ГЛАВА ТРЕТА
ГРАНИЦИ И ЕПАРХИИ НА ОХРИДСКИЯ ДИОЦЕЗЪ
Поради липса на пълни сведения за епархиитѣ на Охридската архиепископия, не може да се очертаятъ точно границитѣ на диоцеза ѝ презъ XV в. До къмъ 1410 г. нейниятъ диоцезъ ще да е запазилъ сѫщитѣ предѣли, каквито ималъ при завладяването на Охридъ отъ турцитѣ. На западъ границата е започвала на адриатическия брѣгъ подъ Драчъ [1] и, вървейки на югъ край морето, спирала на Авлонския заливъ, като обхващала Авлона. Отъ тукъ тя се движела на югозападъ по р. Воюса, минавала подъ гр. Гребена, по р. Бистрица (надъ Сервия и Беръ), презъ Солунското поле (подъ Воденъ и Енидже Вардаръ) и достигала р. Вардаръ, отдето вървѣла по севернитѣ склонове на пл. Бѣласица и на северъ по р. Струма до Земенъ, а отъ тукъ на западъ по Конявска планина къмъ долното течение на р. Бълг. Морава, скопска Черна гора и Шаръ планина, по която се спущала на югъ и минавала надъ Дебъръ, прекосвайки Албания до Адриатическо море. [2]
1. Отъ 1392—1591 г. тоя градъ билъ венецианско владение (Јиречек, историја Срба, II, стр. 82, 193).
2. При тая посока източната и северната граници на Охридския диоцезъ сѫ вървѣли по съответнитѣ граници на бившитѣ Велбѫждско деспотство (съ градоветѣ Струмица, Щипъ, Кочани, Кратово, Велбѫждъ, Жеглигово или Кумановско и др. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 322; II, стр. 79); IV, стр. 85) и прилѣпско (на краль Марко) кралство. Не се знае само малката покрайнина съ Враня, Иногощъ и Прешево подъ чие духовно ведомство се намирала отъ 1402—1423 г., когато я владѣелъ сръбскиятъ кесарь Углешъ (ibid., II, стр. 101; IV, стр. 93,109—110). До смъртьта на Велбѫждския деспотъ Константинъ въ 1394 г. (вж. по-горе, стр. 1) тя била подъ неговата върховна власть (К. Јиречек, цит. съч., IV, стр. 85,110). За да допускаме, че бившето Велбѫждско деспотство презъ това време е влизало въ Охридския диоцезъ, ни дава основание не само обстоятелството, че деспотъ Константинъ който, както и краль Марко, е водѣлъ враждебна политика къмъ сръбския князъ Лазаръ, не би търпѣлъ духовната власть на сръбския патриархъ — помощникъ на съперника му (срв. моята „История на Охридската архиепископия”, I, стр. 336), но и това, че охридскиятъ архиепископъ Матей въ 1410 г. не би завладѣлъ софийската епархия (вж. по-горе, стр. 3), ако не е владѣелъ до тогава съседната Велбѫждска или кюстендилска епархия. За Скопие се знае, че въ 1377 г. неговъ владѣтель билъ косовскиятъ властелинъ Вукъ Бранковичъ който ще да го е отнелъ отъ краль Марко (може би, скоро следъ смъртьта на краль Вълкашина, както и Гюро Балшичъ е отнелъ Призренъ въ 1372 г.) (срв. Јиречек, цит. съч., II, 79, 83, 86). Понеже Вукъ билъ съюзникъ и зетъ на сръбския князъ Лазаръ, то трѣбва да се мисли, че презъ време на неговото владичество, Скопие духовно е зависѣлъ отъ сръбския патриархъ, обаче, следъ падането му подъ турска власть (6 януарий 1392 г. — Љ. Стојановић, Ст. српски записи и натписи, I, стр. 56, № 177), той ще да е миналъ подъ ведомството на охридския архиепископъ, понеже турцитѣ, които сѫ направили отъ тоя градъ опоренъ пунктъ на своитѣ военни походи въ сръбскитѣ земи (Јиречек, цит. съч. II, 97), не биха допуснали да бѫде той подъ сръбския патриархъ.
157
Отъ 1410 г. Охридскиятъ диоцезъ се разширилъ на североизтокъ. Отъ р. Струма (може би, подъ с. Крупникъ) границата е вървѣла на изтокъ и, обхващайки Разлогъ, се движела по изворитѣ на р. Места, край Рила и по р. Искъръ, отдето завивала къмъ Ихтиманския проходъ, минавала по Стара планина, пресичала Искърския проломъ, и, движейки се западно отъ Вратца, достигала р. Дунавъ между Ломъ и Орѣхово, [1] може би, при с. Козлодуй. [2] Оттукъ тя се движела на западъ по р. Дунавъ и оттатъкъ гр. Оршова се спущала по вододѣла на рѣкитѣ Морава и Тимокъ (по източната граница на тогавашното сръбско деспотство), а отъ р. Морава близу до Нишъ се е движела на югоизтокъ по долината на р. Нишава, завивала подъ Царибродъ къмъ югозападъ и презъ пл. Власина и по долината на Бълг. Морава достигала скопска Черна гора, отдето вървѣла на западъ и югозападъ, както до 1410 г.
1. Тамъ е минавала границата на видинското княжество (после царство) (Вж. П. Никовъ, История на видинското княжество до 1323 г. въ Годишникъ на Софийския университетъ, Историкофилологически факултетъ, кн. XVIII, стр. 57). Понеже въ старо време църковното епархийско устройство, обикновено се съобразявало съ гражданското административно разпредение, то трѣбва да се приеме, че видинската епархия, която влизала въ Охридския диоцезъ, на изтокъ се простирала до границата на видинското княжество.
2. Β. Μ. Н. Видинска епархия. София, 1924 г., стр. 20.
158
Въ тѣзи граници сѫ влизали Македония безъ южнитѣ и източнитѣ ѝ краища, срѣдна (безъ Драчъ) и южна Албания, Кюстендилския, Софийския (безъ Знеполе, което влизало въ сръбското деспотство отъ 1413 год.) и Видинския окрѫзи въ днешна България и часть отъ източна Сърбия (вѣроятно, безъ Нишъ до 1428 г., който до тогава билъ подъ сръбска власть) [1].
Къмъ 1450 г. границата на Охридския диоцезъ при Оршова е минавала р. Дунавъ и вървѣла по южнитѣ и източнитѣ склонове на Карпатитѣ, достигала изворитѣ на рѣкитѣ Серетъ и Прутъ, отдето се спущала на р. Дунавъ (на западъ отъ устието му) и, връщайки се по лѣвия брѣгъ на тази рѣка, преминавала на дѣсния ѝ брѣгъ между Ломъ и Орѣхово. Така, въ Охридския диоцезъ влизала Ромъния въ границитѣ си до 1878 г. и Буковина. Следъ като молдавскиятъ войвода Стефанъ Велики е превзелъ Килия и Четатеа Алба (Акерманъ) (26 януарий 1465 г.) [2], източната граница на Охридския диоцезъ се разширила до устията на р. Дунавъ и Днестъръ, сир. обхващала Бесарабия. [3]
Къмъ 1530 г. Охридскиятъ диоцезъ билъ много стѣсненъ на изтокъ и северъ, но пъкъ западната граница била твърде разширена. Отъ Шаръ планина подъ гр. Призренъ тя веднага е завивала на северозападъ и, вървейки право на западъ по р. Дримъ и край гр. Шкодра, се спущала на Адриатическо море при устието на р. Бояна. [4] Оттукъ, издигайки се на северъ, презъ Далмация и Босна, тя достигала р. Сава и, вървейки на изтокъ по нейното течение, близо до Срѣмска Митровица завивала на северъ и преминавала презъ р. Дунавъ (може би, при Вуковаръ). Движейки се въ източна посока, презъ р. Тиса и Банатъ тя слизала на р. Дунавъ (подъ гр. Бѣла Църква), отдето се спущала на юго-западъ, като отъ Нишъ вървѣла на югъ по сѫщата линия, както и въ началото на XV в. Ще рече, презъ това време въ Охридския
1. Вж. картата на сръбското деспотство у Мил. М. Вукићевић, Историје српскога народа за средње школе, V књ., Београд, 1912 г.), стр. 115; К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 117, 245 и IV, стр. 93,
2. St. Nicolaescu, Documente slavoromâne cu privire la relaţiile ţarii româneşti şi Moldovei cu Ardealul în sec. XV şi XVI, Bucureşti, 1905, стр. 130.
3. Срв. Дим. Кантемиръ, Историческое и политическое описаніе Молдавіи, Москва, 1789 г., прев. съ нѣмецкаго, стр. 9—10.
4. Срв. Dr. Al. Hudal, цит. съч, S. 35.
159
диоцезъ сѫ влизали Македония и Албания (въ тѣхнитѣ стари размѣри), Стара Сърбия, Черна Гора, Сърбия (безъ Тимошко), Срѣмъ, Бачка и Банатъ.
Презъ XVI в. епархийскиятъ строй на Охридския диоцезъ ималъ тая нова чърта, че покрай епископскитѣ епархии се явили и митрополитски. Отъ старитѣ епархии костурската ще да е била възведена най-рано въ митрополия. За пръвъ пѫть тя се явява като такъва въ 1532 г. [1] Сѫщо и всичкитѣ новоспечелени епархии сѫ били митрополии. Италийскиятъ митрополитъ се титулиралъ и екзархъ [2]. Презъ първата половина на XV в. нови епархии сѫ били софийската, видинската, унгровлашката и молдавската, а следъ 1453—1465 г. епархиитѣ на бившата Ипекска патриаршия, число то на които точно не се знае. Къмъ това време сѫществували епархиитѣ: ипекска [3], новобърдска или грачанишка, [4] рашка [5], зетска [6], призренска [7], милешевска, [8] хвостенска, будимлска [9], бѣлградска [10], градачка [11], смедеревска [12]. Вѣроятно, сѫществували още старитѣ епархии моравичка
1. Вж. акта на костурския епархийския съборъ отъ тая година у Gelzer, Der wiederaufgef. Kodex des hl. Klemens, S. 82.
2. Срв. тукъ, стр. 67.
3. Срв. Љ. Стояновић, цит. сб., кн. I, стр. 124, № 399; стр. 142, № 451.
4. Голубинскій, Краткій очеркъ ист. прав. церквей, стр. 493; К. Jиречек, историја срба, IV, стр. 171.
5. К. Јиречек, pag. cit; проф. Ан. Гавриловић, Историја српске прав. цркве, II изд., стр. 116.
6. Љ. Стояновић, I, стр. 93, № 301; стр. 111, № 353; стр. 117, № 381.
7. Вж. тукъ, с. стр., бел. 12.
8. Явява се въ 1466 г. (К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 183 и IV, стр. 172). Вѣроятно, тази епархия била тъждествена съ старата хлъмска, после лимска (споменава се въ 1442 г.), а въ XVI в. херцеговинска (срв. К. Јиречек, цит. съч., IV, стр. 171, 172, 173; проф. Ан. Гавриловић, цит. съч., стр. 119).
9. Тѣзи две епархии сѫ сѫществували въ 1455 г. (Илар. Руварац, Рашки епископи и митрополити, Глас Српске краљ. академије, кн. 62, стр. 25).
10. Споменава се въ 1447 г. (К. Јиречек, цит. съч., IV, 170), въ 1481 г. (Љ. Сановић, цит. сб., I, № 351).
11. Споменава се въ 1454 г. (Jb. Стояновић, цит. сб., I, № 310), въ м. септемврий 1456 г. (Споменик Српске краљ. акад., III, стр. 5, № 5).
12. Тази епархия и призрѣнската се споменаватъ въ 1453 г., когато тѣхнитѣ митрополити сѫ участвували въ пренасянето на мощитѣ на св. Лука въ Смедерево:
(ibid., стр. 185). Въ парижкия преписъ на повестьта за пренасяне мощитѣ на св. Лука призренскиятъ архиерей е нареченъ архиепископъ. (Гласник LI, стр. 93). За смедеревската митрополия вж· ibid., стр. 94. Срв. Ил. Руварац, Гласник LXII, стр. 23
160
или арилска [1], топличка, [2] мачвенска или валевска [3], кончулска [4], дебробосненска [5].
Презъ XV или началото на XVI в. сѫ били образувани нови епархии чрезъ отдѣляне отъ старитѣ: 1) корчанска, 2) бѣлградска, авлонска, спатска, музакийска, кичевска, положка, кратовска. Къмь 1530 год. охридската архиепископъ е имала 32 епархии (безъ охридската). Тѣ сѫ били 12 въ Македония: гребенска, костурска, струмишка, мъгленска, битолска, кичевска, дебърска, положка, скопска, кратовска (или морозвижка) и банска (кюстедилска) и, вѣроятно, прѣспанска [6]; 5 въ Албания: корчанска, авлонска, бѣлградска (бератска), спатска и музакийска; 14 въ сръбскитѣ земи: призренска, новобърдска, будимлска [7], новопазарска, ипекска,. цетинска или далматинска [8], херцеговинска, босненска, зворнишка,
1. Споменава се въ 1433 г. (Споменик, III, стр. 35, 36).
2. К. Јиречек, цит. съч., IV, стр. 171.
3. Голубинскій, цит. съч., стр. 495; проф. Ан. Гавриловић, цит. съч., стр. 119.
4. Кончулскиятъ митрополитъ, който билъ първопрестолникъ на Ипекската патриаршия, се споменава между 1427—1456 г. (Љ. Стојановић цит. сб., I, стр. 96, № 316).
5. Споменава се между епархиитѣ на възтановената въ 1557 г. Ипекска архиепископия. (Вж. Љ. Стояновић, цит. сб., 1, № № 807, 821, 822; Споменик, III, стр. 198). Тя била сѫщата, която въ време на първата сръбска архиепископия-патриаршия се наричала само дебърска (срв. ibid., №№ 302, 303; Споменик, III, стр. 24. Архим. Ник. Дучић, Књижевни радови, књ. 9, стр. 321 и 332). Ако тя е сѫществувала въ XIII, XIV и първата половина на XV в. и следъ 1557 г., то има основание да се твърди, че тя е сѫществувала и къмъ 1453—1466 г.
6. Въ охридския съборенъ актъ отъ 1529 г. единъ епархийски архиерей се подписалъ на гръцки езикъ непълно: пископ пре. (Вж. по-горе, стр. 25, заб. 1). Изглежда, въ оригинала е стояло Πρεσπῶν, но славянскиятъ преписвачъ на документа е изпусналъ сричката πῶν.
7. Тя се намирала въ долината на р. Лимъ, притокъ на р. Дрина (при днешното Преполе) (Вж. у Јиречек, Историја Срба, I, стр. 187.)
8. Цетинскиятъ митрополитъ е управлявалъ и православнитѣ общини въ Далмация, поради което се титулувалъ и далматински.
161
студеничка, бѣлградска, смедеревска, бѣлоцърквенска [1] и угърска [2]; 1 въ Моравско: — нишка [3].
1. Не се знае где се намирали бѣлоцърквенската и угърската епархии. Още въ началото на XI в. въ Охридския диоцезъ е сѫществувалъ гр. Бѣла църква (Ἄσπρη ἐκχλησία), който, споредъ първия хрисовулъ на Василия Българоубиецъ, влизалъ въ бѣлградската епархия, но мѣстоположението му не е известно, понеже следи отъ него нѣма (Вж. Голубинскій, цит. съч., стр. 260 и моята „История на Охридската архиепископия, I, стр. 182). Презъ XV в. и после „Бели църкви” се наричало землището на топличкия манастирь „св. Никола”, седалище на топличкия епископъ. Днесъ тамъ се намира гр. Куршумлия (на р. Топлица, притокъ на Бълг. Морава, на югозападъ отъ Прокупле) (Вж. Јиречек, Истоpија Срба, II, стр. 190 и заб. 3, с. стр.). Бѣлоцърквенската епархия, която се споменава въ сопочанския поменикъ (отъ XV—XVI в.), се намирала около този центъръ, по чието име и била наричана. Въ нея влизалъ и гр. Крушевацъ (на северозападъ отъ Нишъ, близо до устието на р. Сръбска Морава). Въ 1737 г. нишкиятъ митрополитъ се титулувалъ и бѣлоцърквенски, което показва, че тогава тая епархия била присъединена къмъ нишката. (Голубинскій, Кр. очеркъ ист. прав. церквей, стр. 496—497).
Сега има гр. Бѣла църква въ сръбския Банатъ (близо до Дунавъ), въ вършачката епархия. Следъ косовската битка (1389 г.) и особено следъ падането на Бѣлградъ подъ турцитѣ (1521 г.) се поселили много сърби на северъ отъ Сава и Дунава (въ Унгария) и били образувани постепенно нови епархии: въ XV в. срѣмска, а въ XVI в. вършачка, липовска или йенополско-темишварска, бачкска или сегединско-бачкска мохачска и пр. (Вж. у Голубинскій цит. съч., стр. 606 и сл.; проф. Ан. Гавриловић, Историја српске прав. цркве, II изд., стр. 159—160). Следъ турската победа надъ маджаритѣ при Мохачъ (1526 г.), тѣзи крайдунавски покрайнини влѣзли въ Турция и тамошното сръбско население, сигурно, било подъ върховната власть на оная църква, подъ която билъ цѣлиятъ сръбски народъ, — Охридската. Затова не е било невъзможно къмъ 1530 г. банатскиятъ гр. Бѣла църква да е станалъ центъръ на нова епархия.
2. Угърската епархия, както показва и самото ѝ название, се намирала въ Унгария или въ бившата унгарска територия край Сава и Дунава (Срѣмъ, Бачка). Тя ще да е била образувана следъ завладяването на Срѣмъ отъ турцитѣ (м. юлий 1526 г.), намѣсто срѣмската епархия.
3. За всички посочени епархии вж. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, док. V и стр. 36—37, док. IV. Критскосицилийскиятъ митрополитъ Яковъ, който е подписалъ охридския съборенъ актъ отъ 1532 г., ще да е участвувалъ въ събора не като архиерей на подведомствена на Охридъ епархия, а като случаенъ гостъ.
162
Следъ 1530 г. Охридската архиепископия се увеличила още съ две епархии: верийска [1] и италийска [2]. Не по-малко епархии е имала Охридската църква и следъ Прохора, до възстановлението на Ипекската архиепископия (1557 г.) [3].
Молдавската епархия се състояла отъ митрополия [4] въ гр. Сучава и подведомствени епископии презъ XV в. въ гр. Романъ [5] (южна Молдава), Радауци [6] (въ северна Молдава), а къмъ края на XVI в. (преди 1597—1599 г.) и въ Хушъ [7].
1. Вж. тукъ по-горе, стр. 11 и 68.
2. Вж. ibid., стр. 30, 67.
3. Въ едно писмо до цариградския патриархъ отъ 1572 г. охридскиятъ архиепископъ Софроний съобщава, че при архиеп. Никанора билъ свиканъ съборъ отъ 40 архиереи противъ смутителитѣ на Охридската църква Григорий Мацуки и митрополититѣ Максимъ Костурски и Гавриилъ Корчански. (Вж. тукъ, притурка № 4). Гелцеръ счита това съобщение преувеличено, защото, споредъ него „охридскиятъ Синодъ” никога не е ималъ толкова архиереи. (Der Patr. v. Achrida, S. 25), обаче той не би твърдѣлъ това, ако вземѣлъ предъ видъ голѣмото разширение на Охридския диоцезъ въ сръбскитѣ земи, за което той никакъ не говори въ своята „Охридска патриаршия”. При това и Герлахъ казва, че Охр. църква имала около 40 епархии (Arch. für slav Philol., IX, S. 295).
4. Споредъ Евс. Поповичъ, къмъ 1630 г. седалището на молдавския митрополитъ било премѣстено отъ Сучава въ Яшъ, новата столица на молдавската държава, но въ „Сношенія Poccіи съ Востокомъ”, рѫк. 4 ч., се съобщава, че между 1479—1690 г. молдавскиятъ митрополитъ Доситей още е живѣелъ въ Сучава (у Голубинскій, цит. съч., стр. 383).
5. Основана била отъ молдавския войвода Александъръ Добри (1400—1432 г.) (N. Dobrescu, ed. II, Istoria bisericii române, p. 21—22).
6. Тази епископска катедра била открита отъ молдавския войвода Стефанъ Велики. (N. Jorga, Geschichte des Rumänischen Volkes, I, 336). За пръвъ пѫть ce споменава радауцки епископъ въ 1472 г. (Idem, Istoria bisericii româneşti, I, 91; N. Dobrescu, цит. съч., 23). Споредъ проф. Евс. Поповичъ, не само романската епископия, но и радауцката била основана отъ молдавския войвода Aлександъръ Добри между 1408 и 1413 г. За основание му служи съобщението въ единъ актъ на Буковинската консистория отъ 1803 г., че буковинската епископия е владѣела предишнитѣ си имоти възъ основа единъ документъ на молдавски князъ отъ 6921 г. (= 1413) (Опћа црквена историја, прев. М. Cтојков, II, стр. 54—55). Обаче, за да се приеме това мнение, пречи обстоятелството, че оригиналътъ на тоя документъ не е намѣренъ, а буковинскиятъ актъ е отъ твърде късно време и че не е известенъ радауцки епископъ преди 1472 г..
7. R. Ratel, L'église orthodoxe de Burovine, Échos d'Orient, avril, 1902, № 4, p. 229; N. Jorga, Istoria biser. rom., p. 258; N. Dobrescu, цит. съч., p. 23. Проф. Евс. Поповичъ допуща, че и въ Четатеа Алба (срв. по-горе, стр. 158) имало епископъ, подведомственъ на молдавския митрополитъ до 1484 г., когато турцитѣ сѫ отнели този градъ отъ Молдава (цит. съч., II, стр. 531).
163
Унгровлашката митрополия съ седалище въ гр. Арджешъ, [1] изглежда, е нѣмала подведомствени епископии до началото на XVI в., (преди 1502—1503 г.), когато повиканиятъ отъ войводата Раду IV Велики бившъ цариградски патриархъ Нифонъ е открилъ две епископии: въ Римникъ (за Олтения) и Бузеу (за източна Унгровлахия). Римнишката епархия е замѣстила бившата (основана въ 1370 г.) северинска епархия, поради което нейниятъ кириархъ се титулувалъ и „епископъ на Новия Северинъ”. [2]
Скопската и италийската митрополии сѫ нѣмали епископии. Сѫщо и сръбскитѣ митрополии не сѫ имали епископии, освенъ зетската или цетинската митрополия, която ще да е имала епископия въ оная часть отъ епархията си, що се намирала въ Турция [3]. Банската или кюстендилската митрополия ще да е
1. Голубински мисли, че въ края на XIV или началото на XV в. катедрата на унгровлашкия митрополитъ била пренесена отъ Арджешъ въ Търговище, разположенъ на р. Яломница, северозападно отъ Букурещъ, (Кр. оч. ист. прав. церквей, стр. 352) но, споредъ новитѣ изследвачи, това е станало чакъ при войвода Нягое (1512—1521), въ 1517 г. (N. Jorga, Istoria, biser. rom., I, p. 129; Jeвc. Поповић, цит. съч., стр. 537; N. Dobrescu, цит. съч., стр. 17). Ромънскиятъ историкъ А. D. Xenopol смѣта, че още при Раду IV Велики (1495—1508) унгровлашката митрополия се намирала въ Букурещъ (Istoria Românilor din Dacia Traiană, ed. III, vol. IV, Bucureşti, p. 169), a въ действителность тя била премѣстена въ тоя градъ къмъ 1665 г. (Jeвc. Поповић, pag. cit.; N. Dobrescu, pag. cit.)
2. Голубинскій, цит. съч., стр. 350—353; N. Jorga, цит. съч., I, p. 118; Jeвc. Поповић, цит. съч., П,стр. 534; N. Dobrescu, цит. съч., ρ 18—19. Срв. А. D. Xenopol, цит. съч., vol. IV, p. 168; Κ. Јиречек, Историја срба, II, стр. 206.
3. Срв. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 353; Архим. Дучић, Књ. Радови, кн. 9, стр. 244. Въ Цетина се премѣстила зетската митрополия къмъ 1482 г., когато черногорскиятъ владтель Иванъ Черноевичъ (1465—1495) е пренесълъ тамъ столицата си отъ Жаблякъ (К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 191). Вече въ 1484 г. зетската митрополия се наричала цетинска (Љ. Стојановић, пос. прип.), а въ януарий 1485 г., въ връзка съ това църковно събитие, Иванъ Черноевичъ е построилъ въ Цетина манастирь св. Богородица (Mikiosich, Monum Serbica, стр. 530—534). Първиятъ центъръ на зетската епархия билъ манастирьтъ „св. Михаилъ” на островче въ южната часть на Бококоторския заливъ, после, при сръбския деспотъ Гюргъ Бранковичъ (следъ 1423 г.), гр. Будва (К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 12, 40, 222; IV, 171; срв. ibid., II, стр. 123), а следъ като Приморието паднало подъ венециянска власть (1442 г.) (ibid., стр. 143—144), митрополитската катедра се мѣстила въ разни мѣста на Горна Зета, държавата на Черноевичитѣ, (манастирьтъ Пречиста въ Крайна по югозап. брѣгъ на Шкодранското езеро, манастирьтъ св. Никола на шкодранското островче Вранина, Ободъ) (К. Јиречек, цит. съч., IV, стр. 171, 172; срв. ibid., II, стр. 159, бел. 2. Проф. Aн. Гавриловић, Ист. српске прав. цркве, стр. 117, 152).
164
имала подъ свое ведомство крупнишката епископия, която се явява къмъ половината на XV в. [1] и обхващала североизточна Македония (Горноджумайско) и, по всѣка вѣроятность, рилската область [2].
Известни сѫ 20 нови епархийски центрове: Авлона, Бѣлградъ, Корча, Кичево, Тетово, Цетина, Зворникъ, Нови пазаръ, Студеница, Грачаница, Ново бърдо, Ипекъ, Крупникъ, Сучава, Романъ, Радауци, Хушъ, Арджешъ, Римникъ и Бузеу.
Авлона (по албански Валона), древенъ градъ, е разположенъ при едноимения заливъ на Адриатическо море въ южна Албания.
Бѣлградъ (по гръцки Βελεγράδα или Βελαγράδα, у Хаджи Калфа Арнаудъ-Бѣлградъ) [3] е днешниятъ гр. Бератъ, който се намира въ южна Албания, на с. и. отъ Авлона, на западъ отъ планината Томоръ. Днешното му название е албанско изопачение на старото му българско име „Бѣлградъ”, а влашкото му название „Velarde” е произлѣзло отъ гръцката форма „ Βελεγράδα“ [4] Бѣлградъ билъ крепость въ Самуиловото царство. Въ 1018 г. тамошниятъ български войвода Елемагъ доброволно се предалъ на византийския императоръ Василий II. [5] Презъ XVII в.
1. Въ 1448, 1469 г. имало епископъ въ Крупникъ (Arch. f. Slav. Philol., II, s. 95; повесть на дякъ Владиславъ за пренасянето на мощитѣ на св. Ив. Рилски въ Гласник, XXII, стр. 289).
2. Въ надписа на църквата „Св. Димитъръ” до с. Бобошево
(Дупнишко) отъ времето на султанъ Баязида II (краятъ на XV в.) се споменава
епископъ Яковъ, подъ чието ведомство се намирало това село и околностьта му
и който, изглежда, билъ крупнишки (Г. Баласчевъ. Словѣнски надписи отъ
югозападна България, сп. „Минало”, год. II, кн. 5 и 6, стр. 208 и 209; Йор.
Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ манастирь, стр. 42, заб. 1).
3. Rumeli und Bosna, изд. на Joseph von Hammer, Wien, 1812 г., стр. 90.
4. Вж. G. Weigand, Die Aromunen, Β. I, S. 80.
5. G. Cedrenus, ed. Bonnae, p. 4753. Срв. Β. Η. Златарски, История на Българската държава, т. I, ч. 2, стр. 785. Тоя е градъ сѫществувалъ и въ ранно византийско време подъ название Пулхериополъ, по името на неговата основателка Пулхерия, сестра на византийския императоръ Теодосий Младши (Σ. Ι. Βουτυρὰ, Ι. Α. Βρέτου καὶ Γ. Βαφειάδου, Λεξικὸν Ἱστορίας καὶ γεωγραφίας ἐν Κωνσταντινουπόλει, 1869 γ., т. 1, стр. 1092).
165
той билъ центъръ на кадилъкъ, [1] а въ края на XVIII в. подъ името Бератъ (Barath) — главенъ градъ на авлонския„пашалъкъ.” [2]
Корча (Κοριτζά, Κορυτζὰ или Γοριτζὰ), вѣроятно, въ старо време наричанъ отъ българитѣ Горица, е важенъ търговски и културенъ центъръ въ южна Албания, на югъ отъ Охридското езеро.
Κичево, разположенъ въ хубавата долина на р. Велика, 12 часа североизточно отъ гр. Охридъ, е старъ български градъ, сѫществувалъ е въ Самуиловото царство. [3] Тукъ или около него ще да се намиралъ катедралниятъ градъ на Величката епархия (на св. Климентъ Охридски, отъ 893—916 г.) [4].
Тетово (въ старо време Хтѣтово, по турски Калканделенъ) е китенъ македонски градъ въ южното подножие на пл. Шаръ (на ю. з. отъ Люботрънъ) и главенъ центъръ на покрайнината Пологъ (горенъ и доленъ). Още въ края на XI в. тетовскиятъ край билъ наричанъ Пологъ, като били различавани два Полога. [5] Въ Долни Пологъ имало градъ Λѣшьскъ (сегашното с. Лѣшокъ), който билъ разрушенъ отъ сръбския великъ жупанъ Стефанъ Неманя въ началото на 1190 г. [6] За село Хтѣтово най-напредъ узнаваме отъ охридския архиеп. Димитъръ Хоматианъ (първото четиридесетилѣтие на XIII в.). Тамъ имало манастирь Св. Богородица. [7] Презъ XIV в. Тетово било още село,
1. Hadschi Chalfa, цит. съч., стр. 90.
2. Pouqueville, Voyage en Morée, à Constantinople et en Albanie, III, 1805, p. 64.
3. Вж. моята „История на Охридската архиепископия”, I, стр. 55 и 166.
4. Срв. моето съч. „Българскиятъ първоучитель Св. Климентъ Охридски”, Годишникъ на Соф. университетъ, Богосл. ф-тъ, т. IV, стр. 310—311 (въ отпечатъкъ, стр. 92—93).
5. Вж. подробно за това у проф. R. М. Селищев, Полог и его болгарское населеніе, 1929 г., стр. 75—87. Сѫщо и охридскиятъ архиепископъ Димитъръ Хоматианъ говори за Положки край (τῆς τοῦ Πολόγου χώρας), за Горни и Долни Пологъ (Pitra, VII, col. 409, 437—439).
6. Житие на Св. Симеонъ (Неманя) отъ краль Стефана (Първовѣнчани) у Šafařik, Památky, стр. 8, VII.
7.
(Pitra, VII, col. 409).
166
както се вижда отъ хрисовула на сръбския царь Стефанъ Душанъ, даденъ на тамошния манастирь. [1] Положката епископия била открита въ турско време не по-късно отъ първото тридесетилѣтие на XVI в. [2]
Кратово се намира въ северна Македония, на югозападъ отъ Кюстендилъ. Днесъ той е западналъ градецъ, обаче презъ първитѣ вѣкове на турското владичество ималъ добъръ поминъкъ. Въ неговитѣ планини имало сребърни, оловни и медни рудници. [3] Турскиятъ географъ Хаджи Калфа (XVII в.), съобщава, че Кратово е въртѣлъ търговия съ хубави медни сѫдове и тукъ се намиралъ единъ отъ турскитѣ монетни дворове. Тоя градъ билъ центъръ на кадилъкъ, който е обхващалъ 100 села. Тамъ имало една джамия и две бани, едната отъ които била четвероѫгълна и се отличавала съ своята рѣдка архитектура. [4]
Цетина, столица на бившата черногорска държава, се намира на югоизтокъ отъ адриатическото пристанище Которъ. Тя и днесъ е центъръ на едноименна епархия.
Зворникъ е разположенъ на лѣвия брѣгъ на р. Дрина, на югозападъ отъ гр. Срѣмска Митровица и с. з. отъ Валево. Той се образувалъ отъ стария укрепенъ градъ 3вοникъ и предградието му, наричано по латински Sub-Svonich. [5] He е известно кога следъ падането на Звоникъ подъ турцитѣ (къмъ 1462 г.) почнали да наричатъ тоя градъ съ предградието му
1. Вж. Споменик, III, стр. 29.
2. Селищевъ приема, че презъ края на XII в. въ Пологъ имало епископия, чиято катедра, вѣроятно, била въ гр. Лѣшокъ и която ще да е била закрита следъ разрушението на тоя градъ. Основание за това твърденйе той вижда въ това, че въ хрисовула, даденъ отъ сръбския краль Стефанъ Дечански (1326 г.) на призренския епископъ, три поповски стаси при лѣшочката църква „св. Богородица” се наричатъ „дворь пископовь ѿ вѣка”, (цит. съч., стр. 81 и 103). Обаче положка епископия не се споменава въ известнитѣ паметници на Охридската архиепископия, подъ която Пологъ, може би, съ малки прекѫсвания е билъ въ църковно отношение до 1282 г. (Срв. моята „История на Охр. архиепископия”, I, 154; Селищевъ, цит. съч., стр. 78, 79). Дори и подъ сръбско владичество (при кралетѣ Милутинъ, Стефанъ Дечански и Стефанъ Душанъ), както самъ Селищевъ признава, нѣмало положка епископия (цит. съч. стр. 103).
3. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 42.
4. Цит. сьч., стр. 92—93. Кратовското население било освободено отъ данъци (К. Иречекъ, Княж. България, II, стр. 568).
5. Вж. Јиречек, Историја Срба, II, 20.
167
Зворникъ. [1] He се знае и кога била открита зворнишката катедра. [2]
Нови Пазаръ, градъ въ Стара Сърбия, на р. Рашка, притокъ на р. Ибъръ, близо до мѣстото, дето се намиралъ стариятъ гр. Раса, преименуванъ после (къмъ края на XIV в.) Търговище. Основанъ билъ отъ турския военоначалникъ Исабегъ Исаковичъ (явява се отъ 1440 г.) [3]. Споредъ Евлия Челеби, тоя градъ започналъ да напредва отъ времето на Мухамеда II. [4] Въ половината на XVII в. ималъ 40—50 махали. [5] Отъ края на XVIII в., следъ присъединението на новопазарската епархия къмъ призренската [6], Нови Пазаръ е престаналъ да бѫде епархийски центъръ.
Студеница. Съ това име се наричали два сръбски манастира, единиятъ отъ които билъ построенъ отъ Стефанъ Неманя на р. Ибъръ, северно отъ гр. Раса, а другиятъ се намиралъ въ с. Студеница, на североизтокъ отъ гр. Ипекъ въ покрайнината наричана въ старо време Хвостно, и за разлика отъ първия се наричалъ Мала Студеница. Въ втория манастирь е живѣлъ хвостенскиятъ епископъ, [7] който поради това се наричалъ по нѣкога и студенички (въ 1473 г. [8], въ охридския
1. Въ 1532 г. епархийскиятъ архиерей на този градъ още се титулиралъ Звоничкїи (Споменик, LVI, др. р., стр. 37, док. 5). Срв. К. Јиречек, цит. съч , стр. 135 и 176, заб. 2.
2. Голубински е склоненъ да мисли, че това е станало презъ време на турското господство (цит. съч., стр. 571), а проф. Андр. Гавриловић твърди, че тази епархия била основана въ времето на сръбскитѣ крале Милутинъ и Драгутинъ (Историја Српске православне цркве, II изд. стр. 157).
3. К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 216.
4. Споменик, XLII, др. р., стр. 24.
5. pag. cit.
6. Споредъ Голубински, между 1786 и 1802 г., (цит. съч., стр. 492), а споредъ проф. Ан. Гавриловичъ, въ 1789 г. (цит. съч., стр. 174), обаче известенъ е бератъ отъ 1222 г. (отъ егира, сир. 1807 отъ P. Хр.), съ който новопазарскиятъ митрополитъ Иоаникий билъ назначенъ за призренски, като новопазарската епархия била присьединена къмъ призренската (Вж. И. С. Јастребов, Податци за историју српске цркве, Београд, 1879 т., стр. 32—33. Срв. И. Руварац, Рашки епископи и митрополити, въ Гласник, LXII, др. р., стр. 40—41).
7. Голубинскій, Кр. оч. ист. прав. церквей, стр. 464; К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 204; II, стр. 12; Ан. Гавриловић, цит. съч., стр. 53.
8. Љ. Стојановић, III, № 1572.
168
съборенъ актъ отъ 1532 г., [1] въ 1566 г. [2]). Хвостенската епархия била открита отъ първия сръбски архиепископъ Сава. [3]
Грачаница и Ново бърдо сѫ били седалища на новобърдския митрополитъ. Грачаница се нарича манастирьтъ, възобновенъ отъ краль Милутина въ 1321 г., [4] на Косово поле, близо до нѣкогашния градъ (сега село) Липлянъ, на югоизтокъ отъ гр. Прищина. Тоя манастирь станалъ седалище на липлянския епископъ, [5] който поради това взелъ да се нарича грачанишки. [6] Въ XVI в. грачанишкиятъ митрополитъ е пребивавалъ въ г. Ново бърдо, по чието име митрополитътъ се наричалъ и новобърдски. Въ сръбскитѣ лѣтописни бележки се употрѣбяватъ и тритѣ названия (новобърдски митрополитъ, грачанишка, липлянски митрополия), [7] или пъкъ само новитѣ (новобърдски митрополитъ, грачанишка църква, новобърдска митрополия), [8] или старото и едно отъ новитѣ наедно за обозначение на митрополията: митрополие градчаници липліанкскіе. [9] Катедрата била пренесена въ Новобърдо, защото, вѣроятно, не било безопасно живѣенето въ Грачаница. Ново бърдо (лат. Novus Mons, итал. Novomonte) билъ значителенъ градъ, издигнатъ на западъ отъ Враня върху една височина (1104 м.) и укрепенъ съ яки каменни стени. Поради своитѣ желзни и сребърни рудници той още презъ XIV в. е билъ голѣмъ търговски центъръ въ западната половина на
1. Срв. по-горе, стр. 22, заб. 2.
2. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 658.
3. Šafařik, Památky, сказанїе ο срьбскыихь господахь, стр. 54; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 302.
4. Miklosich, Monumenta serbica, стр. 532.
5. Въ приписка отъ 1383 г. се казва, че липлянската катедрална църква се намирала въ с. Грачаница (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 155) М. Дриновъ (Съчинения, II, стр. 240) и К. Иречекъ (Историја Срба, II, стр. 13) отнасятъ премѣстването на липлянската катедра къмъ времето, когато Грачаница била възобновена.
6. Споредъ М. Дриновъ, това преименуванѝе е започнало още отъ пренасянето на липлянската катедра въ Грачаница (Запись отъ охридский патриархъ Прохоръ. Съчинения II, стр. 240), обаче въ 1388 (?) г. кириархътъ на тази епархия още се наричалъ липлянски (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 161).
7. Љ. Стојановић, I, № 480.
8. ib., № 819.
9. ib, № 1015.
169
Балканския полуостровъ. [1] Презъ XVII в. той билъ центъръ на кадилъкъ. [2] При унищожението на Ипекската архиепископия (1766 г.) Ново бърдо не билъ вече центъръ на епархия и заедно съ Прищина влѣзълъ въ състава на призренската епархия. [3] Сега Ново бърдо е село. [4] Грачанишкитѣ митрополити, по всѣка вѣроятность, отъ време на време сѫ пребивавали и въ Яневο близо до Прищина, на което като че ли указва бележката на архиепископа Прохора отъ 1543 г. въ края на едно рѫкописно евангелие:
[5] Въ срѣднитѣ вѣкове и първитѣ вѣкове на турското владичество сѫщо и Янево
било богатъ градъ поради прочутитѣ си сребърни руди [6]. Презъ XVII в. то
било центъръ на кадилъкъ, [7] сега е село.
[8]
Ипекъ или Печъ, столица на сръбскитѣ архиепископи и патриарси отъ времето на архиепископа Арсения I (къмъ 1253 г.), [9] е разположенъ въ Стара Сърбия, въ долина Метохия, при политѣ на пл. Мокра, на р. Бистрица, притокъ на р. Бѣли Дримъ. Архиепископската катедра се намирала въ ипекския манастирь „Св. ап. Петъръ и Павелъ,” построенъ не по-късно отъ приемника на архиеп. Сава, Арсений I. [10] Въ сръбската цьрковна история Ипекъ е игралъ такъва роля, каквато въ българската — Охридъ и Търново.
1. Евлија Челеби въ Споменик, XLII, др. р., стр. 32; срв. Јиречек, Историја Срба, II, стр., 22, 42 и 43.
2. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, S. 144.
3. Вж. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 926.
4. Въ 1858 г. то имало 15 турски и 1 христ. к. (У G. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, II Aufl., Wien, 1868 S. 145).
5. Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 176, № 547. Срв. Μ. Дриновъ, цит. ст., Съчинения, II, стр. 240—241.
6. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 22 и 42.
7. Hadschi Chalfa, pag. cit.
8. Въ 1858 г. το имало 150 католически кѫщи (1720 д.), които говорѣли сръбски, 22 мухамеданоалбански и 20 мухамеданоцигански кѫщи (У G. v. Hahn, цит. съч., S. 136).
9. К. Јиречек, цит. съч., I, стр. 230. Тукъ била премѣстена архиепископската столица отъ Жичкия манастирь (на р. Ибъръ, близо до вливането ѝ въ Сръбска Морава, построенъ билъ отъ първия сръбски архиепископъ Сава и неговия братъ, сръбския краль Стефанъ Първовѣнчани), по всѣка вроятность, понеже, намирайки се на границитѣ на сръбското кралство, тоя манастирь билъ изложенъ на външни нападения (Голубинскій, цит. съч., стр. 461, 462; срв. К. Јиречек, pag. cit.)
10. Вж. за това по-вече у Голубинскій, цит. съч., стр. 462.
170
Крупникъ се намира край дѣсния брѣгъ на р. Струма, до входа на Крѣсненската клисура, на югъ отъ Горна Джумая. [1] Въ XV и XVI в. той билъ православенъ центъръ: споменава се въ 1448, [2] 1469, [3] 1488, 1491, [4] 1577. [5] Вѣроятно, презъ XVII в. жителитѣ му се потурчили, [6] като сѫ запазили българския си езикъ. Презъ 1913 г. тѣ се изселили въ Турция. Сега Крупникъ е населенъ отъ българи бѣжанци. [7]
Сучава се намира въ Буковина, на долното течение на р. Сучава, притокъ на р. Серетъ. Въ времето на Дим. Кантемиръ (XVIII в.) тоя градъ билъ запустѣлъ, обкрѫженъ на хълма съ много високи стени и ровове. Когато билъ столица, той е ималъ, освенъ княжеския и други знатни палати, 40 каменни и дървени църкви и 16,000 частни кѫщи, но следъ премѣстването на княжеската столица въ Яшъ, тѣ се разрушили. [8]
Романъ, значителенъ градъ въ Молдава, е разположенъ на р. Серетъ, недалече отъ устието на р. Молдава, на желѣзнопѫтната линия за Черновицъ, на югозападъ отъ Яшъ. Споредъ едно предание, неговата околность била заселена съ ромънски колонисти отъ Седмиградско следъ нашествието на Батия, внука на Чингизъ Хана. [9]
Радауци (по слав. Радовци) се намира въ южна Буковина, на северозападъ отъ гр. Сучава.
Хушъ е градъ на югоизтокъ отъ Яшъ, до р. Прутъ. Тукъ е станала битката на Петра Велики съ турцитѣ въ 1711 г. [10]
Арджешъ, наричанъ още Куртеа де Арджешъ, сега градче, се намира въ северна Влахия надъ Търговище и Питещъ на едноименната си рѣка.
1. Срв. В. Кънчовъ, Македония, стр. 43.
2. Archiv für slavische Philologie, II, S. 96. Срв. Гласник, XXII, стр. 289. (Повесть на Владислава Граматикъ за пренасянето на мощитѣ на св. Иванъ Рилски отъ Търново въ Рила).
3. Гласник, XXII, стр. 299
4. Г. Баласчевъ, Минало, кн. 5 и 6, стр. 208; Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастирь, стр. 42, бел. 1; 48, бел. 3.
5. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 735.
6. Срв. тукъ по-горе, стр. 80.
7. Йор. Ивановъ, loc. cit. Къмъ 1900 г. въ с. Крупникъ имало 660 ж., всички българомохамедани (В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 192).
8. Дим. Кантемиръ, Истор. и полит. описаніе Молдавіи, стр. 42.
9. ibid., стр. 26.
10. ibid., стр. 42.
171
Римникъ е градче въ западна Влахия, на северозападъ отъ гр. Питещъ, на горното течение на р. Олта (Алута). Презъ XVII в. българи и сърби сѫ го наричали Рибникъ и римнишката епархия — рибнишка. [1]
Бузеу, сега голѣмъ търговски центъръ въ Ромъния, се намира на североизтокъ отъ Букурещъ, на едноименната си рѣка, притокъ на р. Серетъ, на желѣзопѫтната линия Букурещъ— Фокшани — Черновицъ.
Отъ споменатитѣ ромънски градове само Сучава и Радауци нѣматъ епархийски катедри.
He е известно, презъ разглежданото времз где се намирала катедрата на дебробосненската епархия: въ старото ли мѣcто — манастиря св. Никола въ покрайнината Дебъръ (сега манастирь Баня, на долното течение на р. Лимъ, до гр. Вишеградъ), или въ въздигнатия отъ турцитѣ гл. градъ на Босна, Сараево [2], по-рано наричанъ Връхбосна (по латински Verbossania). [3] Херцеговинската епархия, обхващайки Херцеговина, е
1. Голубинскій, цит. съч., стр. 353, заб. *.
2. Това име е произлѣзло отъ турското название на този градъ Босна Сарай. (Срв. К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 183). Славянското име Връхбосна не е изчезнало изведнажъ следъ покорението на града отъ турцитѣ (къмъ 1430 г.) (вж. ibid., стр. 134, заб. 4; стр. 178, 203), но въ началото на XVI в. названието Сараево вече ще да е взело превесъ надъ старото име, та и сръбски книжовници го употрѣбявали (Љ. Стоjaновић, цит. сб., I № 399 отъ 1508 г., № 427 отъ 1510 г.)
3. Споредъ архим. Дучић, центърътъ на тази епархия билъ премѣстенъ въ Сараево следъ възстановлението на Ипекската архиепископия (1557 г.) (Књижевни радови, кн. 9, стр. 321 и 323). Обаче обстоятелството, че нейнитѣ митрополити се наричали не само босненски, а и дебърски, дебробосненски (Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 807, 809, 821, 822, 1018, 1087, 1116; II №№ 2462, 2464, 2921, 3174 и др.), пречи да се приеме, че поне презъ XVI в. сѫ пребивавали постоянно въ Сараево. Тоя фактъ ни дава основание да мислимъ, че тѣ сѫ смѣтали за свое канонично седалище дебърския манастирь „Св. Никола”. Тая идея се крие въ съобщението на монаха Григорий отъ 1592 г.:
(Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 821), както и въ указанието на иером.
Димитъръ отъ 1670 г.:
(ib., № 1654). Презъ XVIII в. нѣма такъво схващане: Сараево се смѣта за босненска митрополия, макаръ и да се наричали митрополититѣ понѣкога дебърски. (Вж. Љ. Стојановић, цит. сб , II., №№ 2840, 3022, 3172; срв. ibid., №№ 3170, 3171, 3178). Това ще да се дължело на обстоятелството, че Сараево вече била постоянна резиденция на босненскитѣ митрополити.
172
замѣствала предишнитѣ епархии въ тази область хлъмска, лимска, милешевска, чиито катедри се намирали въ различни мѣста. [1] Отначало седалището на херцеговинския митрополитъ ще да е било въ Милешевския манастирь, който въ 1466 г. се явява епархийски центъръ [2] и ималъ голѣмо църковноисторическо значение [3], или въ Лимския манастирь „Св. Петъръ и Павелъ”, сѫщо такъвъ центъръ въ 1442 г., [4] но въ началото
1. Хлъмската катедра била въ адриатическия градъ Стонъ (на провлака, съединявашъ подуострова Пелешацъ, по итал. Sabbioncello съ континента) (вж. Даничић, Рјечник, стр. 177. К. Јиречек, цит. съч., I, стр. 85; II, стр. 16, 40; Еп. Никодим, Стон у средњим вијековима, црквено-историјска студа, Дубровник, 1914 г., стр. 47; проф. Ан. Гавриловић, цит. съч., стр. 54, 84—85). Голубински мисли, че подъ името „Столнъ” или „Стонъ” въ паметницитѣ (Šafařik, Památky, стр. 59, 69), ако само не е погрѣшно предадено, трѣбва да се разбира не крайбрѣжниятъ Стонъ, а другъ въ вѫтрешностьта на Захълмие, понеже въ първия градъ и неговия окрѫгъ населението било романолатинско, а не сръбско (цит. съч., стр. 582—583). Той обаче е изпусналъ изъ очи факта, че още въ края на XII в. тази область била управлявана отъ брата на сръбския великъ жупанъ Неманя, Мирославъ (около 1171—1197), (К. Јиречек, I, стр. 166), който, както свидетелствува т. н. Мирославово евангелие, билъ разпространитель на кирилицата въ своето княжество и крепитель на православието. Той е построилъ Лимския манастиръ „св. Петъръ и Павелъ”, като му подарилъ и имоти въ околностьта на Стонь и крайбрѣжието между тоя градъ и Дубровникъ (Споменик, III, стр. 81; срв. Еп. Никодим, цит. съч., стр. 49—54). — Лимската катедра се намирала въ споменатия Лимски манастирь (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 278. Срв. проф. Ан. Гавриловић, цит. съч., стр. 85), а милешевската — въ Милешевския манастирь „св. Спасъ.”
2. Въ тази година милешевскиятъ митрополитъ Давидъ е написалъ завещанието на херцега Стефанъ Вукчичъ († 22 май 1466) (Голубинскій, цит. съч., стр. 570; К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 183).
3. Тоя манастирь се намира въ Новопазарския окрѫгъ въ долината на р. Лимъ, между Сеница и Преполе (Голубинскій, цит. съч., стр. 571, заб. К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 12, 222). Построенъ билъ отъ сръбския краль Стефанъ Владиславъ (1234—1243) и тукъ било погребано тѣлото на първия сръбски архиепископъ Сава, следъ като то било пренесено отъ Търново въ 1237 г. (Јиречек, цит. съч., I, стр. 224). Тамъ босненскиятъ владѣтель Твъртко I (1353—1391) билъ коронясанъ за краль (вѣроятно, въ 1377 г.) отъ православенъ митрополитъ (съобщение на Мавро Орбини, вж. цитатъ у К. Јиречек, цит. съч., II, стр. 85, бел. 3). Къмъ 1448 г. захлъмскиять владѣтель Стефанъ Вукчичъ Косача почналъ да се нарича „херцегъ на св. Сава”, възъ основа на това, че въ неговата область се намиралъ Милешевскиятъ манастирь съ гроба на св. Сава Сръбски (ib., II, стр. 153).
4. Споменава се лимски митрополитъ Филотей (Љ. Стојановић, I, № 278).
173
на XVI в. (1509 г.) το, изглежда, било премѣстено въ Требинския манастирь „св. Богородица”, [1] отдето къмъ половината на XVII в. херцеговинската катедра била пренесена въ главния градъ на Херцеговина Мостаръ [2]. Катедрата на будимската епархия ще да се намирала въ старото си мѣсто — манастиря „Св. Георгий” въ Будимль или Будимле [3], на р. Лимъ, а сега въ развалини при с. Беране, северно отъ градчето Гусине. Будимль се споменава въ 1536, 1538, 1591, 1605, 1620. [4]
Музакийската и Спатийската епархии се наричали по имената на покрайнинитѣ, които обхващали: Музакия (долината по долното течение на р. Семени) [5] и Спатия [6], но не се
1. Вж. приписки отъ 1509 и 1524 г. у Љ. Стојановић, I, № № 434 451. Въ 1702 г. захлъмскиятъ (херцеговинскиятъ) митрополитъ Нектарий, като пристигналь въ Русия, е съобщилъ, че неговата катедра се намирала вече 600 години въ Требинския манастирь „Успение Богородично” (Муравьевъ, ч. V, рѫк. л. 17, у Голубинскій, цит. съч., 582). Той твърде много е преувеличилъ, защото храмътъ на тоя манастирь, както показва приписката отъ 1509 г., билъ построенъ къмъ тази година отъ „архиерея” Висарионъ и „архиепископа” Иоанъ. При все това известието на Нектария сочи на факта, че почти отдавна преди 1702 г. се премѣстила херцеговинската катедра въ Требинския манастиръ: 200 години сѫ били достатъчно време, особено при отсѫтствие на историч. наука, за да се забравѣла точната историческа истина и да се създадѣла увѣреность у православнитѣ требинци, че тѣхниятъ манастирь билъ твърде старо митрополитско седалище. — Като отхвърля напълно съобщението на митр. Нектария, Голубински твърди, че херцегов. катедра била пренесена въ Требинския манастирь въ 1595 г. Не знаейки за приписката отъ 1524 г., той е взелъ предъ видъ само добавката отъ 1595 г. къмъ горепосочената приписка за съграждането на Требинския манастирь (Вж. Љ. Стојановић, I, № 405).
2. Голубинскій, цит. съч., стр., 584; Ан. Гавриловић, цит. съч., стр., 155. Споредъ Иречекъ, Мостаръ се споменава пръвъ пѫть въ 1474 г., (цит, съч , II, стр. 184).
3. Построенъ билъ отъ племеника на Стефана Нѣманя, жупанъ Стефанъ Пьрвославъ. (Вж. надгробния надписъ у Љ. Стојановић, I, N2 10. Срв. Голубинскій, цит. съч., стр. 467. К. Јиречек, цит. съч., I, стр. 186; II, стр. 12).
4. Љ. Стоајновић, цит. сб., I, №№ 481, 494, 817, 954, 1084.
5. Споредъ Иванъ Музаки (въ Historia е genealogia della cosa Musachia отъ 1510 г.), тази область е получила своето име отъ болярския родъ Музаки, който я владѣелъ презъ XIV и XV в., а въ старо време се наричала Pylloria. Името Musachi било съкращение на пълното название на това семейство Molosachi (Charles Hopf, Chroniques gréco-romanes, Berlin, 1873 г., p. 278, 279; срв. Κ. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 237, 259, 278; II, стр. 137, 156 и др.). Сѫщиятъ поставя Бѣлградъ (Бератъ) въ Музакия: Ε quando troverete la citta de Belgrado s'intende quello ch' in Epiro in la Mosachia e no quello d'Ungaria (градъ на Дунава) (ib., p. 278, 280). Обаче не е било възможно въ тоя градъ да се намирала музакийската катедра, защото въ 1532 г. той билъ отдѣленъ епархийски центъръ, (Вж. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, док. V). Хаджи Калфа поставя Музакия по Адриатическия брѣгъ, между кадилъцитѣ Арнаудъ-Бѣлградъ (Бератъ) и Драчъ (Rumeli und Bosna, S. 132). Ρ. Семени я раздѣля на Голѣма (северна) и Малка (южна) Музакия. Повечето жители на Музакия сѫ власи (фаршариоти), въ 1895 г. имало 38 влашки села. Главно селище е Фиери, населенъ почти отъ власи, преселени отъ Мосхополъ следъ разрушението му (G. Weigand, Die Aromunen, Β. I, S. 82, 83, 84, 87).
6. Хаджи Калфа я поставя до Елбасанъ (цит. съч., S. 135).
174
знае, где сѫ били тѣхнитѣ катедри. Не се знаятъ сѫщо центроветѣ на мъгленската, [1] прѣспанската, угърската и италийската епархии.
Отъ 1557 г. до края на XVI в. Охридскиятъ диоцезъ билъ значително съкратенъ на северъ и югъ. Ако не се смѣта Молдава, която до началото на XVII в. само номинално е зависѣла отъ охридския архиепископъ, северната граница на Охридския диоцезъ е минавала до самото му унищожение надъ Струмица и Велесъ, подъ Шаръ-планина и, обхващайки дебърския край, пресичала р. Черни Дримъ и надъ Елбасанъ се спускала на Адриатическо море подъ Авлона. [2] Южната граница за малко време е минавала подъ Беръ (Верия), а въ другитѣ пунктове до унищожението на архиепископията тя запазвала предишната си посока. Въ началото на XVII в. по адриатическия брѣгъ границата започвала надъ Драчъ и тъй е вървѣла до унищожението на архиепископията. Тъй че въ XVII и XVIII в. подъ ведомството на Охридската архиепископия сѫ били срѣдна (съ Драчкия окрѫгъ) и южна Албания и Македония (безъ севернитѣ покрайнини, които влизали въ Ипекския диоцезъ, и безъ източнитѣ и южнитѣ, които сѫ били часть отъ Цариградския диоцезъ). [2]
Следъ отдѣлянето на Ипекската църква отъ Охридъ, епархийското устройство на Охридския диоцезъ често се измѣнявало,
1. Срв. моята История на Охр. архиеп., I, стр. 171.
2. Въ очертанието си на Охридския диоцезъ не взимамъ предъ видъ италийската епархия, понеже, състоейки се отъ пръснати въ разни мста православни общини, тя не представлявала една непрекѫсната географска цѣлость.
175
докато около половината на XVII в. то получило окончателна форма. Къмъ 80-тѣ години на XVI в. архиепископията ще да е имала 17 епархии (безъ охридската): костурска, гребенска, сисанийскоанаселишка, воденскосланишка, струмишка, мъгленска, молисковска, пелагонийска, прѣспанска, селасфорскокорчанска, бѣлградска, канинскоавлонска, спатийскомузакийска, горомокренска, дебърска, кичевска, велешка, Отъ тѣхъ само костурската епархия била митрополия, а останалитѣ епископии. [1] Тоя голѣмъ брой епархии при малъкъ диоцезъ
1. Тѣзи епархии сѫ посочени въ единъ кодексъ (№ 1382) на Атинската народна библиотека отъ XVII в. (fol 250—257) подъ заглавие
Гелцеръ, който е издалъ този епархийски списъкъ (Der Patriarchat v. Achrida,, S. 20), приема, че билъ съставенъ следъ 1370 г. и че въ него се посочватъ епархиитѣ на Охр. църква презъ XIII и XIV в. (ib., S. 19, 21), обаче въ тоя паметникъ има белези отъ епархийския строй на Охридския диоцезъ въ турско време. Селасфорскокорчанската, сисанийскоанаселишката, спатийскомузакийската не могли да се появятъ преди XV в., защото Корча, Анаселица, Сисания сѫ станали градски центрове въ турско време. По тази причина къмъ 70-тѣ години на XIV в. деволскиятъ епископъ, въ чиято епархия влизало и селището, дето се развилъ гр. Корча, се наричалъ деволски или деволскоселасфорски, а не селасфорскокорчански. (Вж. надписитѣ отъ 1351 и 1365 г. у Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 218, № 24 и стр. 212, № 4). Частно сисанийската епархия не е сѫществувала дори въ първото тридесетилѣтие на XVI в. (при архиеп. Прохора). Названието «Ἰσπατεία», както стои въ атинския списъкъ, е турска вариация на гръцката дума σπάθη (мечъ). Освенъ това между атинския списъкъ и двата по-стари списъка отъ първата половина на XVII в., издадени въ 1715 г. отъ иерусалимския патриархъ Хрисантъ (1707—1733 г.) (въ неговата книга Συνταγμάτιον) и преиздадена отъ Гелцера (въ „Der Patr. v. Achr.”, S. 29—31), има такъво голѣмо сходство, че тѣ представляватъ като че ли три генетично свързани форми на епархийското устройство на Охридската църква. Въ тритѣ паметници се отразява стремежътъ на охридскитѣ архиепископи да устроятъ своя диоцезъ подобно на патриаршескитѣ — да издигатъ нѣкои стари епархии въ митрополии. Α тоя стремежъ се появидъ, следъ като тѣ отнели митрополии отъ Цариградската и Ипекската патриаршии (презъ XV в ). Най-първо била възведена въ митрополия първопрестолната костурска епископия. Тя се явява такъва въ 1532 г. (вж. Gelzer, Der wiederaugef. Κ. d. hl. Kl., S. 82, № 1). Тази фаза именно и представлява атинскиятъ списъкъ. Сетне и други епархии били издигнати въ митрополии, а нѣкои сѫ астанали епископии. Такъво епархийско устройство представлява първиятъ епархийски списъкъ на Хрисанта. По причини, които по-доле посочвамъ (стр. 176), следъ това цѣлиятъ диоцезъ билъ раздѣленъ на митрополии съ подведомствени епископии. Тази фаза представлява вториятъ епархийски списъкъ на Хрисанта. Поради това трѣбва да приемемъ мнението на К. Иречекъ, че атинскиятъ епархийски списъкъ билъ съставенъ презъ втората половина на XVI в. (Byzantinische Zeitschrift, XIII, S. 199), следъ възстановлението на Ипекската архиепископия (1557 г.).
176
се обяснява съ желанието на архиепископитѣ да подържатъ въ паството си илюзия за величието на архиепископията.
Въ края на XVI в. (не по късно отъ 1585 г.), все съ цѣлъ да се поддържа величието на ослабвалата архиепископия, още нѣколко епископии сѫ били възведени въ митрополии: пелагонийската, воденската и спатийскомузакийската епархии се явяватъ като митрополии още въ 1585 г. [1] и авлонската въ 1588 г. [2] Въ самото начало на XVII в. Охридската църква вече имала 6 митрополии и 10 епископии, [3] а, навѣрно, скоро следъ това тя се състояла отъ 18 епархии — 9 митрополии: 1) костурска, 2) пелагонийска, 3) воденска, 4) гребенска, 5) бѣлградска, 6) авлонска, 7) струмишка, 8) корчанска и 9) дебърска; 9 епископии: 1) сисанийска, 2) мъгленска, 3) молисковска, 4) прѣспанска, 5) кичевска, 6) спатийска, 7) велешка, [4] 8) горска и 9) елбасанска. [5] Сетне (преди 1613—1614 г., когато Драчъ билъ подъ Охридъ [6]) цѣлиятъ диоцезъ, подобно на патриаршескитѣ диоцези, билъ раздѣленъ на 7 митрополии, (безъ охридската) отъ които 5 съ подведомствени епископии и 2 безъ такива. Отъ първия видъ митрополии сѫ били епархиитѣ: 1) костурска съ епископии мъгленска, молисковска и сисанийска; 2) пелагонийска съ прилепската епископия, въ която ще да е влизалъ и Велесъ; 3) бѣлградска съ епископии спатийска, музакийска и авлонскоканинска; 4) струмишка съ епископии радовишка и валандовска; 5) корчанска съ епископии селасфорска и деволска. Отъ втория видъ митрополии
1. Вж. грамотата на архиеп. Гавриила отъ 1585 г., въ Revue des études Grecques, IV, 1899, стр. 187.
2. Муравьевъ, I, стр. 185.
3. Преди 1613 г. охридскиятъ архиепископъ Нектарийе съобщилъ това въ Антверпенъ (Вж. цитата у Gelzer, цит. съч., S. 32). Ако е вѣpнo предадено съобщението му, то може да се приеме, че до негово време били възведени шесть епископии въ митрополии (може би, както мисли Гелцеръ — ibid., S. 33: костурската, пелагонийската, струмишката, бѣлградската, корчанската и воденската).
4. Въ документа стои Βελαατοῦ, по всѣка вѣроятность, погрѣшно вм. Βελεσσοῦ.
5. Вж. първия епархийски списъкъ на патр. Хрисанта у Gelzer, Der Patriarchat v. Achrida, S. 29—30. Сисанийската епархия вече е сѫществувала къмъ 1578 г. (съобщение на Герлахъ, Период. сп., Срѣдецъ, VI, стp. 44).
6. Срв. Муравьевъ, II, стр. 129.
177
сѫ били епархиитѣ: 1) воденска и 2) гребенска. [1] Прѣспанската, дебърската и горомокренската епископии ще да сѫ били подчинени прѣко на охридския архиепископъ. [2]
Обаче това сложно епархийско устройство е изисквало голѣмъ административенъ персоналъ, който Охридската църква не могла да издържа. Поради това пакъ били образувани митрополии безъ подведомствени епископии и самостойни епископии. Отъ седемь епископии, дотогава подведомствени на митрополии, се появили 5 отдѣлни епархии: 1) мъгленска и молисковска, 2) прѣспанска, 3) горомокренска, 4) дебърска и кичевска, 5) сисанийска. Слѣли се съ своитѣ митрополии осемь епископии: 1) прилѣпска, 2) канинскоавлонска, 3) спатийска, 4) музакийска, 5) селасфорска. 6) деволска, 7) радовишка и 8) валандовска. Всичко сѫ останали 12 епархии: митрополии 1) костурска, 2) воденска, 3) пелагонийска, 4) струмишка, 5) бѣлградска, б) корчанскоселасфорска и 7) гребенска; [3] епископии: 1) сисанийска, 2) мъгленскомолисковска, 3) дебърскокичевска, [4] 4) прѣспанска и 5) горомокренска. [5]
Следъ това (въ течение на първата половина на XVII в.) нѣкои отъ по-голѣмитѣ епархии пакъ били разчленени и въ
1. Вж. втория списъкъ на Хрисанта у Gelzer, цит. съч., S. 30—31. Гелцеръ погрѣшно е включилъ въ реда на митрополиитѣ авлонската и дебърската епархии, (цит. съч. S. 32) които, споредъ тоя списъкъ, сѫ били епископии (ibid., S. 3014, 3126-27).
2. Въ епархийския списъкъ не е посочено, въ коя митрополия сѫ влизали тзи епископии. Това не е опущение, защото тамъ се говори за тѣхъ. Трѣбва да се приеме, че тѣхна митрополия билъ нѣкой неспоменатъ въ списъка голѣмъ епархийски центъръ. Такъвъ е Охридъ, чиято епархия, като архиепископска, обикновено не се отбелязвала въ епархийскитѣ списъци.
3. Тя се явява митрополия още въ 1625 г. (Муравьевъ, II, стр. 29).
4. Кичевската епархия се явява съединена съ дебърската още въ 1698 г. Въ една бележка отъ 29 мартъ с. г. епископъ Иоакимъ се подписалъ: „дебръски и кичавъски” (Љ. Стојановић, I, стр. 472, № 2046).
5. Срав. сѫщия епарх. списъкъ. Седемь митрополии и петь епископии сѫ посочени и въ грамотата отъ 6 мартъ 1631 г., дадена на охридския архиеп. Аврамий отъ подведомственитѣ му епархийски архиереи, за да събира милостиня въ чужбина (Муравьевъ, II, 160). Между двата документа има само тая разлика, че въ грамотата се споменава спатийската епископия („спатинскаго”), която не е означена въ списъка на Хрисанта, и не се споменава сисанийската, отбелязана въ последния. Обаче Аврамий устно е посочилъ сисан. епископия, и не е споменалъ спатийската (Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г., Прибавл., стр. 112).
178
срѣдата на XVII в. Охридската църква имала 17 епархии, както се вижда отъ съобщението на охридския архиепископъ Дионисий предъ рускитѣ власти въ 1653 г., че нему сѫ били подчинени 17 митрополити и епископи [1]. Отъ възстановенитѣ епархии известни сѫ само епископиитѣ велешка [2] и спатийска [3] и канинскоавлонската митрополия. [4] Ако допуснемъ, че била раздѣлена и дебърскокичевската епархия, то заедно съ драчката епархия къмъ половината на XVII в. Охридската архиепископия ще да имала митрополии: 1) костурска, 2) гребенска, 3) воденска, 4) струмишка, 5) пелагонийска, 6) корчанска, 7) бѣлградска 8) канинскоавлонска и 9) драчка; епископии: 1) сисанийска, 2) мъгленскомолисковска, 3) спатийска, 4) прѣспанска, 5) горомокренска, 6) кичевска, 7) дебърска и 8) велешка. [5]
Презъ втората половина на XVII в. били закрити кичевската, спатийската и канинскоавлонската, като първата била присъединена къмъ дебърската, а втората и третата — вѣроятно, къмъ бѣлградската. [6] Охридскиятъ диоцезъ се състоялъ отъ 14 епархии: митрополии 1) костурска, 2) пелагонийска, 3) струмишка, 4) корчанско селасфорска, 5) бѣлградска. 6) воденска, 7) драчка, 8) гребенска и 9) сисанийска; [7] епископии: 1) мъгленска, 2) дебърскокичевска или дебърска, 3) велешка, 4) прѣспанска и 5) горомокренска. Това епархийско раздѣление е останало до унищожението на архиепископията. [8]
1. Вж. тукъ по-горе, стр. 92.
2. Въ 1634 г. тя е сѫществувала (Вж. Муравьевъ, II, 159).
3. Тя се споменава въ грамотата, отъ 6 мартъ 1631, дадена на охридския архиепископъ Аврамий отъ неговия Синодъ за събиране милостиня въ Русия (Муравьевъ, ч. II, стр. 159 и 166).
4. Вж. Gelzer, der Wiaderaufgefungene Kodex des hl. Klemens, S. 86. № 8.
5. Споредъ Ricaut (къмъ 1670 г.), охридскиятъ архиепископъ ималъ 18 епархии (Hist. de l'éstat présent de l’égllse grecque et de l’égliste arménienne, 1692 г., стр. 99). Изглежда, че той смѣта и охридската епархия.
6. Въ третия епархийски списъкъ на иерус. патриархъ Хрисантъ отъ 1706 г. бѣлградскиятъ митрополитъ се нарича и спатийскомузакийски. (Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, S. 3120).
7. Като митрополия тя ce явява около 1650 г. (Ἐκκλ. Ἀλήθεια 1899 г., № 20, стр. 149). Въ 1652 г. тази епархия още била епископия (срв. ibid., 1900, № 41, стр. 454).
8. Въ третия епархийски списъкъ на патриархъ Хрисантъ погрѣшно сѫ означени авлонскоканинската, кичевската и дебърската епархии (у Gelzer, цит. съч. S. 3117-18 и 23): Въ актоветѣ на Охридската архиепископия първата отъ 1668 г. нататькъ съвсемъ не се явява, а Кичево било подъ ведомството на дебърския епископъ. (Срв. Gelzer, Der Patriarchat v. Achrida, S. 46, 63, 67, 83, 86, 87, 94, 118, 119).
179
Нови епархийски центрове се явили Велесъ, Воденъ, Молискъ, Сисания, Елбасанъ, Драчъ и Леринъ.
Βелесъ (по турски Кьопрулу) се намира на желѣзопѫтната линия Солунъ—Скопье, по дветѣ страни на р. Вардаръ, на югъ отъ Скопие. Презъ XVII в. тукъ имало камененъ мостъ, отдето градътъ си получилъ турското название. [1] Въ старо време до него ще да е билъ илирийскиятъ градъ Bylazora (Βυλαζῶρα). [2] Градъ Велесъ билъ издигнатъ отъ македонскитѣ славяни, които следъ влизането си въ българската държава почнали да се наричатъ българи, обаче не е известно кога той се появилъ. Въ началото на XI в. той билъ значително селище: хрисовулътъ на Василия Българоубиецъ го споменава между градоветѣ, подведомствени на пелагонийския епископъ. [3]
Βοденъ (по гръцкото произношение Βοδενὰ, Βοδηνά преди заселването на славянитѣ Ἐδέσσα) е красивъ български градъ въ южна Македония, на северозападъ отъ Солунъ. Той е сѫществувалъ още въ времето на българския царь Самуилъ, и малко време билъ столица на българския патриархъ. [4]
Сисаний (по гръцки Σισάνιον, по влашки Шайни) се намира на югоизтокъ отъ Костуръ, подъ с. Блаца. Въ старо време билъ наричанъ Ἁλειφοῦσα или Ἀλειφούση, както се посочва въ единъ гръцки надписъ на мраморната плоча, положена въ лѣво при входа на мѣсгната църква. [5] Неговото население било влашко, но поради икономическия упадъкъ на града повечето му жители се изселили въ Блаца, Шатища и Кожани, дето още въ 1895 г. било почти погърчено. [6] Къмъ 1900 г.
1. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, S. 90.
2. Срв. Pouqueville, Voyage en Morée, à Constantinople et en Albanie III, 1805, p. 244, 246. Ханъ вижда въ името Велесъ албанска дума, но не може да обясни значението му и затова приема твърдението на Leake, че има връзка между имената Велесъ и Βυλαζῶρα (Reise von Belgrad nach Salonik, 1858, Wien, S. 166).
3. Вж. моята „История на охридската архиепископия”, I, стр. 56 и 173.
4. εἰς τόπον μεταβαινόντων τῶν ἀρχιεποοκόπων. . . τοῦ ἐν τοῖς Βοδηνοῖς. . . (въ първия хрисовулъ на Василия II, у Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи прав. церквей, 261).
5. Ἐκκλησιαστικὴ Ἀλήθεια, 1900 г., № 28, стр. 462; Βουτυρᾶ, Λεξικὸν, ἱστορίας καὶ Γεωγραφἱας, VII, стр. 617.
6. G. Weigand, Die Aromunen, S. 129; срв. статистич. сведения у Β. Кънчовъ, Македония, стр. 269.
180
Сисаний билъ малко село съ гърчеещо се влашко население. [1] — Въ началото на XVIII в., при сисанийския митрополитъ Зосима, катедраленъ градъ на сисанийската епархия билъ Шатища (или Сачища и Шатиста, по гръцки Σιάτιστα), на изтокъ отъ р. Бистрица (между тази река и гр. Кожани). [2] Къмъ 1900 г. той билъ нахийски центъръ (въ Янаселишката каза) съ 4800 жители християни-гърци. [3]
Елбасанъ се намира въ срѣдна Албания, на р. Шкумба. Въ византийско време юй се наричалъ Ἀλβανὸν. Близо до Елбасанъ лежалъ илирийскиятъ градъ Скампа или Скамписъ. [4] Презъ XVII в. той билъ центъръ на кадилъкъ. [5]
Драчъ (древниятъ Ἐπίδαμνος, после по гръцки Δυρράχιον, по лат. Dyrrachium, по итал. Дурацо, по алб. Дурусъ, у Хаджи Калфа Дураджъ [6]) е едно отъ най-голѣмитѣ албански пристанища, на северо-западъ отъ Охридъ.
Въ началото на XVIII в. седалище на мъгленскомолисковския епископъ се явява гр. Леринъ (по гр. Φλώρινα) [7], който се намира на югъ отъ Битоля, на желѣзнопѫтната линия Битоля—Солунъ. Той е сѫществувалъ още къмъ 1330 г. и билъ наричанъ отъ българи и сърби Хлеринь. [8]
Где се намирала епископската катедра на горомокренската епархия, не е посочено въ паметницитѣ. Въ мѣстноститѣ, които сѫ влизали въ тази епархия, сега намираме села съ названия,
1. В. Кънчовъ, ibid., стр. 101, 103, 239, 274 и 278.
2. Кънчовъ приема твърдението на Пукевиль, че Шатища билъ основанъ въ XII в. отъ влашки преселенци (цит. съч., стр. 78).
3. В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 274. Споредъ Вутира, Шатища ималъ 3000 семейства, 9 църкви и 2 училища; тамъ ставало пазаръ два пѫти седмично (Λεξικόν ἱστορίας καὶ γεωγραφίας, VII, 516).
4. Hahn, fllbanesishe Studien, S. 81.
5. Hadschi Chalfa, цит. съч., S. 134.
6. Rumeli und Bosna, S. 135.
7. Въ III. списъкъ на Хрисанта. Gelzer, Det Patr. v. Achrida, S. 3113.
8. Срв. Ћ. Даничић, Животи краљева и архиепископа српских, стр. 226. Споредъ иерусалимския патриархъ Хрисантъ, въ негово време тоя градъ билъ наричанъ по гръцки Χλωρινὸν, по името на римския импер. Констансъ Хлоръ. (У Gelzer, pag. cit.). Χλωρινὸν, като по-съзвучно съ славянското Xлеринъ, може да се счита за по-стара гръцка форма, отколкото Φλώρινα; обаче едва ли може да се свързва това название съ името на Констансъ Хлоръ, който като кесаръ е действувалъ въ далечнитѣ римски провинции Британия и Галия. Χλωρινὸν, по всѣка вѣроятность, е произлѣзло отъ гръцкото прилагателно χλωρὸς (зеленъ).
181
произведени отъ думата „епископъ”: Пискупати на западния брѣгъ на Охридското езеро, въ политѣ на Мокренската планина; Пискупье на югъ отъ Охридското езеро, въ склоноветѣ на Суха планина. Може би, тѣ сѫ били резиденциитѣ на горомокренския епископъ.
He е известно и седалището на молисковския епископъ. Сега не сѫществува нито градъ, нито мѣстность съ име Μοлискъ (Μολισχός, Μολισκός, Μολεσχός). Презъ XIII в. (при архиеп. Димитъръ Хоматианъ) Молискъ е съставлявалъ отдѣлна тема въ византийската империя. [1] Молискъ се намиралъ до Мъгленъ, съ който е съставлявалъ често една епархия, навѣрно, до Островското езеро. [2] Въ турско време центъръ на Молисковската епархия, може би, било днешното село Катраница, близо до Островското езеро, на ю. и. отъ южната му часть. Въ изборния актъ отъ 1762 г. за мъгленския митрополитъ Германъ епархията на последния се нарича Μητρόπολις Μογλενῶν καὶ Κατρανίτζης. [3] Тукъ ще да стои Κατρανίτζης намѣсто Μολεσχοῦ. [4] Къмъ 1900 г. с. Катраница имало 2040 ж., отъ които 940 българи и 1100 турци. [5]
1. Вж. моята „История на Охридската архиепископия”, 1, стр. 255, 256.
2. Срв. Голубинскій, цит. съч., стр. 121. Споредъ Г. Баласчевъ, гръцкото Μολεαχὸς произлзло отъ слав. название на мѣстностьта „Смолско” (Минало, 5 и 6, стр. 40, бел.).
3. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, № 1557; срв. по-горе, стр. 68, бел. 3.
4. Срв. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 5327.
5. Β. Кънчовъ, Македония, стр. 270, № 27.