История на Охридската архиепископия-патриаршия

Tом 2. Отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394–1767 г.)

Иванъ Снѣгаровъ

 

ГЛАВА ОСМА

МАНАСТИРИ  [1]

 

  1) Охридски  ( 1. Св. Пантелеймонъ, 2. Св. Богородица Перивлепта/Св. Климентъ, 3. Девически манастирь, 4. Св. Ηаумъ, 5. Заумъ, 6. Калища, 7. Св. Никола, 8. Св. Илия, 9. Св. Петка, 10. Лакочеревски, 11. Вси свети, 12. Св. Богородица, 13. Скребатно Св. Богородица )

  2) Прѣспански  ( 1. Слимнишки, 2. Св. Богородица, 3. Въ мѣстностьта Горица, 4. Св. Марина, 5. Янковецъ )

  3) Битолски  ( 1. Слѣпченски/„Продромъ”, 2. Журче, 3. Топлица, 4. Добромиръ, 5. Градище, 6. Св. Апостоли, 7. Стрежево, 8. Дихово, 9. Буковски, 10. Христофоръ )

  4) Прилепски  ( 1. Трѣскавецъ, 2. Св. Архангелъ, 3. Зързе, 4. Слѣпче, 5. Св. Ηикола, 6. Св. Илия, 7. Мелнишки, 8. Св. Атанасий )

  5) Велешки  ( 1. Св. Димитъръ, 2. Орѣшичъ/Вѣтърски, 3. Орле/Чичевски, 4. Св. Константинъ, 5. Св. Богородица )

  6) Кичевски  ( 1. Пречиста/Кърнино, 2. Кнежински, 3. Рождество Богородично, 4. Св. Илия )

  7) Дебърски  ( 1. Св. Богородица, 2. Св. Иванъ Бигоръ, 3. Модрички )

  8) Тетовски  ( 1. Св. Богородица, 2. Лешочки „Св. Атанасий”, 3. Вълковски „Св. Георгий”, 4. Благовещение, 5. Св. Атанасий, 6. Св. Илия, 7. Св. Богородица, 8. Св. Ηедѣля, 9. Св. Атанасий, 10. Св. Спасъ, 11. Развалини при с. Сърбиново, 12. Св. Мина, 13. Гостиварски )

  9) Скопски  ( 1. Нерѣзки, 2. Марковъ, 3. Матка, 4. Шишевски, 5. Св. Андрей, 6. Побожки, 7. Кучевищки, 8. Вунешъ, 9. Св. Никола, 10. Св. Иванъ, 11. Виргински „Св. Георги-Горгъ”, 12. Св. Никита, 13. Св. Иванъ Златоустъ, 14. Св. Богородица Елеуса, 15. Св. Теодоръ, 16. Св. Богородица при с. Крушица, 17. Св. Богородица при с. Кожле, 18. Св. Иванъ Предтеча )

10) Кумановски  ( 1. Матейче, 2. Св. Прохоръ Пшински/Св. Отецъ, 3. Св. Петъръ, 4. Св. Γеоргий, 5. Карпино, 6. Забелъ, 7. Бѣляковички, 8. Градищки, 9. Гюришки, 10. Св. Илия, 11. Св. Богородица )

11) Паланешки и кратовски  ( 1. Св. Иоакимъ Осоговски (Сарандапорски), 2. Лѣсновски, 3. Пиргъ/Пирогъ )

12) Кочански, щипски и струмишки  ( 1. Св. Димитъръ, 2. Св. Пантелеймонъ, 3. Св. Архангелъ Михаилъ, 4. Св. Богородица, 5. Велюшки, 6. Св. Леонтий, 7. Развалини до с. Чамъ-чифликъ, 8. Св. Никола )

13) Тиквешки  ( 1. Полошки, 2. Бошавски, 3. Моклищки )

14) Лерински, мъгленски, ениджевардарски  ( 1. Св. архистратизи Михаилъ и Гаврилъ, 2. Мъгленски, 3. Св. Апостоли, 4. Св. Илариοнъ/св. Ρиοнъ, 5. Олшански, 6. Св. Атанасий, 7. Кованецъ )

15) Костурски  ( 1. Успение на св. Богородица Мавриотиса, 2. Св. Богородица Стерниотиса (Щерненска?), 3. Св. Βрачъ (св. Козма и Дамянъ), 4. Св. Ηикола, 5. Чинонаначалници, 6. Св. Атанасий, 7. Св. Михаилъ и Гавриилъ, 8. Св. Иванъ Предтеча, 9. Св. Богородица, 10. Кременски „Успение Богородично”, 11. Развалини при с. Линотопи/„Прор. Захарий”, 12. Св. Иеремия )

16) Анаселишки и гребенски  ( 1. Св. Параскева, 2. Преображение Господне, 3. Успение Богородично, 4. Св. Георгий, 5. Св. Атанасий, 6. Спилейски, 7. Преображение Господне )

17) Корчански  ( 1. Бобощички, 2. Св. Богородица, 3. Рождество Богородично, 4. Св. Иванъ Предтеча, 5. Св. Петъръ и Павелъ, 6. Св. Никола )

18) Бератски и елбасански  ( 1. Св. Димитъръ, 2. Св. Богородица Оросяваща (Ἀρδεύουσα), 3. Св. Иванъ Владимиръ (алб. Шинъ Йонъ) )

 

I. Охридски

    1. Св. Пантелеймонъ, 2. Св. Богородица Перивлепта/Св. Климентъ, 3. Девически манастирь, 4. Св. Ηаумъ, 5. Заумъ, 6. Калища, 7. Св. Никола, 8. Св. Илия, 9. Св. Петка, 10. Лакочеревски, 11. Вси свети, 12. Св. Богородица, 13. Скребатно Св. Богородица

 

1) Св. Пантелеймонъ, построенъ отъ св. Климента Охридски въ гр. Охридъ. [2] Въ 1845 г. охридчани сѫ увѣрявали В. Григоровича, че развалинитѣ на джамията въ Плаошникъ (сега Имаретъ) сѫ отъ тоя манастирь и че тамъ се намиралъ гробътъ на св. Климента [3] до превръщането на манастиря въ джамия, наричана „Султанъ Мухамедъ”. [4] Сѫщиятъ Григоровичъ е видѣлъ тукъ нѣколко колони отъ бѣлъ мраморъ и неголѣмъ олтарь [5]. Сега тамъ стърчатъ четири дебели стени. Споредъ охридското предание, жителитѣ на Имаретъ сѫ били ратаи на манастиря, който е владѣелъ охридскитѣ села Вешчани, Вранища, Долна Бѣлица, Лъжани, Мишлешово, Моровища, Орманъ, Кулинъ Чифликъ (сега охридски кварталъ), часть отъ стружкото поле, Бѣличката планина, Далянъ и баня въ Охридъ. [6] По старъ обичай, два пѫти седмично (понедѣлникъ и четвъртъкъ) се раздава на беднитѣ турци хлѣбъ и „кешчегъ” (варена пшеница) отъ приходитѣ на манастиря. [7]

 

 

1. Давамъ кратки сведения само за манастиритѣ въ ония епархии, които постоянно или по-дълго време съставлявали части на Охридския диоцезъ.

 

2. Въ краткото житие на сѫщия светецъ, у Йорд. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 318.

 

3. Очеркъ путеш. по Европ. Турціи, II изд., стр. 101.

 

4. Срв. тукъ, стр. 53.

 

5. pag. cit.

 

6. Γ. Баласчевъ, Климентъ, епископъ словѣнски, стр. XLII.

 

7. Вж. за този обичай въ моя тр. „Българскиятъ първоучитель св. Климентъ Охридски”, Годишникъ на Богосл. ф-тъ при Соф. у-тъ, т. IV, стр. 328.

 

 

423

 

 

2. Св. Богородица Перивлепта (славна) или Св. Климентъ, охридска кръстообразна църква, която следъ превръщането на „Св. София” е станала катедрала на Охридската архиепископия и следъ унищожението ѝ — митрополитска. Охридчани я наричатъ манастирь, [1] сѫщо и сръбскиятъ краль Стефанъ Душанъ. [2] Тя била построена въ 1295 г. отъ великия етериархъ [3] Прогонъ Сгуръ, [4] „зеть” на визант. императоръ Андроникъ II Палеологъ (1283—1328), и отъ жена му Евдокия. [5] Строителитѣ ѝ сѫ били вещи техници отъ византийската школа. [6] Въ 1365 г. деволскиятъ епископъ Григорий е пристроилъ къмъ северната страна на олтаря църквичката Св. Григорий Богословъ. [7] Неизвестно кога била прибавена църквичка и отъ къмъ южната страна на олтаря. Тамъ се пазятъ старитѣ гръцки и слав. рѫкописи на бившата Охридска архиепископия. Стенитѣ отъ дветѣ църквички сѫ били продължени [8] и окрѫжили храма, съ което се образувалъ още единъ притворъ. [9] Въ втория притворъ, въ който се влиза презъ хубави дѫбови врата, отлѣво на стената, е изобразенъ велможата Остоя Раяковикъ, зеть на охридския жупанъ Андрей Гропа

 

 

1. Срв. В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 98; Η. П. Кондаковъ, Македонія, С.-Петербургъ, 1909 г., стр. 241.

 

2. (Ст. Новаковић, Законски споменици српских държава средњега века, књ. V, Београд, 1912 г., стр. 674).

 

3. Византийски военачалникъ (вж. Suidae Lexicon, s. v.; Du Cange, Glossarium, s. v.).

 

4. Навѣрно, отъ албанско потекло. Срв. Π. Η. Милюковъ, Христіянскія древности Западной Македоніи, въ Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, IV, 1, стр. 90, бел. 2; К. Јиречек, Историја срба, I, стр. 248).

 

5. Ивановъ, цит. сб., стр. 38, № 8 (надписъ надъ входнитѣ врата за срѣдната часть на храма). Изразътъ καὶ γαμβροῦ, следъ името на ктиторката, може да се разбира не като приложение на Προγὸνου τοῦ Σγούρου, а като название на трети ктиторъ — ненаименуванъ, императорски зеть, (Архим. Антонинъ, Изъ Румеліи, стр. 36. бел. 1; Милюковъ, pag. cit.). Обаче, ако съставительтъ на надписа е искалъ да каже това, той би се изразилъ опредѣлено: καὶ τοῦ γαμβροῦ τοῦ. . . βασιλέως. Тукъ съюзътъ καὶ свързва дветѣ пр-иложения на Προγόνου τοῦ Σγούρου: μεγάλου ἑταιρειάρχου и γαμβροῦ.

 

6. Срв. Архит. Мих. Злоковић, Старе цркве у областима Преспе и Охрида, въ Старинар, књ. III (за 1924 и 1925 г.), Београд, стр. 137.

 

7. Ивановъ, цит. сб , стр. 39, № 9.

 

8. Може би, въ 1691 г. при архиеп. Григорий Търновчанинъ, когато храмътъ билъ ремонтиранъ (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 48, Urk. VI).

 

9. Мсбну., IV, стр. 57.

 

 

424

 

и роднина на краль Марка, [1] съ надгробенъ надписъ за него отъ 10. октомврий 1379 г. Въ срѣдата на храма се издигатъ два архиерейски престола: отдѣсно новиятъ, изящно изработенъ отъ дебърски дърводѣлци по порѫка на охридския митрополитъ Григорий (+ 1906), отлѣво — престолътъ на архиеп. Прохора. [2] До южната врата на олтаря се пазятъ мощитѣ на св. Климента въ ковчегъ, художествено изработенъ по порѫка на сѫщия митр. Григорий. По-рано тѣ се намираха въ специална гробница въ втория притворъ, на лѣво отъ входа въ сѫщинския храмъ, съ мраморна плоча, върху която има надписъ за смъртьта на св. Климента и архиеп. Прохора. [3] До ковчега стои дървената статуя на св. Климента. [4] Монаси отъ берския манастирь „Св. Антоний” сѫ откраднали черепа на светеца. [5] На иконостаса, възобновенъ въ 1866 г. отъ зографа Дичо, се намиратъ хубави икони съ сребърни накити и емайли. [6] Навѣрно, отъ охридската църква „Св. София” сѫ били пренесени тукъ иконата на И. Христа въ сребърна рамка, подарена отъ охридския архиепископъ Димитъръ Хоматианъ; [7] копринената плащаница (1.94 дълж., 1.15 шир.) подарена отъ импер. Андроника Палеолога (по всѣка вѣроятность, Стари) [8] на охридския архиепископъ, когото моли да го споменува въ жертвоприношенията си;

 

 

1. Милюковъ, цит. сп., стр. 90; Ивановъ, цит. стр., № 10.

 

2. Това се вижда отъ надписа му (Архим. Антонинъ, Изъ Румеліи, стр. 40; Ивановъ, цит. сб., стр. 40, № 12).

 

3. В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 99; архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 38; Ивановъ, цит. стр. №№ 13 и 14.

 

4. Срв. тукъ, стр. 95, бел. 5. Охридчани сѫ казвали на В. Григоровича, че тая статуя е отъ латинско време (цит. съч., стр. 98). Споредъ друго охридско предание, папата я подарилъ на царь Самуила (Мсбну., IV, стр. 85). Споредъ Кондаковъ, статуята е отъ XIV в. и по-рано била покрита съ гипсъ и изписана съ бои, а се намирала въ манастирската трапезария (цит. съч., стр. 247).

 

5. Григоровичъ съобщава, че това е станало неотдавна преди посещението му въ Охридъ презъ 1845 г. (цит. съч., стр. 98).

 

6. Вж. подробно за тѣхъ у Кондаковъ, цит. съч., стр. 248—259.

 

7. Четиристишниятъ ѝ надписъ е издаденъ отъ архим. Aнтонина (Изъ Румеліи, стр. 41, бел. 1), въ Мсбну, X, стр. 570 и отъ Йорд. Ивановъ, (цит. сб., стр. 35, № 2).

 

8. Срв. Милюковъ, цит. сп., стр. 93. Споредъ Кондаковъ, Андроникь Палеологъ Млади (цит. съч., стр. 244). Той се основава на думитѣ въ надписа на плащаницата „ποιμὴν Βουλγάρων”, които разбира погрѣшно: Андроникъ нарича „пастирь на българитѣ” не Господа, а охридския архиепископъ.

 

 

425

 

копринениятъ покровъ, подаренъ отъ епирския деспотъ Теодоръ Комнинъ. [1] Ктиторътъ Прогонъ Сгуръ е подарилъ на църквата сребровезана покривка съ разпятието Христово. [2] По стенитѣ на храма сѫ изобразени и евангелски събития. [3]

 

Въ църковния дворъ се намиралъ архиепископскиятъ дворецъ, гдето следъ унищожението на Охридската архиепископия сѫ живѣели охридскитѣ митрополити до изгарянато му въ 1862 г. [4] Въ източната половина на двора, до църквата, стърчеха стенитѣ на сграда, отвѫтре зографисана. Народътъ я наричаше латинска църква. [5] Съборена бѣ въ 1897 г., когато се построи новото българско класно училище. Въ западната половина на двора има паянтово здание, дето се помѣщавало гръцкото училище, а отъ 1869 г. българското. [6]

 

Преди турското владичество тази църква е имала много имоти, които Стефанъ Душанъ съ грамота [7] е подтвърдилъ и освободилъ отъ всѣкакви държавни данъци възъ основа на хрисовулитѣ на предищнитѣ царе, въ знакъ на благодарность къмъ св. Богородица за излѣкуването му отъ нѣкаква болесть. [8] Сръбскиятъ краль я поставилъ подъ прѣкото покровителство

 

 

1. Вж. надписитѣ у Δήμιτσα, Ἡ Μακεδονία, I, стр. 380, 382; Мсбну, Χ. стр. 570; Ивановъ, цит. сб., стр. 35, № № 3, 4.

 

2. Срв. Ив. Снѣгаровъ, Ист. на Охр. архиеп., I, стр. 160—161.

 

3. Милюковъ, цит. сп., стр. 91. Позовавайки се на Ch. Diehle, (Manuel de Part byzantin), Злоковичъ твърди, че храмътъ билъ зографисанъ съ срѣдства на великия жупанъ Андрей Гропа въ 1348 г. (цит. сп. стр. 137). Свидетелство за такова твърдение нѣма, освенъ надгробния надписъ за Остоя Раяковикъ (срв. тукъ, стр. 423).

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achr, S. 10524 25; вж. и тукъ, притурка, № 15.

 

5. Сѫщото сѫ казвали охридчани и на В. Григоровича (цит. съч., стр. 99). Нѣкои мислятъ, че това била манастирска трапезария. (Срв. тукъ, стр. 424, бел. 4). Живописьта не бѣше стара.

 

6. Срв. Ив. Снѣгаровъ, Гр. Охридъ, въ Макед. прегледъ, год. IV, кн. 3, стр. 102.

 

7. Споредъ издателя, отъ 1342—1345 г.

 

8.

(Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 672). Църквата е владѣела: села Радобужда (сега Радожда?), Гюимино, Вешчани, Яблашчани, Ябланица, Хращани съ правата му въ Моровища, Момлища, Ходунища (сега Одунища), Родокалидаръ на севостократора Керсакъ; селища Фругови Власи, Субот(е)цъ въ Копачи (не сегашната ли Копачка въ Кичевско?), Морозвижда; мѣста въ Луково, Заградчани, Горенци, Ораховници, Подмоли, Дѣль въ Мокърско поле; Струга Враниска и Струга Мала; „вь градѣ” (Охридъ ?) горенъ дворъ и доленъ дворъ; църква „Св. Никола” на езерото и 7 рибари; църква „Св. Богородица” въ Радовлища, метохъ Янковъ долъ въ Прѣспа, 70 рибари въ Накле (ibid , стр. 672—674).

 

 

426

 

на жена си Елена [1] и деволския епископъ Григорий. [2] Въ края на XVII в. на тази църква сѫ принадлежали с. Орманъ, Чифлицитѣ, [3] Велгощи, Рамне, ман. „Св. Петка” (при Велгощи), воденицитѣ въ Видобища (до Охридъ). [4]

 

 

3) Девически манастирь въ църквата „Св. Богородица”, махала Болница. [5]

 

 

4) Св. Ηаумъ, кацналъ на скала при югоисточния брѣгъ на Охридското езеро, е единъ отъ най-старитѣ български манастири. Построилъ го Кирилометодиевиятъ ученикъ Наумъ съ съдействието на българскитѣ князе Борисъ и Симеонъ, [6] между 893—900 г., презъ време на своето учителство въ Кутмичевица, [7]

 

 

1. Сестра на бълг. царь Иванъ Aлександъръ.

 

2. Освобождавайки хората на църквата отъ държавна тегоба, Душанъ казва:

(стр. 673, XVI).

 

3. Може би сегашния Кулинъ чифликъ.

 

4. Тукъ, притурка, № 15.

 

5. Срв. тукъ, стр. 302.

 

6. Това се посочва въ новото славянско житие на св. Наума, известно по преписъ отъ XVI в.:

(Ивановъ, цит. сб., стр. 313). Сѫщо тъй презъ XVIII и началото на XIX в. тоя манастирь е смѣталъ за свой ктиторъ князъ Бориса, както свидетелствуватъ дарственитѣ грамоти на влашкитѣ войводи Aлександъръ Ипсиланти отъ 1781 г., Георгий Караджа отъ 1813 г. (ibid., стр. 644, 647). Плодъ на тази увѣреность е и образътъ на князъ Бориса въ манастирската църква. Споредъ F. Pouqueville, манастирьтъ билъ построенъ отъ импер. Юстиниана, който дори съ хрисовулъ му билъ подарилъ имоти (Voyage dans la Grèce, vol. II, Paris, 1820, p. 395). He ce знае, дали той e чулъ това въ самия манастирь, въ което не се съмнява архим. Aнтонинъ (Изъ Румеліи, стр. 90, бел. 1), или самъ си съставилъ такъво предположение въ свръзка съ фикцията за тъждеството на Първа Юстиниана и Охридъ. Трѣбва да се отбележи, че той смѣсва св. Наума Охридски съ ветхозаветния пророкъ Наумъ. Това показва, че той не е билъ добре осведоменъ. На всѣки случай, имайки предъ видъ грамотитѣ на влашкитѣ князе, не може да се мисли, че тая легенда била официално подържана.

 

7. Въ старото славянско житие на св. Наума ясно се сочи това: като говори, че „царь” Симеонъ изпратилъ Наума за учитель вмѣсто Климента, авторътъ веднага бележи, че и той (както другарьтъ му Климентъ), подвизавайки се въ богоугоденъ животъ и девственъ до смъртьта си, направилъ манастирь, въ който отишълъ да живѣе, следъ като учителствувалъ 7 години

(Ивановъ, цит. сб., стр. 306). Споредъ новото славянско житие, манастирьтъ и храмътъ му били построени въ 905 г. (ibid., стр. 313), което приема К. Иречекъ, (Историја срба, I, стр. 162); обаче повече трѣбва да се вѣрва на старото славянско житие, написано отъ Климентовъ ученикъ и очевидецъ (срв. Ивановъ, цит. сб., стр. 307). Придържайки се за цитирания текстъ, не се решавамъ да твърдя, че Наумъ е издигналъ манастиря въ 900 год., когато е прекратилъ учителството си, както веднажъ се изказахъ съгласно съ други изследвачи (сп. „Народенъ Стражъ”, год. IX, кн. 10, стр. 5, кол. II. На сѫщото мѣсто р. 23 отгоре надоле чети: Търпо вм. Георгий). Срв. В. Иванова, Стари църкви и монастири въ българскитѣ земи, Годишникъ на Народния музей за 1922—1925 г., София, 1926 г., стр. 526.

 

 

427

 

Манастирската църква била посветена на св. Архангели. [1] Неизвестно кога следъ смъртьта на св. Наума, (23 декемврий 910 г.), [2] народътъ е почналъ да я нарича по негово име. [3] После тя била разширена и украсена съ два купола, (единъ надъ стария храмъ, другъ надъ притвора), [4] съ което станало кръстообразна, но

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 426, бел. 6, 7. Споредъ Злоковичъ, тя представлявала трикорабна базилика (цит. сп., стр. 146).

 

2. Въ старото славянско житие се казва, че следъ седемгодишно учителство, той е живѣлъ 10 години (893+7+10—910) (Ивановъ, цит. сб., стр. 306).

 

3. Въ заглавието на новото славянско житие се казва:

(ibid., стр. 312). Съюзътъ ижt може да се разбира като метонимия за манастиря. Подобни изрази има и въ посланието на архиеп. Иоасафа, отъ 1727 г. (за премѣстване праздника на св. Наума отъ 23 декемврий на 20 юний):

Къмъ 1634 г. манастирьтъ билъ известенъ подъ второто си име (вж. Муравьевъ, II, стр. 159).

 

4. Споредъ проф. Β. Н. Златарски, не по-рано отъ XIII или началото на XIV в. (Къмъ историята на мънастиря св. Наумъ въ Македония, Макед. прегледъ, год. I, кн. Н,стр. 11). Злоковичъ различава три епохи въ градежа на днешната църква: най-напредъ, малко следъ съзиждането на стария храмъ, била добавена западната конха, гробницата на св. Наума, ризницата и малкото предверие; следъ това голѣмиятъ притворъ, куполитѣ и едно странично отдѣление (цит. сп., стр. 143—145, 147). За различнитѣ мнения по тоя въпросъ вж. у В. Иванова, цит. съч., стр. 526—527.

 

 

428

 

и въ сегашния си видъ е малка. Подобно на охридската катедрала — „Св. Богородица—Св. Климентъ,” тя има два притвора, които сѫ отдѣлени отъ храма съ две мраморни колонки-старинно издѣлие (съ остатъци отъ кирилоглаголски надписи). [1] Следъ пожаръ въ църквата, [2] въ 1711 г. билъ поставенъ новъ иконостасъ, зографисанъ отъ иером. Константина, [3] а въ 1806 г. били зографисани (навѣрно, наново) стенитѣ на храма отъ Търпо, синъ на зографа Констентинъ отъ Корча, съ срѣдства на игумена Стефанъ отъ Пловдивъ, подпомогнатъ отъ хаджи Яковъ и манастирския епитропъ Иванъ Гавриловъ. [4] Въ притвора на лѣво отъ входа е изобразенъ българскиятъ князъ Борисъ (Михаилъ) като ктиторъ, въ цѣлъ ръстъ, облѣченъ въ туника и мантия, съ корона на глава, и кръстъ въ дѣсната рѫка. Отъ едната страна на главата му се чете гръцки надписъ Μιχαήλ, а отъ другата — само началнитѣ букви ὁ ἄρχ(ων) Βου(λγάρων). [5] Въ сѫщия притворъ, на северната стена сѫ изобразени св. Седмочисленици (Методий и Климентъ въ архиерейско облѣкло) и св. Иванъ Владимиръ, а въ отдѣлението отдѣсно на притвора, гдето се сочи гробътъ на св. Наума — сцени отъ живота на светеца и погребението му. [6] Като ктиторъ е изобразенъ игуменътъ Стефанъ. [7] По предание въ едно малко отдѣление на храма лежатъ останкитѣ на български царь. [8] Всички надписи на икони и фрески сѫ гръцки.

 

 

1. Вж. Милюковъ, цит. сп., стр. 81; Ивановъ, цит. сб., стр. 53, № 40.

 

2. Проф. Β. Н. Златарски, цит. ст., стр. 9.

 

3. Ивановъ, цит. сб., стр. 53, № 41 (надписъ на иконата на св. Архангели).

 

4. Милюковъ, цит. сп., стр. 82; Ивановъ, цит, сб., стр. 51, № 43 (надписъ надъ входната врата на църквата).

 

5. Въ 1845 г. В. Григоровичъ е видѣлъ изображение на „ктиторъ церкви, царь Михаилъ” (цит. съч., стр. 109). Фотографска снимка вж. у Л. Милетичъ, Къмъ фрескитѣ на манастиря Св. Наумъ, Макед. прегл., год. I, кн. III, стр. 31. Предавамъ надписа по мой преписъ, който снехъ въ 1927 г. Не намѣрихъ думата αὐτοκράτωρ, която прочелъ охридскиятъ митрополитъ Борисъ Β. Н. Златарски, цит. сп., стр. 8, бел. 2); срв. Ивановъ, цит. сб., стр. 54, № 44.

 

6. Тѣзи образи даватъ основание да се мисли, че стенната живопись отъ 1806 г. е имала за основа старата (срв. Β, Η. Златарски, Славянското житие на св. Наума отъ XVI в., Спбан, кн. XXX, стр. 17; цит. ст. въ Макед. прегледъ, стр. 9; Л. Милетичъ, цит. сп., ibid., г. 1, кн. стр. 30—32; Снѣгаровъ, цит. ст. въ Нар. Стражъ, стр. 6—7.

 

7. Вж. фотогр. снимка у Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 36,

 

8. В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 110.

 

 

429

 

Манастирьтъ нѣколко пѫти билъ преправянъ. Игуменътъ Гавриилъ (следъ 1662 г.) [1] е построилъ тукъ болница. [2] Въ 1811 г. билъ направенъ чардакъ. [3] Въ 1845 г. манастирската страда била грамадна, но изглеждала ветха. Тя се състояла отъ огрони зали, съградени отъ търговци на разни градове и села за пребивание презъ време на храмовия праздникъ и наричани по названието на тѣхното мѣстожителство (охридски, стружки, поградечки, старовски, ресенски, битолски). [4] Въ сѫщата година е изгорѣла часть отъ манастиря, а въ 1870 г. — цѣлиятъ манастирь, освенъ църквата. Следъ това сѫ били построени нови здания. [5] Сегашниятъ сръбски краль си построилъ дворецъ въ западната часть на манастирския дворъ. Близко до църквата Св. Наумъ сърбитѣ сѫ издигнали и църква „Св. Ив. Владимиръ.” До манастирската църква се намира малко помѣщение за душевно болни. [6]

 

Въ края на XVIII в., презъ време на турското междуцарствие, манастирьтъ е ималъ много дългове, но съ щедритѣ дарения на влашкитѣ войводи е подобрилъ материалното си положение. [7] Въ началото на XVIII в. той е ималъ лозя, ниви, мелници, отъ които е получавалъ годишенъ доходъ около 100 кесии [8] (50,000 фр.). [9] При игумена х. Дионисий († 1835 г.) неговиятъ имотъ билъ доста голѣмъ. [10] Въ 1845 г. той е притежавалъ около 8,000 овци и селата Любанища (близко до

 

 

1. До тогава игуменъ на мосхополския манастирь. „Св. Ив. Предтеча” (срв. тукъ, стр. 295).

 

2. Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 146.

 

3. Мсбну., IV, стр. 85.

 

4. Григоровичъ, цит. съч., стр. 109.

 

5. Мсбну., pag. cit.

 

6. To е сѫществувало и въ 1845 г. (Григоровичъ, цит. съч., стр. 110).

 

7. Частно Александъръ Ипсиланти въ 1781 г. е опредѣлилъ да се дава всѣка година по 70 талера милостиня (Ивановъ, цит. сб., стр. 644), а Георгий Караджа въ 1813 г. — 80 т. (ibid., стр. 648). Пожертвувания сѫ дали още Никола Караджа въ 1782, Михаилъ Вода Суцулъ въ 1784 и 1792 г., Константинъ Мируза въ 1792 г., Константинъ Ипсиланти въ 1805 г., Aлекс. Ник. Суцулъ, въ 1819 г. (ibid., стр. 643).

 

8. Pouqueville, pag. cit.

 

9. Архим. Aнтонинъ, цит. бел.

 

10. Срв. моя тр. „Градъ Охридъ” въ Макед. прегледъ, год. IV, кн, II, стр. 50.

 

 

430

 

него, надъ езерото), Пояни [1] и Стенье (въ Прѣспа); [2] къмъ 1890 г. — сѫщо три села, ниви, ливади, гори, дюкяни, кѫщи въ околнитѣ села и градове. [3] Населението го обсипва съ дарения, особено на храмовия праздникъ, когато тамъ става голѣмъ панаиръ и се стичатъ поклонници отъ Охридско, Корчанско, Битолско. Сѫщо и мухамеданитѣ почитатъ св. Наума като целитель на душевно болнитѣ. [4]

 

Въ началото на XVIII в. въ тоя манастирь имало 60 монаси, [5] обаче въ 1845 г. — само игуменъ и единъ монахъ (бившиятъ игуменъ на манастиря Янковецъ, заточенъ тукъ) и църковната служба била извършвана отъ свещеницитѣ на околнитѣ села. [6] Въ ново време дори игуменътъ не бѣше монахъ. Отъ 1859—1873 г. манастирътъ билъ управляванъ чрезъ настоятели отъ Охридската българска община, а отъ 1873 г. [7] до завладяването на Охридъ отъ сърбитѣ (1912 г.) бѣше подведомственъ на Охридската гръцка църковна община.

 

 

5) Заумъ близо до манастиря Св. Наумъ, на югоизточния брѣгъ на Охридското езеро, подъ с. Любанища. Църквата му „Св. Богородица Захълмска”, еднокуполна страда, и съ хубави форми, [8] била построена въ 1361 г. отъ сръбския „кесарь” Гъргуръ (синъ на охридския управитель севастократоръ Бранко Младеновичъ) [9] и зографисана отъ дѣволския епископъ Григорий. [10] Въ 1898г. притворътъ вече билъ разрушенъ и живописьта повредена. Надъ входната врата

 

 

1. Сега сѫществува село съ това име въ зап. Музакия (Албания), (G. Weigand, цит. съч, I, S. 85), но дали то е било владѣние на ман. „Св. Наумъ,” не може да се твърди решително: до това село има едноимененъ манастиръ (ibid., S. 84). He е ли смѣсиль Григоровичъ Пояни съ Боуно (Ресенско)?

 

2. Григоровичъ, цит. съч., стр. 108.

 

3. Мсбну, IV, стр. 86.

 

4. Срв. Григоровичъ, pag. cit. Μ. Θ. Карлова, Турецкая провинція и ея сельская и городская жизнь. Путешествіе по Македоніи и Албаніи. Вѣстникъ Европы, год. V, т. IV, іюль—августъ, 1870 г. Санктпетербургъ, стр. 182—183.

 

5. Pouqueville, pag. cit.

 

6. Григоровичъ, цит. съч., стр. 111.

 

7. Срв. моя тр. „Градъ Охридъ”, цит. сп., г. IV, кн. 1, стр. 65.

 

8. Злоковић, цит. сп., стр. 142.

 

9. Срв. К. Јиречек, цит. съч., I, стр. 308; II, стр. 7, 35.

 

10. Надписъ надъ църковната врата у Милюковъ, цит. сп., стр. 83— 84; Ивановъ, цит. сб., стр. 55, № 45.

 

 

431

 

се виждалъ образътъ на Христа-царь и първосвещеникъ, а отъ страни Богородица и Иванъ Предтеча. Отъ дветѣ страни на вратата личели две фигури, вѣроятно, на ктиторитѣ въ дълго царско облѣкло. [1] По потикъ на сегашния сръбски епископъ Николай въ Охридъ, селянитѣ отъ околностьта cѫ поправили църквата. [2]

 

 

6) Калища е разположенъ на западния брѣгъ на Охридското езеро, близо до гр. Струга. Не се знае, кога е билъ построенъ, а въ сегашния си видъ е възстановенъ въ ново време. На втория етажъ на манастиря има пещерна църквица „Св. Богородица”. Живописьта ѝ не е особена стара. Всички надписи сѫ гръцки. [3] В. Григоровичъ е видѣлъ тукъ изображение на св. Кирила Философа. [4] Въ друга пещеря до манастиря се намира църква „Св. Атанасий” съ гръцки надписи на изображенията, които къмъ 1890 сѫ били вече обезобразени отъ мухамеданитѣ. [5] Стълба около 30 м. висока води въ нея. [6] Храмовиятъ праздникъ на манастиря е на 21 септемврий. Въ турско време тукъ се служеше на гръцки, понеже бѣше подведомственъ на Цариградската патриаршия.

 

 

7) Св. Никола и

 

8) Св. Илия на Линското полуостровче (при Охр. езеро) сега не сѫществуватъ. [7]

 

 

9) Св. Петка до гр. Охридъ, при с. Велгощи, на една скала отъ пл. Петрино. [8] Храмовиятъ му праздникъ е на 8 августъ.

 

 

10) Лакочеревски, споменаванъ въ зографския поменикъ, [9] ще да е тъждественъ съ днешния манастирь „Св. Спасъ” (до охридскитѣ села Горно и Долно Лакочере).

 

 

1. Милюковъ, цит. сп., стр. 83, 85.

 

2. Злоковић, цит. сп., стр. 143.

 

3. Мсбну., IV, стр. 80.

 

4. Цит. съч., стр. 107.

 

5. Мсбну., IV, стр. 80.

 

6. Злоковић, цит. сп., стр. 149.

 

7. Мсбну., IV, стр. 82.

 

8. Въ 1586 г. охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ е подалъ на руския царь грамота, съ която го молѣлъ да откупи заложенитѣ за дългове църковни сѫдове и одеяния на манастиря „Св. Параскева,” ,,въ Македоніи, близь Албанской земли.” Манастирьтъ ималъ монаси. (Муравьевъ, II, стр. 169; срв. тукъ, стр. 87).

 

9. Ивановъ, цит. сб., стр. 508.

 

 

432

 

 

11) Вси свети, малъкъ манастирь, надъ с. Лешани (въ Дебърца). Храмътъ му билъ съграденъ и зографисанъ въ 1452 г. [1] Въ 1845 г. тамъ е имало само единъ монахъ и прислужникъ. [2]

 

Въ ново време манастиритѣ №№ 9—11 нѣмаха монаси и се управляваха отъ енорийски свещеници. [3]

 

 

12) Св. Богородица. Споменава го архиеп. Димитъръ Хоматианъ, който по нѣкога тамъ е пребивавалъ. Намиралъ се κατὰ τὴν ἐζερίαν (край езерото). [4]

 

 

13) Скребатно Св. Богородица се споменава въ 1699 г. [5] Може би, се намиралъ при сегашното с. Скребатно, близу до Охридъ. [6]

 


 

 

II. Прѣспански

   1. Слимнишки, 2. Св. Богородица, 3. Въ мѣстностьта Горица, 4. Св. Марина, 5. Янковецъ

 

1) Слимнишки [7] въ Долна Прѣспа, близо до езерото. Сегашната му църквата „Св. Богородица” била строена въ 1607 г. отъ майстора Наваръ съ пожертвувания на 20 д. [8] и,

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 269.

 

2. Григоровичъ, цит. съч., стр. 106.

 

3. Срв. В. Кънчовъ, Дебърца и Желѣзнецъ, въ сп. Библиотека, Пловдивъ г. II, кн. X, стр. 7; Македония, стр. 288.

 

4. Срв. Снѣгаровъ, История на Охр. архиеп., I, стр. 293. Не се знае, дали крайезерскиятъ ман. Калища е тъждественъ съ тоя манастирь.

 

5. τὸν ὁσιώτατον καϑηγούμενον τῆς κυρίας ϑεοτόκου Σκρημπάτνου κὺρ Μισαήλ (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 7940—41).

 

6. Въ пл. Петрино, на северъ отъ ман. Св. Петка, надъ с. Лѣсковецъ, сѫществува църква Св. Илия, гдето се извършва служба само на храмовия праздникъ (2. августъ) при стечение на много народъ, който го смѣта за манастирче. Не ми е известно отъ кога произхожда тя. Такива манастирчета сѫ: Св. Стефанъ, пещерна църквичка въ мѣстностьта Пандзиръ, надъ източния бр-гъ на Охр. езеро, близо до с. Пещани; Св. Размо (Еразъмъ), на хълмъ, до пѫтя Охридъ—Струга, близо до с. Гжбавци.

 

7. У Кънчовъ: Сливнишки, с. Сливница (Македония, стр. 241, 288).

 

8. Освенъ посоченитѣ тукъ (стр. 293, 295 и 298, бел. 10), ктитори сѫ били Грую, Ионъ (вѣроятно, Милешевъ), Стойко Милевъ отъ с. Слимница, Стоянъ и Милко отъ Рохотино, Тодоръ Вълчевъ отъ с. Любойно, Вълчинъ Петковъ отъ Трѣскавецъ, иером. Иоасафъ отъ Хървати, иером. Стефанъ отъ Кономлади, монахъ Акакий и братята му Сотиръ и Никола отъ с. Бохунъ, попъ Михайло, единъ отъ Градешница, иером. Стефанъ и Михайло отъ Пустецъ Мали, иером. Никаноръ.

 

 

433

 

навѣрно, довършена въ 1617 г. [1] Манастирьтъ е сѫществувалъ преди нейното съграждане. [2] Горната часть на иконостаса е стара съ славянски надписъ, а долната е отъ 1848 г. съ гръцки. Въ надписа на И. Христовата икона се посочва за пожертвуватель киръ Търпо Наумъ отъ с. Моловища. [3] При манастирския метохъ на брѣга на Прѣспанското езеро има църква „Св. Сава и Св. Варвара”, [4] въ която Π. Н. Милюковъ е прочелъ триптихъ съ имена на миряни и духовни лица на славянски. [5] Гръцкиятъ митрополитъ Александъръ цѣла недѣля е държалъ тѣзи надписи въ вода и изтъркалъ буквитѣ, но не можалъ да ги унищожи съвсемъ. [6] Къмъ 1900 г. въ Слимнишкия манастирь нѣмало монаси. [7] Презъ всеобщата война сѫ изгорѣли негови здания, запазила се само източната часть отъ тѣхъ. Въ 1926 г. игуменъ е станалъ Миронъ, който се заелъ да поправи манастиря. [7b]

 

 

2) Св. Богородица въ подножието на източния хълмъ на о. Ахилъ въ Прѣспанското Мало езеро [8]. Милюковъ (1898) е видѣлъ въ манастирската църква [9] съдържателни стенописи, макаръ и отстѫпващи на живописьта въ патриаршеската църква Св. Ахилъ („Голѣмата църква”). [10] Личели образитѣ на св. Климента Охридски и много други старохристиянски светии въ цѣлъ ръстъ. [11] Споредъ архим. Aнтонина, до входната врата билъ изобразенъ ктиторътъ или изписалиятъ храма като колѣнопреклонно молещъ се свещеникъ въ бѣлъ фелонъ. [12] Надписитѣ въ църквата сѫ били гръцки, но Милюковъ е прочелъ и два славянски. [13]

 

 

1. Милюковъ, цит. сп., стр. 98, 100; Ивановъ, цит. сб., стр. 61—62, №№ 13, 14 (надписи надъ входната ѝ врата). Срв. тукъ, стр. 281.

 

2. Въ надписа отъ 1607 г. гл. ктиторътъ иером. Никаноръ е нареченъ егоумень манастирь.

 

3. Милюковъ, цит. сп., стр. 105.

 

4. Споредъ екзарх. сведения отъ 1908 г., построена въ 1799 г.

 

5. Цит. сп., стр. 106—107.

 

6. Pag. cit.

 

7. Β. Кънчовъ, pag. cit.

 

7b. Монах Емилијан, Манастир Св. Богородица у Преспи, въ Гласник Српске правосл. патријаршије, 1931 г. бр. 4., стр. 61—62.

 

8. Мсбну., IV, стр. 39.

 

9. За нейното съграждане и зографисване, споредъ надписитѣ надъ входната ѝ врата и южното прозорче, вж. тукъ, стр. 285—286 (чети: иеромонасъ Теодосий вм. Теофанъ) и 299.

 

10. Архим. Антонинъ, Изъ Румеліи, стр. 117.

 

11. Милюковъ, цит. сп., стр. 54—55.

 

12. Pag. cit.

 

13. Цит. сп., стр. 55. Авторътъ на статията „Битолско, Прѣcпa и Охридско” твърди, че всичко славянско въ тая църква „било заличено” и че гръцкитѣ надписи сѫ „издѣлие” на гръцкия охридски митрополитъ Мелетий (Мсбну., IV, стр. 39). Навѣpно, той не е обърналъ внимание на надписитѣ отъ 1524 и 1741 г. (за постройката и зографисването на църквата), които по езикъ и правописъ не може да бѫдатъ дѣло на митроп. Мелетия.

 

 

434

 

 

3) Въ мѣстностьта Горица при сѫщото езеро, до с. Пъпли е имало нѣкога манастирь, чиято малка църква въ 1865 г. била безъ врати и прозорци, съ унищоженъ притворъ, но иначе красива страда, съ почти запазени хубави стенописи и гръцки надписи. Отвънъ надѣсно отъ църковния входъ се виждали изобразени две молящи се жени, вѣроятно ктиторки, съ протегнати напредъ рѫце и славянски надписъ на мѣстенъ говоръ: [1] [2]

 

 

4) Св. Марина до западния брѣгъ на Прѣспанското езеро, въ землището на с. Туманецъ. Църквата била обновена въ 1888 г., но сѫ останали части отъ старитѣ стенописи и гръцки надписи. Въ 1898 г. тамъ нѣмало монаси. [3] Къмъ 1890 г. манастирътъ билъ подъ ведомството на царигр. патриаршия. [4]

 

Малко на северъ отъ манастиря, срещу о. Градъ, се намира пещерна църква „Св. Марина”, може би, отъ края на XIV в. съ запазени фрески. Въ полуразваленитѣ гръцки надписи се посочватъ за ктитори игуменътъ иеромонахъ Паисий и монахъ Партений, споменава се още Иоанъ Зографъ. [5] Вѣроятно, тя сѫщо е била манастирска.

 

 

5) Янковецъ се споменава въ зографския поменикъ (1527—1728) въ отдѣла „Пелагония“ [6] и ще да е тъждественъ съ

 

 

1. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 124—125.

 

2. Споредъ копието на архим. Aнтонина (цит. съч., табл. XI). Азъ го чета: майка (Ан)гели и керки Драго(и)Вичимира.

 

3. Милюковъ, цит. сп., стр. 63. Българскиятъ описвачъ на Прѣcпa  увѣрява, че въ тази църква е имало славянски надписи, които били унищожени отъ охридския митрополитъ Мелетий, и че той е прочелъ надъ църковната врата думитѣ свѧта марена (Мсбну., IV, стр. 32).

 

В. Григоровичъ нарича манастирь църквата „Св. Ахилъ” (патриаршеска въ времето на царь Самуила) на о. Аилъ (цит. съч., стр. 113); сѫщо въ Мсбну , IV, стр. 39 и въ списъка на ман. църкви и паракл. къмъ писмо на Охр. митрополия до Екзархията отъ 16. VI. 1910 г., № 2762. Обаче нѣма никакви известия за появата на монашески животъ при нея.

 

4. Мсбну., IV, стр. 33.

 

5. Милюковъ, цит. сп., стр. 63—65.

 

6. Ивановъ, цит. сб., стр. 506.

 

 

435

 

ман. „Успение Богородично” до с. Янковецъ, Ресенско. [1] Къмъ 1845 г. игуменътъ му билъ монахъ. [2]

 

 


 

III. Битолски

   1. Слѣпченски/„Продромъ”, 2. Журче, 3. Топлица, 4. Добромиръ, 5. Градище, 6. Св. Апостоли, 7. Стрежево, 8. Дихово, 9. Буковски, 10. Христофоръ

 

1) Слѣпченски, въ старо време наричанъ „Продромъ”, е разположенъ на северозападъ отъ Битоля, въ мѣстностьта Демиръ-Хисаръ (Желѣзнецъ), [3] на високо живописно мѣсто, всрѣдъ гѫста гора. He е известно кога и отъ кого билъ основанъ. Стената, на която сѫ входнитѣ врата, и каменното здание, дето се помѣщава кухнята, говорятъ за неговата старинность. [4] Пръвъ пѫть се споменава въ 1543 г., [5] но неговиятъ поменикъ отъ XVI в. започва съ името на „царь” Михаилъ, [6] който, може би, е византийскиятъ императоръ Михаилъ VIII Палеологъ (1261—1282) [7] или Михаилъ IX (1295—1320). Изобразени сѫ: надъ манастирскитѣ входни врата Христосъ-Царь славы отъ страни съ два ангела, държащи кѫлба въ рѫцетѣ си; на покрива надъ сѫщитѣ врата Богъ Вседържитель; на стенитѣ отвънъ св. Иванъ Предтеча, прор. Захарий, църковнитѣ отци Кирилъ Философъ, [8] Василий, Григорий, Иванъ Златоустъ, Атанасий, Иванъ Милостиви. Споредъ надписа надъ входнитѣ врата, тѣзи образи сѫ изписани въ 1637 г. Сѫщо и надъ южнитѣ врата има изображения отъ 1638 г., вѣроятно,

 

 

1. В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 96; пос. сп. на Охр. митр. Въ Мсбну, IV, стр. 47 се говори за манастирь „Св. Спасъ”, 1 клм. далече отъ това село, къмъ 1890 г. съвсемъ занемаренъ и безъ монаси.

 

2. Срв. тукъ, стр. 430. Не ми е известно дали е старъ манастирьтъ Св. Πетка при с. Брайчино (Долна Прѣcпa ). Въ цит. сп. на Охр. митр. е посоченъ и ман. Успение Богородично при с. Долно Дупени (Д. Прѣспа), „построенъ” въ 1908 г. Основавайки се на Кипертовата карта, архим. Aнтонинъ споменава за ман. Св. Петка и Джавски (не Гяватски?) въ ресенската околность, но не посочва мѣстоположението имъ (Изъ Румеліи, стр. 13).

 

3. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 239. Така се наричала тя и въ старо време: (Ивановъ, цит. сб., стр. 481).

 

4. Срв. Архим. Aнтонинъ, Поѣздка въ Румелію, стр. 285.

 

5. Ивановъ, цит. сб., стр. 486.

 

6. ibid., стр. 481.

 

7. Срв. ibid., стр. 479.

 

8. Споредъ В. Григоровичъ, св. Кирилъ Славянски (цит. съч., стр. 114); споредъ Йорд. Ивановъ, Кирилъ Aлексадрийски (цит. съч., стр. 71).

 

 

436

 

зографисани отъ споменавания въ надписа монахъ Киприянъ отъ с. Скребатно. [1] Къмъ 1865 г. манастирьтъ билъ поправенъ. [2] Презъ 1918 г. въ двора се издигаха четири двуетажни здания [3] и въ срѣдата църквата „Св. Иванъ Предтеча”, кръстообразна съ високъ куполъ, построена въ 1862 г. на мѣстото на старата църква, [4] отъ която сѫ входнитѣ ѝ врата — прекрасно рѣзбарско издѣлие, [5] Архим. Aнтонинъ е видѣлъ голѣма икона-рѣзба на св. Архангелъ Михаилъ съ славянски надписъ, вѣроятно, на дарителя попъ Никола Поповичь (?) отъ 1703 г. [6] Стара художествена икона е св. Богородица Одигитрия отлѣво на царскитѣ двери. Изящна изработка представляватъ двата клироса, покрити съ рѣзбарски украси. Стенната ѝ живопись била подновена въ 1889 г. Въ ново време сѫ изобразени св. Георгий Янински съ фесъ и фустанела [7] (надѣсно до западната църковна врата), св. Кирилъ и Методий, св. Злата Мъгленска. [8]

 

Близо до манастиря, на северъ отъ него. архим. Антонинъ е видѣлъ неголѣма църква, „Св. Иванъ Богословъ”, наричана Горна. Построена била за манастиря, както се вижда отъ това, че въ двата надписа въ нея (надъ входа и вѫтре) се споменаватъ игумени. [9] Споредъ сѫщитѣ надписи, тя е сѫществувала

 

 

1. Милюковъ, цит. сп., стр. 107, 108. Архим. Aнтонинъ е прочелъ Скребля вм. Скребатно (цит. съч., стр. 301).

 

2. Срв. архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 286; Карлова, цит. сп., стр. 178.

 

3. Споредъ Кънчовъ, покойниятъ охридски митрополитъ Григорий е поправилъ манаст. сгради(Дебърца и Желѣзнецъ, въ сп. Библиотека, г. II, кн. X, стр. 16).

 

4. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 286.

 

5. Споредъ Милюковъ, отъ XIV—XV в. (цит. сп., стр. 108, 151).

 

6. Pag. cit.

 

7. Той билъ отъ с. Чурхли, Гребенска епархия, и служилъ при единъ бей въ Янина. Мухамеданитѣ го обвинили, че билъ приелъ тѣхната вѣра и се отрекълъ отъ нея. На 17 януарий 1837 г. тѣ сѫ го нападнали и щѣли да го разкѫсатъ. Единъ бинбашия го отнелъ отъ народа и го предалъ на мѣстния паша, който го пратилъ на кадията. Той билъ изтезаванъ три денонощия въ затвора, но не се отказалъ отъ вѣрата си и затова билъ обесенъ (Архим. Aнтонинъ, Изъ Румеліи, стр. 263—264). Изглежда, Ст. Станимировъ не е взелъ предъ видъ житието на тоя мѫченикъ, та го отъждествява съ св. Георгия Нови отъ София. (Вж. Сп. „Християнка”, София, г. V, кн. 6, стр. 180—182).

 

8. Ивановъ, цит, сб., стр. 72, № 22.

 

9. Вж. тукъ, стр. 437, бел. 7.

 

 

437

 

въ 1617 г. и била зографисана въ 1627 г. съ труда на иером. Матей.

 

Въ 1845 г. въ манастира имало само 4 монаси, [1] а къмъ 1900 г. — 3. [2] Имотното му състояние не бѣ завидно. [3]

 

Отъ игуменитѣ му се споменаватъ Игнатий въ 1543 и 1544 г., [4] Серафимъ въ 1546 и 1547 г., [5] Стефанъ въ 1563 г., [6] Вениаминъ въ 1617 г., Иоакимъ въ 1627 г., Сава въ 1637 г., [7] х. Теодосий [8] (1868), който се потрудилъ за благоустройството му. [9]

 

 

2) Журче на живописно мѣсто, 1/2 ч. надъ едноименното село въ Демиръ Хисаръ. Къмъ 1895 г. манастирскитѣ сградибили полуразрушени. [10] Въ църквичката му „Св. Атанасий”, [11] подновена въ ново време, [12] се виждали ликоветѣ на подвижницитѣ Иоакимъ Сарандапорски, Иванъ Рилски и Прохоръ Пшински. Съ славянски надписи. [13] Къмъ 1900 г. въ манастиря нѣмало монаси. [14]

 

 

3) Топлица съ църква „Св. Никола” въ сѫщата покрайнина, въ живописна долина, близо до дѣсния брѣгъ на р. Черна, Къмъ 1895 г. билъ полузапустѣлъ. [15] Подведомственъ на Царигр. патриаршия, къмъ 1906 г. тоя манастирь ималъ годишенъ приходъ около 600 товара жито. Тогава българска чета го запалила, понеже станалъ скривалище на нейни врагове. [17]

 

 

4) Добромиръ. [16]

 

 

1. В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 114.

 

2. В. Кънчовъ, Македония, стр. 288.

 

3. Презъ 1907/1908 г. е притежавалъ 1 ханъ, 1 воденица, 50 кила (около 3000 кгр.) семе ниви и ливади (Екзарх. сведения). За манастира като просвѣтно огнище срв. моя тр. Ист. на Охр. архиеп., I, стр. 265; тукъ стр. 307, бел. 1; стр. 309, 311.

 

4. Ивановъ, цит. сб., стр. 482, 485.

 

5. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, №№ 538, 546.

 

6. ibid., № 637; Ивановъ, цит. сб., стр. 73, № 25.

 

7. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 301, 302; Љ. Стoјановић, I, №№ 1048, 1182, 1291.

 

8. Бившъ игуменъ на кичевския ман. Пречиста. (Срв. по-доле, стр. 448).

 

9. М. Карлова, цит. сп., стр. 178, 179.

 

10. Кънчовъ, сп. Библиот., стр. 12, 17.

 

11. В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 114; пос. сп. на Охр. митр.

 

12. Кънчовъ съобщава, че, споредъ единъ слав. надписъ, тя била презографисана въ 7125 (1617) г. при игумена Иосифа и ктитора Петко Вълковъ (цит. сп., стр. 17).

 

13. Pag. cit.

 

14. Idem., Македония, стр. 288.

 

15. Idem., сп. Библиот., pag. cit. Споредъ сѫщия, манастирътъ билъ притежание на Синай. Той ще да нарича „Синайски” тая обитель (Макед., стр. 288).

 

16. В. Григоровичъ, pag. cit.

 

17. Революционната дейность въ Демирхисаръ (Битолско) по спомени на Алексо Стефановъ (демирхисарски войвода), съобщава Б. Мирчевъ. София, 1931 г., стр. 35—36.

 

 

438

 

 

5) Градище съ църква „Св. Никола.” Споменава се въ 1600 г. [1] и въ зогр. поменикъ. [2]

 

Тѣзи манастири сѫ получили имената си отъ съседнитѣ села. [3] Въ 1845 г. №№ 4 и 5 сѫ били въ развалини. [4]

 

 

6) Св. Апостоли, споменаванъ отъ архиеп. Димитъръ Хоматианъ (XIII) в.), [5] сега не сѫществува.

 

 

7) Стрежево и 8) Дихово се споменаватъ въ зографския поменикъ (1527—1728), отдѣлъ „Пелагония“ [6] и, вѣроятно се намирали при едноименнитѣ български битолски села. [7]

 

 

9) Буковски се намира 1/2 ч. надъ битолското село Буково, 1 1/4 южно отъ Битоля, на гористо мѣсто въ политѣ на пл. Пелистеръ. Споменава се въ зографския паметникъ. [8] Неговата църква „Преображение Господне”, кръстовидна съ единъ куполъ, споредъ надписа надъ входа ѝ, била възобновена въ 1837 г., върху стари зидове, съ иконостасъ-рѣзба и съ издълбанъ подъ всѣка икона двуглавъ орелъ. Въ 1844 г. били направени севернитѣ манастирски врата и надъ тѣхъ жилищни стаи. [9] Въ 1845 г. въ манастира е имало два монаха [10], въ 1865 г. само игуменъ, [11] а къмъ 1890 г. — нито единъ монахъ и се управлявалъ отъ миряни изъ с. Буково. [12]

 

 

10) Христофоръ, малка обитель, надъ едноименното село, на югъ отъ Битоля, близо до древната Ираклия Линкестийска. [13] Около 1815 г. богаташътъ Яманди Чумбри, влахъ отъ Битоля,

 

 

1. Вж. по-горе, стр. 239, бел. 1.

 

2. Ивановъ, цит. сб., стр. 508.

 

3. В. Григоровичъ, pag. cit. Срв. Β. Кънчовъ, Макед., стр. 237, 239.

 

4. В. Григоровичъ, pag. cit.

 

5. Pitra, VII, стр. 337. Срв. моята Ист. на Охр. архиеп., I, стр. 253.

 

6. Ивановъ, цит. сб., стр. 508.

 

7. Срв. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 238, № 114 и стр. 239, № 132.

 

8. Ивановъ, цит. сб., стр. 508:

 

9. Мсбну, IV, стр. 13; Јов. Хаџ Васиљевић, Град Битољ, Београд., 1911 г., стр. 56—58. Споредъ архим. Антонина, църквата била възобновена въ 1836 г., при Герасима Пелагонийски, (Поѣздка въ Румелію, стр. 358).

 

10. В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 96.

 

11. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 361.

 

12. Мсбну, pag. cit. За славянския му характеръ срв. тукъ, стр. 363, бел. 2.

 

13. Архим. Aнтонинъ е намѣрилъ въ една съседна на манастира нива камененъ саркофагъ (2 м. дълъгъ, 0.72 широкъ, 0.62 високъ) на починалъ християнинъ по име Марко (цит. съч., стр. 362—363).

 

 

439

 

го възобновилъ и му подарилъ земя. Въ 1894 г. манаст. църква е паднала и била възобновена въ 1898 г. [1] Къмъ 1890 г. единъ влахъ го отнелъ отъ селото, понеже е признавало Екзархията, и го давалъ подъ наемъ. [2]

 

 


 

IV. Прилѣпски

   1. Трѣскавецъ, 2. Св. Архангелъ, 3. Зързе, 4. Слѣпче, 5. Св. Ηикола, 6. Св. Илия, 7. Мелнишки, 8. Св. Атанасий

 

1) Трѣскавецъ, единъ отъ най-старитѣ и най-богатитѣ манастири въ Охридския диоцезъ, е разположенъ на голитѣ зѫбести скали подъ Златовърхъ, 1 1/3—2 ч. на северозападъ отъ Прилепъ. Сѫществувалъ е още въ края на XIII или началото на XIV в. Това се вижда отъ гръцкия надписъ надъ западната манастирска врата, гдето се споменава византийскиятъ императоръ Μ(ιχαὴλ) Κομνηνὸς ὀ Παλαιολόγος; [3] сѫщо и отъ съобщението на сръбския архиеп. Даниилъ, че сръбскиятъ краль Стефанъ Милутинъ (1281—1322) е пращалъ дарения на този манастиръ. [4] Въ началото на февруарий 1866 г. манастирътъ (безъ южната часть) е изгорѣлъ, но отъ 1867—1871 г. прилѣпскитѣ

 

 

1. Јов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 49, бел. 52. В. Григоровичъ споменава още битолскитѣ манастири драгошки Св. Илия, велюшки Св. Георгий (при с. Велушина) и барашки Св. Меркурий (при с. Барешани), но не дава никакви истор. сведения за тѣхъ (цит. съч., стр. 95). Споредъ екзарх. сведения отъ 1907/1908 г., вториятъ билъ „съграденъ” въ 1840 г., третиятъ въ 1837 г. Тамъ се съобщава още за манастиритѣ: Св. Богородица въ с. Търново, Св. Ив. Предтеча въ с. Беранци, Св. Архангелъ Михаилъ въс. Лисолай, „съграденъ” въ 1866 г., Св. Γеоргий въ с. Паралово, „съграденъ” въ 1876 г., Св. Илия въ с. Кръклино, „съграденъ” въ 1877 г. Освенъ тѣхъ се посочватъ: Св. Петъръ до с. Смилево, Св. Петка при с. Цапари (пос. сп. на Охр. митр.), Св. Георгий въ с. Магарево (Јов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 51), Св. Спасъ до гр. Крушово. Кънчовъ казва, че смилевскиятъ Св. Петъръ билъ възобновенъ въ ново време (Библиот., г. II, кн. X, стр. 14).

 

2. Мсбну, IV, стр. 14.

 

3. Споредъ Милюковъ (цит. сп., стр. 109) и Йорд. Ивановъ (цит. сб., стр. 67, № 6), той билъ Михаилъ синъ и съимператоръ (1295—1320) на Андроника II Палеологъ. Споредъ мѣстно предание, ман. Трѣскавецъ билъ основанъ преди всички светогорски манастири, а споредъ А. Шоповъ, — въ първитѣ християнски времена, понеже църквата му съ своитѣ притвори не приличала на сетнешнитѣ църкви (Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетитѣ, Пловдивъ, 1894 г., стр. 345). Обаче нѣма никакви указания за такава дълбока старинность на Трѣскавецъ. Милюковъ е склоненъ да отнесе създаването на манастиря къмъ XIV в., отъ когато, по негово мнение, произхожда и манастирската църква (цит. сп., стр. 110—111).

 

4. Даничић, Животи краљева и архиепископа српских, стр. 138.

 

 

440

 

еснафи и нѣкои села сѫ построили нови двуетажни здания съ повече отъ 60 голѣми стаи. [1] Надъ входнитѣ манастирски врата въ 1898 г. били изписани две лица очевидно, ктитори, чиито имена Михаилъ и Андроникъ сѫ означени на славянски. [2] Въ срѣдата на терасовидния манастирски дворъ се издига църквата „Св. Богородица”, [3] срѣдневѣковна низка страда, [4] въ форма на продълговатъ корабъ. [5] Тя се състои отъ петь отдѣления съ два притвора (вѫтрешенъ отъ южна и външенъ широкъ отъ западна и южна страна) и страниченъ олтарь отъ северна страна. Краси се отъ три купола — два малки отъ страни надъ предната часть на притвора и единъ широкъ въ срѣдата. [6] На престола и жертвеника се намиратъ каменни плочи съ гръцки посветителни надписи отъ езическо гръцкоримско време. [7] На северната стена отвънъ, близо до олтаря, има славяски надписъ върху мраморна плоча за смъртьта на Дабижива, „енохиярь” на сръбския царь Урошъ, въ 1362 г. [8] На една отъ мраморнитѣ

 

 

1. А. Шоповъ, цит. съч., стр. 347, 348; Г. Трайчевъ, Градъ Прилѣпъ. София, 1925 г., стр. 53.

 

2. Подъ тоя надписъ Успенски е открилъ споменатия гръцки надписъ. Милюковъ, който съобщава за това, не се съмнява, че живописецътъ е възпроизвелъ стара фреска съ образитѣ на визант. импераратори Палеологовци Андроникъ II и Михаилъ (цит. сп., стр. 109).

 

3. Храмовиятъ праздникъ на манастиря е „Успение Богородично”. Така е нареченъ храмътъ: въ надписа отъ 1430 г. около иконата на св. Богородица, въ словото отъ 1833 г. за тоя праздникъ и въ бележката отъ 1860 г. за изпращането на Душановитѣ хрисовули (Ивановъ, цит. сб., стр. 68, № 10; стр. 69 №№ 13 и 14). Β. Григоровичъ нарича храма „Рождество Богородицы” (цит. съч., стр. 116), вѣроятно, защото въ тоя праздникъ (21. IX.) е ставалъ голѣмъ съборъ въ манастира (срв. Г. Трайчевъ, цит. съч., стр. 63).

 

4. Јов. х. Васиљевић, Приљеп и ньегова околина, Београд, 1902, стр. 84. За мнението на Милюковъ срв. тукъ, стр. 439, бел. 3.

 

5. Милюковъ, цит. сп., стр. 110.

 

6. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 332; Милюковъ, pag. cit; х. Васиљевић, pag. cit.

 

7. Архим. Aнтонинъ, съобщавайки за тѣзи надписи, мисли, че въ езическо време на мѣстото на ман. Трѣскавецъ е имало капище на Аполона, комуто сѫ посветени дветѣ плочи (нареченъ е Етевданискъ и Отевданъ), понеже не било възможно тѣзи тежки камъни да бѫдатъ пренесени отъ друго мѣcто на такава височина (цит. съч., стр. 332—333). Срв. В. Ивановъ, цит. съч., стр. 547; Ивановъ цит. сб., стр. 67, № 6.

 

8. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 337; Милюковъ цит. сп., стр. 111—112.

 

 

441

 

плочи на църковния подъ се виждалъ надгробенъ гръцки надписъ за Никола Тосуи, починалъ въ царуването на Стефана (вѣроятно, Душанъ). [1] Въ притвора на дѣсно отъ западната врата има гръцки .надписъ, въ който се споменава сръбскиятъ краль Стефанъ. [2] При надписа имало изображение, отъ което въ 1865 г., както и въ 1898 г., се виждалъ царски вѣнецъ. [3] Повечето надписи на стенописитѣ [4] сѫ гръцки. [5] Часть отъ живописьта въ срѣдната часть на храма била подновена въ 1842 г. отъ крушовския зографъ Михаилъ и въ 1847 г., при игумена Висарионъ, отъ зографа Анастасъ и сина му сѫщо отъ Крушово. [6] Милюковъ е видѣлъ на южната храмова стена ликъ на светия съ царски вѣнецъ и скиптъръ, съ надписъ сть Бωр, сир. св. Борисъ, наредъ съ св. Козма и Дамянъ. [7] Въ малкия олтарь има старъ мраморенъ купелъ въ видъ на чаша съ слав. надписи (I. стихъ отъ богоявленския тропарь, и имена Гервасий и иером. Германъ, може би, дарители). [8] Хубава дърворѣзба сѫ царскитѣ врата, изпъстрени съ изображения на звѣрове (дракони, грифове, елени) и човѣшки лица, както въ тия на Слѣпченския манастирь; [9] сѫщо иконостасътъ и два стари стола на дѣсната страна въ храма. [10] Близо до манастиря въ скалитѣ се виждатъ пещери, издълбани, вѣроятно, за гробници на монаситѣ. [11]

 

 

1. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 335. Изглежда, следъ 1865 г. тази плоча е била дигната отъ тамъ (срв. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 86).

 

2. Милюковъ, цит. сп., стр. 111; Ивановъ, loc. cit. Споредъ двамата автори, тоя сръбски краль билъ Стефанъ Милутинъ; а, споредъ архим. Aнтоина, основаващъ се на думата αὐτοκράτωρ, както е нареченъ краль Стефанъ въ надписа, — Стефанъ Душанъ (цит. съч., стр. 336), въ което не се съмнява х. Васиљевић (цит. съч., стр. 85).

 

3. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 335; Милюковъ, pag. cit.

 

4. Споредъ Милюковъ, стенописитѣ въ дветѣ отдѣления съ малкитѣ куполи може да се отнесатъ не по-късно отъ началото на XIV в. (цит. сп., стр. 113)

 

5. Вж. ibid., стр. 113—116. За слав. надписи отъ 1430 и 1657 г. вж. тукъ стр. 281 и 307, бел. 1.

 

6. Милюковъ, цит. сп , стр. 116.

 

7. Цит. сп., стр. 117. Тамъ е дадена и снимка. Не ми е известно дали е запазенъ тоя образъ.

 

8. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 336; Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 85.

 

9. Архим. Aнтонинъ, цит. стр.; Милюковъ, цит. сп., стр. 120.

 

10. Jов. х. Васиљевић, цит. стр. Г. Трайчевъ, цит. съч., стр. 53, 54 и 55 (снимки отъ иконостаса).

 

11. Милюковъ, цит. стр.; х. Васиљевић, стр. 87.

 

 

442

 

Християнскитѣ владѣтели на Прилѣпско се отнасяли съ голѣма почить къмъ тая обитель. [1] При сръбския царь Стефанъ Душанъ тя е притежавала много метоси, села, селища, земи, воденици. [2] Значителни доходи е имала отъ панаира, който въ византийско и сръбско време е ставалъ на Димитровдень. [3] Къмъ 1912 г. нейниятъ годишенъ доходъ отъ имотитѣ е възлизалъ до 1000 л. т. [4]

 

Още въ първата половина на XIX в. тукъ е престаналъ монашескиятъ животъ. Известно време ман. Трѣскавецъ билъ управляванъ отъ миряни изъ села, после отъ свещеници, [5] както било въ 1860, [6] 1865 г. [7] и къмъ 1900 г. [8] Въ 1865 г. тукъ е имало училище, което е подготвяло свещеници за Прилѣпската околия. To е сѫществувало до 1870 г. [9]

 

Презъ време на църковната борба (следъ 1852 г.) тоя манастирь е зависѣлъ отъ Прилепската бълг. църковно-училищна община и после заедно съ нея е миналъ подъ ведомството на Бълг. екзархия. [10] Въ 1911 г. турското правителство го предаде на околнитѣ сърбомански села.

 

Въ монастирската църква се пазѣли три хрисовула на

 

 

1. Срв. по-горе, стр. 439; за Стефана Душана, сина му Урошъ, кралетѣ Вълкашинъ и Марко въ моя тр. „Ист. на Охр. архиеп.”, I, стр” 322—323, 328—329, 338.

 

2. Въ хрисовулитѣ на Душана (Гласник српског ученог друштва XI, XIII, XLI; Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 634—671) поименно се изброяватъ: метоси Св. Димитъръ, Св. Теодоръ и Св. Димитъръ въ Прилѣпъ, Манастирицъ въ Порче, Чъртописъ въ Леринъ, Кърпенъ въ Пологъ, св. Иванъ Богословъ въ Охридъ, Майка Божия въ Калиница, св. Никола въ с. Любойно (Прѣспа); църкви св. Илия въ Лишинъ, „Продромъ” въ Прилѣпъ, Св. Никола въ Леринъ; села Бѣла църква, Търновци, Дупячане, Еленежци, Обършани, Журче (въ първия хрисовулъ а наречено селище); селища Могилица, Питичъ, Калугерецъ, Вълчье, Хоморани, Техово, Могиляни, Глъбочани, Лепче, Дрѣновци, Маргаритъ, Бучинъ, Небрѣгово, Дълга Вси, Бѣла Водица, Костино, Комарчене.

 

3. Гласник, XIII, стр. 377; Новаковић, ц. сб., 671, XII.

 

4. Г. Трайчевъ, цит. съч., стр. 57.

 

5. Јов. х. Васиљевић, цит. съч. стр. 108—109.

 

6. Вж. тукъ, стр. 443.

 

7. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 331.

 

8. В. Кънчовъ, Македония, стр. 288.

 

9. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 331, 344; Јов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 109.

 

10. Срв. Јов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 109—110.

 

 

443

 

Стефана Душана, които въ 1845 г. е видѣлъ В. Григоровичъ [1], но, споредъ една бележка въ манастирския поменикъ, въ 1860 г. игуменътъ попъ Христо и попъ Трайко отъ с. Долгавецъ ги изпратили на сръбския князъ Михаилъ Обреновичъ за 60 минца съ условие да имъ бѫдатъ върнати. Тѣзи паметници сега се пазятъ въ Бѣлгр. народна библиотека. [2]

 

 

2) Св. Архангелъ надъ прилѣпското с. Варошъ, подъ Марковитѣ кули. Въ 1865 с. се говорѣло, че тоя манастирь вече е ималъ 1000. годишно сѫществувание, [3] но нѣма свидетелство за това. Сѫществувалъ е въ времето на краль Марка, който се споменава въ славянския надписъ около изображение на царствено лице въ притвора на манастирската църква, отдѣсно на нейната входна врата. [4] Очевидно, краль Марко билъ неговъ ктиторъ. [5] Възобновлението на манастиря и църквата се свършило на 28 априлъ 1861 г. [6]. До тогава манастирьтъ е

 

 

1. цит. съч., стр. 116—117.

 

2. Милюковъ, цит. сп., стр. 113; Ивановъ, цит. сб., стр. 69, № 13, Јов. х. Васиљевић не се съмнява, че прилѣпскиятъ учитель Илия Лигушъ е занесълъ въ Бѣлградъ стари рѫкописи и отъ Трѣсковецъ. Той допуска сѫщото и за х. Йор. х. Константиновъ Джинотъ (цит. съч., стр. 91—92).

 

3. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 313, 324.

 

4. Ibid., стр. 325; Милюковъ, цит. сп., стр. 124—125. Йорд. Ивановъ съобщава, че въ притвора се виждалъ образътъ на бѣловласия краль Вълкашинъ (цит. сб., стр. 70, № 16).

 

5. Споредъ народното предание, основатели на манастиря сѫ били кралетѣ Вълкашинъ и Марко. (срв. Јов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 72; Д-р Балд. Сариа, Археолошка испитивања у Jyжнoj Србији, въ Старинар, књ. III, стр. 108). Въ една прилѣпска народна псень се казва, че Вълкашанъ и Марко деветь години сѫ градили църква „Св. Архангелъ” до своитѣ кули надъ Варошъ, като

 

„Се от мермер диреци клавале,

А покривот со стребрени плочи,

Иконите се отъ суо злато.

На вратата Волкашин се писал,

Син му Марко, богме, му завидел,

И той ми се от лево написал,

Во одежди и кралцк и коруни”.

 

За освещението ѝ тѣ сѫ

 

„Поканиле патрик и владици

От Орида, за да му го светат”.

(Мсбну, II, стр. 120, № 3; срв. ibid., III, стр. 269).

 

6. Споредъ надписа върху каменна плоча на главнитѣ монастирски врата, на тази дата монастирьтъ билъ обновенъ и осветенъ при пелаг. митрополитъ Венедиктъ (у Г. Трайчевъ, цит. съч., стр. 66; срв. Ивановъ цит. сб., стр. 25). Споредъ Јов. х. Васиљевић, на главнитѣ врата подъ църковнитѣ арки, на мраморна плоча имало надписъ за поправянето на монастиря въ 1858 г. при митрополита Герасима (цит. съч., стр. 71). Той не говори за надписа отъ 1861 год.

 

 

444

 

билъ въ запустение 40 години, църквата е нѣмала олтарь. Тремътъ на храма е подпрѣнъ съ три колонки, две отъ които сѫ били донесени отъ с. Варошъ и една била намѣрена въ манастирския дворъ при възобновлението на манастиря. На последната се чете славянски надписъ за смъртьта на епископа Андрей въ 996 г. [1] Въ една отъ храмовитѣ стени (срещу манастирскитѣ врата) има плочица съ релефъ на тракийски конникъ, смѣтанъ отъ мѣстното население за краль Марко. [2]

 

 

3) Зързе до едноименното село, 30 клм. северозападно отъ Прилепъ. Неговиятъ храмъ „Преображение Господне”, наричанъ и „Св. Спасъ”, [3] споредъ надписа му отъ края на XIV или началото на XV в., билъ построенъ отъ монаха Германа въ царуването на Стефана Душана. Следъ смъртьта на ктитора манастирьтъ билъ владѣнъ отъ неговитѣ внуци братята митрополитъ Иоанъ Зографъ и иером. Макарий, живѣли въ времето на кралетѣ Вълкашинъ и Марко. При султанъ Баязида I манастирьтъ почналъ да запустява. Германовитѣ внуци сѫ го продали на кмета Константинъ и децата му Яковъ, Калоянъ и Димитъръ, които сѫ го възобновили и направили свой имотъ. [4] Храмътъ наново билъ зографисанъ въ края на XVI или първата четвърть на XVII в., [5] при игумена

 

 

1. Архим. Aнтонинъ, цит. съч., стр. 326; Милюковъ, цит. сп., стр. 125 (погрѣшно прочетена годината); Ивановъ, цит. сб., стр. 25—27.

 

2. Сариа, пос. стр.

 

3. Въ единъ надписъ, може би, отъ XV в.: пописа се црьква Спасова; въ другъ отъ 1842 г.: у село Зрьзе за манастирь св. Спаса (х. Васиљевић, цит. съч., стр. 116, № 7; стр. 119, № 10).

 

4. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 200. Срв. Ивановъ, цит. сб., стр. 71, № 19; тукъ, стр. 269. Јов. х. Васиљевић допуска, че тоя манастирь билъ съграденъ или обновенъ още при Стефана Милутина, (цит. съч., стр. 123), но основанието му, че Зързе съ близкитѣ му села е влизало въ владѣното отъ тоя краль Порѣче, е само предположение.

 

5. He е ясна датата на надписа въ църковния притворъ: х. Васиљевић чете (1593 или 1595) (цит. съч., стр. 114, № 2), а Йор. Ивановъ — (1625) (ц. сб. стр. 71, № 19). Срв. тукъ, стр. 294. Въ надписа се посочватъ като ктитори още жената на попъ Димитъръ, Калина, и синъ му Георгий Негре.

 

 

445

 

Дамаскинъ, а притворътъ — въ 1636 г. при игумена Петроний, на разноски на Недѣлко „тѣрговець” отъ Дебъръ и др. [1] На иконостаса има икона на св. Богородица отъ иером. Макарий Зографъ. [2] Въ единъ надписъ отъ 1740 г. въ храма, до образитѣ на св. Константина и Елена, се споменаватъ ктитори отъ Прилепъ; [3] въ другъ съ неясна дата — Ханко и синоветѣ му, съ чиито срѣдства била изписана предната часть иг храма. [4] Въ надписъ безъ дата (надѣсно отъ главнитѣ врата въ притвора) се говори за изписване на притвора съ помощи на попъ Негре отъ с. Зързе, Иванъ Митрановъ, Пѣю и др. [5] Всички тѣзи надписи сѫ славянски. Въ ново време било пристрогно къмъ храма отдѣление, наричано „Чобанина църква”, съ гръцки надписи по стенитѣ и около образитѣ на светцитѣ. [6]

 

 

4) Слѣпче, надъ прилѣпското с. Слѣпче, на северозападъ отъ Прилѣпъ. Неговиятъ храмъ „Св. Никола Мирликийски” билъ съраденъ и зографисанъ въ 1674 г. съ пожертвувания на игумена Сергий и други лица (иеромонаси, монаси и миряни). [7] Въ 1677 г. иером. Михаилъ отъ тоя манастирь е подвързалъ славянски псалтирь, употрѣбяванъ въ Лазарополе. [8] Манастирьтъ билъ възобновенъ къмъ 1860 г. [9]

 

 

5) Св. Ηикола до с. Прилепецъ. [10] Храмътъ му билъ възобновенъ въ 1861 г. [11] Неговиятъ праздникъ е на 9 май (лѣтенъ св. Никола).

 

 

6) Св. Илия до с. Кривогащани, разрушенъ. [12]

 

 

1. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 114—115, № 4; Ивановъ, цит. сб., стр. 71, № 21 (надписъ въ храма).

 

2. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 116, № 6 (надписъ на иконата). Издательтъ чете ≠ зма ( = 1533) г. Ако датата е вѣрно прочетена, споменаваниятъ тукъ зографъ не е билъ тъждественъ съ едноименния внукъ на първия манастирски ктиторъ Германъ (срв. тукъ, стр. 444).

 

3. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 115, № 5.

 

4. Ibid., стр. 116, № 7.

 

5. Ibid., стр. 114, № 3. Сѫдейки по езика на надписа, може да се мисли, че живописьта не е по-раншна отъ XVII в.

 

6. Ibid., стр. 117.

 

7. Ивановъ, цит. сб, стр. 73, № 27.

 

8. Ibid., стр. 74, № 28.

 

9. X. Васиљевић, ц. с., стр. 133.

 

11. Ibid., стр. 134. Споредъ екз. сведения отъ 1907/1908 г., въ 1871 г.

 

12. Споредъ народното предание, отъ албанцитѣ въ края на XVIII или началото на XIX в. (х. Васиљевић, цит. стр.)

 

 

446

 

 

7) Мелнишки въ с. Мелница, Морихово. Църквата му Св. Илия била възобновена въ 1872 г. Въ нея е изобразенъ главнятъ ѝ ктиторъ, дѣдо Стале Иовановичъ Чешелковъ отъ мориховското с. Полчища. Часть отъ живописьта ѝ е отъ 1881 г. — дѣло на зографа Аврамъ Дичовъ отъ дебърското село Тресанче. [1]

 

 

8) Св. Атанасий при с. Бѣло поле въ развалини. [2]

 

Къмъ 1900 г. нѣмало монаси въ манастиритѣ №№ 2—7. [3]

 

 


V. Велешки

   1. Св. Димитъръ, 2. Орѣшичъ/Вѣтърски, 3. Орле/Чичевски, 4. Св. Константинъ, 5. Св. Богородица

  

1) Св. Димитъръ при стария Велесъ (Долни градъ), ще да е сѫществувалъ въ XIV в., [4] но въ турско време билъ занемаренъ. Бури сѫ засипали църквата му съ пѣсъкъ. Чакъ презъ време на църковната борба велешани я разровили и възобновили манастиря. [5]

 

 

2) Орѣшичъ или Вѣтърски до велешкото с. Вѣтърско, при устието на р. Пшиня. Споредъ надписа на една негова стена, храмътъ му „Св. Иванъ” билъ построенъ въ 1670 г. [6]

 

 

3) Орле или Чичевски при с. Долно Чичево (въ мѣстностьта Клепа) е сѫществувалъ вече въ началото на XVIII в., за което свидетелствува неговиятъ бронзовъ печатъ отъ 1705 г. [7] Храмътъ му „Св. Архангелъ” билъ обновенъ въ 1861 г. [8]

 

 

1. Български надписъ съ слав. букви (Ивановъ, цит. сб., стр. 78, № 15). По екз. сведения, къмъ 1908 г. тоя манастирь е ималъ 120 дюл. ниви, 5 д. лозя, 1 воденица, 230 гл. дребенъ и 34 гл. едъръ добитъкъ.

 

2. Спис. къмъ писмо на Пелаг. митр. до Екз. № 2468, 16. VI. 1910 г.

 

3. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288. Сѫщиятъ съобщава за прилѣпски манастири въ Морихово Чебренъ (на югъ отъ с. Бзовикъ, до р. Черна) и Манастирецъ, въ който къмъ 1900 г. е имало 1 монахъ (pag. cit.), но не дава сведения отъ кое време сѫ. Мѣстното население смѣта за манастирска църквата въ с. Житоше (Јов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 134).

 

4. Тамъ има славянски надписъ (ср. ред.) на мраморна плоча за смъртьта на Георгий Мирославъ, внукъ на жупана Алтимиръ (Ивановъ, цит. сб., стр. 81, № 40).

 

5. А. Шоповъ, цит. съч., стр. 374. По сведения на Велешката митрополия (списъкъ къмъ писмо до Екзархията № 1123, 25.V.1910), манастирьтъ билъ „построенъ” въ 1855 г.

 

6. Вж. тукъ, стр. 200, бел. 1.

 

7. Ивановъ, цит. сб., стр. 81, № 5.

 

8. Споредъ пос. сп. на Вел. митр.

 

 

447

 

Къмъ 1900 г. тритѣ манастири сѫ нѣмали монаси, [1] макаръ че последнитѣ два били сравнително имотни. [2]

 

 

4) Св. Константинъ при с. Свекяни (въ мѣстностьта Азотъ), построенъ въ старо време.

 

 

5) Св. Богородица при с. Бистрица (Азотъ), сѫщо старъ манастирь. [3]

 

 


VI. Кичевски

   1. Пречиста/Кърнино, 2. Кнежински, 3. Рождество Богородично, 4. Св. Илия

  

1) Пречиста, въ старо време именуванъ Кърнино, [4] е разположенъ на високъ хълмъ въ гѫста дѫбрава, 2 ч. югозападно отъ Кичево. На мѣстото на сегашната манастирска църква е имало каменна църква „Св. Богородица”, построена или възобновена къмъ 70-тѣ години на XVI в. и зографисана отъ „киръ” Онуфрия (навѣрно, иеромонахъ). [5] Манастирьтъ ще да е сѫществувалъ и по-рано, защото, споредъ надписа, за съграждането на храма му се грижели неговитѣ монаси. [6] Въ 1843 г. дебърски албанци

 

 

1. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 287. Βъ 1891 г. А. Шоповъ е намѣрилъ въ ман. „Св. Димитъръ” само 1 „манастирски братъ” (цит. съч., 375).

 

2. Споредъ екзарх. сведения, къмъ 1908 г. Орѣшичъ е притежавалъ 413 дюл. ниви, 27 д. лозя и 1 д. ливада; а Чичевскиятъ — 2619 д. ниви, 171 д. лозя, 18 д. ливади и 2 д. градина.

 

3. Пос. докл. на Вел. митрополия. Тамъ е отбелезанъ манастирь Св. Атанасий при с. Войница (въ Клепа), „съграденъ” въ 1893 г., а въ екз. сп. отъ 1907/1908 г. и Св. Никола при с. Оморани (Азотъ), „съграденъ” въ 1889 г.

 

4. Въ турскитѣ крепостни актове: „Кърнино кешишханеси” (Кърниновъ манастирь) (Н. Наревъ, ман. Пречиста, стр. 12); въ зографския поменикъ и въ неговъ печатъ отъ 1763 г. (Ивановъ, цит. сб., стр. 87 и 508) Сѫщо така го нарича иером. Кирилъ Пѣйчиновичъ въ една своя бележка (Α. М. Селищевъ, цит. съч., стр. 142); Григоровичъ — Керновски (цит. съч., стр. 152). Карлова поставя манастиря въ мѣстностьта Керново (цит, сп., стр. 177). Наблизо ще да е имало село съ това име. Чешмата подъ манастиря се нарича „Кърнино чешме” (Материали по изучването на Македония, стр. 342).

 

5. Вж. надписа тукъ, стр. 190, бел. 2 и у проф. Л. Милетичъ, Изъ единъ поменикъ на манастиря Прѣчиста (Кичевско), въ Спбан., кн. XVIII, стр. 32; Ивановъ, цит. сб., стр. 88, № 8. Срв. тукъ, стр. 298·

 

6. Срв. Л. Милетичъ, pag. cit. Споредъ Β Иванова, тоя манастирь ще да е по-старъ отъ XIV в.. понеже „наблизо сѫ селата Манастирецъ и Калугерецъ”, споменавани въ XIV в. (цит. съч. стр. 529) Тѣзи села обаче се намиратъ въ Порѣче (срв. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 256, 54 и стр. 258, №№ 93, 97); тукъ, стр. 442, бел. 2; приписка отъ времето на краль Марко у Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 189: оу Порѣчи, оу селѣ зовомь Калоугерець. Между манастирскитѣ монаси е имало предание, че тѣхниятъ манастирь билъ построенъ „въ врѣмя и повѣлениемъ царей христианскихъ” (въ мънаст. „парусия” или поменикъ, написанъ отъ иером. х. Симеона въ 1847 г., по заповѣдь на игумена Теофилъ (Материали, пос. стр.; Н. Наровъ, цит. съч., стр. 11; Л. Милетичъ, стр. 35). Вж. нар. предание въ Мсбну, VII, стр. 188; Материали, стр. 344—345; тукъ, стр. 53, бел. 3.

 

 

448

 

сѫ нападнали манастиря и сѫ го изгорили, безъ църквата. [1] Игуменътъ х. Теодосий, чичо на дебърския митрополитъ Козма, е построилъ нови здания. Освенъ това той е съборилъ старата църква, понеже била малка, и съ народни пожертвувания е издигналъ сегашната крѫгла и еднокуполна църква „Благовещение Богородично”, която била осветена на Успение Богородично 1849 г. [2] Живописьта ѝ е отъ 1848, 1853, 1856, 1864, 1865, 1880 г. Нѣколко икони на иконостаса сѫ зографисани отъ Дичо Кръстевичъ изъ с. Тресанче (Дебърско). [3] За стара и чудотворна се смѣта иконата „Св. Богородица” (отъ едната страна Христосъ Вседържитель, отъ другата Богородица съ младенеца Иисусъ) надъ кладенчето въ църковния притворъ. Въ 1865 г. споменатиятъ зографъ Дичо я обновилъ, като запазилъ стила и боитѣ. [4] Къмъ 1895 г. въ църквата имало стариненъ столъ отъ кестеново дърво съ мозаични украси. [5] Манастирьтъ е притежавалъ много славянски рѫкописи, но, както е увѣрявалъ ман. игуменъ въ 1868 г., изгорени били по заповѣдь на дебърския гръцки митрополитъ Мелетий въ 1848 г. [6] При все това богослужението пакъ продължавало да се извършва на славянски по печатни книги. [7] Въ м. сепгемврий 1874 г., следъ затварянато на игумена Козма (отъ 1897 г. дебърски

 

 

1. Въ ман. поменикъ (Л. Милетичъ, цит. стр.). Авторьтъ (Гьорче Петровъ) на „Материали” (стр. 347) и Наревъ (цит. съч., стр. 23, 24) твърдятъ, че манастирьтъ е изгорѣлъ и по-рано, при игумена Гавриилъ Елисей (1824—1840), който и го възобновилъ, но не съобщавать извора. Β. К. (Кънчовъ) е чулъ отъ старци, че тая обитель е претърпѣла 4 пожара до 1850 г. (Кичево и Пречиста, Библиотека, кн. III, 1894 г., Пловдивъ, стр. 97).

 

2. Споредъ ман. поменикъ (Л. Милетичъ, стр. 33, срв. Материали, стр. 347; Н. Наревъ, цит. съч , стр. 24—26, 28).

 

3. Ивановъ, цит. сб., стр. 88. Сърбитѣ сѫ изобразили и свои светии (краль Милутинъ отвѫтре на църковнитѣ врата, св. Сава Сръбска въ параклисчето) (Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 34).

 

4. Материали, стр. 346. Въ надписа (слав.) на иконата стои дата ≠ за..., която авторътъ на „Материали” превежда 1624 г. Споредъ В. К., иконата била изписана въ 1600 г. (цит. сп., стр. 98).

 

5. Материали, п. стр.

 

6. М. Карлова, цит. сп., стр. 178. Материали, стр. 342.

 

7. Β. К., п. стр.

 

 

449

 

митрополитъ), дебърскиятъ гръцки митрополитъ Aнтимъ (Дели-Антимъ) е изгорилъ книжата на манастиря и негови хора сѫ задигнали покѫщнината му. [1] Въ 1881 г. манастирьтъ е станалъ екзархийски. [2] Въ ново време, благодарение на дейнитѣ си игумени, [3] той имаше доста имотъ [4] и не остана безъ монаси. [5]

 

Въ ман. Пречиста, ревностенъ пазитель на славянската грамотность, се подготовлявали свещеници и учители за Кичевско, Дебърско, Охридско, Тетовско. [6] Неговъ възпитаникъ билъ иером. Кирилъ Пѣйчиновичъ. [7] Той бѣше просвѣтителенъ центъръ и въ екзархийско време съ своето българско първоначално училище. [8] Въ старо време неговото религиозно влияние върху мѣстното население било твърде голѣмо. Навѣрно, поради малкото църкви и свещеници въ Кичевско, неговитѣ игумени сѫ билисмѣтани за общи кумове въ околията и по-сетнетѣ почнали да раздаватъ кумството на миряни съ съответно благословение, като на свои замѣстници. Тукъ било главното мѣсто, гдето християнитѣ се причащавали, кръщавали и вѣнчавали. На манастирскитѣ събори (на праздницитѣ Успение и Рождество Богородично) се правѣли годежи. [9]

 

 

2) Кнежински се намиралъ въ долнитѣ склонове на

 

 

1. Материали, стр. 349; Наревъ, цит. съч., стр. 35, 40

 

2. Наревъ, цит. съч., стр. 43. Споредъ Β. К., въ 1882 г. (Кичево и Пречиста, стр. 101).

 

3. Освенъ гореспоменатитѣ, — х. Симеонъ, Софроний (вж. у Η. Наревъ, цит. съч., стр. 24—46).

 

4. Споредъ екз. сведения, къмъ 1908 г., 160 увр. ниви, 40 увр. ливади и 4 дюкяни. При игумена Софроний (отъ 1883 г.), манастирьтъ се сдобилъ съ воденица и 9 магазини въ Кичево (Н. Наревъ, цит. съч., стр. 45). Къмъ 1893 г. е ималъ годишенъ приходъ 600 л. т. безъ житото и даренията (Материали, стр. 351).

 

5. Въ 1838 г. братството му се състоело отъ 6 д. (Карлова, п. стр.), къмъ 1896 г. — отъ 7 д. (Материали, п. стр.), къмъ 1900 г. — отъ 6 д. (В. Кънчовъ, Македония, стр. 288).

 

6. Срв. В. Кънчовъ, Библ., г. II, кн. X, стр. 7; А. М. Селищев, цит. съч., стр. 140—141.

 

7. Йорд. Ивановъ, цит. сб., стр. 5, № 7.

 

8. При игумена х. Теодосий († 1873) то е имало 30 уч. (Н. Наревъ, цит. съч., стр. 28), а въ 1893 г. — 40 (Β. К., цит. сп., стр. 98), къмъ 1896 г. 20—25 (Материали, п. стр.).

 

9. Материали, стр. 355, 356.

 

 

450

 

пл. Бистра, надъ с. Кнежино, 1 ч. северозападно отъ Кичево. [1] Нападанъ често отъ албанцитѣ, той билъ разрушенъ около половината на XVIII в. [2] и едни отъ мраморнитѣ стълпове на неговия храмъ [3] били отнесени въ Скопие, а други заровени въ земята. [4] Не се знае дали той е тъждественъ съ църквата Св. Георгий, която получила дарения отъ сръбския краль Милутинъ. [5]

 

 

3) Рождество Богородично [6] при с. Манастирецъ (Порѣче). Нѣма никакви известия за времето, когато е билъ основанъ, но поменатото село, както и съседното с. Калугерецъ, сѫществували въ XIV в., [7] говорятъ за неговата старинностъ.

 

 

4) Св. Илия при с. Бродъ (Порѣче), разрушенъ и обърнатъ въ теке, вѣроятно, при потурчването на селата отъ Долно Кичево. [8]

 

 


VII. Дебърски

   1. Св. Богородица, 2. Св. Иванъ Бигоръ, 3. Модрички

 

1) Св. Богородица при с. Агноандника (γνοανδνίκης), което не е известно где се намирало. Неговиятъ игуменъ Иоанъ въ 1018 г. е станалъ охридски архиепископъ. [9]

 

 

1. Наревъ, цит. съч., стр. 15.

 

2. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 94.

 

3. По предание, „Св. Георгий”.

 

4. Материали, стр. 345. Нѣма писмени известия за неговия произходъ и сѫществувание. Споредъ едно предание, манастирътъ е сѫществувалъ въ времето на краль Вълкашина и го изгорилъ краль Марковиятъ неприятель Муса Кеседжия (Мсбну, ц. стр.), а, споредъ друго предание, построилъ го князъ Лазаръ (Материали, п. стр.). Β. К. съобщава за останки отъ манастира при с. Кнежино (Кичево и Пречиста, стр. 104). По кичевско предание, една отъ камбанитѣ на тоя манастирь била поставена отъ турцитѣ за звънецъ на градския часовникъ въ Кичево. На нея имало изображение на св. Георгий и надписи, но били изтрити и турцитѣ не сѫ позволявали да се разглежда камбаната (Материали, стр. 346).

 

5. Даничић, Животи крал. и архиеп. српских, стр. 137:

Срв. В. Иванова, цит. съч., стр. 528.

 

6. Споредъ екз. сведения. В. Кънчовъ го нарича „Успение” (Богородично) (Македония, стр. 288), а въ статията си „Кичево и Пречиста” споменава за порѣчки манастирь „Св. Богородица”, подновенъ въ 1850 г. и въ 1893 г. подведомственъ на Царигр. патриаршия (цит. сп., стр. 107).

 

7. Срв. тукъ, стр. 447, бел. 6. Въ 1893 г. въ тѣзи села имало стари църкви (Β. Κ., цит. сп., стр. 106).

 

8. В. Кънчовъ, Македония, стр. 48; срв. Кичево и Пречиста, стр. 103.

 

9. Вж. Дюканжевия списъкъ на бълг. архиепископи, Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 6, ῆ; Йорд. Ивановъ, цит. съч., стр. 566, ή. Срв. моя тр. „Ист. на Охр. архиеп.” 1, стр. 195.

 

 

451

 

 

2) Св. Иванъ Бигоръ, единъ отъ най-важнитѣ манастири въ Охридския диоцезъ, е разположенъ въ мѣстностьта Мала рѣка, въ живописната долинка на р. Радика (притокъ на р. Дримъ), 5 ч. на северъ отъ Дебъръ, близо до една скала отъ шупливъ камъкъ (бигоръ). [1] се споменава въ зографския поменикъ, (1527—1728) между селищата на Битолската область. [2] Неизвестно кога манастирътъ е запустѣлъ, [3] останала само църквата му. Въ 1743 г. иером. Иларионъ го възобновилъ съ нѣколко килии и купилъ малко ниви и лозя; а въ 1800 г. игуменътъ Митрофанъ (отъ 1795 г.) е построилъ сегашната църква. Неговиятъ приемникъ Арсений (отъ 1807 г.) е снабдилъ манастиря съ нови имоти и съградилъ въ 1814 г. високото манастирско здание северно отъ църквата, а въ 1825 г.

 

 

1. Срв. Л. Милетичъ, Исторически и художествени паметници въ манастира Св. Иванъ Бигоръ, Спбан, кн. XVI, стр. 1, 16; Ивановъ, цит. сб., стр. 83, № 1.

 

2. Ивановъ, цит. сб., стр. 507. Споредъ манастирския поменикъ, преписанъ въ 1833 г. отъ старъ поменикъ, манастирьтъ билъ основанъ въ 1020 г., когато била изписана и старата икона „Св. Иванъ Предтеча”, както е отбелязано въ надписа ѝ: ≠ ак. Обаче това е предание, което ще да се появило не по-рано отъ обновлението на манастира презъ XVIII в., подъ влияние на известието за охр. архиепископъ Иоанъ. Съ това се обяснява, че поменикътъ не знае нищо друго за живота на манастиря до 1743 г., освенъ че билъ разоренъ при идването на турцитѣ. Въ 1680 г. вече било излѣзло съчинението на Du Cange, Familiae augustae Byzantinae, гдето билъ помѣстенъ и споменатиятъ списъкъ на българскитѣ архиепископи. Въ Охридъ могли да знаятъ за това съчинение и за документа (ако сѫ нѣмали оригинала или преписъ) отъ Козма Китийски и др. клирици-италянски възпитаници. Преданието за съграждането на манастиря било пренесено и къмъ „старата” икона на св. Ивана Предтеча, чиято дата е поставена въ ново време. Споредъ И. С. Ястребовъ, манаст. монаси сѫ отнасяли тази икона къмъ IX в. (Споменик, XLI, др. р. стр. 128). Срв. Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 15.

 

3. Споредъ В. Кънчовъ, при султана Селимъ I (Македония, стр. 47), но той изхожда отъ предположението, че Синанъ паша, везиръ на тоя султанъ, билъ единъ и сѫщъ съ Синанъ паша, който, споредъ народнитѣ предания, е потурчилъ населението около Шаръ планина и разорилъ манастиря (срв. ibid., стр. 41 и тукъ, стр. 53, бел. 3). При това известието въ зограф. поменикъ прѣчи да се мисли, че ман. Бигоръ билъ разрушенъ при тоя султанъ (1512—1520): ако се допусне това, трѣбва да се приеме, че следъ това билъ обновенъ и пакъ разрушенъ, за което нѣма достатъчно основание.

 

 

452

 

трапезарията. [1] Храмътъ има два купола (голѣмъ въ срѣдата и малъкъ отпредъ къмъ входа). Той се слави съ своя иконостасъ-художествена рѣзба, издѣлие на м1встни майстори (отъ Галичникъ, Осой и Гари). Сѫщо такъва рѣзба е и рамката на ковчега съ честно дърво и мощи на св. Иванъ Предтеча и др. светии, които купилъ въ Цариградъ Хаджи Наке отъ Бѣличица. Ковчегътъ билъ направенъ въ 1833 г., както се казва въ надписа му. На иконостаса има хубави икони, които сѫ нарисували въ 1831 г. зографитѣ Михаилъ и Димитъръ Михаиловъ (може би, синъ на първия) отъ с. Самарина [2] (Гребенско). Подъ иконитѣ cѫ означени на български имената на пожертвувателитѣ и въ нѣкои отъ тѣхъ на гръцки имената на двамата живописци. Една плащаница съ маслени бои е изработилъ зографътъ монахъ Даниилъ, синъ на споменатия зографа Михаилъ. Въ 1871 г. въ църковния притворъ сѫ били изписани между другитѣ св. Кирилъ и Методий, св. Климентъ Охридски, св. Наумъ Охридски, св. Иванъ Владимиръ, св. „царь” Борисъ Български, царь Иванъ Шишманъ. [3] Манастирътъ билъ доста богатъ [4] и усърденъ съработникъ на кичевския манастирь „Пречиста” въ просвѣтното поле. [5] Къмъ 1900 г. е ималъ 10—15 монаси. [6]

 

 

3) Модрички. Игуменътъ му Вартоломей се споменава девети между игуменитѣ, участвували въ църковния съборъ, свиканъ отъ сръбския архиепископъ Никодимъ около 1318 г. [7]

 

 


VIII. Тетовски

   1. Св. Богородица, 2. Лешочки „Св. Атанасий”, 3. Вълковски „Св. Георгий”, 4. Благовещение, 5. Св. Атанасий, 6. Св. Илия, 7. Св. Богородица, 8. Св. Ηедѣля, 9. Св. Атанасий, 10. Св. Спасъ, 11. Развалини при с. Сърбиново, 12. Св. Мина, 13. Гостиварски

 

1) Св. Богородица въ Тетово е сѫществувалъ още при охридския архиепископъ Димитъръ Хоматианъ (1216—1234), [8] сѫщо и презъ XIV в. Неговиятъ игуменъ Теодоръ е заемалъ

 

 

1. Извадки изъ поменика у Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 15—19; Ивановъ, цит. сб., стр. 84—85.

 

2. Къмъ 1900 г. съ 2600 ж. (Кънчовъ, Македония, стр. 276, № 37).

 

3. Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 7, 12—13, Ивановъ, pag. cit.

 

4. Споредъ екзарх. сведения, въ 1907/1908 г. той е ималъ 5 кѫщи, 2 воденици, 161 кила (60 оки) семе ниви, 8 1/2 кила семе ливади, 6 кила семе градини, 400 маслинени дръвчета, 33 уврата лозя, 3 клм. гора, 8 кола, 5 катъри, 3 жребчета, 100 кози и 3 свини.

 

5. Срв. Снѣгаровъ, Гр. Охридъ, въ Макед. прегледъ, год. IV, кн. 3, стр. 96; Милетичъ, цит. сп., стр. 21.

 

6. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288.

 

7. Споменик, IV, стр. 10—11. Срв. ibid., стр. X; Šafařik, Památky стр. 553.

 

По предание, въ покрайнината Рѣка имало ман. Св. Архангелъ, разрушенъ отъ Синанъ паша (Материали, стр. 457; срв. тукъ, стр. 53, бел. 3). Безъ да посочва основанието си, И. С. Ястребовъ твърди, че е сѫществувалъ ман. Св. Варвара при рѣканското с. Жерновница Споменик, XLI, стр. 128).

 

8. Срв. тукъ, стр. 165, бел. 7.

 

 

453

 

десето мѣсто между игуменитѣ въ споменатия сръбски църковенъ съборъ. [1] При Стефана Душана (преди неговото провъзгласяване за царь, между 1337 и 1346 г.), манастирътъ е билъ обеднѣлъ, и, по ходатайство на неговия игуменъ Аpceний, сѫщиятъ краль е подтвърдилъ съ хрисовулъ правата и неговитѣ имоти и му подарилъ нови земи, [2] но въ 1348 г. го подчинилъ на Хилендарския манастирь. [3] Вѣроятно, въ турско време манастирътъ билъ разрушенъ. [4]

 

 

2) Лешочки „Св. Атанасий” се намира 1 1/2 ч. на с.и. отъ Тетово, надъ с. Лешокъ, между живописни хълмове на Шаръ планина. Нѣма положителни известия за неговото сѫществуване преди турското робство. Безъ да посочва извора, Кирилъ Пѣйчиновичъ съобщава, [5] че сръбскиятъ князъ Лазаръ е основалъ манастирь „Св. Атанасий” въ „Легенъ градъ”, надъ лешочката крепость (по-горе отъ днешния Лешочки манастирь) и храмъ „Успение Богородично” въ двора на манастирския чифликъ, който сѫщиятъ е устроилъ подъ крепостьта. [6] Манастирьтъ

 

 

1. Споменик, IV, стр. 11. Šafařik, loc. cit.

 

2. Негови владѣния сѫ били положкитѣ села Тетово (сега градъ) заедно съ доходитѣ отъ мѣстния панаиръ, Хращани, Гари, Млачице, Лѣсковляни, Щенче (сега Стенче), Кърпена, Седларево, Старо Желине, селището Бродъ съ рѣката и ловитбата, нивитѣ и 1/7 ч. отъ с. Хвалище, метоха „Св. Илия” въ Горни Пологъ, църквата „Св. Никола” въ с. Ядварци (сега Едоарци), сѣнокоса въ часть отъ Суха Гора, земитѣ и воденицитѣ по р. Врутокъ, зимовище за неговитѣ кобили и овци въ Жеденъ (Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 657—650), тетовската мѣстность Плешъ (следъ разрешение на спора съ Прогона) отъ призренския епископъ Георгий Маркушъ (Споменик, III, стр. 38). За тоя манастирь срв. Селищев, цит. съч., стр. 87—95, 103.

 

3. Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 42233—38.

 

4. Споредъ Йорд. Ивановъ, негови сѫ развалинитѣ наричани въ Тетово „Старо оброчище Св. Богородица”, по турски „Ески клисе” (Македонски прегледъ, год. I, кн. 3, стр. 20).

 

5. Бележки на Кирила Пейчиновичъ въ житието и службата на сръбския князъ Лазаръ, преписани отъ иером. Арсения въ 1841 г. (Селищев, цит. съч., стр. 190; Ивановъ, цит. сб , стр. 95—96).

 

6. Князъ Лазаръ се споменава като ктиторъ и въ надписа на манастирската чешма (Селищев, цит. съч., стр. 152—153; срв. Материали, стр. 435). Споредъ М. Дриновъ, Лешочкиятъ манастиръ е сѫществувалъ преди князъ Лазара, който ще да е нареченъ ктиторъ само, защото му направилъ нѣколко дарения (Съчинения, II, стр. 437, бел. 17) Л. Серафимовъ твърди, че църквата била построена въ 1440 г., но не посочва извора (Кирилъ иеромонахъ Пейчиновичъ и манастира му Св. Атанасий, Пловдивъ, 1900 г., стр. 6).

 

 

454

 

е запустѣлъ. Сѫщо така църквата и чифликътъ сѫ били разрушени отъ порой, но скопскиятъ митрополитъ Никаноръ ги възобновилъ. Въ 1710 г. еничери сѫ нападнали манастиря и монаситѣ му се разбѣгали. Чакъ въ 1818 г. го възобновилъ иером. Кирилъ Пѣйчиновичъ съ свои срѣдства, при съдействието на мѣстното християнско население и тетовскитѣ паши Реджепъ, синоветѣ му Абдурахманъ, Хъвзи, Мсанъ, Вели бегъ и Джелядинъ бегъ, тѣхния вуйчо Мехмедъ ага. [1] Възобновительтъ билъ игуменъ на манастиря до смъртьта си (12 мартъ или май 1845 г.). Въ манастирската градина се намира надгробната му плоча и неговиятъ стихотворенъ надписъ отъ 1835 г. [2] Въ 1871 г. тукъ било отворено българско училище. Въ 1875 и 1878 г. игуменътъ Силвестъръ е построилъ две нови сградивъ манастирския дворъ, а въ 1895 г. игуменътъ Иезекиилъ — обширно здание на мѣстото на Кириловитѣ постройки. [3] Въ 1917 г. църквичката „Св. Богородица”, която се издига въ обширната ливада задъ манастирския дворъ, имаше стари стенописи въ олтаря, но надписитѣ вече не се забелязваха. Манастирьтъ имаше добре уредено стопанство [4] и 6 монаси къмъ 1900 г., [5] но само игуменъ-иеромонахъ презъ всеобщата война.

 

 

1. Вж. Бележкитѣ на Кирила Пѣйчиновича и манастирския поменикъ отъ ΧIΧ в. (Ивановъ, цит. сб., стр. 96—97; проф. Б. Цонев, Опис на слав. рък. в Соф. нар. библ., II, стр. 507). Споредъ ман. поменикъ, Никаноръ Скопски билъ родомъ отъ с. Лешокъ, отъ коукїѧ Гланонска (Главановска?) и възобновилъ манастиря въ 1600 г. Тази дата ще да е приблизителна: Тетовски епископъ съ това име се явява въ 1636 г. (Ивановъ, цит. сб., стр. 91, № 3) и едноимененъ скопскоположки „Владыка” — въ 1641 и 1646 г., когато гръцки майстори сѫ построили и зографисали на негови срѣдства църквата „Св. Богородица” въ политѣ на Плоча (височина на Шаръ планина) (Љ. Стојановић, цит. сб., 1, № 1351; Ивановъ, ц. сб., стр. 91, № 4). Трѣбва да е lapsus calami твърдението на проф. Селищевъ, че Никаноръ Скопски билъ славянинъ, (цит. съч, стр. 154), а не българинь отъ с. Лешокъ. — Споредъ Кирила Пѣйчиновича, манастирътъ билъ разоренъ 120 години преди възобновлението си, сир. въ 1698 г. — Споредъ поменика, манастирьтъ повторно билъ възобновенъ въ 1817 г. Може би, тукъ се има предъ видъ началото на съграждането (срв. Селищев, цит. съч., стр. 148, бел, 2).

 

2. Ивановъ, цит. сб., стр. 98, 99.

 

3. Л. Серафимовъ, цит. съч., стр. 4—5.

 

4. Споредъ екз. сведения, къмъ 1908 г. манастирьтъ е притежавалъ 700 увр. земя, 1/2 ханъ съ дюкяни; споредъ Л. Серафимовъ, — много ниви, лозя, ливади, градини, едъръ и дребенъ добитъкъ. въ Тетово и Гостиваръ, голѣмо здание въ Скопие, гдето се помѣщаваше бълг. педагог. училище, или изобщо около 500 л. т. годишень доходъ (цит. съч., стр. 8).

 

5. Материали, стр. 435; В. Кънчовъ, Македония, стр. 288.

 

 

455

 

 

3) Вълковски „Св. Георгий” въ политѣ на Суха гора е сѫществувалъ въ 1550 г., когато е умрѣлъ неговиятъ игуменъ Варлаамъ. Къмъ това време тукъ билъ преписанъ славянски миней за м. февруарий. [1] Негови развалини се виждатъ до тетовското с. Вълковие, въ мѣстностьта „Чука”. [2]

 

 

4) Благовещение. Развалинитѣ му се намиратъ 1 ч. надъ тетовското с. Елошникъ.

 

5) Св. Атанасий, развалини около с. Ласце, [3] 3/4 ч. надъ Тетово.

 

6) Св. Илия, развалини при тетовското с. Рогачево.

 

7) Св. Богородица, развалини на могила надъ с. Цѣрово-Дервенъ.

 

8) Св. Ηедѣля, развалини до с. Тейново.

 

9) Св. Атанасий и

 

10) Св. Спасъ, развалини въ лозята на гостиварското с. Голѣмо Турчани.

 

11) Развалини отъ манастирь при гостиварското с. Сърбиново.

 

12) Св. Мина се намиралъ при гостиварското с. Врутокъ, близо до развалинитѣ на едноименната църква. [4]

 

 

1. Бележка на иером. Арсения отъ ман. Лешокъ въ минея (Ивановъ цит. сб., стр. 93, № 10) Следъ разрушението на манастиря, тоя миней е попадалъ въ скопскитѣ манастири шишевски „Св. Никола” и „Св. Архангелъ”. Най-после Кирилъ Пѣйчиновичъ го занесълъ въ ман. Лешокъ (вж. ibid , стр. 94—95, №№ 11, 12, 13).

 

2. Селищев, цит. съч., стр. 65; Материали, стр. 456. Ако се сѫди по бележката въ споменатия миней, манастирътъ билъ разрушенъ скоро следъ 1550 г. (срв. Ивановъ, цит. сб., стр. 95, № 13), по предание, отъ Синанъ паша, който построилъ съ манастирски материали и имоти джамия въ Скопие (Материали, стр. 457). Въ края на миналия вѣкъ на Гюргьовдень ставалъ многолюденъ съборъ при ман. развалини. Споредъ мѣстното предание, и, когато сѫществувалъ манастирьтъ, много народъ се стичалъ на храмовия му праздникъ, на който го посетилъ охридскиятъ „патриархъ” (Селищев и Материали, пос. стр.).

 

3. у Кънчовъ, „Лахце” цит. съч., стр. 210, № 2.

 

4. За №№ 4—12 съобщава А. Стояновъ, споредъ когото при развалинитѣ на нѣкои отъ тѣзи манастири всѣка година на храмовитѣ имъ праздници мѣстнитѣ жители сѫ извършвали водосветъ или маслосветъ, или пъкъ клали курбанъ (Селищев, цит. съч., стр. 58, 61, 63, 64, 65, 66, 67). Срв. Материали, стр. 433, 438, 451, 456, 462, 471. По предание на мѣстото на днешния Гостиваръ имало ман. Св. Димитъръ, по-виднитѣ монаси на който сѫ избѣгали, когато дошли турцитѣ (ibid., стр. 455).

 

 

456

 

 

13) Гостиварски. Неговиятъ игуменъ Даниилъ е заемалъ 11. мѣсто между игуменитѣ въ събора, свиканъ отъ сръбския архиепископъ Никодимъ (1316—1323). [1] Нѣма сведения за неговото мѣстонахождение.

 

 


IX. Скопски

   1. Нерѣзки, 2. Марковъ, 3. Матка, 4. Шишевски, 5. Св. Андрей, 6. Побожки, 7. Кучевищки, 8. Вунешъ, 9. Св. Никола, 10. Св. Иванъ, 11. Виргински „Св. Георги-Горгъ”, 12. Св. Никита, 13. Св. Иванъ Златоустъ, 14. Св. Богородица Елеуса, 15. Св. Теодоръ, 16. Св. Богородица при с. Крушица, 17. Св. Богородица при с. Кожле, 18. Св. Иванъ Предтеча

 

1) Нерѣзки на пл. Водно, надъ с. Нерѣзи, 1 1/2 ч. на югъ отъ Скопие. Църквата му „Св. Пантелеймонъ”, кръстовидна и петкуполна, била преправена въ 1164 г. отъ Алексия Комнинъ, синъ на „багренородна Теодора”, при игумена Иоаникий. [2] Въ 1918 г. се виждаха въ олтаря стари изображения, но съ изподупчени очи. [3] Стенописитѣ сѫ били подновявани презъ XVI—XVII в. и по-сетне съ славянски надписи (въ замѣна или въ допълнение на гръцкитѣ.) [4] Отдѣсно на входа за срѣдната часть на храма привлича погледа живата фигура на Архангела Михаила съ слав. надписъ, въ който се казва, че фреската е ,,моленїе” на Стойко. Ястребовъ е видѣлъ образитѣ

 

 

1. Споменик, IV, стр. 11. Šafařik, loc. cit.

 

2. Надписъ на мраморна плоча надъ вратата на срѣдната часть на храма A. J. Evans е далъ факсимиле отъ тоя надписъ (Antiquarian Researches in Illyricum, въ сп. Archeologia, LXIX, London, 1885). Преписи сѫ издадени отъ И. Ястребовъ (Гласник, LVII, стр. 44), Π. Η. Милюковъ (цит. сп, стр. 136), Η. П. Кондаковъ (Македонія, стр. 174), Йорд. Ивановъ (цит. сб., стр. 117). Ктиторътъ Aлексий Комнинъ, споредъ Еванса, билъ синъ на Константина Ангела; споредъ Кондаковъ, — незаконенъ синъ на византийския императоръ Мануилъ Комнинъ (1143—1180) и неговъ приемникъ (1180—1183). Това бѣхъ приелъ и азъ (Ист. на Охр. архиеп., I, стр. 87). В. Иванова (цит. съч., стр. 513), и Йорд. Ивановъ (цит. стр.) сподѣлятъ мнението на Еванса, понеже, наистина, не е могълъ да бѫде ктиторъ наследникътъ на Мануила, Aлексий II (1180—1183), синъ на Мария Aнтиохийска, (срв. А. А. Васиљев, Византія и крестносцы, Петербург, 1923, стр. 11), който въ 1164 г. още не е билъ роденъ (въ 1180 г. билъ 12. годишенъ). За Константина Ангела се знае, че въ 1149 г. имп. Мануилъ го оставилъ да пази превзетия сръбски гр. Раса (К. Јиречек, Ист. срба, I, стр. 182). Обаче все пакъ остава неясно, защо ктиторътъ не се нарича по бащино презиме и посочва, че е синъ на Теодора, а не и на Конст. Ангела, известенъ визант. военоначалникъ.

 

3. Милюковъ е видѣлъ незначителни останки отъ старата живопись въ северната и югозападната ѫглови пристройки на храма (цит. сп., стр. 137).

 

4. Срв. Милюковъ, pag. cit.

 

 

457

 

на бълг. светии Прохоръ Пшински, Гавриилъ Лесновски и Иванъ Рилски, [1] а Милюковъ — на ростовския епископъ Яковъ († 1391 г., канонизуванъ отъ московския съборъ въ 1549 г.). Мраморни стълбове подпиратъ царскитѣ врати, [2] на дѣсно отъ които, надъ образа на св. Пантелеймонъ, има алабастрова арка-рѣзба съ растителни и животински орнаменти. [3] Въ една отъ ѫгловитѣ постройки била намѣрена плоча съ релефни украшения. [4] Манастирьтъ се споменава въ 1300 г., когато краль Милутинъ го направилъ метохъ на Виргинския манастирь [5], въ 1673, 1688, [6] 1699 г. [7] Къмъ 1900 г. [8] тамъ нѣмало монаси, сѫщо и въ 1918 г.

 

 

2) Марковъ се намира близо до с. Сушица, край Маркова рѣка, 3—4 часа на югъ отъ Скопие. Сѫществувалъ е при краль Вълкашина (1366—1371): неговото име се чете въ единъ полиелей на монастирската църква. [9] Предъ църквата му „Св. Димитъръ” имало каменна плоча съ надписъ за краль Марко, нареченъ ктиторъ на храма. [10] Въ притвора отдѣсно на вратата се виждалъ ликътъ на краль Вълкашина, бѣловласъ старецъ, съ корона на глава и съ образеца на църквата, а от лѣво ликътъ на единъ отъ синоветѣ му (Иванишъ [11] или Марко [12]) — красивъ младежъ съ крѫгла черна брада, съ корона на глава и свитъкъ въ дѣсната рѫка, а съ лѣвата се опира на сабята си. [13] Въ 1898 и 1900 г. не се виждали тѣзи образи,

 

 

1. Цит. сп., стр. 45.

 

2. Милюковъ, pag. cit.

 

3. ibid, стр. 139.

 

4. Споредъ Кондаковъ, отъ амвона и не е по-стара отъ XII—XIII в. (цит. съч., стр. 175), а, споредъ Милюковъ, — по-стара отъ XII в. (pag cit.).

 

5. Ст. Новаковић, Законски споменици, стр. 613, XXVII.

 

6. Јастребов, цит. сп., стр. 45—46.

 

7. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 2065.

 

8. Β. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288.

 

9. Ивановъ, цит. сб., стр. 119, № 34.

 

10. Љ. Стoјановић, цит. сб., III, № 4949.

 

11. Споредъ четенето на Ястребовъ.

 

12. Споредъ четенето на Сречковичъ и К. Иречекъ.

 

13. Гласник, XLVI, стр. 220; Гласник, LVII, стр. 69—70; К. Јиречек, цит. съч., II, 78. Въ единъ сетнешенъ надписъ отвѫтре на църковната врата се говори, че храмътъ билъ възобновенъ отъ краль Вълкашина, а съграждането му е започнало въ 1345 г. при „цара Душана“ и сѫщия краль и било довършено при „краля Марка” (Љ. Стoјановић, цит. сб., I, №№ 187, 188). К. Иречекъ разбира този надписъ съ явенъ анахронизъмъ (срв. Ивановъ, цит. сб., стр. 119, № 33) въ смисъль, че храмътъ билъ зиданъ при царь Стефана Душана (6853 г. може да бѫде и 1346 г. сл. Хр., когато Душанъ се провъзгласилъ за царь) и довършенъ при кралетѣ Вълкашинъ и Марко (1371—1394) (pag. cit.).

 

 

458

 

нито надписитѣ имъ. [1] Въ сѫщото отдѣление Сречковичъ и Ястребовъ сѫ видѣли плоча отъ бѣлъ мраморъ [2] съ двуглави орли и разваленъ надписъ; срещу нея въ стената — плоча съ латински надписъ, въ който се споменава Маркъ Аврелий; въ олтаря предъ престола — чаеть отъ дебела мраморна плоча [3] съ релефенъ орелъ и два лъва на заднитѣ си лапи; [4] въ изповѣдалницата, построена по-късно при южната страна на храма, — мраморенъ купелъ, подаренъ отъ митр. Матей въ 1393 г.; [5] часть отъ мраморната надробна плоча на краль Марко, зазидана въ стената на нова пристройка къмъ църквата. [6]

 

Манастирскиятъ храмъ е украсенъ съ оловенъ куполъ и подъ отъ бли и сини мраморни плочи. Тамъ има двоенъ иконостасъ (камененъ и дървенъ), царскитѣ двери и кръстътъ на дървения иконостасъ сѫ хубава рѣзба. На олтарния престолъ, цѣлъ отъ камъкъ, се пазятъ мощи на св. Гликерия въ две

 

 

1. Милюковъ твърди, че тѣ сѫ били замазани „по нареждане на мѣстната църковна (българска) власть и, както трѣбва да се мисли, съ тенденциозната цель да се унищожи паметьта за сръбския произходъ на манастиря” (цит. сп., стр. 135; срв. Кондзковъ. цит. сѣч., стр. 183—184). Това обвинение не може да се докаже, но дори ако частно лице е извършило това дѣло ad gloriam patriae презъ време на безогледната сръбсна пропаганда въ Скопско, то е сгрѣшило защото кралетѣ Вълкашинъ и Марко не сѫ били носители на великосръбската държавна идея, а се борѣли за своя независима държава съ основа въ Македония и съ опора въ нейното българско население. При това паметницитѣ отъ времето на сръбското владичество толкова доказватъ, че Македония е сръбска, колкото римскитѣ паметници, че Балк. п-въ е латински. Образитѣ на ктиторитѣ сега сѫ възстановени (вж. Стари српски споменици у Јужној Србији, Београд и Земун, 1924 г., съ предг. на др. Вл. Р. Петковичъ, стр. 11).

 

2. Двамата я смѣтатъ за надгробна плоча на краль Вълкашина.

 

3. Сречковичъ я смѣта за часть отъ Вълкашиновата надгробна плоча, а Ястребовъ — отъ царь Урошовата. Споредъ двамата, другата нейна половина е плочата въ олтаря подъ кръстилницата.

 

4. Гласник, XLVI, стр. 223—225, 227; LVII, стр. 55, 68. Милюковъ, цит. сп., стр. 135; Љ. Стојановић, ц. сб., III, № 5558; Л. Мирковић, Још нешто из Маркова монастира код Скопља, Гласник Скопског научног друштва, 1925 г., књ. I, св. I, стр. 301—302. Споредъ Орбини, въ тая църква се намиралъ Вълкашиновиятъ гробъ (цитатъ у К. Јиречек, цит. съч , стр. 78, бел. 1).

 

 

459

 

сребърни кутии. [1] Въ 1893 г. се виждали два пояса фрески: горниятъ съ гръцки, долниятъ съ славянски. [2]

 

Марковъ манастирь се споменава въ 1645, [3] 1663, [4] 1668, [5] 1687 г. [6] Въ края на XVIII в. манастирьтъ е обеднѣлъ, особено билъ обиранъ отъ скопския митрополитъ Антимъ, отъ когото явно се оплаква игуменътъ Хрисантъ. Игуменътъ Кирилъ Пѣйчиновичъ (не по-късно отъ 1801 и до 1818 г.) се стараелъ да подигне благосъстоянието му и тукъ е написалъ своето бележито „Огледало”. [7] Къмъ 1900 г. тамъ имало 8 монаси и свещеници. [8]

 

 

3) Матка, 2 часа на югъ отъ Скопие, 1/4 ч. на ю. отъ с. Матка, при р. Трѣска. Предъ царскитѣ врати на неговия храмъ „Св. Богородица” има славянски надгробенъ надписъ отъ 1372 г., [9] който дава основание да се мисли, че той вече е сѫществувалъ при краль Марка. [10] Презъ XV в. манастирьтъ е пострадалъ. Църквата му била обновена въ 1497 г. [11] Преправена въ 1900 г., тя е хубава еднокуполна страда. Иконостасътъ е новъ, но старата стенна живописъ се запазила. [12] И сега личатъ ликоветѣ на ктиторитѣ Милица и Никола. [13] Манастирьтъ е сѫществувалъ и въ 1716 г., когато ипекскиятъ архиепископъ Арсений му подарилъ антиминсъ. [14] Въ 1884 г. Ястребовъ е намѣрилъ само единъ неграмотенъ монахъ и единъ слуга. [15]

 

 

4) Шишевски, два часа далече отъ с. Шишево, около 300 м. отъ р. Трѣска. [16] Храмътъ му „Св. Никола” билъ съграденъ

 

 

1. Л. Мирковић, цит. сп., стр. 303. Авторътъ отнася каменния иконостасъ къмъ XIV, а дървения къмъ XVII в., съгласно съ Кондакова (цит. съч., стр. 184).

 

2. Милюковъ, цит. сп., стр. 136.

 

3. „Попъ” Сава и синъ му Паисий сѫ продади на Иована Мешинлия пентикостарь за 605 аспри (Љ. Стoјановић, ц. сб , IV, № 6824).

 

4. ibid., I, № 1594.

 

5. Бел. на Филотея, когото Кирилъ Пѣйчиновичъ нарича игуменъ на Марковия м-рь (Ивановъ, цит. сб , стр. 125, № 41 б, 2).

 

6. Хаджи попъ Никонъ, архидяконъ на скопския митрополитъ хаджи Стефанъ, е подарилъ на манастиря апостолъ, (Љ. Стојановић, цит. сб., № 7131).

 

7. Вж. ibid, II, №№ 3640, 3759 (бел. отъ 1792 и 1799 г.); Селищев, цит. съч, стр. 141—146; Ивановъ, цит. сб., стр. 121—125.

 

8. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288. Срв. Кондаковъ, цит. съч., стр. 182.

 

9. Гласник, LVII, стр. 49.

 

10. Споредъ „Стари српски споменици у Јужној Србији” (стр. 8), манастирьтъ билъ построенъ при тоя краль.

 

11. Срв. тукъ, стр. 269—270.

 

12. Кондаковъ, цит. съч., 191—192.

 

13. Вж. Стари српски споменици, стр. 9.

 

14. Надписъ върху антиминса (Йорд. Ивановъ, цит. сб., стр. 129, № 52).

 

15. Цит. сп., стр. 48.

 

16. Јастребов, цит. сп., стр. 52.

 

 

460

 

или обновенъ въ 1345 г. отъ попъ Ненада и др. [1] Въ 1630 г. храмътъ билъ зографисанъ на срѣдства на Калогини Кожухарь, при игумена Яковъ. Въ 1645 г. иконостасътъ билъ украсенъ съ твърде голѣмъ кръстъ съ разпятието Христово, направенъ и подаренъ отъ иером. Онуфрий, по порѫка на сѫщия игуменъ. [2] Къмъ 1725 г. манастирьтъ е запустѣлъ. Възобновили го въ 1816 г. иеромонахъ Самуилъ и монахиня Параскева, които направили сѫщо чешмата при манастирската врата. Самуилъ се заселилъ тукъ съ двамата си ученици Богоя и Секула, първиятъ отъ които въ 1817 г. се покалугерилъ съ име Сергий и сѫщо се потрудилъ за подигане на обительта. [3] Споменаватъ се манастирски ученици Никола (1830), Божинъ (1838) и Кузманъ (отъ с. Осой), [4] а въ 1847 г. игуменъ Вениаминъ, 3 монаси и Иванъ Михайловичъ отъ Казанлъкъ. [5]

 

 

5) Св. Андрей, 1/2 ч. на югъ отъ манастиря Матка, 1 клм. далечъ отъ лѣвия брѣгъ на р. Трѣска. [6] Неговиятъ храмъ, споредъ надписа надъ вѫтрешната притворна врата, билъ построенъ въ 1389 г. отъ втория синъ на краль Вълкашина, Андреяшъ, [7] който му подарилъ и много земи. [8] Въ 1642 г. се споменава игуменъ Калистъ. [9]

 

 

6) Побожки въ скопска Черногория, 1/2 ч. надъ с. Побоже, [10]

 

 

1. Разваленъ надписъ въ храма (Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 81). Въ ман. поменикъ отъ 1816 г. пръвъ криторъ е поставенъ краль Марко (Ивановъ, цит. сб, стр. 127, № 45). Споредъ „Стари српски споменици. . .“ (стр. 7), манастирьтъ билъ съграденъ при сръбския краль Стефанъ Дечански.

 

2. Јастребов, цит. сп., стр. 53; Љ. Стoјановић, цит. сб., I, №№ 1211, 1396.

 

3. Проф. Цонев, Опис на слав. рък., II, стр. 54, № 524.

 

4. Ивановъ, цит. сб., стр. 126, № 44.

 

5. He е посочено званието му (ibid., стр. 128, № 49).

 

6. Јастребов, цит. сп., стр. 49, 52.

 

7. Ibid., стр. 50. Љ. Стoјановић, цит. сб., 1, № 165. Последнитъ допуска, че надписътъ билъ поставенъ при нѣкое сетнешно обновление на храма. Срв. Ивановъ, цит. сб., стр. 129, № 53.

 

8. Въ надписа около кубето на храма сѫ означени следнитѣ села, които той е владѣелъ: 1) Крушопеци, 2) Момково съ планината, 3) Горица съ метоха, нивита и лозята, 4) Дълбочица, 5) Луковица, 6) Крушица съ метоха, 7) Иванье (Јастребов, ц. сп., стр. 51; Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 166; Ивановъ, loc. cit.). За селата №№ 1, 4—7 срв. Кънчовъ, стр. 207, № 74 и 208, № 103; стр. 211, №№ 28, 31.

 

9. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 202; срв. ibid., III, стр. 281, s. v.

 

10. Това село се споменава подъ формитѣ: Побѫжда въ хрисовула на царь Константина Тиха за Виргинския манастирь, Побоужде въ поменика на манастиря Вунешъ отъ XV в., Побоужиıа (род. п.) въ надписа на селската църква „Св. Петка” отъ 1500 г. (Ивановъ, цит. сб., стр. 130, № 54; стр. 131 № 57, стр. 582).

 

 

461

 

въ живописна гориста тѣснина, е единъ отъ най-голѣмитѣ и най-богатитѣ [1] скопски манастири, наричанъ въ старо време дори лавра. [2] Църквата му „Св. Богородица” изглежда старинна, но въ 1918 г. старата живопись бѣ запазена само въ олтаря. Иконостасътъ билъ възобновенъ въ 1844 г., при игумена Иеротей. [3] Живописецъ билъ Дамянъ отъ Крушовско, който е изписалъ и царскитѣ врати, подарени въ 1846 г. отъ Вучко Механджия. Въ широкия манастирски дворъ се издигаха нѣколко стради, една отъ които бѣ нова. Въ турско време българитѣ отъ Скопйе и околията сѫ водили ожесточена борба съ сърбоманитѣ, които се домогвали да го завладѣятъ. Въ 1918 г. манастирътъ се управляваше отъ свещеникъ. На храмовия му праздникъ „Рождество Богородично” става голѣмъ съборъ. [4]

 

 

7) Кучевищки, по-малъкъ и по-беденъ [5] отъ Побожкия въ скопска Черногория, сѫщо въ живописна тѣснина, 1/2 ч. северно отъ с. Кучевища, родното село на охридския и после пловдивски митрополитъ Натанаилъ. He е известно кога е билъ построенъ. Църквата му „Св. Архистратизи Михаилъ и Гавриилъ” или „Св. Архангелъ” е кръстовидна страда, по-тѣсна отъ тая на Побожкия и слабо освѣтлена. Сѫществувала е въ 1623 г. [6] и, навѣрно, била поправена въ 1631 г. [7], а зографисана

 

 

1. Въ края на миналия вѣкъ, годишниятъ му доходъ билъ около 200 лири (Материали, стр. 537). Споредъ екз. сведения, къмъ 1908 г. ималъ 70 д. ниви, 20 д. лозя, 1 ливада, 1 градина, 1 воденица, 1 кория, едъръ и дребенъ добитъкъ.

 

2. Въ бележка въ слав. миней, принадлежащъ на ман. църква.

 

3. Въ надписа се споменаватъ още косовскиятъ валия Керимъ Селимъ паша и скопскиятъ митрополитъ Иоакимъ.

 

4. Ив. Снѣгаровъ, Старини въ Скопско, в. „Родина”, Скопйе, 1918 г. бр. 516.

 

5. Къмъ 1908 г. е притежавалъ 4 лозя, 5 ниви, 1 гора, 20 кози и 2 коня (екз. свед.). Срв. Материали, стр. 540.

 

6. Въ тази година ѝ подарилъ миней Аврамъ Кутревчевикъ (Йор. Ивановъ, цит. сб., стр. 93, № 7).

 

7. Надписъ надъ вратата ѝ, който Милюковъ е видѣлъ, но не е издалъ цѣлия му текстъ (цит. сп., стр. 133). Кондаковъ, който е намѣрилъ надписа замазанъ, смѣта, че тамъ се говори за построяването на храма (Македонія, стр. 190).

 

 

462

 

въ 1701 г. на срѣдства на попъ Никола, при игумена Стефанъ. [1] Срѣдното ѝ отдѣление се подпира на две четвърти колони. Стѣнната живопись е богата по теми (вселенскитѣ събори, страшниятъ сѫдъ, еванг. сцени, предимно военни светии), но не е художествена. [2] Въ 1776 г. игуменъ на тоя манастирь билъ Макарий, [3] а въ 1843 г. Мисаилъ Дечанецъ, при когото въ манастиря се подвизавали още три духовни лица (1 иером., 1 дяк. и 1 м.) и двама послушници — всички отъ Тетово. [4] Къмъ 1900 г. тамъ нѣмало монаси. [5] Въ 1918 г. го обслужваше енорийскиятъ свещеникъ на с. Кучевища. Храмовиятъ мупраздникъ е лѣтенъ св. Архангелъ (26 юлий). [6]

 

 

8) Вунешъ надъ с. Любанци, скопска Черногория, е сѫществувалъ въ XV в., отъ когато има неговъ поменикъ. [7] Явява се още въ 1519, [8] 1652 г. [9] Храмътъ му „Св. Никола” билъ възобновенъ въ 1847 г. [10]

 

 

9) Св. Никола при с. Гарняни, [11] полуразваленъ въ края на миналия вѣкъ. [12]

 

 

10) Св. Иванъ. Въ сѫщото време се виждали само зидоветѣ 1/4 на з. отъ с. Любанци и тукъ ставалъ съборъ на 24. юний (ст. ст.) [13]

 

 

11) Виргински „Св. Георги-Горгъ” (бързъ помощникъ), билъ разположенъ на Виргино бърдо, надъ р. Серава срещу Скопие.

 

 

1. Милюковъ, pag. cit.; Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 2089 (надписъ надъ вратата на срѣдното храмово отдление); Снѣгаровъ, пос. в., бр. 517.

 

2. Срв. Милюковъ, цит. сп., стр. 133—134; Кондаковъ, цит. съч., стр. 190—191.

 

3. Љ. Стојановић, цит. сб , VI, № 10334; Ивановъ, цит. сб., стр. 130, № 55 (надписъ въ притвора на ман. храмъ).

 

4. Единиятъ се нарича ученикъ, а другиятъ дякъ игуменовъ (вж. факсимиле отъ приписката у Селищев, цит. съч., стр. 199; срв. Ивановъ, ц. сб , стр. 102, № 18).

 

5. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288.

 

6. Вж. моята ст. въ в. „Родина”, п. бр.

 

7. Ивановъ, цит. сб., стр. 130, № 57.

 

8. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 441.

 

9. Ивановъ, цит. сб., стр. 131, № 57.

 

10. Споредъ доклада на Скопската митрополия до Екзархията № 3309, 24.VI.1910 г.

 

11. у Кънчовъ и въ форма: Горняни (цит. съч., стр. 122 и 203, № 20).

 

12. Материали, стр. 535.

 

13. Ibid., стр. 510.

 

 

463

 

Сега нѣма никаква следа отъ него. [1] Построилъ го царь Романъ, [2] но не се знае кой билъ той. [3] Манастирътъ е сѫществувалъ въ XI в., когато билъ даряванъ отъ византийскитѣ императори Диогенъ и Никифоръ III Воганиатъ (1078—1081). [4] При варварскитѣ нашествия билъ разрушенъ до основи [5]

 

 

1. Точното му мѣстонахождение още не е установено. Йорд. Ивановъ мисли, че манастирьтъ се намиралъ на хълма западно отъ скопското с. Бутелъ, въ мѣстностьта, гдето, споредъ мѣстното предание, е имало голѣмъ манастиръ „Св. Георгий” (цит. сб., стр. 580). Въ своето изследване „Властелинство светого Ђорћа код Скопља од XI—XV века” Рад. М. Груичъ твърди, че въ срѣднитѣ вѣкове Виргино или Вергино бърдо се наричалъ малкиятъ осамотенъ хълмъ въ топханското поле, на северъ до Скопйе (Гласник Скопског научног друштва, књ. I, св. I, 1925 г., стр. 51—52). Срв. В. Иванова, цит. съч., стр. 510.

 

2. Въ грамотата на бълг. царь Константинъ-Асень (1258—1277):

(Ивановъ, цит. сб., стр. 581); сѫщо и въ грамотата на сръбския краль Милутинъ: (Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 013, XXXII; вж. и 615, XXXVII; 616, XXXVIII).

 

3. Има различни мнения: Романъ, синъ на бълг. царь Петъръ, който е действувалъ въ Скопйе отъ около 980—1003 г.; бълг. царь Гавриилъ Романъ-Радомиръ (101 —1015), визант. императори Романъ III Аргиръ (1028—1034), Романъ IV Диогенъ (1067—1071). Вж. разбора за това у Рад. Грујић, цит. сп. стр., 45—48; сѫщо В. Иванова, цит. съч., стр. 510—511. Да се приеме че „св. царь Романъ” билъ Романъ IV Диогенъ прѣчи обстоятелството, че въ хрисовула на царь Константина Асена тѣ се споменаватъ като две отдѣлни лица: (Ивановъ, цит. сб., стр. 581). Наистина, споредъ тоя актъ, с. Козарево била подарено на манастиря отъ св. царь Романъ (ibid., стр. 585), а споредъ Милутиновата грамота — отъ царь Диогена (Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 612, XXV), обаче сѫщиятъ документъ различава св. царь Романъ отъ царъ Диогена: първия титулува винаги свети, а втория безъ тая титла (вж. ibid., XXVI, и тукъ, пред. бел.).

 

4. Между тѣхъ Конст. хрисовулъ споменава като даритель и . Споредъ Γ. А. Илински, той билъ братътъ на бълг. царь Асенъ I, Петъръ (Грамоты болгарскихъ царей, стр. 108, въ Древности, Труди слав. коммиссіи имп. Моск. арх. общества, Τ. V, Москва, 1911 г.); споредъ Груичъ, — или Константинъ Бодинъ, когото въ 1073 г. провъзгласили за царь подъ името Петъръ, или Петъръ Делянъ (1040—1041) (цит. сп., стр. 48). Последнитѣ двама едва ли биха били наречени светии, защото тѣ не сѫ проявили религиозна дейность, както напр. имп. Aлексий I Комнинъ; а първиятъ пъкъ, както основателно бележи Груичъ, не е владѣелъ Скопската область.

 

5. Нашественицитѣ сѫ наречени „иноплеменици агаряни,” (може би, печенези или кумани) (срв. моя тр. „Ист. на Охр. архиеп.” I, стр. 76—77; В. Иванова, цит. съч., стр. 511).

 

 

464

 

и го възобновилъ визант. императоръ Алексий I Комнинъ (1081—1118). [1] Следъ това му дали грамоти Мануилъ I Комнинъ (1143—1180), Исакъ II Ангелъ (1185—1195), Симеонъ (Стефанъ) Неманя (отъ около 1170—1196), Калоянъ (1196—1207), епирскиятъ владѣтель Теодоръ (1216—1230), Калиманъ (1241—1246), Иванъ III Дука Ватаци (1222—1254), Константинъ Тихъ Асень по молба на игумена Варлаамъ. [2] Къмъ срѣдата на XIII в., както свидетелствува хрисовулътъ на Константина Тиха, Виргинскиятъ манастирь, свободенъ отъ държавни данъци, е владѣелъ много села, метоси, ниви и лозя въ Скопско, Пологъ, Порѣче, Прилѣпско, Овче поле, Гилянско и 1 метохъ въ Кюстендилско [3]. Не дълго следъ това манастирътъ пакъ е запустѣлъ и билъ възобновенъ отъ сръбския краль Милутинъ (1282—1321), който съ грамота отъ 1229/1230 г. е подтвърдилъ нѣкои отъ неговитѣ стари имоти и му подарилъ нови, [4] но не е можалъ да възстанови напълно предишното му материално състояние. [5] Милутинъ го направилъ самоуправляемъ, [6] обаче въ 1377 г. скопскиятъ властелинъ Вукъ Бранковичъ го подарилъ заедно съ имотитѣ му на Хилендарския манастирь, като го задължилъ да дава на последния всѣка година половината отъ приходитѣ си (жито, вино, сирене и др.). [7] Следъ това Виргинскиятъ манастирь не се споменава. Навѣрно, билъ разрушенъ още въ началото на турското робство. [8]

 

 

12) Св. Никита, може би, до с. Баняни, скопска Черногория. [9] Не се знае, кога е билъ основанъ. Краль Милутинъ,

 

 

1. Въ царь Константиновата грамота (Ивановъ, цит. сб., стр. 581).

 

2. Pag. cit. Въ Милутиновата грамота се говори за подтвърждение на ман. имоти и (вѣроятно, Иванъ Асенъ II) (Новаковић, цит. сб., стр. 613, XXXII).

 

3. у Ивановъ, цит. сб., стр. 582—585.

 

4. Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 609—619.

 

5. Рад. Груичъ прочита 47 села въ Конст. грамота, 22 (18 стари и 4 нови) въ Милутиновата (цит. сп., стр. 53).

 

6. Той казва:

(Ст. Новаковић цит. сб., стр. 608).

 

7. (ibid., стр. 451—452. Причина за тази промѣна била молбата на Вуковия братъ, хилендарския монахъ Герасимъ, да подари на Хилендаръ келия въ Скопйе.

 

8. Срв. Р. Грујић, цит. сп., стр. 74.

 

9. Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 479, III:

 

 

465

 

който намѣрилъ манастиря запустѣлъ, го възобновилъ, подарилъ му нѣколко села и около 1308 г. го подчинилъ на Хилендаръ, като го задължилъ да дава 2/3 отъ своя доходъ на замъка, що е построилъ за Хилендарския манастирь въ Атонъ до морето съ храмъ „Възнесение Господне”. [1]

 

 

13) Св. Иванъ Златоустъ въ с. Козарево, [2]

 

14) Св. Богородица Елеуса въс. Водно и

 

15) Св. Теодоръ надъ сѫщото село се споменаватъ като владѣния на Виргинския манастирь. [3]

 

16) Св. Богородица при с. Крушица.

 

17) Св. Богородица при с. Кожле. Двата манастира сѫ стари. [4]

 

18) Св. Иванъ Предтеча. Въ 1641 г. неговиятъ игуменъ иером. Пахомий е отишълъ въ Русия заедно съ скопския митр. Симеонъ, [4b] а въ 1688 г. манастирьтъ билъ опустошенъ отъ турскитѣ войски и игуменътъ му Петроний съ дякона Иосифъ сѫ заминали въ Малорусия. [4c] Не ми е известно, дали той е тъждественъ съ ман. св. Иванъ (№ 10).

 

 


X. Кумановски

   1. Матейче, 2. Св. Прохоръ Пшински/Св. Отецъ, 3. Св. Петъръ, 4. Св. Γеоргий, 5. Карпино, 6. Забелъ, 7. Бѣляковички, 8. Градищки, 9. Гюришки, 10. Св. Илия, 11. Св. Богородица

 

1) Матейче на Матеячка пл., 1 ч. далечъ отъ едноименното село, 4—5 ч. на з. отъ Куманово. [5] Неговиятъ. храмъ

 

 

1. ibid., стр. 477—478.

 

2. Това село днесъ не сѫществува. По негово име се нарича една мѣстность въ Говърлевската община между Патишка и Маркова рѣка (Грујић, цит. сп., стр. 58).

 

3. Първиятъ въ Константиновата грамота (като църква) (Ивановъ, цит. сб., стр. 585) и Милутиновата (Ст. Новаковић, цит. сбм стр. 612, XXV), другитѣ — само въ Милутиновата (ibid., стр. 613, XXVIII).

 

4. Пос. докл. на Скопската митрополия до Екзархията. Къмъ 1908 г. първиятъ манастирь е притежавалъ 200 д. ниви, 80 кози, 15 гов. и 2 коня; вториятъ — 100 увр. ниви (екз. свед.). Сѫщо тамъ се съобщава още за следнитѣ скопски манастири: Св. Илия до с. Мирковци „съграденъ” въ 1872 г.; Св. Илия при с. Ракотинци, „съграденъ” въ 1875 г. съ 106 увр. ниви и 4 лозя; Св. Георгий въ с. Кучково, Благовещение и Св. Илия, 1/2 ч. надъ с. Баняни, „нѣкога доста богатъ“ (Материали, стр. 537). Споредъ сѫщото съч., имало манастири Св. Спасъ около с. Чучеръ и въ м. „Манастирище” близо до Бродечката рѣка (стр. 536, 540); „старъ забележителенъ” е манастирьтъ надъ с. Мирковци, въ м. Сливковци (не споменатиятъ ли Св. Илия ?), погрѣшно отъждествяванъ съ съградения „отъ българския царь Романъ”, сир. Виргинския (стр. 537; вж. Сливъщица въ царь Констант. грамота у Ивановъ, ц. сб., 582) Между църквитѣ и манастиритѣ, на които Стефанъ Неманя (1189—1795) е пращалъ дарове, билъ и „Св. архистратигъ Μихаилъ” въ Скопйе, като му „издигналъ” и храмъ (Šafařik, Památky, житие на Св. Симеона, стр. 102—3). Отъ текста не е ясно, дали храмътъ билъ манастирски (срв. В. Иванова, цит. сп. стр. 509). Руската пѫтешественица Карлова казва, че сѫ наброявали 14 манастири само въ скопска Черна гора (цит. сп., стр. 164), а, споредъ Ястребовъ, въ Скопския окрѫгъ има около 30 ман. (цит. сп., стр. 42).

 

4b. Ст. Димитријевић, цит. сп., LVIII, стр. 228—229.

 

4c. ibid., стр. 156.

 

5. Jов. х. Васиљевић, Јужна Стара Србија, кн. I., Београд, 1909 г., стр. 448; Материали, стр. 553; Ивановъ, циг. сб., стр. 135.

 

 

466

 

„Св. Богородица” е сѫществувалъ при Стефанъ Душана: на южната му стена има ликоветѣ на тоя владѣтель, жена му Елена и тѣхния синъ Урошъ. [1] Постройката е кръстообразна въ византийски стилъ, съ петь вече полуразвалени къмъ 1900 г. куполи, подпрѣни на шесть голѣми стълпове, съ красива апсида и твърде съдържателна живопись. Много изображения и надписи сѫ били развалени отъ мѣстнитѣ мухамедани. [2] Презъ втората половина на XV в. тукъ е работилъ Владиславъ Граматикъ. [3] Пергаментни рѫкописи на манастиря се намирали у мѣстнитѣ албанци. [4] Въ началото на XIX в. тоя манастирь вече билъ запусгѣлъ. Около 1860 г. сѫ го възобновили кумановскитѣ първенци начело съ икономъ Димитъръ и попъ Георги Цвѣтановичъ Войниклия, който билъ неговъ дългогодишенъ игуменъ. Въ 1896 г. е миналъ подъ ведомството на Бълг. екзархия. [5]

 

 

2) Св. Прохоръ Пшински, наричанъ отъ народа и Св. Отецъ, е голѣма обитель [6] въ подножието на пл. Козякъ,

 

 

1. Вж. Кондаковъ, цит. съч., стр. 201, обр. 141; Стари српски споменици, стр. 17. Споредъ едни, храмътъ билъ построенъ още въ XI в., понеже Евансъ е видѣлъ надписъ отъ времето на Исака Комнина (1057—1059); споредъ други — презъ XIV в. отъ Душановата жена Елена (вж. за тѣзи мнения у В. Иванова, цит. съч., стр. 516—517; срв. Б. Филовъ, Старобългарската църк. архитектура, Спбан, XLIII, стр. 38). Въ единъ сръбски лѣтописъ се казва, че Урошъ е построилъ църква „Рождество Богородично” въ Скопие, а майка му (Елена) — оу чрьмные горы, выше жеглигова (Šafařik, Památky, стр. 6130—31). Сѫщото повтаря и Бранковичевиятъ хронографъ (на латински) (цитатъ у Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 456). Споредъ житието на царь Уроша, написано отъ ипекския архиеп. Паисий (1614—1646), храмътъ „чрьногорска богородица“ билъ основанъ отъ Душана и довършенъ отъ царица Елена и Уроша (Гласник, XXII, стр. 218—219). Макаръ че тукъ храмътъ е нареченъ „Успение Богородично”, житиеписецътъ има предъ видъ жеглиговския манастирь, наричанъ обикновено „Св. Богородица” (вж. припискитѣ на Владиславъ Граматикъ у Љ. Стојановић, цит. сб., №№ 335, 5572, 5575; Ивановъ, цит. сб., стр. 136 №№ 8, 9, 10). Въ послесловието си отъ 1480 г. сѫщиятъ писатель се нарича (ibid., № 11). Ако, наистина, е имало надписъ отъ XI в., то трѣбва да се приеме, че храмътъ билъ възобновенъ при Стефанъ Душана (срв. ibid., стр. 135, № 8).

 

2. Кондаковъ, цит. съч., стр. 199—200; Јов. Χ. Васиљевић, цит. съч., стр. 449—453.

 

3. Срв. тукъ, стр. 312.

 

4. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 453.

 

5. Карлова, цит. сп., стр. 169; х. Васиљевић, цит. съч., стр. 456— 458, 463.

 

6. Споредъ Карлова, едва ли не най-голѣма следъ Рилската (pag. cit.).

 

 

467

 

североизточно отъ Куманово, на лѣвия брѣгъ на р. Пшиня. [1] Житието на св. Прохора представя визант. императоръ Диогенъ (= Романъ IV Диогенъ) за основатель на манастирския храмъ. [2] Манастирътъ билъ обновенъ отъ краль Милутина, [3] а, въ 1489 г. неговиятъ храмъ билъ зографисанъ (навѣрно, наново). [4] Следъ това се споменава въ 1697 и 1698 г., когато игуменъ билъ Иларионъ; сѫществувалъ е, изглежда, презъ цѣлия XVIII в. и първото 40. лѣтие на XIX в. [5] Въ 1747 и 1748 г. се явяватъ игуменъ Пантелеймонъ и еклесиархъ киръ Георгий. [6] Въ 1817 г. манастирьтъ е претърпѣлъ бедствия отъ албанцитѣ и турцитѣ. [7] Следъ това въ него е оскѫдѣлъ монашескиятъ животъ и се управлявалъ отъ свещеници и мирски епитропи, избрани отъ първенцитѣ на Враня, [8] макаръ че благосъстоянието му се подигнало. [9] Въ 1841 г., при игумена попъ Нешо, манастирьтъ и рѫката отъ мощитѣ на св. Прохора сѫ изгорѣли. [10] При сѫщия игуменъ били построени т. н. „стари” или „попъ Нешини” сгради, налѣво отъ Вранянската ман. порта, а между 1857—1864 г., при игумена попъ Анто (1854-1868), —

 

 

1. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., књ. II, стр. 373.

 

2. Ивановъ, цит. сб., стр. 404.

 

3. Šafařik, Památky, стр. 6038.

 

4. Срв. тукъ, стр. 289.

 

5. Бележки отъ 1738, 1755 г., (отъ земетръсъ е паднала ман. порта), 1784, 1791, 1813, 1826, 1827, 1832 г. (у Йорд. Ивановъ, цит. сб., стр. 138, №№ 14, 15). Вж. и бел. отъ 1725, 1748, 1749, 1812 г. (Љ. Стојановић, цит. сб., №№ 2451, 2952, 2971, 2982, 3893).

 

6. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., кн. II, стр. 382.

 

7. Ibid., стр. 383.

 

8. Ibid., стр. 383—385, срв. и стр. 380—381; Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, S. 88. Въ 1858 г. Ханъ e намѣрилъ тамъ само единъ монахъ по име Силвестъръ, словенецъ, отъ 20 години преселенъ тукъ, но не билъ допущанъ въ управлението на манастиря (ibid). Μ. Карлова, която е посетила Пшинския манастирь въ 1868 г., не съобщава за тая негова промѣва. Напротивъ, споредъ нея, тогава тамъ имало до 10 монаси и 30 послушници (цит. сп., стр. 109). Това ще да сѫ били свещеници — манастирски „тахсилдари” отъ околнитѣ села сь опредѣлени райони за събиране милостиня (срв. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 384—385, 386). Къмъ 1900 г. тамъ имало двама свещеници (В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288); къмъ 1913 г. игуменъ-архимандритъ и двама свещеници-чредници (Jов. х. Васиљевић, цит. стр.).

 

9. На храмовия му праздникъ (19 окт.) се стичали 10—15000 д. поклонници и къмъ 1913 г. ималъ до 40,000 лв. годишенъ приходъ (ibid., стр. 379, 383).

 

10. Ивановъ, цит. сб., стр. 138, № 14ж.

 

 

468

 

„новитѣ” сградисъ 53 стаи, надѣсно отъ сѫщата порта. Въ 1891 г. били продължени „старитѣ” стради. Старата манастирска църква малка и безъ архитектурна красота, [1] преправена и разширена въ 1899 г., се състояла отъ деветь отдѣления и била цѣла изписана. [2] Е. Карановъ е видѣлъ въ притвора и срѣдното отдѣление образитѣ на сръбски светии и българскитѣ подвижници Иванъ Рилски, Прохоръ Пшински, Гавриилъ Лесновски и Иоакимъ Осоговски; въ олтаря отъ дѣсно — на св. Климента Охридски; въ „скривницата” (пристройка отдѣсно при храма) образи отъ 1537 г. и на кратовското семейство Дукови — едни отъ най-голѣмитѣ спомощници на манастиря презъ XIX в. [3] Къмъ 1870 г. известниятъ дебърски зографъ Дичо е преработилъ стенописитѣ „чудеса” на св. Прохора при входа въ сѫщинския храмъ, гдето сѫ били изобразени и старитѣ живописци Дамянъ Дуговчевикъ отъ Кратово и синоветѣ му Георгий и Тодоръ. [4] Надъ притвора се издига четвероѫгълна кула на три етажа, въ най-горния отъ които Ханъ е видѣлъ малъкъ параклисъ. [5] Въ манастиря имало много стари рѫкописи [6] между които Ханъ не е намѣрилъ нито единъ пергаментенъ. [7] Високо почитанъ и отъ мохамеданитѣ албанци, тоя манастирь не билъ нападанъ въ турско време отъ разбойници. [8]

 

 

3) Св. Петъръ надъ прешовското с. Ораховица, къмъ 1900 г. въ развалини. Стари хора сѫ разправяли на х. Василевичъ, че на Петровдень тѣ нато деца сѫ ходили въ тоя манастирь на съборъ. [9]

 

 

4) Св. Γеоргий въ с. Старо Нагоричино, 2 ч. на с. и. отъ Куманово. Сега има само църква, красива петкуполна постройка отъ късновизантийски типъ, съ изящна и богата по съдържание живопись, но презъ XIV в. при нея имало манастирь. [10]

 

 

1. Hahn, pag. cit.

 

2. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 373—375.

 

3. Е. Карановъ, въ Мсбну, IV, стр. 312.

 

4. Jов. х. Васиљевић, цит. сб., стр. 376.

 

5. Pag cit.; х. Васиљевић, pag. cit.

 

6. ibid., стр. 386; срв. тукъ, стр. 319, бел. 3.

 

7. Pag. cit.

 

8. Hahn, цит. съч., S. 89.

 

9. Цит. съч, стр. С. 87. Въ акта на сръбския църковенъ съборъ (около 1318 г.) се споменава ораховички игуменъ Гавриилъ на 12. мѣсто между игуменитѣ въ Македония подъ сръбска власть (Споменик, IV, стр. 11; Šafařik, цит. съч., стр. 554). — Въ м. Манастирище надъ Прешово имало развалини отъ църква, а, споредъ народното предание, — отъ голѣмъ манастирь (х. Васиљевић, цит. съч., стр. 388).

 

10. Βъ надписитѣ ѝ се споменаватъ игумени (вж. по-доле, стр.   ); сръбскиятъ архиеп. Даниилъ казва, че Стефанъ Дечански прииде вь монастирь свои кь светому моученикоу христовоу Георьгию Нагоричьскомоу (Даничић, цит. сб., стр. 181); споредъ единъ сръбски лѣтописъ, единъ отъ „40-тѣ голѣми манастири”, които построилъ Стефанъ Милутинъ, билъ нагоричкиятъ св. Георгий () (Šafařik, цит. сб., стр. 611). Въ акта на сръбския църк. съборъ (около 1318 г.) се споменава нагорич‘кии игуменъ Вениаминъ на 13. мѣcтo между сръбскитѣ игумени (Споменик, IV, стр. 11; Šafařik, цит. сб., стр. 554). Сѫщо и мѣстното предание смѣта тази църква за манастирска (Jов. х. Василевић, цит. съч., I, стр. 435).

 

 

469

 

Не  се знае, дали тя е слидата, която, споредъ Прохоровото житие, импер. Диогенъ е построилъ [1] въ Жеглиговската покрайнина и гдето следъ смъртьта на св. Прохора той искалъ да пренесе мощитѣ му. [2] Споредъ надписитѣ ѝ (отвънъ надъ западната ѝ врата на камъка и надъ кивота), храмътъ билъ построенъ, може би възъ основа на по-старъ храмъ, [3] отъ краль Милутина въ 1313 г. при кралица Симонида и игумена Антоний, а напълно зографисанъ съ срѣдства на сѫщия въ 1318 г., при игумена Вениамина, отъ гръцки живописци (единъ отъ тѣхъ се наричалъ Евтихий). [4] Надписитѣ по изображенията сѫ гръцки. Свитъцитѣ на нѣкои светии съдържатъ славянски текстове. [5] Кондаковъ [6] и х. Василевичъ [7] сѫ видѣли образитѣ на св. Кирила и Методия. Въ югозападния ѫгълъ на храма се издига гробъ, наричанъ „кивотъ”, 2.50 м. високъ, съ кости на неизвестно лице.

 

 

1. Споредъ житието на св. Иоакима Сарандапорски, „нѣкой отъ благочестивитѣ царе” (Гласник, XXII, стр. 246).

 

2. Ивановъ, цит. сб., стр. 402, бел. 1 и стр. 403; срв. В. Иванова, цит. съч., стр. 513. Стара църква „Св. Георгий” има и въ съседното с. Младо Нагоричино, което се отличава съ многото църкви и църквища (Кондаковъ, цит. съч., стр. 195; Jов. х. Василевић, цит. съч., I, стр. 435; Ивановъ, цит. сб., стр. 134, № 6); Споредъ Н. Л. Окуневъ, тази църква била построена въ XI в. (Нѣкоторыя черты восточныхъ вліяній въ средневѣковомъ исскуствѣ южныхъ славянъ, Сборникъ въ честъ на Β. Н. Златарски, София, 1925 г., стр. 248). Единствено основание може да бѫде ст. нагоричинского предание, споредъ което постницата на св. Прохора Пшински се намирала срещу църквата (Jов. х. Василевић, цит. съч., стр. 433; Ивановъ, пос. бел.).

 

3. Въ единия надписъ се казва: сьзда се ѿ ωснованиеа, но храмътъ има архитектурни белези отъ по-раншно време; Споредъ Н. Л. Окуневъ, отъ XI в. (цит. сп., стр. 239, 248; сѫщо и Ивановъ, цит. сб., стр. 132, № 1; Б. Филовъ, цит. сп., стр. 37—38),

 

4. Чете се неговъ подписъ отъ 1317 г.

 

5. Ивановъ, цит. сб., стр. 132, №№ 1, 2. Фотогр. снимка отъ първия надписъ у Кондаковъ, цит. съч., стр. 197, обр. 134.

 

6. Цит. съч., стр. 198, обр. 136.

 

7. Цит. съч., стр. 431.

 

 

470

 

Въ тоя храмъ билъ погребанъ българскиятъ царь Михаилъ Шишманъ, убитъ въ битката съ сърбитѣ при Вѣлбѫждъ (Кюстендилъ) [1] на 28 юлий 1330 г. Старо Нагоричинската църква се ползувала съ почить и въ други мѣста: въ 1722 г. сѫ я посетили знеполци ѿ С҃та Петка, въ 1813 г. игуменътъ на Марковия манастирь Кирилъ Пѣйчиновичъ съ монаха Михаилъ отъ Пезово. [2]

 

 

5) Карпино въ мѣстностьта Козякъ надъ с. Орахъ, въ планинска падина. [3] Не се знае, дали неговата църква „Въведение Богородично” е тъждествена съ едноименната църква, построена отъ севастократора Деянъ въ жеглиговското мѣсто Архилевица и дарявана отъ Стефанъ Душана съ грамота отъ 1354 г. [4] и после въ 1331 г. подчинена на ман. Хилендаръ отъ Деяновата жена Евдокия и сина му Константинъ. [5] Манастирьтъ се споменава въ 1592, [6] 1745 г. [7] Въ 1806 г. и 1812 г. го посетилъ Кирилъ Пѣйчиновичъ като игуменъ на Марковия манастирь. [8] Въ началото на XIX в. манастирьтъ Карпино билъ

 

 

1. Архиеп. Даниилъ у Даничић, цит. сб., стр. 189. Въ 1916 г. отвънъ на южната църковна стена имало надгробни надписи, на единъ слъ които се чете царь (въ лигатура) м, може би Михаилъ (Шишманъ) (вж. Ивановъ, цит. сб., стр. 133), Jов. х. Василевић допуска, че въ кивота се пазятъ останкитѣ на тоя бълг. царь (цит. съч., стр. 431).

 

2. Ивановъ, цит. сб., стр. 134, №№ 4, 5.

 

3. Карлова, цит. сп., стр. 168; Материали, стр. 148. Срв. Е. Карановъ, Мсбну, IV, стр. 312.

 

4. Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 738—740. Грамотата е издадена и отъ Миклошичъ въ Monumenta serbica, стр. 142—143.

 

5. Ibid., стр. 446—448. Споредъ х. Василевичъ, тѣ сѫ тъждествени. Той вижда остатъкъ отъ съвсемъ изчезналото име Архилевица въ топографското название Урлевуца и с. Алинци (цит. съч., стр. 459, 461). Игуменътъ е казвалъ на Е. Карановъ, че на манастирската врата имало надписъ за основаването на манастиря въ 1100 г. (цит. стр.). Сигурно, подъ влияние на разкази на манастирски хора, и околното население въ края на миналия вѣкъ му приписвало 1000 год. сѫществувание. Говорѣло се, че следъ завземането на страната отъ турцитѣ манастирьтъ е запустѣлъ и единъ турски бегъ, който го присвоилъ, е затварялъ козитѣ си въ църквата. После околнитѣ села сѫ го откупили и подновили (Материали, цит. стр.). Обаче нѣма никакви ясни писмени известия за живота на Карпино преди турското владичество.

 

6. Љ. Стојановић, цит. сб., III, № 5628.

 

7. Проф. Б. Цонев, Опис на слав. р. въ Соф. н. библ., II, стр. 85, № 581.

 

8. Ивановъ, цит. сб., стр. 139, №№ 18, 19.

 

 

471

 

подновенъ [1] и въ 1846 г. е ималъ сравнително добро стопанство. [2] Въ сѫщата година тамъ се пазѣли 11 пергаментни рѫкописи. [3] Въ 1902 г. единъ неговъ трѣбникъ отъ XVI в. се намиралъ въ Куманово, а до 1880 г. е притежавалъ повече отъ 60 различни рѫкописни книги. [4] Дълго време неговъ игуменъ билъ попъ Бойко отъ с. Орахъ. [5] Въ 1868 г. той билъ единственъ обитатель на манастиря. [6] Сѫщо и къмъ 1900 г. тамъ имало само 1 свещеникъ. [7]

 

 

6) Забелъ, малъкъ манастирь, на с. и. отъ с. Старо Нагоричино, 2 часа отъ Куманово, на пѫтя за Прешовско. Неговата църква „Св. Богородица”, [8] неизвестно кога основана [9] и разрушена, била възобновена отъ 1852—1856 г. съ пожертвувания, събрани отъ попъ Тасе и кумановеца Георгий Цвѣтановичъ Войниклия. [10] Султанскиятъ ферманъ отъ 1852 г. билъ издаденъ възъ основа на молба, подадена отъ с. Старо Нагоричино. Църквата била зографисана отъ дебърскитѣ живописци Дичо и Зафиръ Василевъ. Попъ Тасе е построилъ и манастирско помѣщение (т. н. „стари сгради”) и почналъ да управлява манастиря, като следъ известно време приелъ монашество съ име Антимъ. Следъ неговата смърть (1864 г.), игумени сѫ били все свещеници.

 

 

1. Е. Карановъ, pag. cit. Споредъ х. Василевић, около църквата имало повече отъ 30 отдѣления за жилища и др. манастирски нужди (цит. съч., стр. 460); споредъ „Материали” (ц. стр.), 32 стаи въ двуетажно здание.

 

2. Вж. описа на неговитѣ вещи и имоти, съставенъ отъ кюстендилския митрополитъ Дионисий и надписанъ отъ монаха Хрисантъ (вѣроятно, игуменъ) (Ивановъ, цит. сб., стр. 139—140, № 20).

 

3. loc. cit. Въ 1868 г. три такива книги били отнесени въ Русия (Карлова, цит. стр.).

 

4. Jов. х. Васиљевић, цит. стр.

 

5. Ibid., стр. 462.

 

6. Карлова, цит. стр.

 

7. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288. Срв. Карановъ, ц. стр.; Материали, ц. стр.

 

8. Карлова я нарича „Рождество Богородично” (цит. сп., стр. 169). Тоя день е храмовъ праздникъ на манастиря.

 

9. Авторътъ на „Материали” го отъждествява съ църквата, която имп. Диогенъ е построилъ въ първото подвожническо мѣсто на св. Прохора (стр. 558), но не привежда основание.

 

10. Срв. за него Карлова, ц. стр. и тукъ, стр. 456.

 

 

472

 

 

7) Бѣляковички на югъ отъ с. Бѣляковци, м. Козякъ на ю. и. отъ Куманово. Сегашната манастирска църква „Св. Георгий” е построена въ 1894 г. на мѣстото на развалинитѣ отъ стара църква. Главенъ радетель за обновлението на манастиря билъ Стоянъ Стоилховъ-Рале отъ с. Бѣляковци.

 

 

8) Градищки надъ с. Градище (Овче поле). Църквата му „Св. Георгий” била възобновена възъ основа на султански ферманъ отъ 1864 г. и съ грижитѣ на дѣдо Воинъ отъ Щипско и попъ Арсо Поповъ отъ овчеполското с. Алакинци. Съ народни помощи били съградени и манастирски стради. Дотогава на това мѣсто имало развалини на стара църква, наричани „манастирище”. Сѫщо и тоя манастирь се управлявалъ отъ свещеници.

 

 

9) Гюришки надъ с. Малино (Овче поле), подъ северния склонъ ни Гюришка планина. Смѣта се за старь манастирь, [1] но нѣма исторически известия.

 

10) Св. Илия при с. Орашецъ (Овче поле), малъкъ манастирь, възобновенъ въ последно време отъ Младенъ Милошевъ изъ реченото село съ народни пожертвувания.

 

11) Св. Богородица. Посочватъ се негови развалини недалече отъ с. Думановци, северозападно отъ Куманово. [2]

 

 


XI. Паланешки и кратовски

   1. Св. Иоакимъ Осоговски (Сарандапорски), 2. Лѣсновски, 3. Пиргъ/Пирогъ

 

1) Св. Иоакимъ Осоговски (Сарандапорски [3]) 20—30 мин. надъ гр. Крива-Паланка, близо до пѫтя за Кюстендилъ, на една скала. [4] Споредъ житието на св. Иоакима, свещеникъ Теодоръ отъ овчеполското село Осмирдолъ, е построилъ манастиря

 

 

1. Материали, стр. 167, 566.

 

2. Споредъ народното предание, манастири имало още при останкитѣ на старата църква „Св. Богородица” въ с. Лояне, при манастирището „Св. Илия” въ с. Бѣлановци. Сѫществува манастирище „Св. Димитъръ” и въ с. Табановци (за тѣхъ и за №№ 6—8 и 10—11 вж. Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 463—472). Срв. Материали, стр. 553, 557, 558, 565, 556; пос. докладъ на Скоп. митрополия.

 

3. Въ старо време така билъ нареченъ тоя светецъ по името на мѣстностьта Сарандапоръ въ Осоговската планина, гдето той се подвизавалъ (срв. неговото житие, Гласник XXII, стр. 242 заглавието, 251). Въ 1868 г. попъ хаджи Алексий отъ Крива Паланка е казвалъ, че въ старо време Крива рѣка се наричала Сарандапоръ (Карлова, цит. сп., стр. 167).

 

4. Материали. стр. 602.

 

 

473

 

и храма въ негова честь въ време на византийския императоръ Мануилъ Комнинъ (1143—1180). Сѫщиятъ е приелъ монашество подъ име Теофанъ и около него се събрали много монаси. Следъ малко той е пренесълъ въ храма мощитѣ на подвижника. [1] Велбѫждскиятъ владѣтель Константинъ († 1394) е възобновилъ манастиря, [2] който сѫществувалъ въ времетона султанитѣ Мухамедъ II [3] и Баязидъ II. Въ 1487/88 г. е умрѣлъ неговиятъ игуменъ Арсений. [4] Манастирътъ ще да е билъ въ стѣснено материално положение, та негови монаси сѫ ходили за милостиня чакъ въ Дубровникъ. [5] Въ 1586 г. кюстендилскиятъ („колосейски”) митрополитъ Висарионъ и игуменътъ на манастиря Гервасий сѫ отишли въ Москва да искатъ помощь за възстановлението на манастиря, понеже пострадалъ отъ земетръсъ. [6] Осоговскиятъ манастирь се споменава въ 1643 г. [7] и въ срѣдата на XVIIB. билъ въ цвѣтуще състояние. [8] Въ 1686 г., при игумена Кирилъ, го посетилъ ипекскиятъ архиепископъ Арсений III. Черноевичъ и описалъ всичката църковна утварь, като заплашилъ съ проклятие посѣгателитѣ. [9] Скоро преди 1762 г. манастирьтъ е запустѣлъ. [10] Турцитѣ сѫ правѣли прѣчки за възобновлението му, макаръ и да сѫ позволявали на християнитѣ да се събиратъ тукъ на храмовия му праздникъ (16 августъ ст. ст.). [11] По починъ на богаташа хаджи Стефанъ Младеновъ отъ Крива-Паланка, отъ 1847—1851 г., при игумена Теодосий, била построена днешната главна 12. куполна [12] манастирска църква съ помощи на

 

 

1. Гласник, XXII, стр. 249—252.

 

2. Муравьевъ, Снош. Рoccіи сѣ Востокомъ, I, стр. 182.; срв. Ивановъ, Сев. Македония, стр. 93.

 

3. Срв. по-горе, стр. 45.

 

4. Ивановъ, Бьлг. стар. изъ Мак., стр. 150, № 14.

 

5. Въ 1474 г. републиката имъ отпуснала 20 перпери помощь (К. Иречекъ, Християнскиятъ елементъ въ топографическата номенклатура, Период. сп., кн. 55—56, стр. 241, бел. 4).

 

6. Муравьевъ, pag. cit.

 

7. Љ. Стoјановић, ц. сб., № 1379.

 

8. Споредъ сведенията на Евлия Челеби (у Ивановъ, Сев. Мак., стр. 193—194).

 

9. Јастребов, Податци за ист. српске цркве, стр. 83—84; Љ. Стojaновић, цит. сб., I, №№ 1859, 1860.

 

10. Паисий Хилендарски, История славѣноболгарская, мин. изд., София, 1925 г., стр. 68.

 

11. Житие преп. Иоакима Осоговскаго въ сп. „Религиозни разкази“, Д. Мариновъ, кн. 5 и 6, София, 1896, стр. 175—176.

 

12. 5 високи и 7 малки куполи (Материали, стр. 602; Рел. разк., цит. ст., стр. 171).

 

 

474

 

паланешкото население. [1] Тогава била поправена и старата манастирска еднокуполна църква „Св. Богородица”. [2] Мощитѣ на св. Иоакима не сѫ запазени. [3] Отъ книгитѣ на манастиря е останала само службата на св. Иоакима Осоговски на пергаментъ, сръбска редакция. [4] Приемници на игумена Теодосий сѫ били неговиять братъ Кесарий и Касиянъ. Следъ тѣхъ манастиря сѫ управлявали миряни, а отъ 1867 г. — Аверкий и отъ 1879 г. пакъ речениятъ Кесарий. [5] Къмъ 1900 г. тамъ имало 1 монахъ. [6]

 

 

2) Лѣсновски въ склоноветѣ на пл. Плавица, при кратовското с. Лесново, [7] ще да е сѫществувалъ още презъ време на подвижничеството на св. Гавриила Лесновски (презъ XI и XII в.). [8] Мощитѣ на светеца сѫ били пренесени въ тоя манастирь, [9] а отъ

 

 

1. Карлова. цит. сп., стр. 165; Религ. разкази, цит. кн., стр. 177; Ивановъ, Бьлг. стар. изъ Макед., стр. 146—147, № 7. Нѣма писмено подтвърждение на паланешкото предание, че въ 1690 г. турцитѣ сѫ изгорили Осоговския манастирь (Рел. разк., цит. кн., стр. 174).

 

2. Ibid., стр. 177.

 

3. Въ 1762 г. не се знаело, где се намирали (Паисий Хилендарски, pag. cit.).

 

4. Материали, pag. cit.; Рел. Разк., цит. кн., стр. 178. Въ 1900 г. Д. Мариновъ я издалъ въ София по тоя рѫкописъ на църковнослав. езикъ.

 

5. Рел. разк., цит. кн., стр. 178.

 

6. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288

 

Въ края на миналия вѣкъ се виждали развалини на стара църква, по предание манастирска, въ мѣстностьта Чифте-ханъ, подъ с. Πсача, намираще се 2 1/2 ч. подъ Крива-паланка, недалече отъ Крива рѣка (Религ. разк., цит. кн., стр. 169; срв Материали, стр. 604). Споредъ мѣстното предание, и другата старинна църква, която служи за енорийска на с. Псача, била манастирска (Религ. разк., цит. кн., стр. 168). Името ѝ не е посочено, но ще да е църквата „Св. Никола”, построена въ Псача отъ сръбския боляринъ Владко, който въ 1358 г. я подарилъ на Хилендарския манастирь и Стефанъ Душанъ подтвърдилъ съ хрисовулъ дарението му (Новаковић, цит. сб., стр. 435; вж. снимка отъ нея въ „Стари српски споменици у Јужној Србији”, стр. 22—23).

 

7. Материали, стр. 165, 584.

 

8. Срв. моя тр. „Ист. на Охр. архиеп.” I, стр. 239; В. Иванова, цит. съч., стр. 519. Споредъ проложното житие на тоя светецъ (преписъ отъ 1330 г.), Лесновскиятъ манастирь билъ построенъ отъ самия подвижникъ (Ивановъ, цит. сб., стр. 395), а, споредъ по-сетнешното му житие (преп. отъ 1868 г.), е сѫществувалъ преди появата на св. Гавриила, който тукъ приелъ монашество (ibid., стр. 396).

 

9. Споредъ проложното житие, 30 години следъ смъртьта му, а споредъ другото му житие — следъ нѣколко дни (Ивановъ, цит. сб., стр. 395, 398).

 

 

475

 

тукъ по-сетне — въ Търново, въ църквата „Св. Апостоли” на Трапезица. [1] Бълг. книжовникъ Станиславъ споменава тая обитель въ 1330 г. подъ името и я смѣта за мѣcто, гдето се намиралъ гробътъ на св. Гавриила Лесновски. Въ нея е имало благоустроено монашеско братство начело съ игумена Теодосий, по чията порѫка Станиславъ е преписалъ прологъ съ краткото житие на св. Гавриила Лесновски. [2] Въ 1341 г., при сѫщия игуменъ, „великиятъ войвода” Иванъ Оливеръ, управитель на Овчеполе и Лесново, [3] е възобновилъ манастирската църква, като ѝ подарилъ златни и сребърни сѫдове, обковани съ сребро и злато голѣми икони. Освенъ това той е подтвърдилъ имотитѣ на манастиря (села, църкви, мѣстности) [4] и го подчинилъ на Хилендарския манастирь. [5] Изглежда, храмътъ билъ окончателно зографисанъ въ 1349 г. [6] Около 1350 г. Стефанъ Душанъ е въздигналъ тоя манастирь въ епископия подъ име Злетовска, подчинена на скопския митрополитъ, и опредѣлилъ нейнитѣ права и имоти. [7] Въ 1381 г. Велбѫждскиятъ деспотъ Константинъ е подтвърдилъ зависимостьта на Лесновския манастирь отъ Хилендаръ. [8] Манастирътъ и църквата били поправени въ 1558 г., [9] при игумена Неофита, а въ 1581 г., при игумена Спиридона кратовскиятъ боляринъ (кнѧзь) Никола Бойчикъ е препокрилъ храма съ оловни плочи. Храмътъ има три отдѣления и две кубета отъ различно време [10] и е цѣлъ изписанъ съ образи,

 

 

1. Ibid., стр. 395, 400.

 

2. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 55; Ивановъ, цит. сб., стр. 161, № 23.

 

3. Срв. К. Јиречек, Ист. срба, I, стр. 286.

 

4. Тѣ сѫ означени въ два надписа на храма (вж. у Ивановъ, цит. сб., стр. 157, №№ 14 и 15).

 

5. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 75; Ивановъ, цит. сб., стр. 163, № 27. (Бел. на Станислава въ преписания отъ него миней въ 1342 г. по порѫка на Оливера).

 

6. Срв. гръцкия надписъ, въ храма надъ надписа отъ 1341 г. (Ивановъ, цит. сб., стр. 158, № 15).

 

7. Новаковић, цит. сб., стр. 676—581. Хрисовулъть има дата 6855 г. (1347) и индикть 6, който обаче съответствува на 1353 г. (срв. ibid., стр. 681, бел. 1). К. Иречекъ поставя това събитие въ 1347 г. (Ист. срба, III, стр. 79).

 

8. Ibid., стр. 454.

 

9. Срв. тукъ, стр. 270.

 

10. Е. Карановъ, Мсбну, IV, стр. 310; Религ. разкази, цит. кн., стр. 185, 188. Въ 1858 г. църквата била еднокуполна (Карлова, цит. сп., стр. 165).

 

 

476

 

които въ 1868 г. сѫ били „обезобразени”, [1] а къмъ 1890 г. потъмнѣли. Изобразени сѫ Стефанъ Душанъ и жена му Елена съ царски корони и нимбове, Оливеръ съ образеца на църквата въ рѫцетѣ си и на друго мѣсто заедно съ жена си сѫщо съ нимбове. [2] Иконостасътъ [3] е украсенъ съ релефни изображения. [4] Въ 1868 г. била запазена долната часть на голѣма камбанария, наричана Оливерова кула. [5]

 

Въ манастиря сѫ били направени: магерница въ 1627 г., при игумена Максима, отъ Михаила и сина му Иванъ; кладенецътъ въ 1635 г. отъ хаджи Михаила и Дна; чешмата въ с. г. отъ Симеона и жена му Веса отъ Щипъ. [6] Въ 1672 г., при игумена Кирила, шестима паланчани сѫ възобновили трапезарията и келиитѣ, които клонѣли да се срутятъ. [7]

 

Манастирьтъ е сѫществувалъ презъ XVII и XVIII в., както показватъ бележкитѣ въ негови книги за посещения на богомолци, дарения, поправка въ покрива на църквата и обновление на магерницата. [8] Споменаватъ се проигуменъ Кирилъ (1688), игумени Гавриилъ (с. г.), Исаия (1728—1730, 1745), Теодосий (1746 и 1747). Въ 1746 г., се оплаква единъ лесновски книжовникъ отъ „агарянитѣ”. [9] Въ началото на XIX в. манастирьтъ е дошълъ „до съвършено запустение”. Въ 1805 г. иером. Теодосий, бившъ дечанецъ, е построилъ 12 стаи и обновилъ магерницата съ помощи на християнитѣ. [10] Къмъ 1896 г. тамъ имало 60 стари стаи и се правѣли нови 40 съ трапезария за 200 д. [11]

 

 

1. Карлова, pag. cit.

 

2. Вж. Стари српски споменици у Јужној Србији, стр. 19—21. Срв. Карлова, pag cit.; Ε. Карановъ, цит. сб., стр. 310—311; Религ. разкази, цит. кн., стр. 186; Ивановъ, цит. сб., стр. 158—159, №№ 16 и 17.

 

3. Споредъ Е. Карановъ, изработенъ при обновлението на манастиря, което погрѣшно отнася къмъ края на XVIII в. (цит. сб., стр. 311). Срв. тукъ, сѫщ. стр.

 

4. Религ. разкази, цит. кн., стр. 187.

 

5. Карлова, pag. cit. Рел. разк., цит. кн., стр. 188.

 

6. Е. Карановъ, цит. сб., стр. 283, 313; Ивановъ, цит. сб., стр. 160, №№ 19, 20, 21.

 

7. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 1673.

 

8. Отъ 1649, 1671, 1688, 1720, 1721, 1722, 1724, 1726, 1728, 1730, 1745, 1746, 1747, 1779, 1781, 1787, 1797, (Љ. Стојановић, цит. сб., №№ 1898, 2435, 2490, 2491, 2888, 2922, 2939, 7536; Ивановъ, цит. сб., стр. 166—171).

 

9. (Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 2922).

 

10. Ibid., № 3822. Срв. дветѣ приписки у Ивановъ, цит. сб., стр. 170, № 55; стр. 171, № 59.

 

11. Религ. разкази, pag. cit.

 

 

477

 

Лесновскиятъ манастирь билъ единъ отъ голѣмитѣ разпространители на славянската книжнина. [1] Ималъ е много скитове и монаси, [2] поради което билъ наричанъ велика лавра. [3] Всѣка недѣля и господски праздникъ всички монаси се събирали въ манастиря на църковна служба и обща трапеза. He е известно кога сѫ запустѣли скитоветѣ. Имотното му сьстояние значително е намалѣло. [4] Въ ново време манастирътъ е останалъ безъ монаси и билъ управляванъ отъ селскитѣ свещеници, [5] но къмъ 1900 г. ималъ вече 9 монаси. [6]

 

 

3) Пиргъ или Пирогъ [7] на р. Злетовщица съ храмъ „Успение Богородично” се споменава въ 1538 [8] и 1572 г. съ игуменъ иером. Павелъ. Тамъ е работилъ кратовскиятъ книжовникъ

 

 

1. За неговитѣ рѫкописи срв. тукъ, стр. 319. Къмъ 1893 г. тукъ били намѣрени следнитѣ рѫкописни църк. книги: кормчия, два триода, 7 минеи, единъ отъ които отъ 1538 г., псалтирь, евангелие, номоканонъ (Религ. разкази, pag. cit.). Йорд. Ивановъ споменава още: рѫкописенъ сборникъ, пентикостаръ, акатистъ за св. Архангела Михаила отъ 1811 г., апостолъ, пророч. книги, Библия, описъ на ман. имотъ (цит. сб., стр. 165, № 31; стр. 15 , №№ 41 и 43; стр. 168, № 44; стр. 169, № 52; стр. 170, № 55; стр. 171, № 60).

 

2. Въ „изѧсненїе“, вписано въ новото житие на св. Гавриила Лесновски, се изброяватъ следнитѣ храмове и скитове: на изтокъ отъ манастиря Св. Никола съ 12, Св. Димитъръ съ 11. Св. Безсребърници съ 40, Възнесение съ 55 монаси (тукъ постоянно се извършвала литургия), Св. Иванъ Кръститель съ малко монаси, Св. Спиридонъ, (едноимененъ храмъ и сега сѫществува въ мѣстн. Баково, у Ивановъ, цит, сб., стр. 158), Св. Марина, Успение Богородично („Пирокъ — манастирь”); на западъ Св. Варвара съ 6, Св. Параскева съ 15, Св. Георгий съ 18, Св. Симеонъ Сръбски съ 22 м. и Св. Илия съ „агиазма”; на северъ Покровъ Богородиченъ, наричанъ „Угръвичъ параклисъ”, съ два м. (едноутробни братя); на югъ Св. Безсребърници въ мѣстностьта „Пещникъ” сь 11 м., (Карановъ, цит. сб., стр. 301—302; Религ. разкази, цит. кн., стр. 180—182).

 

3. Въ службата на светеца (ibid., стр. 184).

 

4. Вж. описа на ман. имотъ отъ 1746 г. при игуменитѣ Арсений и Натанаилъ у Ивановъ, цит. сб., стр. 171, № 60. Споредъ екз. сведения, къмъ 1903 г. манастирьтъ е притежавалъ 50 ниви, 3 ливади, 2 воденици, 293 кози, 94 овци, 59 гов., 9 коне, 8 маг. и 9 свини.

 

5. Религ. разкази, цит. кн., стр. 185.

 

6. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288. Къмъ 1896 г., по починъ на скопския митрополитъ Синесий, тукъ сѫ дошли 10 атонски монаси, игуменъ билъ иером. Козма (Религ. разк., pag. cit.).

 

7. Споредъ проф. Вл. Петковичъ, отъ XIV в. (Ст. српски споменици у Јужној Србији, стр. V). Има мѣстность Пирокъ при сѫщата рѣка (Материали, стр. 165).

 

8. Ивановъ, цит. сб., стр. 166, № 38.

 

 

478

 

попъ Лазаръ. [1] Неизвестно кога следъ това е станалъ скитъ на Лесновския манастирь. [2]

 

 


XII. Кочански, щипски и струмишки

   1. Св. Димитъръ, 2. Св. Пантелеймонъ, 3. Св. Архангелъ Михаилъ, 4. Св. Богородица, 5. Велюшки, 6. Св. Леонтий, 7. Развалини до с. Чамъ-чифликъ, 8. Св. Никола

 

1) Св. Димитъръ въ Кочани. Въ 1337 г. Иванъ Оливеръ е освободилъ отъ всѣкакви данъци хората, които биха се заселили въ запустѣлото селище Ястребница съ задължение да работятъ само за тая обитель. Тогава игуменъ билъ Симеонъ. [3]

 

 

2) Св. Пантелеймонъ при кочанското с. Пантелей. Сега има малка църква, до която около 1890 г. билъ построенъ едноимененъ манастирь [4] съ имения споменатото село [5] и Свиланово и съ 3 монаси къмъ 1900 г. [6]

 

 

3) Св. Архангелъ Михаилъ въ гр. Щипъ. Църквата му била построена отъ прототеваста Хреля, който я надарилъ съ имоти и направилъ метохъ на Хилендарския манастирь. Стефанъ Дечански (вѣроятно, въ 1328 г.) и Стефанъ Душанъ (около 1332 г.) сѫ потвърдили дарението му. [7]

 

 

1. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 701. Срв. тукъ, стр. 320—321. Сѫщиятъ манастирь ще да е споменаваниятъ въ 1571 г. съ едноименни храмъ, игуменъ — синъ на морозвидския епископъ Никифоръ и книжовникъ (ibid., № 692).

 

2. Срв. по-горе, стр. 477, бел. 2

 

3. Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 662—663.

 

4. Споредъ екз. сведения отъ 1907/1808, манастирьтъ билъ съграденъ въ 1893 г., а, споредъ пос. докладъ на Скопската митрополия — въ 1885 г. Срв. Албумъ-алманахъ „Македония”, София, 1931 г., обясн. текстъ, отд. VI, стр. 82, № 39.

 

5. Материали, стр. 629.

 

6. В. Кънчовъ, стр. 226, бел. 2 и стр. 288. Споредъ екз. сведения, къмъ 1908 г. манастирьтъ ималъ 500 увр. ниви, 10 увр. Лозя, 15 коня, 2 мулета, 30 говеда, 150 овци, 130 кози, 15 свини.

 

7. Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 399—401, 402—403. Въ грамотата на първия се казва:

(ibid., стр. 400). По-доле постройката е наречена два пѫти църква:

(pag. cit.); сѫщо и Стефанъ Душанъ (ibid., стр. 402, XX и XXI, а веднажъ: храмомь светаго архıстратига Михаила (ibid., стр. 408, XXV). Срв. стр. 422, 2 (хрисовулъ на Ст. Душана отъ 1348 г. за ман. Хилендаръ). Трѣбва да се мисли, че Хреля е построилъ тази църква съ намѣрение да бѫде манастирска, но, когато я подчинилъ на Хилендарския манастиръ, въ нея нѣмало още игуменъ. Около 1378 г. братята Иванъ Драгашъ и Константинъ сѫ подарили на атонския манастирь „Св. Пантелеймонъ“ Главатовата (Глакатоко) църква „Св. Архангелъ” въ Щипъ съ цѣлия ѝ метохъ (ibid., стр. 514, XIX). Презимето ѝ прѣчи да се смѣта за тъждествена съ Хрельовата. Църква съ това име и сега сѫществува въ Щипъ съ прозвище „Фитията”. Албумъ-алманахъ „Македония” я отъждествява съ Хрельовата (обясн. текстъ, отд. VI, стр. 82, № 42). Срв. Материали, стр. 654.

 

 

479

 

 

4) Св. Богородица се намира надъ с. Конче, Радовишко. Сѫществувалъ е още въ XIV в. [1] Въ Конче била погребана Катерина-Кантакузина, дъщеря на сръбския деспотъ Гюргъ Бранковичъ. [2] Къмъ 1900 г. въ тоя манастирь е имало двама монаси. [3]

 

 

5) Велюшки на висока скала надъ с. Велюса, разположено 10 клм. на западъ отъ Струмица, на пл. Еленица. [4] Неговиятъ храмъ, споредъ надписа на мраморна плоча надъ входната му врата, билъ построенъ отъ струмишкия епископъ Мануилъ въ 1080 г. и се наричалъ Св. Богородица Милостива (Ἐλεοῦσα). [5] Сѫщиятъ е основалъ и монастиря, като съставилъ

 

 

1. На една надгробна плоча се споменава велможата великъ войвода Никола Становикъ (Материали, стр. 659).

 

2. Šafařik. Památky, стр. 649—10. Срв. за нея К. Јиречек, цит. съч , II, стр. 201.

 

3. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 287.

 

4. Архим. Герасимъ, Материали по географията на Струмишко, сп. Библиотека, год III, кн. XVI—XVII, стр. 76; Л. Милетичъ, Струмишкитѣ черкви при с. Водоча и с. Велюса, въ Макед. прегледъ, г. II, кн. 2, стр. 40. Въ картата на Македония отъ В. Кънчовъ с. Велюса стои северозападно отъ Струмица.

 

5. Въ 1914 г. плочата вече не се намирала въ храма (Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 42), Надписътъ, обнародванъ въ царигр. Ἡμερολογιον τῆς Ἀνατολῆς τοῦ ἔτους 1883 и Byz. Zeitschrift, III, S. 288, e преиздаденъ въ Изв. p. археол. инст. въ К/лѣ, VI, 6 отъ L. Petit въ статията Le monastère de Notre-Dame de Pitié en Macédoine и отъ Милетичъ, пос. стр., бел. 1. По свой преписъ го издаде Йорд. Ивановъ въ цит. сб , стр. 176, № 14; вж. тамъ и молитвения надписъ на ктитора Мануила. Споредъ хрисовула на Aлексия Комнинъ, манастирьтъ билъ издигнатъ близо до струмишкото с. Палеокастро, а, споредъ хрисовула на Мануила Комнина, — надъ него. (L. Petit, цит, сп., стр. 288, 3412), което, споредъ нѣкои, е днешното с. Велюса (ibid., стр. 7; Ст. Станимировъ, Автокефални манастири въ византийската империя. въ сп. „Народенъ стражъ”, год. XII, кн. 3, стр. 8). Може да се приеме, че с. Велюса е получило името си отъ съзвучното Ἐλεοῦσα — презимето на св. Богородица (срв. Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 43; Ивановъ, pag. cit.), но нѣма достатъчно основание да се отъждествява Палеокастро съ Велюса.

 

 

480

 

неговия уставъ [1] и поставилъ монаха Илия за игуменъ. [2] Въ 1085 г. императоръ Алексий I Комнинъ е подарилъ на манастиря 500 модии [3] земя въ с. Кръстовица (сега не сѫществува), а въ 1106 г. — 12 парици и подтвърдилъ предишното си дарение и владѣтелското право на манастиря върху землището му отъ 162 модии. Той го освободилъ отъ всѣкакви държавни и църковни данъци и отъ надзора на църковната власть (струмишкия епископъ, охридския архиепископъ или царигр. патриархъ). [4] Сѫщо и неговиятъ синъ Иванъ II. Комнинъ (1118—1143) е далъ на манастиря дарствена грамота. [5] Къмъ срѣдата на XIII. в манастирскитѣ парици сѫ успѣли да станатъ свободни собственици (зевгарати), облагаеми съ данъкъ. [6] Освенъ това струмишкиятъ епископъ се опитвалъ да подчини манастиря, [7] по поводъ на което, вѣроятно, охридскиятъ архиеп. Иоанъ Комнинъ [8] съ сѫдебно опредѣление е защитилъ свободата на манастиря. [9] По молба на игумена Дионисий, [10] имп. Мануилъ Комнинъ съ

 

 

1. L. Petit, цит. сп., стр. 69—93.

 

2. Ibid , стр. 8133.

 

3. Мѣрка за зърнени храни = 8.75 литри (Брокгаузъ, Энцикл. словарь, s. v).

 

4. Хрисобулитѣ сѫ издадени отъ L. Petit, цит. сп., стр. 25—30. Манастирьтъ билъ самовластенъ, самоуправляемъ и свободень (αὐτοδέσποτον καὶ αὐτοεξούσιον καὶ ἐλεύϑερον) (ibid., стр. 271—2), но не автокефаленъ (Ст. Станимировъ, цит. ст., стр. 3). Споредъ устава му, новиятъ игуменъ трѣбвало да се яви при струмишкия епископъ като при „мѣстенъ архиерей” за утвърждение (καὶ σφραγίζεσϑαι) и да му даде три жълтици „споредъ заповѣдьта на свещеннитѣ канони” (L. Petit, цит. сп., стр. 886—21). Освенъ това манастирьть е представилъ на струмишкия епископъ Климентъ своя инвентаръ, за да го подтвърди съ своя подпись (вж. ibid., стр. 12515—33). Изобщо такива манастири сѫ уреждали самостойно своето стопанство и монашески животъ, но все трѣбвало да признаватъ свещенослужителската власть на нѣкой иерархъ, за да могли да иматъ канонични свещенослужители и защитата на висшъ църковносѫдебенъ авторитетъ. За такъва връзка на Атонската община съ Царигр. патриаршия въ ново време вж. В. Кънчовъ, Света Гора, сп. Библиотека, год. III, кн. XIV, стр. 5.

 

5. Изгубила се презъ време на латинското владичество (бележка подъ хрисовула на имп. Алексий Комнинъ отъ 1106 г. L. Petit, цит. сп., стр. 3025—26).

 

6. Ibid., стр. 352—10.

 

7. pag. cit. 20—25.

 

8. Явява се въ 1143, 1156 г. (срв. моя тр. „Ист. на Охр. архиеп.”, I., стр. 205).

 

9. L. Petit, стр. 1234—9.

 

10. Ibid., стр. 3415—26—351—27.

 

 

481

 

грамота отъ 1152 г. е предписалъ 12-тѣ парици заедно съ земята имъ да се върнатъ на манастиря и бѫдатъ свободни отъ всѣкакви обществени тегоби, а епархийскиятъ епископъ да се съобразява съ императорскитѣ хрисовули. [1] Веднага струмишкиятъ данъченъ агентъ Михаилъ Цанкицаки, придруженъ отъ струмишкия епископъ Климентъ и първенци, е отишълъ на самото мѣсто Рулина, дето сѫ живѣели парицитѣ, описалъ ги и разпредѣлилъ манастирската земя, която тѣ трѣбвало да обработватъ, като я увеличилъ до 849 модии. [2] Тогава манастирьтъ ималъ и метохъ въ близкото с. „Мостеница”. [3] Сѫщиятъ императоръ въ 1156 г. е заповѣдалъ да се попълва числото на парицитѣ отъ тѣхнитѣ деца, [4] въ 1160 г. — струмишкиятъ управитель всѣка година да дава на манастиря 30 жълтици помощь, [5] а въ 1144 или 1159 (инд. VII, м. юлий) е подтвърдилъ всички получени отъ манастиря хрисовули. [6] Велюшкиятъ манастирь билъ покровителствуванъ сѫщо отъ никейския императоръ Иванъ III Дука Ватаци (1222—1254) [7] и визант. сановникъ Константинъ Комнинъ Торники. [8] Въ момента, когато билъ съставенъ инвентарътъ му (не по-рано отъ срѣдата на XIII в.) [9] той

 

 

1. Ibid., стр. 36—37.

 

2. Ibid., стр. 37—46.

 

3. Ibid., стр. 389—10. Може би, името на селото е звучело на български Моштеница. Въ хрисовула на Ст. Душана отъ 1358 г. се споменава Моштаница въ Паланешко (Новаковић, цит. сб., стр. 435, II).

 

4. Petit, цит. сп., стр. 32—33, № VI.

 

5. Ibid., стр. 31—32, № V.

 

6. Ibid., стр. 31, № VII.

 

7. Ibid., стр. 1239—11. Струмица е паднала подъ негова власть следъ смъртьта на бъл. царь Калиманъ (1246) (срв. G. Acropolitae, Annales, ed. Bonnae, p. 84).

 

8. Petit, pag. cit. 11—14. Акрополитъ споменава Торники Константинъ, когото ник. императоръ Иванъ III Дука назначилъ за великъ примикирий (цит. съч., 12014—15). Той е нареченъ „възлюбленъ племенникъ (ἀνεψιοῦ) на нашия светъ царь”. За Торниковци въ Византия вж. L. Petit, цит. сп., стр. 141; К. Јиречек. Ист. срба, I, стр. 316, бел. 5.

 

9. Датата му не е ясна: 10 февруарий, понедѣлникъ, 12 индиктъ, който споредъ изчислението на L. Petit, съответствува на 1119, 1164, 1449, 1494 г. (цит. сп., стр. 13). Документътъ е подписанъ отъ игумена Мелетий, (ibid., стр. 12512—13), който не се знае кога е действувалъ, и струмишкия епископъ Климентъ (pag. cit. 33), за отъждествението на когото съ едноименния струм. епископъ отъ 1152 г. и 1160 г. (ibid., стр. 30, № III23—24 и стр. 381—3) прѣчатъ означенитѣ въ инвентара актове на импер. Иванъ Дука. L. Petit е склоненъ да приеме 1449 г. (ibid., стр. 13, 21), но необяснимо е, защо не се споменаватъ визант. императори Палеологовци. При това подписалитѣ инвентара монаси казватъ, че монаситѣ, които се подвизавали въ манастиря презъ времето на ктитора (еп. Мануилъ), имъ разказали за даренията на последния (ibid., стр. 1186—21).

 

 

482

 

ималъ 23 монаси, 6 икони на св. Богородица и 1 на тримата военоначалници-светии въ сребърни или позлатени рамки, [1] много неукрасени иконостасни икони, [2] 4 евангелия съ сребърни или позлатени украшения и 64 др. църковни книги, [3] нѣкои отъ които съ златни заглавия, златовезани завеси (ποδεαί). [4]

 

Неизвестно кога тоя манастирь билъ подчиненъ на Иверския, [5] чиито права върху него е подтвърдилъ Стефанъ Душанъ съ хрисовули отъ 1346 г. [6] Тогава той притежавалъ нѣколко метоси: Св. Апостоли, Св. мѫченица Кали, св. Безсребърници, Св. чудотворци Теодоровци. [7]

 

Въ ново време Велюшкиятъ манастирь е ималъ доста имотъ, но само две духовни лица: игуменъ, назначаванъ отъ Иверския манастирь за петь години, и 1 свещеникъ. Никакви стари книги не сѫ останали. Манастирскитѣ стаи сѫ били по строени отъ частни лица, чиито имена ѝ сѫ носѣли. Въ 1913 г. ги унищожилъ пожаръ, причиненъ отъ гърцитѣ. Храмътъ

 

 

1. Ibid., стр. 11816—24, 1191—5.

 

2. Ibid., стр. 1197—29—1201—11. Между тѣхъ иконата на тримата мѫченици Мануилъ, Савелъ и Исмаилъ, чествувани на 17 юний (срв. Ibid., стр. 132).

 

3. Освенъ богослужебни книги, номоканонъ, панигирикъ на Григория Богослова, разни др. панигирици, синаксаръ за всички светии презъ годината, Андрианти на св. Ивана Златоуста, Деяния на патриарситѣ Авраамъ, Исаакъ и Яковъ, аскетика на св. Василия, книга на Климента (βιβλίον τοῦ Κλὴμεντος), съчин. на св. Ефрема и св. Доротея, патерикъ, кн. „Пчела”, (Μέλισσα) на Антония въ 2 екз., единия отъ които е взелъ архонтътъ Теодоръ отъ Щипъ (ἀπὸ τὸ Στίπι) (ibid., стр. 120—122, т. 3).

 

4. Ibid., стр. 12320—24; вж. и обясн. бел. стр. 142—143.

 

5. L. Petit твърди, че монаситѣ сами сѫ поискали това, за да предотвратятъ подчинението на манастиря отъ епарх. архиерей (ibid., стр. 14). Това приема и Ст. Станимировъ (цит. сп., год. XII, кн. 4, стр. 7) Въ допълнителна бележка L. Petit се отказва отъ своето предположение, че Струмишкиятъ манастирь се подчинилъ на Иверския презъ време на турското владичество (ibid., стр. 152). Обаче заедно съ това не може да се подържа и доводътъ му, че манастирьтъ е прибѣгналъ къмътова срѣдство, понеже билъ „лишенъ отъ своитѣ естествени покровители. императора и архиепископа” (охридския) (ibid., стр. 14)

 

6. Ст. Новаковић, цит. съч., стр. 559. L. Petit, ц. сп., стр. 153.

 

7. L. Petit, pag. cit.

 

 

483

 

е неголѣма кръстовидна страда, съ три отдѣления, всѣки отъ които съ отдѣленъ куполъ. Южната ѝ пристройка е нова. Къмъ 1896 г. на мѣста стенописитѣ вече взели да се развалятъ. [1] Не се знае кога храмовиятъ праздникъ Въведение Богородично [2] билъ замѣненъ съ Рождество Богородично. [3]

 

 

6) Св. Леонтий при с. Водоча, разположено 1 ч. западно отъ Струмица, при политѣ на пл. Еленица. [4] Останали сѫ развалини на неговата старинна църква, която била сравнително голѣма, кръстовидна, еднокуполна страда съ масивни стени и художествена живопись. [5] Въ 1914 г. още се виждали останки отъ нѣйнитѣ стенописи (Архангелъ, Богородица Одигитрия, влизането на Христа въ Иерусалимъ). [6] Въ 1896 г. манастирьтъ е нѣмалъ никакви имоти [7].

 

 

7) Развалини на старъ манастирь близо до с. Чамъ-чифликъ, отстояще 1/2 ч. югозападно отъ Струмица. [8]

 

 

8) Св. Никола. Въ м. октомврий 1605 г. дяконъ Авксентий отъ тоя манастирь [9] се явилъ въ Русия за милостиня, заедно съ търновския митрополитъ Дионисий. [10]

 

 

1. Архим. Герасимъ, цит. сп., стр. 76—77; L. Petit, цит. сп., стр. 14 и 15, заб. 1; Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 40, 42. Подробно описание на храма вж. у В. Иванова, цит. сп., стр. 539—540.

 

2. Споредъ устава на ктитора (L. Petit, цит. сп., стр. 867—11).

 

3. Архим. Герасимъ, цит. сп., стр. 77.

 

4. В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 120; архим. Герасимъ, цит. сп., стр. 77—78; Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 36.

 

5. Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 38, 46; Кр. Миятевъ, Църквата при с. Водоча, цит. сп., стр. 50, 55—57. Споредъ двамата изследвачи, живописьта не ще да е първична и е отъ XIII в., а църквата била построена най-малко единъ вѣкъ по-рано (ibid., стр. 47, 57), което приема и Б. Филовъ (цит. сп, стр. 38—39). В. Иванова допуска, че църквата може да е отъ времето на Зап. българско царство (цит. съч., стр. 538).

 

6. Л. Милетичъ, цит. сп., стр. 39; вж. и снимкитѣ къмъ статията.

 

7. Архим. Герасимъ, цит. сп., стр. 78.

 

8. Архим. Герасимъ съобщава (1896 г.), че тамъ винаги стои иконата на св. Илия и всѣка година на Илиндень се извършва водосветъ (цит. сп., стр. 80).

 

9. Никольскаго монастыря, что на Струмицѣ.

 

10. Муравьевъ, I, стр. 301. Не ми е известно дали е сѫществувалъ презъ времето на Охридската архиепископия девическиятъ манастирь вѣ с. Берово, Малешевско, съ църква „Св. Архангелъ Михаилъ”. Въ 1868 г. тамъ имало игумения съ 4—5 монахини (Μ. Θ. Карлова, цит. сп., стр. 153).

 

До щипското с. Ранчинци има стара църквичка „Св. Ηедѣля”, която мѣстното население смѣта за манастирска (срв. Материали, стр. 661; пос. спис. на Скоп. митрополия).

 

 

484

 

 

XIII. Тиквешки

   1. Полошки, 2. Бошавски, 3. Моклищки

 

1) Полошки на лѣвия брѣгъ на р. Черна, до с. Полошко. Църквата му „Св. Георгий” е сѫществувала презъ втората половина на XIV в.: около 1378 г. велбѫждскитѣ владѣтели Иванъ Драгашъ и Константинъ сѫ я подарили на атонския манастирь „Св. Пантелеймонъ” заедно съ селата Полошко, Кошане, Дражеля, Обстраница и Желища. [1] Въ 1584 г. въ манастиря сѫ живѣели 5—6 монаси заедно съ игумена Паисий. [2] Въ 1609 г., при игумена Сава, била презографисана манастирската църква, [3] а въ 1630 г. била изписана икона на Св. Георгия [4] и въ 1649 г.— една голѣма икона за иконостаса съ съдействието на игумена Захарий. [5] Отъ това време ще да е и изображението на св. Илариона Мъгленски (въ цѣлъ ръстъ и архиерейски одежди, безъ митра, съ книга въ рѫка) въ лѣвия ѫгълъ на притвора. [6]

 

Въ 1716 г., при игумена Исаия, Полошкиятъ манастирь се споменава като запустѣлъ, [7] но въ 1740 и 1746 г. въ него имало животъ. [8] Къмъ 1900 г. нѣмалъ монаси. [9] Въ 1910 тукъ се намирали само 2—3 рѫкописни църковни книги. [10]

 

 

2) Бошавски при с. Бошава, [11] на хълмъ до р. Бошавица, се споменава въ 1740 г. и 1742 г., [12] когато игуменъ

 

 

1.

(Ст. Новаковић, цит. сб., стр. 514, XIV). Сѫдейки по стила на църквата, иерод. Иосифъ предполага, че тя била построена презъ XIII в., когато Тиквешъ е влизалъ въ княжеството на деспота Стреза (Минало, кн. 5—6, 1911 г. стр. 51.). Споредъ списъка къмъ доклада на Струмишката митрополия до Екзархията № 2300 отъ 24. юлий 1910 г., манастирътъ билъ построенъ въ 1348 г., но не е посоченъ изворътъ.

 

2. Надписъ върху голѣмъ кръстъ на храмовия иконостасъ (pag. cit.). Срв. и зографския поменикъ отъ 1527—1728 (Ивановъ, цит. сб., стр. 508).

 

3. Надписъ вѫтре въ притвора, надъ вратата.

 

4. Въ 1910 г. тази икона е стояла на аналой въ притвора на лѣво отъ вратата.

 

5. Иерод. Иосифъ, pag. cit.

 

6. Въ 1910 г. това изображение било запазено (ibid., стр. 52).

 

7. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 2302; Ивановъ, цит. сб., стр. 77, № 8.

 

8. Срв. Љ. Стојановић, цит. сб., II, №№ 2807, 2923; тукъ стр. 363.

 

9. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 287.

 

10. Иерод. Иосифъ, pag. cit.

 

11. У Β. Кънчовъ Бошево (Горно и долно) (цит. съч., стр. 155).

 

12. Љ. Стoјановић, цит. сб., II, №№ 2807, 2836 г. Сѫдейки отъ необновенитѣ изображения въ олтаря на манастирския храмъ, иерод. Иосифъ допуска, че манастирьтъ е сѫществувалъ преди турското владичество (цит. сп., стр. 53).

 

 

485

 

билъ иером. Калиникъ, но е сѫществувалъ и между 1527— 1728 г. [1] Въ 1880 г., по починъ на игумена Кимо (Якимъ?), манастирскиятъ храмъ „Св. архангелъ Михаилъ” билъ разширенъ и наново зографисанъ отъ крушовскитѣ зографи братя Коста, Никола и Вангелъ Анастасови и Вангеловия синъ Наки. [2]

 

 

3) Моклищки при с. Моклища, 1 ч. на ю. и. отъ с. Ватоша. Храмътъ му „Св. Никола” билъ построенъ и зографисанъ въ 1595 г., при „духовника” Иосифъ. [3] Манастирътъ е сѫществувалъ въ 1716 г., когато Арсений е донесълъ тукъ единъ миней отъ запустѣлия Полошки манастирь. [4]

 

 


XIV. Лерински, мъгленски, енидже-вардарски

   1. Св. архистратизи Михаилъ и Гаврилъ, 2. Мъгленски, 3. Св. Апостоли, 4. Св. Илариοнъ/св. Ρиοнъ, 5. Олшански, 6. Св. Атанасий, 7. Кованецъ

 

1) Св. архистратизи Михаилъ и Гаврилъ при с. Айтосъ, 5 ч. на ю.з. отъ Леринъ. Храмътъ му билъ осветенъ въ 1893 г. Манастирскитѣ стаи били построени отъ Михаила Чирли изъ Невѣска. Тукъ е имало манастирь и въ старо време, както показватъ развалинитѣ около новия манастирь. [5]

 

 

2) Мъгленски манастирь, въ който е приелъ монашество св. Иларионъ Мъгленски и чийто игуменъ билъ преди да стане епископъ. [6]

 

 

1. Споменава се въ зографския поменикъ (Ивановъ, цит. сб., стр. 508).

 

2. ibid., стр. 77, № 9; срв. стр. 76, № 6. Споредъ пос. сп. на Струм. митроп., манастирьтъ билъ „построенъ”, сир. възобновенъ въ 1832 г.

 

3. Ивановъ, цит. сб., стр. 77, № 7 (надписъ въ храма). Тоя надписъ е безъ дата въ изданието на иерод. Иосифа, на който се обосновахъ тукъ, стр. 298, понеже книгата на проф. Ивановъ не бѣше още излѣзла.

 

4. Љ. Стoјановић, цит. сб., № 2302; Ивановъ, цит. сб., стр. 77, № 8.

 

Иерод. Иосифъ, е видѣлъ пещерна църквичка „Св. Лазаръ” съ хубава живопись и гръцки надписи въ една планинска яма на ю.з отъ с. Бѣгнища, надъ рѣкичката Каменица, притокъ на р. Черна цит. сп., стр. 53. Може би, тамъ имало манастирче, — Сега сѫществува манастирь „Св. Γеоргий” при Неготино. Въ цит. сп. на Струм. митрополия се посочватъ 1837 и 1866 г. като дати за съграждането му. Икономъ Григорий п. Димитровъ отъ Тиквешъ казва, че преди построяването на манастиря тамъ били открити храмови развалини.

 

5. Къмъ 1900 г. се виждали развалини, по предание, отъ църквата „Св. Параскева,” (Ἐκκλ. Ἀλήϑεια, 1900, № 28, стр. 319—320 (статия на димот. митрополитъ Филаретъ Вафидисъ). Срв. В. Кънчовъ, Руднишката околия, въ сп. Библиотека, год. II, кн. VII, стр. 41. Споредъ мѣстното предание при гр. Леринъ, въ мѣстностьта „Св. Пантелеймонъ” съ света вода, имало едноимененъ манастирь (Материали, стр. 682).

 

6. Em. Kalužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius, Wien, 1901. Житие на св. Илариона Мъгленски, стр. 29, 30, III.

 

 

486

 

 

3) Св. Апостоли, построенъ отъ св. Илариона Мъгленски на мѣстото, гдето се събирали богомилитѣ, следъ премахването на ересьта. Основательтъ е събралъ много монаси и написалъ и уставъ за манастиря. [1] Въ негово време игуменъ билъ ученикътъ му Петъръ. [2]

 

 

4) Св. Илариοнъ, наричанъ отъ народа св. Ρиοнъ, на хълма надъ мъгленското с. Бахово. Въ 1868 г. цѣлиятъ хълмъ билъ покритъ съ разхвърлени камъни и още е стояла часть отъ източната стена на манастирската църква съ три прозорчета. Стената била отъ добре издѣлани камъне. Всѣка година на 1. февруарий тукъ се събиралъ народъ отъ цѣлата околность и се извършвалъ водосветъ, а баховци сѫ отивали на тоя хълмъ всѣки праздникъ следъ службата въ тѣxната църква „Св. Георгий”. [3] Не може да се каже нищо дали има нѣкаква връзка между тия развалини и манастиритѣ №№ 1 и 2.

 

 

5) Олшански, на високо мѣсто, надъ с. Бериславци, [4] възобновенъ малко преди 1868 г., върху развалини на старъ манастирь. Въ тая година църквата, доста широка, била отвѫтре и отвънъ измазана, съ голи стени и дървена преграда вмѣcтo иконостасъ. Въ манастиря имало само единъ монахъ, но петима енорийски свещеници отъ съседнитѣ села отъ време на време сѫ идвали тукъ и сѫ извършвали богослужение на гръцки. [5]

 

 

6) Св. Атанасий при ениджевардарското село Въдрища се споменава въ 1659 г. [6]

 

7) Кованецъ се намиралъ вѣроятно, при едноименното мъгленско село. [7] Споменава се въ зографския поменикъ (1527—1728) въ отд. „Градъ Битоля”. [8]

 

 

1. Ibid., стр. 53, XI.

 

2. Ibid., стр. 54—55, XIV.

 

3. Карлова, цит. сп., стр. 151.

 

4. Въ картата на Македония отъ В. Кънчовъ: Бориславъ.

 

5. Карлова, цит. сп.,стр. 152.

 

6. Срв. тукъ, стр. 295 (надписъ върху сребърната корица на подареното отъ ктиторитѣ евангелие, пазено въ Воденската митрополия). Споредъ Милюковотоиздание на тоя надписъ, името на селото е Вохрища. Тъй го преиздаде и Йорд. Ивановъ въ Бълг. ст. изъ Мак., 1908 г., стр. 226, № 51; обаче — Водрища въ II изд. на сѫщия трудъ (стр. 177, № 1). Кънчовъ го нарича Въдрища (цит. съч., 146, № 24).

 

7. Срв. Кънчовъ, цит. съч., стр. 152, № 57.

 

8. Ивановъ, цит. сб., стр. 507.

 

Посочватъ се още следнитѣ манастири:

1) Св. Лука близо до Ениже Вардаръ. Въ 1868 г. тукъ богослужението се извършвало на гръцки. (Карлова, цит. сп., год. V, т. III, май — 1юнь, стр. 747). Тоя манастиръ ще да е единъ и сѫщъ съ Св. Лука при с. Плугаръ, Енидже-Вардарско, който, споредъ екз. сведения, къмъ 1908 г. ималъ 400 увр. ниви, 2—3 кѫщи, добитъкъ, овци.

 

2) Успение Богородично до енидже-вардарското с. Бабяни, „построенъ” въ 1828 г. (списъкъ къмъ писмо на управтяющия Воденската епархия до Екзархията № 1404, 22. VII. 1910 г.).

 

3) Св. Тройца при гр. Воденъ (Карлова, цит. сп., стр. 747, 748). Къмъ 1900 г. билъ състоятеленъ, но безъ монаси (Кънчовъ, цит. съч., стр. 288).

 

4) Св. Георгий при леринското с. Нередъ (сп. къмъ писмо на управл. лер. епархия до Екзархията № 1203, 15 VI. 1910 г.).

 

5) Св. Харалампий при лер. с. Крушоради (сп. къмъ писмо на Охр. митр. до Екз. № 2702, 16. VI., с. г.)

 

6) Успение Богородично при леринското с. Кладороби, построенъ въ 1803 г., съ имотъ къмъ 1908 г. 150 кози, 21 вола и крави или 3000 гр. год. приходъ.

 

7) Св. Еванг. Марко при леринското с. Къбасница, построенъ въ 1862 г., съ имотъ къмъ 1908 г. 100 увр. ниви, бувр, ливади или 4800 гр. год. приходъ. За селото срв. Материали, стр. 708, № 63.

 

41. Св. Георгий при лер. с. Арменско съ имотъ къмъ 1908 г. 1 лив. и 3 увр. дворъ. Къмъ 1893 г. манастирътъ билъ новъ, отъ 20 години (Материали, стр. 68о).

 

9) „Крушевацки” (не Крушорадски?) между леринскитѣ села Тулбели и Вощарени (Архим. Aнтонинъ, Поѣздка въ Румелию, стр. 244; Изъ Румеліи, стр. 124).

 

10) Св. Пантелеймонъ при Кайлярското с. Блаца, построенъ въ 1890 г. Тамъ имало и другъ запустѣлъ манастиръ. Сведенията за №№ 6—8 и 10 взимамъ отъ споменатия списъкъ на Екзархията отъ 1907/1908 г.

 

 

487

 

XV. Костурски

   1. Успение на св. Богородица Мавриотиса, 2. Св. Богородица Стерниотиса (Щерненска?), 3. Св. Βрачъ (св. Козма и Дамянъ), 4. Св. Ηикола, 5. Чинонаначалници, 6. Св. Атанасий, 7. Св. Михаилъ и Гавриилъ, 8. Св. Иванъ Предтеча, 9. Св. Богородица, 10. Кременски „Успение Богородично”, 11. Развалини при с. Линотопи/„Прор. Захарий”, 12. Св. Иеремия

 

1) Успение на св. Богородица Мавриотиса (Μαυριώτισσα) е разположенъ на хълмъ при брѣга на Костурското езеро, на ю.и. отъ Костуръ. Стариятъ манастирски храмъ „Св. евангелистъ Иоанъ” билъ основанъ и украсенъ въ м. августъ ζξω (7060 = 1552 г.) отъ Тодора Иванъ Коджи съ съдействието на Милия и зографисанъ отъ протонотария на гр. Арта Евстатий Яковъ. [1] Въ 1684 г. охридскиятъ Синодъ му далъ да владѣe селата на Костурската епархия Калища, (сега Галища), Долени, Архангелъ, [2] Дерничово и Алети, които въ синодния актъ сѫ наречени ставропигиални. [3]

 

 

1. Надписи отвѫтре на входа на сегашния храмъ. (Фил. Вафидисъ, цит. сп., стр. 320).

 

2. Гелцеръ предполага, че това е монастирьтъ при с. Чука (Der Patr. v. Achr., S. 208).

 

3. Ibid., S. 119—120, 212; Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 92, № 21.

 

 

488

 

 

2) Св. Богородица Стерниотиса (Щерненска?) се намира въ костурската мѣстность Апозари или Позари край езерото. He е известно кога билъ основанъ. [1]

 

 

3) Св. Βрачъ (св. Козма и Дамянъ), разположенъ въ политѣ на пл. Вичъ, между селата Черешница и Олища (м. Пополе), три часа на с. и. отъ Костуръ. Въ манастирския списъкъ на даренията презъ 1754 г. се споменава за неговъ ктиторъ Герасимъ отъ Сифна. [2] Обновенъ въ 1857 г., презъ 1907/1908 г. тоя манастиръ ималъ 25—3000 гр. приходъ [3] и 10—12 монаси къмъ 1900 г. [4]

 

 

4) Св. Ηикола до албано-мухамеданското с. Сливени, 1 часъ на с. з. отъ Костуръ, билъ построенъ или възобновенъ въ 1716 г. отъ монаха Мелетий. [5] Въ началото на XIX в. се намиралъ въ добро състояние. [6] Презъ 1907/1908 г. е притежавалъ 90 увр. ниви, 28 увр. лозя, [7] но къмъ 1900 г. нѣмалъ монаси. [8] Не се знае, дали тоя манастирь е тъждественъ съ костурския ман. св. Никола, [9] чийто игуменъ Дамаскинъ въ м. февруарий 1645 г. е пристигналъ въ руския пограниченъ гр. Путивль, за да проси милостиня за възобновление на манастирската църква. [10]

 

 

5) Чинонаначалници (Μονὴ τῶν Ταξίαρχῶν) се намиралъ на западъ отъ манастира „Св. Никола”, близо до с. Сливени, не е известно кога билъ разрушенъ. Една часть отъ

 

 

1. Фия. Вафидисъ смѣта, че Диомидъ, който въ 1342 г., е съставилъ гръцки синаксаръ (отъ мартъ до септемврий) на срѣдства на „Св. Богородица”, билъ игуменъ на Апозарския манастирь (ibid., стр. 320).

 

2. Споредъ Фил. Вафидисъ, малкиятъ манастирь „Св. Безсребърници”, гдето се спасилъ бащата на подвижника Нектарий съ децата си при едно нападение на Битоля (срв. тукъ, стр. 260), билъ Олищкиятъ манастирь, понеже другъ манастирь съ това име нѣма между Битоля и Костуръ (цит. сп., стр. 316—317).

 

3. Споредь пос. екз. сведения. Срв. Н. Темчевъ, Костурско, Библиотека, г. III, кн. XVIII—XX, стр. 4.

 

4. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 288.

 

5. Вафидисъ, цит. сп., стр. 317. Споредъ пос. екзарх. сведения, въ 1714 г.

 

6. Срв. F. Pouqueville, цит. съч., II, стр. 373.

 

7. Пос. екзарх. сведения.

 

8. Кънчовъ, цит., стр. Сѫщо и Н. Темчевъ, който го нарича „Св. Илия” (не е ли печатна грѣшка?) (цит. сп., стр. 9).

 

9. Никольскаго манастыря города Касторіи.

 

10. Муравьевъ, II, стр. 273, 277—278; Каптеревъ, цит. сп., стр. 130—131.

 

 

489

 

имотитѣ му минала въ турски рѫце, а друга е взелъ Сливенскиятъ манастирь. [1]

 

 

6) Св. Атанасий близо до с. Зиковища (мѣстн. Костенария), [2] споредъ два стари турски фермана, билъ основанъ въ 1629 г. и, споредъ надписа на една плоча, възобновенъ въ 1747 г. отъ Партения, може би, неговъ игуменъ. Въ 1759 г. билъ построенъ неговъ метохъ и въ 1760 г. северната страна на манастиря. На южната страна съ тухли е означена 1817 г., [3] вѣроятно, дата на други поправки. [4]

 

 

7) Св. Михаилъ и Гавриилъ при с. Чука (Хрупищко), западно отъ Костуръ. Манастирскиятъ храмъ ще да е билъ обновенъ въ 1763 г. [5]

 

 

8) Св. Иванъ Предтеча. Къмъ 1900 г. негови развалини се виждали при с. Слимница [6] (м. Нестрамъ), срещу пл. Грамосъ. Мѣстни старци сѫ казвали, че манастирътъ билъ построенъ отъ жителитѣ на нѣкогашното градче, сега село Николица (Албания). [7]

 

 

9) Св. Богородица близо до с. Клисура, 4 часа на изтокъ отъ Костуръ. По надписа на една отъ църковнитѣ стени, църквата била построена въ м. септемврий 1813 г. [8] но че манастирьтъ е сѫществувалъ много по-рано, показватъ старитѣ му келии и следнитѣ дати: надписъ отъ 1686 г. въ книгата „Τῆς μονῆς Ἀμνὸς ποιμενικός”, [9] 17. юлий 1776 г. на иконата

 

 

1. Вафидисъ, pag. cit.

 

2. Кънчовъ, цит. съч., стр. 268, № 118. Фил. Вафидисъ поставя селото въ Анаселишка околия, костурска епархия (pag. cit.).

 

3. Pag. cit.

 

4. 1/2 часъ отъ този манастирь, въ мѣстностьта, наричана на гр. Παλαιομοναστήριον, Фил. Вафидисъ е видѣлъ запустѣла църквичка „Св. Ив. Предтеча.” Споредъ мѣстното предание, на хълма имало гοлѣмъ манастирь (ibid., стр. 318).

 

5. Въ храма е отбелязана дата ψξγ, чиято начална цифра не се запазила и ще да е a . Споредъ мѣстното предание, тоя манастирь билъ построенъ едновременно съ църквата „Св. Георгий”, отстояща 1 ч. южно отъ с. Галища и построена при импер. Андроникъ Палеологъ, Ирина и децата имъ Михалъ и Мария (ibid., стр. 318).

 

6. Тъй и у Темчевъ (цит. сп., стр. 15, № 59), а у Кънчовъ: Слимнища (цит. съч., стр. 267, № 71).

 

7. Споредъ пос. екзарх. сведения, „Рожд. Богородично” въ Клисура билъ „съграденъ” въ 1731 г.

 

8. Фил. Вафидисъ, pag. cit.

 

9.

(Вафидисъ, цит. сп., стр. 319).

 

 

490

 

„Агнецъ Божи”, 15. юлий 1786 г. на иконата „Архангелъ Михаилъ.” [1] Презъ 1907/1908 г. манастирътъ е ималъ 2 чифлика, 30 увр. ливади, 2 метоха, 1 воденица.

 

 

10) Кременски „Успение Богородично” се споменава въ м. юний 1643 г., когато неговиятъ игуменъ архимандритъ Германъ се явилъ въ Москва за милостиня. [2]

 

11) Развалини отъ манастирь, споредъ мѣстното предание „Прор. Захарий”, 1/2 ч. далече отъ с. Линотопи на пл. Грамосъ. Мухамеданитѣ наричатъ това мѣсто „Загаръ” (отъ Захария?). [3]

 

12) Св. Иеремия при с. Бълг. Блаца, въ развалини. [4]

 

 

1. pag. cit.

 

2. Муравьевъ, II, стр. 238: „города Касторіи Успенскаго Кременецкаго монастыря”. На стр. 262 се казва, че въ 1643 г. било дадено за откупъ 100 р. „соболями” „архимандриту Макарію, Успенскаго монастыря города Касторіи”. Тукъ ще да е сбъркано името на архим. Германа който получилъ сѫщия даръ за сѫщата цель (ibid., стр. 239). Не се ли намиралъ тоя манастирь при с. Криминъ или Кремени, намираще се недалече западно отъ Лапчища (вж. Кънчовъ, цит. съч., стр. 272, № 30 и картата)? Филаретъ Вафидисъ съобщава, че 1/2 ч. на югъ отъ с. Занцко, кост. епархия (у В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 272, № 8 и стр. 273, № 63: Занско въ Анаселишка каза) се намира малка църква, наричана Палеомонастиронъ. На една плоча вънъ отъ олтаря той е прочелъ думитѣ ἐν τῷ Μοναστημίῳ τοῦ Κριμμινίου, възъ основа на които допуска, че тая църква била метохъ на Кременския манастирь (цит. ст., стр. 320). Църквичката, спаредъ два други надписа въ нея, била построена отъ игумена Теофанъ и костурския митрополитъ Дионисий въ χλβ’ която може да се чете 1632 г. (пропустната е началната цифра a), а била зографисана въ χρξα, вѣроятно (1661) при архиерея Иеремия (ἑπὶ ἀρχιερέως Ἰερεμὶου) и игумена Теофань (pag. cit.). Въ 1653 г. се споменава Иеремия Сисанийски (срв. тукъ, стр. 247, № 7). Понеже отъ 1660 г. костурски митрополитъ е билъ Давидъ (срв. тукъ стр. 229, № 11), може да се допустне, че въ 1661 г. тази ман. църква е влизала въ Сисанийската епархия.

 

3. Фил. Вафидисъ, цит. сп., стр. 318.

 

4. Списъкъ къмъ писмо на управл. кост. епархия до Екзархията отъ 22.VII. 1910 г., № 1986. Тамъ се посочватъ още ман. Св. Никола при с. Горенци, построенъ „отъ незапомнени времена”; Св. Илия при с. Статица отъ 1880 г.; Успение Богородично, който по предание е сѫществувалъ преди 500 години на мѣстото на едноименната църква въ с. Руля, построена въ 1859 г. Споредъ севастийския епископъ Aнтимъ, ман. „Св. Константинъ” при с. Богацко, Хрупищко, не е старъ (Ἐκκλ. Ἀλήϑ., 1900 г., № 41, стр. 453), F. Pouqueville споменава и манастирь „Св. Анастасъ” (не е ли „Св. Атанасий”?) при Кост. езеро (цит. съч., II, стр. 355), а Кънчовъ — Св. Недѣля безъ монаси (цит. съч, стр. 288). Въ посланието на охридския архиепископъ Зосима отъ 1708 г. църквата Св. Богородица Мужевишка (срв. тукъ, стр. 342—343) веднажъ е наречена манастирь: ἐν τῇ προῤηϑείσῃ ἱερᾷ καὶ σεβασμίᾳ μονῇ τῆς ὑπεραγίας ἡμῶν ϑεοτόκου Μουζεβίκου (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 7272—73), обаче въ актоветѣ на Георгия Кастриоти се нарича само ἐκκληςία (Δελικάνη, цит. сб., III, № 1517, стр. 824, 826).

 

 

491

 

 

XVI. Анаселишки (сисанийски) и гребенски

   1. Св. Параскева, 2. Преображение Господне, 3. Успение Богородично, 4. Св. Георгий, 5. Св. Атанасий, 6. Спилейски, 7. Преображение Господне

 

1) Св. Параскева се намира при с. Домовища, въ подножието на пл. Аскио, 4 ч. на северъ отъ гр. Шатища. Храмътъ му е византийска постройка. Къмъ 1900 г. тамъ имало икона на св. Параскева съ неграмотенъ гръцки надписъ, споредъ който тя била подарена отъ Мильо Михо (τοῦ Μίχου) изъ с. Домовища (Τομαβίστη) и обновена въ 1775 г. отъ Доротея въ Сисания. Въ сѫщия надписъ, следъ бележката за дарението, се чете: ἔτει 1362 αὐγούστου 21. Тая дата ще да е била поставена отъ обновителя на иконата, възъ основа на дата отъ сътв. на свѣта. Надъ манастиря има пещери, наричани ἀσκητάρια (постници). [1] Въ края на миналия вѣкъ манастирьтъ билъ беденъ и се подържалъ отъ милостиня. [2]

 

 

2) Преображение Господне, разположенъ на върха на пл. Аскио, надъ с. Дрѣново, на пѫтя отъ Блаца за Анаселица. Неговъ игуменъ ще да е билъ архим. Гавриилъ, който въ 1646 г. отишълъ въ Русия за милостиня. [3] Неговиятъ храмъ, по стилъ отъ византийско време, билъ възобновенъ и изписанъ въ 1652 г. отъ иером. Паисия и брата му Неофита, при игумена иером. Романъ. [4] Въ половината на XVIII в. манастирьтъ е страдалъ отъ тежки данъци, [5] но презъ XIX в. е замогналъ: къмъ 1900 г. е владѣелъ цѣлото поле на р. Бистрица и ималъ около 140 л. т. годишенъ приходъ. [6]

 

 

3) Успение Богородично се намира близо до Сисаний [7] въ живописна долина, заградена отъ разнообразни върхове

 

 

1. Имало предание, че при манастиря се намирали гробове на военоначалници на Александра Велики.

 

2. Aнтимъ Севастийски, цит. сп., стр. 453—454.

 

3. Каптеревъ, цит. сп., стр. 453—454.

 

4. Надписъ надъ храмовитѣ врата.

 

5. Споредъ пандахусата му, намѣрена отъ еп. Aнтима.

 

6. Еп. Aнтимъ, цит. сп., стр. 454—455. Срв. Pouqueville, цит. съч., II, стр. 358.

 

7. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 269, № 3; срв. тукъ, стр. 179.

 

 

492

 

на пл. Аскио, 5 ч. на северъ отъ гр. Шатища. Въ м. януарий 1662 г. било довършено съграждането и изобразяването на манастирския храмъ съ срѣдства на сисанийски първенци. Мраморнитѣ колони и окаменѣлитѣ останки на мъртъвци, открити при разкопки подъ храма, даватъ основание да се допустне, че тукъ е имало по-старъ храмъ. Къмъ 1900 г. манастирьтъ ималъ 150—160 л. т. годишенъ приходъ. [1]

 

 

4) Св. Георгий при с. Бурбуцикъ [2] на пл. Войонъ [3] откъмъ Епиръ съ старъ храмъ въ византийски стилъ. Църквичката „Св. Никола” до него била построена въ 1639 г. Къмъ 1900 г. манастирьтъ билъ полуразрушенъ, и храмътъ му доста повреденъ. [4]

 

 

5) Св. Атанасий съ красиво мѣстоположение на пл. Аскио, 1 ч. на северъ отъ Селица. [5] He е известно кога билъ построенъ. Само сисанийскиятъ митрополитъ Неофитъ е отбелязалъ презъ 1797 г. въ кодекса на своята митрополия, че тоя манастирь, опожаренъ отъ злодейци, билъ възобновенъ въ негово време. При разкопки около манастиря билъ откритъ старъ водопроводъ, отдето бликнала изобилна чиста вода. Въ манастирската библиотека се намирали и пергаментни рѫкописи. [6]

 

 

6) Спилейски на пл. Спилео, [7] Гребенска околия, на

 

 

1. Еп. Антимъ, цит. сп., № 42, стр. 461—462. Плочата, за която говоря тукъ, стр. 179, е отъ тази църква.

 

2. He е ли означеното въ австр. генералщ. карта (1:200,000) Burbusko (Borbotsko) въ Анаселица ?

 

3. Съ това име или още Βερκετήσιον, Κερκετήσιον гърцитѣ сѫ наричали планината, която дѣли югозападна Македония (Костурско и Анасалица) отъ Епиръ и която въ ново време носи различни мѣстни названия споредъ върховетѣ си: Грамосъ, Βουςόταρις, Смолика (Δήμιτσα, Ἀρχαία γεςγραφία τῆς Μακεδονίας, μέρος πρῶτον, Αϑήνησι, 1870, стр. 29, 41, 44, 88; Σ. I. Βούτυρα, Λεξικὸν ἱστοριας καὶ γεωγραφίας, s. v).

 

4. Еп. Aнтимъ, цит. сп., стр. 463.

 

5. Тъй е наименувано и въ картата на G. Weigand къмъ Die Aromunen, I; у Кънчовъ: Селце, Селско (цит. съч., стр. 274, № 84).

 

6. Еп. Aнтимъ, pag. cit. Жупанскиятъ манастирь Св. Тройца и черушинскиятъ Св. Богородица сѫ отъ по-ново време (ibid., стр. 453).

 

7. Има и едноименно село у В. Кънчовъ: Спилио съ 409 д. гърци християни (цит. съч., стр. 276, № 36). Срв. F. Pouqueville цит. съч., II, 314, 437; Weigand, цит. съч., S. 132 и картата му.

 

 

493

 

западъ отъ пѫтя Гребена-Янина. [1] Неговиятъ храмъ „Св. Богородица”, неголѣма страда, билъ построенъ или възобновенъ въ 1633 г. отъ свещ. Димитъръ и манастирскитѣ братя [2] (3 иеромонаси, 3 монаси), а зографисанъ въ 1658 г. съ съдействието на игумена Христофоръ изъ с. Козматей, отъ зографитѣ Михаилъ и Илия. [3] Тоя манастирь билъ ставропигиаленъ. [4] Архим. Aнтонинъ е видѣлъ 12 стари рѫкописни книги. [5]

 

Не се знае, дали Спилейскиятъ манастирь е единъ и сѫщъ съ гребенския манастирь „Успение Богородично”, който се намиралъ близо до „гр. Трицково”, [6] възобновенъ