поход в България. Известно е, че след Черноменската битка османците опустошили владенията на Углеша и дори околностите на Солун. Византийският историк Лаоник Халкокондил предава събитията в обобщен вид — заедно с казаното за брака между Мурад I и Кера Тамара той съобщава, че българският цар бил принуден да се оттегли в придунавските области, т.е. в земите на север от Стара планина. Отглас от тези събития срещаме и в едно писмо на папа Григорий XI /1370-1378 г./ до епископа на Гран в Унгария от 1373 г. Тук се казва, че

 

“безбожните неверници, наречени турци /.../ от немного време насам и особено от двадесет месеца нападнаха с постоянна враждебност, завладяха и свирепо разориха обширни области на империите Романия /Византия, б.а./ и България и на кралството Рашка /Сърбия, б.а./”.

 

Като се има предвид, че след Черноменската битка султан Мурад I се е завърнал в Бруса, с най-голяма вероятност походът срещу Търновското царство може да бъде отнесен към 1372-1373 г. Според османските хронисти тогава по заповед на султана Тимурташ настъпил по посока на Казълагач (Елхово) и Ямбол, а Лала Шахин — към Ихтиманско и Самоковско. След известни военни стълкновения тези области били покорени. Ще отбележим масирания отпор, който срещнали завоевателите и в двете направления. На места те били принудени да направят известни отстъпки — например на населението в Беловско била дадена частична самостоятелност /вероятно войнигански статут/ поради упоритата му съпротива. При по-късни събития се споменава за български войнигански части като обоз на султанската армия.

 

Османците се натъкнали на решително противодействие от страна на българите и пред стените на Дъбилин /Ямбол/. По думите на турските хронисти управителят на града бил “твърд” и “упорит”, а гарнизонът и жителите проявили “див патриотизъм”. Обаче лятната жега довела до развалянето на водата и хранителните припаси, което ги принудило да капитулират.

 

Тези османски успехи вероятно са заставили цар Иван Шишман да приеме отхвърленото по-рано предложение за съюзно споразумение /сигурно в една утежнена форма/. Според нас именно сега Кера Тамара била дадена за съпруга на Мурад. Династичният брак, макар и наложен от необходимостта, не е имал още характер на васална зависимост в политически план. За вероятните двустранни задължения свидетелствува и обстоятелството, че част от югозападната територия на Търновското царство, както и Ямбол с неговата област, по-късно отново са в пределите на държавата. Някои автори се съмняват във възможността османците да са връщали територии и крепости на Иван Шишман. Трябва да се отбележи обаче,

 

12

 

 

че османските интереси през този период са насочени предимно към Тракия и Беломорието. Загубили в 1366 г. важната крепост Галиполи /до есента на 1376 г./, османците не разполагат все още с необходимите възможности за трайно проникване и установяване във вътрешността на Балканския полуостров.

 

Във връзка с казаното дотук в рамките на първия етап на османското завоевание можем да откроим един първи подпериод за времето от 1370 докъм 1372-1373 г. Именно през 1373 г. папа Григорий XI призовава унгарския крал Людовик /Лайош/ към кръстоносен поход срещу турците. Този факт свидетелствува за сериозна промяна в политическата ситуация на Балканите. От своя страна, в писмо до бившия “бан на България” /унгарски управител на Видин през 1365/.

 

 

3. От неравноправен съюз към васално подчинение

 

Вторият подпериод в рамките на първия етап може да се свърже със събитията, довели до поемането на васални задължения от българския цар. През 1371-1373 г. османците наложили такъв статут на самостоятелните владетели Иван и Константин Драгаши, на крал Марко, както и на Византийската империя. Нужно е да отбележим, че въпросът с подчиняването на сръбския княз Лазар не е съвсем ясен. Това негово положение би могло да се свърже със сраженията в областта на Ихтиман, Самоков и Чумурлу. Тогава според Хюсеин турците разбили неговите войски, които се опитали да преградят пътя им по посока на Сърбия. Едно известие на Хюсеин обаче подсказва, че княз Лазар е станал османски васал почти едновременно с цар Иван Шишман, въпреки че впоследствие той е сред най-активните противници на османското проникване.

 

Установяването на времето, в което Търновска България попада под васална зависимост може да се установи съобразно общия ход на събитията. През 1373 г. Мурад I предприема поход в Мала Азия срещу разбунтувалите се селджушки емирати, в които участвува византийският император Йоан V Палеолог в качеството си на турски васал. Иван Шишман обаче не е включен в тази кампания, както би трябвало да бъде, ако и той е бил вече такъв. През втората половина на същата година султанът заедно с Йоан V Палеолог е пряко ангажиран с потушаването на бунта на своя син Савджи, подкрепян от узурпатора на византийския трон Андроник IV. За периода до есента на 1376 г. изворите не дават информация за османска активност спрямо Бьлгария. Това сигурно се дължи на намесата на Мурад във византийските междуособици, както и на дейността му по укрепването на завоюваните позиции. Изглежда към това време местните турски сили са били ангажирани с овладяването на Родопите. Както личи от по-късни предания, византийската власт не проявила никаква инициатива — борбата с нашествениците била оставена изцяло на местното българско население.

 

През есента на 1376 г. политическата ситуация на Балканите се променя съществено. Византийският император Андроник IV Палеолог връща на османските турци важната крепост Галиполи заради помощта, оказана му от

 

13

 

 

Мурад I в борбата на престола. Повторното овладяване на Галиполи осигурява възможности за прехвърляне на крупни османски сили от Мала Азия и за масирано настъпление срещу балканските държави. Именно за времето след есента на 1376 г. някои османски хронисти говорят категорично за поставянето на Търновското царство във васална зависимост. Тези сведения поради една или друга причина са останали неизползувани за българската история. Така например Идрис Битлиси отбелязва :

 

“В 777 г. /2 юни 1375 - 20 май 1376 г./ Мурад напуснал своята резиденция Бруса и се отправил на “свещена война” срещу страната на Никопол и Силистра /Търновското царство, от което били образувани Никополският и Силистренският санджак, б.а./, която била владяна от неверника Шишман, който не изпълнявал задълженията си към султана”.

 

По същия повод Сеадеддин съобщава:

 

“Между невернишките владетели тогава най-могъщ бил Шишман, който управлявал Никопол и Силистра. В 778 г. /21 май 1376 - 9 май 1377 г./ Мурад преминал от Бруса в Галиполи, за да овладее невернишката страна. Шишман като узнал, отишъл в двора на султана и поискал милост.”

 

От своя страна Хюсеин твърди, че

 

„през 779 г. /10 май 1377 - 30 април 1378 г./ султан Гази пак заповядал да се тръгне от Бруса на поход. Султан Гази преминал Гелиболския проток с намерението да покори страната на един от видните невернишки царе, гнусният неверник Сусманос, владетел на Никопол и Силистра. Споменатият Сусманос като чул, че султанът ще дойде срещу него, събрал на едно място неверниците на държавата си и след като се съвещавали, всички се съгласили да дадат джизие, както направил Лазоглу /сръбският княз Лазар/, и изпратили предварително хараджа за три години. Било направено изложение за подчинението им с условие /Шишман/ да се намира в услуга, да бъде готов и да участвува с цялата си войска във всеки поход. Като приел условията, била му оставена властта и страната и му била дадена в ръцете султанска грамота.”

 

Мехмед Бин Мехмед отбелязва следното:

 

“През пролетта на 778 г. /21 май 1376 - 9 май 1377 г./ турците навлезли в Румелия, за да завладеят вилаетите Силистра и Никопол. Царят на тази земя Шишман, за да се спаси се принудил да плаща харадж и джизие, и такса за внос в страната на сол.”

 

Към това време се отнася посоченото вече сведение на този хронист, че в рекрутирането на султанската армия участвувало българско войниганско население.

 

Въпросният поход не е идентичен с похода на Али паша от 1388 г. — цитираните автори разказват за него отделно и с подробности. Въпреки някои различия несъмнено всички те говорят за едно и също — за поход, насочен пряко срещу България, изходна точка на който е Галиполи. В такъв случай събитието може да се отнесе само за времето след повторното овладяване на този град през есента на 1376 г. Според нас е малко вероятно походът срещу България да се е състоял през пролетта на 1377 г., както твърди Мехмед Бин Мехмед, тъй като тогава Мурад I е ангажиран с военни действия в Мала Азия, в които заедно с него участвува и Андроник IV Палеолог. Това е и долната граница за определяне на агресията против Търновското царство. Присъствието на Иван Шишман в София в края на септември 1378 г.

 

14

 

 

подсказва опасенията на българския владетел от турско настъпление по посока на тази стратегически важна крепост и разкъсване на териториалната връзка със Сърбия. Логично е да се допусне, че това посещение на царя в един застрашен район и предприетите под негово ръководство мерки за усилването на отбраната предшествуват или са следствие от интересуващия ни поход и променения чрез него статут на българската държава. По-прецизно времето на това събитие може да се уточни въз основа на едно неизползувано унгарско известие за сражения между унгарци и турци през есента на 1377 г. Тогава турците преминават през България, която е вече васална държава и са подкрепяни от български помощни войски начело с “Радан, княз от България” - вероятно някой от военачалниците на цар Иван Шишман. Участието на български сили в състава на турската армия говори, че васалният статут на страната е вече факт. Така поемането на васални задължения от страна на Иван Шишман към Мурад I според нас може да бъде отнесено приблизително към лятото на 1377 г. Както вече посочихме, през пролетта на същата година султанът е ангажиран с поход в Мала Азия.

 

Доколкото може да се съди от приведените текстове, България не губи нови територии, тъй като дипломатическата инициатива на цар Иван Шишман изпреварва очакваните военни действия. Изкупителната цена обаче е висока - васално положение с произтичащите от това последствия. Ако се вярва на Мехмед Бин Мехмед, налице е намеса и във финансовите дела на страната.

 

Какви могат да бъдат причините за този поход? Идрес Битлиси говори за неизпълнение на поети задължения, което в случая може да се свърже с евентуалното сближение между българи и сърби - едва ли е случайно, че княз Лазар действува почти едновременно с Иван Шишман и по същия начин приема сюзеренитета на Мурад I. Известно отношение към събитието би могла да има и българската подкрепа за Андроник IV. Макар в момента султанът да бил в добри отношения с Андроник, подобни връзки между балканските християнски владетели едва ли са се вмествали в неговите разбирания. Не е трудно да се досетим обаче, че очевидно е бил търсен някакъв повод за нападение срещу България и такъв е бил намерен. Основна цел на поредната агресия е било обезсилването на Търновското царство, чийто цар според Сеадеддин “бил най-могъщ сред невернишките владетели”. Преценката на османските хронисти за политическата роля на България и съпротивителните й сили в края на седемдесетте години косвено се потвърждава от едно по-късно и не съвсем изяснено събитие - победата на Иван Шишман в конфликта с влашкия войвода Дан през 1386 г.

 

Изложеното дотук дава основание за следната периодизация.

 

ПЪРВИЯТ ЕТАП на османското завоевание в България се отнася за времето от лятото на 1370 до лятото на 1377 г. Той може да се раздели на два подпериода: ПЪРВИ /1370 - 1373/ и ВТОРИ /1373 - лятото на 1377 г./. През първия подпериод България е независима политическа сила, която отхвърля предложения от турците съюз и династичен брак, но отбягва да се ангажира с по-активни действия в общобалкански аспект. Понесените териториални загуби логично поставят страната в лагера на турските противници, но

 

15

 

 

възприетата изчаквателна позиция я дистанцира от най-активните антиосмански сили на Балканите. Тази позиция, вече юридически оформена и утежнена, е определящата и за втория подпериод. България остава суверенна държава, но наложеният със сила от Мурад I политически курс я поставя в международна изолация и изключва активното противодействие по отношение на трайното установяване на османците в завладените земи. Тази политическа линия на Търновското царство е изгодна преди всичко за османците и техните стратегически планове. Закономерно в края на периода то става васална държава с най-типичните характеристики на този статут - липса на политическа и икономическа самостоятелност.

 

 

ВТОРА ГЛАВА. ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ТЪРНОВСКОТО ЦАРСТВО. КРАЯТ НА ИВАН ШИШМАН И ИВАН СРАЦИМИР /1377 - 1397 Г./

 

Двете десетилетия между годините 1377 и 1397 г. са решаващи за съдбата на средновековната българска държавност и могат да бъдат определени като втори етап на османското завоевание на българската държавна територия. Този етап би могъл да се раздели, от своя страна, на няколко подпериода, които фиксират съществени изменения в политическия статут и отбранителните възможности на “трите Българин” Дърново, Видин и Добруджа/ : ПЪРВИ — от 1377 до 1388 г. /завладяването на голяма част от Североизточна България/; ВТОРИ — от 1388 до 1395 г. /унищожаването на Търновското царство и смъртта на цар иван Шишман/; ТРЕТИ — от 1395 до късната есен на 1397 г. /отвеждането на турски плен на цар Иван Срацимир и вероятното поставяне на Вйдинското царство в утежнена васална зависимост/.

 

 

1. Краят на Търновска България

 

Поетите през лятото на 1377 г. васални задължения към османците поставят търновския цар Иван Шишман в изключително неблагоприятно положение. Отслабената и разединена българска държава е вече без сериозни възможности за дипломатическа активност и е застрашена от османски нахлувания и откъсване на нови земи по повод и без повод. Въпреки всичко територията на Търновското царство е все още немалка. Даже и в 1385 г., след активните турски действия, на които ще се спрем по-нататък, южната българска граница минавала нейде по Средна гора. Както свидетелствува немският рицар и пътешественик Петер Шпарнау, столицата Търново впечатлявала със своята укрепеност дори западноевропейците. Доколкото може да се съди от лаконичните данни на един тогавашен марокански пътешественик, както и от един дипломатически формуляр от владетелската канцелария на тогавашния египетски султан, “владетелят на българите” дори и през осемдесетте години на XIV век продължавал да се ползува със завидна известност и международен авторитет. Неговият герб бил известен далеч извън пределите на Балканите, а военната му мощ била

 

16

 

 

оценявана достатъчно високо.

 

Неизчерпаните все още съпротивителни сили на Търновското царство е отговаряли на глобалните османски интереси, поради което Мурад I и окръжаващата го военна върхушка чертаели нови планове за агресия. Османските хронисти не скриват, че султанските войски без определен повод на няколко пъти се опитвали да превземат София и прилежащата й област. Хюсеин отбелязва, че по време на тези нападения

 

“неверникът, който я управлявал/ .../, поискал помощ от сърбите и нито за минута не изоставял охраната и отбраната на крепостта...

 

Подробностите около завладяването на София са известни. Под въпрос обаче остава годината, в която е изгубен този изключително важен в стопанско и военностратегическо отношение български областен център. В българската научна литература доминира становището, че София е превзета в 1382 г., макар още Д. Ихчиев да отнася това събитие към 1386 г. Последната датировка се поддържа и от съвременните османисти И. Данишменд и А. Дечей. От своя страна, Фр. Бабингер, един от най-добрите познавачи на османската експанзия, смята, че София е била превзета най-вероятно в 1385 г. Мнението на Бабингер се споделя от Г. Остроговски, В. Гюзелев и редица други специалисти по византийска и балканска история. По наше мнение именно 1385 г. е най-приемливата от гледна точка на хода на османската експанзия. Към аргументацията на това схващане бихме добавили и сведението в преписа на “Завета на св. Иван Рилски” /датирана преписка от 12 февруари 6893 = 1385 г./. Тук се казва, че “... поради големия страх, който владееше тогава от нечестивите агарянски чеда ...” се наложило спешно да се препише и укрие тази манастирска светиня. Към подобен извод ни насочва и изложението на турския хронист Идрис Битлиси. Трябва да отбележим изрично, че според някои османски извори софийският управител /”бан Янука”/ бил върнат отново в превзетия град като османски васал, но с присъствието на силен турски гарнизон.

 

Интерес буди отсъствието на българския цар Иван Шишман в битката при Коня /в Мала Азия/ през 1386 г., където участвували всички балкански християнски васали. Сред тях не е посочен също и добруджанският владетел Иванко - намиращ се от своя страна под сюзеренитета на търновския цар. Подробният разказ на Мехмед Нешри изключва възможността имената им да са изпуснати. Същият хронист не съобщава и за наказателни действия на Мурад I срещу Търновска България и феодалното владение в Добруджа, каквито неминуемо би имало, ако техните господари съзнателно са се отклонили от поетите задължения. Всичко това ни кара да предполагаме, че неявяването на Иван Шишман и Иванко е във връзка с българо-влашкия конфликт, който се е разразил изглежда по това време.

 

Недълго след превземането на София османците превзели Ниш /1386 г./ , а по-късно и Пирот с оглед стратегията си за вбиване на клин между България и Сърбия. Реакцията на княз Лазар намерила израз в организирането и провеждането на успешната кампания при Плочник в 1387 г., където сърбо-босненските войски разбили тези на османския пълководец Лала Шахин.

 

17

 

 

При конкретното развитие на събитията тази решителна победа оказала силно въздействие върху Иван Шишман и Иванко — според османските хронисти двамата васали отказали да участвуват в наказателния поход срещу Сърбия.

 

Във връзка с тези събития Мехмед Нешри, макар и не съвсем точно, отбелязва династичния брак /респективно - политическия съюз/ между българския и сръбския двор. Сръбските хроники, от своя страна, без да уточняват годината споменават, че Иван Шишман се оженил за една от дъщерите на княз Лазар. А Идрис Битлиси изрично твърди, че в християнската коалиция важна роля играел именно Иван Шишман, който не само отказал да се подчини на турците, но спомогнал за победата на християнските войски при Плочник.

 

Отказът на Иван Шишман е представен от Хюсеин като “нахален и упрям”, макар първоначално българският цар да давал уклончиви отговори. Ето защо Мурад I /"султан Гази”/ “бил учуден от бунтарството и вероломството на споменатия, когатотой в нарушение на договора наистина не пристигнал с войската си...” По думите на Мустафа Али

 

“султан Мурад организирал голям поход срещу сърбите, в който взели участие Али паша и синът му Баязид. Войската се събрала в Одрин. В нея отказал да вземе участие невернишкият цар и султански трибутар Шишман.”

 

Мехмед Нешри твърди, че при неявяването на Иван Шишман и Иванко “Повелителят рекъл:

 

“Нека веднъж оправим тази работа/ т.е. наказателната акция срещу княз Лазар, б.а./, пък после тяхната е лесна.”

 

Тенденциозността на този автор е очевидна — поради опасността от север-североизток султанът бил принуден да отложи противосръбския поход и да се заеме с двамата български господари. Срещу Иван Шишман и Иванко била изпратена тридесетхилядната армия на великия везир Али паша.

 

Този поход е предаден много обстойно от османските хронисти. Прави впечатление, че Мурад не бил уверен още във възможността да се завладее България. Това се вижда от разказа на Нешри:

 

“Руши, пали и граби земята Сосманова - заповядал султанът на Али паша, а ако намериш леснина и крепостта му обсади. Но дойдат ли /някои, б.а./ при тебе сами, тях не брой за врагове наравно с другите.”

 

Заключителната част показва една съществена страна от стратегията на завоевателя — опустошаването на противниковата територия и внасянето на разкол в редиците на феодалната аристокрация.

 

Някои изворови податки подсказват, че именно сега Ямболската област /или оставащата у българите нейна част/ е завладяна отново. Изненадан от похода, както сочи Хюсеин, Иван Шишман се опитал да предприеме дипломатическа инициатива при Айтос посредством управителя на Овеч / Провадия/ и вероятно близък негов сродник Асен /"неверникът Хюсеин”/. Неуспехът обаче бил явен — още преди приемането на някакво споразумение Яхши бег, изпратен от Али паша в Овеч с малък отряд, с измама овладял тази важна крепост. След като утвърдил османската власт в Овеч, Али паша още на следващия ден настъпил към Венчан, чийто гарнизон се предал.

 

“След още един ден пашата влязъл в Мадара и Шумнъ /Шумен, б.а./ и укрепил кулите им.”

 

18

 

 

— добавя Мехмед Нешри. Превземането на Шумен, един от големите градове на Шишманова България, било значим успех за османското проникване. По това време, както личи от разказа на Нешри, “неверниците от Венчан” се отметнали, поради което Али паша наново завладял и този път разрушил крепостта, а населението й било изклано или поробено. Съпротива оказали също крепостите Кос Ова /Кьосевци, Търговищко/, Зищ Ова /Свищов/ и др. В ред случаи обаче местните феодали проявявали склонност към съглашателство с неприятеля. Характерен в това отношение е примерът с Варна, чиито “първенци се разбрали и сговорили да хванат своя господар (Иванко, б.а.), а крепостта да предадат на пашата.” Макар опитът да не е успял /изглежда Иванко навреме разкрил заговора/, той е показателен за пораженческите, граничещи с ренегатство настроения сред част от българското болярство. Неясна в тези събития е съдбата на Търново — според Идрис Битлиси, Мехмед Нешри, Хюсеин и др. Али паша завладял тази крепост или пък му “били донесени ключовете й” /срв. израза на Нешри/. Някои автори приемат, че Търново наистина било превзето. Известни моменти в разказа на Нешри обаче ни карат да мислим, че характерът на това “завладяване” е по-друг. Като разказва за подчиняването не само на Търново, но и на Черноз /Червен/, Юрук Ова /агломерацията Русе - Гюргево/, Нюкесри /Новград, Русенско/, Киришдавиче /вероятно Разград/ и Никболъ /Никопол, “най-здравата крепост на Сосман”, поела вече столични функции/ османският хронист не говори за настаняване на гарнизони, за предприети укрепителни работи и пр. Вече видяхме, че при Мадара и Шумен такава дейност била извършена, защото те наистина били завладени. Последвалите преговори край Ямбол също показват, че земите, образували Силистренския санджак, сега били включени в територията на Османската империя, докато тези на бъдещия Никополски санджак останали във владение на Иван Шишман. Изворите за периода 1388-1395 г. сочат като административен център на Търновското царство дунавския град Никопол, избран предвид по-изгодното му географско положение. Малката българска крепост Холъвник на левия дунавски бряг /при дн.Турну Мъгуреле/ позволявала на Иван Шишман да контролира един от най-важните речни бродове, който би осигурил бързото прехвърляне на България на влашки или унгарски войски. Както изглежда, по това време вече българският владетел се стремял към постигане на съюз с тези две незасегнати от османската експанзия християнски държави.

 

Самите преговори при Ямбол са характерни за политическото поведение на цар Иван Шишман. Принуден да предаде Дръстър /Силистра/ по искане на Мурад, впоследствие той се отмята. Иван Шишман съзнавал ясно, че загубата на тази важна крепост ще го изолира от неговия васал и съюзник Иванко. По-късно обаче, може би на следващата 1389 г., Али паша със сила овладял този град, докато Тарака /Тутракан/ бил предаден от местните феодали. Във връзка с тези събития османците вероятно поставили под свой контрол проходите не само в Източна, но и в Централна Стара планина.

 

Резюмирайки накратко развитието на събитията от края на седемдесетте години до 1388 г., трябва да подчертаем прогресиращото отслабване на

 

19

 

 

Търновското царство. Наложеният васален статут, характерната за османската власт политика за неспазване на договорите, както и непоследователният курс на цар Иван Шишман довели до изгубването на инициативата и възможностите за активно противодействие. Доколкото личи от изворите, единствено при отбраната на Софийската област българската централна власт организирала един по-системен въоръжен отпор. Това е дало отражение и върху българския народен епос, в който съпротивата на Иван Шишман и даже неговата смърт се свързват най-вече с тези места, от Самоковско до Врачанско.

 

Следващият подетап според нас обхваща времето от 1388 до лятото на 1395 г., когато окончателно са завладени земите на Шишманова България. Завладяването на Търново в 1393 г., макар и изключително важно с оглед съдбата на българската държавност, не може да служи за горна граница на този подетап, тъй като е един момент от хода на завоеванието. При това българският самодържец вече резидирал в Никопол.

 

Битката на Косово поле /15 юни 1389 г./ е сред най-значимите успехи в налагането на османската хегемония на Балканите. Прави впечатление, че въпреки тежките условия на договора от 1388 г. цар Иван Шишман отново не участвува в похода като султански васал. Изглежда и в този момент българският владетел се опитвал да лавира, надявайки се на благоприятно развитие на нещата и извличане на политически изгоди. И все пак той не се решил да се ангажира с подкрепа на антиосманския лагер. Наистина някои османски хронисти и унгарски извори споменават българи — съюзници на княз Лазар. Според нас, ако някой от българските владетели е изпращал някаква съюзна помощ, това би могъл да бъде по-скоро Иван Срацимир, отколкото Иван Шишман. В подкрепа ще посочим следните съображения: с похода в 1388 г. Иван Шишман бил чувствително обезсилен, докато Видинското царство останало незасегнато; както Иван Шишман, така и Иван Срацимир бил в родствени връзки със сърбо-босненците като тъст на крал Твърдко. Освен това унгарските извори сочат като участници в битката наред със сърби и босненци и “северните българи”. Това определение подхожда повече на поданиците на Иван Срацимир от гледна точка на Унгария. Най-показателен обаче е фактът, че след Косовската битка срещу Видин и Влашко бил предприет наказателен поход. За него свидетелствуват някои извори. Османските хронисти разказват, че след битката на Косово поле Тимургаш завладял Кратово, Иджит паша опустошил Босна, а Фируз бей — Видин и Влахия. Изглежда в отговор на това нахлуване влашкият воевода Мирчо Стари предприел действия южно от Дунав, при което временно окупирал Дръстър.

 

Разоренията на Северна България в 1388 г. довели до бедствено положение за широки слоеве от населението и емигриране във Влашко и Молдова. Според хрониката на протопоп Василе от Брашов

 

“в лето 6900 /1391-1392 г./ дойдоха българите в това място, което се нарича Болгарсеск”,

 

защото тогава в България имало голям глад. Към същото време се отнася основаването на манастира “Св. Агапий” при Нямц от забягналите български

 

20

 

 

монаси Софроний, Пимен и Силуан, както и на някои други манастири.

 

Превръщането на Влашко в съседна на османците държава обективно създавало предпоставки за съюз с българските владетели. По всяка вероятност обаче влашкият воевода преследвал преди всичко собствените си интереси, което създавало пречки за организирането на съвместни антиосмански действия. В изворите няма информация за такива и това едва ли е случайно. Мирчо Стари обаче продължил набезите си на юг от Дунав — в 1393 г. влашките войски нападнали турците през Дръстьр.

 

Действията на Мирчо Стари изглежда са накарали Баязид да стабилизира все още неукрепналата османска власт в Северна България и да предотврати един евентуален съюз между Влашко и Търновското царство. През лятото на 1393 г. султанската армия, както личи от разказа на Григорий Цамблак, неочаквано се появила пред стените на Търново. След тежка обсада на 17 юли 1393 г. градът капитулирал и бил включен в пределите на османската държава. При разглеждането на това събитие особен интерес представлява сведението на една византийска кратка хроника, което не е използувано в тази насока. В нея се казва, че “в 6901 /1393 г./ Илдъръм Баязид превзел Търново и Загора”, където намерил “мощите на св. Иларион Мъгленски Чудотворец". Те били предадени на "Константин от Осиглово", който ги изпратил като дар на манастира "Св. Йоан Сарандапорски”. Анализирайки този текст, П. Шрайнер доказа, че мощите на светеца били дадени на лоялния турски васал Константин Драгаш, владетел на Велбъжд /Кюстендил/ и част от българските земи в Северна Македония. От досегашните изследвания се знае, че през 1394 г. “богоспасният град Търнов” се разделил с мощите на Св. Петка, Св. Филотея и Теофано. Както се вижда обаче, още със самото завоюване на града е започнало разпиляването на системно изграждания от първите Асеневци търновски сакрален пантеон. По този начин завоевателят се стремял да принизи ролята на Търново като водещ духовен център в съзнанието на българите. За същото говори, макар и в общ план, и едно неизползувано по този въпрос известие в Бранковичевия летопис.

 

Мястото и ролята на Търново добре личат и от влашката хроника на Михаил Мокса: “След това Мурад с турците се вдигна и завладя Търнов с цялата българска земя”. Интересна е гледната точка на неизвестния български автор, използуван от Мокса, за когото гибелта на българската държава се свързва с края на Търново. Същото се наблюдава и в руските летописи.

 

В 1394 г. старата българска столица вече имала османска администрация. Нейните действия били насочени към окончателното ликвидиране на Търново като водещ български и православно-славянски център: бил унищожен цветът на търновското гражданство, част от населението било преселено, започнал процесът на единичните и масовите помюсюлманчвания, патриарх Евтимий бил заточен. Това бележи края както на самостоятелната българска патриаршия, така и на културното и стопанско развитие на средновековно Търново като общобългарско средище.

 

21

 

 

При превземането на Търново Иван Шишман, който се намирал в Никопол, не оказал никакво противодействие. Възможно е оттук той да е правил опити за организиране на съпротива, но те са останали без практически резултат. Дори в този критичен момент съюз между Иван Шишман и Иван Срацимир не бил постигнат. Напротив, в 1394 г. видинският съцар, престолонаследникът Константин и митрополит Йоасаф посетили Търново. Тук те срещнали добър прием от страна на османската власт и се сдобили с мощите на св. Петка, св. Филотея и преп. Теофано. Въпреки крайно тежкото си положение /или, и може би, точно поради него/ Иван Шишман направил опит за осигуряването на външна помощ. Въз основа на един пасаж от биографията на Стефан Лазаревич, дело на Константин Костенечки, и насочеността на кръстоносния поход от 1396 г. се допуска, че българският владетел е влязъл във връзка с унгарския крал Сигизмунд. По този начин Иван Шишман изглежда е избрал по-малката от двете злини — предвид вековните аспирации на маджарите към български земи той предпочел да се покори на тяхната власт, отколкото на османската. Крайно стеснените граници на Шишмановото царство и неговото принизено политическо положение карат някои тогавашни автори да го считат за обикновен християнски феодал, подчинен на турците. Така например за Йохан Шилтбергер той не е нито “император” /съотвествие на “цар”/, нито поне “крал”, а просто “херцог на Средна България”. Анонимният османски хронист от 1451 г. го нарича “невернишки бег”, който плащал харадж на султана.

 

Краят на Шишманова България настъпил след битката при Ровине /17 май 1395 г./. На връщане от един поход срещу Унгария Баязид I решил да се справи с влашкия воевода Мирчо. Битката на р. Арджеш завършила без категорична победа за една от двете страни, но влашкият владетел бил принуден да се признае за османски васал и да търси подкрепата на Унгария. Оттегляйки се от Влашко, Баязид се прехвърлил на десния дунавски бряг при Никопол с изпратените му от Иван Шишман български кораби. Неучастието на Иван Шишман в битката при Ровине на р. Арджеш изглежда е предрешило съдбата му. Османският хронист Сеадеддин съобщава, че след този поход във Влашко последвало потушаването на “бунта при Никопол”. В случая това известие може да се отнесе единствено към политическото поведение на българския цар. Изглежда и при тези обстоятелства той се е отклонил от васалните си задължения, надявайки се на неуспех на Баязид срещу маджарите и власите, както и на някакво евентуално споразумение за помощ от страна на крал Сигизмунд.

 

Смъртта на Иван Шишман в повечето от старите, а и в някои нови изследвания се поставя в 1393 г. Напоследък въз основа на една турска летописна бележка от 1451 г., една византийска кратка хроника и Българската хроника от XV век се наложи 1395 г. Въпросът с точната дата на Шишмановата смърт е неясен. Съществува колебание между датите 3 юни и 29 октомври 1395 г. предвид някои сведения, че Иван Шишман умрял в затвора. Според нас съществуват повече основания да се приеме сведението на Българската хроника от XV век, сочеща датата 3 юни 1395 г.

 

22

 

 

Времето на смъртта на цар Иван Шишман може да се уточни чрез сведенията на един унгарски извор, неизползуван за тази цел досега. Според него през юли 1395 г. унгарски войски начело с Николай Гирай и Йоан Мароти превзели от османците крепостта Холъвник /Малък Никопол/, разположена на срещуположния дунавски бряг срещу Никопол. Тази малка крепост се споменава от Мехмед Нешри под името “Тонбиргоз” сред тези, които са влизали във владенията на Иван Шишман. Следователно краят на Иван Шишман трябва да се отнесе преди месец юли 1395 г. и да се постави най-вероятно към датата, посочена в Българската хроника — 3 юни 1395 г. Самият унгарски поход очевидно отразява загрижеността на унгарците от окончателната ликвидация на Търновското царство и придвижването на османците далече на север до дунавския лимес.

 

Смъртта на Иван Шишман не бива да се отъждествява с фактическия край на неговата държава. Не случайно българската хроника и турската летописна бележка от 1451 г. поставят “завладяването на българската земя” след гибелта на нейния цар. Последният документ ясно посочва, че след екзекуцията на Иван Шишман султан Баязид “завладял също Никопол и го превърнал в санджак”. Тук е визиран не конкретно град Никопол, а територията, на която той се явява столица. Отглас от съпротивителните борби на българите след Никополските събития е известният Боженишки надпис. Досега в историческата литература той е тълкуван превратно. Според П. Мутафчиев надписът се отнася наистина за времето след смъртта на Иван Шишман /1395 г./, но е поставен от покорил се на турците български болярин. Мнението на П. Мутафчиев бе оспорено от Цв. Георгиева, която го отнесе към 1378-1382 г. съобразно характера на титлите /според авторката службите/ "кефалит” и “севаст”. Според нас няма основания титлата севаст да бъде разбирана като административна служба. В този смисъл севаст Огнян е бил кефалия /областен управител/ на остатъците от Софийската област при Иван Шишман, т.е. до 3 юни 1395 г. Изразите “в това време турците воюваха” и “много зло патих” в надписа свидетелствуват за активната съпротива на севаст Огнян. Очевидно обаче, както видяхме в случаите при завладяването на Ямбол, Свищов и др. крепости, и този български болярин е трябвало да се покори с изчерпването на ограничените си възможности за отпор. Що се отнася до датировката на надписа, той би могъл да бъде изсечен след покоряването на севаст Огнян, когато той е бил един от немалкото християнски спахии-тимариоти.

 

В хода на османското завоевание е унищожено и самостоятелно феодално владение в Добруджа, признаващо върховенството на търновския цар. В съществуващите изследвания има разногласия за съдбата на тази българска територия за неин край се сочат годините 1389,1393, октомври 1396 - октомври 1397. Въпросът се нуждае от специално проучване, което не влиза в рамките на настоящото.

 

Името на Търново се споменава още веднъж във връзка с кръстоносния поход на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски през септември 1396 г. — един поход, който е пряко следствие от покоряването на Търновска България

 

23

 

 

и последната й царска резиденция Никопол от османските турци. В съчинението на Мехмед Нешри се натъкваме на информацията, че на път за Никопол срещу “унгурусите” /унгарците/ армията на султан Баязид минала през Търново. Край старата българска столица бил забелязан отряд “ризници”. Евренос бей се опитал да залови “език” от тях, но не сполучил, върнал се при султана и му казал: “С тези неверници шега не бива.”

 

Това сведение показва, че унгарският крал вероятно с помощта на български аристократи е направил опит за привличането на населението на скоро унищоженото Търновско царство. Бързото придвижване на Баязид обаче осуетило тези намерения. Нямаме основания да не вярваме на този разказ. Той не противоречи на останалите факти, при това Нешри посочва и своя информатор, който е сред видните османски военачалници в тези събития /Умур бей, синът на Тимурташ/. От другата страна, от една грамота на самия крал Сигизмунд научаваме, че този унгарски военен отряд е бил предвождан от споменатия по-горе Йоан Мароти.

 

 

2. Иван Срацимир и съдбата на Видин

 

Последният стадий на втория етап от османското завоевание е свързан пряко с участта на видинския цар Иван Срацимир. В литературата по въпроса цялостната позиция на Иван Срацимир във връзка с турското проникване остава неизяснена. За утвърдено се смята мнението на К. Иречек, че в 1388 г. видинският владетел се е признал за османски васал. В последно време Ал. Кузев отнесе събитието към по-ранно време и изказа мисълта, че Иван Срацимир в качеството си на османски васал е участвал в походите срещу Коня /1386 г./, срещу Сърбия /1389 г./ и във Влашко /1395 г./. С отделни изключения, тази теза не бе възприета в други изследвания.

 

Казаното по-горе за похода на Фируз бей срещу Видин и Влашко в 1390/1391 г. също е в разрез със становището на Ал. Кузев. Цялостният преглед на събитията навежда на мисълта, че до гибелта на Шишмановото царство /1395 г./ Иван Срацимир е бил лоялен към османците. Неговият син и съуправител Константин при посещението си в Търново през 1394 г. или 1395 г. без съмнение е потвърдил верността на Видин към поетите задължения.

 

Съдбата на Видинското царство е решена след кръстоносния поход в 1396 г., когато настъпват сериозни промени в политическия статут на тази последна свободна българска територия. Както е известно в битката при Никопол /25 септември 1396 г./ кръстоносната армия била разгромена, унгарският крал едва успял да избяга с една венецианска галера по Дунава, а в ръцете на турците паднали много пленници. Според Йохан Шилтбергер непосредствено след битката, в края на септември 1396 г., Баязид нахлул в Унгария и опустошил херцогството Петау по р. Драва. В съществуващите изследвания краят на Видинското царство и съдбата на Иван Срацимир се свързват именно с този поход. Дали това мнение, което господствува безрезервно в историографията, намира пълно потвърждение в историческите извори? И кога всъщност е окончателно унищожена българската държавност - в 1396, в 1397 или в 1422 г.?

 

24

 

 

За втория, решаващ етап на османското завоевание на териториите на българската държава, могат да се отбележат следните важни характеристики. От края на седемдесетте години до 1388 г., както вече бе посочено, българската държава постепенно загубила възможностите си за активна и ефикасна съпротива. Със събитията в 1388,1393 и 1395 г. Търновското царство, основната в икономически, културен и държавно-идеологически план политическа единица, било унищожено. Бил екзекутиран и последният пълноправен “цар и самодържец на всички българи и гърци”. Краят на Шишманова България и през погледа на съвременниците /неизвестният автор на Българската хроника от XV век, сръбските, влашките и руските летописци, и от гледна точка на историческата перспектива е определящо за историческата съдба на българите. То може да се сравни с гибелта на Византия, която се свързва с превземането на Константинопол и със смъртта на последния византийски император Константин XI Палеолог /29 май 1453 г./ а не с по-късното завоюване на Пелопонес /1460 г./ или Трапезунд /15 август 1461 г./. В този смисъл краят на Видинското царство е само един завършващ епизод в историята на българската държавно-политическа традиция.

 

 

ТРЕТА ГЛАВА. ИЗВЕСТНИЯТ КОНСТАНТИН. ПРОСЛАВЕН ИМПЕРАТОР НА БЪЛГАРИЯ... /НОВА ХИПОТЕЗА ЗА ГИБЕЛТА НА ВИДИНСКОТО ЦАРСТВО/

 

Проблемът за окончателната политическа гибел на средновековната българска държавност е решен в нашата и чуждата историография с една неоспорена от никого категоричност. Още от времето на Константин Иречек до многотомната “История на България” и най-новите научни изследвания като горна граница на държавно-политическото развитие на средновековна България неизменно се изтъква годината 1396. Със същата категоричност изследователите на българското средновековие разглеждат известните действия на двамата “български престолонаследници Константин и Фружин”, характеризирайки ги като “въстание” и опит за възобновяване на вече унищожената българска държава. Дискусионност в случая има единствено по отношение на датировката и други спорни моменти около това “въстание”.

 

Такъв подход изглежда естествен и се дължи не само на историографската приемственост и набраната инерция. Оскъдните, лаконични извори, в които се отразява трагизмът на онази епоха, са наложили една традиционна представа в старата и модерната историография — представата за неразривна връзка между съдбата на видинския цар Иван Срацимир и окончателната гибел на самостоятелния български държавен живот през средновековието.

 

Прегледът на немалкото трудове, посветени на политическата история на България в края на XIV и първите десетилетия на XV век, показва отсъствието на аналитично проучване на “историческия момент”, в който

 

25

 

 

българската държава изчезва от политическата карта на Европа. Така или иначе, в историческата наука се е утвърдила датата 1396 г. От времето на основополагащите трудове на К. Иречек и П. Ников в научно обръщение е въведен нов изворов материал, разкрити са важни страни от характера и спецификата на османското завоевание. Всичко това наред с очевидната важност на проблема дава основание за неговото преразглеждане, особено под формата на сериозна дискусия. Настоящата студия е израз на убеждението на авторите, че такава дискусия е полезна и необходима.

 

 

1. Сведения за български държавен живот през първите две десетилетия на XV век

 

Съществуват цяла поредица от изворови известия, отнасящи се към първите две десетилетия на XV век, където недвусмислено присъствува “България” като държавнополитическо понятие, “българският император”, “българските посланици” и т.н. Повечето от тези сведения са достатъчно добре познати на специалистите, за да се налага подробното им представяне. Но с оглед на поставения тук проблем ще цитираме някои особено характерни текстове, които заслужават по-задълбочен анализ.

 

1. В добре познатото писмо на унгарския крал и немски император Сигизмунд Люксембургски до бургундския херцог Филип от 1404 г. се изброяват последователно следните унгарски съюзници и васали, които водят военни действия срещу турците:

 

“Господин Остоя, крал на Босна/.../, знатния господин Стефан, деспот и дук на Рашка /Сърбия, б.а. - П.П., И.Т./, известният Константин, прославен император на България /Constantinus, imperator Bulgariae magnificus/ и Мирчо, воевода на Трансалпинска Влахия...”

 

По-нататък унгарският крал пояснява, че

 

"...последните двама също се върнаха в лоното на наше величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците, спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си.”

 

М. Дания разглежда писмото на Сигизмунд като нов извор за т.нар. въстание на Константин и Фружин, поставяно от К. Иречек в 1405 г., от Ст. Новакович в 1408 г., а от П. Ников и В. Златарски в 1403 г. От своя страна П. Петров смята, че в този извор става дума за българско въстание, избухнало след Анкарската битка /1402 г./ в рамките на една широка антитурска коалиция под егидата на Унгария. Въстанието начело с Константин и подкрепяно от унгарски сили, водени от Фружин, възстановило българската държавна власт на територията на Видинското царство до май-юни 1404 г. Мнението на П. Петров със съответните корекции и критични забележки бе възприето от Г. Цанкова-Петкова, Д. Ангелов и Ив. Дуйчев. В последно време в науката се възприема становището на Ал. Кузев, че тази изворова информация сочи широки антитурски действия, които обаче не довели до пълното или поне частично освобождаване на земите на Видинското царство. На присъствието на “Константин, прославения император на България” в този текст винаги се е гледало като на опит за възстановяване на унищожената вече българска държава. На поставянето на Константин в идентична позиция с притежаващи реална власт балкански владетели, още повече — в географска

 

26

 

 

последователност на “фронтови държави” от унгарска гледна точка /от запад на изток/, ни кара да мислим, че тезата на Кузев не е безспорна. Изворът твърди, че Константин се е върнал в лоното на унгарската корона, т.е., че е отхвърлил нечий друг сюзеренитет. Излишно е да доказваме, че този сюзеренитет не би могъл да бъде друг, освен турски.

 

Според нас писмото на крал Сигизмунд може да се разглежда като доказателство за съществуването на българска държава в 1404 година.

 

2. В един широко използуван пасаж от Житието на Стефан Лазаревич, отнасян към 1408 г., Константин Костенечки съобщава за воюващия с турците сръбски местен властел /или хайдушки воевода/ Каралюк. Във връзка с него се съобщава и следното :

 

“... също и българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе.”

 

Тези факти са изтъкнати във връзка със съюзните отношения между Сюлейман I /1402-5.06.1411 г./ и сръбския деспот Стефан Лазаревич /1389-19.07.1427 г./ по това време. Сюлейман "... се отправил срещу Темско и го превзел с бой”.

 

В най-новата историография именно това сведение се поставя като свидетелство за началото на т.нар. въстание на Константин и Фружин /1408 -1413 г./. Крайната дата се определя от една сръбска приписка за действията на Сюлеймановия брат и приемник Муса /1411-1413 г./ срещу българите. Изтъква се, че Сюлейман превзел Темско /вероятно гр. Темац, северно от Пирот/, но не продължил настъплението си. Така се оформила свободна българска територия в рамките на част от Видинското царство, а по-късно и в някои райони на Търновското царство.

 

Тълкуванието е резултат от предпоставената теза за начало на въстание. Само по себе си сведението противопоставя различното отношение на Стефан Лазаревич, от една страна, и Константин и Фружин, от друга, спрямо турския султан Сюлейман. Споменатото “отстъпване” спокойно би могло да се тълкува като отхвърляне на васална зависимост, като възприемане на нова политическа линия на управляващ в конкретния момент владетел (владатели). Примери за подобни отмятания на османски васали се срещат неведнъж в изворите.

 

3. Българската анонимна хроника от XV век съобщава, че в 1409 г.

 

“. . . Муса излезе в дунавските области и събра огромно множество власи, сърби и българи, с него бе и сърбският деспот Стефан.”

 

Тези действия, насочени срещу Сюлейман, поставят българските войски в положение, идентично с това на Сърбия и Влашко. Почти същото, следвайки анонимния български хронист, съобщава и влашкият летописец Михаил Мокса. Няма съмнение, че за двамата средновековни автори етническото и държавно-политическото съдържание на понятията “българи”, “сърби” и “власи” /съответно “румъни, шкеи и сърби” по Мокса/ се покриват. Впрочем, и на други места в Българската анонимна хроника “българи” е равнозначно на българската държава.

 

4. В едно дубровнишко сведение от 23 март 1411 г. става дума за търговеца Якша Прибилович, който починал в “българската страна” /in le parte di Bulgaria/. Прави впечатление, че в този документ се говори за България по

 

27

 

 

същия начин, както в документите за Видин от преди епохата на османското завоевание — например тези от 1329,1331, 1387. Особено впечатление прави едно решение на Големия съвет на републиката на 28 ноември 1398 г., подтвърждаващо аналогичен документ от 17 декември 1387 г. Големият съвет удължава с пет години /т.е. от 1398 до 1403 г./ срока на своите консули

 

"... в държавите Славония, Босна, Срем /унгарска полуавтономна област/ и България /in partibus Sclavoniae, Bossine, Sriemie et Bulgarie/.“

 

Един непредубеден поглед върху тези документи създава впечатлението, че във Видин съществува българска държавна власт, както в 1329,1331 и 1387 г., така и в 1398, 1403 и 1411 г.

 

5. Сръбската приписка от 1413 г., която се приема като свидетелство за потушаването на въстанието на Константин и Фружин, уточнява:

 

“В годината 6921 /1413 г./ Муса разори българите и ги пресели на 23 април.”

 

Към нея с основание се привлича едно сведение на Ашък паша-заде, според което Видин не се подчинил на Муса. Сходна информация предоставя и една от анонимните османски хроники. Според Леунклавий “... Видин, град, разположен на Дунав, се отметнал.” В друго свое съчинение същият автор сочи:

 

“Видин бе отпаднал отт урците. (Муса) се насочи там с войски и върна отново покорен града в порядък.”

 

При тези си действия Муса превзел и отметналите се български градове Провадия, Мадара и др., където според Ал. Кузев е действувал Фружин.

 

Приведените сведения дават основание да се мисли, че Видин и прилежащите му земи са били разорени. Възможно е тогава Константин да се е признал за васал на Муса, което обаче не продължило дълго. С политиката си Муса, получил в балканския фолклор характерното прозвище “Кеседжия”, до голяма степен предопределил последвалото сближение между балканските християнски владетели, включително и Константин, и малоазийския султан, стремящият се към еднолична власт Мехмед I /1402-1421 г./

 

6. Според византийския историк Псевдо-Сфранцес в битката при с. Чумурлу /Софийско/ през юли 1413 г. между Мехмед I и Муса на страната на победителя Мехмед се сражавали войските на:

 

”... владетелите на Сърбия и България, и на василевса /Мануил II Палеолог/.”

 

Този български владетел може да бъде единствено видинският цар Константин. Във връзка със сведението на Псевдо-Сфранцес стои това на Константин Костенечки, който съобщава, че Мехмед I възнаградил сърбите за оказаната му помощ и

 

”... върна султанът българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя султанът в мир с всички.”

 

Според Ал. Кузев това сведение потвърждава, че българите били съюзници на Мехмед срещу Муса, но останали окончателно под османска власт. Според същия автор и възприелите неговото становище учени нещата не се променят и от напълно противоречащото на тази теза сведение на византийския историк Дука, че Мехмед I радушно приел

 

28

 

 

“... посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея, поканил ги на трапезата, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир...”

 

Едва ли трябва да се съгласим, че коментарът на сведенията на Псевдо-Сфранцес, Константин Костенечки и Дука води към констатации от рода на: “От числото на упоменатите от Дука държави, представителите на които се явили при Мехмед, единствено България се намирала напълно под османска власт” или "... Разочарован, че не е могъл да постигне повече от “мирно” съжителство със завоевателите, Константин се установил в Унгария /? - И.Б./ , а после в Белград, където на седемнадесети септември 1422 г. го застигнала смъртта.”

 

Напротив, поставянето на "България”, “българите”, “българския владетел”, българските “посланици” в напълно идентично положение с държавите Сърбия, Влашко, Латинска Морея и др. ни убеждава в съществуването на българската държавна власт. Следователно и след 1413 г. Видин поне с част от прилежащата му територия остава средище на българския държавен живот.

 

Константин и Фружин са отбелязани като последните двама български царе в Боянския, Погановския и Зографския поменици.

 

 

2. Кръстоносният поход в 1396 г. и съдбата на Видинското царство

 

В цялата съществуваща научна литература краят на Видинското царство се извежда като пряк резултат от разгрома на кръстоносния поход начело с унгарския крал Сигизмунд при Никопол /25 септември 1396 г./. Твърди се, преди всичко въз основа на мемоарите на Ханс Шилтбергер и маршал Бусико, че видинският цар Иван Срацимир отхвърлил турската зависимост и предал на унгарците всички турски войници от крепостта. Според Шилтбергер “владетелят на този град и страната” срещнал краля извън Видин и преминал под негова власт. Бусико обаче отбелязва, че рицарите провели атака, която скоро била преустановена. Кралят щурмувал града с войска от 300 рицари и оръженосци. В някои извори Видин е представен като “вражески град”, превземането на който е повод за "голям празник”. Иван Срацимир бил заставен да заплати контрибуция от 200 хиляди гулдена. Във Видин бил оставен унгарски гарнизон. Още по-показателни са действията, свързани с покоряването на Оряхово, една от крепостите на Иван Срацимир. И макар след петдневна безуспешна обсада местните българи да прогонили турците от крепостта, то след това част от тях /според Хрониката на манастира “Сен Цени” хиляда души!/ били пленени, за да се иска откуп за тях. И тук бил оставен гарнизон от двеста души в развалините на опожарената и разграбена крепост. Пътят на кръстоносците през земите на Видинското царство бил съпътствуван от грабежи и жестокости, които предизвикали порицанието на католическите свещеници. Едва ли е случайно недоброжелателното отношение на автора на Българската анонимна хроника от XV в. към тази кръстоносна акция.

 

Наред с традиционното отношение към “схизматиците” /тяхната единствена вина, по думите на А. Атия, била, че православните отстъпили пред османците/ в кръстоносния поход се изявява и старата амбиция да се

 

29

 

 

подчини тази част от България на унгарската корона. Последното обстоятелство, близостта на унгарската окупация от 1365-1369 г. и поведението на кръстоносната армия са причина за съществуването на взаимно недоверие и подозрения между Сигизмунд и Иван Срацимир. Всичко това ни кара да мислим, че когато се анализират българо-унгарските отношения по време на похода, би следвало да се изостави традиционното обяснение за приемането на кръстоносците едва ли не като освободители Показателно е също, че Иван Срацимир не участвува с армията си в битката при Никопол. Политическата линия, възприета от видинския владетел не бива да се тълкува еднозначно. От една страна, Иван Срацимир не се изявява като особено лоялен османски васал, но, от друга, той не бил склонен да приеме безрезервно отрежданата му от унгарския крал политическа роля.

 

Възниква въпросът в каква степен действията на Иван Срацимир са били преценявани от султан Баязид /1389-1402 г./ като измяна? При сходни обстоятелства например е унищожено Търновското царство в 1395 г. /превърнато в Никополски санджак/, а Иван Шишман — екзекутиран. Когато става дума за Видин обаче изворите представят нещата в различна светлина.

 

1. Най-подробните сведения за събитията във Видин и отстраняването на цар Иван Срацимир се съдържат в “Разказа за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия” на Григорий Цамблак.

 

“Така, величаейки се със славни победи — разказва авторът, измаилтянинът /Баязид I/ стигна до град Видин и изпрати в град Бруса свързан царя /Иван Срацимир/ който беше излязъл насреща му, без да се бои поради онези обещания, които му бе изпратил /султанът/.”

 

По-нататък Григорий Цамблак пояснява, че Баязид заварил във Видин сръбския деспот Стефан Лазаревич заедно с майка му и брат му, и вдовицата на Углеш. Това приятелско, мирновременно по характера си посещение, едва ли може да се свърже с есента на 1396 г., когато Стефан Лазаревич придружавал с войската си Баязид и взел дейно участие в разгрома на кръстоносците при Никопол. Налага се изводът, че пленяването на Иван Срацимир е отдалечено по време от битката при Никопол. Най-близките по време извори поставят отстраняването на Иван Срацимир в годината 6906 /1397-1398 г./, както ще видим в хода на изложението. Съществуват и други данни, които показват, че походът на Баязид I срещу Унгария /през Видин/ бил проведен през есента на 1397 г. През септември - октомври 1397 г. султанът нахлул във Влахия, а веднага след това нападнал Унгария през Срем /дн. Сремска Митровица, Сърбия/ — т.е. откъм южния бряг на Дунава, като достигнал до Пеща и Щирия. Според византийския историк Лаоник Халкокондил след 1396 г. Баязид нападнал Унгария, като войските му достигнали до столицата Буда, опожарявайки и ограбвайки стараната. За такъв поход, който е различен от събитията веднага след битката при Никопол в 1396 г., вероятно става дума и в някои от “писмата” в Сборника на Фиридун бей. Макар и спорадично, някои автори отбелязват наличието на такава военна акция /Щ. Щефанеску, Л. Купелвайзер, З. Удалцова, Е. Вернер и др./, но без да я обвързват с Видин и цар Иван Срацимир.

 

30

 

 

2. Българската анонимна хроника от XV век съобщава следното:

 

“Баязид обаче не почака нито най-малко, но се вдигна оттам и отиде към запад, като завладяваше царства и земи. Той залови и подчини цар Срацимир в 6906 / 1397-1398 г./“

 

3. Влашкият монах Михаил Мокса допълва, че

 

"... Но Баязид не се бавил и в 6906 г. се устремил на запад, нагоре по Дунава, за да завладее царството, но завладял само част и пленил цар Срацимир, подчинил го и го направил данник.”

 

3. Сръбски летопис от т.нар. III група по класификацията на Л. Стоянович: “В 6906 г. превзе цар Паязид Бдин и Никополе.” Това сведение се повтаря и от Бранковичевия летоис.

 

4. Сръбски Сеченски летопис от т.нар. IV група: “В 6906 г. цар Баязид изведе цар Срацимир от Бдин.”

 

5. В Руския Хронограф от 1512 г. се казва, че султан Баязид "... покорил българския цар Срацимир, и арбанашкия и босненския владетели.”

 

7. В своето “Огледало на света” турският хронист Мехмед Нешри разказва, че

 

"... после Вълкоглу /всъщност Стефан Лазаревич - б.а./ се примолил на султана за Семендире /Смедерево/... Баязид хан склонил, дал му Гюверджинлик, ама Нигболъ /Никопол/ и другия (град - Видин, по М. Калицин) не му дал...”

 

Изворите са категорични, че цар Иван Срацимир бил “пленен с измама” и “изведен” от столицата на държавата си. По всяка вероятност той умрял като пленник в Бурса. Какво обаче е станало със сина и съвладетеля му, “младия цар” Константин и с Видин след отстраняването на Иван Срацимир? За Константин се приема, че той, може би заедно с братовчед си Фружин, избягал в Сърбия, Унгария или Влашко. Единствените основания за това са несъмнените връзки на Константин с крал Сигизмунд, Стефан Лазаревич и Мирчо Стари по-късно, например в 1404 г., и фактът, че синът на Иван Срацимир умрял в Сърбия в 1422 г.

 

Знае се, че при посещението си в османския двор в Одрин, вероятно в 1398 г., Стефан Лазаревич бил предупреден от Баязид да не се свързва с Унгария. Основен аргумент на султана била участта на българските царе и други владетели, които се подчинили на Унгария, но не постигнали нищо срещу турците. Очевидно става дума за Иван Шишман и Иван Срацимир. Може ли от тези думи да се заключи категорично, че Видинското царство било окончателно унищожено?

 

Ако се върнем към думите на Нешри, оставаме с впечатлението, че след идването на Баязид във Видин и отстраняването на Иван Срацимир статутът на града не бил определен окончателно. Към подобен извод ни насочват и вероятните сръбски претенции за Никопол.

 

Т. напр., като разказва за подаряването на мощите на св. Петка на сръбската владетелска фамилия от Баязид, Григорий Цамблак сочи възможността част от Видинското царство да бъде отстъпена на сърбите:

 

"Имайки смелост, те заедно поискаха от царя /Баязид/ не града, не неговата околност, не богатства, нито пък нищо друго подобно /.../. Напротив, обхванати крепко от любов, те паднаха пред царя, просейки нетленните мощи на преподобната.”

 

31

 

 

Според Цамблак Баязид отговорил:

 

“Че защо не просите от онези богатства, които имат много по-голяма цена, а само сухи и съвсем неподвижни кости.”

 

От цитата се вижда, че на преден план Григорий Цамблак изтъква религиозната ревност на сръбските владетели. Съпоставено с думите на Нешри, самото загатване в текста за “града” и “неговата околност” подсказва, че статутът на Видин все още не бил определен.

 

Засега няма сведения, от които да се вижда, че след “отвеждането” на Иван Срацимир Видинското царство е било превърнато в турски санджак. За евентуалния статут на Видин биха могли да бъдат потърсени някои аналогии, очертаващи една неизследвана страна от спецификата на османското завоевание. Предлаганата напоследък схема, според която Баязид I се стремял да унищожи окончателно васалните държавици, едва ли може да се приеме безрезервно. Напротив, както се вижда от случая с цар Иван Шишман, султанът постепенно стеснявал васалните му права. Той не ги премахва отведнъж, въпреки предоставилата му се възможност след победата при Косово в 1389 г. Той до известна степен продължил политиката на своя баща, Мурад I /1359-1389 г./. Вече имахме възможността да посочим, че Иван Шишман поел васални задължения към османците към лятото на 1377 година. Това обаче не пречело той да бъде смятан за “един от видните невернишки царе”. В 1388 г., след похода на Али паша в Северна България, Иван Шишман с цената на големи унижения пред Мурад I в лагера му край Ямбол запазил силно стесненото си царство. В 1393 г. той загубил Търново. В 1395 г. виждаме българския цар, третиран вече като “обикновен невернишки бей”. Той бил екзекутиран на 3 юни 1395 г. в Никопол, тъй като бил смятан за окончателно компрометиран васал и унгарски съюзник. При това османските акции във Влашко и самото географско положение на Никопол предопределят злополучната му съдба.

 

Подобна картина рисува и един, отминат без нужното внимание, факт от хода на завоеванието. Става дума за софийския управител “бан Янука”, който в 1385 г. бил пленен с измама. “Индже Балабан бей се настанил като победител в София, наредил вътрешното управление и присъединил областта на София към турската държава, прие което Софийската котловина добила името Паша санджаги... Подир туй Мурад, като великодушен османски господар, приел любезно софийския пленник господар Янука, помилвал го и му възложил отново управлението и делата на Софийското княжество /"София бейлъги таквиз ве иаде олунмушдър”/.”

 

Както се вижда от текста, Янука бил поставен в положение сходно с това на Иван Шишман в 1395 г. Известно е, че такъв полуавтономен статут имали в края на XIV - началото на XV век скопският владетел Игит паша и господарят на “Константиновата земя” /Кюстендилското княжество/ Юсуф. Според записаното от Й. Иванов местно предание кюстендилският бей бил помюсюлманчен син на загиналия в 1395 г. при Ровине местен феодал Константин Драгаш.

 

32

 

 

Сходни примери могат да се посочат в хода на османското завоевание в Сърбия /земите на Вук Бранкович в периода 1395-1402 г./, до известна степен в Албания /например владенията на известния Скендербег/, в Мала Азия.

 

Има основания да се мисли, че в редица случаи османците били склонни да допуснат един хибриден вариант на съвместно управление. В новопокорените територии и градове понякога били включвани както османска администрация и гарнизон, така и местно християнско феодално самоуправление. Така било вероятно на първо време в Мала Азия, където виждаме например известния Кьосе Михал бей. Нещо повече, показателна е версията за намерението на Мехмед II /1444-46; 1451-81 г./да направи бившия византийски мегадук Лукас Нотарас управител на покорения Константинопол”. Малко по-късно, през шестдесетте години на XV век в Никопол срещаме “заедно с други боляри някой си велможа, Богдан жупан”. Необезпокояван от местната турска администрация, “дивният велможа” посрещнал тържествено “в палатите си” и в “своя молитвен дом” мощите на св. Иван Рилски. От същия разказ, дело на Владислав Граматик, научаваме, че отдавна покорената българска столица Търново имала също своите влиятелни, християнски “градски първенци”. Всъщност за такива сто и десет първенци разказва още Григорий Цамблак за 1394 г. Тези мъченици за вярата, които били безмилостно изклани в една от столичните църкви по заповед на местния турски “воевода”, били повикани от него, за да “... се посъветва с тях за някои общополезни дела”. Българските първенци “превъзхождали другите по име, по добродетели и по благородство”. По всяка вероятност някой от тях, както е в случая с Янука, Богдан жупан или Лукас Нотарас, се е явявал ръководител на местните християни.

 

Нека се върнем към събитията във Видин през 1397 г. Приведените примери подсказват възможността и тук да е била използувана такава практика. Не би ли могъл именно Константин, съвладетел и “млад цар”, да замени своя баща в това буферно “княжество” или “християнски бейлик”. Още повече, че Видинското царство граничело с Унгария, най-опасният османски противник. Практиката на османското завоевание показва, че турците избягвали преките граници с най-мощните си противници. Достатъчно показателен пример в това отношение е Сърбия до 1459 г.

 

Цитираното по-горе сведение на Руския Хронограф от 1512 г. представя статута на Видинското царство като аналогичен на този на “арбанаския/ албанския/ и босненския владетели”. Албания при Георги II Балшич /1385-1403/ оставала васална на османците, а Босна от 1415 г. била с режим на двоен / османски и унгарски/ васалитет. Колкото и да е отдалечено по място и време, това сведение вероятно е повлияно от недостигнал до нас български книжовен паметник. Достатъчно е да припомним, че при съставянето на първия общоруски летописен свод в 1408 г. дейно участие взема московският и всеруски митрополит, българинът Киприан. Безспорно е българското влияние в летописа на влашкия монах Михаил Мокса. Именно Мокса твърди, че Иван Срацимир бил покорен, т.е. станал “данник” на турците. Не е ли възможно, както нерядко става в някои средновековни паметници, в случая да става дума

 

33

 

 

не за Иван Срацимир, а за неговия син? Още повече, че и той бил цар в очите на видинското българско общество, а и на турците. Йасаф Бдински недвусмислено сочи благоразположението на османските власти в Търново в 1394 или 1395 г. към видинския съвладетел. “Христолюбивият нов Константин" бил приет “тържествено, със слава и блясък, по царски/.../ от местния княз, с голяма почит и внимание за дълго време.”

 

Би могло да се допусне, че и Баязид смятал видинския “млад цар” за по-сигурен и по-лоялен васал от своя твърде опитен и амбициозен баща. Зад гърба на Иван Срацимир били близо четири десетилетия управление под знака на титлата “благоверен, превисок и самодържавен цар на българи и гърци", изразяваща претенцията за наследството на баща му, цар Иван Александър /1331-1371 г./.

 

Прегледът на изворите прави логична тезата за съхраняването на Видинското феодално владение като васална територия. Дали управлението е останало в ръцете на Константин не може да се каже категорично. Но както “apriori” се приема, че Константин избягал в Унгария, Сърбия или Влашко, с не по-малка вероятност, но за съжаление отново без сигурни аргументи може да се допусне оставането му като християнски васал или “невернишки бей" във Видин. В такъв случай до 1402-1403 г. /битката при Анкара и настъпилите скоро след нея изменения в международната обстановка /Константин оставал напълно лоялен османски васал. За разлика от по-силните съседни християнски владетели, например Стефан Лазаревич и Мирчо Стари, той нямал реалната възможност да предприеме някакви освободителни действия. Но след катастрофата при Анкара нещата се променили. Тогава “българският император” се включил активно и на равноправна основа в създадената от Сигизмунд християнска коалиция. Както научаваме от цитираното вече писмо на унгарския крал, той "се върнал в лоното" на унгарската политика и получил подкрепата на краля в действията си срещу турците. Отсъствието на името на Константин в изворите до 1408 г. би могло да бъде следствие от споразумение със Сюлейман I, така както направил към 1405 г. Стефан Лазаревич. В 1408 г., вече заедно с братовчед си Фружин, “господарят на Загора” /= Търновското царство/ според по-късни извори, той предприел настъпление на юг. Някои учени смятат, че т. нар. въстание в 1408 г не получило подкрепата на Унгария, въпреки уговорената още в 1406 г. помощ за бъдещи съвместни действия. Присъствието на Фружин, който бил вече на унгарска служба, предполага военната помощ на крал Сигизмунд. В 1409 година, съгласно Българската анонимна хроника от XV век, съперникът на Сюлейман, Муса, се ползувал с подкрепата на българите. През 1413 г. Константин и, вероятно Фружин /ако той наистина, както мисли Ал. Кузев, е имал владетелски прерогативи в някои от градовете на бившето Търновско царство/, понесли тежки поражения от войските на Муса. Както видяхме обаче от сведенията на Псевдо-Сфранцес, Дука и Константин Костенечки, българската държавна власт в лицето на Константин във Видин била запазена. Бил сключен и мирен договор с Мехмед I заради оказаната му българска подкрепа в битката при Чамурлу.

 

Напоследък бе изказано мнение, че “... антиосманското брожение в

 

34

 

 

българските земи продължава близо десетилетие след началото на въстанието /т.е. след 1408 г. - б.а., П.П., И.Т./ и угасва при друга, вече коренно променена политическа обстановка /.../. Вероятно при потушаването на въстанието на Бедр-ед-дин Симави и при похода във Влашко през 1417 г. той /Мехмед I - б.а., П.П., И.Т./ успява да потуши последните отгласи на въстаническите движения в българските земи.” Ние не виждаме доказателства за пряка връзка между въстанието на Бедр-ед-дин и политическото положение на Константин във Видин. Това не изключва участието на местни българи от “Загора” в това социално-религиозно движение. Българският владетел вероятно познавал Бедр-ед-дин, бивш кадъаскер на Муса. Тъкмо това обаче би предопределило позицията на Константин, като се има предвид конфликта с Муса в 1413 г. По-вероятно изглежда краят на българската държавност във Видин да се свърже с неуспешното въстание на претендента за османския престол Мустафа ("Дюзме Мустафа”) в 1421 г. Знае се, че най-активен поддръжник на Мустафа бил никополският санджак - бей Джунеид. Новият османски султан Мурад II /17 юни 1421-1451 г./ срещнал големи трудности при потушаването на този метеж, който добил широк размах. От Солун и Сяр Мустафа, подкрепян от турските войски и акънджиите в европейските територии, се прехвърлили в Мала Азия. "По цяла Румелия не останал нито един спахия” - пише по този повод Мехмед Нешри. Османските извори отделят особено място на присъединяването на “Измироглу Джунеид бей”. Този полувасален владетел на Смирна /дн. Измир/ в Мала Азия бил покорен от Мехмед I към 1413 г. Земите му били дадени на помюсюлманчения син на цар Иван Шишман, Александър /Искендер/. Самият Джунеид получил земите, които по право принадлежали на “Искендер” - Търновското царство, превърнато в Никополски санджак. Към бунта на Мустафа имала отношение и Византия. Бил направен опит да се създаде голяма коалиция. Както разказва Нешри, “...раздвижили се също Измироглу /т.е. Джунеид/, Ментешеоглу, Караманоглу и околните бейове.”

 

В тази обстановка, като се има предвид близостта на Видин с Никопол, Константин трябвало да определи своята позиция. Може да се допусне, че той се е надявал на благоприятно развитие на конфликта и на нови отстъпки, каквито преди осем години в сходна обстановка направил Мехмед I. Възможно е обаче той да бил заставен със сила да признае Мустафа за законен султан и да го подкрепи. Джунеид в качеството си на никополски санджак-бей /управител на цялата територия на покореното Търновско царство и, в известен смисъл, “заместник” на законния му притежател Александър - Искендер/ разполагал с много по-големи сили от тези на видинския владетел. Още повече, че именно той станал главнокомандуващ армията на лишения от особени качества Мустафа.

 

Метежът на Мустафа бил окончателно потушен през първите месеци на 1422 г. Мурад II изоставил сравнително толерантната политика на своя баща Мехмед I и възприел агресивния по отношение на християнските държави политически курс на Баязид I. Известно е, че на 8 юни 1422 г. започнала

 

35

 

 

втората голяма обсада на Константинопол. Логично е да се предположи, че преди да започне една такава масирана военна акция, султанът уредил положението в балканските си владения и наказал съюзниците на Мустафа. По думите на Нешри с такава цел към Влашко били изпратени войските на Фируз бей. Със сръбския деспот Стефан Лазаревич, който не се поддал на внушенията на Мустафа и останал лоялен към Мурад II, бил сключен мир. Както научаваме от Константин Костенечки, на 16 септември 1422 г. Константин, синът на Иван Срацимир, починал в Белград. Можем да приемем, че Константин изгубил властта си и напуснал страната през пролетта на същата 1422 г. — след смъртта на Мустафа и преди обсадата на Константинопол.

 

Допълнителна и неизползувана информация за смъртта на Константин откриваме в Руския Хронограф от 1512 г.:

 

“Когато деспот Стефан Лазаревич беше в тази страна /земите на Балша III - б.а., П.П., И.Т./, дойде в Белград от Унгария Константин, синът на Срацимир, царят български, и тук, в Белград, умря в годината 6930 /1422/.“

 

Така научаваме, че след загубата на Видин Константин за известно време бил в Унгария, вероятно търсейки помощ за възвръщането на Видин и земите си.

 

Непременно трябва да се отбележи, че за османски санджак-бей във Видин, въобще за “санджак Видин” става дума едва към 1430 г. Първият, споменат в изворите, османски провинциален управител в този български град бил “...един юначага /.../, когото наричали Видин Синанъ.”

 

Така от политическата карта на Европа окончателно изчезва средновековната българска държава в лицето на последния й владетел, видинския цар Константин /1397-1422 г./

 

 

3. Фружин и събитията в България през първата половина на XV век

 

Основните сведения за Фружин са събрани и разгледани от П. Ников и напоследък от Ив. Божилов в специален просопографичен очерк. Смята се, че за Фружин става дума едва в 1408 г. в споменатото вече сведение на Константин Костенечки. Но в историята на немския автор от XV век Еберхард Виндеке “Забележителности от животописа на император Сигизмунд” между събитията от периода 1403-1406 г. се споменава, че в дома на императора в Естергом живеел унгарски военачалник на име Сусман /Шишман/. Ако се предположи, че това лице е Фружин, то това е първото му споменаване в изворите. В 1408 г. той действува в България заедно с Константин. Според Ал. Кузев и следващите го автори неговото участие може да се свърже със събитията в североизточните области на някогашното Търновско царство. В този смисъл ролята на Фружин се приравнява с тази на Константин.

 

Според нас да се отрежда такова място на Фружин, представян в изворите главно като български аристократ на унгарска служба, е пресилено. При това няма сигурни данни събитията в Провадия, Мадара и други градове през 1411-1413 г. да са свързани с личното участие на Фружин. Под въпрос стои и участието му в мирните преговори с Мехмед I в 1413 г. Сигурно документирано е неговото присъствие в похода на влашкия воевода Дан II / 1420-1431 г./

 

36

 

 

и трансилванския владетел Пипо Спано /1421 - 27 декември 1426 година/ в района на Силистра в 1425 г. През следващата 1426 година Пипо Спано, Дан II и “господаря Загора” временно овладели Видин. В 1435 г. Фружин бил пратеник на унгарския крал в Албания. Наскоро след това, през същата година, той пристига отново в Албания след кратък престой в Дубровник. По-късно, в 1444 година Фружин се готвел за участие във втория поход на Владислав Ягело-Варненчик /1434-1444/ и продал имението си.

 

В “Съкратен регистър на Видинския санджак” от 1454/1455 г., издаден от Д. Боянич-Лукач, под No 66

 

“... са споменати тези, които живеят като муселеми между Исфирлиг/Свърлиг/ и Шекиркьой /Пирот/ и притежават свещен знак. Заповядано им е да доведат чужденци, неподлежащи на харадж, и тези от раята, които /не принадлежат/ на никого, за да пазят прохода. Фрузин — княз, Стоян, негов син; Стойко, негов син; Станислав, негов син — четирима души.”

 

Коментирайки този текст, В. Мутафчиева отбелязва изключително широките и необичайни правомощия на това феодално семейство, уникалността на употребената титла “княз” /с различно изписване на арабица от добре познатото “кнез”!/, съвпадението на предоставената земя с района на действие на Константин и Фружин. Твърде предпазливо тя предполага, че тук могат да се търсят следите на Фружин с уговорката, че цитираните данни "... би следвало да се засекат с допълнителен материал и да бъдат взети под внимание при по-нататъшното изследване на ред открити въпроси от историята на земите ни през XV век.”

 

Факт е, че в появилите се по-късно публикации към този документ не се взема никакво отношение. Възможност за връзка с други документи обаче съществува и тя следва да бъде внимателно проучена. Тук ще посочим само една грамота, издадена през същата 1454 г. от унгарската кралска канцелария, от която научаваме, че имението Максонд, както и други Фружинови владения в Унгария, били предоставени на нов господар — Яков Понграц. Фружиновите наследници в кралството трябвало занапред сами да действуват за издигането си в редовете на унгарската аристокрация.

 

В споменатия турски регистър срещаме унгарски велможи, преминали на османска служба и получили тимари във Видинския санджак. Такива земи били предоставени например на “... бегълците от Маджарско... “ или от “Северин” Михаил /тимар No 33/, Владислав /No 52/, Влайко /No 74/, Марко /No 86/, Бранислав /No 89/, Радохне /No 170/. Ако съдим по имената им, то поне някои от тях са български боляри.

 

Съпоставката на документите дава някакво, макар и все още твърде хипотетично основание в “княз фрузин” да се вижда именно Иван Шишмановия син Фружин. Възможно е, отчаян от унгарските неуспехи, особено след страшната катастрофа при Варна, “господарят на Загора” да се е завърнал в България и да се е примирил с неопределеното положение на “княз”. Дали по силата на някакво наследствено право той поел определени земи /може би лични домени?/ на своя починал братовчед Константин е трудно да се отговори, но както виждаме, тези земи са именно на територията

 

37

 

 

на унищоженото вече Видинско царство. Както отбелязва Вера Мутафчиева, този “княз” се е отличавал съществено от обикновените спахии - християни. В неговия статут би могло да се търси отглас от някогашното васално положение на християнските “княжества” или “бейлици” от рода на “Константиновата земя” /Кюстендил/, Софийския “бейлик” на Янука, “бейлика” на Иван Шишман в Никопол в периода 1393 - 1395 г. и пр. Така можем да щрихираме един от пътищата за постепенното обезправяване, обезличаване и изчезване на балканската висша аристокрация. Ако този “княз” наистина е Фружин, то по този начин един “господар на Загора", наричан дори “цар” в някои документи, се превръща в лице, включено в списъците на провинциалната османска администрация.

 

* * *

 

Прегледът на събитията в България и на Балканите в периода 1396-1422 г. води до малко очаквани и нетрадиционни заключения. Оказва се, че средновековата българска държава може би е продължила своето съществуване с още.четвърт век, а списъкът на българските царе завършва с видинския владетел Константин, синът на цар Иван Срацимир. Разбира се, настоящата студия има характер на хипотеза и не претендира за окончателно разрешение на повдигнатите въпроси.

[Previous] [Next]

[Back to Index]