ПРИТУРКИ [*]
1) Кога Охридската архиепископия е подчинила Ипекската патриаршия
3) Писмо на царигр. патриархъ Иеремия I до охридския архиеп. Прохоръ
4) Писмо на охридския архиеп. Софроний до царигр. патриархъ (Иеремия II) — Преводъ
5) По отстранението на охридския архиеп. Арсений
6) Съгласно ли е било охридското паство за унищожението на неговата архиепископия?
7) Сѫдебниятъ процесъ срещу св. Никола Софийски
8) Житието на св. Ивана Владимира
9) Пастирско послание на архиеп. Иоасафа и архиерейския съборъ (1718 г.)
10) Решение на Охридската община за подкрепване на нѣколко обществ. дейци — Преводъ
11) Енориитѣ въ гр. Охридъ въ 1694 г.
12) Чиновницитѣ на Охр. архиепископия въ 1690 г.
на Козма Китийски: 1. Стихове за св. Ивана — 2. За Св. Климента
на Михаила Иписхиоти: 3. За архиеп. Иоасафа — 4. За Охридъ
на печатаря Григорий Мосхополецъ: 5. За охридския Синодъ14) Изповѣдь на правосл. вѣра — Преводъ
а) архиереи — б) низши клирици — в) първенци, търговци, занаятчии — г) селяни
16) Писмо на полския краль Стефанъ Баторий до папа Сикстъ V
17) За преговоритѣ на архиеп. Иоасафа съ Австрия
18) По въпроса за датата на смъртьта на архиеп. Зосима II
19) Кога е пострадалъ Св. Георгий отъ София?
20) Опростително писмо на охридския архиепископъ Иоасафъ — Преводъ
1) Ha архиепископа Григорий Търновчанинъ — 2) На корчанския митрополитъ Иоасафъ
22. Подписъ на мъгленския епископъ въ акта на царигр. Съборъ отъ м. януарий 1565 г. за низложението на царигр. патр. Иоасафъ II
23. Подписъ на охридския архиепископъ Софроний въ писмото му до „новия“ царигр. патриархъ (Иеремия II)
24. Подписи на синоднитѣ архиереи въ акта отъ 1695 г. за низвержението на охридския архиепископъ Григорий Търновчанинъ
25. Писма, размѣнени между молдавския войвода Стефанъ Велики и охридския архиеп. Доротей
27-28. Синодни актове изъ костурски кодексъ, пазенъ въ Атинската народна библиотека
1. Кога Охридската архиепископия е подчинила Ипекската патриаршия?
Споредъ Иларионъ Руварацъ, Ипекската патриаршия била унищожена между 1459—1463 г., следъ окончателното подчинение на сръбското деспотство отъ турцитѣ, като смѣта за последенъ патриархъ Арсения II. [1] Неговото мнение сподѣлятъ К. Иречекъ, [2] архим. Дучичъ, [3] М. Дриновъ, [4] Баласчевъ. [5] Л. Стояновичъ твърди, че Сръбската църква била подчинена на Охридската чакъ къмъ 30-тѣ години на XVI в. при охридския архиеп. Прохоръ. [6] А Йорд. Трифоновъ мисли, че Ипекската патриаршия не е била унищожена, а само съединена съ Охридската църква между 1444—1446 год. при Никодима II, когото той смѣта за последенъ ипекски патриархъ и тъждественъ съ споменавания въ 1452 г. охридски архиепископъ Никодимъ. [7] Самото присъединение, споредъ него, е станало съ съгласието, а, може би, и по починъ на сръбския деспотъ Гюргъ Бранковичъ, който въ това време е водѣлъ гъркофилска политика. [8]
Мнението на Стояновичъ трѣбва да се отхвърли по доводитѣ, които Йорд. Трифуновъ приведе въ студията си „Отношениятата на сръбската ипекска църква къмъ охридската. [9]
*. По независещи отъ мене обстоятелства, нѣкои отъ тукъ приложенитѣ материали не следватъ реда на главитѣ, къмъ които се отнасятъ.
1. Гласник, XXIII, стр. 243, 245—246; Гласник, XLVI1, стр. 270—271.
2. Byzantinische Zeitschrift, Β. XIII, S. 198.
3. Ист. српске прав. цркве, въ Књижевни радови, књ. 9, стр. 166—167.
4. Съчинения, II, София, стр. 498 (статия Яковъ Трайковъ отъ София и Кара-Трифунъ отъ Скопие).
5. Минало, год. I, кн. 2, стр. 134.
6. Српска црква у мећувремену од патријарха Арсенија II до Макарија (око 1459—63 до 1557 г.) въ Глас Српске крал. академије, CVI, стр. 113—137).
7. Срв. тукъ, стр. 183, Nb 3.
8. Вж. статиитѣ му „Съединението на Ипекската патриаршия съ Охридската архиепископия въ XV” въ Списание на Българската академия на наукитѣ, кн. III, стр. 35—42; „Отношенията на сръбската ипекска църква къмъ охридската въ началото на турското владичество” въ сп. „Македонски прегледъ”, год. IV, кн. 4, стр. 45—46.
9. цит. сп., стр. 53—78. Вж. и К. Јиречек, Историја срба, IV, стр. 179—180. М. Lascaris, Ioachim métropolite de Moldavie etc. въ Bulletin de la section historique, Academie Roumaine, т. XIII, 1927, стр. 28—29. Иларион Горњокарловачки, цит. ст. въ Гласник Српске православне патријаршије, 1930 г., бр. 11, стр. 168—169.
502
Мнението на Иларионъ Руварацъ се основава на паметника
Тамъ Арсений II е поставенъ преди Макария (първия сръбски архиепископъ следъ възстановлението на автокефалната Ипекска църква) и се казва, че при него турцитѣ сѫ завзели сръбската земя, унищожили сръбското царство и наложили голѣмъ данъкъ на Сръбската патриаршия. [1] Както основателно изтъква Трифоновъ, това „сказание” не е първоизворъ, [2] защото всичкитѣ му редакции сѫ отъ XVIII в. и въ нѣкои негови редакции и поменици Арсений II е поставенъ преди Никодима II, а последниятъ преди Макария. Независимо отъ това, тоя паметникъ не дава необоримо основание за мнението на Илариона Руварацъ и затуй, защото въ него не се говори за унищожение на Ипекската патриаршия. Само при предположението, че Арсений II, а не Никодимъ билъ последенъ сръбски патриархъ, може да се вади заключението на Ил. Руварацъ, че Ипекската патриаршия била подчинена на Охридската църква следъ унищожението на сръбското деспотоство (20.VI.1459 г.).
Трифуновъ мисли, че и при такова предположение не е основателно заключението на Руварацъ, защото е нѣмало тѣсни връзки между Ипекската патриаршия и сръбското деспотство. [3] Наистина, нѣма много факти, които да посочватъ за близко сътрудничество между сръбския патриархъ и сръбския деспотъ, но и тѣзи, що се знаятъ, сѫ достатъчни, за да не отречемъ такива отношения, макаръ и да е живѣлъ първиятъ въ Ипекъ, а не въ Смедерово, сръбската столица. Преди всичко сръбското деспотство въ духовно отношение е съставлявала часть отъ Ипекската църква, чийто патриархъ е поставялъ архиереи на тамошнитѣ катедри. Благодарение на тѣзи именно връзки между Ипекъ и сръбското деспотство, патриархъ Никонъ [4] поради турския гнетъ се установилъ при деспота Стефанъ Лазаревичъ († 19 юлий 1427) въ Бѣлградъ, отгдето и управлявалъ Сръбската църква въ последнитѣ години отъ своя животъ. [5]
1.
(XXIII, стр. 243).
2. Спбан., III, стр. 19.
3. Ibid., стр. 21. Не зная какъ може да се съгласува това мнение съ твърдението на сѫщия, че съединението на Сръбската патриаршия съ Охридската архиепископия е станало по починъ на сръбския деспотъ Гюргъ Бранковичъ за политически изгоди (Ibid., стр. 35). Ако второто твърдение е вѣрно, то Ипекската патриаршия не е стояла съвсемъ на страна отъ държавния животъ на сръбското деспотство.
4. Споменава се отъ 1420—1431 г. (К. Јиречек, Историја срба, IV, стр.169).
5. Той е напустналъ само мѣстопребиванието си (Ипекъ), а не и престола си. Константинъ Костенечки, който по негова порѫка е написалъ биография на деспотъ Стефанъ Лазаровичъ, го представя за патриархъ, който още е действувалъ
(Гласник, XLII, стр. 325). Изразътъ на анонимния атонски монахъ:
(Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 81) трѣбва да се разбира въ смисълъ, че е оставилъ престолния си градъ, защото иначе авторътъ би го нарекълъ бившъ.
503
Въ 1452 г. сръбскиятъ патриархъ Никодимъ II съ многобройно духовенство е посрещналъ на р. Морава мощитѣ на еванг. Лука, пренесени по нареждане на деспота Гюргъ Бранковичъ отъ епирския градъ Рогусъ или Рогой, [1] и ги съпроводилъ до Смедерово. [2] Отношенията между Ипекската патриаршия и сръбското деспотство били подобни на отношенията между Българската екзархия и българската държава. Може ли да се твърди, че нѣмаше връзки между последнитѣ, защото екзархътъ постоянно живѣеше въ Цариградъ? Както турското правителство, неприязнено къмъ България, нѣмаше довѣрие въ Екзархията и се стремѣше да прѣчи за развоя на нейното дѣло, тъй и въ половината на XV в., когато сръбското деспотство имъ оказвало сериозна съпротива, турцитѣ могли да не гледатъ съ добро око на духовнитѣ вождове на сръбския народъ — ипекскитѣ патриарси, повечето отъ които по потекло сѫ били сръбски боляри. [3] За унищожението на една автокефална църква не било необходимо условие, нейнитѣ началници да сѫ живѣели въ столицата на покорената държава. Мухамедъ II е завладѣлъ Цариградъ, но не е унищожилъ Цариградската патриаршия, макаръ че нейнитѣ предстоятели сѫ взимали живо участие въ държавнитѣ работи на Византия, а сѫщиятъ султанъ е унищожилъ Ипекската патриаршия, ако и да се намирала вънъ отъ предѣлитѣ на сръбското деспотство. Сѫщо и по-късно султанъ Мустафа III е унищожилъ въ 1766 г. Ипекската и въ 1767 г. Охридската архиепископия, макаръ че тѣ нѣколко вѣка се намирали въ турски провинции. Търновската патриаршия била унищожена не толкова затуй, че тя се намирала въ столицата на българското царство, а по сѫщитѣ причини, по които турската власть е посегнала върху Ипекската. Унищожението на тѣзи две патриаршии било неизбѣжна последица отъ унищожението на държавитѣ, които ги учредили (България и Сърбия). Тѣ сѫ били държавни църкви: основани сѫ били и сѫществували само благодарение на туй, че сѫществувала държава отъ народностьта на паството имъ. Тѣхниятъ диоцезъ е съвпадалъ съ територията на държавата, която ги е създала. При тази органична връзка между тѣхъ и съответнитѣ имъ национални държави, султанитѣ не могли да не се съмняватъ, че тѣзи патриаршии ще подържатъ въ своитѣ народи живъ споменъ за миналото имъ държавно величие и заедно съ това враждебно настроение къмъ турската държава. Другитѣ помѣстни църкви въ Турция (четиритѣ патриаршии, Кипърската и Охридската архиепископии) сѫ били оставени да сѫществуватъ, защото сѫ били църковни учреждения, утвърдени действително или привидно (Охридската архиепископия) отъ вселенски църковни събори въ предѣлитѣ на римско-византийската империя и несвързани органично съ опредѣлена
1. К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 223.
2. Гласник, LI, стр. 93. Дори самъ патриархътъ да не е участвувалъ по болесть, както се казва въ другъ разказъ, Ипекската патриаршия пакъ е взела участие въ това голѣмо църковно и държавно събитие понеже патриархътъ изпратилъ своя клиръ съ всакыимь оукрашенїемь црьковнимь. (Rad Jugoslav. Akad., V, стр. 183).
3. Срв. Κ. Јиречек, цит. съч., IV, стр. 169.
504
държава, и външно, по диоцезъ, сѫ представлявали географски величини. Частно Цариградската патриаршия фактически по иерархия и паство (по-голѣмата му часть) била гръцка и по минало тѣсно свързана съ Византийската империя, обаче формално (канонически) тя била църква на Цариградъ (Новия Римъ) съ диоцезъ отъ нѣколко области въ Европа и Азия. Охридската архиепископия се наричала църква на България, подъ което се разбирала не българската държава, а земята, компактно населена отъ българитѣ. Освенъ това първо и канонически най-важно основание за нейното сѫществувание била общеприеманата фикция, че тя била тъждествена съ архиепископията на Първа Юстиниана, учредена отъ императора Юстинианъ Велики. По силата на това тя е запазила своята независимость до турското робство подъ властьта на разни владѣтели: византийски, български (търновски), епирски, пакъ византийски и сръбски. Турската власть, която тачела стария църковенъ редъ, е знаела за тази прилика на Охридската църква съ източнитѣ православни църкви и затова нѣколко вѣка не е посегнала на нейната автокефалия. Като учреждение на импер. Юстиниана Велики е запазила своята автокефалия и Кипърската архиепископия, макаръ че по иерархия и паство тя била напълно гръцка.
Поради изложенитѣ съображения, струва ми се, че дори да приемемъ Никодима II за последенъ сръбски патриархъ, пакъ по-вѣроятно е, че Сръбската патриаршия била унищожена отъ турцитѣ или следъ окончателното унищожение на сръбското деспотство, или пъкъ скоро следъ завземането на днешна Стара Сърбия въ 1454—1455 г. Въ такъвъ случай може да се мисли, че Никодимъ II, който се споменава за последенъ пѫть въ началото на 1453 г., [1] билъ сваленъ отъ престола или, по-вѣроятно, е умрѣлъ. [2] Второто предположение като че ли се подкрепва отъ факта, че следъ избирането на Генадия Схолария за цариградски патриархъ (въ края на 1453 или началото на 1454 г.) [3] Гюргъ Бранковичъ е запиталъ тоя патриархъ за учредяването на автокефална архиепископия въ деспотството му. [4] Αко тогава Ипекската патриаршия е сѫществувала, той не би мислилъ да скѫса всички връзки съ нея. Ако пъкъ новитѣ политически условия сѫ прѣчили за редовни сношения между иерарситѣ въ деспотството му и Ипекъ, той би поискалъ да се създаде автономна архиепископия въ Сърбия отъ ипекския патриархъ, а не отъ цариградския.
Тоя фактъ говори и противъ предположението, че Ипекската църква се съединила съ Охридската „съ съгласието, а може би и по
1. Мощитѣ на св. Лука сѫ били поставени въ смедеревската митрополитска църква на 12 януарий 1453 г. (Трифуновъ, Спбан, III, стр. 29).
2. Споредъ върднишкия лѣтописъ, той лично не е участвувалъ въ
пренасянето ва мощитѣ на св. Лука, понеже билъ боленъ (Rad., pag. cit.:
.
3. Παπαρρηγοπούλον, V, стр. 477. Споредъ Гедеонъ, презъ пролѣтьта на 1454 г. (Πατρ. Πίνακες, стр. 472).
4. Патр. Генадий Схоларий му отговорилъ и на тоя въпросъ, както на другитѣ му въпроси (за тълкуванието на бълг. архиепископъ Теофилактъ, за Юда и др.), но не е издаденъ поради неясностьта му (Γεδεών, Κανονικαὶ διατάξεις, I, стр. 30, заб.).
505
инициативата” на Гюрга Бранковича въ лицето на Никодима II. [1] Въ такъвъ случай той би работилъ за закрепване на духовното единство между сръбскитѣ земи и Охридъ и не би мислилъ за църковно обособление на държавата си. Независимо отъ казания фактъ, това предположение е поставено предъ нѣколко въпроси, на които не може да се даде удовлетворителенъ отговоръ: 1) наистина ли въ края на 1445 или началото на 1446 г. охридскиятъ престолъ е овдовѣлъ? [2] 2) Какъ сръбскиятъ деспотъ Гюргъ Бранковичъ е успѣлъ да убеди тъй ревнивия за своята независимость охридски Синодъ да обяви за свой архиепископъ новия сръбски патриархъ Никодимъ II — негово довѣрено лице? 3) Защо турското правителство е допустнало такъва важна промѣна съ нескрита политическа тенденция? 4) Въ каква форма е станало обединението на дветѣ разнородни църкви: единъ ли общъ Синодъ имало или пъкъ два — въ Охридъ и Ипекъ ? Ако се приеме, че сръбскиятъ патриархъ Никодимъ II и охридскиятъ архиепископъ Никодимъ сѫ били едно и сѫщо лице, то би следвало да се заключи, че сѫществували два Синода, защото тоя началникъ се наричалъ ту само сръбски патриархъ, ту само охридски архиепископъ. Обаче не може да се докаже, че Никодимъ II Сръбски и Никодимъ Охридски, споменаванъ въ 1452 г., сѫ били тъждествени. Непонятно е, какъ предстоятельтъ на съединената Ипекско-охридска църква въ повечето случаи се наричалъ само патриархъ Срьблıем и поморїю или просто патриархъ [3] (въ 1446, 1451, 1452), а въ други (въ 1452 г.) — само охридски архиепископъ. [4] Още по-непонятно е, че Никодимъ се подписалъ само „патріархъ Срблемъ и поморїю и по инимъ странамъ” и въ приписката си отъ 1446 г., гдето нарича сръбската патриаршеска църква „равною” съ охридската. [5] Какъ сѫ могли „мѣстнитѣ охридски първенци българи и гьрци” да наложатъ на архиеп. Доротея, споменаванъ въ 1466 г. да се чувствува главно като охридски архиепископъ, [6] а сѫ търпѣли Никодима да се чувствува предимно като ипекски патриархъ? Не може да се предполага, че при Доротея имало вече друго поколѣние охридски граждани, по-патриотични отъ ония при Никодима,
1. Трифуновъ, цит. сп., стр. 35.
2. ibid., стр. 39.
3. Йорд. Ивановъ, Български старини изъ Македония, II изд. стр. 43, № 20; Љ Стојановић, цит. сб. I, №№ 282, 283, 293, 296, 297; разказа за пренасяне мощитѣ на св. Лука въ Смедерово въ края на 1452 и началото на 1453 г. (Гласник, LI, стр. 93). Въ 1452 г. той се подписалъ съ зелено мастило (Љ. Стояновић, цит. сб., I, № 296), сигурно, по подражание на охридскитѣ архиепископи, както преди него и сръбскиятъ патриархъ Спиридонъ въ 1379—1380 г. (С. Jireček, Staat und Gesellschaft im mittelalterlischen Serbien, IV, S. 46, IX, въ Denkschriften d. Αk. d. Wissensch. in Wien, Bd. 64, Αbh. 2).
4. Известенъ e само eдинъ случай — въ надписа на църквата въ с. Лешани (Охридско) (В. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, II изд., стр. 107; Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 300)
5. Трѣбва да се отбележи, че въ друга своя приписка отъ с. г. той не употрѣбява този изразъ (Ивановъ, loc. cit.:
6. Трифуновъ, цит. сп., стр. 41.
506
защото Доротей, вѣроятно, билъ прѣкъ приемникъ на архиепископа Никодима или, ако не е билъ такъвъ, най-много 14 години сѫ го отдѣляли отъ Никодима (1452—1466). Понеже съединението на Ипекската и Охридската църкви въ лицето на сръбския патриархъ Никодимъ II могло да стане само съ съгласието на турското правителство и охридския Синодъ (Гюргъ Бранковичъ нѣмалъ възможность насила да наложи Никодима на охридския престолъ), то охридскиятъ Синодъ би се съгласилъ на тая комбинация само при условие, че кандидатътъ на сръбския деспотъ, Никодимъ, щѣлъ да управлява обвдиненитѣ две църкви отъ Охридъ, а не отъ Ипекъ и не като сръбски патриархъ, а като „архиепископъ на Първа Юстиниана Охридъ, на всичкитѣ българи и сърби”, както се наричали охридскитѣ архиепископи Доротей и Прохоръ [1], или „архиепископъ на Охридъ Първа Юстиниана и патриархъ на всичкн българи и сърби”, или най-малко „патриархъ на сърбитѣ и поморието и архиепископъ на Охридъ Първа Юстиниана и цѣла България”.
Колебание въ избора на титлитѣ, което Трифуновъ допуща, [2] не се вижда въ запазенитѣ известия за ипекския патриархъ Никодимъ II. Той се титулувалъ сръбски патриархъ и паството му го наричало такъвъ не само въ началото на управлението му, а, както по-горе посочихъ, и по-късно (въ 1451, 1452 и 1453 г.). Подобно колебание не е могло да има при два случая: ако Ипекската патриаршия била подчинена на Охридската или обратно. Въ единия случай първата се унищожавала, и кандидатътъ на Гюрга Бранковича патриархъ Никодимъ (ако допустнемъ, че той е станалъ охридски архиепископъ) билъ длъженъ да се чувствува главно като архиепископъ на България и Сърбия. Понеже пъкъ той се е смѣталъ главно за сръбски патриархъ, трѣбва да се допустне, че Ипекската и Охридската църкви не сѫ били съединени, а втората била подчинена на първата, което не е вѣрно. Сѫщо и изразътъ на сръбския Никодимъ II „равною са Охридскою” (въ некритично издадената му приписка отъ 1446 г.) [3], ако е вѣренъ, не доказва, че тоя патриархъ билъ сѫщевременно и охридски архиепископъ. Тѣзи думи означаватъ, че Ипекската патриаршия била равноправна или равнодостойна съ Охридската архиепископия, а не тъждествена, [4] понеже патриархъ Никодимъ не само не обезличава Ипекската църква и не я слива съ Охридската, а напротивъ изтъква нейнитѣ атрибути, които сѫ ѝ давали право за отдѣлно сѫществувание. He е било възможно тя да бѫде наречена архиепископско-патриаршеска, ако била присъединена къмъ Охридската архиепископия, а само митрополийска или архиепископско-
1. Вж. тукъ, стр. 378.
2. Цит. сп. стр. 30.
3. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 282: „Азъ смирени Никодїмъ. по милости божіей патриархъ Срблемъ и поморїю и по инимъ странамъ, во дни благочестиваго и христолюбиваго деспота Гюрга и сіновъ его приложивъ сію книгу великіе церкви архиепископій и патриаршій равною са охридскою иіустініанскою, въ лѣто 6954, генваръ 14. Ил. Руварацъ е преиздалъ тази бележка, издадена първенъ въ Дечански Споменикъ, безъ думитѣ: патріаршіи равною са охридскою иіустініанскою. (Гласник. XXIII, стр. 242).
4. Трифуновъ, цит. сп., стр. 29—30
507
митрополийска, както и се нарича въ документи отъ XVI в. Той подчертава високото достойнство на Сръбската църква сѫщо и въ другата си приписка отъ 1446 г. [1], както и въ приписката отъ 1452 г.: приложих сию книгоу вѣликои црькви патриархиıе”. [2] Патриархъ Никодимъ е притурилъ думитѣ „равною са охридскою иіустініанскою”, по всѣка вѣроятность, съ цель да подчертае предъ читателя на подарената отъ него книга правата на своята патриаршия, които въ това време охридскитѣ архиепископи, стремейки се да възстановятъ древнитѣ граници на своя диоцезъ, сѫ почнали да оспорватъ. [3] Обстоятелството, че въ 1445 г. положението на сръбската държава е било добро, не е прѣчело на охридскитѣ архиепископи да разпространяватъ идеята за неканоничния произходъ на Сръбската патриаршия.
Повидимому, трѣбва да приемемъ, че сръбскиятъ натриархъ Никодимъ II и охридскиятъ архиепископъ Никодимъ сѫ били тъждествени, ако „сръбсхиятъ” патриархъ [4] или архиепископъ Никодимъ, [5] който къмъ 1453 г. е рѫкоположилъ молдавския митрополитъ Теоктистъ, билъ охридски архиепископъ. Обаче въ сѫщность Никодимъ Охридски могълъ да бѫде нареченъ „архиепископъ сръбски”, безъ да е билъ той ипекски патриархъ, защото, както Трифуновъ право казва, „молдавскитѣ книжовници отъ XVI—XVII в. сѫ употрѣбявали думата „сръбски” въ смисълъ на югославянски, та сѫ я прилагали и къмъ българи”. [6] Дори въ XVII в., когато Охридската църква е нѣмала нито едно сръбско селище подъ свое ведомство, нѣкои сѫ наричали Охридъ сръбско мѣсто, охридския архиепископъ — глава на всички сръбски архиереи, Охридската архиепископия — сръбски престолъ. [7] Това се дължело на следното: 1) следъ присъединението на Ипекската църква къмъ Охридската, самитѣ охридски предстоятели се наричали архиепископи и на сърбитѣ, както се вижда отъ титлитѣ на архиеп. Доротей и Прохоръ; 2) поради това, че сърбитѣ по-дълго време сѫ устояли на турското нашествие и въ сръбскитѣ земи се развила по-голѣма книжовна дейность, отколкото въ българскитѣ, презъ XVI и XVII в. името „сърбинъ” било по-известно за околнитѣ неславянски народи, отъ колкото „българинъ”, и по тоя начинъ то лесно могло да се припише и на съседни съ Сърбия български земи, напр. Македония, толкозъ повече, че между сърби и българи имало културна и литературна общность. [8] Молдавскитѣ хронисти сѫ
1. Вж. по-горе, стр. 505, бел. 5.
2. Љ. Стојановић, № 297.
3. Срв. М. Lascaris, цит. съч., стр. 28.
4. Срв. тукъ, стр. 14.
5. Въ бележка въ Нямецкия сборникъ отъ 1557 г. (срв. тукъ, стр. 15).
6. Това приема и М. Ласкарисъ, който мисли, че сръбскиятъ патриархъ Никодимъ II билъ ипекски, а не охридски архиепископъ, но въ различие отъ Трифоновъ и мене твърди, че митр. Теоктистъ билъ рѫкоположенъ отъ сръбския патриархъ Никодимъ, а не отъ охридския архиепископъ (цит. съч., стр. 7—11).
7. Срв. моята статия „Къмъ въпроса за зависимостьта на молдавската църква отъ охридската презъ XV в.”, Македонски прегледъ, год. V, кн. 3, стр. 46, заб. 1.
8. Тъй напр. въ хрониката си за Молдавия и Влашко, писана между 1676—1683 г., молдавскиятъ държавникъ и писатель Миронъ Костинъ говори „do Och(r)ydy miasta serbskiego”, въ третата пѣсънь на поемата си, писана въ 1684 г., нарича Охридъ български градъ. Въ сѫщата пѣсънь той смѣсва терминитѣ „български” и „сръбски”, когато говори за Охридъ: отъ една страна казва, че Александъръ войвода е изпратилъ избранитѣ отъ страната за рѫкоположение „въ Охридъ, градъ български” и отъ друга страна, че „до сега охридскиятъ (архиепископъ) остава глава на всичкитѣ сръбски архиереи”, подъ което, несъмнено, той е разбиралъ всичкитѣ югославянски (български и сръбски) православни архиереи. (у Яцимирскій, Григорій Цамблакъ, стр. 265 и 267).
508
нарекли охридския архиепископъ „патриархъ”, защото строго не сѫ различавали титлитѣ „патриархъ” и „архиепископъ” за охридския църковенъ началникъ, който въ тѣхнитѣ очи се явявалъ пръвъ следъ източнитѣ патриарси, [1] или, може би, сѫ смѣсили охридския архиепископъ Никодимъ съ съвременника му едноимененъ сръбски патриархъ. [2]
Причинитѣ, поради които турската власть е допустнала Ипекската църква да бѫде подчинена на Охридската, а не на Цариградската, ще да сж. били следнитѣ обстоятелства. Положението на Сръбската патриаршия се влошило съ наложения ѝ тежъкъ данъкъ. Нейната слабость и смъртьта на патриарха Никодима (или Арсения) е подбудила охридския архиепископъ да настои предъ турската власть за възстановление ведомството на неговия престолъ върху Сърбия, доказвайки своето право съ Юстиниановата новела и хрисовулитѣ на византийскитѣ императори, както и съ факта, че Сръбската църква се образувала близо преди 240 години незаконно, като се отцѣпила отъ нея. Цариградската патриаршия не му попрѣчила на домогванията, защото, поразена отъ разгрома на Византийската империя, не е могла да действува за завоевания. Турцитѣ сѫ погледнали благосклонно на претенциитѣ на Охридската архиепископия, понеже тя била сьпредѣлна съ Сърбия и, имайки подъ свое ведомство българи, албанци, куцовласи, угровласи и молдовани, е минавала за църковно учреждение предимно на негръцкитѣ православни народи въ Балканския полуостровъ. Освенъ това тя била и по-близка до сръбския народъ етнично и по писменость, понеже по-голѣмата часть отъ паството ѝ било българско и на много мѣста славянскиятъ езикъ билъ богослужебенъ и книжовенъ. При това Охридската архиепископия, намирайки се вече повече отъ гюловина вѣкъ подъ турско владичество, е имала достатъчно връзки съ влиятелни предъ султана лица, за да успѣела да осѫществи своитѣ домогвания. Не се знае, дали наведнажъ цѣлиятъ диоцезъ на Сръбската патриаршия билъ подчиненъ на Охридската църква или постепенно — епархии следъ епархии. Ако е нѣмало султански ферманъ, подчинението е станало постепенно: охридскиятъ архиепископъ ще да е подчинилъ — съ явното или мълчаливото съгласие на турската власть — ония сръбски епархии, които сѫ били останали безъ архиереи (поради смърть или бѣгство на последнитѣ), като поставялъ въ тѣхъ свои владици. Следъ това и останалитѣ въ своитѣ епархии сръбски митрополити, не можейки да поставятъ новъ патриархъ, сѫ признали властьта на охридския архиепископъ, който срещу това ще да е поелъ да плаща държавния данъкъ на бившата Сръбска патриаршия.
1. Миронъ Костинъ въ своята хроника: „do Och(r)ydy miasta serbskiego do metropolity stolicy tamtey, ktora po patriarchah pierwsza iest, iechali . . . (y Яцимирскій, цит. съч., стр. 265).
2. Вж. моята ст., цит. сп., стр. 52.
509
II. Отговоръ на охридския архиепискоггь до царигр. патриархъ по въпроса за софийската и видинската епархии [1]
Като видѣхме, честни [2] и свети владико, достигналитѣ до насъ медоточиви писма на твоята богоподобно небоизраснала душа, радостно благодарихме на светия Богъ, искрено ги целунахме като отпечатъкъ на почтения видъ на твоето лице и дружелюбно ги приехме въ мисленитѣ пазви на сърдцето (си), а съобщаваното въ тѣхъ изслушахме сѣкашъ отъ Божия уста и много се насладихме и се успокоихме като въ спасително прибѣжище отъ току що лесно станалитѣ всегорчиви, печални и опасни произшествия (букв. обстоятелства). Само малко ние скърбимъ и се възбуждаме (отъ думитѣ), които показватъ, че Твоя Велика Светость се възпламенилъ поради рѫкополагането на предстоятели за София и Видинъ отъ моя предшественикъ, славния прадстоятель на Първа Юстиниана господинъ Матей, който е извършилъ това, както знаемъ, не просто и не случайно. Защото, както ние сме осведомени, той не билъ незнаещъ богоподобния смисълъ на божественитѣ и свещени канони, но поради възстанията, които народитѣ сѫ извършвали единъ следъ другъ, отъ незапомнени времена не е можалъ да дойде, споредъ обичая (κατὰ τὸ εἰωϑὸς) въ столицата (εἰς τὴν βασιλίδα) нито единъ отъ предстоятелитѣ на България, до когато еднокръвнитѣ агарянски водители — сегашниятъ султанъ съ Муса Челеби не направиха ужасна битка предъ вратата на самия Нови Римъ. Тогава, прочее, гореспоменатиятъ архиепископъ е пристигналъ тамъ и се видѣлъ, споредо обичая, съ тогавашния патриархъ и съ всичкия му подведомственъ светъ (εὐαγεστάτῳ) клиръ и свещенъ Синодъ, още и съ най-могѫщия защитникъ на православието и най-почитанъ господарь и съ подчиненитѣ му благородни велможи, отъ които по Божия промисълъ той билъ приетъ най-благосклонно. И той съ увѣреность е показалъ открито предъ цѣлия Сенатъ и Синодъ дарствения хрисовулъ за своя диоцезъ и, като го (хрисовула) разгледали истински (γνησίως) тѣ сѫ намѣрили, че границитѣ на епархиитѣ въ тоя диоцезъ минаватъ точно [3] до границитѣ на андрианополската епархия и, както трѣбвало да бѫде, тѣ се съгласили като че ли съ едни уста и съ мнението и съгласието на всички сѫ му отстѫпили благосклонно онова, що му принадлежало, и, разбира се, чрезъ подтвърдителенъ указъ на нашия могѫщъ и светъ самодържецъ, опредѣления отъ Бога бранитель, застѫпникъ, предводитель и ревнитель на Божиитѣ и свещени канони. Така се предписа да се подчиняватъ всички на царя. А той (императорътъ), споредъ постановленията на закона и за по-твърдо опредѣление (λήξεως), най-благосклонно (ἀομενεστάτως) се подписалъ съ киноваръ за увѣрение. И тъй, славниятъ архиепископъ, като взелъ
1. Минало, год. I, кн. I, стр. 9—11.
2. Както тукъ, тъй и въ другитѣ документи предавамъ съ положителна степень ония суперлативни лични титли, които не ся употрѣбителни въ днешния български езинъ.
3. Букв. най-достовѣрно, ἀτρεκεστάτως.
510
(грамотата), смѣло е излѣзълъ въ подчиненитѣ си епархии и извършвалъ рѫкоположения. И ако Твоя Велика Светость ругателно го вини (λοιδορικῶς κακορροϑεῖ), че ужъ (той), възползуванъ отъ автономията, дръзко (ἀτασϑάλως) е извършилъ тамъ рѫкоположения, и го уподобява на свѣтскитѣ властници, споменавайки, какъ силнитѣ грабятъ имота на сла битѣ, то не тъй е било съ него и да не бѫде тъй и, ако не е знаелъ увещанията, предадени отъ Бога чрезъ светитѣ и почтени тълкуватели, нима не е знаелъ, че, който възлюби неправдата, той ненавижда своята душа? И, ако е забравилъ евангелскитѣ заповѣди на Господа, нима не е взелъ подъ внимание (изречението): „какво ще ползува човѣка, ако цѣлия свѣтъ спечели, а погуби своята душа?” И, ако той не е почувствувалъ учението на всехвалнитѣ апостоли, нима тоя почтенъ мѫжъ не е ималъ въ ума (си), че не бива да се отнима чуждото? Обаче, доколкото зная, (той) билъ изпълненъ не само съ толкова, но и съ други по-високи качества (букв. подвизи, κατορϑωμάτων) и, като благоразуменъ, взимайки подъ внимание и на рѫце указа на нашия могѫщъ и светъ самодържецъ, е излѣзълъ, както казахме по-горе, съ увѣреность, (но) не, както Твоя Велика Светость казва, подобно на свѣтскитѣ силни, които се разпореждатъ съ немощнитѣ служители на честната църква; а, както оня, който има на своя страна правото и свещенитѣ и божествени закони за помощници, тъй и той, окураженъ отъ правото на подведомствената му светейша архиепископия, е извършилъ рѫкоположения. Обаче защо толкозъ се изказвамъ азъ, окаяниятъ предъ Твоя Велика Светость? Защото, имайки единствена названието „вселенски” и бидейки законодатель на божественитѣ и свещени канони и сѫдия, и магистъръ, тя (б. м. Нейна Велика Светость) най-правилно гледа (εὐϑυβολέστατος πέλει) и точно знае самостойнитѣ диоцези на светитѣ Божии църкви по цѣлата земя и най-достовѣрно границитѣ на епархиитѣ и това, че поради стѣснителнитѣ обстоятелства вселенскитѣ патриарси, като близки до столицата, сѫ отнимали (правата) на тази архиепископия и сѫ изпращали тамъ митрополити и че нейна (на патриарха) длъжность е да отсѫди, какво дори да нѣма подтвърдителни хрисовули на славнитѣ царе, (тя) трѣбва да се задоволи съ съборнитѣ дарения и разпоредби относно границитѣ (на диоцезитѣ) и че ние, съгласно съ това, сме длъжни да следваме нея (т. е. патриарха). Но, струва ми се, не е тъй, както трѣбва да бѫде. И, ако е необходимо, ο божествена и свещена главо, да следвамъ непреклонно твоитѣ думи, азъ се боя, струва ми се, при изследване да не бѫда подведенъ задочно подъ отговорность като презиращъ подаренитѣ (права) и границитѣ на повѣрената ми света църква. Затова азъ съ подведомствения ми светъ Синодъ не смѣтаме за основателно да поддържамъ това съ пълно съгласие и имаме единомислие само съ него (сир. съ Синода). Моля помагащия на всички Богъ сега да подари на Твоя Велика Светость дълголѣтие за сближение, защита (εἰς σύστασιν καὶ σκέπην) не само на близкитѣ ѝ, но и на далечнитѣ на всѣкѫде христоименни (хора), сир. на цѣлата пълнота на светата Божия църква. Поклонъ и здравѣй въ Бога, аминъ.
511
III. Писмо на цариградския патриархъ Иеремия I до охридския архиепископъ Прохоръ [1]
† Иеремия по милость Божия архиепископъ на Цариградъ, Новия Римъ, и вселенски патриархъ.
Било прочее [2] прилично и заедно съ това справедливо, щото добре узаконеното и направено отначало да има всѣкога твърдость и здравина [3] и да не се разклаща (μετακινεϊσϑαι) отъ сетнешнитѣ, (люде) нито подъ предлогъ на справедливость. . . [4] да се измѣняватъ [5] съборнитѣ деяния и да се унищожаватъ [6] патриаршескитѣ дѣла. Α тъй като това се случва често да става при промѣната на нѣщата, [7] пакъ патриаршеското разглеждане ги изправя и поставя на справедливото мѣсто, както заповѣдватъ и съборнитѣ решения. [8] Α тъй като сега (ἄρτι) [9] и блаженейшиятъ архиепископъ на Първа Юстиниана или Охридъ, [10] възлюблениятъ въ св. Духъ братъ [11] и съслужитель [12] г. Прохоръ, се намѣри въ такива (промѣни), като пострада въ своя диоцезъ (εἰς τὴν ἐνορίαν αὐτοῦ) [13] — защото Ипекската, наричана архиепископия, отдавна (ἄνωϑεν) [14] и отначало бѣ подчинена на тази църква, сир. Охридската, [15] но нѣкой си, както нѣкои казватъ, насила я заграбилъ отъ нея и стоя автономна до нѣкое време, обаче не остана до край тъй, а пакъ биде присъединена къмъ тази църква и ѝ стана подведомствена, [16] понеже тя не бѣ почестена нито съ съгласието и решението (γνώμῃ καὶ διαχρίσει) на нѣкои отъ вселенскитѣ събори —, той дойде при насъ и ни съобщи наново последвалитѣ нѣща въ неговия диоцезъ. Именно нѣкой си Павелъ, носещъ образа на пастирь, но въ действителность вълкъ, подражаващъ не на апостола Павла, а на отхвьрления Самосатски, [17] като употрѣбилъ вънкашна власть, имайки и нѣкои отъ мирянитѣ за помощници, съ подаване на злато, е отнелъ (ἐβιάσατο) [18] Ипекската църква и заедно съ нея е отсѣкълъ и други църкви отъ Охридския диоцезъ. И като ни съобщи това, блаженейшиятъ
1. Визант. Временникъ, III, вып. 1, стр. 119—120. Слав. преводъ въ Споменик, LVI, др. р., стр. 33—34, II.
2. Въ слав. прев. прибавено: нам.
3. На слав.:
4. Издательтъ не е можалъ да прочете думата. Въ слав. прев.:
5. Букв. да не се преобръщатъ ([ἀν]ατρέπειν), слав. прѣлагати.
6. Слав. разараги.
7. „ неточно:
8. „ правилнаа соужденїа.
9. „ нынıа.
10. Срв. тукъ, стр. 387, бел. 2.
11. Слав. прибавено: нашъ.
12. „ „ нашего смѣренїа.
13. „ сѫщо.
14. „ и ѿ испрьва.
15. Въ слав. прев. нѣма тая дума.
16. Букв. подъ договоръ (ὑπόσπονδος), слав. подклоненаа.
17. Еретикътъ Павелъ Самосатски.
18. Слав. подвигъ се.
512
архиепископъ г. Прохоръ ни помоли да разгледаме и опредѣлимъ (διακρίνωμεν) споредъ законитѣ, дали това е законно и канонично. [1] И, наистина (καὶ δὴ), като се съгласихме съ искането (ἀξιώσει) на речения [2] блаженейши охридски архиепископъ и обсѫдихме синодно, решихме и се произнесохме (δίεγνωμεν καὶ ἀπεφηνάμεϑα), [3] означениятъ (δηλωϑεὶς) [4] Павелъ, като е извършилъ неканонични (дѣла) [5] (ἀκανόνιστα), да бѫде низвергнатъ, [6] когато се свика съборъ на архиереитѣ въ тѣхния диоцезъ [7] съгласно съ правилото, което казва: „Ако нѣкой си послужи съ свѣтскитѣ началници и чрезъ тѣхъ стане властникъ [8] на църквата, да бѫдатъ низвержени и отлѫчени и той, и всички общуващи съ него; а помощницитѣ му (οἱ δὲ συνέτεροι) да бѫдатъ отлѫчени [9] отъ Бога вседържителя и непростени, ако не се локаятъ и не припаднатъ при Божията църква”. [10] А тъй като отъ старо време се намиратъ и царски хрисовули, които удостовѣряватъ, че цѣлиятъ Ипекски диоцезъ (τὴν ἐνορίαν) съ сѫщинска Сърбия принадлежи на Охридската архиепископия, и наша мѣрность, [11] споредъ съдържанието на посоченитѣ грамоти, [12] съ синодно съгласие [13] опредѣля и обявява (ἀποφαίνεται), [14] Ипекъ и цѣлата область (ἐνορία) на Сърбия [15] да бѫдатъ подъ рѫката на светейшата Охридска архиепископия, [16] както отначало и до сега тѣ сѫ се подчинявали. И който отъ сега поиска да прави [17] нѣкакво безпокойство за тѣхъ, [18] такъвъ който и да е той, [19] да бѫде отлѫченъ [20] отъ Бога Вседържителя и непростенъ въ сегашния вѣкъ и бѫдещия и участьта му да бѫде заедно съ предателя Юда. Тъй се произнасяме [21] въ св. Духъ и за обявяване (δήλωσιν) [22] на това се състави настоящето писмено решение на наша мѣрность [23] и се предаде на светейщата [24] архиепископия на Първа Юстиниана, [25] Охридска, [26] въ 7039 г., м. септемврий инд. IV.
1. Слав. правилнѣ.
2. „
3. „
4. „ предреченїи.
5. „
6. Букв.: да бѫде подлежимъ на низвержение (ὑπάρχῃ ὑποκείμενος τῇ καϑαιρέσει). Сѫщо и на слав.
7. Слав. въ того енори.
8. „ съдръжателъ.
9. „ проклѣтїи.
10. Срв. 30. ап. пр.
11. Слав. смѣpенѣе наше.
12. „ по оуставоу прѣдрѣченнїих писанїи.
13. „ съвѣтомъ събωрнїм.
14. „ повелѣваемъ и оуставлıаемъ.
15. „ и вса сръбскаа землıа.
16. Въ слав. прев. прибавено: Пръвои Їоустїнїанїи.
17. Букв. да даде (δοῦναι). Сѫщо въ слав. прев.
18. Ипекъ и Сърбия. Въ слав. прев. вм. тази дума: светѣи и велицѣи цръквїи Охридскои.
19. На слав. не сѫ преведени.
20. Слав. проклѣтїи.
21. Слав. ѿвѣщахомъ.
22. „ вь оуведенїе и оутвръжденїе.
23. Слав. смѣренїа.
24. „ светѣи.
25. Въ слав. прев. нѣма.
26. Букв.: която е въ Охридъ (τῆς ἐν τῆ Ἀχρίδᾳ).
513
IV. Писмо на охридския архиепископъ Софроний до цариградския патриархъ (Иеремия II) [1]
1. Crusius, Turcograeciae, lib. III, p. 339—341. Предавамъ собств. имена съ начални гл. букви. Крузий е снелъ преписъ отъ оригинала.
2. у Cr. ἐδαφιαίαν.
3. Въ текста е ποίησαι, но, може би, е печатна грѣшка.
4. у Cr. Γαυριὴλ.
514
Следъ подписа си архиеп. Софроний е добавилъ:
Преводъ.
Като свѣтеща отъ изтокъ свѣтла звезда и сияещъ лѫчъ на слънцето, ти възсия и озари всички, защото твоята благодать се излѣ на твоитѣ устни и стана пастирь на Христовата църква ти, богонаученъ, равноапостолъ, извършитель на божественитѣ тайни, цвѣтъ на всѣко знание, избранъ клонъ на архиереитѣ, пастирь на православната вѣpa и наставникъ на светия и богоносенъ Цариградъ, Новия Римъ. Обичайното доземно и робско поклонение отдаваме на Твоя велика божественость. Азъ, робътъ на Твоя Велика Светость, свети мой владико, се осмѣлявамъ да донеса, че поради твоитѣ свети молитви и честни писма се помириха съ насъ всички — архиереи и клирици на нашия диоцезъ и съ всички пребѫдвамъ въ миръ до сега. Обаче отъ Григория Мацуки ми се направиха много безпокойствия и скандали. Той изтъква за предлогъ и говори на всички, че ти си му далъ писмо и го наричашъ братъ и съслужитель и го подкрепвашъ. Това да става не е справедливо, свети владико, (да подкрепвашъ) отлѫчения и изгонения. И се чувствувамъ страдалецъ на църквата, че ти пишешъ такива нѣща. И въ действителность не зная, дали сама Твоя Всесветость си написалъ това писмо или той самъ го съставилъ и (съ твоето име) се прикрива предъ свѣта. Копие отъ това писмо ти изпращамъ да го разгледашъ. И ако то, наистина, е твое, уведоми ме съ твое честно писмо, за да зная. Ако пъкъ не е твое, сѫщо напиши, умолявамъ Твоя Всесветость. Защото не знамъ що да правя отъ неговитѣ много скандали и отъ несвещенитѣ Максима, който никога не се наричалъ костурски, и Гавриила, бившъ корчански. Низвержени и изобличени отъ Синода, тѣ не сѫ приемани нито отъ клирицитѣ, нито пъкъ иерарситѣ се намиратъ въ сношение съ тѣхъ. Обаче тѣ се бунтуватъ заедно съ Григория Мацуки и вършатъ скандали и смущаватъ църквата Божия. Затова моля, бѫди милостивъ къмъ насъ и напиши свое честно писмо къмъ цѣлия нашъ диоцезъ и ги изхвърли и накажи, както трѣбва, както въ времето на господина Никанора 40 архиереи ги бѣха изгонили, за да намѣримъ спокойствие и миръ ние, нищожнитѣ ти роби. И заради любовьта на Бога не допускай, щото
515
нашитѣ врагове да ни нападатъ. но помири насъ и църквата като мироначалникъ на всичкитѣ. Нѣмайки другиго освенъ тебе, къмъ когото да прибѣгна, да бѫдатъ твоитѣ всесвети и богоприятни молитви съ насъ презъ цѣлия ни животъ. Аминъ.
Смирениятъ архиепископъ на Първа Юстиниана и Охридъ Софроний, твой проситель.
Следъ като написахъ това писмо, този нечестивъ Мацуки влѣзе въ Костуръ и извърши литургия съ Максима и направиха свещеници и иеродякони и се тъкмятъ да рѫкоположатъ епископи, надъ всички епископи. И много безпокойствия прави, та не зная [1] какво да ти пиша.
V. По отстранението на охридския архиепископъ Арсений.
Въ двата си отказа (отъ охридския престолъ и пелагонийската епархия) архиеп. Арсений посочва на една и сѫща причина — невъзможностьта да се справи съ дълговетѣ на повѣренитѣ м у престоли. Въ отказа си отъ архиепископията той говори: „Съ настоящата ми доброволна (οἰκειοϑελοῦς) и непринудена (ἀβίαστου) оставка долуподписаниятъ явявамъ, че, тъй като не ми е възможно да уредя (οἰκονομῆσαι) и поправя нуждитѣ на Охридската архиепископия, които се явиха [2] една следъ друга преди насъ и въ наши дни и дадоха немалъкъ поводъ на злодейцитѣ да нападатъ името на архиепископията и да ощетяватъ и увреждатъ подчиненитѣ на Охридската архиепископия митрополии и нейната бедна рая, и тъй като не може иначе да се избави отъ тѣхнитѣ рѫце тамошната страна (τὸ ἐκεῖσε κλίμα) и всичкиятъ (тамошенъ) християнски родъ, освенъ чрезъ унищожението на архиепископията (εἰ μὴ τῇ ἀναιρέσει τῆς Ἀρχιεπισκοπῆς), — поради това именно се отказвамъ отъ Охридската архиепископия, освенъ отъ предишната ми пелагонийска епархия, [която още имамъ, докато съмъ живъ за прехраната си и за удовлетворение на нуждитѣ си]. При такъво съгласие съ събратята ми свети архиереи се направи и настоящата (ми) доброволна и нелринудена оставка, която трѣбва да се постави въ свещения кодексъ на Великата Христова църква [и въ този на блаженейшия иерусалимски патриархъ г. Партений]. 1767 г. януарий 16.
Охридски Арсений обещава”. [3]
Отказътъ му отъ Пелагонийската епархия е написанъ съ още по-смиренъ тонъ: „Мое смирение съ настоящата доброволна оставка заявявамъ, че, като не мога да се справя (κυβερνῆσαι) съ дълговетѣ, лежащи на моята епархия, нито пъкъ мога да замина тамъ (въ пелагонийската епархия. б. м.) поради подозрителнитѣ безпокойствия на голѣмцитѣ
1. Букв. нѣмамъ.
2. Букв. се случиха (ἐπισυμβάσας).
3. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ. III, стр. 893, № 1572. Заграденото съ [] се намира у Гавр. Кръстевичъ, Историческы изслѣдованія за Охридската и Ипекска архіепископіи, прѣводъ Н. Михаиловскаго, Цариградъ, 1869 г., стр. 21 и 22, заб. 1. Предавамъ тѣзи добавки по днешния правопись и съ малки езикови поправки.
516
(τῶν δυναστῶν), доброволно и непринудено се отказвамъ отъ моята пелагонийска епархия [за високопреосвещения мъгленски митрополитъ, възлюбления ми братъ г. Натанаилъ, като достоенъ и заможенъ да управлява тая епархия]. Затова горещо моля всесветейшия и почтения ми господарь и всесвещенитѣ архиереи на свещения Синодъ да се съгласятъ съ това мое самоволно (αὐϑαιρέτῳ) решение [и да произведатъ Негово Високопреосвещенство за тази митрополия, но не друго лице]. И за доказателство и твърдость на това дадохъ [на Негово Високопреосвещенство] настоящата си доброволна оставка, подкрепена съ моя собственорѫченъ подписъ и печатъ. 1767, юний 24.
Бившъ пелагонийски Арсений увѣрявамъ.” [1]
Фактътъ, че архиеп. Арсений билъ принудително отстраненъ, е намѣрилъ отражение въ народната паметь, която обаче представя за насилникъ не цариградския патриархъ, а турската власть, подбуждана отъ нѣколцина охридски първенци-врагове на Арсения. Ha В. Григоровича (1845 г.) охридчани сѫ казвали, че охридскиятъ архиепископъ билъ лишенъ отъ автокефалия, понеже билъ обвиненъ въ сношения съ венециянцитѣ, а, споредъ други, — съ руситѣ. (цит. съч., стр. 103). За пазени сѫ две охридски предания, които Григоръ Пърличевъ е използувалъ за своята пѣсень за вдигането на „патриарха” Арсения, което погрѣшно поставя въ 1762 г. вм. въ 1767 г. [2] Стогодишниятъ
1. Ibid., стр. 893—894, № 1573.
2. Смѣтамъ за неизлишно да приведа цѣлата пѣсень, както съмъ я слушалъ въ Охридъ:
1. Въ хиляда и седъмъ стотинъ, шесдесеть и второ лѣто
Во Охрида отъ Цариградъ дошълъ салаоръ.
2. Се представилъ предъ Арсения, наша патрика честнаго
И му рекълъ слово горко, слово жалостно:
3. „Царска воля е да търгнешъ денеска за въ Цариграда
На тебе отъ върли гърци силенъ поплакъ е.”
4. Събралъ патрикъ свое стадо въ църква Св. Климентова,
Благословъ му далъ последенъ, рѫце заплетилъ.
5. Дълго време хлипалъ старецъ во мълчане всенародно,
И по бѣла брада ронилъ сълзи горещи.
6. Слушайте ме, мили чеда, язъ ке ида въ Цариграда,
На мене отъ върли гърци голѣмъ поплакъ е.
7. Гърцки патрикъ ке ни строши славна охридска столица
И мене до смърть ке държи въ заточение.
8. Ке прати владици гърци, лицемъ светци, сърдцемъ вълци,
Ке ви давятъ, ке ви стрижатъ, ке мълзатъ до кръвь;
9. Мегю народа ке сѣятъ несъгласие и раздори,
Да се мрази синъ со татка и со брата братъ;
10. И ке викните до Бога и крило не ке найдите,
Смирени ке наведите глава до земи.
11. Ке ми бѫдете сираци; така било написано.
Елате ми да ви гушнамъ за последенъ пѫть.”
12. Черна тѫга поразила старо, младо, мѫжи, жени,
Вси со рѫце заплетени сълзи проливатъ.
13. Той ги гушка, тие тѫжни му целиватъ дѣсна рѫка,
И отъ рѫка какъ отъ изворъ сълзи се лѣятъ.
14. Вяхналъ патрикъ бърза коня и неволно упѫтилъ се,
Тога гръмки плачъ народенъ небо процѣпилъ.
15. Умилилъ се честни патрикъ, свалилъ шапка навезана,
Погледналъ на сино небо, люто прокълналъ:
16. „Охъ, послушай, мили Боже, хаиръ никога да нѣматъ
Станче бей и Буяръ Лигдо, Нейко Челеби!“
17. Милостиви Богъ послуша патришчка гореща клетва
Слава нихна, семе нихно погуби съ шумъ;
18. И сега во куки нихни ткае паякъ паячина.
И на пусти стрѣхи нихни хукатъ хутове.
(Съ незначителни различия е напечатана въ Мсбну, IV, 61—62).
517
охридски свещеникъ Апостолъ Мизовъ е разказвалъ на единъ български пѫтешественикъ къмъ 1890 г. че въ времето на архиепископа Арсения въ Охридъ имало четирма първенци — негови противници: Нейко Челеби, Стамче (sic) бей, Буяръ Лигдо и Малечко бей. Всички тѣ сѫ били кюркчии и повечето време отъ годината сѫ прекарвали въ Цариградъ. Първитѣ двама били царски доставщици. Тѣ всѣкакъ се стараели да изгонятъ Арсения отъ Охридъ и, нѣмайки друго срѣдство, сѫ измислили хитрость. Намѣрили сѫ фалшиви пари и заровили една часть отъ тѣхъ въ архиепископския дворъ, а друга часть сѫ пръснали въ града. Следъ това сами сѫ съобщили на правителството, че въ града се харчатъ фалшиви пари и то отъ патриарха. Властьта обискирала дома на Арсения и е намѣрила такива. Веднага Арсений не билъ изпѫденъ, но следъ известно време дошла заповѣдь отъ Цариградъ да го заточатъ. Споредъ друго предание, разказано отъ баба Зографина Андроникова, споменатитѣ четирма охридчани, доста влиятелни предъ турцитѣ, сѫ ненавиждали архиеп. Арсения и искали да го изпѫдятъ. За тази цѣль си послужили съ хитрость. Управитель на града билъ единъ зълъ турчинъ, който съ своитѣ злоупотрѣбления билъ дотегналъ на населението. Тѣзи граждани сѫ дали до султана прошение, съ което сѫ го молили да отстрани управителя отъ Охридъ. Обаче сетне се оказало, че това било измама: прошението не било противъ пашата, а противъ патриарха. Какъ е станало това не се казва. Баба Зографина предполагала, че прошението било написано на турски противъ патриарха, но гражданитѣ, не знаейки турски, сѫ били излъгани. Вследствие на прошението дошла заповѣдь да се дигне Арсений. Той много се противилъ, но безуспѣшно. Преди да тръгне за Цариградъ, Арсений е служилъ въ църквата „Св. Климентъ” при многоброенъ народъ и е проклелъ четирмата граждани. [1] Въ словото си, което въ 1867 г. е държалъ въ охридската църква „Св. Климентъ” и обнародвалъ въ цариградския вестникъ „Македония” (22 юлий 1867 г.), Гр. Пърличевъ казва, че, щомъ цариградскитѣ пратеници сѫ докарали въ Цариградъ „патриарха” Арсения заедно съ племеника му Георгий Балазовъ, на моста патриаршескитѣ гавази ги заобиколили и съ единъ кюмурджийски корабъ ги изпратили въ Св. Гора, гдето умрѣли. Въ запазенитѣ паметници нѣма нито дума, че Арсений е падналъ въ немилость предъ султана и че султански пратеникъ го дигналъ отъ Охридъ.
Съвсемъ иначе и по-близко до истината е разказвалъ на В. Григоровичъ зографскиятъ старецъ, който му посочилъ „патриаршеската”,
1. ibid., стр. 60—61.
518
келия, гдето е умрѣлъ последниятъ охридски „патриархъ”. „Нѣкакъ тайнствено — казва Григоровичъ — старецътъ ми разказваше после, че сѫщиятъ патриархъ (Арсений, б. м.), недоволенъ отъ преобразованието на своята епархия, тръгналъ отъ Охридъ въ Цариградъ да защити своитѣ права. Той е ималъ въ себе си разни хрисовули и още нѣкакви книжа. По пѫтя той се отбилъ въ Атонската гора, но задържанъ тамъ, скоропостижно е починалъ въ келията на Зографъ” (цит. съч., стр. 103—104). Тукъ сѫ слѣти две отдѣлни събития: отиването на Арсения въ Цариградъ и заточването му въ Зографския манастирь, следъ като билъ сваленъ отъ пелагонийската катедра.
VI. Съгласно ли е било охридското паство за унищожението на неговата архиепископия?
Въ патриаршесния актъ отъ 1767 г. по унищожението на Охр. архиепископия се казва, че всички владици и християни отъ Охридския диоцезъ съ колективно подпечатано заявление до В. Порта сѫ изказали желание да се присъединятъ къмъ Цариградската патриаршия (διὰ κοινῆς αὐτῶν καὶ τῶν ὑφ' ἑαντοῦς χριστιανῶν ἐνσφραγίστου ἀναφορᾶς) и че Портата удовлетворила молбата имъ. [1] Въ сѫщность обаче въ документитѣ на Портата по това дѣло не се говори за подобно заявление, а само за прошение и махзаръ на цариградския патриархъ и Синода му, по поводъ на които е последвала султанска заповѣдь. Така, въ царския бератъ, даванъ на всѣки цариградски патриархъ следъ това събитие, се говори:
„Като се прегледаха въ царската архива книгитѣ бископось мукатаа, се намѣри, че билъ направенъ „деркенаръ” (бележка на края на листа), за да бѫде присъединена Охридската патриаршия съ подчиненитѣ ѝ (епархии) къмъ Цариградската патриаршия; че били присъединени къмъ нея както подчиненитѣ на Охридската патриаршия, тъй и подчиненитѣ на Ипекската патриаршия; че тѣхното подчинение на Цариградската патриаршия било поискано съ прошение и махзаръ отъ страна на патриаршията и Синода, които сѫ молили да бѫде заповѣдано да се запише това подчинение въ тѣхнитѣ берати (к. м.); че вследствие на това била издадена висока заповѣдь и това предложение било помѣстено и записано, гдето трѣбва, и затова никой никога да не смѣе да направи нѣщо противно на тая висока заповѣдь. И ако се появи нѣкога прошение и решение да се отдѣлятъ Охридската и Ипекската патриаршии отъ Кешишхането (Цариградската патриаршия) и да се предадатъ другиму, да не се приематъ”. [2]
А въ самия „деркенаръ” се говори: „Цариградскиятъ патриархъ и пребиваващиятъ въ този благополученъ градъ Синодъ на митрополититѣ подадоха подлечатано прошение на Дивани Хумаюнъ, въ
1. Δελικάνη, цит. сб., стр. 896.
2. Гавр. Кръстевичъ, цит. съч., 42—43; срв. тукъ стр. 149, бел. 3. Кръстевичъ не съобщава отъ берата на кой патриархъ привежда тоя цитатъ.
519
което казватъ, че отъ нѣкое време нѣкои кознетворци, смѣтайки охридскитѣ патриарси за търговско дѣло, често сѫ ги сваляли и намѣсто тѣхъ сѫ опредѣляли други неспособни, като имъ взимали кредитни записи, та не само оная патриаршия е потънала въ тежки дългове и достигнала до степень да срѣща затруднения въ управлението на работитѣ и въ пазенето на законитѣ, но явно е, че и угнетенията, и притѣсненията, на които сѫ подпаднали подчиненитѣ тћмъ митрополии и беднитѣ поданици, нѣмайки край, ще ги доведатъ до едно бедно състояние и до едно положение съвсемъ неустроимо и непоправимо. И тъй, по искането и мнението на страдащитѣ подъ Охридската патриаршия поданици, по молба на тѣхния патриархъ Арсений и по искането на подчиненитѣ нему митрополити, чрезъ подпечатанъ махзаръ помолиха (се разбира цариградскиятъ патриархъ и неговиятъ Синодъ б. м.) да се унищожи и заличи отъ книгитѣ протоколътъ на речената патриаршия и сѫществуващата подъ нея лоза да се присъедини къмъ Цариградската патриаршия съ условие тази да приеме и да плаща на царската хазна. . . . . обикновения данъкъ на онази, а Охридската патриаршия съвсемъ да се унищожи и, ако за напредъ съ придатъкъ къмъ данъка или подъ другъ предлогъ се направи прошение отъ страна на други, за да се възобнови Охридската патриаршия, такива съвсемъ да не се слушатъ.
Вследствие на това искане даде се висока заповѣдь и се отне и се заличи отъ книгитъ протоколътъ на речената патриаршия и се присъедини къмъ Цариградската ромейска патриаршия съ условие последната да плаща на царската хазна всичкитѣ записани на нейно (Охридската б. м.) име 163,000 аспри въ единъ срокъ и общъ даръ 100,000 аспри и се отбелеза въ деркенара, гдето трѣбва, тоя шурутъ, за да не се взиматъ подъ внимание, колкото прошения и да дойдатъ противъ него, и, ако по нѣкакъвъ начинъ се представятъ прошения, да се дава отрицателенъ отговоръ на просителитѣ, а споменатиятъ шурутъ да се запише, гдето трѣбва, и да бѫде въ употрѣба, докле благоволи светиятъ Богъ. . .“ [1]
Ако наистина е имало общо заявление на охридския клиръ и народъ до В. Порта, то би било споменато въ тѣзи документи, понеже въ канцеларията на В. Порта била заведена практика да се споменава прошението, възъ основа на което билъ издаденъ известенъ актъ. Сѫщо биха го отбелязали и шестимата архиереи-отцепници въ своето прошение до цариградския патриархъ. Противъ такъво прошение говори още народното предание въ Охридъ, споредъ което Арсений билъ насила отстраненъ. Заявление било подадено до В. Порта само отъ отказалитѣ се митрополити, както тѣ признаватъ това въ едно писмо до бѣлградския (бератския) Иоасафъ. [2]
1. Гавр. Кръстевичъ, цит. съч., стр. 44—45. Цитатитѣ предавамъ съ нѣкои езикови поправки.
2. Вж. тукъ, стр. 153, бел. 1.
520
VII. Сѫдебниятъ процесъ срещу св. Никола Софийски
Когато мѫченикъ Никола билъ доведенъ при кадията, между
последния и него е станалъ споръ. Отначало кадията сърдито го обвинилъ, че
смущава народа. Но когато Никола му далъ да разбере съ своя смѣлъ отговоръ,
че не се бои отъ него, кадията е измѣнилъ тона и почналъ съ ласки и обещания
да разположи мѫченика къмъ себе си, като го убеждавалъ да приеме
мухамеданството, защото съ това той би станалъ
. [1] Поради ропота на
тьлпата, Никола е попиталъ кадията: „Где е казано въ мухамеданския законъ,
че на сѫда сѫди не единъ сѫдия, а много сѫдии?” Кадията е отговорилъ, че
само единъ сѫдия може да сѫди. „Ако е тъй, както каза — възразилъ Никола —,
то заповѣдай на тоя народъ да мълчи. Щомъ на тебе азъ съмъ представенъ отъ
тоя народъ заради Христа, то ти и ме разпитвай”. Кадията е заповѣдалъ на
народа да мълчи. Тогава Никола е запиталъ: „Трѣбва ли да се съблюдава
вашиятъ пророкъ или не?” Следъ утвърдителния отговоръ на народа, Никола се
обърналъ къмъ всичкитѣ: „И въ коя глава вашиятъ вождъ е написалъ насилствено
да откѫсвате християнитѣ отъ Христа и насилствено да ги привличате къмъ
него?"
— Тъй ли светията е казалъ? — народътъ е попиталъ кадията.
Последниятъ е отговорилъ: „Да не бѫде, да не бѫде! Нито
нѣкѫде е казано за това. Но ако нѣкой мине къмъ насъ, то такъвъ трѣбва да
бѫде приеманъ при достовѣрни свидетели предъ нашия сѫдъ, съ законно
заявление
и идващиятъ да се подпише въ нашата кондика”.
[2]
Никола пакъ е напомнилъ на кадията да сѫди справедливо и да
не обръща внимание на силнитѣ, които го окрѫжаватъ, и че той си остава сѫщо
такъвъ християнинъ, какъвто е билъ преди една година до насилственото му
обрѣзване. Кадията, удивенъ отъ отговора му, е попиталъ народа: „Има ли
достовѣрни свидетели предъ васъ, които да могатъ да докажатъ, за да се
запише въ кондиката на сѫда, че той доброволно
се съгласилъ да приеме
нашата вѣра, както вие сами казвате?” Тълпата е поискала да се явятъ за
свидетели тѣзи, които сѫ обрѣзали Никола. Но тѣ се скрили отъ страхъ да не
бѫдатъ наказани отъ сѫда. Разпоредено било да се търсятъ свидетели. Понеже
въ книжата на сѫда не било намѣрено нищо, което да е говорѣло противъ
Никола, кадията е заповѣдалъ да откаратъ Никола въ затвора до второ
изследване. [3]
По-нататъкъ още по-ясно изпъква вѫтрешната борба у кадията между чувството на справедливостьта и страха отъ тълпата. На другия день кадията всѣкакъ е увещавалъ Никола да „остане” мухамеданинъ.
1. Житіе св. Николая Софійскаго, стр. 93—94.
2. Ibid., стр. 96.
3. Ibid., стр. 97.
521
Обаче Никола рѣзко му заявилъ, че той е готовъ по-скоро да
изпие смъртната чаша заради Христа, отколкото да се поклони на баснитѣ на
лъжепророка. Кадията е недоумѣвалъ що да прави,
, а отъ друга страна се
боялъ отъ разсвирепѣлия мухамедански народъ. [1] За успокоение на тълпата
той се опиталъ да сплаши Никола, но напраздно. Никола е започналъ да излага
християнското учение, а тълпата, озвѣрена, се нахвърлила върху му, за да го
умъртви. Изплашенъ да не би Никола да бѫде убитъ преди да се разгледа дѣлото
му, кадията наново [2] е заповѣдалъ да го откаратъ въ затвора и изпратилъ
своитѣ слуги и сѫдебнитѣ членове, въорѫжени съ тояги, да разпръснатъ
тълпата. Хората на кадията сѫ почнали да биятъ безпощадно нѣкои отъ
оскърбителитѣ на Никола, като сѫ казвали, че
. Когато тълпата се върнала
въ конака, кадията я укорилъ за непослушанието ѝ. Обаче тя непрестанно е
викала и здраво държала Никола въ рѫцетѣ си. Кадията билъ принуденъ да я
успокои съ привидно обещание, че ще подложи Никола на смъртоносни мѫки и
лишения. [3] Трѣбва да се отбележи, че такъво правосъзнание е ималъ не
титулярниятъ кадия, а неговиятъ времененъ замѣстникъ, който иначе, споредъ
Матея Граматика, билъ злобенъ, невежа и подобенъ на вавилонскитѣ старци.
[4]
И новиятъ кадия (премѣстенъ въ София отъ Скопйе) е билъ сѫщо
така внимателенъ въ следствието си срещу Никола. Отначало той дори е
призналъ, че не намира вина, достойна за смърть. [5] Имайки по-остро правово
чувство, той още по-силно се борѣлъ съ мухамеданската тълпа. Когато чулъ за
безчовѣчното отнасяне на тълпата къмъ Никола , кадията силно е възнегодувалъ
, но е скрилъ своя гнѣзъ и цѣлата нощь прекаралъ безъ сънь,
[6] Той е търсѣлъ начинъ да подлъже тълпата. „Тогава пъкъ сѫдията заповѣда — разказва житиеписецътъ — на народното множество да се оттегли и всички да чакатъ вънъ отъ сѫда. Самъ пъкъ взе отдѣлно светията и вѫтре въ своя дворъ разговаря съ него, безъ да знае нѣкой. Казваха нѣкои отъ близкитѣ тамъ, че сѫдията е рекълъ на мѫченика съ клетва: „моля ти се, Никола, да не ме поставяшъ въ грѣхъ и да бѫда виновенъ за твоята кръвь. Само въ сѫда поклони се на насъ, лицемѣрейки предъ мене, защото отъ това ще имашъ малка вина и тъй ще те освободя отъ убийцитѣ, и пакъ иди, кѫдето искашъ, и пази вѣрата си, както желаешъ, и себе си ще избавишъ отъ смърть, а мене ще освободишъ отъ грѣхъ. И въ тъмница никакъ нѣма да те пусна и съ мене тукъ ще пребѫдешъ,
1. Ibid., стр. 101.
2. Ibid., стр. 103:
3. Ibid., стр. 104.
4. Ibid., стр. 92—93.
5. Ibid , стр. 124.
6. Ibid., стр. 125.
522
колкото време искашъ, като се хранишъ съ моитѣ избраници”. [1] Удивенъ отъ твърдостьта на вѣрата и решителностьта на Никола, кадията дори го похвалилъ за ревностьта му къмъ вѣрата. [2] Той е заповѣвалъ да откаратъ Никола не презъ главния входъ, а презъ заднитѣ врата, за да не изпадне въ рѫцетѣ на тълпата, която чакала да го pasche съ мечове и ножове. Следъ това той е излѣзълъ предъ народа и подобно на Пилата, е казалъ, че не намира никаква вина въ Никола и затова не може да го осѫди. За успокоение на народа той е предложилъ да изпѫдятъ Никола отъ града, за да не се чува името му до смъртьта му, като изказаль надежда, че може би, той самъ, ще се разкае и ще се върне доброволно въ мухамеданското общество. „И ние да не бѫдемъ наследници на неговата кръвь — убеждавалъ кадията тълпата —, и азъ да се избавя отъ беди и напасти; вие пъкъ ще сте свободни отъ убийственъ грѣхъ”. [3] Като не повлиялъ на народа съ увещанията си, той го наплашилъ, че Никола ималъ въ далматинскнтѣ страни свой роднина, който тамъ билъ началникъ (епархъ) и се ползувалъ съ любовьта на султана и който, щомъ научелъ за наказанието на Никола, съ царска заповѣдь щѣлъ да лиши всички отъ длъжность и най-първо самия кадия. [4] И при третото изследване на Никола кадията се борѣлъ съ всичкитѣ си сили противъ своеволието на тълпата. Обаче, когато е видѣлъ, че въ сѫдебната „кондика”, съгласно закона, се записали като свидетели единъ по единъ петь длъжностни лица, кадията
Той подтвърдилъ съ достовѣрни свидетели записаното обвинение
[5] и, боейки се да не бѫде заподозрѣнъ въ пристрастие
[6] се върналъ въ
кѫщи, като казвалъ на близкитѣ си
[7]
VIII. Житието на св. Иванъ Владимиръ.
Въ пространното житие авторътъ говори, че благодеянията на светията въ българския синаксаръ сѫ много и неизказани и неизмѣрими. [8] Въ сѫщото житие се говори, че разказътъ за дѣлата на светията билъ преведенъ отъ български на гръцки. [9] А въ краткото житие се казва, че
1. Ibid., стр. 126.
2. Ibid., стр. 127.
3. pag. cit.
4. Ibid., стр. 127—128.
5. ibid., стр. 129—130:
6.
7. Ibid., стр. 130.
8. Ἀκολουϑία, стр. 15:
9. ibid., стр. 13.
523
имало голѣмо гръцко житие съ служба, което се изгубило, обаче въ „сръбскитѣ” (славянскитѣ) книги по-добре се запазили животътъ и чудесата на светията. [1] Отъ тѣзи мѣста Ст. Новаковичъ заключава, че изглежда, авторътъ, какъвто той смѣта Козма Китийски, е съставилъ житието по предание, безъ да има на рѫце нѣкакъвъ текстъ. [2] Заключението на Новаковича е малко прибързано. Ако съставителитѣ на житията сѫ нѣмали гръцкия текстъ, тѣ могли да иматъ славянския текстъ (отъ българска или сръбска редакция): за загубването на голѣмото гръцко житие съставительтъ на краткото житие говори въ минало време, а за „сръбското” житие — въ сегашно, което не би употрѣбилъ, ако знаелъ за него по слухъ. Изразътъ „се пази” показва, че житиеписецътъ е видѣлъ славянското житие, което до негови дни ще да се намирало въ манастиря „Св. Ив. Владимиръ.” Обстоятелството, че въ пространното житие славянскиятъ езикъ се нарича български, а въ краткото — сръбски, не показва още, че авторътъ не е знаелъ славянското житие.
Гръцкитѣ жития, по своитѣ различия [3] и възъ основа на съобщението на първия издатель Иоанъ Папа, че мнозина сѫ ги поправили, могатъ да се припишатъ на двама автори — Козма Китийски и на нѣкой отъ образованитѣ монаси въ манастиря „Св. Ив. Владимиръ”. Въ такъвъ случай напълно е обяснимо, че тѣ нееднакво сѫ нарекли славянския оригиналъ, който, по всѣка вѣроятность, билъ отъ сръбска редакция. Житията ще да сѫ били съставени по припомки за съдържанието на голѣмото гръцко житие и по славянското житие. Особено за автора на пространното житие едва ли можемъ да се съмняваме, че не е употрѣбилъ славянския текстъ, когато той ясно говори, че е превелъ отъ български повестьта за живота на светията.
Че житията сѫ съставени въ 1689/1690 г., това се установява отъ съобщението въ краткото житие, че отъ възстановлението на манастирския
1. ibid. стр. 27:
И ο. Паиси Хилендарски е челъ на славянски житието на св. Ив. Владимира (Йорд. Ивановъ, Исторія славѣноболгарская, стр. 33—34).
2. цит. съч., стр. 251, 253.
3. Между пространното житие и краткото има нѣкои фактически различия. Въ първото родината на Ив. Владимира се нарича изобщо страна на мизийцитѣ, (стр. 13), а въ краткото се посочва самото му родно село, което се нарича Владимиръ (може би, Владимирово). Споредъ краткото житие, Иванъ Владимиръ билъ възпитанъ отъ охридския архиепископъ Николай (стр. 23, 24), който не се споменава въ пространното. Въ последното не се говори, че жената на Ивана Владимира, която е подбудила Ивана Владислава срещу мѫжа си, се разкаяла следъ убийството на Ивана Владимира, както се споменава въ краткото житие (стр. 26). Споредъ простр. житие, отъ поставянето на мощитѣ на Ив. Владимира въ манастиря до съставянето на житието сѫ изминали повече отъ 700 години (стр. 16), а, по краткото, отъ смъртьта на светията до деня на съставянето — точно 780 г. За времето и обстоятелствата, при които храмътъ на манастиря „Св. Ив. Владимиръ” билъ възстановенъ, се съобщава само въ краткото житие (стр. 26).
524
храмъ „Св. Ив. Владимиръ” (1381 г.) до написването на житието сѫ изминали 309 г. [1] Въ житието се срѣщатъ много анахронизми. Напр., Иванъ Владимиръ се нарича синъ на сръбския владѣтель Неманя и жена му Ана, родомъ гъркиня. Погрѣшна е и датата за построяването на манастиря „Св. Ив. Владимиръ” S. Т. 3 (6307 = 799), вѣроятно, намѣсто S. Ф. 3 (999). Въпрѣки тѣзи погрѣшки и късния произходъ, житията на св. Ив. Владимира не сѫ лишени отъ извѣстна достовѣрность. Гилфердингъ признава почти цѣлия разказъ за Ив. Владимира отпечатъкъ на неподправено историческо предание. [2] Въ много нѣща тоя разказъ потвърждава и допълва диоклейския лѣтописъ.
IX. Пастирско послание на архиеп. Иоасафа и архиерейския съборъ [3]
Иоасафъ по милость Божия архиепископъ на Първа Юстиниана Охридъ и цѣла България.
Свещени митрополити, боголюбиви епископи, възлюблени братя и съслужители на апостолския и светейши престолъ на Първа Юстиниана Охридъ, благочестиви свещеници, добри първенци (χρήσιμου ἄρχοντες) и избрани търговци (πραγματευταὶ), почтени старейшини и първомайстори отъ всѣки занаятъ и (всички) останали благословени християни! Благодать и миръ отъ Бога да бѫде на васъ. Колко добро нѣщо сѫ любовьта и мирътъ, достатъчно е посочилъ въ евангелията Господъ нашъ Иисусъ Христосъ, че, „гдето сѫ двама или трима събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ посрѣдъ тѣхъ”. [4] И другъ белегъ, освенъ любовьта, той не е далъ на своитѣ свещени апостоли. (Той имъказалъ): „По това ще познаятъ всички, че сте мои ученици, ако имате любовь по между си”. [5] Най-вече имъ порѫчвалъ и тази заповѣдь въ свещеното евангелие на Иоана: „Това ви ззповѣдвамъ: „да се обичате единъ други”. [6] И въ много други мѣста въ евангелията Господъ е показалъ, че изпълнението на цѣлия законъ е любовьта и пребивавщиятъ въ нея пребивава въ Бога [7] и че тя е характеренъ белегъ на истинскитѣ християни. Затова и ние подведомственитѣ на светейшия охридски престолъ, като ученици на мироначалника Христа, съзнавайки ползата отъ нея (любовьта) и, напротивъ, вредата отъ враждата и борбата между насъ и виждайки, какъ аностолскиятъ престолъ билъ натоварванъ съ дългове и много пѫти уврежданъ отъ скандалитѣ, извършвани между насъ както отъ архиереитѣ, тъй и отъ мирянитѣ, и вследствие на това, че често дори до днесъ туку що единъ се качи на него (престола), тозчасъ подиръ
1. Ἀκολουϑία, стр. 26.
2. Собр. сочин., I, стр. 219—220.
3. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 89—94. Преводътъ e по текста на преписа въ Син. ц. ист. музей № 252, стр. 65—72.
4. Мат., 18, 20.
5. Иоан., 13, 35.
6. Иоан, 15, 17.
7. I Иоан, 4, 16.
525
него идва другъ и мнозина отъ християнитѣ вървятъ подире му, на събора въ светейшата корчанско-селасфорска митрополия отъ архиереи и клирици, свещеници и миряни, първенци и други добри (χρησίμων) християни, канонично и законно низвергнахме предишния архиепископъ Филотей Негушанинъ, смущаващъ съ своето злонравие и шарлатанство общия миръ и братската любовь, както трѣбваше да бѫде поради неговитѣ съборно доказани и осѫдени безчестни дѣла, и намѣсто него по сѫщия начинъ (οὕτως) (т. е. съборно) ние възведохме на високия [1] охридски престолъ св. корчанския митрополитъ г. г. Иоасафъ. Така поставили миротворно основание, разгледахме подъ председателството на блаженейшия архиепископъ г. г. Иоасафъ и бившия охридски и проедъръ сисанийски п. г. Зосима съ цѣлото при тѣхъ свещено събрание, какъ често тоя апостолски престолъ е бивалъ смущаванъ отъ различни иноземни архиепископи и какъ това смущение е нанасяло вреда на всички подведомствени нему лрестоли, които сѫщо често се обезпокояватъ отъ нѣкои извратени и високомѣрни хора. Ние обмислихме още, че той (охр. престолъ) не може да не бѫде смущаванъ, отекчаванъ и уврежданъ (ἀπείραστος) отъ нововъведенията на архиепископитѣ и архиереитѣ, а още и на нѣкои свѣтски лица, които, неблагодарни отъ това, що имъ подарилъ Господь и отъ своя трудъ и потъ, често се изкушаватъ отъ скандалолюбеца дявола, навлизатъ въ църковнитѣ работи и по всѣкакъвъ начинъ ги разбъркватъ, като насилватъ и архиереи, и Божии и свещени закони, само за да се осѫществи тѣхното нечестиво и противозаконно желание. Не може, казваме, да остане нашата църква мирна и неповредена, ако най-напредъ ние, архиереитѣ на тоя диоцезъ, нѣмаме помежду си духовната връзка на любовьта и мирното единение, когато било чуждъ, било туземецъ или нѣкой отъ нашето събрание започне да желае скандали, да смущава мира и да нанася пакости на нашия престолъ, желаейки да архиепископствува безъ съгласието на събранието на всичкитѣ архиереи и християни. И християнитѣ, които, зле научени къмъ такива промѣни, усвояватъ [2] или поддържатъ тѣхнитѣ дяволски страсти, интриги и високомѣрни замисли, съвсемъ не се замислятъ нещастнитѣ, че ние съ очитѣ си сме видѣли голѣми щети и голѣми нещастия въ онази кѫща, гдето е влѣзла голѣма или малка църковна вещь, че най-благородни първенци или съвсемъ сѫ изчезнали и се унищожили, или сѫ гладували тѣ и дѣцата имъ. Който се притича да подкрепва неговото (на смутителя б. м.) вироглавство и дяволоподобно високомѣрие съ пари, или съ приятели, или съ разни други срдства, той не съзнава, че тежъкъ грѣхъ извършва, че гръмко вика (βοᾷ). Синодътъ [3] или нѣкой другъ архиерей, и, въздъхвайки отъ глѫбинитѣ на сърдцето (си), го проклина и го хули и анатемосва и го осѫжда на вѣчни мѫки, а неговия домъ на изчезване. Всички заедно архиереи и християни, първенди и първомайстори на еснафитѣ, градски и селски старейшини
1. По Гелцеровото издание: най-високъ.
2. Букв. или за да спечелятъ (ἢ διὰ νὰ ἀποκτοῦν).
3. Πο Гелц. изд.: свещениятъ Синодъ.
526
и останалитѣ християни [1], ако нѣкое лице отъ нашата срѣда или чуждъ се възкачи на архиепископския престолъ (букв. на архиепископията) безъ законното съгласие на всички архиереи и християни, съвсемъ да не се приема, но да се отхвърля (ἀποσκορακίζεται) далече отъ нашитѣ предѣли, като лъжливъ (νόϑος) и пришелецъ и недостоенъ да архиепископствува и като такъвъ, който се е осмѣлилъ да пастирствува противъ църковнитѣ канони. Нека той бѫде смѣтанъ отъ Християнското общество за другъ Симонъ влъхва, нека всички осѫдятъ предателя на нашата страна, и малки и голѣми да го избѣгватъ като врагъ на мира и ревнитель на дявола, който обича ежби и крамоли, и да го подложатъ на пълно низвержение и лишатъ отъ всѣко свещено достойнство и степень. Ако пъкъ времето не позволява, то да се изчака удобния моментъ и да се засрами и да се наказва, както подобава, [2] за неговото злонравие и страсть къмъ скандали.
Ако пъкъ нѣкой отъ християнитѣ — свещеници, или миряни, или дори архиереи отъ нашето събрание — му съдействува и го подкрепва съ пари или приятели, или словомъ, или дѣломъ, или пъкъ отъ сега нататъкъ посегне върху тоя светейши и апостолски престолъ или върху архиепископа му, или върху нѣкой отъ архиереитѣ, за да подтвърди своето вироглавство и високомѣрие, то, желаейки спасението на душата му, ние първенъ го увещаваме, доколкото е нуждно. [3] Ако пъкъ той не се разкае въ своето зложелание, съвсемъ несъзнаващъ, че той е единовѣренъ намъ и е длъженъ да обича мира на Църквата, то, ако не (действува) като овца на мирния Христа, нека вземе той примѣръ отъ нашитѣ владѣтели, които, при всичко че сѫ отъ друга религия, обичатъ и почитатъ архиереитѣ съ царска честь и съ берати и съвсемъ не се бъркатъ въ нашитѣ църковни работи. [4] Ако бѫде свещено лице, ние съ цѣлия свещенъ Синодъ решаваме (ἀπαφαινόμεϑα) въ св. Духъ да се лиши той отъ свещения санъ и свещенодействие и съвсемъ да се низвергне и да се анатемоса, и всички [5] християни да се отвръщатъ отъ него като отъ предателя Юда и да го преследватъ като губитель на обществото. Ако пъкъ е мирянинъ, да бѫде той отлѫченъ (ἀφωρισμένος) отъ Господа Вседържителя, проклетъ, непростенъ и неразвързанъ (ἄλυτος) следъ смъртьта си: камънитѣ и желѣзото ще се развържатъ, но той никога; да наслѣди проказата на Гиезия и бесилката на Юда като другъ втори Юда; земята да се разтърси и да го погълне, както Датана и Авирона; да трепери и въздиша, както Каинъ — той самъ, дѣцата му и жена му; неговото мѣсто да бѫде при иудеитѣ, които разпнаха Господа на славата; неговитѣ трудове, усилия и имоти да
1. Споредь Гелцеровото издание: и лица отъ всѣко звание и християнско общество.
2. Букв. както се случи (καϑὼς τυχαίνει).
3. Превода на тоя пасажъ давамъ по оригинала у Gelzer, Der wiederaufgefundene Kodex des hl. Klemens, S. 64.
4. И тоя пасажъ по сѫщия текстъ (ibid.), S. 65. Това e само ласкателна фраза за спечелване довѣрието на турскитѣ власти.
5. Споредъ Гелц. изд.: благочестиви и православни.
527
изчезнатъ, както прахътъ, който се издига и разпръсва отъ вѣтъра въ лѣтнитѣ гумна; кѫщитѣ му да се разрушатъ отъ основи (ωὰ ξεϑεμελιωϑοῦν) и да нѣма житель въ тѣхъ; да се заличи името му отъ книгата на живота и да изчезне шумно (μετ' ῆχου) неговата паметь отъ лицето на земята; да бѫдатъ върху него проклятията на 318-тѣ богоносни отци. Подъ горната епитимя да бѫде и (оня) християнинъ, който не се отдалечава отъ него и не го преследва. Напротивъ, по благодатьта на пресветия и живоначаленъ Духъ, ние го смѣтаме за благословенъ и простенъ отъ Бога Вседържителя всѣкиго, който помага и защищава патриаршеския престолъ или другъ архиерейски или словомъ, или дѣломъ, или съ приятели, или съ пари. Да бѫде благословението на Авраама, Исаака и Якова надъ него и децата му; Богъ да увеличи и умножи неговото имущество и да го запази отъ всѣко зло и, накрай, да го удостои съ царството небесно. Поради това за постоянно помнене на написаното въ настоящия (кодексъ) [1], и се състави свещениятъ синоденъ томъ, неизмѣнно съгласенъ и съ новия томъ на вселенския престолъ за любовь и братско единение, съставенъ въ събрание (ἐν συνελεύσει) на четирмата св патриарси при цариградския патриархъ Иеремия, и се постави въ кодекса на великата църква и се изпрати копие въ всѣка епархия съ патриаршеския знакъ.
1719 г., инд. 12, февруарий 21.
† Иоасафъ по милость Божия архиепископъ на Първа Юстиниана Охридъ и цѣла България.
† Бившъ охридски и сисанийски проедъръ Зосима
† Бившъ охридски Игнатий
† Пелагонийски Иосифъ
† Гребенски Теофанъ
† Дебърски Никифоръ
† Костурски Хрисантъ
† Мъгленски Гавриилъ
† Воденски Митрофанъ
† Тивериополски Калиникъ
† Прѣспански Паисий
† Бѣлградски Никифоръ
† Горски Теодосий.
1. По Гелц. изд., на св. Христова църква.
528
X. Решение на Охридската община за подкрепване на нѣколко обществени дейци [1]
Преводъ.
За хатишерифа
1692 г. мартъ 20.
Всички ние клирици, свещеници и миряни въ тази община на Охридъ единодушно се съгласяваме съ една обща мисъль и разположение, щото всички, колкото отначало и после бѣха изпратени въ царската столица за обществени работи и сега въ Одринъ за хатишерифъ, да бѫдатъ подържани отъ нашата срѣда словомъ и дѣломъ и всѣка година свободно да се споменаватъ за вѣченъ поменъ въ общата ни майка светейшата велика Божия църква. Тѣзи сѫ тѣхнитѣ имена: Ангели Хаджи, Нико Дедо, Гьоршо Мануилъ, Търпенъ Дуде Писѝна, Калоянъ Гучанъ, Ничо Стамо.
1. Изъ кодекса на Охридската архиепископия (по преписа въ ц. ист. музей при Св. Синодъ, № 252, стр. 79)
529
1. Изъ кодекса на Охридската архиепископия (по преписа въ ц. ист. музей при Св. Синодъ, № 252, стр. 79)
530
Вж. бълг. преводъ у Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охридската архиепископия и нейното унищожение, стр. 17.
531
532
533
534
535
1. Изъ охр. кодексъ по пос. преписъ, стр. 27.
536
XIII. Пѣсни:
на Козма Китийски:
1. Стихове за св. Ивана.
Слава на царетѣ и божествено украшение на мѫченицитѣ
е тоя храбъръ и всехваленъ великомѫченикъ.
Иванъ, благоименната слава на (с.) Владимиръ срѣдъ светиитѣ,
украшение сияйно на небето,
владѣтель на цѣлата илирийска земя и Албания,
и България, на мизитѣ, и далматинцитѣ, и Сърбия,
действително се борилъ мѫжествено за Христовата вѣpa и истина.
Презрѣлъ корона, държава, слава, временнитѣ (нѣща),
сега получи безсмъртното царство на небесата.
стоящъ предъ престола на Вседържителя Бога на всички,
заедно съ ангелитѣ и светиитѣ ходатайствува винаги за насъ.
Неговиятъ божественъ сѣнникъ и мощитѣ (му) почиватъ тукъ,
честниятъ (му) гробъ, прахъ безукоренъ и почитанъ,
прославянъ съ всѣкакви чудеса и знамения.
1. Ἀκολουϑία, стр. 32.
537
Отгоре се дарява лѣчение на прибѣгващитѣ усърдно, [1]
оставление и прощение на грѣховетѣ
на идващитѣ въ покаяние, съ горещо желание, съ вѣрваще сърдце.
Да викнемъ, прочее, съ вѣра: всеблажени мѫчениче Господенъ, божествени Иване Владимире,
избави всички насъ прибѣгващитѣ при твоя храмъ
отъ всѣка заплаха, вреда, буря и опасна нужда,
отъ видими врагове, обаче сѫщо и отъ невидими,
защото имашъ дързновение (за това) като непобедимъ знаменосецъ.
Всички, които те почитатъ, ти покровителствувашъ като победоносецъ.
Защити, прочее, и мене, достойния за съжаление слуга и твой проситель,
Козма смирения, архиерей на града Кития въ о. Кипъръ.
[[ Българскиятъ народъ
те има за поборникъ,
помощникъ и избавитель.
Градъ Охридъ съ химни
почита паметьта ти
като свѣтилникъ на България.
Великия патриархъ,
славата на Охридъ,
Климента сега почитаме,
Множествата на Мизия,
ο Клименте, за апостолъ,
те знаять и прогласяватъ.
Народи и племена, да ублажимъ горещо Климента,
който е просвѣтилъ всички съ благодатьта на утешителя и вѣрно е училъ. ]]
3. За архиеп. Иоасафа отъ Михаила Иписхиоти.
1. Букв. горещо.
2. у Г. Баласчевъ, Климентъ епископъ словѣнски, стр. LXXVII.
3. Въ мосхоп. изд. δῖε.
538
Бащата на всичко, действително, е създалъ два свѣтли дискоса:
Единиятъ по-рано прогони тъмнината съ всеплодие,
а другиятъ дава [1] зората на свещения градъ Лихнида, Иоасафа
божественъ, настоящъ губитель на тъмния здрачъ.
И тъй, Иоасафъ бърза по пѫтя на свѣтлината,
да озарява, да предупреждава винаги народа Господенъ.
4. За Охридъ отъ сѫщия.
Радвай се апостолско седалище, радвай се ти, охридски престоле;
радвай се, казвамъ пакъ, далекопрочута катедро!
Защото имашъ божествена подпора и основа,
Седмочисленъ хоръ отъ богомѫдри служители
и Ивана Владимира, божествения мѫченикъ,
съ 15-тѣ тивериополски мѫченици,
и Никодима, борящъ се въ последно време въ Бѣлградъ,
а имената на безименнитѣ не казвамъ,
чиито мощи сѫ за тебе голѣма защита и слава.
И тъй, по право радвай се, среброковани престоле! [3]
5. За охридския Синодъ отъ печатаря Григорий мосхополецъ.
Архиерейски съборе на божествения Охридъ,
приеми благосклонно (тоя) канонъ — пѣсънь на музитѣ
(Съборе на) охридски светии, които сега Иоасафъ,
непороченъ първосвещеникъ, възглавява и въ едно съчета,
като го следвате, умолявайте мъртвоцелителя
да прости на мене нещастния грѣшкитѣ.
1. Въ смисълъ създава.
2. Служба на Св. Климента Охридски, мосхоп. изд., 1742 г., стр. 2, 3; Δήμιτσα, Μακεδονία, стр. 390—391.
3. Букв. украсенъ съ сребърни гвоздеи.
539
XIV. Изповѣдь на вѣрата, която подозрѣнитѣ въ латиномислие трѣбва да дадатъ съ клетва… [1]
1. Изъ охр. кодексъ по пос. преписъ, стр. 113—115. Пропускамъ нѣкои излишни запетаи.
540
Преводъ.
Изповѣдь на вѣрата, която подозрѣнитѣ въ латиномислие трѣбва да дадатъ съ клетва и собственорѫчно написана и подписана.
1.
Вѣрвамъ и изповѣдвамъ, че истинска и православна е вѣрата, която изповѣдва и приема богопазената сега въ Европа и Азия и Ливия източна църква, съставлявана отъ богопроизведенитѣ патриарси на Цариградъ, Александрия, Aнтиохия, Иерусалимъ, отъ пречестнитѣ архиепископи, всесвещенитѣ митрополити и боголюбивитѣ епископи и отъ всичкия подведомственъ ней църковенъ клиръ и чинъ.
2.
И особено вѣрвамъ и изповѣдвамъ свещеното благоустройство на църквата, спазвано отъ времето на светитѣ апостоли до настоящия день. (Изповѣдвамъ), че нашиятъ Спаситель Господь Иисусъ Христосъ е истински и живъ и единственъ глава на Своята света църква. Следъ това и заедно съ това (вѣрвамъ въ) вселенскитѣ събори като такива,
541
въ които сьприсѫтствува всесветиятъ Духъ и които заради това обладаватъ напълно истинското и безукорно (учение). А римскиятъ папа (трѣбва) да се подчинява на съборитѣ (вселенски) и понеже може да се отклони отъ правото и истинското (учение), (трѣбва) да се сѫди и осѫжда, и изправя, и подлага на църковни наказания отъ свещения съборъ, тъй като той е часть, а не глава на светата и съборна църква.
3.
Изповѣдвамъ, символътъ на православната вѣра да се чете правилно, безъ прибавката „Сина”, отъ която, като отхвърлена отъ свещенитѣ събори, и азъ се отвръщамъ. И пазя апостолския символъ неповреденъ, безъ прибавка или липса, както и сега се пази безъ нововъведения отъ речената източна църква.
4.
Още изповѣдвамъ, че въ ада нѣма покаяние, нито очищение чрезъ огънь или друго нѣкое сетивно мѫчение, но че душитѣ на умрѣлитѣ въ Христа наши братя иматъ полза отъ помощитѣ на тукашнитѣ (б. м. на земята) християни, чрезъ свещенитѣ служби и особено божественитѣ тайнодействия и други милостини тѣ получаватъ отпущение (на грѣховетѣ), но безъ да може да се опредѣли врамето и часъть на избавата оттамъ, а пълното имъ освобождение и преселение (въ рая) ще стане при общото възкрееение, когато и душитѣ на самитѣ светии ще получатъ пълния вѣнецъ, споредъ апостола Павла. И тогава душитѣ на праведнитѣ чисто ще се наслаждаватъ отъ богосъзерцание и всегдашно блаженство, а душитѣ на осѫденитѣ ще бѫдатъ хвърлени въ крайния огънь.
5.
Още вѣрвамъ и изповѣдвамъ добре, че тайнствата се извършватъ отъ светата църква чрезъ призование на всесветия Духь; че свещеницитѣ не сѫ самодейци (творци), а служители и сътрудници; че, следователно, и хлѣбътъ, и виното се превръщатъ въ честното тѣло и кръвь на владѣтеля Христа, когато свещеникътъ, призовавайки всесветия Духъ, се моли, казвайки „направи” и пр., сир. подкрепенъ отъ силата на Господнитѣ думи. И именно чрезъ силата на тѣзи (думи) и чрезъ мощьта на молитвата и призованието (на св. Духъ) се извършва божествената евхаристия.
6.
Сѫщо така и за обичая на опрѣсноцитѣ, отхвърлянь отъ източната църква, изповдвамъ, че е послепоявенъ и новъ, понеже въ вселенската църква отначало съвършено е господствувало божественото тайнодействие съ квасенъ хлѣбъ.
7.
Още се отвръщамъ и отхвърлямъ всички клевети и нововъведения, които невежитѣ разпространяватъ срещу нашата безукорна вѣра. Изповѣдвайки, че тя е истинска и чиста, и почитайки това, желая въ прегръдкитѣ на светата ни Майка да предамъ моя духъ въ рѫцетѣ на нашия Баща.
542
1. Изъ охридския кодексъ по посоч. преписъ, стр. 79—105. Освенъ за църковния историкъ, тоя паметникъ, мисля, е цененъ още за етнографа, филолога, географа, историка на занаятитѣ и изкуствата. Поради това смѣтамъ за полезно да го издамъ изцѣло.
543
544
Преводъ. Горната забележителна патриаршия, великолепна постройка на блаженейшия приснопаметенъ г. г. Иоасафъ отъ Мосхополе, на 19 юлий 1862 г., петъкъ вечерьта, уви! уви! уви!, изгорѣ, превърна се на пепель, не остана камъкъ върху камъкъ при архиерейството на прѣспанския (митрополитъ) Мелетий. Милостивъ да бѫде Богъ! Защо изгорѣ? Поради безразсѫдностьта, безчувственостьта, равнодушието на наемния, а не истинския пастирь и покровитель.
Бележка. Построи се въ 1730 или 1735 г. Трая 132 или 127 г. Написа се (това), за постоянно спомване отъ потомцитѣ. Радость бѣ за св. прѣспанския г. Мелетий: нито се наскърби, нито сърдцето му се покруеи.
Споредъ Бодлевъ, патриаршеското здание е изгорѣло на 17 юлий 1862 г. (Вж. у Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 10425).
545
546
547
548
549
550
551
552
553
554
555
556
557
558
559
560
561
562
563
564
565
566
567
568
Заб. къмъ № XV.
Стр. 545. Архиепископитѣ Никифоръ и Иларионъ, споменавани отъ митрополитъ Козма (Китийски) (срв. моята ст. Νέον ἀντίγραφον и пр. въ атинското сп. Θεολογία, декемврий, 1930 г., стр. 361 и тукъ, стр. 223, бел. 1) ще да сѫ били кипърски (срв. Χρυσ. Παπαδοπούλου, Ἡ ἐκκλησία Κύπρου ἐπὶ τουρκοκρατίας, стр. 61).
Стр. 557. Името Μπιάδα, навѣрно, е съкращение отъ Ὀλυμπιάδα.
„ 558. Думата μπογδ е съкращение на израза „Богъ да прости”.
„ 567. κλάσνι, вѣроятно, нам. κλάσνικ (клашникъ).
„ 568. τᾴρνοβο мѣстность въ охридското поле.
569
XVI. Писмо на полския кралъ Стефанъ Баторий до папа Сикстъ V [1]
До светейшия и блаженейшия въ Христа отецъ и господинъ господинъ Сикстъ, по Божие провидение папа римски, и до най-честития господинъ Върховенъ първосвещеникъ на Вселенската църква.
Светейши и блаженейши въ Христа отче и господарю, най-щастливи господарю! Следъ като целуваме блаженитѣ (ти) нозе, прилежно се препорѫчваме азъ и кралството ми и моитѣ велможи. Охридскиятъ патриархъ е предприелъ пѫтуване при християнскитѣ князе, просейки отъ сѫщитѣ милостиня, съ която да се облекчатъ неговитѣ църкви, обременени отъ тежки данъци, наложени въ това време отъ турчина. Той ме моли, колѣнопреклонно проси да препорѫчамъ на Ваша Светость гръцкитѣ епископи и пресвитери, които той понѣкога изпраща въ Сицилия, Aпулия и Калабрия за гръцкитѣ църкви въ онѣзи провинции. Отъ друга страна той твърди, че вече дълго време, откато турцитѣ сѫ завзели Цариградската империя, блаженопочиналитѣ [2] върховни първосвещеници, предшественици на Ваша Светость, винаги сѫ оставяли цѣла църковната юрисдикция на всички негови предшественици надъ гърцитѣ въ онѣзи провинции. Обаче сега тамошнитѣ католишки епископи сѫ я разклащали, прчили на гръцкитѣ епископи, които идватъ тамъ, да свещенодействуватъ (in exercenda impediri), та е необходимо ония, които искатъ да се рѫкоположатъ по гръцки обредъ, да отиватъ за рѫкоположение отъ тамъ въ Охридския диоцезъ, при голѣмата опасность отъ страна на турцитѣ. Що се касае до мене, и азъ смѣтамъ за човѣшко да не откажа на този страдащъ (afflicto) човѣкъ препорѫка до Ваша Светость. Нищо повече не искамъ отъ Ваша Светость, освенъ да се уреди цѣлата тази работа тъй, както сама (Ваша Светость) по свое благоразумие ще отсѫди да бѫде право и съгласно съ Църквата и Бога. Препорѫчвамъ се повторно на Ваша снизходителна Светость азъ и кралсгвото ми. Гродно, 24. юний, 1586 година Господня.
Най-послушенъ синъ на сѫщата Ваша Светость
Стефанъ краль на Полша
1. Hurmuzaki, Docum. priv. la ist. Rom., IIIa , № LXXVIII.
2. Букв. на блажената паметь (faelicis recordationis).
570
XVII. За преговоритѣ на архиепископа Иоасафа съ Австрия
(споредъ Versuch einer Lebensbeschreibung des Feldmarschalls Grafen von Seckendorf). [1]
Die Absendung des Obristen Lentulus, der sich mit 200 Dragonern u. einem Husarenregiment nach Novibasar auf den Wegmachen mußte, hatte eine sehr ernsthafte Veranlassung. Die in der Landschaft Cassowa, in Albanien und in Macedonien, unter dem bleyernen Druck des halben Mondes ächzenden Illyrier, meistens nicht unirte Griechen schmachteten nach einer Erlösung. Schon im Frühjahr lies sowohl der Patriarch von Petscha (Pechia) in Albanien, als der Erzbischof von Ochryda (Giustandil) in Macedonien, in größter Stille zu Wien unterhandeln. Ihre Geschäftsmänner waren der Bischof von Procopia, Michael Summa und der Bischof von Temesvar, Nicolaus Dimitriewicz. Sie versicherten, die ganze illyrische Nation warte nur auf die Annäherung der kayserlichen Truppen gegen Nissa und die dortige Gegenden, um das Panier der Empörung wider ihre bisherigen Ünterdriicker zu schwingen, versprachen auch, das Heer reichlich mit Lebensmittel zu versehen. Schutz und freye Religionsübung war, was sie sich dagegen ausbedungen. Aber die Gedanken des Prälaten von Ochryda, aus dem Hause der Fürsten Cantacuczeno, giengen noch mehr aufs irdische. Er fügte zu diesen Forderungen die Erneuerung und Bestätigung des Justinianeischen Freybriefs, wodurch der Prinz unter kayserlicher Lehensverbindlichkeit die geistliche und weltliche Oberherrschaft in Bosnien, Servien, Albanien, Macedonien u. s. w. erhalten hatte, ferner Sitz u. Stimme im deutschen Reichstage, Begünstigungen in Aushebung der Zölle u. s. w. Einige dieser Wünsche wurden verworfen, zu der Erfüllung anderer Hofnung gemacht, überhaupt aber der Antrag angenommen und Beystand zugesagt. Nun war der Zeitpunkt gekommen, wo man die Aufrichtigkeit jener Versprechungen prufen konnte. Der Marsch des Obristen Lentulushatte also zur Absicht, hauptsächlich dem Patriarchen von Petscha Luft zu machen und den Aufruhr der Griechen in Cassowa, Albanien und Macedonien zu begünstigen. Hätte diese Unternehmung gehörig unterstützt und fortgesetzt werden können, so wäre für den neuesten Türkenkrieg ein mächtiger Vorsprung gemacht worden und vielleicht erklärte jetzt ein Exjesuit die Kasuistik oder die Dekretalen auf dem Lehrstuhle des Plato, wenigstens zögen sieggewohnte österreichische Grenadiere in den Standquartieren der unüberwindlichen Phalanx auf die Wacht (S. 106—107).
XVIII. По въпроса за датата на смъртьта на архиеп. Зосима II
Нѣма достовѣрно документно известие за смъртьта на Зосима Въ издадения отъ Гелцера актъ за избора на сисанийския митрополитъ
1. Цитатътъ е преписанъ въ Виена по моя молба.
571
Никифоръ въ 1743 г. се говори за това, [1] но тоя документъ е съмнителенъ. Затова, навѣрно, и Гелцеръ се е отказалъ отъ своето твърдение, че Зосима е умрѣлъ въ 1743 г. [2] следъ като е видѣлъ оригинала на охридския кодексъ, макаръ и да не е склоненъ да се съмнява, че на 20 мартъ 1743 г. билъ избранъ приемникъ на Зосима. [3] Въ 1797 г. сисан. митрополитъ Неофитъ е отбелязалъ въ кодекса на своята митрополия, че Зосима е умрѣлъ въ 1746 г., [4] но това известие, написано следъ 50 години, не може да се смѣта за неоспоримо, особено като не се знае, откѫде го е взелъ Неофитъ. При това въ посланието си до шатищани отъ м. февруарий 1748 г. [5] царигр. патриархъ Паисий нарича Зосима само „бившъ (или предишенъ) сисанийски проедъръ” (ἐκ μέρους τοῦ πρώην προέδρου Σισανίου ποτὲ κὑρ Ζωσιμά), [6] не е употрѣбилъ думата μακαρίτης (блаженъ), както въ сѫщото писмо е нарекълъ охридския архиепископъ Иоасафъ (παρα τοῦ μακαρίτου Ἀρχιεπισκόπου Ἀχριδῶν κὺρ Ἰωάσαφ, ὁ μακαρίτης Ἀρχιεπίσκοπος Ἀχρίδῶν κὺρ Ἰωάσαφ) [7] и както изобщо било прието да се казва за иерарси покойници. Но дори да приемемъ, че наречието ποτὲ показва, какво патр. Паисий е смѣталъ Зосима за умрѣлъ въ момента, когато е писалъ посланието, пакъ не може да се мисли, че Зосима е починалъ още въ 1746 г. Вследствие на съобщението на Зосима за поведението на свещеноиконома Триантафилъ, [8] патр. Паисий е изпратилъ до шатищани първо послание въ м. юлий 1747 г. Едва ли е допустимо, че патриаршията е решила да изпрати това послание 7—8 месеци, а не най-много 2—3 месеци, следъ като получила съобщението на Зосима, особено въ това време, когато тя търсѣла поводи за намѣса въ живота на Охр. църква. Че въ 1748 г. Зосима не билъ вече живъ, за това свидетелствува актътъ, съ който въ тази година архиеп. Иосифъ е потвърдилъ завещанието му. Тамъ се казва: „ὁ ποτὲ μακαριώτατος κὺρ Ζωοιμᾶς ἐκάϑητο καὶ κατῴκει ἐν τῇ πολιτείᾳ Σιατίστης” (блаженейшиятъ нѣкогашенъ архиепископъ Зосима е живѣлъ и обитавалъ въ гр. Шатища). [9] Тоя документъ нѣма деномесечие, но не е билъ издаденъ по-рано отъ началото на 1748 г. Като се има предъ видъ, че синътъ на Зосима, както всѣки наследникъ, е ималъ интересъ да си осигури по-скоро оставената отъ баща му кѫща, за която, изглежда, се говорѣло или можело да се говори, че била построена на общинско или църковно мѣсто, [10] то трѣбва да се приеме, че той е помолилъ архиеп. Иосифа да потвърди завещанието на баща му скоро следъ неговата смърть. По тия съображения по-вѣроятно ми се вижда, че Зосима е умрѣлъ въ 1747 г., като една година или повече време преди смъртьта си се отказалъ отъ катедрата си поради дълбока старость (ако въ 1686 г., когато е заелъ сисан. епархия, билъ на 30 години, то въ 1746 г. — 90. годишенъ.
1. Der Patr. v. Achr., S. 101, Urk. XLI1—4.
2. ibid., S. 146.
3. Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 68—69.
4. Ἐκκλ. Ἀλ., 1900, № 40, стр. 332.
5. По въпроса за свещеноиконома Триантафилъ. Вж. тукъ, стр. 141.
6. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 877.
7. ib., стр. 877, 878.
8. Δελικάνη, III, стр. 877.
9. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 1246—7.
10. Срв. pag. cit. 6—9.
572
XIX. Кога е пострадалъ св. Георгий отъ София?
Споредъ житието му, [1] той е загиналъ на 26. май 1514 г.,
сир. около седемь месеци преди мѫченика Георгий отъ Кратово (11 февр. 1515
г.). Ст. Станимировъ приема тази дата. [2] Съгласно съ това първиятъ трѣбва
да се нарича „Нови”, а вториятъ — по слав. „Новѣйши”. Обаче въ заглавието на
житието на мѫч. Георгий отъ Кратово последниятъ е нареченъ „Нοви”.
[3] Сѫщо така и въ заглавието на службата му.
[4] Матей Граматикъ, говорейки
за новитѣ софийски мѫченици, по-рано разказва за Георгия отъ Кратово, когото
нарича
, а следъ него — за Георгия отъ София, за когото казва, че билъ
единонравенъ и едноимененъ съ първия. [5] Авторътъ пъкъ на похвалата за
тримата софийски мѫченици, самъ софиянецъ, ясно нарича Георгия отъ Кратово
, а Георгия отъ София
. [6]
Нѣма съмнение, че житията на кратовеца св. Георгий и св. Никола Софийски, както и споменатата похвала, сѫ по-достовѣрни извори, отколкото житието на св. Георгия отъ София, съставено по съобщения на малосведущи хора, [7] които сѫ слѣли чутитѣ въ София или Атонъ разкази за двамата Георгиевци. [8] Ако иером. Митрофанъ и монахъ Прохоръ сѫ били добре осведомени за новитѣ софийски мѫченици, тѣ не биха разказали само за замѫчването на Георгия отъ София, а и за Георгия отъ Кратово, особено ако последниятъ билъ по-новъ мѫченикъ. Най-важното основание, за да се усъмнимъ, че Георгий отъ София е е пострадалъ преди Георгия отъ Кратово, е обстоятелството, че въ житието на последния не споменаватъ мѫч. Георгия отъ София нито авторътъ, нито самъ мѫч. Георгий, който не би пропусналъ да стори това въ момента, когато е доказвалъ истинностьта на християнската вѣpa съ това, че има нетленни мощи на християнски светии (царе, архиереи и
1. Съставено било въ 1539 г. въ Новгородъ (Русия) отъ иером. Илия по заповѣдь на новгородския архиепископъ Макарий, споредъ устнитѣ разкази на светогорцитѣ иером. Митрофанъ и монахъ Прохоръ. Издалъ го А. И. Яцимирски въ съч. „Изъ исторіи славянской проповѣди въ Молдавіи”, Памятники древней письменности и искусства, CLXIII, стр. 99—109.
2. Св. мѫч. Георгий Нови Софийски, сп. „Християнка”, год, V, кн. 4 и 5, стр. 136; Образъ на свети Георгий Нови отъ София, ibid., кн. 6, стр. 180.
3. Вж. тукъ, стр. 336, бел. 1.
4.
(Гласник, XXI, стр. 104).
5. Сырку, житіе св. Николая Софійскаго, стр. 40.
6. ibid., стр. 150.
7. Станимировъ, цит. сп., стр. 137.
8. Има общи черти между двамата едноименни мѫченици: тѣ сѫ били красиви юноши и заради тѣхната красота турцитѣ сѫ искали да ги потурчатъ; двамата сѫ били занаятчии и останали сираци (безъ баща); Георгий отъ София билъ единственъ синъ, сѫщо като че ли и Георгий отъ Кратово; ходжитѣ сѫ решили да потурчатъ единия и другия и тѣхни представители сѫ отишли да ги примамятъ къмъ мохамеданството. Обаче нѣма основание да се твърди общо, че иером. Митрофанъ и монахъ Прохоръ сѫ взели начина за умъртвяването на кратовеца Георгий за начинъ на умъртвяването на софиянеца Георгий (Станимировъ, цит. стр.), защото тѣ сѫ били замѫчени не съвсемъ еднакво: единия сѫ изгорили, а другия обесили.
573
прости хора), като посочилъ пазенитѣ въ София мощи на краль Милутина. [1] Утешавайки мѫченика Никола въ затвора, Матей Граматикъ първенъ споменава Георгия, който лежалъ въ сѫщата тъмница, после другия Георгий, който, споредъ него, е пострадалъ следъ първия, вижданъ билъ отъ самия мѫч. Никола и замѫченъ по настояването на сѫщия свирепъ турчинъ-стареишина, който е искалъ смъртьта и на Никола. Първиятъ Георгий е пострадалъ малыхъ лѣть и мощитѣ му били благоуханни, а за другия Георгий М. Грам. не казва това, очевидно, защото мѫченикътъ билъ погребанъ. [2] Явно е, че първиятъ мѫченикъ билъ Георгий отъ Кратово, а вториятъ Георгий отъ София.
XX. Опростително писмо на охридския архиепископъ Иоасафъ. [3]
1. Гласник, XXI. стр. 135—136.
2. Жит. св. Ник. Соф., стр. 42, 117, 129.
3. Преписъ, пазенъ сега въ Софийската народна библиотека подъ № 764 (454). (Срв. тукъ, стр. 293, бел. 2). He е отбелязано кой е преписалъ и отъ кого го е купила тази библиотека въ 1921 г. Преписътъ е направенъ въ ново време, и почеркътъ на славянския текстъ прилича на почерка на М. Пупунчевъ, чиновникъ въ Бълг. екзархия. Гелцеръ съобщава, че единъ българинъ въ Цариградъ е притежавалъ единъ екземпляръ отъ това писмо, напечатано въ Мосхополе (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl. S. 102—103, № 4), но не говори за славянски преводъ.
4. Вж. Иоан. 20, 23—24; Мат. 18, 18—19.
574
Преводъ
Иоасафъ
Милостію Божіею
Архіепископъ первыя Јустиніаны Охридскія и всея Болгаріи.
Смиренность наша и иже съ нею Высокопреосвященные и всечестные архіереи о Святомъ Духѣ возлюбленная братія и сослужители, благодатію же, дарованіемъ и властію Всесвятаго и Живоначальнаго Духа данною отъ Спасителя нашего Јисуса Христа Божественнымъ и Святымъ своимъ ученикомъ и Апостоломъ, во еже вязати и рѣшати человѣковъ грѣхи. рѣкшаго имъ: пріимите Духъ Святъ, имже отпустите грѣхи, отпустятся имъ и имже держите, держатся и елика аще свяжите и разрѣшите на земли, связана [1] и разрѣшена будутъ на небеси; отъ сихъ же и намъ постепенно прешедшей сей божественной благодати, имать прощенно и по Духу свое чадо. . . . . . . . елика и сіе, яко человѣкъ согрѣши и Богу прѣгрѣши, словомъ или дѣломъ или помышленіемъ, волею или неволею и всѣми своими чувствы или подъ клятву и проклятіе архіерейское или іерейское бысть, или — отца или матери своей или самъ подъ клятву впаде, или клятву преступилъ есть, или другими нѣкіими грѣхми, яко человѣкъ сый, въ различныя времена связася, и сія духовнымъ отцемъ исповѣда и яже отъ тѣхъ епитимію отъ сердца пріять и исполнити потщася. Отъ всѣхъ убо сихъ прегрѣшеній связана, разрѣшаемъ сего и свободна имамы и прощенна всесилною властію и благодатію божественнаго и покланяемаго Духа. Елика же забвеніемъ неисповѣдана остави и сія вся да проститъ ему всемилостивый Богь человѣколюбія ради своего, молитвами преблагословенныя владичицы нашея Богородицы и приснодѣвы Маріи, святаго апостола и евангелиста Лука и иже во святыхъ отца нашего Климента Архіепископа Охридскаго и всѣхъ Святыхъ, Аминъ.
1742 година. [2]
1. Въ рѫкописа: звязана, но това ще да е lapsus calami.
2. Тази дума ще да е поставена отъ преписвача, а не отъ преводача.
575
XXI. Ентронистики
1) Ha архиепископа Григорий Търновчанинъ [1]
† Архиепископъ,
Понеже богорѫководениятъ божественъ и свещенъ Синодъ на свещенитѣ митрополити и боголюбиви епископи, наши въ Св. Духъ възлюблени братя и съслужители, поиска да въззеде и мене смирения и нищоженъ и най-малъкъ на височайшия и светейши престолъ на Първа Юстиниана Охридъ (и цѣла Бьлгария), [2] благодаря първо на нашето въ Христа братство. Моля се на Господа Бога Вседържителя да ми даде разбиране и добра мисъль, за да управлявамъ благочестиво и богоугодно словесното Христово стадо и богоизбраната ми архиепископия, като прекарвамъ въ безукорно управление (πολιτείᾳ) и чистъ животъ; да пазя въ всичко опредѣленията на светитѣ отци, да пребѫдвамъ въ поведение (по образа) на Христа (ἐν τῇ κατὰ Χριοτὸν διαγωγῇ) и въ любвеобилно разположение (φίλοστόργῳ διαϑέσει) къмъ всичкитѣ братя и да живѣя (διάγειν) въ миръ съ всички чрезъ връзката на любовьта при всички нужди и бедствия, които биха се случили въ тази страна, като бѫда до последното ми издихание, колкото мога, единомисленъ, съгласенъ, свързанъ съ възлюбленитѣ ми братя и съслужители, светитѣ архиереи.
Дано сполуча, Христе Царю, всички ние да постигнемъ (това) и да се удостоя да представя въ оня страшенъ сѫденъ день повѣреното ми Христово стадо безукорно, неопетнено и неосквернено по молитвитѣ на Небесната царица, наша господарка (κυρίας), славна Богородица и винаги дева Мария, и на светия нашъ отецъ Климентъ, охридски архиепископъ-чудотворецъ, и на всички светии. Аминъ.
1691 г. августъ 8.
† Ha Първа Юстиниана Охридъ Григорий.
2) На корчанския митрополитъ Иоасафъ. [3]
† Понеже нашиятъ богорѫководенъ блаженейши и просвѣтенъ (λογίώτατος) господарь (αὐϑέντης) и владѣтель (δεσπότης) на Първа Юстиниана Охридъ (и цѣла България) [4] господинъ господинъ Зосима и неговиятъ пресъвършенъ Синодъ избраха и мене нищожния да възведатъ на височайшия престолъ на светейшата корчанско-селасфорска митрополия, като по своята благость ме смѣтнаха достоенъ за такъво духовно управление (ἐπιστασία), благодаря и преблагодаря преди всичко на милостивия Богъ, ксйто внуши въ душата и сърдцето на моя блаженейши владѣтель и на светитѣ събратя архиереи; преблагодаря на Негово Блаженство и на свещения Синодъ отъ светитѣ архиереи при него. Затова се моля на управителя (πρυτάνει) Бога да удостои и мене най-малкия
1. Пос. преп., стр. 10—11.
2. Споредъ Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 516—7.
3. Пос. преп., стр. 50.
4. у Гелцера, цит. съч., 1752—3.
576
благочестиво (ὁσίως) и законно да пася и рѫководя словесното стадо на Христа въ добродетеленъ животъ и безукорно поведение и да го представя неопетнено при Неговото страшно пришествие. Затова и се подчинявамъ на неговата (б. м. на архиепископа) заповѣдь и на събратството (ми). Нека ме рѫководятъ неговитѣ божествени молитви да управлявамъ (πολιτεύεσϑαι) въ благочестие (ὁσιότητι) и правда.
Дано сполуча (това), Господи, Царю на вѣковетѣ, заради молитвитѣ на пречистата (παναχράντου) Ти майка и молбитѣ на нашия св. отецъ Климентъ, охридски архиепископъ-(чудотворецъ), [1] и на всички светии. Аминъ.
1709 г. юний (4). [2]
Смирениятъ корчанско-селасфорски митрополитъ Иоасафъ
(собственорѫчно подписахъ). [3]
1. pag. cit. 19.
2. pag. cit. 21.
3. pag. cit. 22—23.
XXII. Подписъ на мъгленския епископъ въ акта на царигр. Съборъ отъ м. януарий 1565 г. за низложението на царигр. патр. Иоасафъ II
(по копие на Crusius, въ Turcogaeciae, lib. II, p. 174).
XXIII. Подписъ на охридския архиепископъ Софроний въ писмото му до „новия“ царигр. патриархъ (Иеремия II)
(по копие на Crusius, ib., р. 341; срв. тукъ, стр. 379).
XXIV. Подписи на синоднитѣ архиереи въ акта отъ 1695 г. за низвержението на охридския архиепископъ Григорий Търновчанинъ: бившъ охридски Германъ, бившъ костурски и дебърски проедъръ Давидъ, костурски Днонисий, гребенски Теофанъ, дирахийски (драчки) Козма, тивериополски (струмишки) Леонтий, мъгленски Дионисий, пелагонийски Игнатия, горномокренски Арсений, прѣспански Партений (по преписа на охр. кодексъ въ синод. и истор. музей № 252)
XXV. Писма, размѣнени между молдавския войвода Стефанъ Велики и охридския архиеп. Доротей
(по изданието на Ioan Bogdan въ неговия трудъ Documente false atribuite lui Stefan cel mare, помѣстено въ Buletinul Comisiei Istorice a României, voi. 1, Bucureşti, 1915).
-------
-------
XXVI. Синодни актове изъ костурски кодексъ, пазенъ въ Атинската народна библиотека
а) отъ м. февруарнй 1653 г. (бракоразводно дѣло на Коци (срв. тукъ, стр. 421, бел. 1) съ надписъ на архиепископитѣ Атанасий, костурския Дионисий, струмишкия Аристовулъ (по четенето на Гелцеръ), сисанийския Иеремия и свидетели.
б) отъ 20 декемврий 1653 г. (покупателенъ договоръ) съ подписи на „патр.“ Атанасий, кост. Дионисий, сисан. Иеремия, мъгленски Макарий (?) (не е четливъ подписътъ) и свидетели Димица Терзи, риторъ попъ Стаматъ.
в) отъ 1650 г. (за изплащане дълга на Мавромати) (срв. тукъ, стр. 420, бел. 4) съ подписи на архиеп. Игнатий, костурския митрополитъ Давидъ и свидетели.
