История на Охридската архиепископия-патриаршия

Tом 2. Отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394–1767 г.)

Иванъ Снѣгаровъ

 

ГЛАВА II

ПОЛОЖЕНИЕТО НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ ОТЪ 1557 ГОД. ДО УНИЩОЖЕНИЕТО Ѝ (1767 ГОД.)

 

1) Териториални загуби

2) Гнетъ на турската държава презъ втората половина на XVI в. и презъ XVII в.

3) Връзки на охридски иерарси съ Русия, Римъ и др. християнски държави

4) Турци и християни презъ XVIII в.

5) Отношенията между Цариградската и Охридската църкви

 

1. Териториални загуби

 

Отъ 1557 г., поради общото тежко политико-икономическо положение, Охридската архиепископия започнала бърже да упада. Тя нѣмала достатъчно сили да се бори съ сепаративнитѣ стремежи на нѣкои слоеве отъ своето паство и съ естественитѣ си съперници — Цариградската патриаршия и Ватикана.

 

Изглежда, архиеп. Прохоръ е сближилъ Ипекъ и Охридъ, та за неговъ приемникъ въ 1550 г. билъ избранъ Симеонъ, дългогодишенъ митрополитъ на най-старата сръбска епархия — Рашката и покровитель на славянската книжнина. Обаче следъ 1/2 годишно управление последниятъ билъ сваленъ [1] и въ 1557 г., възползуванъ отъ овдовяването на охридския престолъ (съ смъртьта на архиеп. Никанора) [2] игуменътъ на Милешевския манастирь Макарий, навѣрно братъ [3] на великия везиръ Мехмедъ Соколовичъ (1565—1579) [4], е станалъ автокефаленъ

 

 

1. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 215 (бележка отъ 1550 г.):

 

2. Вж. Гласник, XXXV, стр. 74.

 

3. А. С. Будиловичъ, Очерки изъ сербской исторіи, въ Славянскій сборникъ, 1877 г., т. II, стр. 303; С. Jireček, Der Grossvezier Mehmed Sokolovič und die serbischen Patriarchen Makarij und Antonij, въ Archiv für slavische Philologie, IX, S. 296. Иларионъ, еп. горњокарловачки, цит. сп., бр, 24, стр. 373.

 

4. Той билъ военоначалникъ въ войнитѣ въ Унгария (1552 г.) и Персия (1554 r.), а въ 1562 г. е станалъ зетъ на султана (Чед. Мијатовић, Гласник, XXXVI, стр. 169. Срв. по-горе, стр. 35, заб. 4).

 

 

66

 

ипекски архиепископъ [1], като е отнелъ отъ Охридската архиепископия всички сръбски епархии и българскитѣ скопска, морозвиздска, нишка и кюстендилска (заедно съ Разлогъ). Не се знае, дали Макарий е ималъ опора въ епархийскитѣ архиереи и народа [2], но не може да има съмнение, че той ималъ на своя страна турското правителство, което могло да бѫде склонено къмъ такъвъ актъ отъ Мехмеда Соколовича и др. потурчени султански сановници отъ сръбски произходъ, [3] които съ това целѣли да привържатъ сръбския народъ къмъ Турция и да го отклонятъ отъ влияниего на западнитѣ държави (Австрия, Венеция).

 

 

1. Въ печатния псалтирь на Ораховския монастирь има следната бележка отъ 4 ноемврий 1557 г.:

(Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, стр. 186, № 589).

 

2. Въ охридския актъ отъ м. юлий 1550 г. за избора на скопски митрополитъ (намѣсто отказалия се Никифоръ) се говори общо за нѣкакви промѣни въ положението на нѣщата (διά τε τὰς τῶν πραγμάτων μεταβολὰς) и аномалии на времената (καὶ τὰς τῶν καιρῶν ἀνωμαλίας) (Визант. Временникъ, XIII, прил., стр. 131, № 58), поради които Никифоръ ще да се отказалъ отъ скопската катедра. Охридскиятъ архиепископъ Симеонъ е водѣлъ вече официалната си преписка на гръцки езикъ: актътъ му отъ 1550 г. за избора на скопски митрополитъ е написанъ на тоя езикъ. За скопски митрополитъ Синодътъ е избралъ клирикъ отъ чужда область — игумена на Ксенофонтския манастирь въ Атонъ, а не измежду клирицитѣ-славяни въ Охр. диоцезъ. Тия данни, както и свалянето на архиеп. Симеона, ни навеждатъ на мисъль, че следъ Прохора гъркофилската партия въ Охридския диоцезъ е взела въ рѫцетѣ си управлението на архиепископията. Изглежда, Симеонъ упорито е продължавалъ славянската традиция на архиепископа Прохора и на митрополититѣ отъ славянскитѣ епархии и затуй билъ сваленъ. Това ще да е предизвикало въ сръбскитѣ църковни срѣди силно движение за отцепване отъ Охридъ и възстановление на Ипекската патриаршия. He е известно по какви мотиви турското правителство е присъединило споменатитѣ български епархии къмъ Ипекската църква (срв. М. Дриновъ, Съчинения, II, 198). По всѣка вѣроятность, архиеп. Макарий е претендиралъ за тѣхъ възъ основа на това, че преди разпадането на сръбското царство тѣ сѫ влизали въ диоцеза на Ипекската патриаршия.

 

3. Срв. М. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 498; Jireček, цит. ст. въ Archiv für slavische Philogie, IX, S. 296;  Dr. Alois Hudal, Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, S. 28;  проф. Андра Гавриловић, Историја српске православне цркве, II изд., Београд, 1930 г., стр. 138—139.

 

 

67

 

Въ Италия [1] властьта на охридския архиепископъ била подкопавана отъ митрополититѣ на Цариградската патриаршия (въ Елада и островитѣ Кефалония и Закинтъ) и отъ Ватикана. За да отстрани влиянието на първитѣ, охридскиятъ архиепископъ Паисий е издалъ въ м. юлий 1566 г. грамота, съ която е запрещавалъ на клирицитѣ отъ италийската епархия да отиватъ за рѫкоположение въ Елада, Кефалония и Закинтъ, а на новоназначения италийски митрополитъ и „екзархъ на цѣлия Западъ” Тимотей е далъ извънредни пълномощия: да разглежда църковнитѣ и свѣтскитѣ дѣла въ своята епархия, да наказва всички миряни, извършили престѫпления, да не позволява на клирицитѣ да правятъ събрания безъ негово знание, да приготовлява миро за своята епархия и по своя воля да награждава съ офикии. Архиепископътъ е отрекълъ правото на свѣтскитѣ управители да действуватъ противъ митрополита и неговитѣ решения. [2]

 

За ведомство въ Далмация е претендирала Ипекската архиепископия. Въ 1575 год. православнитѣ въ тая область и Венеция вече се намирали подъ ведомството на Цариградската патриаршия, която е назначила православния свещеникъ Гавриилъ Севиръ (Σεβῆρος) отъ Венеция за тѣхенъ архиепископъ съ титла „Филаделфийски.” [3]

 

Противъ домогванията на Ватикана архиепископията мѫчно могла да се бори. Въ края на XVI в. католическитѣ епископи сѫ пречили на изпращанитѣ отъ Охридъ иерарси да изпълняватъ своитѣ длъжности. Кандидатитѣ за низши духовни чинове били принудени да отиватъ въ охридския даоцезъ за рѫкоположение съ рискъ да пострадатъ отъ турцитѣ. Поради тѣзи папски спънки, охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ I се явилъ предъ полския краль Стефанъ Баторий съ молба да се застѫпи за неговитѣ интереси предъ папата. Съ писмо отъ 24 юний 1586 г. Стефанъ Баторий е внушавалъ на папа Сикстъ V, че е хуманно да не пречи на охридския архиепископъ да управлява гръцкитѣ общини въ Сицилия,

 

 

1. Срав. по-горе, стр. 30.

 

2. Славянское обозреніе, годъ II, С. П-гъ, 1894 г., стр. 226—228, № 1 229—230, № 3; Византійскій Временникъ, XIII, Приложенія, стр. 136 и 137—138, № 60.

 

3. Dr. Rlois Hudal цит. съч., S. 50 намира това известие у Le Quien, Oriens christianus, I, 873. Срв. Ἀρχιεπ. Χρυσ. Παπαδοπούλου, Σκέοεις ὀρθοδόξων καὶ λατίνων κατὰ τὸν ιοτ’ ἀιῶνα, Ἀθήναις, 1925, г., стр. 20, 31.

 

 

68

 

Апулия и Калабрия, [1] обаче не е постигналъ успѣхъ. Въ 1588 г. православнитѣ свещеници въ Сицилия сѫ били повикани предъ католишкия провинциаленъ съборъ въ Месина и тукъ сѫ били принуждавани да приематъ унията. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ предпочели да се върнатъ на изтокъ, отколкото да се подчинятъ на папата. [2] По всѣка вѣроятность, въ началото на XVII в. охридскиять архиепископъ е нѣмалъ вече ведомство въ Италия. [3]

 

Презъ втората половина на XVI в. (навѣрно, следъ смъртьта на архиеп. Прохоръ), архиепископията е изгубила още верийската епархия. Границитѣ на Охридската църква не сѫ били повече стѣснявани до самото ѝ унищожение, а въ края на XVI или началото на XVII в. тя си присъединила драчката епархия, която до тогава принадлежала на Царигр. патриаршия. [4]

 

 

1. Theiner, цит. сб., III1, p. 1; Hurmuzaki, III, № LXXVIII; въ руски преводъ у Голубинскійш, Краткій очеркъ исторіи православнихъ церквей болгарской, сербской и румынской или молдо-валашской, Москва, 1871 г., стр. 291—292. Вж. бълг. преводъ въ притурка № 16. Баторий не споменва и др. итал. области Абруцо, Василикатъ, Малта, които архиеп. Паисий подчинилъ на митр. Тимотей, навѣрно, защото тамъ вече нѣмало православни или били твърде малко.

 

2. И. С. Пальмовъ, Новыя данныя къ исторіи Охридской архіепископии..., Слав. обозрѣніе, г. II, 1894 г., стр. 220.

 

3. Погрѣшно е предположението на руския професоръ И. С. Палмовъ, че дори въ 1762 г. въ Сицилия е сѫществувала православна епархия, подчинена на Охридската архиепископия. Той поставя „мъгленската и катанската” епархия, споменвана въ единъ синоденъ актъ отъ м. декемврий 1762 г., въ Сицилия намѣсто въ Македония. (Славянское обозрѣніе, г. II, 1894 г., стр. 219, заб. I). Палмовъ е въведенъ въ заблуда отъ сръбския преводъ на тоя актъ (Гласник, 1855 г. VII, стр. 172), гдето гръцкото название Κατρανίτζης (Катраница) е предадено неправилно „катанска”. Въ оригинала стои μητρόπολις Μογλενῶν καὶ Κατρανίτζης (Ἀρχιμ. Καλλινίκου Δελικάνη, Πατρ. Ἓγγραφα, III, стр. 887, № 1557), тъждествена на оная, която въ други актове се нарича само мъгленска. Сега има село Катраница въ Кайлярско (В. Кънчовъ, Македония, стр. 270).

 

4. Кога и при какви обстоятелства е станало това, точно не се знае. На 10 декемврий 1631 г. драчкиятъ митрополитъ Харитонъ е заявилъ въ посолския приказъ въ Москва, че той билъ поставенъ на драчката катедра преди 17 години отъ охридския архиепископъ Атанасий (Муравьевъ, Сношенія Россіи съ Востокомъ..., II, С.П.Б., 1860 г. стр. 129), сир. въ 1614 г. драчката митрополия била вече подъ властьта на охридския архиепископъ. Ако пъкъ Харитонъ не билъ първиятъ драчки митрополитъ, подвластенъ на охридския архиепископъ, то присъединението на драчката епархия трѣбва да се отнесе преди 1614 г., но не порано отъ 1585 г., когато драчкиятъ митрополитъ още билъ подвластенъ на цариградския патриархъ: съ писмо отъ 27 май 1585 г. патриархъ Теолиптъ съобщилъ на московския царь Теодоръ Ивановичъ, че изпраща до него двама свои вѣрни и добри съслужители — еласонския архиепископъ Арсений и драчкия архиепископъ Паисий (Муравьевъ, цит. съч., I, С.П.Б., 1858 г., стр. 154). Може би, тя била присъединена при архиепископа Атанасий, който като политически дѣецъ е ималъ силно влияние върху християнитѣ на Балканския полуостровъ особено въ Албания.

 

 

69

 

2. Гнетъ на турската държава презъ втората половина на XVI в. и XVII в

 

Отъ половината на XVI в. положението на християнитѣ е започнало усилено да се влошава. Това е било въ връзка съ упадъка на Турция, който наченалъ отъ времето на Сулеймана Великолепни. Тоя султанъ, макаръ и да билъ умѣренъ въ ядене и пиене (рѣдко и малко ялъ месо, не пиелъ никакъ вино), е довелъ дворцовия блѣськъ до крайни размѣри. Освенъ това, уморенъ отъ дългитѣ войни, той се предалъ на спокоенъ животъ и чувствени удоволствия, като допусналъ харемътъ му да влияе на държавнитѣ работи, главно неговата наложница Роса или Рокселана (по народность рускиня). [1] Неговиятъ синъ Селимъ II (1566—1574 г.), човѣкъ безъ военни и административни способности, е водѣлъ съвсемъ разпуснатъ животъ. [2] А Мурадъ III, щомъ заелъ престола, (1574—1595 г.), е одушилъ петь свои малолѣтни братя [3] и хвърлилъ въ морето две наложници на баща си Селимъ II. [4] При това той билъ твърде користолюбивъ и сластолюбецъ. Неговиятъ капу-ага, венецианецъ отъ долно потекло, е спечелилъ благоволението му съ богати подаръци. Пашитѣ Синанъ и Чикала не единъ пѫть сѫ му давали по 100, 200, даже 300,000 цекини. [5] Обвиненъ въ тайни сношения съ Испания, Чикала се спасилъ отъ смърть съ 200,000 дукати подкупъ. По тоя начинъ Мурадъ III всѣка година е спестявалъ до 2 1/2 милиона дукати, а отъ смъртьта на баща си до 1594 г. е натрупалъ 50 милиона дукати. Тая огромна сума той е пазѣлъ подъ леглото си, подъ което билъ направилъ твърде дълбока дупка въ видъ на кладенецъ. Той е ималъ 32 жени и отдѣлни наложници,

 

 

1. Hammer, цит. съч., VI, р. 284; Zinkeisen, цит. съч., II, S. 908—911 и III, S. 21, 24, 52, 53.

 

2. Дякъ Симонъ въ бележката си отъ 1567 г. въ евангелието, пазено въ Зографския монастирь подъ № 39, нарича султанъ Селима II , a царуването му , поради което той не е можалъ да препише добре книгата. (Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 189, № 28). Сѫщо и, споредъ Рико, той страстно обичалъ виното и женитѣ (Histoire de la l’empire Ottoman, traduit par l’anglais, Haye, 1709 г., vol. 1, т. I, p. 40). Вж. и Zinkeisen, цит. съч., II, S. 914. Споредъ венецианския посланикъ Андрео Бадоаро, Селимъ II по външность е приличалъ по-скоро на чудовище, отколкото на човѣкъ (ib., III, S. 55).

 

3. Най-малкиятъ нѣмалъ повече отъ деветь години.

 

4. Ricaut, цит. съч., I, р. 40.

 

5. 1 цекинъ (зл. мон.) = 4 р. 48 коп. въ Венеция, а 3 р. 61 к. въ Австрия, Турция (Брокгаузъ, Энцикл. слов., s. V.).

 

 

70

 

на които е давалъ разкошни подаръци [1]. Обичалъ да употрѣбява афионъ, лесно се разядосвалъ и ставалъ жестокъ. [2]

 

Нравствената поквара е обхванала турската администрация и войската. Пари и охоленъ животъ — това било тѣхенъ блѣнъ. Отначало великитѣ везири получавали 100,000 аспри годишна заплата (освенъ приходитѣ отъ леннитѣ имъ владѣния), после 200,000 аспри, а въ срѣдата на XVI в. 24—25,000 венециански дукати. [3] Единъ италянецъ съобщава, че единъ чифтъ обуща на женитѣ на висшитѣ турски чиновници много повече е струвалъ, отколкото всички украшения и дрехи на великата италянска принцеса. [4] На еничеритѣ вече се позволявало да се женятъ. [5] Турцитѣ могли да избѣгватъ военната повинность съ подаръци за султана и пашитѣ. Съ това турскиятъ народъ е почналъ да губи предишната си военна доблесть. Държавнитѣ служби се получавали съ подкупи. Споредъ Стефанъ Герлахъ, високитѣ чиновници (бейлербегове, санджаци) трѣбвало често да даватъ на великия везиръ Мехмедъ Соколовичъ скѫпи подаръци, за да запазѣли службитѣ си. [6]

 

 

1. Всички тѣзи сведения за Мурада III у Β. Макушевъ, Болгарія подъ турецкимъ владмчествомъ, преимущественно въ XV и XVI в., въ Журналъ Минист. нар. просв., 1872 г., ч. 168, стр. 312—313. Споредъ нѣмеца Стефанъ Герлахъ (пребивавалъ въ Цариградъ отъ 1573—1578 г.), Мурадъ III ималъ 40 жени, 500 робини и повече отъ 100 свои деца (К. Иречекъ, Стари пѫтешествия по България отъ 15—18 столѣтие, Периодическо списание, Срѣдецъ, кн. VI, стр. 26).

 

2. Съобщение на Ст. Герлахъ, Период. сп., Срѣдецъ VI, стр. 26.

 

3. Великиятъ везиръ Лютфи паша (1539—1541) е получавалъ годишна заплата 12 товари аспри, които по странични пѫтища е увеличавалъ до 20 товари, и 3—4 товара данъкъ отъ кюрдскитъ бегове и други номадски племена — всичко около 24 товари аспри (2,400,000 аспри или 45,000 дукати) (Zinkeisen, III, S. 65). Годишниятъ приходъ на Мехмедъ Соколовича билъ изчисляванъ на 1 милионъ жълтици. (Съобщение на Герлахъ, Период. сп., Срѣдецъ, VI, стр. 30).

 

4. Ж. Мин. нар. просвѣщенія, 1872 г., октябрь, стр. 313. Герлахъ разказва, че дворецътъ на Мехмедъ Соколовичъ билъ пъленъ съ злато, скѫпоценни камъни, бисери. 300 слугини на жена му (дъщеря на султанъ Селимъ II) сѫ били облѣчени въ копринени дрехи съ широки пояси, украсени съ злато и маргарити. Хиляди слуги живѣли въ двореца му. Когато излизалъ, 200 д. въ копринени дрехи вървѣли предъ него (Период. сп., Срѣдецъ, VI, стр. 28—29).

 

5. Вж. по-доле, стр. 72, заб. 7.

 

6. Периодическо списание, Срѣдецъ, кн. VI, стр. 29.

 

 

71

 

И турскиятъ сѫдъ е изгубилъ предишния си духъ на справедливость. [1]

 

Подкупни и жадни за охоленъ животъ, турскитѣ Държавни служители системно сѫ ограбвали данъкоплатцитѣ-християни, [2] които турцитѣ все повече намразвали поради това, че отношенията между европейскитѣ държави и Турция ставали все по-враждебни и самитѣ християнски народи въ Турция не сѫ били безучастни въ тази борба. Спахиитѣ сѫ взимали, намѣсто 1/10 часть, 1/7 и 1/5 часть отъ хранитѣ, които сѫ имали жителитѣ на тѣхнитѣ спахилъци. „Тѣ дератъ — пише Стефанъ Герлахъ — злочеститѣ хорица до тамъ, щото едвамъ имъ остава хлѣбъ за ядене. Ни единъ спахия не допуща на селянина си да яде пиле. Пилета, овощия, пари — всичко имъ взиматъ; и на ония, които сѫ далеко отъ Цариградъ, освенъ това, още имъ насилватъ женитѣ и децата, и горкитѣ селяни трѣбва да си мълчатъ” [3]. Спахията

 

 

1. Въ своя рапортъ отъ 1595 г. до трансилванския князъ Сигизмундъ Баторий, който тогава се тъкмѣлъ да нахлуе въ Турция и завладѣe България, дубровничанинътъ Павелъ Джорджичъ казва, че турскиятъ сѫдъ вече не билъ справедливъ, както преди 15 години, когато той за пръвъ пѫть дошълъ въ България: сѫдиитѣ не смѣели да наказватъ турцитѣ, които правѣли пакости на християнитѣ (Журналъ Мин. нар. просв., 1872 г., ч. 153, стр. 318 и 319). Ясна представа за нравствената поквара на турското общество отъ тази епоха дава и дубровничанинътъ Степанъ Градичъ въ доклада си за Турция до князъ Фердинанда Фюрстенбергъ. „Мѣстото на предишната справедливость и въздържаность къмъ покоренитѣ народи сѫ застѫпили алчностьта и гордостьта. Не се уважава нито държавната, нито частната полза. Господствува краенъ произволъ на господаря надъ робитѣ. Дворътъ е продаженъ, търгува съ законитѣ, почести печелятъ чрезъ подкупи ..., продава се правото да се извършватъ престѫпления... Военното изкуство е въ упадъкъ. По-добритѣ земи сѫ заели спахиитѣ. По-преди тѣ се отличаваха съ войнственость, сила, търпеливость. скромность, въздържаность и пестеливость, а сега тѣ сѫ станали презрени, омърлушени, боязливи, сладострастни . . . и за пари поставятъ, намѣсто себе си, наемници, повечето християни, за което твърде способствува користолюбието на пашитѣ и продажностьта на чиновницитѣ. А що да се каже за еничеритѣ? Грамадното множество на тази паплачь поглъща всичкитѣ държавни налози; непокорни, лениви, гнѫсни, съвсемъ невойнствени, тѣзи презрени родоотстѫпници сѫ способни само за грабежи, тѣхното своеволие е минало границитѣ.” (ibid., стр. 314).

 

2. Ст. Герлахъ съобщава, че подкупитѣ, които били въ ходъ за получване държавна служба, сѫ лежали на гърба на християнското население (Периодическо списание, Срѣдецъ, VI, стр. 29).

 

3. Ibid, стр. 38 (цитирамъ по сегашния правописъ).

 

 

72

 

е взималъ за всѣка християнска сватба най-малко по 34 аспри. [1] По тоя начинъ той е изкарвалъ 20—30,000 аспри отъ единъ тимаръ съ 10,000 аспри законенъ доходъ. [2] Мѣстнитѣ власти сѫ налагали произволни данъци и на манастиритѣ. [3] Султанитѣ сѫ посѣгали на църковнитѣ имоти. [4] Въ 1575 година султанъ Мурадъ III, предписвайки да се опишатъ всички земи, обработвани отъ частни лица и притежателитѣ имъ да се снабдятъ съ тапия срещу такса, е заповѣдалъ всички приходоносни недвижими вакъфски имоти на Рилския манастирь да се продаватъ чрезъ търгъ и получената сума да се внесе въ държавното съкровище. Дупнишкиятъ кадия е изпълнилъ султанската заповѣдь. За да запазѣли монастирскитѣ имоти, рилскитѣ монаси сѫ дали най-голѣма сума (60,000 аспри), но тия имоти били записани въ правителствецитѣ тефтери като тѣхна собственость едвамъ, следъ като за сѫщитѣ имоти вторъ пѫть билъ обявенъ търгъ и не се явили наддавачи. Тѣ трѣбвало да плащатъ данъкъ за тѣзи имоти и десетъкъ отъ произведенията имъ. [5] Изобщо българи, сърби и албанци (християни) до такъва степень сѫ били обременени съ данъци, че, споредъ антиварския католически архиепископъ, най-плодоноснитѣ земи сѫ били едвамъ достатъчни за тѣхната прехрана. [6] Сѫщото сѫ вършили и еничеритѣ, които къмъ края на XVI в. много се увеличили. Особено въ време на воененъ походъ еничери и спахии не знаели мѣрка на вилнежитѣ си въ християнскитѣ селища. [7]

 

 

1. Период. Списание, Срѣдецъ, VII, стр. 106.

 

2. ibid., VI, стр. 38.

 

3. Въ фермана на султанъ Селимъ II се съобщава, че рилскитѣ монаси били насилвани съ бой да плащатъ налози шемихане (право за восъчни свѣщи) и мартолосъ акчеси (право за мартолоси) (Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, стр. 18—19).

 

4. Споредъ сръбскитѣ лѣтописци, султанъ Селимъ II е продалъ всички църкви и монастири:


(Гласник, LIII, 112).

 

5. Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, стр. 20—22. Нѣма известия за други манастири, но поне по-голѣмитѣ отъ тѣхъ ще да сѫ били подложени на сѫщото изпитание.

 

6. Журналъ Мин. нар. просв., 1872 г., ч. 163, стр. 326. Тоя архиепископъ е далъ докладъ за положението на сърби, българи и албанци въ Турция въ 1619 г. до неаполитанския вицекраль.

 

7. Като бележи, че преди 15 години, когато за пръвъ пѫть дошълъ въ България, положението на християнитѣ било „твърдѣ щастливо”, понеже турцитѣ не сѫ ги притѣснявали и сѫдътъ билъ справедливъ, Павелъ Джорджичъ казва: „Въ 1590 г. азъ намѣрихъ християнитѣ въ съвсемъ друго състояние: тѣ бѣха измѫчвани отъ страшна бедность поради новитѣ тежки данъци и притѣсненията на еничеритѣ, които сѫ препълнили всички селища на България, гдето по-преди тѣ бѣха малко. Тъй азъ помня, че въ Провадия, гдето ми се случи да живѣя, имаше само 4 еничери, а сега тамъ сѫ 80. Тъй тѣ се умножиха и въ други мѣста. Еничеритѣ угнетяватъ християнитѣ съ лихви сто на сто за три месеци. На еничеритѣ сѫ длъжни да служатъ християнитѣ. Не стига това, що по-преди не бѣше, защото по-преди тѣ не живѣеха тъй разкошно, нѣмаха жени и деца, не бѣха толкова користолюбиви, а сега по-вѣрно би било да ги наречемъ търговци, отколкото войници. Къмъ това се прибавиха отъ началото на сегашната война нови бедствия: еничери и спахии, отивайки на походъ, грабятъ християнитѣ и насилватъ децата предъ очитѣ на родителитѣ, което въ предишнитѣ войни никога не се е случвало”. (Журналъ Министерства нар. просвѣщенія, 1872 г., октябрь, ч. 163. стр. 318—319. Срв. М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 545).

 

 

73

 

При това тежко положение естествено било, че християнитѣ напускали плодородни полета и търсѣли прибѣжище въ планинитѣ, [1] криейки се, както казва единъ лѣтописецъ, отъ

 

 

1. Ожие Гисленъ де Бусбекъ (белгийски дипломатъ и пѫтешественикъ, а въ 1553 г. германски посланикъ въ Цариградъ) казва, че поради турскитѣ насилия християнитѣ бѣгали отъ голѣмитѣ пѫтища (via regia) въ непроходими и по-малко плодородни, но по-сигурни мѣcтa (Период. списание, Срѣдецъ, VI, стр. 2 и 10—11). Българскитѣ боляри (между Нишъ и София) сѫ били твърде обеднѣли и тѣхни дъщери се женили за орачи и овчари (ib., стр. 13). И Герлахъ, като говори, че българитѣ (между Нишъ и Пиротъ) били много насилвани отъ турцитѣ и нѣмали нищо, освенъ насѫщната си храна, казва, че „хубавата страна по долинитѣ и хълмоветѣ” стояла пуста, защото българитѣ нtмaли „никаква полза отъ работата си”, турцитѣ имъ отнимали всичко и насилвали женитѣ, щомъ били малко по-хубави (Период. списание, Срѣдецъ, кн. VI, стр. 22).

 

Може би съобщенията на поменатитѣ европейски пѫтешественили сѫ пренадмѣрено преувеличени, както предполага професоръ Погодинъ (Исторія болгаръ, стр. 138), но все пакъ несъмнено е, че презъ втората половина на XVI в. положението на християнитѣ е станало по-тежко. Не отговаря на историческата действителность обобщението на проф. А. П. Лебедевъ, че отъ XV—XVIII в. „раята не била щастлива, но тя и не била угнетена”, че дѣтскиятъ данъкъ не е тежелъ на християнитѣ, че турцитѣ не потурчвали насила, а сами християнитѣ по своя воля се потурчвали! (Исторія грековосточной церкви подъ властію турокъ, изд. второе, С. Петербургъ, 1904 г, стр. 136—164). Наистина, споредъ Герлаха, въ негово време се говорѣло, че гърцитѣ, които живѣели въ Албания, се потурчвали за една аспра (Период. списание, Срѣдецъ, VII, стр. 99), но това било една мълва, която целѣла да осмѣе гъвкавостьта на гърка, който иначе оказвалъ голѣма съпротива на мухамеданството и, споредъ Лебедева, даже повече, отколкото другитѣ християнски народи (албанци, бошнацитѣ и др.) (Вж. ibid., стр. 184).

 

 

74

 

турцитѣ като къртоветѣ въ земята. [1]

 

Презъ XVII в. положението на християнитѣ въ Турция е станало непоносимо. Султанитѣ си съперничели по разпуснатъ животъ и жестокость. Мухамедъ III (1595—1603) е избилъ 21 свои братя и 10 наложници на баща си Мурадъ III, а майка си осѫдилъ на изгнание подъ предлогъ, че бедствията на държавата му се дължели на нейнитѣ лоши съвети, макаръ че самъ билъ виновенъ за това, защото, предаденъ на сластолюбие, оставилъ държавнитѣ работи на своитѣ везири. [2] Неговиятъ синъ Ахмедъ I (1603—1617) билъ кротъкъ и по-хуманенъ отъ предходницитѣ си, [3] но и той обичалъ чувственитѣ наслади и нѣмалъ твърда рѫка да въдвори редъ въ държавата си, поради което следъ смъртьта му (при Османа и Мустафа) нѣколко години Турция била разклащана отъ династични борби и еничерски безредици. [4] При него въ 1598 г. въ Велесъ билъ обезглавенъ охридскиятъ архиепископъ Валаамъ. [5] Мурадъ IV (1623—1640) билъ страстенъ пияница, сребролюбецъ и толкова жестокъ, че е всѣлъ ужасъ въ всичкитѣ поданици. He е минавало день, безъ да не е отнималъ живота на нѣкого, Щомъ чуелъ за нѣкой богатъ човѣкъ, той веднага го обвинявалъ въ незаконно забогатяване и го наказвалъ, като

 

 

1. Въ 1593 г. единъ книжовникъ надава вопълъ:

(Љ. Стојaновић, цит. сб., I, стр. 248, № 849). Особено покъртно се рисува положението на християнитѣ въ сръбскитѣ земи въ една бележка въ рѫкописъ отъ 1602 г. Въ 1598 г. (7106 г.), връщайки се зиме отъ похода въ Унгария, татаритѣ, които съставлявали часть отъ турскитѣ войски, палѣли села и градове, опустошили много църкви, откраднали икони, събличали християнитѣ голи и едни отъ тѣхъ биели, други отвличали вързани за опашкитѣ на конетѣ, трети съсичали, четвърти застрелвали. Нѣмало мѣсто, дето да не лежали мъртви: бърда, долини, полета — всичко било изпълнено съ мъртви тѣла. Нкои били пленени и откарани въ чужда земя. Горчиво ридание било, понеже се раздѣляли братъ отъ братъ, синъ отъ баща, майка отъ синъ. „Горко ни и, уви!—казвали тѣ — по-добре щѣше да бѫде за насъ единъ гробъ да ни вземе всички, отколкото да бѫдемъ откарвани въ чужда земя” (Љ. Стојановић, ib., I, стр. 257, № 894). Не ще да е била пощадена и Македония отъ турскитѣ войски, които минавали презъ нея.

 

2. Ricaut, Hist. de l’empire Ottoman, vol. I, introduction, p. 41, 42 и 43.

 

3. ibid, стр. 44 и 45.

 

4. ibid, стр. 46—48.

 

5. Йор. Ивановъ, Български старини въ Македония, стр. 216, № 15.

 

 

75

 

му отнималъ имуществото. [1] Обзетъ отъ религиозенъ фанатизъмъ, той се заканилъ следъ връщането си отъ похода си въ Персия (1639 г.), да въведе мухамеданството въ всички християнски страни. [2] Той е погубилъ цариградскитѣ патриарси Кирилъ Лукарисъ (въ 1638 г.) и Кирилъ Контарисъ (въ 1639 г.) [3], Ибрахимъ I (1640—1648) билъ всецѣло подъ влиянието на своя харемъ, дето прекарвалъ повечето време срѣдъ гадатели, шутове, пѣвици и музиканти, [4] а Мухамедъ IV (1648—1687) билъ не само сластолюбивъ и немарливъ къмъ държавнитѣ работи [5], но и толкова подозрителенъ, че два пѫти се опиталъ да убие двамата си братя, които държалъ затворени въ сарая, и веднажъ дори децата си, но първиятъ пѫть го отклонилъ муфтията, а другиятъ пѫть му попречили придворнитѣ, като билъ сваленъ отъ престола (28 октомврий 1687 г.) [6]. Той толкова е ненавиждалъ християнитѣ, че съ указъ имъ забранилъ да носятъ червени шапки [7]. При него били обесени трима цариградски патриарси (Партений II въ 1651 г., Партений III въ 1657 и Гавриилъ) [8] и ипекскиятъ архиепискоггь Гавриилъ. [9] Твърде жестоки сѫ били и великитѣ му везири

 

 

1. Ricaut, цит. съч., I, р. 4, 49, 76, 77—78, 92—93, 126. Веднажъ той съзналъ вредата отъ пиянството и, безъ да престане самъ да пие, е заповѣдалъ (въ 1634 г.) да се сринатъ всички кръчми, да се продупчагь бъчвитѣ и виното да се разлѣе по улицитѣ (ib., стр. 77). Срв. Zinkeisen, цит. съч., IV, S. 22, 167—168, 525 и 529.

 

2. Ricaut, Hist. de l’emp. Ottoman, I, p. 161.

 

3. ibid., p. 129; Zinkeisen, цит. съч., IV, S. 377; Φιλαρέτου Βαφείδου, Ἐκκλ. Ὶστορία, III, ч. I, стр. 23.

 

4. Ricaut, цит. съч., I, p. 170—171 182; Zinkeisen, цит. съч., IV, S. 532.

 

5. И той, както Ибрахимъ I, се намиралъ подъ влияниетъ на своя харемъ, поради което великиятъ везкръ Мехмедъ Кюпрули преди смъртьта си (1661 г.) между друго му оставилъ заветъ да не слуша съветитѣ на женитѣ (Ricaut, Hist. de l’empire Ottoman, vol. I, p. 295).

 

6. Ricaut, цит. съч., vol. ΙΙ, p. 120—121, 317; vol. III, p. 150, 153, 155.

 

7. Ricaut, цит. съч, vol. I, 308. Преди това по негова заповѣдь, цариградскиятъ субашия е набилъ и изпратилъ голи и боси капукехаитѣ на Молдава и Влашко, които влѣзли въ двореца на великия везиръ по официална работа, защото били съ червени шапки и жълти обувки (pag. cit.)

 

8. Σάθα, Μεσαιων. βιβλ, ΙΙΙ, стр. 607; Φιλ. Βαφείδου, цит. съч., стр. 23.

 

9. Това съобщава иерусалимскиятъ патриархъ Доситей (1659—1707) (Παπαδοπούλου-Κεραμέως, Ἀνάλεκτα Ἱεροσολ. Σταχυολογίας, I, 1891, стр. 286 и 289). Срв. Гласник, VI, стр. 44; Љ. Стојановић, цит. сб., III. № 4992; Σάθα, цит. съч., III, 607; Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 520.

 

Голубински не е взелъ предъ видъ това известие при разбора на даннитѣ за смъртьта на ипекския архиепископъ Гавриилъ Раичъ (Краткій очеркъ ист. прав. церквей..., стр. 481—182).

 

 

76

 

Мехмедъ Кюпрули [1] и Кара Мустафа, който освенъ това билъ много алченъ за пари [2]. Великиятъ везиръ Ахмедъ Кюпрули († 1676 г.), макаръ и да не билъ користолюбивъ и се стремилъ да издигне турското правосѫдие, [3] не билъ разположенъ къмъ християнитѣ [4].

 

Султанитѣ сѫ продавали държавнитѣ служби за по-голѣма или по-малка сума въ зависимость отъ тѣхната доходность. [5] Кандидатитѣ сѫ били принудени да сключватъ заеми съ голѣма лихва (40—50%) и, когато заемали известна длъжность, тѣ мислѣли само какъ да се обогатятъ по-скоро, страхувайки се да не би султанътъ да е назначилъ за по-голѣма сума други намѣсто тѣхъ. Поради това тѣ налагали на населението разнообразни данъци и изобщо си служили съ всѣкакви насилия, за да го ограбятъ. [6] Понеже въ Турция имало

 

 

1. Ricaut, Hist. de l’emp. Ott., I, p. 269. Доситей Иерусалимски нему приписва обесването на двама цариградски патриарси и единъ ипекски aрхиепископъ (Παπαδοπ. Κεραμ.). Ἀνάλεκτα Ἱεροοολ. Σταχυολογίας, I, стр. 286; Кесарий Дапонте, Χρονογράφος, у Σάθα, Μεσαιον. βιβλ., III, стр. 6). Той билъ жестокъ и къмъ мухамеданитѣ: презъ петгодишното си управление е погубилъ 30,000 д. (Παπαρρηγοπούλου, цит. съч., V, стр. 520). Кесарий Дапонте († 1789 г.) нарича Мехмеда Кюпрули кръвожаденъ и грабитель (Χρονογράφος, у Σάθα, Μεσαιωνικὴ βιβλιοθήκη, III, стр. 9).

 

2. Ricaut, цит. съч, vol. II, p. 409. Споредъ Рико, презъ време на неговото управление гнетътъ, користолюбието, несправедливостьта, жестокостьта се ширѣли съ такъва необуздана свобода, каквато нѣмало и при най-голѣмитѣ тирани въ предишно време. Той е ограбилъ хиляди-хиляди семейства, за да утоли своята сребролюбива страсть (цит. съч., vol. III, p. 2).

 

3. Ricaut, цит. съч., vol. II, p. 406 и III, p. 2. Кесарий Дапонте, у Σάθα, Μεοαιων. βιβλ., III, стр. 9.

 

4. Въ 1653 г. той е избилъ въ Гранъ 1300—1400 австрийски пленници, взети въ Унгария (Ricaut, цит. съч., vol. II, p. 40). Той се намиралъ подъ влиянието на единъ мухамедански проповѣдникъ по име Ванни ефенди, който страшно е ненавиждалъ християнитѣ (ibid., vol. 1, p. 331—332).

 

5. Рико съобщава, че вавилонскиятъ паша е платилъ 400,000 аспри, а други паши — по 200, 100, 60, 50 хиляди аспри (Histoire de l'état présent de l’empire Ottoman, seconde édition, Paris, 1670 г., p. 244).

 

6. Ricaut, цит. съч., p. 244—245, 248, 250, 535. „Ето чрезъ това срѣдство (ограбване на населението чрезъ тежки данъци — заключава сѫщиятъ Рико — султанътъ държи въ подчинение всички народи, които е покорилъ, безъ да има нужда отъ друго нѣщо, освенъ отъ жестокость и гнетъ” (цит. съч., стр. 249).

 

 

77

 

много медничарски дюкяни, Мурадъ IV, за да увеличи приходитѣ си, е наложилъ тежъкъ данъкъ върху медьта. Изобщо при него народътъ билъ толкова претоваренъ съ данъци, че е чакалъ случай да възстане. [1] При Мухамеда IV данъцитѣ на християнитѣ били 40 пѫти по-голѣми, отколкото по-рано [2]. При

 

 

1. Ricaut, Hist. de l’emp. Ottoman, vol. 1, p. 50 и 76. Мурадъ IV, наистина, е забранилъ спахии или еничери да съставятъ списъци на данъкоплатцитѣ, (Zinkelsen, цит. съч. IV, S. 529), обаче съ тая данъчна реформа той е целѣлъ да осигури данъцитѣ за себе си, а не да облекчи положението на данъкоплатцитѣ, които пакъ сѫ били оставени на произвола на бирницитѣ.

 

2. Съобщение на иерусалимския патриархъ Доситей (Παπαδοπούλου-Κεραμέως, Ἀνάλ. Ἱεροσολ. Σταχυολογίας, I, стр. 287). Споредъ сѫщия, до 1040 г. всѣки християнинъ е плащалъ на четири части годишенъ харачъ 128 аспри или 1 1/2 гр. и 8 аспри (тогава 80 аспри = 1 грошъ), но великиятъ везиръ Кара Мустафа, даровитъ и енергиченъ албанецъ, (билъ великъ везиръ при Мурада IV отъ края на 1638 г. и при Ибрахима. Zinkeisen, цит. съч., IV, 532—533), го увеличилъ на 3 1/2 гроша, плащани наведнажъ презъ м. мартъ, а после Мустафа Кюпрули — на 1 жълтица (дукатъ) за беднитѣ, 2 ж. за срѣдноимотнитѣ и 4 ж. за богатитѣ (ib., стр. 288—290). А, споредъ Кесарий Дапонте, наложенитѣ отъ Мустафа Кюпрули видове харачъ били 9 гр., 4 1/2, 2 гр. и 1 рупи. Преди това богати и бедни плащали жененитѣ по 4 1/2 гр. и нежененитѣ по 3 1/2 гр. (у Σάϑα, Μεσαιων. βιβλ., III, стр. 46). Споредъ Κ. Ипсиланти (съчинението му Τὰ μετά τὴν ἅλωσιν, Κωνσταντινούπολις, 1870 не можахъ да видя), Мустафа Кюпрули е увеличилъ харача на християнитѣ-миряни до 3 гр. (Φιλαρέτου Βαφείδου, цит. съч., III, ч. I стр. 26). Данъкоплатцитѣ били раздѣлени на три категории сѫщо и презъ XVIII в. и първата половина на XIX в. (1845 г.) (Вж. у Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, стр. 668—669, № 2; стр. 683 и 684, № 7). На всѣки данъкоплатецъ билъ врѫчванъ данъченъ листъ (Вж. ibid., стр. 505, № 58). Разпискитѣ за изплатенъ харачъ сѫ служили на притежателитѣ имъ като удостовѣрение, че сѫ турски поданици, и като билетъ за свободно пѫтуване. (Hertzberg, Geschichte der Byzantiner und des osm. Reiches, S. 648).

 

Турскиятъ дукатъ или жълтица отначало съдържалъ 40 аспри (сребърни), а въ първата третина на XVI в. — 50 (1 аспра = на 1 грошъ въ ново време), въ последнитѣ години на султана Сулейманъ Великолепни — 54, после 60 аспри. Въ 1584 год. В. Порта почнала да сече аспри съ понижена стойность, та единъ дукатъ струвалъ 120 аспри. (Чед. Мијатовић, Гласник, XXXVI, стр. 187—188). По-нататъкъ стойностьта на аспритѣ още повече е спаднала и въ края на XVIII в. 1 аспра е струвала около 5 ст., а 1 грошъ е съдържалъ 120 аспри или 40 пари (G. А. Ollivier, Voyage dans l'empire Ottoman. . ., p. XIX). Презъ XIX в., поради своето обезценяване, аспрата е престанала да сѫществува. Споредъ В. Макушевъ, 60 аспри = около 1 рубла (Журналъ Мин. нар. просв., 1872 г., ч. 163, стр. 304).

 

 

78

 

това бирницитѣ взимали за себе си по 1—1 ½ гр. отъ беднитѣ данъкоплатци и по 2—3 гр. отъ състоятелнитѣ, а по нѣкога и цѣли жълтици, като давали на данъкоплатеца разписка за 1 или 2 жълтици харачъ, а му взимали 2, 4 и повече ж. [1]

 

Турскиятъ сѫдъ билъ твърде продаженъ. Споредъ Рико, заинтересуванитѣ страни влизали въ преговори съ сѫдията, преди да гледа дѣлото имъ, и винаги печелѣлъ оня, който давалъ повече пари [2]. Сѫдътъ лесно е приемалъ турци-лъжесвидетели, каквито се явявали и безъ да ги покани той, особено при дѣло между мухамеданинъ и християнинъ, понеже турцитѣ мислѣли, че е благочестиво дѣло да се лъжесвидетелствува противъ християнинъ [3], а свидетелството на християнинъ противъ турчинъ било невалидно [4].

 

Недисциплинираната турска [5] войска (спахии и еничери) [6], която добила по-голѣма власть отколкото администрацията, е разстройвала цѣлото стопанство на империята. [7] Понеже еничеритѣ се женѣли свободно и получавали малка заплата, то тѣ се занимавали съ разни занаяти, за да изкаратъ прехраната си, и се стараели съ подкупъ да не отиватъ на война. Поради туй турското правителство почнало да приема на военна служба всѣкакви наемници (между тѣхъ бездѣлници и злодейци), готови да ограбятъ беззащитнитѣ жители. [8] Отреди отъ 20—30 войници, сновейки изъ селата, сѫ отнимали отъ селянитѣ не

 

 

1. Съобщение на иерусалимския патриархъ Доситей у Παπαδ, Κεραμ. Ἀνάλεκτα Ἱεροσ. Σταχυολ., I, 291.

 

2. Hist. de l'état présent de l'empire Ottoman, II. éd., Paris, 1670, p. 245. „He e странно — заключава Рико — да се мисли, че тѣзи развалени хора (държавнитѣ служители) сѫ купили своитѣ длъжности твърде скѫпо съ намѣрение да продаватъ плодоветѣ имъ още по-скѫпо” (pag. cit.).

 

3. ibid., p. 246.

 

4. Idem, Hist. de l'emp. Ottoman, vol. I, стр. 333.

 

5. За упадъка на дисциплината въ турската войска свидетелствуватъ охридскиятъ архиепископъ Атанасий въ меморандума си отъ 1615 г. до сицилийския херцогъ д’Осуна (у В. Макушевъ, Восточный вопросъ въ XVI и XVII вѣкахъ, въ Славянскій сборникъ, III, стр. 21) и Рико, споредъ когото причината за това било обстоятелството, че на войницитѣ не се плащало редовно и цѣлото турско управление било покварено (Hist. de l'état présent de l’empire Ottoman, p. 533—534 593, 609; Hist. de l'emp. Ottoman, vol. 1, p. 49—50).

 

6. Конница и пехота.

 

7. Вж. y Ricaut, Histoire de l'empire Ottoman, vol. I, p. 1, 227.

 

8. Ricaut, Hist. de l'état présent de l'empire Ottoman, p. 537, 538, 611.

 

 

79

 

само паритѣ и дрехитѣ, но и децата, които продавали като роби, представлявайки ги за маджарски или руски пленници. Това е принуждавало селянитѣ да бѣгатъ въ градоветѣ или планинитѣ. [1] Така „хубави и плодородни провинции” се обезлюдвали и оставали необработени [2].

 

Освенъ това турцитѣ били обзети отъ силна религиозна нетърпимость. Въ една грамота до венецианцитѣ султанъ Селимъ II се наричалъ изпратенъ отъ Бога „изтрѣбитель на християнската вѣра [3].” Потурчвани сѫ били не само отдѣлни лица [4], нѣкои отъ които сѫ достигали везирски постъ [5], но и цѣли

 

 

1. Съобщение на Рико за християнитѣ въ България, Сърбия, Босна и Албания (Histoire de l'état présent de l'empire Ottoman, p. 535—536). И англичанинътъ Edouard Brown, частенъ лѣкарь на английския краль и пѫтешественикъ въ Турция презъ половина на XVII в., съобщава, че християнитѣ въ Македония толкова се страхували отъ турцитѣ, че като забелязали дружината му, мѫже и жени избѣгали въ горитѣ, за да не ги видятъ (Л. И. Поповъ, Стари пѫтешествия по Балк. полуостровъ, Бълг. сбирка, год. XVIII, кн. VI, стр. 383).

 

2. Ricaut, цит. съч., р. 533, 535. Ст. Градичъ въ Журналъ Министерства нар. просвѣщенія, 1872 г., ч. 163, стр. 314. И охридскиятъ архиеп. Атанасий изобразява съ черни краски положението на християнитѣ. „Ние обиколихме — пише той въ доклада си отъ м. юний 1615 г. — цѣла Сърбия, Босна, Далмация, Албания, цѣла Македония Горна и Долна, Гърция, Тракия, България, Архипелага — накратко, всички турски области въ Европа и бѣхме поразени отъ това, че... турскитѣ управители сѫ непослушни на Портата и навсѣкѫде царуватъ несправедливость, жестокость и грабежъ; че разбойницитѣ длятъ плячката съ управителитѣ и съ това си купуватъ безнаказаность ... (В. Макушевъ, въ Слав. сборникъ, III, С. П-гъ, стр. 21). Въ гюлханския си хатишерифъ (2.XI.1839 г.) султанъ Абдулъ Меджидъ подчертава, че презъ XVII в. („преди 150 години”) въ Турция настанало безправие и неблагополучие. (Вж. Славянскій сборникъ, II, С. Петербургъ, 1877 г., Критика и библиография, стр. 52).

 

3. Crusius, Turcograeciae, IV, стр. 344.

 

4. Нѣкои ще да се потурчвали и доброволно, отъ желание да се ползуватъ отъ привилегиитѣ на турцитѣ. Рико съобщава, че християнитѣ (гърци и арменци) много обичали да носятъ турско облѣкло. Тѣ чувствували гордость и щастие, ако могли да излѣзатъ вънъ безъ външенъ белегъ (скромни дрехи), че сѫ християни (Histoire de l'état présent de l'empire Ottoman, Paris, 1670 г., стр. 259 и 265—266).

 

5. Великитѣ везири Ахмедъ паша (наследилъ Мехмедъ Соколовича), Синанъ паша (при султанъ Мурадъ III), Хусеинъ паша, Мере Хусеинъ паша, Таваняси Мехмедъ, Кара Мустафа, Тархунджи Ахмедъ, Мехмедъ Кюпрули били албанци. (Доситей Иерусалимски, у Παπαδό. Κεραμ., Ἀναλ. Ἱεροσ. Σταχυολ., I, стр. 288. Срв. Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 447—448; М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 98; К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, 444). Споредъ иерусалимския патриархъ Доситей, Мехмедъ Кюпрули билъ синъ на единъ албанецъ по име Колия отъ нѣкое близко до Охридъ село. (Παπαδοπ. Κεραμέως Ἀνάλεκτα Ἱεροσολυμίτικῆς Σταχυολογίας, I, стр. 289). И, споредъ Кесарий Дапонте, Мехмедъ Кюпрули билъ албанецъ (Σάϑα Μεσαιων. βιβλ., III, стр. 3). Папаригопуло пъкъ, като казва, че, споредъ едни, родътъ на Кюпрули билъ отъ сръбски произходъ, споредъ други отъ албански или френски, е склоненъ да приеме, че Кюпрулиевци сѫ били гърци (цит. съч., V, 448). Споредъ съобщението на венецианския посланикъ Соранцо отъ 1581 г., при султана Мурадъ III другитѣ везири-помощници на Синанъ паша сѫ били славяни: Чаушъ паша — хърватинъ, Месиръ паша — бошнакъ, Мехмедъ паша — българинъ. Последниятъ билъ роденъ между София и Нови Пазаръ отъ простъ произходъ, взетъ билъ като робъ, после станалъ бръснарь въ Цариградъ, следъ туй бръснарь на султана, еничеръ-ага и везиръ, следъ като се оженилъ за султанска сестра (у М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 98—99).

 

 

80

 

християнски селища както въ диоцезитѣ на патриарситѣ, [1] тъй и въ охридския. По-голѣмата часть отъ помашкото население въ Тиквешко, Кичевско и Дебърско се потурчило въ края на XVI в. и въ началото на XVII в. [2] Презъ време на похода си за Критъ великиятъ везиръ Мехмедъ Кюпрули (1656—1661 г.), изпълненъ съ „яростна (furieuse) омраза” къмъ християнитѣ, [3] е потурчилъ, освенъ Чепино, голѣма часть отъ разложкитѣ и брѣгалнишкитѣ българи. [4] Повечето отъ севернитѣ албанци се потурчили презъ първата четвърть на XVII в., а въ драчката епархия имало много помухамеданени, които си оставали тайнихристияни. [5] Отъ 1620—1650 г. християнското население въ една часть отъ Албания е намалѣло отъ 350,000 на 50,000 д. [6] Споредъ единъ руски пленникъ у турцитѣ (презъ втората половина на XVII в.), въ Костуръ и Битоля жителитѣ сѫ били турци, [7] въ Бератъ, Драчъ и Елбасанъ — албанци мухамедани. [8] Жителитѣ на Щипъ и Кратово били турци. [9] Къмъ края на XVII в. въ Охридъ имало всичко 144 християнски кѫщи. [10] Изобщо потурчването въ Европейска Турция е взело толкова широкъ размѣръ, че, споредъ италиянския

 

 

1. Вж. у иерусалимския патриархъ Доситей, цит. съч., стр. 287.

 

2. В. Кънчовъ, Македония, стр. 48 и 50; Минало, кн. II, стр. 139; Кичево въ миналото и сега, 1913 г., стр. 2 (Мемоаръ на делегацията на кичевския край).

 

3. Ricaut, Hist. de l’emp. Ottoman, vol. I, стр. 331.

 

4. Срв. B. Кънчевъ, Македония, стр. 42—44.

 

5. Вж. Съобщенията на антив. архиепископъ и папския визитаторъ Стефанъ Гаспари, който въ 1671—1672 г. е обиколилъ Сърбия и северна Албания (Журналъ Мин. нар. просв., 1872 г., октябрь, ч. 163, стр. 326-327 и 326, заб. 1; Map. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 93—94).

 

6. Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 449.

 

7. Описаніе турецкой имперіи, составленное русскимъ, бывшимъ въ плѣну у турокъ въ XVII в., подъ ред. П. R. Сырку, С. Петербургъ, 1890 г., стр. 37.

 

8. ib., стр. 37—38.

 

9. ib., стр. 39.

 

10. Вж. тукъ притурка № 11.

 

 

81

 

пѫтешественикъ Монте-Албано (1625 г.), единъ християнинъ е ималъ братъ мухамеданинъ, другъ — синъ, третъ — баща или роднина [1], Рико, имайки предъ видъ „тиранията и лукавството”, съ които турцитѣ действували за изкоренение на християнитѣ, се удивлявалъ, че въ Турция имало още много християни, които явно изповѣдвали своята вѣра. [2] За да предпазѣли децата си отъ потурчване въ нѣкои мѣста родителитѣ имъ начертавали кръстъ на нѣкоя тѣлесна часть. [3]

 

Еничерскиятъ корпусъ още въ по-голѣмъ размѣръ е поглъщалъ добритѣ сили на покоренитѣ народи. Въ 1565 г. въ Албания избухнало възстание поради детския данъкъ. [4] Когато Герлахъ билъ въ Турция (1573—1578 г.), кръвниятъ данъкъ билъ събиранъ всѣка трета година отъ „българитѣ, гърцитѣ, хърватитѣ, маджаритѣ и всичкитѣ християни, които сѫ били подъ турцитѣ [5]”; а по-сетне — всѣка година. [6] Единъ маджаринъ отъ Сегединъ, робъ у турцитѣ, е разказвалъ на Герлаха, че албанцитѣ и българитѣ сѫ женѣли синоветѣ си още на 8 или 9. годишна възрасть само, за да ги спасятъ. [7] Взимани били по нѣколко деца отъ една и сѫща кѫща, дори 15. годишни, ако тѣ притежавали изискванитѣ психофизични качества. [8] Християнскитѣ деца твърде лесно забравяли произхода си. Гръцкитѣ

 

 

1. Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 449.

 

2. Hist. de l'état présent de l’empire Ottoman, p. 259. Турцитѣ сѫ вѣрвали, че голѣма заслуга ще иматъ на тоя и оня свѣтъ, ако обърнатъ невѣрници. Затова тѣ си служили съ различни срѣдства: спрямо сребролюбцитѣ съ пари, къмъ честолюбивитѣ съ почести и обещания за високи служби, а къмъ слабитѣ и боязливитѣ съ заплаха. R къмъ ония, които оставали твърди въ вѣрата си, тѣ се отнасяли като къмъ добитъкъ, потискали ги по различни начини и ограбвали плодоветѣ на тѣхния тежъкъ трудъ (ibid., p. 266).

 

3. Въ Мингрелия на рѫката, въ Сърбия на челото съ сокъ отъ треви, чийто цвѣтъ никога не изчезвалъ. (Ricaut, Hist. de l’etat présent de l’empire Ottoman, p. 268). Тоя знакъ e пречелъ единъ християнинъ да стане мухамеданинъ, защото мухамеданинътъ не могълъ да носи и бѣла чалма, и кръстъ (срв. pag. cit.).

 

4. Zinkeisen, цит. съч., III, S. 220.

 

5. Периодическо списание, Срѣдецъ, кн. VI, стр. 39.

 

6. Ricaut, Hist. de l'état présent de l’empire Ottoman, p. 130; Матей Гондола (въ 1674 г.) у Μ. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 110—111.

 

7. Период. Списание, Срѣдецъ, VI, стр. 42.

 

8. Вж. Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 444.

 

 

82

 

деца, които сѫ развеждали Герлаха изъ Цариградъ, сѫ изказвали предъ него своята радость, че следъ време щѣли да станатъ еничери и да получаватъ заплата, почести и подаръци. [1]

 

Къмъ половината на XVII в. билъ отмѣненъ кръвниятъ данъкъ, обаче самиятъ еничерски корпусъ е останалъ да сѫществува, като се попълвалъ отъ децата на еничеритѣ и отъ доброволци. [2]

 

Лошото положение на охридското паство чувствително се отразявало на самата архиепископия. Паството, живѣейки подъ ужаса на необезпеченъ животъ, не можело да ѝ бѫде яка материална и морална опора. Но най-лошото било, че

 

 

1. ibid., стр. 39.

 

2. Приема се, че въ 1638 г. Мурадъ IV е извършилъ това, защото 1) еничеритѣ офицери, които били пращани да събиратъ детския данъкъ, се връщали съ торби пълни съ пари, взимани отъ християнитѣ за откупъ, намѣсто съ изискваното количество християнски деца (Zinkeisen, цит. съч., III, S. 230; IV, S. 166) и 2) той е искалъ да намали броя на еничеритѣ, които тогава сѫ станали не опора на държавата, а нейни смутители. Вж. и Κ. Παπαρρηγοπούλου, V, 446; Κ. Иречекъ, История на българитѣ, изд. на Стр. Славчевъ, 340. Въ съгласие съ Ранке, В. Макушевъ и Дриновъ отнасятъ тоя актъ къмъ срѣдата на XVII в. (Журналъ Минист. нар. просвѣщенія, 1872 г., ч. 163, стр. 306; Съчинения на Дриновъ, I, стр. 542, заб. 39). Сѫщо и Рико съобщава, че въ негово време (презъ 70-тѣ години на XVII в.) детскиятъ десетъкъ вече не билъ събиранъ (Histoire de l'état présent de l'empire Ottoman, p. 591, 593; Hist. de l'empire Ottoman, vol. III, Tableau, p. 86; Hist. de l'éstat présent de l'église Grecque et de l'église arménienne. Traduit de l'Anglais par de Rosemond, 1692, p. 19). Несъгласно съ това e известието на рагузкия посланикъ при В. Порта Матей Гондола отъ 1674 г., че почти всѣка година турцитѣ още сѫ взимали деца за султански слуги и еничери отъ турскитѣ поданици католици (у М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 110—111). Сѫщо и френскиятъ пѫтешественникъ De la Boullay Le Gouz (въ книгата си отъ 1653 г.) говори за детския десетъкъ като за данъкъ, който още сѫществувалъ (у Zinkeisen, цит. съч., IV, S. 166—167, заб. 2). Къмъ 70-тѣ години на XVIII в. еничерскиятъ корпусъ се състоялъ отъ около 20,000 действителни в. Тогава имало и такива, които минавали за еничери, но не получавали тѣхната дневна заплата (6—7 аспри на день) и всѣка година плащали на еничерския офицеръ известна сума или му давали подаръкъ. Съ това тѣ се освобождавали отъ многото данъци и държавни тегоби и се намирали подъ покровителството на еничерскитѣ началници. Заедно съ тѣхъ еничеритѣ възлизали на повече отъ 100,000 д. (Ricaut, Hist. de l'état présent de l'empire Ottoman, p. 591; Hist. de l'emp. Ottoman, vol. III, Tableau, p. 26). Еничерскиятъ корпусъ напълно билъ унищоженъ въ 1826 г. отъ султана Махмудъ II. (Παπαρρηγοπούλου, стр. 446).

 

 

83

 

султанитѣ и пашитѣ, насърдчавани отъ общия упадъкъ на християнскитѣ църкви въ империята, не сѫ зачитали тѣхнитѣ привилегии и се бъркали въ изборитѣ на автокефалнитѣ духовни началници и епархийскитѣ архиереи, като налагали оня кандидатъ, който давалъ по-голѣмъ „пекшешъ”, макаръ че по начало тѣ почитали духовнитѣ лица отъ каквато вѣра и да сѫ били. [1] Кандидатътъ трѣбвало да подкупва съ подаръци и султанскитѣ служители, които действували за него. Освенъ това епархийскиятъ архиерей билъ длъженъ да праща различни подаръци на мѣстния управитель и др. турски голѣмци при встѫпването си на катедрата (пари, платове, кожи), на рамазанъ (зейтинъ, медъ), на Велинденъ (агнета и яйца). [2] Всѣки новъ кадия искалъ отъ него подаръкъ. Съ това тѣ сѫ подържали между иерарситѣ спекулантска конкуренция и честата имъ смѣна, [3] увеличавали се и дълговетѣ на епархиитѣ. [4] Τърговията

 

 

1. Ricaut, Histoire de l'éstat présent de l'église Grecque et de l’église Arménienne. p. 17. Турцитѣ били убѣдени, че „християнството има черти на светость и че Богъ се вслушва въ молитвитѣ” на християнитѣ. Затова при обществени бедствия султанитѣ заповѣдвали на царигр. православенъ и арменски патриарси да извършватъ молебенъ за спасението на държавата (ibid., p. 17—18).

 

2. Вж. Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 448; Φιλ. Βαϕείδου, цит. съч., III, ч. I, стр. 23 и 28. Споредъ Рико, въ 1672 г. кипърскиятъ архиепископъ, когато встѫпилъ на престола, е далъ по 500 екю (= талери, въ Франция 1 ек. = 3—6 фр.) и на еничеритѣ. Освенъ това всѣки три месеца той е плащалъ на своя тѣлохранитель-еничеринъ 20—25 екю и на пашата 156 екю (ibid., p. 102).

 

3. Рико пише, че за да получелъ нѣкой патриаршеския престолъ, достатъчно било да има само пари. Безъ да имало оплакване отъ народа противъ патриарха, турскитѣ везири намиали предлогъ, за да го изгонятъ и поставятъ на негово мѣсто тоя, който е давалъ повече пари. Изобщо патриаршескитѣ избори въ действителность сѫ ставали въ полза на турцитѣ и истинскиятъ началникъ на „гръцката” църква билъ султанътъ, макаръ че формално изборитѣ се извършвали по вишегласие на епископитѣ (ibid., p. 104, 105—106, 113). Турцитѣ сѫ възкачвали на патр. престолъ явно недостойни хора и въпрѣки волята на клира и народа, като напр. ганохорския епископъ Гавриилъ (следъ обесването на царигр патр. Партений въ 1657 г.), сваленъ следъ 1—2 дена отъ клира и народа (Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 496); въ 1673 г. непълнолѣтния внукъ на починалия антиохийски патриархъ Макарий за неговъ приемникъ (Παπαδ. Κεραμ. Ἀνάλ. Ἱεροσολ. Σταχυολ., I, стр. 286). Не се знае точниятъ брой на охридскитѣ архиепископи презъ второто 50-лѣтие на XVII в. Въ Цариградъ презъ тоя промежутъкъ се смѣнили 34 патриарси (смѣтамъ всѣко патриаршествуване на едно и сѫщо лице) (вж. Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 576—611; срв. Gelzer, der Patr. v. Achr., S. 147), a въ продължение на 77 години (1623—1700) — 50 патр. (Γεδεών, цит. съч., стр., 550—611; срв. Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 499; Φιλ. Βαφείδου Ἐκκλ. ἱστορία, III, ч, 1, стр. 26).

 

4. Вж. по-доле, стр. 87. Отъ епархиитѣ въ царигр. диоцезъ въ 1639 г. патраската имала дългъ 50,000 аспри, монемвасийската 100,000, а софийската въ 1562 г. — 20 товари (2,000,000 аспри) (у Φίλ. Βαφείδου, цит. съч., III, ч. I, стр. 28).

 

 

84

 

съ епархиитѣ е започнала, вѣроятно, още отъ тогава, когато кандидатитѣ взели да добиватъ епархии безъ съгласието на висшата църковна власть, направо отъ турската власть (чрезъ мѣстнитѣ кадии и Високата порта). [1] Сѫщо и енориитѣ сѫ били продавани отъ мѣстнитѣ спахии и кадии. Достатъчно било да се дадатъ нѣколко жълтици на нѣкой спахия или кадия, и той съ писмо е предписвалъ на мѣстния митрополитъ да рѫкоположи тоя или оня, макаръ и да билъ неграмотенъ неговиятъ кандидатъ. [2] Харачътъ на духовнитѣ началници произволно билъ увеличаванъ. [3] Бирницитѣ презъ нѣколко месеци сѫ преглеждали назначителнитѣ на владицитѣ, ужъ за да ги провѣрятъ, и отъ всѣки владика сѫ взимали по три пари за пиршество. [4]

 

Следъ обесването на цариградския патриархъ Партений III, султанитѣ се отнасяли съ още по-голѣмо пренебрежение къмъ християнското духовенство: позволено било на цариградскитѣ патриарси (сигурно, и на другитѣ автокефални църковни началници) да се явяватъ само предъ великия везиръ, а не и предъ султана, както по-рано; при патр. Методий (1668—1671) забранено имъ било да носятъ капели (σκιάδια), намѣсто които почнали да носятъ калпаци отъ червено кадифе съ бѣли кръстове. [5]

 

 

1. Въ Охридската църква тая практика е сѫществувала къмъ 30-тѣ години на XVI в. (вж. по-горе, стр. 26—27), но не е известно, кога е започнала.

 

2. Съобщение на Герлахъ (Период. списание, VI, Срѣдецъ стр. 37—38).

 

3. Патр. Доситей въ Ἀνάλεκτα Ἱεροσολυμ. Σταχυολογίας, I, стр. 291.

 

4. Ibid., стр. 291. Нѣма сведения за размѣра на харача, плащанъ отъ Охридската архиепископия презъ това време, но нѣма съмнение, че и тя била обременявана съ тежъкъ данъкъ, както и Цариградската патриаршия. Харачътъ на последната се увеличавалъ почти при всѣки новъ патриархъ, като при второто патриаршествуване на Иеремия I (1523—1537) е достигналъ до 4.600 жълтици. Намаленъ при патр. Иоасафа (1555—1535) и при първото патриаршество на Иеремия II (1572—1579), следъ тѣхъ харачътъ пакъ почналъ да се увеличава и въ 1622 год. при патр. Кирилъ Лукарисъ общиятъ дългъ (χρέος τοῦ κοινοὐ) на Царигр. църква билъ 7,000,000 гр., а въ 1636 г. 20,000,000 гр., поради което архиереитѣ били влачени по сѫдилища. (Φιλαρέτου Βαφείδου, цит. съч., III, ч. I, стр. 13 и 26). Молдавскиятъ войвода Василий (вѣроятно Лупу, отъ 1624—1664 г.) е изплатилъ тоя огроменъ дългъ на Царигр. патриаршия, но следъ 120 години, споредъ патр. Самуила (1763—1768), нейнитѣ дългове толкова се увеличили, че били надминали египетскитѣ пирамиди (Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 499—500).

 

5. Φιλάρετου Βαφέιδου, III, ч. I, стр. 24.

 

 

85

 

Все повече били натоварвани съ данъци и манастиритѣ, [1] много отъ които поради това запустѣли, [2] а великиятъ везиръ Мустафа Кюпрули (1688—1689) е обложилъ съ харачъ още клирицитѣ и монаситѣ. [3] Освенъ това на християнитѣ не се позволявало да строятъ нови храмове, нито да възобновяватъ разрушенитѣ; [4]

 

 

1. Срв. Д. Ихчиевъ, цит. съч , стр., 24, ферманъ на Ибрахимъ I отъ 1640 г. за Рилския манастирь. Φιλαρ. Βαφέιδου, цит. съч, III, ч. I, стр. 23.

 

2. Срв. по-доле, стр. 88.

 

3. Съобщение на иерусалимския патриархъ Доситей у Παπαδ., Κεραμέως, Ἀνάλ. Ἱεροσολ. Σταχυολογίας, I, стр. 290—291; Кесарий Дапонте (въ Χρονογράφος и Ἱστορικός κατάλογος) у Σάϑα, Μεσαιωνικὴ βιβλιοϑήκη, III, стр. 46 и 162. Въ 1703 г. рилскитѣ монаси сѫ считали харача (джизие) за редовенъ годишенъ данъкъ (Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, София, 1910 г., стр. 339, № 14). Споредъ Елснеръ, чието съчинение Beschreibung der Neugriech. Kirche, 1737 г. нѣмамъ подъ рѫка, въ края на XVII в. дяконитѣ плащали харачъ 2 дуката, архимандрититѣ — 4, архиереитѣ — повече (Φιλ. Βαφέιδου, цит. съч., III1, 26). He е ясно, отдѣленъ ли харачъ сѫ плащали архиереитѣ или пъкъ само οбщиятъ харачъ, плащанъ отъ тѣхния автокефаленъ началникъ за себе си и тѣхъ, билъ изчисляванъ по 4 и повече дукати за всѣки архиерей. Споредъ патриархъ Доситей, виновникъ, за да бѫдатъ обложени съ харачъ епископитѣ и монаситѣ, билъ цариградскиятъ патриархъ Калиникъ и, следов., епископскиятъ харачъ билъ данъкъ отдѣленъ отъ общия харачъ, внасянъ отъ църковния началникъ до тогава и после. Кесарий Дапонте и Сергий Макрей не знаятъ за отдѣленъ епископски харачъ. Дори Сергий Макрей ясно казва, че цариградскиятъ патриархъ е давалъ ежегодно харачъ за своитѣ архиереи, които по бератитѣ били свободни отъ данъци и помагали съ свои вноски само за погашение на патриаршескитѣ дългове (Ὑπομνήματα τῆς Ἐκκλησιαστικῆς ἱστορίας, у Σάϑα, Μεσαιων, βιβλ., III, стр. 402). Наистина, Мустафа Кюпрули е целѣл съ своята данъчна реформа всѣки нехристиянинъ да плаща личенъ данъкъ. Евреитѣ до тогава плащали общъ харачъ за цѣлото свое население въ едно селище, а сега всѣки отдѣлно трѣбвало да дава тоя данъкъ (Доситей Иерусалимски въ Ἀνάλ. Ἱεροσολ. Σταχ., I, стр. 290). А ако Мустафа Кюпрули е изисквалъ сѫщото и отъ владицитѣ, той, стремейки се, както се вижда отъ общата му дейность, къмъ справедливо разпредление на държавнитѣ данъци, би премахналъ общоцърковния харачъ и началникътъ на една автокефална църква би плащалъ харачъ само за себе си. Обаче общиятъ харачъ билъ оставенъ и, както се вижда отъ нѣкои охридски документи, епархийскитѣ архиереи ежегодно били длъжни да внасятъ опредѣлена сума за изплащането му (вж. у Gelzer, Der Patr. v. Arch., S. 106—111). По всѣка вѣроятность, Мустафа Кюпрули е искалъ отъ владицитѣ не отдѣленъ харачъ, а общиятъ църковенъ харачъ да се изчислява по 4 и повече дукати за всѣки епарх. архиерей.

 

4. Ricaut, Hist. de l’empire Ottoman, vol. I, p. 331. Въ фермана си, даденъ въ 1024 г. отъ егира (= 1615 г.) на Синайския манастирь, турскиятъ султанъ (вѣроятно Ахмедъ I) е обещалъ на християнитѣ пълна свобода, като забранявалъ на мухамеданитѣ да разрушаватъ християнскитѣ храмове или да ги преобръщатъ въ джамии, да не пречатъ на християнитѣ да си строятъ църкви и да ги поправятъ (Starine, XVII, стр. 79—80, № II. Преводачътъ погрѣшно е приравнилъ мухам. 1024 г. съ христ. 1638 г.)., но това било само на книга поне за балканскитѣ християни. Рико съобщава следния характеренъ случай: Въ 1660 г. изгорѣли много църкви въ Цариградъ и Галата. Гърцитѣ ги възобновили подъ видъ на кѫщи и магазини, обаче великиятъ везиръ Мехмедъ Кюпрули щомъ узналъ за това, е заповѣдалъ да затворятъ строителитѣ и съборилъ зданията (pag. cit.). Споредъ иерус. патриархъ Доситей, и „синътъ на Кюпрули” (Ахмедъ Кюпрули, великъ везиръ отъ 1661—1676 г.) е забранилъ да се подновяватъ храмоветѣ. (Παπαδ. Κεραμ., Ἀνάλεκτα Ἱεροσολ. Σταχυολ., I, стр. 287).

 

 

86

 

а за поправянето на старитѣ храмове необходимо било специално разрешение на султана, за получаването на което неизбѣжни били подкупитѣ [1], като при това властьта строго е следѣла да не се измѣняватъ ни най-малко старитѣ имъ основи и видъ. [2] Хубавитѣ храмове сѫ били превръщани въ джамии [3]. Въ това време ще да сѫ били обърнати въ джамии и други църкви въ Охридъ. [4]

 

Въ всичкитѣ си просби („челобитни”) до рускитѣ царе охридскитѣ архиепископи и тѣхнитѣ митрополити, подобно на всички други източни иерарси, сѫ надавали вопълъ отъ турскитѣ притѣснения. За тѣхъ турцитѣ сѫ били „хулители на християнския народъ и църквитѣ Божии”. [5] Въ препорѫчителната грамота отъ м. мартъ 1585 г., която дали на охридския архиепископъ Гавриилъ, източнитѣ патриарси [6] казвали, че злодейци

 

 

1. Въ 1635 г. рилскитѣ монаси сѫ дали 3000 аспри на мутевелията на Гази Мустафа-пашовия вакъфъ, въ който влизала и Рила планина, за да имъ позволѣлъ да поправятъ разрушенитѣ сградина своя манастирь (Д. Ихчиевъ, цит. съч., стр. 461).

 

2. Презъ XVIII и първото четиридесетилѣтие на XIX в. трѣбвало да се изпълнятъ следнитѣ условия, които, сигурно, били изисквани и презъ XVII в.: 1) огледъ на мѣстния сѫдъ за установление нуждата отъ ремонтъ въ даденъ храмъ, 2) редовно (по форма и съдържание) решение на мѣстния сѫдъ, 3) фетва на шейхюлисляма и 4) ферманъ на султана (вж. у Д. Ихчиевъ, цит. съч., стр. 67/—679, мурасере отъ 1700 г.; стр. 369—370, сѫдебенъ актъ отъ 1777 г.; стр. 380—381, сѫдебенъ актъ отъ 1816 г.; стр. 382—383, сѫдебенъ актъ отъ 1818 г.; стр. 542—543, актъ отъ 1832 г.).

 

3. Доситей Иерусалимски казва, че, когато билъ везиръ „синътъ на Кюпрули”, единъ турски голѣмецъ е отишълъ въ Гърция и Македония и съборилъ (ἐκρήμνισε) много църкви. Тоя злосторникъ билъ обесенъ отъ властьта, но църквитѣ не били подновени (Παπαδ. Κεραμ., цит. съч., I, стр 287; Срв. тукъ, стр. 88).

 

4. Вж. по-горе, стр. 53. Въ Охридъ църкви сѫ били джамиитѣ Св. „София” (сега наново църква), джамията на султанъ Мухамеда въ Имаретъ, текето (бившъ метохъ на манастиря „Св. Климентъ” въ Имаретъ), джамията „Св. Димитъръ” на житния пазарь, Селви джамиси „Св. Недѣля”.

 

5. Η. Θ. Каптеревъ. Богословскій вѣстникъ, Прибавленія къ изданію твореній св. отцевъ, ч. XLI, 1888 г., стр. 107.

 

6. Грамотата била подписана отъ цариградския патриархъ Теолиптъ, александрийския Силвестъръ, антиохийския Иоакимъ съ знанието на иерусалимския Софроний, и отъ 31 митрополити, архиепископи и епископи.

 

 

87

 

сѫ нанесли на самия архиепископъ и неговата църква повече отъ 16,000 жълтици загуба, поради което той е прибѣгналъ до християнскитѣ държави за милостиня [1]. Драчкиятъ митрополитъ Харитонъ е разказвалъ на прибалтийскитѣ руски погранични власти, че въ 1620 г. султанътъ е наложилъ тежки данъци на патриарситѣ, митрополититѣ, архиепископитѣ, епископитѣ и манастиритѣ [2]. За изплащане на тѣзи данъци архиереитѣ сѫ били принудени или да предадатъ на бирницитѣ църковнитѣ имоти, или да ги заложатъ и следъ това за тѣxното откупване трѣбвало да правятъ дългове и да залагатъ дори църковната утварь. Въ просбитѣ на охридскитѣ архиепископи намираме нѣколко такива примѣри. Въ края на XVI в· манастирьтъ „Св. Параскева” е ималъ 60,000 аспри дългъ и заложилъ своитѣ църковни сѫдове и одежди [3]. Въ сѫщото време (при митрополита Иеремия) пелагонийската митрополия е претърпѣла 40,000 аспри загуба отъ турскитѣ насилия [4]. При султана Мурадъ IV въ 1631 г., по разказа на охридския архиепископъ Аврамий предъ вологодския войвода, турцитѣ сѫ искали да обърнатъ съборната охридска църква „Въведение Богородично” (сега катедралната „Св. Климентъ”) въ джамия, и архиепископията успѣла да я откупи, следъ като заложила всичката църковна утварь [5]. Въ началото на сѫщата година Охридската архиепископия имала 25,000 жълтици дългъ и, нѣмайки възможность да го изплати, тя е заложила всичкитѣ златни църковни и сребърни сѫдове, кръстове, евангелия, кадилници и църковни одежди (архиерейски и свещенически). [6] Въ 1645 г. пъкъ архиепископъ Харитонъ е съобщилъ на руския царь, че турцитѣ ограбили охридската съборна църква „Въведение Богородично” и я лишили отъ църковнитѣ

 

 

1. Revue des études Grecques, IV, 1891 г., стр. 183—184.

 

2. Муравьевъ, Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ, ч. II, С.П.Б., 1860 г., стр. 125. Тогава великъ везиръ билъ Али паша, който е поискалъ отъ царигр. патриархъ Тимотей II 100,000 жълтици данъкъ, смѣтайки, че патриаршията получава 300,000 жълтици приходъ (300 епархии по 1000 жълтици) (Вж. у Папаригопуло, V, стр. 499).

 

3. Муравьевъ, ч. I, стр. 169.

 

4. ibid., I, стр. 168.

 

5. ibid, II, стр. 158—159.

 

6. ibid, II, стр. 159—160 (Въ грамотата, дадена на 6 мартъ 1631 г. на охридския архиепископъ Аврамий отъ Синода му).

 

 

88

 

сѫдове, одежди, архиерейската митра и др. [1] Изобщо той усилено е молилъ руския царь да облагодетелствува „светия беденъ ахридонски престолъ, защото той загива”. [2] Къмъ 1628 г. корчанската митрополия е заложила църковнитѣ сѫдове и цѣлото си имущество, за да плати дълга, който тя направила поради тежкитѣ държавни данъци. [3] По сѫщата причина въ това време и мъгленската епископия имала да плаща тежъкъ дългъ. [4] Около половината на XVII в. Кременскиятъ манастирь въ Костурско ималъ 750 рубли дългъ поради турскитѣ насилия и за изплащането му той е заложилъ у евреитѣ църковнитѣ книги, евангелието, кръстоветѣ, одеждитѣ и църковнитѣ здания. [5] Въ сѫщото време манастирьтъ „Рождество Богородично” въ Корчанско билъ разоренъ отъ турската войска, монаситѣ се разпръснали и веички монастирски нѣица били разграбени. [6] Около 1645 год. костурскиятъ манастирь „Св. Никола” бедствувалъ. [7] Около 1670 год. струмишкиятъ митрополитъ Арсений е възобновилъ старата разрушена църква, но софийскиятъ паша е хваналъ митрополита и други християни и искалъ да разруши църквата до основи. Митрополитътъ откупилъ църквата само, слѣдъ като заложилъ всичкото църковно имущество за 1800 талери. [8] Турцитѣ сѫ искали да разорятъ гребенския манастирь „Преображение Господне”, защото билъ на пѫтя, гдето минавали тѣ. Манастирьтъ се спасилъ съ откупъ 5000 „ефимки”, като продалъ всички свои земи и заплатилъ 3000 ефимки на турцитѣ, а за останалитѣ 2000 ефимки турцитѣ сѫ взели въ залогъ църковнитѣ сѫдове. [9] Отнети били имотитѣ и на гребенския манастирь „Успение Богородично”. [10]

 

 

1. Богословскій вѣстникъ, ч. XLI, 1888 г., Прибавленія, стр. 115.

 

2. ibid., стр. 116.

 

3. Муравьевъ, цит. съч., ч. II, стр. 51 и 52. (Препорѫчителна грамота, дадена на корчанския митрополитъ Неофитъ отъ охридския архиепископъ Иоасафъ за събиране милостиня въ Русия).

 

4. ibid., стр. 69. (Грамота дадена въ 1629 г. на мъгленския епископъ Козма отъ охридския архиепископъ Аврамий).

 

5. ibid., стр. 239.

 

6. Богосл. вѣстникъ, ч. XLI, 1888 г., Прибавленія, стр. 135.

 

7. Срв. Муравьевъ, цит. съч., II, стр. 273.

 

8. Богослов. вѣстникъ, ч. XLI, 1888 г., Прибавленія, стр. 138.

 

9. ibid., стр. 144. (Грамота, дадена на игумена на този манастирь отъ царигр. патриархъ Иоаникий за събиране милостиня въ Русия). Една ефимка струвала единъ талеръ или 50 среб. копейки, (Брокгаузъ, Энциклопедическій словарь, т. XXVIII, стр. 860, кол. 1. Вж. ib., т. XI-а, стр. 692). До 1821 г. единъ талеръ съдържалъ 24 гр. (по 12 пфен.) (ib., XXXII-a, s. v.).

 

10. Муравьевъ, цит. съч., II, стр. 267.

 

 

89

 

Възгледътъ, че епархиитѣ и църквитѣ сѫ държавна собственость, [1] тъй билъ затвърденъ между турцитѣ, че въ половината на XVII в. се явили спекуланти, които сѫ предлагали на турското правителство да имъ даде владѣтелско право (маликане) върху всички църкви, като сѫ обещавали да плащатъ опредѣленъ годишенъ данъкъ (муката). [2] Правителственитѣ хора незабавно сѫ приели това съблазнително предложение. Предстоятелитѣ на всичкитѣ православни църкви силно се изплашили. Въ м. май 1697 г. цариградскиятъ патриархъ Калиникъ II е свикалъ въ Одринъ църковенъ съборъ, въ който сѫ участвували иерусалимскиятъ патриархъ Доситей, архиереи, клирици и първенци на Цариградската църква. Опасностьта била отстранена съ голѣми материални жертви, направени общо отъ всички самостойни църкви въ Турция (въ това число и Охридската), [3] обаче скоро следъ това тя се явила въ другъ видъ. [4]

 

Поради този голѣмъ турски гнетъ презъ втората половина на XVI в. и първата половина на XVII в. Охридската архиепископия и епархиитѣ ѝ се намирали въ крайна бедность. Даже тя била по-бедна отъ другитѣ църкви. Още на Герлаха се хвърляла въ очи тази разлика. На 4 априлъ 1577 г. той намѣрилъ въ Цариградската патриаршия трима висши духовни лица: охридския архиепископъ, родоския митрополитъ и ипекския архиепископъ. Описвайки външностьта на всѣки единъ, Герлахъ забелязва за охридския архиепископъ, че билъ облѣченъ въ лошо монашеско облѣкло. [5] Митрополититѣ и архиепископитѣ, нѣмайки възможность да се справятъ съ увеличаванитѣ отъ година на година дългове, сѫ напускали катедритѣ си за винаги и сѫ търсѣли мѣcтa въ православнитѣ държави или въ цариградския диоцезъ (напр. архиепископитѣ

 

 

1. Споредъ кануннамето, съставено отъ дефтердара Мухамедъ Челеби веднага следъ възкачването на Селимъ II (1566 г.), поземлената собственость била раздлена на 3 вида: 1) мюлкъ или истинска собственость, за която се плащало десетъкъ (ашъръ); 2) ерзи хараджие, сир. имоти, оставени на християнитѣ за ползуване съ задължение да плащатъ, освенъ харачъ за себе си (мѫжетѣ), още поземленъ данъкъ (хараджи мувазафъ) и налогъ вьрху произведенията (хараджи мукасеми); 3) царски земи (Hammer, Hist. de l’empire Ottoman, VI, р. 267). Въ края на XVII в. турцитѣ взели да отнасятъ църковнитѣ земи къмъ втория видъ собственость.

 

2. Σάϑα, Μεσαιωνοκὴ βιβλιοϑήκη, III (Εκκλησιαστικὴ ἱστορία на Сергий Макрей), стр. 403. Сергий Макрей умрѣлъ въ 1819 г. (Σάϑα, цит. сборникъ, III, πά).

 

3. ibid, стр. 405—408.

 

4. Вж. по доле, стр. 111.

 

5. С. Jireček. Archiv für slav. Philologie, IX, S. 295; Периодическо списание, Срѣдецъ, кн. VI, стр. 27.

 

 

90

 

Нектарий, Игнатий, Мелетий, пелагонийскиятъ митрополитъ Иеремия). Архиепископъ Мелетий, следъ оставката си билъ въ такъва мизерия поради дълговетѣ на архиепископията, че, споредъ патриарха Доситей, билъ принуденъ да проси милостиня за прехрана и облѣкло. [1] Положението на енорийскитй свещеници, несъмнено, било още по-лошо. Герлахъ е видѣлъ въ Цариградъ единъ свещеникъ отъ Албания, който, поради притѣсненията въ епархията му, е напусналъ жена си и децата си и въ Цариградъ изкарвалъ прехраната си съ сечене дърва въ двора на Караванъ-сарая, гдего се помѣщавала нѣмската легация, чийто членъ билъ Герлахъ. [2] Затова нѣмало достатъчно енорийски свещеници. [3]

 

 

1. Вж. по-доле, стр. 114, заб. 4.

 

2. Периодическо списание, VI, Срѣдецъ, стр. 37.

 

3. Съобщ. на иерус. патриархъ Доситей у Παπαδ. Κεραμ., цит. съч., I, стр. 287.

 


 

 

3. Връзки на охридски иерарси съ Русия, Римъ и др. християнски държави

 

Още по-печално явление било скитането на охридскитѣ архиепископи и тѣхнитѣ митрополити за събиране милостиня въ християнскитѣ европейски държави, особено въ Русия, Молдава и Влашко. По нѣкога охридскитѣ архиепископи сѫ пращали до руския царь само свои хора съ просителни грамоти за милостиня или за облагодетелствуване на подведомствени тѣмъ архиереи. Макаръ и да сѫ почнали да странствуватъ малко по-късно отъ източнитѣ патриарси, охридскитѣ архиепископи ги надминали въ това отношение. [4] Въ течение на 65 години (отъ 1585 г. до 1650 г.) сѫ скитали за милостиня (най-вече въ Русия) 10 архиепископи (Гавриилъ, Нектарий I, Атанасий, Иоакимъ, Нектарий II, Аврамий, Харитонъ, Мелетий, Дионисий, Даниилъ). [5] За да си придадатъ по-голѣма важность и да получатъ повече подаръци, нѣкои сѫ пѫтували съ свита отъ духовни лица и слуги. Тъй, архиепископъ Гавриилъ е пристигналъ въ Русия въ 1586 г. заедно съ двама митрополити (Иеремия Пелагонийски и Софроний Гребенски), архимандрити, архидякони и 13 слуги. [6] Презъ м. юний с. г. той ходилъ при

 

 

4. Срв. Н. Gelzer, Der Patriarchat v. Ochrida, S. 35.

 

5. За тѣхъ вж. глава IV. Срв. проф. Η. Θ. Каптеревъ, Характеръ отношеній Россіи къ православному востоку въ XVI и XVII столѣтіяхъ, изд. второе, Сергіевъ Посадъ, 1914 г., стр. 147.

 

6. Муравьевъ, Сношенія Россіи съ Востокомъ, ч. I, стр. 167, 168 и 169.

 

 

91

 

полския краль, а после въ Прага (може би, се явилъ предъ императора Рудолфъ II) и на 31 августъ 1587 г. пристигналъ въ малкия нѣмски градъ Тюбингенъ съ кортежъ отъ 12 коне, три коли и 12 души заедно съ нѣмскитѣ колари. Свитата му се състояла отъ пелагонийския митрополитъ Иеремия, „архимандритътъ на Охридъ”, иеромонахъ Антимъ, „шарже д'аферъ” на архиепископа предъ Високата Порта, Теодоръ (синъ на Георгий отъ Аргосъ), архидяконъ Иоасафъ отъ гр. Беръ и охридския протоканонархъ Иоанъ Менесинъ [1]. Освенъ това въ 1587 год. той е далъ (вѣроятно въ Прага) [2] грамота за просене милостиня на иеромонаха Филотей — игуменъ на атонския манастирь „Вседържитель Христосъ” и спѫтницитѣ му иером. Григорий и монахъ Малахия, които се явили въ императорския дворецъ. [3] Сѫщо тъй и архиеп. Дионисий презъ м. априлъ 1653 г. е пристигналъ въ пограничния руски градъ Путивль, придруженъ отъ 12 души (духовни и свѣтски), които представилъ за своя свита, макаръ, че въ действителность само единъ отъ тѣхъ билъ неговъ слуга, а другитѣ сѫ били дошли за събиране милостиня отъ разни манастири въ Турция. [4]

 

 

1. Съобщение на Мартинъ Крузий, вж. Revue des études Grecques, IV, 1891 г., стр. 182. Пристигането на архиеп. Гавриилъ било цѣло събитие за Тюбингенъ. Многобройна тълпа се трупала на улицитѣ да види страннитѣ гости, отъ които архиеп. Гавриилъ билъ красивъ човѣкъ, съ гѫста черна брада. Още презъ м. юний отъ Прага Петъръ Монавий, лѣкарь на императора Рудолфъ II, е уведомилъ професора по гръцки езикъ въ тюбингенския университетъ Мартинъ Крузий, който билъ единъ отъ водителитѣ на движението между тюбинг. учени за съединение на протестантитѣ съ Православната църква. Мартинъ Крузий е посрещналъ архиеп. Гавриила радушно и го настанилъ съ свитата му въ хотелъ Monton d'or, гдето всѣки день се виждалъ съ него и разговаралъ за разни предмети. На 3 септемврий, следъ молитвата, архиепископътъ и свитата му сѫ били поканени на обѣдъ in stipendio illustri. Въ време на закуската Самуилъ Грамеръ е прочелъ дълга героична поема на гръцки езикъ върху евангелсккя стихъ: „Така Богъ възлюби свѣта.” (Иоан. III, 16, Следъ туй сѫ вечеряли у Крузия. Много студенти сѫ изказали предъ архиепископа желание да иматъ неговия автографъ. Архиепископътъ имъ далъ своя подписъ съ зелено мастило (Revue des études Grecques, IV, 1891, стр. 183—184).

 

2. Грамотата била написана на гръцки езикъ, а преведена на латински въ Прага на 1 августъ с. г. отъ императорския консилиарий д-ръ Милеръ.

 

3. Hurmuzaki, Documente privitóre la istoria Românilor, ΙΙΙ-11, p. 383, № CCCCLII.

 

4. Вж. изворитѣ за това тукъ, стр. 92, заб. 2.

 

 

92

 

За да получатъ по-голѣмо дарение, охридскитѣ архиепископи не се стѣснявали да ласкаятъ рускитѣ царе и дори да бѫдатъ безочливи. Въ грамотата си, дадена на гребенския митрополитъ Сергий въ 1645 г., архиепископъ Харитонъ е нарекълъ руския царь „тихо пристанище”, отъ което църковнитѣ пастири „получаватъ облекчение на мѫчението и утешението”, правнукъ на императора Юстиниана, а за охридския престолъ е писалъ: „този престолъ не е чуждъ на светото Ваше царство, защото е царско строение на благочестивия Юстинианъ”. [1] Архиепископъ пъкъ Дионисий е изказалъ недоволство, задето рускиятъ дворъ не е далъ на слугата му сукно, а на него, при пребиванието му въ Русия, опредѣлилъ по-малко парично пособие, отколкото на предшественицитѣ му. Той е претендиралъ да му се дава милостиня не като на митрополитъ, а като на началникъ съ 17 подведомсгвени митрополити и епископи. [2]

 

На архиепископитѣ-милостиносъбирачи ревностно сѫ подражавали тѣхнитѣ епархийски архиереи и монастирски игумени. Около 10-на митрополити сѫ посетили Русия за милостиня. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ предприемали дълго скитане по цѣла Европа. Напр., драчкиятъ митрополитъ Харитонъ, нѣмайки средства да заплати данъцитѣ, е избѣгалъ въ Цариградъ и, като се снабдилъ съ грамота на цариградския патриархъ Кирилъ, заминалъ въ 1623 г. въ Франция и оттамъ ходилъ въ Германия, Англия, Ирландия, Дания, Швеция и въ м. септемврий 1631 г. прибалтийскитѣ руски войводи сѫ съобщили на московския царь за неговото пристигане. [3] Нѣкои пъкъ, като Иеремия Пелагонийски и Сергий Гребенски, безъ стѣснение се явявали по нѣколко пѫти въ Русия за милостиня и просто сѫ дотегвали на руския царь. За да се отърве отъ такива досадни гости, съ указъ отъ 19 октомврий 1646 г. рускиятъ царь е предписалъ, на всички обикновени просители да се дава милостинята въ Путивль и да ги връщатъ назадъ, а въ Москва да пропущатъ само снабденитѣ съ патриаршески грамоти и натоваренитѣ отъ патриарситѣ съ нѣкаква политически мисия. Обаче нѣкои охридски бедни клирици (напр.

 

 

1. Богосл. Вѣстн. Прибавл. къ изд. твор. св. отцевъ, XLI, 1888 г., стр. 116—117.

 

2. Муравьевъ, III, (рѫк.) л. 711 и IV, л. 10/6 у Голубинскій кр. оч. ист. прав. ц., стр. 138; Богосл. вестникъ, Приб., XLI, 1888 г., стр. 117—119.

 

3. Муравьевъ, II, стр. 125—126.

 

 

93

 

архимандритъ Гавриилъ, игуменъ на гребенския манастирь „Преображение Господне”) сѫ сполучвали да заблудятъ пограничнитѣ руски власти, че пѫтуватъ за Русия съ политическа мисия. [1]

 

Рускитѣ царе сѫ давали щедри помощи на охридскитѣ иерарси. На архиепископитѣ обикновено се давало при пристигането имъ: позлатена сребърна чаша отъ 2 гривеника, [2] 40 самури за 25-30 рубли, 12 аршина „камка куфтерю” (коприненъ платъ съ шевици) и 30 рубли пари. Сѫщо и при заминаването си тѣ получавали подобни подаръци, а презъ време на пребиванието си — по гривеникъ на день, като живѣели въ московскитѣ монастири. [3] Архиепископъ Дионисий е стоялъ въ Москва 10 месеци и 5 дни, като получилъ при това царска грамота съ сребъренъ печатъ, за да има право да отива въ Москва за милостиня следъ всѣки петь години. [4] Нерѣдко обаче обикновени митрополити сѫ бивали повече облагодетелствувани, отколкото охридскитѣ архиепископи. Πелагонийскиятъ митрополитъ Иеремия, който ималъ две грамоти отъ киевския митрополитъ (за руския царь и московския патриархъ) и една отъ иерусалимския патриархъ, при пристигането си получилъ подаръкъ позлатена сребърна чаша съ похлупъкъ за три гривеника, 12 аршина камка, 12 аршина смирненско кадифе, 15 аршина червенъ „обяръ“ [5], 40 самури на стойность 40 рубли и 50 рубли пари. [6] Когато въ м. януарий 1593 г. царь Теодоръ Ивановичъ е изпратилъ помощи на църквитѣ въ Турция, охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ е получилъ само 40 жълтици, а търновскиятъ митрополитъ — 100 ж. [7] Рускитѣ власти изобщо сѫ поставяли Охридската архиепископия подоле отъ източнитѣ патриаршии, понеже малко сѫ я познавали (даже по-малко отколкото Ипекската), а източнитѣ патриарси

 

 

1. Богосл. вѣстникъ, Прибавленія къ изд. творен. св. отцевъ XLI, 1888 г., стр. 143—145. Такъва мѣрка била прилагана и по-рано (въ 1627— 1629 г.) отъ пограничнитѣ власти, като допущали въ Москва и такива духовни лица, които носили мощи. (Вж. Муравьевъ, II, стр. 43-44, 67; Богосл. вестникъ, Прибавл, XLI, 1888 г., стр. 139).

 

2. 1 гривникъ = 10 копейки (въ ново време около 30 ст. зл.).

 

3. Вж. Муравьевъ, цит. съч., II, стр. 160; Богосл. в. Прибавл, ч. XLI, 1888 г., стр. 117.

 

4. ibid, стр. 117—119. Споредъ Муравьевъ, позволено му било да ходи въ Русия всѣки четири години (у Голубинскій, цит. съч., стр. 138).

 

5. Плътенъ коприненъ платъ съ златни и сребърни ивици и разни шевици. (И. И. Срезневскій, Матеріалы для словаря древнерусскаго языка, II, стр. 570).

 

6. Муравьевъ, II, стр. 3. Мъгленскиятъ пъкъ епископъ Козма билъ почетенъ почти като архиепископъ, понеже донесълъ мощи на Св. Стефанида (Вж. Муравьевъ, II, стр. 69; Богосл. вест., Приб., XLI, 1888 г., стр. 151 и 152). Сѫщо Неофитъ Корчански и Киприанъ Костурски (Богосл. вест., цит. кн., стр. 131—132, 133).

 

7. idem., I, стр. 270.

 

 

94

 

сѫ играли важна роля при учредяването на Московската патриаршия. Но все пакъ много зависѣло и отъ впечатлението, което правѣлъ на царя самиятъ иерархъ. Въ м. ноемврий 1587 г. царь Теодоръ Ивановичъ е приелъ на ауденция авлонския митрополитъ Теофанъ (отъ охридския диоцезъ) и софийския митрополитъ Григорий (отъ цариградския диоцезъ): отъ първия получилъ благословение, като слѣзълъ три стѫпала отъ своя престолъ, а Григория само повикалъ „къмъ рѫката” си. [1] Починалиятъ въ Москва корчански митрополитъ Гавриилъ, по царска заповѣдь, билъ погребанъ отъ московския патриархъ Иосифъ въ Богоявленския манастирь. [2]

 

Помощитѣ на Русия, несъмнено, сѫ облекчавали до нѣкѫдѣ борбата на Охридската архиепископия съ финансовата криза, която я разяждала, обаче, Русия не е могла да утвърди своето влияние въ Охридъ. Въ това време тукъ, както и въ другитѣ балкански земи, е прониквало католишко влияние. Това се дължело отчасти на оживенитѣ търговски сношения на балканскитѣ градове съ венециянци, генуезци и особено съ дубровнишкитѣ колонии въ България, Сърбия и Македония, [3] а най-вече на обстоятелството, че католишкитѣ държави съ своитѣ чести войни противъ Турция сѫ подхранвали въ балканскитѣ християни надежда за близко освобождение. Самитѣ папи живо се интересували отъ Източния въпросъ (res orientales). Tѣ често отправяли позиви до западноевропейскитѣ държави за кръстоносенъ походъ противъ Турция. [4] По тѣхна порѫка,

 

 

1. ibid., стр. 185.

 

2. Богослов. Вѣстн., 1888 г.. XLI, Прибавленія, стр. 134—135. За причината, поради която била давана нееднаква помощь на иерарситѣ-просители, вж. Η. Θ. Каптеревъ, Характеръ отношеній Россіи къ правосл. востоку въ XVI и VII стол., изд. II, стр. 116, 119.

 

3. Споредъ Бенедето Рамберти (секретарь на венец. посланикъ въ Цариградъ Даниилъ де Лудовичи), въ 1534 г. въ София имало много търговци дубровничани (Период. спис., IV, Срѣдецъ, стр. 99). Сѫщото съобщава и Герлахъ (ibid, VII, стр. 117). Въ Македония тѣхенъ центъръ билъ Скопие, дето въ 1669 г. отъ тѣхъ имало около 700 кожари. Подь тѣхно влияние много православни, за да се избавятъ отъ турския гнетъ, ставали католици и дубровнишки поданици (М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 112; К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, стр. 347).

 

4. Само нѣколко месеци следъ падането на Цариградь, въ м. октомврий 1453 г., е сторилъ това папа Николай V, който представилъ султана Мухамедъ II за предтеча на Aнтихриста (Zinkeisen, цит. съч., II, S. 42). Калистъ II, при встѫпването си на престола (въ 1455 г.), е далъ тържественъ обетъ, че ще работи съ всичкитѣ си сили, дори съ пожертвувание на собствената си кръвь, за освобождението на Цариградъ, Св. земя и поробенитѣ християни отъ игото на „сина на дявола” (Мухамедъ II) и за унищожението на „дяволската секта” (ibid, S. 61). Сѫщиятъ порѫчалъ на своя делегатъ въ Унгария и Германия Иоанъ Капистрано да работи за подигане воененъ походъ срещу турцитѣ (ib., S. 62). Той и Павелъ I (въ 1466 г ) сѫ подкрепили съ пари албанския борецъ Георгий Кастриоти (ib., S. 119—120, 393), Пий II (отъ августъ 1458 г.) енергично е действувалъ за общъ кръстоносенъ походъ (ib., S. 248, 255—257). Въ последното заседание на латеранския сѣборъ (16 мартъ 1517 г.), папа Левъ X е прокаралъ решение, че трѣбва да се отвори война на „невѣрнитѣ”, и веднага отправилъ була до цѣлия християнски свѣтъ (ib., S. 593).

 

 

95

 

католически клирици въ Турция имъ пращали доклади за положението на тамошнитѣ християни. [1] Тѣхни агенти сѫ подбуждали албанцитѣ къмъ възстание и ги снабдявали съ орѫжие. [2] Освенъ това нѣкои охридски архиепископи, притиснати отъ сиромашия, сѫ били принудени да отиватъ въ западнитѣ държави и дори въ Римъ за милостиня. Още архиепископъ Гавриилъ презъ септемврий 1587 г. отъ Тюбингенъ презъ Улмъ е ходилъ въ Римъ при папа Сикстъ V, [3] както за да запази своята власть върху италийската епархия, [4] тъй и за да получи парична помощь. Въ първата половина на XVII в. известни сѫ четирма архиепископи тайни католици: Порфирий (Палеологъ), Атанасий, Аврамий и Мелетий (бившъ софийски митрополитъ). [5] За Порфирия положително се знае, че билъ въ писмени сношения съ папата. На 28 септемврий 1624 г. папа Урбанъ VIII му изпратилъ писмо, въ което, наричайки него и подчиненитѣ му архиереи възлюблени братя (venerabiles

 

 

1. Напр. въ 1572 г. Стефанъ Гаспари (у М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 93—94); въ 1580 г. билъ даденъ докладъ на папата за изгонване на турцитѣ отъ Европа (Theiner, Vetera monumenta slavorum meridionalium historiam illustranda, II, p. 73, № LXXX; Hurmuzaki, Documente priv. la ist. Rom., III-11, p. 13—14); за сѫщото въ 1610 г. и стефанскиятъ епископъ Николай Мехаенси (Theiner, цит. сб., II, р. 111, № CXXXIV). Въ сѫщата година Николай Драшковичъ отъ Фиуме е писалъ на папа Павелъ V, че християнитѣ въ Босна и Херцеговина и Лика сѫ желаели да се подчинятъ на Австрия (ibid, p. 110, № CXXXII).

 

2. Вж. Β. Макушевъ, Восточный въпросъ..., въ Славянскій сборникъ, III, стр. 13—15, 16 заб. 1 и 17.

 

3. Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 183. Срв. по-горе, стр. 91.

 

4. Вж. съобщението на Мартинъ Крузий въ Revue des études Grecques, IV, 1891 г., стр. 183.

 

5. L. Allatius, De ecclesiae occidentalis atque orientalis perpetua consensione, III, cap. XI, p. 1092: Achrideni etiam Archiepiscopi plures, Porphyrius, Athanasius, Abramius Mesapsa, qui prius fuerat Novarum Patrarum metropolita, Meletius, qui antea fuit Sophiae. При нѣкой отъ тѣхъ ще да е била направена дървената статуя на Св. Климентъ Охридски, пазена въ едноименната катедрала въ Охридъ.

 

 

96

 

fratres), изказва своята радость, че въ писмата си охридскиятъ „патриархъ” го признава за наследникъ на Петра и приемникъ на Христа, и го увѣрява, че, „ако съ искрено сърдце и истинска вѣра” се подчинява на папската власть, то Богъ ще избави страната му отъ робството. [1] Сѫщо и архиепископъ Аврамий (споредъ едно анонимно писмо отъ Англия до руския царь противъ него), преди да отиде въ Москва, шесть години се намиралъ въ общение съ папа Урбанъ VIII, служилъ съ него, признавалъ го за свой началникъ и ималъ отъ него грамоти до западнитѣ крале, отъ които получилъ много подаръци [2]. Въ времето на папа Александъръ VII (1655—1667 г.) единъ охридски „патриархъ” (навѣрно, Атанасий II) е станалъ „католикъ” и отишълъ въ Римъ, гдето билъ добре приетъ. [3] Отъ епарх. архиереи въ църковно общение съ Римъ сѫ влизали митрополититѣ Иеремия (навѣрно, Пелагонийски) и Харитонъ Драчки. [4]

 

 

Τѣзи охридски иерарси сѫ влизали въ сношения съ Ватикана не отъ убеждение въ истинностьта на неговото учение, а по политически съображения — да си създадатъ тѣсни връзки съ католишкитѣ държави, отъ които тѣ, и изобщо балканскитѣ народи тогава сѫ очаквали освобождение отъ турското робство. Въ своя диоцезъ тѣ сѫ били по-скоро прοводници на политическо, отколкото на вѣроизповѣдно влияние на западнитѣ държави. Яръкъ изразитель и енергиченъ ратникъ за сближение съ католишкия свѣтъ билъ архиеп. Атанасий, който се намиралъ въ тѣсни връзки съ полунезависимитѣ отъ турската власть албанци въ Химара (южна Албания, срещу о. Корфу) [5]. Той е

 

 

1. Theiner, Vetera mon. Slav. merid., II, стр. 123, № CLV: Proin speramus, fore ut si corde sincero et fide non ficta pontificiae authoritati obsequium defertis, excutiat tandem iugum captivitatis vestrae Deus ille, qui non obliviscitur misereri ...

 

2. Муравьевъ, II, стр. 101.

 

3. Theiner, цит. сб. II, стр. 214 (релация за положението на католишката пропаганда въ България отъ 1680 г. до папа Инокентий XI).

 

4. L. Allatius, цит. съч., р. 1092. Аляций нарича Иеремия драчки „архиепископъ”, но по-вѣроятно ще да е, че тоя архиерей билъ тъждественъ съ пелагонийския митрополитъ Иеремия (Срв. за Иеремия Пелаг. по-доле, стр. 100 и за Харитона Муравьевъ, II, стр. 129).

 

5. Н. И. Милевъ, Охридскиятъ патриархъ Атанасий, Известия на историческото д-ство, кн. V, София, 1922 г., 117. Възъ основа на едно писма на охридския архмеп. Гавриилъ до монемвасийския митрополитъ Макарий (въ Пелопонесъ), М. Дриновъ допуска, че сношенията на двамата иерарси сѫ имали политически характеръ, понеже Макарий Монемвасийски билъ въ връзки съ Донъ Жуанъ Австрийски, който въ 1572 г. билъ началникъ на съюзенитѣ християнски военни сили противъ Турция (Съчинения, I, стр. 77). Ще рече, още охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ е действувалъ за освобождение отъ турцитѣ чрезъ католишкитѣ държави. Съдържанието на това писмо не ми е известно. Затова не знамъ, доколко е правдоподобно предположението на Дринова.

 

 

97

 

тъкмѣлъ да подигне въстание въ всичкитѣ области на Турция и да ги предаде на католишката държава-освободителка. Най-напредъ той е почналъ преговори съ Венеция. На 26 януарий 1596 г. въ Бутринто (епирско пристанище срещу о. Корфу) той се срещналъ съ венециянския провизоръ (адмиралъ) и капитанъ на о. Корфу Ангелъ Базадона, който билъ придруженъ отъ съветника си Баффо, и, следъ като го увѣрилъ въ своята преданость къмъ синьорията, му предложилъ, Венеция незабавно да завземе Албания, за да се осуети намѣрението на Испания да завладѣе Авлона и да дигне възстание за своя полза. За подтвърждение на своитѣ думи той казалъ, че въ Охридъ е видѣлъ преписка на неаполитанския вицекраль съ отецъ Захария — лице съ голѣмо влияние въ страната; че виценральтъ се обръщалъ и къмъ него чрезъ о. Димитрия — сѫщо твърдѣ влиятелно лице, като го убеждавалъ да сьдействува за възстанието на албанцитѣ, и че подобни писма той е видѣлъ и въ Авлона у епископа Юрий Бендери, който ги получилъ чрезъ отецъ Франци отъ Неаполъ. Обаче архиепископътъ е разубеждавалъ албанцитѣ да не се довѣряватъ на Испания, понеже подъ нейното владичество ще страдатъ повече, отколкото сега, и ги съвѣтвалъ да се обърнатъ къмъ Венеция, която ще се отнася къмъ тѣхъ като съ свои деца. Той добавилъ още, че Христофоръ Химариотъ е доставилъ 700 пушки и военни материали за въорѫжение на химариотитѣ. [1] Накрай, архиепископътъ обещалъ да предаде на Венеция цѣла Албания безъ всѣкаква награда, ако му биха изпратили две или три хиляди войници. Той поискалъ бързо решение, за което щѣлъ да почака въ околноститѣ на Химара, като заявилъ, че въ случай на закъснение испанцитѣ ще завладѣятъ Албания. Венециянскиятъ провизоръ и неговиятъ съветникъ сѫ отюворили, че синьорията, при всичкото си доброжелателство къмъ християнитѣ, едва ли ще се реши да наруши мира съ такъвъ владѣтель като султанътъ; но архиепископътъ ги увѣрявалъ, че султанътъ нѣма вече опора въ народа и главнитѣ си военоначалници и християнитѣ очакватъ само да се появи знамето

 

 

1. Това орѫжие било доставено отъ папата чрезъ неаполитанския вицекраль.

 

 

98

 

на св. Марка, за да се разправятъ сами съ своитѣ врагове. [1]

 

Бунтовното движение въ северна Албания [2] е насърдчило архиепископа Атанасий да прави нови постѫпки предъ западнитѣ държави. Вѣроятно, въ 1597 г. той пристигналъ въ Италия и съобщилъ въ Лече, че цѣла Албания и Епиръ сѫ възстанали и че сѫщото щѣли да сторятъ Сърбия и България. Обаче управительтъ на Лече, по заповѣдь на неаполитанския вицекраль графъ де Оливаресъ, не му позволилъ да отиде въ Неаполъ, а го отправилъ въ Римъ, ката му далъ 200 дукати. [3] Въ Римъ архиеп. Атанасий е престоялъ доста време, но папа Климентъ VIII не го приелъ, понеже архиеп. Атанасий отхвърлилъ искането на кардиналитѣ Санта Северина, Петъръ Алдобрандини и Санъ Джорджио да даде декларация за уния. Угнетенъ отъ дългове, къмъ края на януарий 1598 г. той избѣгалъ пѣшъ въ Неаполъ, дето намѣрилъ подслонъ въ дома на свещеника Франческо Аксидасъ, гръкъ отъ

 

 

1. Въ доклада на Ив. Сагредо и А. Базадона отъ о. Корфу отъ 27 януарий 1595 г. въ „Слав. сборникъ”, Петербургъ, Ш,стр. 15—17. Споредъ доклада на папския нунций Грациани отъ 3 августъ 1593 г. до папата, поради притѣсненията на новия санджакъ, химарцитѣ, наистина, възстанали подъ водителството на своя „архиепископъ” (arcivescovo), който билъ облѣченъ въ червено (Macuscev, Monumenta historica Slavorum meridionalium, I, стр. 268—269). Вѣроятно, водитель билъ мѣстниятъ епархийски архиерей или охридскиятъ архиепископъ Атанасий, но не и барскиятъ архиепископъ, както мисли Макушевъ (ibid., стр. 270; срв. Η. И. Милевъ, цит. сп., стр. 118—119).

 

2. Вж. у В. Макушевъ, Восточный вопросъ въ XVI и XVII вѣкахъ, „Славянскій сборникъ”, III, стр. 17—19. Въ първото десетилѣтие на XVII в. е започнало революционно брожение и въ сръбскитѣ земи. Между 1608—1610 г. Никола Драшковичъ, който се наричалъ „прокураторъ на благороднитѣ въ босненското кралство и херцогството на св. Сава” (Херцеговина) е писалъ на савойския херцогъ Карлъ Емануилъ I, че всички народи въ Балк. полуостровъ желаятъ да се освободятъ отъ турската тирания и ипекскиятъ патриархъ, „могѫщъ господарь”, е обещалъ да дигне голѣмо възстание, щомъ навлѣзатъ христ. войски въ страната му. (Вж. V. Macuscev, Mon. hist. slav. merid., vol. II, въ Гласник, XIV, II од., стр. 310, № 1. Срв. Β. Макушевъ, цит. ст., въ Журналъ Мин. нар. просвѣщенія, 1872 г., ч. 163, стр. 325). Това движение е потикнало импер. Фердинанда II да изпрати Атанасия Джорджичъ да изучи положението въ Босна и Херцеговина. Въ 1625 г. Джорджичъ му представилъ докладъ (Starine; XVII, 78).

 

3. Споредъ донесението на гръцкия свещеникъ Франческо Аксидасъ до венециянския посланикъ въ Прага, Атанасий не билъ допуснатъ въ Неаполъ, понеже двамата пратеници на неаполитанския вицекраль графъ де Оливаресъ въ Химара не сѫ подтвърдили съобщението на архиеп. Атанасия (у Н. И. Милевъ, цит. сп., стр. 118).

 

 

99

 

Сицилия, но неаполитанскиятъ вицекраль три месеца не го приелъ и даже не му позволилъ да отиде въ Испания, нито му давалъ паспортъ и препорѫка до австрийския императоръ, за което той усилено молилъ. Архиеп. Атанасий получилъ само 300 дукати помощь. Въ края на м. юний с. г. той и завърналиятъ се отъ Испания пелагонийски митрополитъ Иеремия, сѫ заминали отъ Неаполъ въ Прага, за да действуватъ предъ австрийския императоръ Рудолфъ II, който отъ 1593 г. водѣлъ война противъ Турция. Тукъ Атанасий се сближилъ съ императорския съветникъ Корадучи и чрезъ него е подалъ до императора докладна записка и единъ мемоаръ (отъ 32 глави), съ които той го увѣрявалъ, че съ 3000 добре въорѫжени войници той може да превземе Авлона, Драчъ, Бератъ, Елбасанъ, Делвино и Саяда (въ Епиръ), следъ което ще подигне 40,000 д. отъ мѣстното население и ще продължи настѫплението си до Солунъ. [1] И въ Прага архиеп. Атанасий не е намѣрилъ подкрепа, понеже Австрия била въ тежко финансово положение. Снабденъ съ пѫтни пари [2], паспортъ и препорѫчителни грамоти на императора отъ 5. декемврий 1598 г. [3], той е заминалъ за Испания заедно съ пелагонийския митрополитъ Иеремия и племеника си Франческо Ризеа, за да представи на испанския краль своя планъ за освобождението на балканскитѣ християнски народи, но въ Комо инквизиторътъ (противникъ на австрийската държава) [4] ги арестувалъ, взелъ всичкитѣ имъ писма и ги затворилъ въ единъ милански манастирь, като имъ забранилъ да се сношаватъ съ когото и да било. Съ писмо отъ 19 мартъ 1599 г. той е молилъ императора Рудолфа II да заповѣда за по-скорошното му освобождение. Следъ като билъ освободенъ, не е известно архиеп. Атанасий кѫде е отишълъ. Но, изглежда, той не е получилъ никаква

 

 

1. Споредъ венециянския посланикъ въ Прага Бендраминъ, архиеп. Атанасий е възнамѣрявалъ „да отиде въ Влашко, негово църковно вѣдомство”, за да подигне българитѣ и сърбитѣ съ помощьта на тамошни православни владици, подчинени нему.

 

2. Споредъ Вендраминъ 300 маджарски дукати, а споредъ свещеника Аксидасъ 600 фиоринти.

 

3. До импер. братъ и намѣстникъ въ Милано ерцхерцогъ Албертъ, неаполитанско-сицилийския вицекраль и до донъ Гуиленъ де Санто Клементе.

 

4. Н. Милевъ предполага, че той билъ венециянски агентъ (Известия на Ист. дружество, V, София, стр. 124).

 

 

100

 

подкрепа и отъ Испания, та въ края на 1599 г., лишенъ отъ материални срѣдства, е заложилъ дрехитѣ си и пакъ молилъ своя приятель, австрийския вицеканцлеръ Корадучи, да се въздействува на Испания, за да подпомогне едно възстание на християнитѣ въ Турция. [1]

 

Въпрѣки тия несполуки, архиеп. Атанасий не се отказалъ отъ своя любимъ освободителенъ планъ. Въ началото на XVII в., следъ като се върналъ отъ странство въ Охридъ, той, въ съгласие съ нѣкои свои архиереи, е подготвилъ ново възстание въ своя диоцезъ. Изпратениятъ отъ него агитаторъ Aлександъръ Мутело е организиралъ 12,000 бойци, обаче възстанието не било обявено, тъй като неаполитанскиятъ вицекраль графъ де Беневенто съ писмо го увещавалъ да почака, до като му бѫде пратена помощь отъ испанския краль. Испания дълго време не се отзовала. Затова архиеп. Атанасий пакъ взелъ да работи за възстгние, но билъ спрѣнъ отъ неаполитанския вицекраль графъ де Лемосъ, [2] който му съобщилъ „заповѣдьта” на испанския краль да не предприема нищо безъ негово знание, като го увѣрявалъ, че при пръвъ удобенъ случай Испания ще отвори война на турцитѣ и ще ги изгони отъ Европа. Понеже испанско-турското сблъскване се забавило, въ началото на 1615 г. архиеп. Атанасий отишълъ въ Неаполъ и изложилъ своя планъ на неаполитанския вицекраль графъ де Лемосъ, който изпратилъ неговия писменъ докладъ на испанския краль Филипъ III (1598—1621) и обещалъ да изпрати неговия викарий въ Мадритъ, за да даде обяснения на испанския краль. Въ Неаполъ архиеп. Атанасий е чакалъ нѣколко месеци, безъ да получи отговоръ отъ вицекраля. Поради това той е заминалъ заедно съ гръцкитѣ (отъ Майна) пратеници [3] въ Палермо при сицилийския вицекраль

 

 

1. За пѫтуването на архиеп. Атанасий въ Италия, Римъ, Прага и Милано вж. по-обстойно изложение по документи отъ венециянската архива у Н. И. Милевъ, Известия на Историч. дружество, София, V, стр. 118—125.

 

2. He е графъ д'Осуна, както казва Н. И. Милевъ, (Изв. Истор. д-ство, V, стр. 127), защото докладната записка, въ която архиеп. Атанасий дава тѣзи сведения, била дадена първенъ на графъ де Лемосъ и после копие отъ нея на херцогъ д'Осуна. (Вж. В. Макушевъ, Восточньш вопросъ . . ., Славянскій сборникъ, III, стр. 22, заб. 1).

 

3. Тѣ сѫ дошли въ Неаполъ сѫщо съ цель да склонятъ Испания да подкрепи възстанието, което би избухнало въ Морея (Пелопонесъ). Вж. писмото на охридския архиепископъ Атанасий отъ 28 юний 1015 г. до херцогъ д'Осуна у V. Makuscev, Monumenta historica Slavorum meridionalium, vol. II, Belgradi, 1882 г., въ Гласник, XIV, II од., стр. 295—297, № 19. Съдържанието му е предадено на руски отъ сѫщия въ Слав. сборникъ, III, стр. 20. На български е преведено отъ Аврелианъ въ „Българска сбирка”, кн. 6 и 7, София, 1912 г., стр. 390—392.

 

 

101

 

херцогъ Д'Осуна, който билъ яростенъ врагъ на турцитѣ и, благодарение на своето силно влияние въ двора на испанския краль Филипъ III, той самовластно е управлявалъ Сицилия. Въ докладната си записка (на италянски) [1] архиепископъ Атанасий изказалъ сѫщата слѣпа привързаность къмъ католишкия свѣтъ, както и при преговоритѣ си съ венециянския провизоръ. Дори сега той подчърталъ, че само католишкото владичество въ Европейска Турция би могло да помири враждебнитѣ помежду си християнски народи — гърци, албанци, българи и власи. По неговия планъ крепоститѣ и стратегичнитѣ пунктове трѣбвало да се заематъ отъ испанци и италянци, но не отъ гърци, българи, албанци и власи, за да не избухнѣла междуособна война. Той е увѣрявалъ вицекраля, че самъ е обходилъ всички области въ Европейска Турция (Сърбия, Босна, Далмация, Македония, Гърция, Тракия, България) и на всѣкѫде грамадно мнозинство съставлявали християнитѣ, които при това владѣели планинскитѣ проходи и нѣкои крепости и били обзети отъ силна омраза къмъ турцитѣ, а самата турска войска не била вече храбра и дисциплинирана, както по-рано. [2] Неговото паство било подготвено за възстание отъ духовенството, което въ време на изповѣдь е посвещавало християнитѣ въ освободителното дѣло, като имъ внушавало да пазятъ това въ тайна подъ страхъ на църковно отлѫчване. [3] Поради това архиеп. Атанасий е вѣрвалъ,

 

 

1. Издадена отъ В. Макушевъ въ Monumenta historica Slavorum meridionalium, vol. II, въ Гласник, XIV, II од., стр. 297—304, № 20; преведена на руски езикъ отъ сѫщия въ Славянскій сборникъ, III, стр. 21—24 и на български отъ Аврелианъ въ Сп. „Българска сбирка”, кн. 6 и 7, 1912 г., стр. 392—396. Изглежда, Аврелианъ не е знаелъ за руския преводъ, та казва, че тоя документъ не билъ преведенъ „на никой отъ славянскитѣ езици” (ib., стр. 390).

 

2. Споредъ архиеп. Атанасий, причина за това били войнитѣ въ Унгария, дето загинали по-храбритѣ турци, и възстанието въ Мала Азия.

 

3. . . . per haver molta gente sollevata et in pronto et messo buoni via ordini per via delli miei vescovi et Arcivescovi et degli religiosi ehe sono sotto pena di gran scomunica (V. Makuscev, Monumenta historica Slavorum meridionalium, II, p. 300, № 20).

 

 

102

 

че, ако би получилъ 5—6000 пехотна войска (испанци и италянци), орѫжие и военни припаси за 15,000 д., още седла и юзди за 4000 коне, той въ кратко време би предалъ цѣла Македония на испанския краль, като се задължавалъ да издържа войската и да изплати военнитѣ припаси. Веднага следъ това безъ друго щѣли да възстанатъ Босна, Далмация, България и Гърция, защото той се споразумѣлъ за това съ тѣхнитѣ владици и първенци, които съ нетърпение очаквали удобенъ моментъ, за да смъкнатъ турското иго. Сѫщото щѣли да сторятъ добре въорѫженитѣ северни албански племена дукагини, клементи и пастровичи, [1] които презъ време на химарското възстание сѫ избили всички мѣстни турци, и вече били свободни отъ турската власть. Освенъ това архиеп. Атанасий се наемалъ да превземе Цариградъ (съ пристѫпъ срещу укрепленията му и подпалването му отъ четири или шесть страни), Превеза (епирско пристанище) и всичкитѣ 53 острова въ Архипелага, дето имало 70,000 боеспособни християни, [2] съ водителитѣ на които той лично или чрезъ свои довѣрени лица е постигналъ спогодба за общобалканско възстание, щомъ Испания даде знакъ. За тая цель той искалъ отъ Испания 500 войници срещу Цариградъ и флота отъ 80 галери въ Архипелага. Атанасий билъ увѣренъ, че чрезъ тъй организираното повсемѣстно възстание турцитѣ силно щѣли да се изплашатъ и безъ съпротива да избѣгатъ отъ Европа.

 

 

1. Архиеп. Атанасий твърди, че тѣ му били подведомствени, обаче съмнително е охридскиятъ диоцезъ да се простиралъ до гр. Шкодра, на изтокъ отъ който е живѣело племето дукагини (К. Јиречек, Истоpиjа срба. III, стр. 57 и IV, стр. 195), до черногорския крайморски градъ Будва, до който било племето Пастровичи, (Theiner, Vet. mon. Slav. merid., II, p. 50; K. Јиречек, цит. съч. стр. 52, 55) и на изтокъ отъ р. Зета, дето живѣело племето клементи (Theiner, цит. сб., II, р. 218).

 

2. Споредъ смѣтката на архиеп. Атанасий, о. Митилинъ щѣлъ да даде 20,000 бойци срещу 2000 турци, о. Лимносъ — 4000 възст. срещу 200 т., Мило — 3000 в. срещу 30 т., подвластната на Венеция Сфакия (на о. Критъ) — 25,000 добре въорѫжени. Въ другитѣ острови населението било почти изключително християнско. Въ тѣхъ нѣмало турски укрепления, освенъ о. Тенедосъ (при Дарданелитѣ), дето въ крепостьта имало 30 турски войници и 6 топове и на пристанището други 6 топове, съ население 300 турски и 150 християнски кѫщи. Сѫщо укрѣпенъ билъ и о. Св. Мавъръ съ 60 топове, но тамъ имало 20,000 боеспособни християни срещу 5000 турци.

 

 

103

 

Къмъ плана на архиепископа Атанасий херцогъ Д'Осуна се отнесълъ съ пълно съчувствие и решилъ да помага на възстаналитѣ въ Морея майноти. Даже въ 1619 г. той е образувалъ съюзъ противъ Турция отъ папата, великия тоскански херцогъ и малтийскитѣ рицари, обаче презъ м. юний 1620 г. херцогътъ, обвиненъ въ държавна измѣна, билъ затворенъ, [1] и смѣлиятъ планъ на архиепископа Атанасий не се осѫществилъ. [2]

 

Макаръ че нѣкои охридски иерарси сѫ влизали въ общение съ Римъ, католишката пропаганда, която на Изтокъ къмъ 1630 г. почнала да бѫде по-настѫпателна, [3] не е могла да пусне корени въ Охридския диоцезъ, [4] както поради това, че тия иерарси не сѫ били нейни явни подръжници, [5] тъй и поради здравото православно съзнание на паството имъ. Споредъ рагузкия посланникъ Матей Гундуличъ, православнитѣ въ Босна, Сърбия и България сѫ били „твърде привързани къмъ своята вѣpa”, хвалѣли се, че „сѫ я запазили чиста отъ всѣкакви нововъведения” и съ гордость се наричали „старовѣрници”. [6] Сѫщиятъ казва, че католицитѣ били твърде малко и разпръснати въ разни мѣcта (най-вече въ Босна), между които не поставя нито единъ градъ отъ Охридския диоцезъ. [7] Въ своя докладъ до папата отъ 1640 г. Петъръ Богданъ Бакшичъ, помощникъ на софийския католишки архиепископъ, съобщава, че когато е

 

 

1. В. Макушевъ, Вост. вопросъ . . . , Славянскій сборникъ, III, Петербургъ, стр. 24—25.

 

2. Не се знае кой е водилъ преговори съ херцогъ Aлександъръ Пастровицъ отъ името на „кралство Манедония и другитѣ съседни провинции” (а nome del regno di Macedonia et altre provincie adjacenti). Xepцогътъ e обещалъ да освободи населението отъ всички турски налози и тежести и да пази привилегиитѣ на благороднитѣ и клира. Въ първото пристанище, гдето щѣлъ да слѣзне херцогътъ, трѣбвало да го посрещнатъ пратеници на „кралството”, за да се съветватъ съ него по възстанието и да опредѣлятъ деня на коронацията му. Възстаналитѣ страни били длъжни да дадатъ 55,000 бойци (15,000 конници и 40,000 пехотинци), а херцогътъ — 20,000 войници и орѫжие за 25,000 души, (Macuscev, Mon. hist. Slav. merid., II, въ Гласник, XIV, II од., стр. 311—312). Този херцогъ не е ли билъ Николай Драшковичъ отъ пастровичитѣ който се обявилъ за Александъръ Македонски, пращалъ докладъ на испанския краль Филипъ III и въ 1619 г. билъ изобличенъ отъ антиварския архиеписцопъ? (Вж. В. Макушевъ, цит. ст., въ Журналъ Мин. нар. просв. 1872 г., ч. 163, стр. 325)

 

3. Вж. у М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 89—90 папската инструкция до всички нунции въ Европа за покатоличването на православнитѣ народи въ Турция. Срв. Hammer, Histoire de l’empire Ottoman, IX, p. 112.

 

4. Къмъ края на XVI в. католици имало само въ северна Албания, до Драчъ, но на югъ и въ Македония всички християни сѫ били православни, както и християнитѣ въ България и Тракия (Докладъ на донъ Aлександъръ Комулео отъ 1580 г. до папата, въ Eud. Hurmuzaki, Documente privitore la istoria Românilor. III11 , p. 13—14).

 

5. Срв. no-rope, стр. 96.

 

6. Μ. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 109.

 

7. Вж. ibid., стр. 110—112.

 

 

104

 

говорѣлъ сь българитѣ по вѣрски въпроси, тѣ пренебрежително се отнасяли къмъ католичеството, като казвали, че „папата има златна брада и я бръсне отъ любовь къмъ една римлянка”; че не е отишълъ въ седмия (вселенски) сьборъ, но останалъ въ Римъ, за да раздѣли вѣрата. [1]

 

Въ 1630 год. католишката пропаганда се опитвала да отнеме архиепископската църква „Въведение Богородично”, но архиепископътъ далъ голѣмъ откупъ на турцитѣ и султанътъ съ специална грамота е обещалъ да не я дава на „римлянитѣ”. [2] Въ половината на XVII в. била открита охридска епархия, [3] която обаче била само номинална. Първиятъ ѝ архиепископъ, хърватинътъ Рафаилъ Леваковичъ, който билъ натоваренъ и съ управлението на овдовѣлата призренска епархия, на пѫтъ за Охридъ е умрѣлъ въ Зара (въ края на 1649 г.) [4] Назначениятъ на негово мѣсто (въ 1651 г.) Андрей Богданъ (родомъ отъ Гури) не искалъ да отиде въ Охридъ отъ страхъ да не го убиятъ българитѣ и претендиралъ за призренската епархия, епископъ на която отъ 1651 г. билъ чипровчанинътъ Франческо Соймировичъ. [5] Спорътъ се свършилъ едвамъ въ 1655 г. когато Андрей Богданъ е получилъ скопската епархия, а Фр. Соймировичъ — охридската, обаче той скоро е напусналъ Охридъ понеже тамъ е нѣмало нито единъ католикъ. [6] Изглежда, противъ

 

 

1. Eusebius Fermendžin, Acta Bulgariae eclesiastica въ Monumenta spectantia hist. Slavorum meridionalium, vol., XVIII, Zagrabiae, 1887 г., 709 .

 

2. Муравьевъ, II, стр. 159. Това e съобщилъ охридскиятъ архиеписнопъ Аврамий на вологодския войвода.

 

3. Заедно съ скопската, която сѫществувала като епископия и въ XVI в., ставали две католишки епархии въ Македония.

 

4. Съобщение на кустоса на България Павелъ отъ Петкладенци у Euseblius Fermendžin, Acta Bulgariae ecclesiiastica въ Monumenta spectantia hist. Slavorum meridionalium, vol. XVIII p. 204, № CXIII; H. И. Милевъ, Католишката пропаганда въ България презъ XVII в., София, 1914 г., стр. 22 и 144.

 

5. Той билъ назначенъ отъ Ватикана на 11 юлий 1650 г., а рѫкоположенъ за епископъ въ 1651 г. (Fermendžin, Acta Bulgariae ecclesiastica въ Monumenta Spectantia hist. Slavorum meridionalium, vol. XVIII, p. 211, № CXVIII и 215, № CXXIV). За претенцията на Анцрей Богданъ вж. ib., p. 225, № CXXXV.

 

6. ib. p. 254, № CXLVIII. Ha конгрегацията въ Римъ той е писалъ:

Francesco Soymirovich già vescovo di Prisren, hora con il volere de sommo pontifice, e l'ЕЕ. VV. arcivescovo d'Ocrida in Bulgaria, desideroso d'esseguire la volontà di Dio e della chiesa santa, ancorche habbi da passare per ignem et aquam, vuole niente di meno andare alla sua chiesa, diocesi e metropoli, quello rnon si fatto da trecento anni in quià, e quivi vedere e rivedere se v'è qualche anima fedele per ancora; ο se si ritrova qualche scintilla ο nome catholico...

 

 

105

 

него била мѣстната турска власть, та затова, следъ напущането си, той е искалъ отъ конгрегацията въ Римъ парична сума, за да иде въ Цариградъ и издействува отъ В. Порта предписание до румелийския бейлербей (въ София) да му обезпечи свободна дейность въ Охридъ, както и за да подкупи съ подаръци бейлербея и други турски голѣмци, а сѫщо и „схизматичния” охридски архиепископъ. [1] Франческо Соймировичъ се оттеглилъ въ родното си мѣсто Чипровци, като запазилъ титлата си „охридски архиепископъ” [2] и проявявалъ претенции за върховна власть надъ скопската и призренската епархии възъ основа на това, че охридската църква била „митрополия и първопрестолна на българското царство”. Спорътъ се приключилъ въ 1661 г. въ полза на скопския архиепископъ, комуто било повѣрено и управлението на охридската епархия [3], но въ 1675 г. той е напусналъ за винаги епархията си. [4]

 

 

1. Al sudetto Beglerbegh si danno diversi presenti, ed al altri capi delli Turchi in diversi luoghi, et anche al arcivescovo d'Ocrida scismatico per mantenere con essa l'amicitia, si ehe senza questi mezzi è impossibile entrar nella residenza et ivi poter principiare qualche buon offitio nel servitio di Dio (pag. dt.), Срв. „Църковенъ вестникъ”, бр. 34, София, 1911 г., стр. 406, II кол.

 

2. Вж. ib., p. 224, № CLIX (въ 1653 г., когато отъ Рагуза писалъ на конгрегацията за обиколката си въ Босна); р. 286, № CLXXVI (въ 1672 г.) и р. 287, № CLXXVII (въ сѫщата година 17 ноемврий, когато билъ вече и администраторъ никополски).

 

3. Н. И. Милевъ, цит. съч., стр. 23 и 147—148; срв. М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 91, т. 2, Споредъ единъ докладъ до папата отъ 1680 г., това е станало въ 1675 г. поради туй, че въ тая епархия имало малко „католици” (Theiner, Vetera monumenta Slavorum meridionalium, II, p. 214).

 

4. H. И. Милевъ, цит. съч., стр. 23 и 149. Hurmuzaki съобщава, че въ м. юний 1669 г. Високата порта е запретила на охридския архиепископъ да се домогва да подчини подъ своята власть всичкитѣ католици въ Босна. Предписанието било издадено поради оплакването на резидента на австрийския императоръ Иоанъ Баптистъ Казанова (Fragmente zur Geschichte der Rumänen, III, 1884, S. 278). He e ясно да ли за православния или католическия охридски архиепископъ тукъ се говори. Първиятъ не е могълъ да действува тамъ, понеже Босна не само не е влизала въ Охридския диоцезъ, но и не граничела съ нея (отдѣляли я Ст. Сърбия и северна Македония, които влизали въ Ипекския диоцезъ). Ако пъкъ билъ вториятъ, то австр. резидентъ не би правилъ постѫпки, защото католичеството не се увреждало отъ туй, че босненскитѣ католици щѣли да бѫдатъ подъ ведомството на единъ или другъ папски представитель, или най-много той би действувалъ предъ папата. Затова мисля, че въ това известие е смѣсенъ ипекскиятъ архиепископъ съ охридския (православенъ).

 

 

106

 

Презъ втората половина на XVII в. католишкото влияние въ по-голѣмата часть на охридския диоцезъ е изчезнало, поради стѣснителнитѣ мѣрки на турското правителство противъ католишката пропаганда [1] и поради това, че, следъ несполучливитѣ войни на западнитѣ държави срещу Турция, балканскитѣ народи, както и Охридската архиепископия почнали да възлагатъ своитѣ надежди на бързо засилвалата се Русия. Въ охридския диоцезъ останала да сѫществува само драчката католишка епархия, [2] въ която влизали и униятитѣ химарци [3], но градоветѣ Драчъ и Бератъ — центъръ на Музакия

 

 

1. Вж. Славянскій сборникъ, II, С. Петерсбургъ, 1877 г., Критика и библюграфія, стр. 1; Църковенъ Вестникъ, бр. 34, 1911 г., стр. 406—407; D-r Alois Hudal, пос. съч., S. 15. Въ края на XVII в. султанъ Мустафа II съ хатишерифъ е забранилъ християни-турски поданици да ставатъ католици, заплашвайки съ затворъ и парична глоба (Η. А. Скабалановичъ, Политика турецкаго правительства, къ христ. подданннмъ и ихъ религіи, въ Христ. чтеніе, т. II, 1878 г., стр. 456; срв. А. П. Лебедевъ, Исторія грековост. церкви и пр., изд. II, С.-Петербургь, стр. 521).

 

2. Тя била открита скоро следъ падането на Цариградъ подъ латинцитѣ (1204 г.) и преди 1209 г. (Голубинскій, кр. оч. ист. православных церквей , . ., стр. 534). Презъ XVII в. въ нея имало около 1060 католически кѫщи съ около 13,650 д. (Докладъ за катол. пропаганда до папа Инокентий XI, у Theiner, цит. сб., II, р. 214). Католишката пропаганда е обръщала голѣмо внимание на химарцитѣ. Между 1660—1665 г. въ Химара е действувалъ нейниятъ мисионеръ Онуфрий Константинъ по потекло отъ Трапезундъ, но роденъ въ Навплия, възпитаникъ на римската гръцка колегия, която свършилъ на 27 юний 1660 г. (Em. Legrand, Bibliographie hellenique, V, p. 347); а на 15 октомврий 1668 г. билъ назначенъ за мисионеръ въ Химара Иоанъ (Иосифъ) de Camillis отъ ο. Хиосъ, сѫщо възпитаникъ на римската гръцка колегия, (ib., p. 348—349). Въ 1670 г. катол. пропаганда е назначила и епископъ за химарцитѣ. Такъвъ билъ възпитаникътъ на римската гръцка колегия Андрей (Аркадий) Станила отъ о. Критъ съ седалище въ Drimades и титла „музакийски епископъ” (въ писма се подписвалъ: Arcadio, vescovo di Mosachia Ib., p. 337, 341, 342, 343, 346). Аркадий ce явява като музакийски епископъ още въ 1683 г. (ib., 346) и на 20 мартъ 1690 г. (ib., 337). Въ споменатия докладъ до папа Инокентий XI се казва, че музакийскиятъ епископъ е получавалъ годишна заплата отъ конгрегацията на катол. пропаганда, но той настойчиво искалъ да бѫде премѣстенъ (fa instanza di partire). (Theiner, Vetera monumenta Slavorum meridionalium, II, p. 214). Сѫщата конгрегация тамъ e издържала и единь учитель (pag. cit.).

 

3. Вж. Theiner, цит. сб., II, р. 214. Въ 1700 г. драчкиятъ катол. архиепископъ Филотей Заси е молилъ папата да му позволи да рѫкоположи монаха Лаврентий Мариоти за свещеникъ въ Елиата (Химара) Theiner, цит. сб., II, р. 230, № CCXLV).

 

 

107

 

сѫ оставали православни крепости. [1] Въ 1665 г. католишкиятъ мисионеръ въ Химара Онуфрий Константинъ билъ избранъ за епископъ (ad munia episcopalia) въ римската гръцка колегия съ титла „архиепископъ на Дебъръ” (de Dibra), [2] но той е пребивавалъ въ Римъ. [3]

 

 

1. Презъ XIX в. драчкиятъ катол. архиепископъ е живѣлъ въ село Курбино (до гр. Кроя), а не въ Драчъ (вж. Hahn, Albanesische Studien, S. 19), което показва, че въ Драчъ католишката пропаганда не е успѣла да свие здраво гнездо.

 

2. Em. Legrand, Bibliographie hellénique, V, p. 347.

 

3. Вж. документа, даденъ на Никола Кортезе отъ римската гръцка колегия на 5 септемврий 1695 г. (ib., p. 467; срв. ib., p. 348).

 


 

 

4. Турци и християни презъ XVIII в.

 

Презъ XVIII в. турскитѣ безчиния не сѫ престанали. Само въ охридския диоцезъ сѫ пострадали за вѣра нѣколко християни. [4] Потурчени сѫ били: въ началото на XVIII в. велешкитѣ села Мелница, Долно Врановци, Горно Врановци, Согле и др.; [5] презъ сѫщия вѣкъ мъгленскитѣ, сятищкитѣ и часть отъ кичевскитѣ помаци; [6] въ 1760 г. 36 села въ южна Албания (на изтокъ отъ Премети), тъй нареченитѣ карамуратовци. [7]

 

 

4. Вж. тукъ глава V.

 

5. Минало, кн. II, стр. 137.

 

6. В. Кънчовъ, Македония, стр. 41, 51 и 78. Споредъ едно предание мъгленци се потурчили на Великдень, придумани отъ владиката си Иларионъ, обаче мъгленски епископъ съ това име не се срѣща въ охридскитѣ документи до 1767 г. Споредъ една вариация на сѫщото предание падането на Охридската архиепископия, било причина за потурчването на мъгленци (вж. Мсб., III, Нар. умотворения, стр. 198; В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 51). Споредъ друго предание, запазено въ ресенското семейство Дореви, мъгленци били насила потурчени между 1760—1770 г. къмъ Великдень, когато били въ църква (В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 51—52. Срв. G. Weigand, Die Aromunen, I, Leipzig, 1895, S. 27). А на нѣмския пѫтешественикъ Ханъ въ 1863 г. сѫ казвали, че жителитѣ на с. Нѫте се потурчили преди 150 години, сир. къмъ 1710—1715 г. (J. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, II Abt. въ Denkschriften d. k. Akademie d. Wissenschaften, philos.-hist, cl. Β. XVI, S. 74). По-вѣроятно, изглежда Доревото предание (вж. Β. Кънчовъ, цит. съч., стр. 52, заб. 1). За броя на потурченитѣ села въ Македония вж. Ст. Н. Шишковъ, Помацитѣ въ тритѣ български области Тракия, Македония и Мизия, I ч., Пловдивъ, 1914 г., стр. 4—5 и 10—13.

 

7. За потурчването на тѣзи села се разказва следното: отчаяни отъ страданията, които имъ причинявали съседитѣ-мухамедани, въ началото на 1760 г. тѣ решили да прекаратъ презъ Четиридесетницата въ строгъ постъ и молитви и, ако Богъ до Великдень не би облекчилъ положението имъ, да се потурчатъ. Понеже теглото имъ не се промѣнил ο на Великдень приели мухамеданството, въпреки увещанията на архиерея имъ (у Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 419—450).

 

 

108

 

Старата система за издръжката на турската бюрокрация още била въ сила. Всички държавни служби (военни, административни, сѫдебни и духовни) били продавани чрезъ наддаване и то по-важнитѣ за една година, като подновяването имъ ставало съ новъ султански ферманъ, за който трѣбвало да се плати такса. Провинциялнитѣ управители (паши, мютеселими и войводи) [1] не получавали никаква заплата, а били длъжни всѣка година да внасятъ на султана известна сума, да издържатъ мѣстнитѣ укрепления и чиновническия персоналъ отъ приходитѣ на повѣренитѣ имъ области, както и да пращатъ подаръци на своитѣ покровители и застѫпници [2] въ Цариградъ. Поради това тѣ сѫ товарѣли съ разни данъци християнското население и манастиритѣ. [3] Въ 1700 г. прилѣпчани се оплакали

 

 

1. Пашитѣ управлявали една область, мютеселимитѣ били тѣхни намѣстници въ по-голѣмитѣ градове на пашалъка, а войводитѣ — въ малкитѣ градове.

 

2. Тѣ се грижели да запазятъ интереситѣ на своитѣ клиенти — провинциялнитѣ управители: следили какво е настроението въ В. Порта, известявали ги за различнитѣ опасности, които биха ги постигнали, и действували, да не бѫдатъ тѣ лишени отъ служба или наказани. Въ Цариградъ имало много хора, които живѣели отъ подобно сътрудничество съ службогонцитѣ. — Тѣзи сведения дава френскиятъ пѫтешественикъ G. R. Ollivier, който е посетилъ Турция въ 1793 г., въ съчинението си Voyage dans l'empire Othoman, l'Égypte et la Perse, Paris, I, p. 33—39, 310, 313—314. Нѣма основание да ce съмнѣваме, че такъва била турската администрация и по-рано.

 

3. Сведения за положението на манастиритѣ въ Охридския диоцезъ презъ тоя вѣкъ нѣмаме, но и тѣ ще да сѫ били изложени на страданията, които Рилскиятъ манастирь е търпѣлъ въпрѣки султанскитѣ фермани, издадени въ защита на неговитѣ привилегии. Държавнитѣ чиновници сѫ принуждавали рилскитѣ монаси да плащатъ „тежки” данъци (текялифи шакки), отъ които по законъ сѫ били свободни (Д. Ихчиевъ, цит. съч., стр. 35—36, ферманъ на султанъ Махмудъ I отъ 1739 год.). Еничерскиятъ пъкъ началникъ въ Дупница въ сѫщото време е каралъ съ бой монаситѣ да му плащатъ ежегодно по 15 гроша за новъ незаконенъ данъкъ „аваитъ акчеси” (ib., стр. 35.). Мѣстни чиновници сѫ нахлували въ Рилския манастирь ужъ за ревизия и насила сѫ взимали отъ монаситѣ голѣми глоби. Султанъ Ахмедъ III (1703—1730) е забранилъ да се прави ревизия въ църквитѣ и монастиритѣ безъ царска заповѣдь (ibid., стр. 31—32), обаче рилскитѣ монаси пакъ сѫ били изтезавани отъ мѣстни държавни чиновници за сѫщото (ib., стр. 36—38 и 40—42, фермани на султанъ Махмудъ I отъ 1739 и 1743 г.). Румелийскиятъ валия и мютеселимитѣ на София и Кюстендилъ сѫ изпращали въ Рилския манастирь по 5—10 конници, които измѫчвали монаситѣ (биели ги, оковавали въ желѣза, затваряли) да имъ платятъ произволни данъци (между тѣхъ салиане по 2 крави и 1 конь и хъдметъ ресуми по 300—500 гр.) (ib., стр. 58—61 и 258—259, ферманъ на султанъ Мустафа III отъ 1758 г. и бюрултия на министра на вакъфитѣ). Сѫщо и джизиедаритѣ (бирницитѣ по данъка джизие) сѫ отивали въ манастиря съ 10—20 конници пирували тамъ и биели монаситѣ да имъ платятъ по-голѣма сума (ibid., стр. 64—65, ферманъ на Мустафа III отъ 1758 г.). До колко султанскитѣ фермани не сѫ били изпълнявани отъ мѣстнитѣ власти се вижда отъ факта, че въ 1750 г. рилскитѣ монаси сѫ помолили главния управитель на Румелия и управителя на Софийския санджакъ да издадатъ заповѣдь (бюрултия) за подтвърждение на султанския ферманъ, който тѣ току що сѫ получили (ibid., стр. 422—423). Освенъ това софийскиягь мютеселимъ е смѣталъ за оправдано отъ старъ обичай, мютеселимитѣ веднажъ въ годината да ревизиратъ Рилския манастирь, за да видятъ да ли не сѫ били поправяни монаст. стради, и тоя манастирь да имъ плаща отдѣленъ данъкъ „тефтишъ ресуми” или „тефтишъ хакки акчеси” (ревизионно право) (ibid., стр. 271, 272, 273, 274, 275 и пр., бюрултии на соф. мютеселими отъ 1795, 1796, 1797, 1798, 1799 г., стр. 339, худжетъ № 14 отъ 1703 г., стр. 503, 510, 516, 517 и пр., актове за платенъ „тефтишъ хакки”). Навѣрно, и презъ XVIII в. Рилскиятъ м-рь е плащалъ данъцитѣ „испенчъ” (върху свинетѣ), „метохъ акчеси”, „икрамие” (за кадията), каквито е плащалъ въ началото на XIX в. по „старъ обичай” (Д. Ихчиевъ, цит. съч., стр. 521, № 83 и 84; стр. 683, № 6). Турцитѣ сѫ правѣли пречки на рилскитѣ монаси да ремонтиратъ манастиря (ibid., стр. 417— 418, молба на рилскитѣ монаси до султана отъ 1742 г.; стр. 268—269 и 270—271, заповѣдь на софийския мютеселимъ отъ 1790 и 1795 г. да не се допускатъ никакви поправки въ Рилския манастирь като противни на шериата; стр. 348—349: правителствени хора противодействували за поправяне на манастиря „Свѣтовица” въ Рила планина).

 

 

109

 

чакъ на султана отъ бирника Ислямъ [1], който, подъ разни предлози имъ взималъ повече отъ законния данъкъ [2]. Подобни беззаконния сѫ вър шели турскитѣ чиновници и въ други български градове. [3] Аянитѣ, поставяни да закрилятъ населението отъ произволитѣ на държавнитѣ служители, не винаги успѣвали въ това. [4] Християнитѣ били принудени да бѣгатъ въ голѣмитѣ градове. [5]

 

 

1. Той е живѣлъ въ Охридъ и билъ бирникъ на данъка джизие (харачъ). Погрѣшно е мнението на Джансъзовъ, че джизие билъ данъкъ върху питията. Въ единъ турски документъ отъ 1874 г. данъкътъ „джизие” е нареченъ личенъ и кръвенъ, какъвто билъ и харачътъ (Вж. Д. Ихчиевъ, цит. съч., 669).

 

2. Ст. П. Джансзовъ, Турски документи за нашата история, въ Мсб., X. стр. 581.

 

3. Вж. примѣри у Джансъзовъ, пос. ст.

 

4. G. R. Ollivier, цит. съч., I, р. 311—312. За аянитѣ вж. и Софроний Вратчански, Автобиография, минист. издание, София, стр. 192.

 

5. G. R. Ollivier, цит. съч., р. 309.

 

 

110

 

Отъ своя страна турскитѣ землевладѣлци (заими и тимари) често насила сѫ карали селянитѣ да обработватъ безплатно частнитѣ имъ земи и да продаватъ хранитѣ на цена, каквато тѣ опредѣляли [1]. А когато нѣкой провинциаленъ паша билъ уволняванъ, неговитѣ делибашии [2], останали безъ заплата, се предавали на грабежи въ селата и градоветѣ и обирали керванитѣ по пѫтишата, до като нѣкой другъ паша не ги повиквалъ на служба или нѣкоя друга въорѫжена сила не ги разпръснѣла [3]. „Въ цѣлата империя — заключава Оливие — тѣзи нещастници (християнитѣ) сѫ кравата, която мухамеданитѣ мълзятъ винаги, колчемъ иматъ нужда”. [4]

 

Отъ своеволията на мѣстнитѣ турски властелини страдали и архиереитѣ. При това идеята за църковнитѣ земи като държавенъ имотъ не е изчезнала въ управнитѣ турски крѫгове: въ началото на XVIII в. на автокефалнитѣ църкви билъ наложенъ поземленъ данъкъ. [5]

 

 

1. G. Oilivier, цит. съч., p. 299—300.

 

2. Делиитѣ или делибашиитѣ сѫ били конни доброволци на служба у провинциалнитѣ паши (ib., p. 304).

 

3. ib., 304—305.

 

4. ib., p. 314.

 

5. Σάϑα, Μεσαιων. βιβλ, III, стр. 403—404. „. . . . като привикналъ и къмъ разходитѣ — разказва Сергий Макрей — патриарситѣ и архиереитѣ сѫ приели съборно, при второто патриаршествуване на Киприана I 1713—1714), да плащатъ всѣка година новъ данъкъ, нареченъ „мири”, за да прекратятъ бѣснитѣ втурвания и да пресекатъ надеждитѣ на свѣтскитѣ властелини”. Обаче патр. Киприанъ предпочелъ да се откаже отъ престола, отколкото да търпи този усиленъ гнетъ върху Църквата. Приемникътъ му Козма III е обещалъ на В. Порта да плаща данъкъ. Поради това дълговетѣ на Царигр. патриаршия се увеличили и въ 1720 г., при патр. Иеремия III, достигнали до 3,000 пунгии (1,500,000 гр. Смѣтамъ 1 пунгий = 500 гр. Вж. Παπαρρηγοπούλου, II изд., V, стр. 502). (Σάθα Μεσαιων. βιβλ., III, 403—405). Какъвъ билъ тоя данъкъ, Макрей не пояснява. Дучата „мири”, „мирие” буквално означава нѣщо, принадлежаще на държавата или държавното съкровище, фискъ (Вж. Samy Веу Frascheri, Dictionnaire Turc-Français, Constantinople, 1885 г., стр. 1107) Оттукъ „ерази мирие” — държавни (мирийски) земи. Въ единъ охридски документъ отъ 1/18 г. е употрѣбенѣ изразътъ εἰς τὸ μιρὶ-μαχτοῦ τῆς βασιλεἰας (Gelzer, Der Patriarchat v. Achrida, Leipzig 1902, S. 817—8). Тукъ μαχτοῦ стои погрѣшно вмѣсто μακτοῦ, което, както и мактуа, значи окончателно опредѣлена, установена отъ по-рано и крѫгла сума (Samy Веу, Dict., стр. 1066) „Мактуа” се употрѣбявала и като синонимъ на общата сума данъци, плащани отъ едно домакинство (Вж. у Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, стр. 481, № 24: „тѣ сами се задължиха да плащатъ данъцитѣ си (отъ мирийскитѣ земи, емлякъ и харачъ) като мактуа”; стр. 500, № 51: „Гореозначената сума отъ сто и тридесеть и шесть гроша, която монаситѣ отъ Рилския монастирь годишно плащатъ като „мактуа” за данъкъ, нареченъ „ресуми егрекъ ве ресуми яйлъкъ”; стр. 669: „тия данъци отъ монаситѣ сѫ се събирали до края на 1262 г. отъ егира . . . по начинъ „мактуа”. Вж. и стр. 789, 792). По аналогия съ „мензилъ-мактуа” (опредѣленъ пощенски данъкъ, (Д. Ихчиевъ, цит. съч., стр. 550, № 121), „мири-макту” трѣбва да се разбира въ смисълъ на точно опредѣленъ данъкъ ,,мири”. Споредъ Гелцера, който се основава на обясненията на Фотиадисъ, мири-макту е означавалъ държавенъ данъкъ и налогъ върху общественитѣ земи, (цит. съч., S. 223), сир. названието на облагания предметъ (мири, държавна земя) е станало метонимия на самия данъкъ върху него, както напр. сега ние казваме данъкъ „сгради”. Въ такъвъ случай данъкътъ „мири” за който споменава Макрей, билъ наложенъ върху църковнитѣ недвижими имоти. Изглежда, и той го разбира въ този смисълъ, та, като говори за обещанието на патр. Козма III да плаща тоя данъкъ, заключава, че злото, започнало въ 1697 г., не се прекѫснало, но се наложило въ другъ видъ на църквитѣ и архиереитѣ (Σάϑα, Μεσαιων. βιβλ., III, стр. 404).

 

Както турскитѣ финансови агенти сѫ наричали съ думата „мактуа” общата сума отъ всички държавни данъци на едно домакинство, тъй и нашиятъ народъ е далъ такъвъ смисълъ на думата „мири” (въ форма „мирия”). Тази дума ще да е имала такъво значение и за охридската канцелария презъ XVIII в. (вж. по-доле, гл. IX).

 

 

111

 

Отзвукъ на тежкото политическо положение на охридското паство сѫ горещитѣ молитви, които се отправяли въ църковнитѣ химни къмъ св. Ив. Владимиръ, за да освободи по-скоро народа отъ агарянското иго. [1] Имало и бунтовни прояви. Въ 1703 г. въ Леринско е действувала една чета отъ мартолоси [2] и много е безпокоела турската власть, поради което леринскиятъ кадия се отнесълъ до султана съ молба да се вдигнатъ отъ тамъ християнитѣ-мартолоси и намѣсто тѣхъ да се назначатъ мухамедани. Султанътъ е назначилъ за мартолосбаши (началникъ на мартолоситѣ)

 

 

1. Въ канона на елбасанеца Теодоръ Хаджифилипиди се казва: „Κατὰ τῆς Ἀγαρ γένους ὁπλίζου ἡμᾶς, ῥῦσαι τοῦ ἀεὶ τυραννοῦντος (въорѫжи се противъ агарянския родъ и ни избави отъ тоя, който винаги ни тиранизира). (Ἁκολουϑία τοῦ ἁγιου ἐνδόξου Ἰωάννου Βλαδιμήρου, 1858, стр. 34). Сѫщо и въ молебния канонъ на св. Ив. Владимиръ въ стихирата следъ L псаломъ се чете:

(и тежко тиранизиращитѣ властници свали отъ престолитѣ и качи вѣрнитѣ и смиренитѣ) (ibid , стр. 40).

 

2. Мартолоситѣ сѫ били въорѫжени съ сабли и копия. Тѣ сѫ пазѣли крепоститѣ, пѫтищата, проходи и пристанищата; конвоирали военнитѣ обози, пленницитѣ, арестантитѣ; преследвали разбойницитѣ (К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. на Стр. Славчевъ, стр. 344; Минало, 1909 г., кн. I, стр. 18.

 

 

112

 

Хасана, комуто е заповѣдалъ заедно съ мубашира Али-уста и 60 войници да улови четата на „прочутия злодеецъ Сулакъ войвода съ тримата му другари.” [1] Между 1714 и 1718 г. охридски първенци начело съ охридския сакеларий Константинъ били обвинени въ съзаклетнически сношения съ Венеция и затова били изпратени на заточение. А презъ 1737 год. австрийското правителство е водило преговори съ ипекския архиепископъ Арсений IV Иовановичъ и охридския архиепископъ (Иоасафъ) за възстание въ тѣхнитѣ земи, като вториятъ е поискалъ не само свобода за Православната църква, както първиятъ, а и да бѫде васаленъ на австрийския императоръ духовенъ и политически владѣтель на Босна, Сърбия, Албания, Македония и др. области, съ право да гласоподава въ австрийския сеймъ и съ разни търговско-митнишки привилегии. Много отъ неговитѣ искания били приети, а други отхвърлени. [2]

 

Все пакъ презъ XVIII в. настанали благоприятни за християнитѣ промѣни. Русия все по-енергично взела да се застѫпва за християнитѣ въ Турция. Сетне самото турско правителство почнало да се тревожи отъ стопанския упадъкъ и намалението на християнското население въ държавата си, понеже съ това се намалявало количеството на данъкоплатцитѣ. [3] Още великиятъ везиръ Мустафа Кюпрули (1687—1689) е въвелъ нѣкои реформи въ турската държава: намалилъ султанскитѣ разходи, [4] измѣнилъ данъчната система [5]. Той билъ вѣротърпимъ и позволявалъ да се строятъ

 

 

1. Ст. П. Джансъзовъ, Мсб. X, стр. 586—587.

 

2. У Kanitz, Serbien, historisch-etnographische Reise Studien, Leipzig, 1868, S. 202. Иосифъ Κ. Иречекъ, въ Период. списание, Браила, V—VI, стр. 252. Пръвъ пѫть е съобщено за това въ съчинението „Versuch einer Lebensbeschreibung des Feldmarschalls Grafen von Seckendorf, meist aus ungedruckten Nachrichten bearbeitet, II, Wien, 1792—1794, II S. 107. Вж. Притурка, № 17. Името на охридския архиепископъ не е посочено. Отъ други извори не се знае тогавашниятъ охридски архиепископъ да е произхождалъ отъ дома на Кантакузиновци. Не знае името му и Голубински, който го нарича великъ мечтатель и новъ Димитъръ Хоматианъ (Краткій оч. ист. прав. церквей..., стр. 295). Отъ охридския и корчанския кодекси се вижда,че къмъ 1737 г. охр. архиепископъ билъ знаменитиятъ Иоасафъ.

 

3. Ако е вѣрно съобщението на френския пѫтешественикъ Du Loir отъ 17 февр. 1640 г., че еничерскиятъ данъкъ билъ събиранъ вече на седемь години веднажъ, то това, нѣма съмнение, се дължело на страха у турскитѣ управници да не се обезлюдятъ провинциитѣ (у Zinkeisen, цит. съч., IV, S. 166 и заб. 1, с. стр.).

 

4. Ricaut, Hist. de l’empire Ottoman, vol. III, p. 155.

 

5. Срв. по-горе, стр. 77, заб. 2 и 85, заб. 3.

 

 

113

 

нови храмове. [1] Въ 1691 г., при великия везиръ Хусеинъ Кюпрули, билъ издаденъ първиятъ законъ (Низами джедидъ), съ който се уреждало правното положение на християнитѣ. На провинциялнитѣ управители било заповѣдано да не ги притѣсняватъ и да не взиматъ отъ тѣхъ другъ данъкъ, освенъ харачъ, по установения отъ Мустафа Кюпрули размѣръ. [2] Освенъ това назначавани били и християни за велики драгомани и др. държавни служби [3].

 

Отъ друга страна, поради честитѣ войни, сравнително слабата си плодовитость [4] и по-голѣмата си смъртность при епидемии, турското население намалявало, а християнскиятъ елементъ въ градоветѣ се увеличавалъ чрезъ естествено размножение и преселенци отъ селата. [5] При това между Турция и западнитѣ европейски държави сѫ започнали оживени търговски сношения, които сѫ съдействували за бързото подигане на занаятитѣ. [6] Двигатель на зародената търговия и промишленость било християнското население, организирано въ еснафи. Благоприятни условия за стопанското засилване на християнитѣ е имало и въ центроветѣ на Охридския диоцезъ, понеже тѣ се намирали на търговскитѣ пѫтища за Австрия и Саксония (презъ Бѣлградъ) и Венеция (презъ Драчъ). Отъ

 

 

1. Гърцитѣ дори казвали, че при него сѫ били построени много повече църкви, отколкото при Юстиниана Велики (Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 500).

 

2. Вж. тукъ, стр. 77, заб. 2.

 

3. Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 449 и 517. Отъ тогава фенерскитѣ първенци почнали да добиватъ голѣмо влияние въ управлението на турската държава.

 

4. Рико мисли, че една отъ главнитѣ причини за намаление на деторождението у турцитѣ презъ XVII в. билъ широко разпространениятъ между тѣхъ содомски порокъ, който турцитѣ, както се говорѣло въ 70-тѣ години на сѫщия вѣкъ, сѫ усвоили отъ италянцитѣ (Hist. de l’état présent de l’empire Ottoman, p. 262). Споредъ Hammer'a, великиятъ везиръ на султана Баязидъ I, Али паша, пръвъ е заразилъ турския народъ съ тоя гнусенъ порокъ, заради който старитѣ гърци и перси взаимно се клеймѣли. Скоро се предали на тая противоестествена страсть държавнитѣ служители, дори ученитѣ а отъ тѣхъ е преминалъ въ народа и армията, като впоследствие станалъ най-сигурно срѣдство за достигане на висши длъжности (Hist. de l’empire Ottoman, I, p. 316—317).

 

5. Β. Кънчовъ, цит. съч., стр. 20 и 25.

 

6. Срв. А. Сакъзовъ, Българитѣ въ своята история, 1917 г., стр. 201, 212—213.

 

 

114

 

кодекситѣ на Охридската архиепископия и Костурската и Корчанската митрополии се изнася общо впечатление, че икономическото положение на паството презъ това време било по-добро, отколкото преди. Тогава се издигнали два значителни търговско-промишлени града — Корча и Мосхополъ: въ единия имало осемь занаятчийски еснафи (кожарски, обущарски, търговски, опинчарски, кожухарски, шивашки, самарджийски и месарски) [1], а другиятъ (до своето първо разрушение въ 1769 г.) е водѣлъ оживена търговия съ Венеция, Виена и Лайпцигъ. [2] Разни занаяти (особено шапкарството и кожухарството) сѫ цъвтѣли и въ Охридъ. [3]

 

При икономически засилвано паство, Охридската архиепископия почнала да се посьвзема въ финансово отношение. До 1767 г. въ Русия сѫ отишли за просия само трима архиепископи (фанариотитѣ Мелетий II, Дионисий и Филотей) и отъ тѣхъ само първиятъ, поради „непоносимитѣ дългове” на архиепископията, [4] а другитѣ, понеже били свалени и нѣмали никакви срѣдства. Ако Охридската архиепископия понѣкога е преживявала финансова криза, то причина за това сѫ били не само турскитѣ власти, а и архиепископитѣ. Въздържайки се отъ явно грабителство, турското правителство било твърде строго къмъ нередовнитѣ данъкоплатци (въ това число и къмъ духовнитѣ лица) и не пропускало случая да извлѣче изгоди, когато сами църковнитѣ власти му предлагали такива. Така, архиепископъ Германъ, изразходвайки църковнитѣ приходи безъ смѣтка, три години на е платилъ държавнитѣ данъци, поради което изпадналъ въ немилость предъ турцитѣ, и подведомственитѣ му архиереи сѫ били застрашени да бѫдатъ изгонени отъ турската власгь (ἐκδιώκεсϑαι ὑπὸ τῶν ἔξω κρατούντων). [5] Той е довелъ архиепископията въ такъво критично положение, че тежка скръбь е измѫчвала нейния мѣстоблюститель митрополитъ

 

 

1. Н. Gelzer, Der Wiederaufgef. Kod. des. hl. Kiem , S. 76—77, № 7.

 

2. Срв. G. Weigand, Die Aromunen, I, S. 98, 99, 100, 102.

 

3. Срв. моята „Градъ Охридъ. Исторически очеркъ”, въ сп. „Македонски прегледъ”, год. IV, кн. I, стр. 23—24 и кн. II, стр. 67—68.

 

4. Вж. извадка отъ грамотата, дадена на Мелетия отъ царигр. патриархъ Партений IV. Α. Παπαδοπούλου-Κεραμέως, Ἱεροσολυμιτικὴ βιβλιοϑήκη, ἐν Πετρουπόλει, 1891 г., стр. 445.

 

5. Gelzer, der Patr. v Achrida, S. 49, Urk. VII10-11.

 

 

115

 

Козма Китийски. [1] Архиепископитѣ-фанариоти, [2] които отъ втората половина на XVII в. почнали да се домогватъ за катедри въ Охридския диоцезъ [3], особено сѫ съдействували за увеличаване на държавнитѣ данъци и за обременение на архиепископията съ тежки дългове. За заемане на охридския престолъ тѣ си служили съ подкупи и презъ време на своето управление сѫ разпилявали материалното състояние на архиепископияса. Архиепископъ Дионисий отъ о. Хиоеъ, когато е заелъ престола, е увеличилъ харача съ 300 гроша, а приемникътъ му Филотей — съ 400 гроша. [4] При архиеп. Филотей Охридската църква се намирала въ такъва опасна финансова криза, че Синодътъ е хвърлилъ новъ налогъ на епарх. архиереи и продалъ овдовѣлитѣ епархии за изплащане на държавнитѣ данъци и дълговетѣ на архиепископията. [5] Отъ тая криза е отървалъ архиепископията приемникътъ на Филотея, Иоасафъ. Той е намѣрилъ срѣдства не само за редовно плащане на държавнитѣ данъци, но и да построи нова архиепископска палата въ Охридъ (въ 1730 или 1735 г.) и да огради съ зидове двора на архиеп. храмъ. [6] Макаръ че Иоасафъ е успѣлъ само да намали дълговетѣ на архиепископията, но не и да ги унищожи, следъ него не се повторила предишната финансова криза. За това спомагало вече, изглежда, и турското правителство. Архиепископъ Методий се оплакалъ на султана, че кредиторитѣ на неговия предшественикъ Дионисий сѫ настоявали да заплати дълговетѣ му, и въ 1758 г. султанъ Мустафа III съ специаленъ ферманъ е забранилъ да безпокоятъ него и всѣки новъ „патриархъ” за личнитѣ дългове на предишнитѣ „патриарси”, освенъ за

 

 

1. Въ една бележка отъ 15 декемврий 1690 г. въ кодекса на Охридската архиепископия той счита Охридския диоцезъ окаянъ и запустѣлъ и напомва на иерарситѣ да обърнатъ внимание на това:

(Gelzer, der Wiederaufgef. Kod. des hl. Klem., S. 60).

 

2. Фанариоти наричамъ ония архиепископи, които преди заемането на охридския престолъ сѫ били на служба подъ ведомството на Царигр. патриаршия и произхождали отъ земи въ нейния диоцезъ.

 

3. Вж. въ тази глава, т. 5.

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 7747-48, Urk XXVII, Nota in A.

 

5. Ibid., S. 81, Urk. XXXI6-7.

 

6. Ib. S., 10418-24.

 

 

116

 

държавнитѣ имъ данъци. [1] При това съ указъ отъ 14 ноем. 1759 г. [2] поради оплакването на християнитѣ [3] въ Цариградския диоцезъ, сѫщиятъ султанъ е заповѣдалъ: 1) всѣки новъ патриархъ да посрѣща разходитѣ по своето възкачване на престола (пешкешъ за берата и подкупи) съ свои лични срѣдства, а не съ срѣдства на патриаршията и да не смѣе да иска нито една аспра отъ своитѣ архиереи за тая цель; 2) Високата порта да не приема заявления на патриарситѣ противъ подведомственитѣ имъ архиереи, ако не сѫ подпечатани отъ синоднитѣ членове и 3) полици на единъ патриархъ, неподпечатани отъ Синода, да се смѣтатъ невалидни. [4]

 

Започнало да се подобрява финансовото положение и на подведомственитѣ на Охридъ епархии, което давало възможность тѣ редовно да правятъ опредѣленитѣ вноски за архиепископията. На 6 януарий 1675 г. Костурската митрополия решила да назначи митрополийски настоятели, които да се грижатъ за събиране на нейнитѣ приходи (отъ доброволни пожертвувания, завещания и др.) и да ги разпредѣлятъ по равно за митрополита и църковната община. [5] Доброволнитѣ пожертвувания на пасомитѣ, особено на еснафитѣ, сѫ съставлявали значителенъ приходенъ изворъ за всѣка митрополия. Въ това отношение първенство сѫ държали костурската и корчанската епархии. Въ 1682 г. костурскитѣ първенци сѫ отървали своя митрополитъ Давидъ отъ преследването на турската

 

 

1. Ферманътъ е издаденъ въ бълг. преводъ отъ Г. Баласчевъ, въ съч. „Финансовото положение на Охридската архиепископия”, София, 1908 г., стр. 25—26 и въ оригиналъ като притурка въ сѫщото съчинение.

 

2. Сергий Макрей, Ἐκκλησιαστικὴ ἱστορία, у Σάϑα, Μεσαιων. Βιβλιοϑήκη, 415—419.

 

3. Ἐπειδὴ οἱ ῥαγιάδες ἐζήιησαν τὴν προνοίάν μου. (ib., стр. 407).

 

4. Тоя указъ билъ издаденъ за уреждане лошото финансово положение на Цариградската патриаршия, но ще да е билъ законъ за всичкитѣ автокефални църкви въ Турция. Султанътъ изтъква като причина да издаде указа си обстоятелството, че поради честата смѣна на цариградскитѣ патриарси, причинявана отъ користолюбиви гърци, Цариградската патриаршия къмъ 1759 г. е имала дългъ отъ 1,150 пунгии гр. (575,000 гр., при 1 пунгий = 500 гр. Срв. тукъ, стр. 110—111, заб. 5), за погашението на който тя е употрѣбявала паричнитѣ суми, събирани отъ епарх. архиереи за държавния данъкъ („мири”), и последнитѣ сѫ били принудени да взиматъ пари съ лихва, за да изплатятъ държавния данъкъ (ib., 416).

 

5. Ἐκκλησιαστικὴ Ἀλήϑεια, 1900 г., № 10, стр. 109, (въ кодекса на Костурската митрополия).

 

 

117

 

власть, като му помогнали да плати вноската на епархията си за погасяване дълга на Охридската архиепископия къмъ държавата. [1] Костурската митрополия се ползувала още отъ лихвитѣ на сумитѣ, вложени въ началото на XVIII в. въ венецианската Цека [2] отъ костурчанитѣ Георгий Кастриоти (великъ унгровлашки комисаръ), Димитрий Кирици и синъ му Георгий Кирици, както и отъ метоха въ с. Кременъ, който въ 1714 г. костурскиятъ кожухарски еснафъ въ Цариградъ е купилъ за нея. [3] За да обезпечи приходитѣ на Корчанската митрополия, презъ м. августъ 1707 г. охридскиятъ Синодъ (съ участието на свещеницитѣ, първенцитѣ и настоятелитѣ на митрополийския храмъ) е постановилъ да се състави списъкъ на всичкитѣ нейни имоти. [4] Въ сѫщото време Синодътъ е добилъ въ Корча мѣсто за построяване промишлено заведение. [5] При архиепископа Иоасафа съ съборно решение отъ 24 юний 1728 г. приходитѣ на Корчанската митрополия били увеличени, като сѫ били обявени за нейни вакъфи селата Витекуки, Бобощица и други малки селища въ Корчанско. [6] Отъ квитанциитѣ на сисанийския митрополитъ Никифоръ и бѣлградскитѣ (бератскипѣ) митрополити Иоасафъ и Партений за вноскитѣ имъ въ архиепископията се увѣряваме, че отъ 40-тѣ години на XVIII в. сѫщо и тѣхнитѣ митрополии сѫ разполагали съ значителни приходи, които сѫ имъ давали възможность да правятъ редовно своитѣ вноски въ архиепископската каса. Можемъ да допуснемъ, че тѣ и по-рано, поне презъ цѣлото архиепископствуване на Иоасафа (1719—1745), сѫ имали сигурни приходни извори. Самъ сисанийскиятъ проедъръ Зосима билъ заможенъ човѣкъ, сѫщо и между сисанийскитѣ пасоми е имало доста пожертвуватели. На бѣлградската митрополия принадлежалъ богатиятъ манастирь „Св. Богородица Ардевусаа въ Музакия. [7] Изобщо, благодарение на пожертвуванията на пасомитѣ

 

 

1. ibid. стр. 110.

 

2. ibid. № 12, стр. 125; Δελικάνη, Πατρ. ἔγγραφα, III, стр. 822—823. Италиянцитѣ наричали Цека монетнитѣ дворове (Брокгаузъ, Энцикл. слов., XXXVII, s. v).

 

3. Ἐκκλ, Ἀλήϑεια, 1900 г., № 13 стр. 141, (съобщение на еснафа до костурския митрополитъ отъ 11 юний 1714 г.).

 

4. Н. Gelzer, Der Wiederaufgef. Kodex des hl. Klemens, S. 76, № 6.

 

5. pag. cit., № 5.

 

6. ibid., S. 75, № 4.

 

7. Тоя манастирь ималъ много земи, маслинени дървета и пари, както се вижда отъ неговитѣ ктиторски актове и покупни записи отъ 1715, 1718, 1733, 1734, 1733, 1741 и 1745 год. (Δελικάνη, Πατρ. ἔγγραφα, III, стр. 864—865).

 

 

118

 

и особения надзоръ на висшата духовна власть, манастиритѣ си подобрили финанситѣ и съ това могли да бѫдатъ здрава опора на епархиитѣ и архиепископията. По-богатитѣ манастири били направени ставропигиялни, като „Св. Богородица Мавриотийска” въ Костурско съ петь села (по синодно решение отъ 8 юлий 1684 г.) [1], „Св. Никола” въ с. Бобощица (по синодно решение отъ юний 1709 г.), [2] „Св. Иванъ Предтеча” до гр. Мосхополъ (по синодно решение отъ м. августъ 1699 г.) [3] Отъ 12 юлий 1691 г. Новата църква „Св. Параскева” въ гр. Кавая (до Драчъ) е станала метохъ на архиепископията. [4]

 

При все това обаче Охридската архиепископия не е могла да си възвърне предишното величие. И презъ XVIII в. тя повече или по-малко се люлѣела, характеренъ изразъ на което била честата смѣна на архиепископитѣ, макаръ и не въ предишния размѣръ. [5] Въ течение на 30 години (1688— 1718 г.) се смѣнили 12 архиепископи. [6] Повечето отъ тѣхъ сѫ управлявали по 2—3 години и нито единъ — повече отъ петь години, а единъ дори само 7—8 дни. Престанала при архиепископа Иоасафа (отъ 1719 г.) за около 26 години, следъ това бързата смѣна на архиепископитѣ пакъ е почнала. Въ продължение на 22 години (1745—1767) се смѣнили 7 архиепископи. Както въ Цариградъ, тъй и въ Охридъ бързата смѣна на архиепископитѣ се дължела, освенъ на вмѣсването на турскитѣ голѣмци въ църковнитѣ работи и на финансови причини, още и на безчестната борба между претендентитѣ за архиепископския престолъ. Въ тая борба, както ни я представятъ актоветѣ отъ края на XVII и първитѣ

 

 

1. Н. Gelzer, Der Wiederaufgef. Kodex des hl. Klemens, S. 92, № 21.

 

2. ibid., S. 78.

 

3. ibid., S. 77, № 8; Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ. III, стр. 809—810. Въ 1691 г. бѣлградскиятъ митрополитъ Игнатий е подарилъ на тоя манастирь за метохъ църквата „Св. Николай” въ Вастани (до с. Бабуна, въ областьта Спатия) (Δελικάνη, цит. съч., III, стр. 790—791, № 1497).

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achr, S. 47, Urk. V.

 

5. Вж. тукъ въ „Поправки и прибавки” прибавката къмъ стр. 83, заб. 3.

 

6. Вж. тукъ сѫщата глава, т. 5 и гл. IV. (Броя за смѣна на архиепископъ всѣко управление на едно и сѫщо лице). Цариградската патриаршия, както и преди, държала първенство въ това отношение: за 28 години (1688—1716) тамъ се смѣнили 13 патриарси. Срв. M. Ι. Γεδεών, Πατριαρχικοὶ Πίνακες, стр. 607—622).

 

 

119

 

двадесетилѣтия на XVIII в., охридскиятъ Синодъ понѣкога се чувствувалъ толкова слабъ и заплетенъ отъ интригитѣ на похитителитѣ, че той често е утвърждавалъ оня, когото следъ малко време е обявявалъ за незаконенъ. Въ повечето случаи архиепископскитѣ избори сѫ били само формално узаконение на лицето, което било заело вече престола.

 


 

 

5. Отношенията между Цариградската и Охридската църкви

 

Въ началото на разглежданата епоха, въпрѣки недоразуменията за нѣкои епархии, [1] тѣзи две църкви още се отнасяли помежду си съ уважение и дори взаимно си услужвали. При раздора между обвинения въ симония патриархъ Иоасафъ II и подведомственитѣ му архиереи, Охридската архиепископия е играла роля на арбитъръ. Патриархътъ се обърналъ къмъ охридския архиепископъ Паисий да разгледа дѣлото му. Въ м. януарий 1565 г. билъ свиканъ въ Цариградъ съборъ отъ цариградскитѣ иерарси подъ председателството на архиепископа Паисий съ участието на трима негови архиереи — костурския митрополитъ Иоасафъ, струмишкия епископъ Ананий и мъгленския епископъ [2]. Патриархъ Иоасафъ билъ сваленъ. Съборниятъ актъ билъ подписанъ на първо мѣсто отъ архиепископа Паисий, а следъ него отъ членоветѣ на събора — архиереи на Цариградската и Охридската църкви. [3] И следъ свалянето си отъ престола патр. Иоасафъ е продължавалъ да счита Охридската архиепископия за канонична: въ нейния предстоятель той е виждалъ необходимъ членъ (следъ източнитѣ патриарси) на църковния съборъ, какъвто сѫщиятъ е искалъ да се свика отъ великия риторъ на Цариградската патриаршия, за да разгледа отново неговото дѣло [4]. Цариградскиятъ пъкъ патриархъ (вѣроятно, Иеремия II — отъ 1572—1579 год.) е помирилъ архиереитѣ и клира на Охридската църква съ тѣхния архиепископъ Софроний (приемникъ на Паисия), съ когото имали нѣкаква остра разправия. [5]

 

 

1. Вж. по-горе, стр. 68.

 

2. Името му не е посочено.

 

3. Crusius, Turcograeciae, II, стр. 172.

 

4. ib., стр. 290.

 

5. Вж. Crusius, ibid., III, 339—341.

 

 

120

 

Ала до като услугата на охридския архиеп. Паисий била омиротворителна за Цариградската църква, услугата на цариградския патриархъ не е минала безъ вредно влияние. Низвергнатитѣ още при архиепископа Никанора Григорий Мацуки, Максимъ и бившиятъ корчански митрополитъ Гавриилъ сѫ вълнували Охридската църква, като се стремили да отнематъ нѣкои епархии. Максимъ е претендиралъ за костурската епархия, Гавриилъ — за корчанската, а Григорий Мацуки, изглежда, се домогвалъ за охридския престолъ. За свое оправдание Григорий Мацуки е посочвалъ едно писмо, въ което цариградскиятъ патриархъ го признавалъ за канониченъ иерархъ [1]. Архиеп. Софроний изпратилъ на цариградския патриархъ копие отъ това писмо, за да види да ли е автентично или фалшиво, и учтиво го молилъ да не подържа тѣзи смутители на църквата, защото това е несправедливо и не съответствува на неговото призвание да бѫде „мироначалникъ на всичкитѣ”, и да ги признае за низвергнати съ свое послание до Охридската църква [2].

 

При приемницитѣ на архиеп. Софрония не се вижда да е продължило дѣлото на Григория Мацуки. А отъ края на XVI в. до половината на XVII в. вѫтрешнитѣ раздори въ Цариградската патриаршия и бързата смѣна на предстоятелитѣ ѝ не сѫ благоприятствували да се бърка тя въ работитѣ на Охридската църква. Напротивъ, общото бедствено положение ги сближило и тѣ си сътрудничели. Презъ м. февруарий 1585 г. охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ е участвувалъ заедно съ патриарситѣ Силвестъръ Александрийски и Иоакимъ Aнтиохийски въ събора, който е низвергналъ цариградския

 

 

1. Crusius, Turcograeciae, III, стр. 340:

Положително не е известно, дали царигр. патриархъ е подържалъ Григория Мацуки. Обаче, несъмнено, идеята за върховенството на цариградския патриархъ е играела важна роль въ сепаративната дейность на Мацуки и другаритѣ му. Тази идея, вижда се, е имала значително влияние върху нѣкой отъ първенцитѣ въ южнитѣ епархии на архиепископията, и Мацуки се ползувалъ отъ това, за да подкопае авторитета на охридския архиепископъ. При това, действувайки отъ името на патриарха, Мацуки ще да е търсилъ подкрепа и въ фанариотскитѣ крѫгове.

 

2. Вж. това писмо въ бълг. преводъ тукъ въ притурка № 4.

 

 

121

 

патриархъ Пахомий II (Патестъ) и вмѣсто него избралъ Теолипта II. [1] Той подписалъ съборния актъ пръвъ следъ двамата източни патриарси. А патр. Теолиптъ въ м. мартъ с. г. е снабдилъ съ препорѫка архиеп. Гавриила за събиране милостиня на Западъ [2]. Въ формалния изборъ на Иеремия за пелагонийски митрополитъ сѫ участвували двама митрополити отъ Царигр. диоцезъ: смирненскиятъ Макарий и христополскиятъ Дионисий. [2b] Беднитѣ архиереи отъ охридския диоцезъ (напр. Гавриилъ Корчански, Харитонъ Драчки) [3] сѫ отивали въ Цариградъ, за да си доставятъ патриаршески препорѫки до европейскитѣ впадѣтели. Често, отивайки по своя работа въ Цариградъ, епархийскитѣ архиереи на Охридската църква сѫ влизали въ тѣсни отношения съ патриаршията. Тъй, воденскиятъ митрополитъ Григорий, като билъ въ Цариградъ, е подписалъ сигилия на патриарха Тимотей II отъ 1618 г. и паметната записка (ὑπόμνημα) на силиврийския Иеремия отъ 10 ноемврий 1619 г. [4] Въ 1618 г. костурскиятъ митрополитъ Харитонъ е подписалъ акта, съ който сѫщиятъ патриархъ е заплашвалъ съ църковио отлѫчване ония, що биха отнели опредѣленитѣ за Костурската митрополия ежегодна помощь 600 аспри отъ процентитѣ на капитала, вложенъ въ цариградски финансови учреждения, вѣроятно, отъ нѣкой костурски еснафъ въ Цариградъ [5]. Въ Цариградъ е пребивавалъ сѫщо и струмишкиятъ митрополитъ Мелетий, който е подписалъ съборното писмо на цариградския патриархъ Кирилъ Лукарисъ отъ м. мартъ 1621 г. [6] Иерарси на Охридската и Цариградската църкви (особено сваленитѣ) не рѣдко сѫ минавали на длъжность отъ едната въ другата. Презъ м. юлий 1626 г. бившиятъ прѣспански епископъ Захарий станалъ амасийски митрополитъ, [7] въ 1648 г. бившиятъ велешки епископъ Даниилъ — тивски, вмѣсто сваления митрополитъ Климентъ; [8] бившиятъ охридски архиепископъ Игнатий — хиоски; [9] а въ Охридската църква сѫ служили двама бивши софийски митрополити по име Мелетий, Козма Китийски и др. [10] По поводъ на това, че синайскиятъ архиепископъ Анaния не е искалъ да признава върховната власть на иерусалимския патриархъ и се смѣталъ за трети автокефаленъ архиепископъ (следъ кипърския и охридския), царигр. патриархъ Методий съ послание отъ м. юлий 1668 г. е разяснилъ на синайското братство, че синайскиятъ архиепископъ не е автокефаленъ, както кипърскиягь и охридскиятъ, понеже последнитѣ имать подъ свое ведомство митрополити и епископи, подписватъ индиктъ (καὶ ἰνδικτιῶνα ὑπογράφουσι) и се наричатъ не ὑπέρτιμοι, а μακαριώτατοι. [11]

 

Внушителенъ изразъ на взаимоуважението между Охридската и Цариградската църкви е далъ одринскиятъ съборъ

 

 

1. K. Ν. Σάϑα, Βιογραφικὸν σχεδίασμα περὶ τοῦ πατριάρχου Ἰερεμίου Β' (1572—1594), ἐν Ἀϑήναις, 1870 г., стр. 142 и 144. Μ. Ι. Γεδεών, Πατριαρκοὶ πίνακες, цит. съч., стр. 526.

 

2. K. Ν. Σάϑα, стр. οὲ, заб. 1.

 

2b. Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 187.

 

3. Муравьевъ, II, стр. 130; Каптеревъ, цит. ст., Богосл. Β., ч. XLVI, 1888 г., стр. 134—135.

 

4. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 864.

 

5. Ἐκκλησιαστικὴ Ἀλήϑεια, 1900 г., № 10, стр. 124.

 

6. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 864.

 

7. pag. cit.

 

8. pag. cit.

 

9. Вж. тукъ, стр. 122, бел. 8.

 

10. Срв. тукъ, IV гл.

 

11. Γερασ. Γ. Μαζαράκη Κεφαλλῆνος, Συμβολὴ εἰς τὴν ἱστορίαν τῆς ἐν Αἰγύπτῳ Ὀρϑοδόξου ἐκκλησίας въ александр. сп. Ἐκκλησιαστικὸς φάρος, т. XXX, априлъ-юний, 1931 г., стр. 210—212. Това послание било подписано и отъ архиереи на български епархии: дрьстърски Макарий, пловдивски Гавриилъ, мелнишки Захария, месемврийски Дамаскинъ, видински Лаврентий, ловчански Иоилъ, червенски Иосифъ; сѫщо и отъ 10 чиновници въ Царигр. патриаршия.

 

 

122

 

отъ м. май 1697 г. [1] Въ своя актъ той е обявилъ Охридската, Ипекската и Кипърската архиепископии за „почитаема троица, сѫществуваща еднакво законно, както и „богопроизведената четворица на патриарситѣ”. [2] Понеже тѣзи архиепископи, както и патриарситѣ, писмено сѫ обещали да взематъ участие въ разходитѣ за избавата на църквата отъ „маликане” и „мукатада”, [3] съборътъ е решилъ, въ бѫдаще никой отъ цариградскитѣ патриарси да не смѣта тази помощь като прецедентъ, за да предяви нови искания къмъ другитѣ автокефални църкви. Заплашвайки съ анатема цариградскитѣ патриарски, които биха нарушили правата и свободата на провинциялнитѣ автокефални църкви [4], съборътъ е призналъ, че разнообразието на църковнитѣ престоли съвсемъ не пречи тѣ да сѫ въ единение и всѣки да управлява въ своята область. [5] Това взаимнообщение обаче не всѣкога било безвредно. Нѣкои иерарси се отдавали на интриги и властогонство. Свалениятъ архиепископъ Митрофанъ, живѣейки въ Цариградъг е участвувалъ въ борбата противъ патриарха Кирилъ Лукарись (при свалянето и заточването му на 12 априлъ 1623 г.) [6] Сѫщо и охридскиятъ архиепископъ Мелетий I интригувалъ въ Цариградъ, за да заеме иерусалимския престолъ, за което той билъ наказанъ отъ великия везиръ. [7] За да осуети подобни домогвания, Цариградската църква е почнала да приема на длъжность охридски архиепископи само, следъ като тѣ писмено обещаели, че се отказватъ да се титулиратъ „блаженейши”, да се подписватъ съ зелено мастило и да носятъ митра при богослужение и че ще участвуватъ въ дълговетѣ ѝ [8]. Освенъ

 

 

1. Вж. по-горе, стр. 89.

 

2. Κ. Ν. Σάϑα, Μεσαιωνικὴ βιβλιοϑἠκη, III, стр. 405:

 

3. Срв. по-горе, стр. 89.

 

4. Σάϑα, цит. съч., стр. 407 и 408.

 

5. ibid., стр. 405—406.

 

6. Дελικάνη, Пατρ. ἔγγρ. III, стр. 1037.

 

7. Муравьевъ, цит. съч., II, 343.

 

8. Вж. Δελικάνη, цит. съч., III, стр. 782—783, № 1492, (Изповѣдь на бившия охридски архиепископъ Игнатий, който получилъ хиоската митрополия на 26 августъ, 1662 г.).

 

 

123

 

това, насърдчавана отъ упадъка на Охридската архиепископия, тя взела да се стреми да я постави подъ свое влияние и я подчини. [1]

 

Пръвъ пѫть Фенеръ е сполучилъ да се намѣси въ работитѣ на Охридската архиепископия въ 1676 г., когато седемь нейни епархийски архиереи начело съ костурския митрополитъ Давидъ, [2] велможата Константинъ Евпрагиоти Кунупаки и костурски първенци сѫ подали на цариградския патриархъ жалба противъ охридския архиепископъ Теофанъ, който билъ неканониченъ. Още като иеромонахъ Теофанъ е отнелъ гребенската епархия и, безъ да има архиерейски чинъ, е изпълнявалъ епископска служба. Следъ това той е излъгалъ охридския архиепископъ Игнатий, човѣкъ добродушенъ и необразованъ, и билъ рѫкоположенъ отъ него за епископъ. Когато охридскиятъ Синодъ е избралъ новъ архиепископъ, Теофанъ отишълъ въ Одринъ, гдето съ съдействието на турскитѣ сановници се снабдилъ съ бератъ за охридски архиепископъ. При това той е отнелъ отъ цариградския патриархъ гр. Нѣгушъ (въ верийската епархия) и открадналъ кожухарски стоки. Надѣвайки се да си повърне изгубения градъ и да тури подъ свое рѫководство Охридската църква, презъ м. септемврий 1676 г. патриархъ Дионисий IV е свикалъ съборъ, въ койта сѫ участвували, освенъ него, антиохийскиятъ и иерусалимскиятъ патриарси, 23 митрополити отъ Цариградската църква и 7 архиереи отъ Охридската. Теофанъ билъ низвергнатъ. [3]

 

 

1. Това било въ връзка съ окончателното утвърждение на фенерското влияние въ източнитѣ патриаршии къмъ това време. Иерусалимскиятъ патриархъ Доситей въ 1669 г. е организиралъ братството на Св. гробъ и постановилъ: 1) никой отъ туземцитѣ православни да не се приема за членъ на братството и 2) всички палестински епископи да се избиратъ изъ срѣдата на това братство. Сѫщо и въ Aлександрия и Aнтиохия съвсемъ сѫ били изтикани туземцитѣ отъ църковната управа и замѣнени съ клирици отъ цариградския диоцезъ. (Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 150).

 

2. Другитѣ сѫ били Леонтий Сисанийски, Панкратий Гребенски, Партений Воденски, Максимъ Струмишки, Никодимъ Мъгленски и Козма Прѣспански. Tѣ се обърнали къмъ цариградския патриархъ, вѣроятно, защото Теофанъ билъ покровителствуванъ отъ нѣкои столични паши, противъ чието влияние тѣ, отдалечени отъ столицата, не сѫ били въ състояние да се борятъ.

 

3. Gelzer, Der Part. v. Ochrida, S. 114, Urk. LIII; S. 117, Urk. LV. Der wiederaufgef. Kodex d. hl. Klements, S. 89—90, № 15.

 

 

124

 

Вмѣсто него на 24 октомврий с. г. сѫщитѣ охридски архиереи сѫ избрали кандидата на цариградския патриархъ, софийския митрополитъ Мелетий, [1] когото патриархътъ още до свалянето на Теофана (презъ м. августъ) е опредѣлилъ за охридския престолъ, като предварително взелъ отъ него обещание, че не ще престѫпва границитѣ на неговия диоцезъ и ще върне на верийския митрополитъ отнетия отъ Теофана г. Нѣгушъ, като не ще приема пасомитѣ и клирицитѣ, които биха пожелали да се отдѣлятъ отъ верийския митрополитъ, а дори ще се старае да ги примирява съ тѣхния архиерей. [2] Избирателитѣ-архиереи тъй се поддали на цариградския патриархъ Дионисий, че не се постѣснили да унижатъ охридския престолъ, като отбелязали въ изборния актъ, че пристѫпили къмъ изборъ на новъ архиепископъ, следъ като изпросили позволение отъ „вселенския” патриархъ. [3] Съ тази си постѫпка тѣ се явяватъ първитѣ създатели на центробѣжното движение, което е смущавало Охридската църква до самото ѝ унищожение. [4]

 

 

1. Gelzer, Der. Part. v. Achr., S. 116, Urk. LIV.

 

2. Въ своето писмено задължение Мелетий говори още, че ще управлява църквата съ своя Синодъ споредъ църковнитѣ канони; ще се грижи за погашение на дълговетѣ на архиепископията; не ще злоупотрѣбява съ нейнитѣ приходи, като получава за себе си само обикновената такса за рѫкоположение и приходитѣ на своята епархия (Охридската); ще плати отъ своитѣ срѣдства 1000 гроша за султанския бератъ, споредъ обичая, и никога не ще изисква отъ своитѣ архиереи да му плащатъ тази сума. (Gelzer, Der Part. v. Achr., S. 114—115, Urk. LIII). Патриархътъ e поискалъ отъ своя кандидатъ тѣзи задължения спрмо Охридската архиепископия не толкова по канонични подбуди, колкото съ цѣль да се представи за благожелателенъ покровитель на разстроената Охридска църква и съ това да оправдае намѣсата си въ избора на новъ охридски архиепископъ. Че тоя изборъ билъ произведенъ подъ пълното влияние на цариградския патриархъ, това се вижда и отъ обстоятелството, че и третиятъ кандидатъ на избора билъ отъ цариградския клиръ, панийскиятъ епископъ Леонтий. Не се знае, отъ кой клиръ билъ вториятъ кандидатъ Партений, понеже въ рѫкописа названието на епархията му е пропуснато (вж. ibid., S. 116, Urk. LIV26—27).

 

3. ibid., S. 11616—20.

 

4. Споредъ Гелцера, „прототронътъ, костурскитѣ първенци и тѣxната партия сѫ причинили на автокефалната архиепископия най-голѣмото унижение и сѫ унищожили нейната свобода” (ib., S. 152).

 

 

125

 

Мелетий не е оправдалъ надеждитѣ на Фенеръ. Поради финансови затруднения [1] той скоро е напусналъ престола. При това той не само не е прокарвалъ фанариотски тежнения, а, напротивъ, искалъ да подигне автокефалното съзнание на архиепископията, като е създалъ на 1 май 1677 г. при нея кодексъ за синоднитѣ и др. актове и заплашилъ съ вѣчна анатема всѣки, който би пожелалъ да го отчужди. [2]

 

При приемницитѣ на Мелетия, Партений и Григорий, не ще да е имало фанариотски домогвания, [3] но следъ оставката на

 

 

1. Срв. по-горе, стр. 114 бел. 4.

 

2. Вж. ibid., S. 45, Urk. I. Нѣма съмнение, че Мелетий съ това искалъ да постави живота на Охридската църква въ непрекѫсната връзка съ нейното минало, а това било едно благоприятно условие за подържане на нейното чувство на самобитность.

 

3. Въ охридскитѣ актове нѣма указания за това. Вѣроятно, тѣзи архиепископи, сѫ били охридски клирици, тъй като следъ напущането на престола не се оттеглили въ чужди диоцези, както обикновено сѫ постѫпвали чужденцитѣ-архиепископи, а сѫ останали въ Охридския диоцезъ, като сѫ взимали живо участие въ управлението на архиепископията и продължавали да се титулиратъ ὁ πρώην Ἀχριδῶν (бившъ охридски). При това Григорий билъ два пѫти избиранъ за архиепископъ и, следъ всѣко напущане на престола, билъ назначаванъ проедъръ на една отъ най-богатитѣ епархии — пелагонийската. Загадъченъ е само фактътъ, че въ 1691 г. бившиятъ новопатраски митрополитъ Григорий отъ Търново е дошълъ въ Охридъ заедно съ Григория, тогава пелагонийски проедъръ, и на 14 апр. с. г. заедно сѫ извършили панихида надъ гроба на охридския архиепископъ Зосима, като сѫ записали това въ кодекса на архиепископията съ молба къмъ бѫдещитѣ охридски архиепископи да ги споменуватъ, ако починатъ въ Охридския диоцезъ (Gelzer, цит. съч., S. 47, Urk. IV). Обстоятелството, че фактично още на 14 априлъ 1691 г. (той е подписалъ възпоминателната бележка като Ἀχριδῶν Γρηγόριος и акта отъ 12. юний с. г. за превръщането на кавайската църква „св. Параскева” въ метохъ като Γρηγόριος ἑλεῳ ϑεοῦ ἀρχιεπίσκοπος τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς. . . . Gelzer, цит. съч., S. 47, Urk. IV и V), a формално презъ августъ с. г. търновчанинътъ Григорий е заелъ охридския престолъ, ни навежда на мисъльта, че цѣльта на това негово поклонение въ Охридъ е била да подготви почва за заемане на престола. Трудно е да се каже, да ли дружбата на високопочитания Григорий Пелагонийски къмъ него е произлизала отъ привързаность къмъ фанариотскитѣ му тежнения или къмъ самата му личность. Може да се допустне следното: търновчанинътъ Григорий, домогвайки се до охридския престолъ, считалъ за необходимо да спечели довѣрието на нѣкой охридски иерархъ, за да достигне по-лесно своята цѣль. Той е избралъ за свое орѫдие Григория Пелагонийски, който му внушавалъ надежда, че поради своята старческа немощь по-лесно би му се довѣрилъ и като авторитетенъ бившъ архиепископъ най-много би му помогналъ за осѫществение на цѣльта му. Той е успѣъ да заблуди Григория Пелагонийски, сигурно, като го увѣрявалъ, че желае да служи на автокефалната Българска църква и да ратува за разширение на границитѣ ѝ. Стариятъ иерархъ могълъ да се измами и поради българското потекло на кандидата.

 

На всѣки случай фактътъ, че Григорий Пелагонийски е стоялъ на архиепископския престолъ до преклонна възрасть и се отказалъ отъ престола не поради нѣкакво недоволство на клира или народа, а доброволно поради старческа немощь (διὰ τὸ ὑπέργηρον καὶ ἀδύνατον), показва, че той се ползувалъ съ довѣрието на клира и народа и, следователно, билъ изразитель на тѣхния автокефаленъ духъ.

 

 

126

 

архиепископа Григорий (8. май 1688 г.) такива вече се забелязватъ. Воденскиятъ митрополитъ Германъ, туземенъ клирикъ, билъ избранъ за неговъ приемникъ не въ охридската велика църква, гдето, споредъ обичая, се избирали архиепископитѣ, а въ воденската митрополитска църква и при това само отъ трима синодни архиереи — костурския, струмишкия и мъгленския, които сѫщо били вписани въ списъка на кандидатитѣ за архиепископския престолъ. Германовиятъ изборъ е станалъ нѣкакъ тайно, безъ спазване на формалности, понаже, изглежда, фанариотскитѣ привърженици почнали да се готвятъ за завзимане на вакантния престолъ, и Синодътъ бързалъ да постави свой архиепископъ, докле нѣкой фанариотъ не билъ заграбилъ престола съ помощьта на турската власть. Въ тоя моментъ въ Охридската църква се опредѣлили две противоположни течения: фанариотско и автохтонско. Привърженицитѣ на първото течение сѫ били обхванати отъ елиномания и съ пари и интриги съдействували на разни фанариотски духовни лица да отниматъ архиепископския престолъ. Тѣ сѫ играели тая роль и поради лична користь, тъй като, при своеволното управление на архиепископитѣ-фанариоти, тѣ сѫ имали възможность да разграбватъ църковнитѣ приходи и имоти. Привърженицитѣ пъкъ на второто течение се движели отъ диоцезенъ патриотизъмъ и сѫ били решителни противници на фанариотското влияние. Имайки българско, куцовлашко или албанско потекло, тѣ, ако и да сѫ употрѣбявали гръцкия езикъ въ богослужението и въ канцелариитѣ на архиепископията и митрополиитѣ, сѫ чувствували

 

 

127

 

своето етнично отличие отъ сѫщинскитѣ гърци и сѫ живѣели съ идеала да оформятъ своята архиепископия като църковенъ институтъ, различенъ по своя етнографски видъ отъ Цариградската патриаршия. За тая цель тѣ сѫ считали за необходимо условие да не допускатъ иерарси ἀλλοδαποὶ (чужденци, отъ другъ диоцезъ) на архиепископския престолъ, а само туземци. Дветѣ партии се борили, често съ неравни сили, повече отъ половинъ вѣкъ, понеже фанариотската партия била поддържана обикновено отъ турцитѣ, които, прикривайки се задъ нея, се мѣсили въ избирането на архиепископитѣ и сѫ извличали материални облаги.

 

Архиепископъ Германъ билъ единъ отъ виднитѣ представители на автохтонната партия, обаче въ 1691 г. [1] билъ изтиканъ отъ иноземеца Григорий Търновчанинъ, бившъ новопатраски митрополитъ. Григорий е послужилъ на интереситѣ на Фенеръ по-скоро несъзнателно, съ своята разрушителна дейность, която въ актоветѣ на архиепископията се нарича беззаконие (παρανομία) и разбойничество (λησταρχία). [2] Следъ двегодишно своеволно

 

 

1. Това като че ли е станало по изборенъ актъ, подписанъ отъ осемь архиереи, между които и отъ сетнешнитѣ архиепископи Игнатий Бѣлградски (Бератски) и Зосима Сисанийски, водачъ на автохтонната партия. За мотивъ Синодътъ е изтъкналъ, че Германъ билъ небреженъ въ плащането на държавнитѣ данъци. (Gelzer, цит. съч. S. 49—50, Urk. VII). Обаче свалениятъ архиепископъ Германъ е смѣталъ тоя синоденъ актъ за незаконенъ, понеже му билъ отнетъ престолътъ, безъ да се е отказалъ той (ἄνευ τῆς ἡμετέρας παραιτήσεως. ibid., S. 64, Urk. XIX7). Той продължавалъ да се смѣта за канониченъ архиепископъ и следъ свалянето си до момента, когато по молба на Синода писмено се отказалъ отъ охридския престолъ въ полза на Зосима Сисанийски, (ibid., S. 66, Urk. XX30). Фактътъ, че Синодътъ е молилъ Германа да даде оставката си, показва, че той не билъ напълно убеденъ въ законностьта на своя изборенъ актъ отъ 1691 г.. Освенъ това въ своя „παραίτησις” (писменъ отказъ) Германъ ясно говори, че Григорий е „влѣзналъ разбойнически” (εἰσῆλϑε ληστρικῶς. Ibid., S. 64, Urk. XIX4). Имайки предъ видъ това указание, после факта, че преди да бѫде избранъ, Григорий се наричалъ охридски архиепископъ, и посетнешнитѣ му постѫпки въ Одринъ предъ турскитѣ паши, за да си върне охридския престолъ, (ibid., S. 62, Urk. XVIII), трѣбва да се приеме (срв. Gelzer, ibid., S. 155), че Григорий е заелъ охридския престолъ съ помощьта на турското правйтелство, което, недоволно отъ Германа, могло лесно да се подкупи, а, твърде е възможно, че преди да бѫде избранъ той влѣзналъ въ разбирателство съ Синода, който, подмаменъ отъ неговитѣ обещания да отърве архиепископията отъ тежкото положение, създадено отъ Германа, е склонилъ да го признае за архиепископъ.

 

2. ibid., S. 54. Urk. XII4—6.

 

 

128

 

управление, той намѣрилъ за по-изгодно да се откаже отъ престола за голѣмъ откупъ въ полза на Игнатия Бѣлградски, който ще да е откупилъ архиепископския престолъ не само по свои лични смѣтки, а и съ одобрението на автохтониститѣ. Тѣ сѫ предоставили престола на Игнатия, човѣкъ старъ и малограмотенъ, а не на другъ по-способенъ, защото измежду туземнитѣ иерарси само той билъ въ състояние да плати отъ личнитѣ си срѣдства [1] искания отъ Григория откупъ. На 13. августъ 1693 г. шесточлененъ Синодъ е избралъ Игнатия „по Божие опредѣление, като отличенъ (ἄριστον) и достоенъ по Божия милость и провидение и по благодатьта на св. Духъ”. [2]

 

Въ сѫщето време Цариградската патриаршия явно се опитала да подбие авторитета на Охридската архиепископия. Съ окрѫжно до всички помѣстни църкви отъ м. априлъ 1693 г. [3] патр. Калиникъ II е доказвалъ, че само петима отъ православнитѣ духовни началници сѫ законни патриарси — цариградскиятъ, александрийскиятъ, антиохийскиятъ, иерусалимскиятъ и московскиятъ, а охридскиятъ, кипърскиятъ, иверскиятъ и ипекскиятъ архиепископи, които се появили въ разни времена по благоволението на византийскитѣ императори или по съборни решения, нѣматъ право да носятъ патриаршеско име. [4] Той е заплашилъ съ съборно наказание, ако нѣкой отъ тѣзи архиепископи би се назовалъ патриархъ, и съ анатема [5] всѣки,

 

 

1. Срв. Gelzer, цит. съч., S. 155.

 

2. ibid., стр. 55, Urk. XII20—21.

 

3. To е озаглавено: „Περὶ τῶν ἐν τῷἰεραρχικῷ τής Καϑολικῆς καὶ Ἀποστολικῆς ᾽εκκλησὶας τάγματι Πατριαρχῶν (за патриарситѣ въ иерархичния строй на съборната и апостолска църква) (у Δελικάνη, Πατριαρχ. ἔγγραϕα, III, 795—797, № 1502).

 

4. Ibid., стр. 796:

 

5. Споредъ иерусалимския патриархъ Хрисантъ, поводъ за издаването на това окрѫжно е далъ бившиятъ охридски архиепископъ Мелетий, който въ Русия се наричалъ патриархъ (У Δελικάνη, III, 797, заб.), обаче въ действителность и други охридски архиепископи преди и следъ Мелетия сѫ употрѣбявали тази титла въ официални актове (Вж. по-доле, гл. IX).

 

 

129

 

който би ги нарекълъ устно или писмено съ това име. [1]

 

Тази заплаха, насочена главно противъ охридския архиепископъ, който съ своитѣ величествени титли е изказвалъ претенции за патриаршеско владичество надъ по-голѣмата часть отъ Балканския полуостровъ, никакъ не е подействувала въ Охридъ, гдето архиепископитѣ до самото унищожение на архиепископията сѫ продължавали да се наричатъ и да бѫдатъ наричани патриарси.

 

Архиепископъ Игнатий не е оправдалъ надеждитѣ на покровителитѣ си. Отъ алчность той изгонилъ пелагонийския и дебърския архиереи и продалъ епархиитѣ имъ на свѣтски лица. При това каноничностьта на избора му е оспорвалъ бившиятъ архиепископъ Германъ, който още е претендиралъ за охридския престолъ. Поради това, следъ двегодишно управление, Игнатий билъ сваленъ, и Германъ временно поелъ управлението на архиепископията. Следъ сваленето си, Игнатий е продължавалъ да живѣе въ миръ съ своитѣ събратя и взималъ живо участие въ борбата противъ фанариотскитѣ домогвания.

 

Въ туй време Зосима Сисанийски, който тогава се намиралъ въ Одринъ по частна работа, е съобщилъ на охридския Синодъ, че Григорий Търновчанинъ е действувалъ предъ турското правителство съ всички срѣдства, за да се върне на охридския престолъ. Автохтониститѣ бързо се приготвили за решителна борба. Синодътъ е опълномощилъ Зосима Сисанийски енергично да действува въ Одринъ, за да се осуети намѣрението на Григория. На 7 априль [2] 1695 г. той е свикалъ въ Охридъ църковнонароденъ съборъ (отъ десеть архиереи, клирици и първенци), който, подъ председателството на бившия архиеп. Германъ, като изтъкналъ, че

 

 

1. „Да бѫде той — се провиква патриархътъ — и следъ смъртьта си отлѫченъ отъ Бога Господа Вседържителя, и проклетъ, и непростенъ, и неразложенъ (ἄλυτος). Камене и желѣзо ще се разложатъ, но той никога и неговата участь да бѫде заедно съ Юда.” (Μ. Ι. Γεδεών, Κανονικαὶ διατάξεις, I, стр. 63). Следъ 4 години (1697 г.), намирайки се въ нужда, сѫщиятъ Калиникъ II заедно съ председателствувания отъ него съборъ не се постѣснилъ да признае тѣзи автокефални църкви за части на едно богоуредено цѣло, отъ които никакъ не се нарушава единството на църквата, макаръ и да се различаватъ тѣ по степень отъ петимата патриарси (Σάϑα, Μεσαιων. Βιβλ., III, стр. 405—406. Срв. по-горе, стр. 122).

 

2. Въ преписа на синод. ц. ист. музей стои 1 апр. (стр. 31).

 

 

130

 

„нѣкога почитаната и славна” Охридска архиепископия рискува да падне отъ нахлуването на иноземни архиереи [1] и че търновчанинътъ Григорий — човѣкъ безсраменъ (ἀναιδὴς) и безъ страхъ отъ Бога, „като дивакъ” е опустошилъ Охридската църква, единодушно го лишилъ отъ архиерейския му санъ [2] и е опредѣлилъ за архиепископъ Зосима Сисанийски, водителя на автохтонското движение. [3] За да се затвърди Зосимовата власть, на 9 юлий 1695 г. бившиятъ архиепископъ Германъ писмено се отказалъ отъ архиепископския престолъ въ полза на Зосима [4]. Въ сѫщия день осемчлененъ Синодъ, подъ председателството на костурския митрополитъ Дионисий, формално е избралъ „отличния” (βέλτιστος) Зосима за архиепископъ и подтвърдилъ свалянето на Игнатия съ мотива, че той добилъ престола съ много пари (χρημάτων

 

 

1.

(Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 61—6210—13).

 

2. Gelzer, Der. Patr. v. Achr., S. 6225—23; τελείως ἐκάϑηρε καὶ τῆς ἀρχιερωσύνης ἐγύμνωοε. Въ лицето на търновчанина Григорий съборътъ е изразилъ всичкото си възмущение и омраза къмъ натрапницитѣ-фанариотски клирици, както се вижда отъ изразитѣ въ съборния актъ: „Той го отсече и хвърли твърде далечъ като гнилъ и вонещъ членъ” (S. 6226—27); „а оня престѫпникъ и развратенъ служитель Григорий, като кръвожаденъ вълкъ, далече да се отстрани и да се изгони отъ това словесно Христово стадо, както и ние едногласно го отхвърлихме” (S. 6339—43) (споредъ преписа на охридския кодексъ, пазенъ въ Софийския синоденъ църковноист. музей подъ № 252, стр. 13: „... отъ това стадо, както и ние едногласно го изгонихме”; сѫщо и въ преписа на Антима. Алексуди у Gelzer, ib., S. 63, Β. 40, 41). Съборътъ ясно е съзнавалъ бедственото положение на архиепископията, което изобразява съ най-печални думи: „ταλαιπορούμενον ἐτοῦτο κλίμα τῆς Ἀχρίδος” (тоя окаянъ охридски диоцезъ) (S. 619 ) „τῆς κλονουμένης ταύτης τοῦ θεοῦ ἁγίας ἐκκλησίας (на тази клатеща се св. Божия църква) (idem, Der wiederaufgef. Kodex d. hl. Klemens, S. 63), τὸν πεπτοκότα τοῦτον ϑρὸνον (този упадналъ престолъ) (въ № 252 на син. ц. ист. музей, стр. 31. У Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 6338: τὸν κλονούμενον τοῦτον ἀποστολικὸν ϑρόνον). Страхътъ отъ разпадане на архиепископията билъ толкова силенъ, че съборътъ си вмѣнилъ за дългъ да постави на нейния престолъ способенъ да управлява „законно и богоугодно” и „да издигне“ охридския престолъ (Gelzer, Der. Patr. v. Achr., S. 6337, 38, 47).

 

3. ib., S. 6233—37.

 

4. ibid., S. 64, Urk. XIX.

 

 

131

 

πλήϑεσιν) и че нѣкои иерарси (т. е. тѣзи, които сѫ го избрали) по неволя сѫ склонили глава, когато видѣли у него действителенъ султански бератъ, и сѫ го избрали съ надежда да подобри положението на архиепископията. [1]

 

Обаче и Зосима, както Игнатий, поради своето користолюбие не е можалъ да направи Охридската църква непристѫпна за фанариотитѣ. Безъ съгласието на Синода и въпрѣки негодуванието на клира и народа, той е управлявалъ и сисанийската епархия, [2] като при това се държалъ високомѣрно къмъ своитѣ колеги и харчелъ безъ смѣтка църковнитѣ средства. Въ такива отношения сѫ били Зосима и Синодътъ, когато въ Охридъ се явилъ иноземецътъ Рафаилъ, херонески епископъ (въ Критъ). На 8 юний 1699 г. църковнонароденъ съборъ (отъ 8 архиереи, клирици и миряни) е свалилъ Зосима, възъ основа на 10. правило на Халкидонския съборъ, и на негово мѣсто е избралъ Рафаила. [3]

 

 

1. Ibid., S. 65—57, Urk. XX.

 

2. Гелцеръ мисли, че Зосима билъ принуденъ да задържи сисанийската епархия поради слабитѣ приходи, тежкитѣ дългове и голѣми данъци на Охридската архиепископия (цит. съч., S. 157). Обаче обвинението на епархийскитѣ архиереи, че Зосима е пилѣелъ срдствата на архиепископията, показва, че той извършилъ това своеволие по-скоро отъ алчность и отъ желание да си запази тая епархия, ако би билъ сваленъ отъ охридския престолъ.

 

3. ibid. S. 78—79, Urk. XXVIII. Нѣма ясни сведения, какъ е добилъ Рафаилъ охридския престолъ — съ помощьта на турската власть или само по свободния изборъ на Синода. Гелцеръ като че ли приема второто предположение (ibid., S. 156). Споредъ него, мотивътъ, по който Зосима билъ сваленъ, било само предлогъ на възтържествувалата партия на ἀλλοδαποὶ. Обаче трудно е да се приеме това твърдение, защото петима отъ архиереитѣ, които сѫ свалили Зосима, сѫ били по-рано и негови избиратели, именно всичкитѣ сѫ участвували въ събора противъ Григория Търновчанина и четирма отъ тѣхъ — въ синодния изборъ на Зосима, както се вижда отъ следнитѣ списъци:

 

I. Въ събора противъ Григория Търновчанина: 1) бившиятъ охридски Германъ, 2) дебърски Давидъ, 3) костурски Дионисий, 4) гребенски Теофанъ, 5) драчки Козма, 6) тивериополски (струмишки) Леонтий, 7) пелагон. Игнатий, 8) мъгленски Дионисий, 9) горомокренски Арсений, 10) прѣспански Партений (ibid. S. 63, Urk. XVIII).

 

II. Въ избора на Зосима: 1) костурски Дионисий, 2) дебърски Давидъ, 3) драчки Козма, 4) струмишки Леонтий, 5) пелагонийски Игнатий, 6) гребенски Теофанъ, 7) горомокренски Арсений, 8) прѣспански Партений (ibid. S. 67, Urk. XX).

 

III. Въ свалянето на Зосима: 1) драчки Козма, 2) пелагон. Игнатий, 3) корчански Даниилъ, 4) мъгленски Дионисий, 5) горомокренски Арсений, 6) прѣспански Партений (ibid., S. 79, Urk. XXVIII; Der wiederauff. Kodex d. hl. Klemens, S. 67).

 

Ако Рафаилъ е заелъ престола по желанието на повечето отъ архиереитѣ, които сѫ избрали Зосима, то трѣбва да се допусне, че въ продължение на четири години (1695—1699) тѣ сѫ измѣнили възгледитѣ си и се присъединили къмъ фанариотската партия, което е невѣроятно. И Рафаилъ, както търновчанинътъ Григорий, е завзелъ охридския престолъ съ съдействието на турското правителство и съ подръжката на фанариотската партия (въ Охридъ или Охридския диоцеъ), като се възползувалъ отъ разклатеното положение на архиепископа Зосима. Синоднитѣ архиереи, очевидно, се забъркали отъ внезапното нашествие на новия фанариотъ. Намирайки се въ недружелюбни отношения съ архиепископа Зосима, тѣ нѣмали и желание да окажатъ сериозна съпротива на натрапения имъ отъ властьта кандидатъ и се подчинилъ да извърши формаленъ изборъ, както станало и при избора на търновчанина Григорий, (срв. по-горе, стр. 127, заб. 1).

 

 

132

 

Автохтонската партия скоро се окопитила и успѣла да изтика Рафаила, на чието мѣсто втори пѫть се качилъ на архиеп. престолъ Германъ Воденски [1] и следъ него Игнатий [2] (вѣроятно Бѣлградски, не по-късно отъ м. августъ 1703 г.). На Игнатия предстоело да се бори не само противъ фанариотското влияние, но и противъ опититѣ на Цариградската патриаршия да съкрати неговия диоцезъ. Тъй, мелнишкиятъ митрополитъ се спитвалъ да отнеме Петричкия кадилъкъ, а солунскиятъ — Бохимия (Гумендженско); велскиятъ (ὁ βελᾶς) митрополитъ (въ северния Епиръ) е отнелъ две села отъ костурската епархия (Хионати и Леокаджи) и верийскиятъ — Негушъ [3]. Съ писмо [4] до охридския архиепископъ патриархътъ е оправдавалъ тѣзи действия на своитѣ митрополити. Презъ м. августъ 1703 г. архиепископъ Игнатий е протестиралъ [5] предъ цариградския патриархъ Гавриилъ противъ тия попълзновения,

 

 

1. Вж. тукъ, гл. IX, s. v.

 

2. He е известно, архиеп. Германъ сваленъ ли билъ или си подалъ оставката.

 

3. Негушъ, следъ като Мелетий го върналъ на царигр. патриархъ, очевидно, пакъ билъ присвоенъ отъ нѣкой сетнешенъ охридски архиепископъ.

 

4. Това писмо не е запазено, но е известно по протеста на архиепископа Игнатий. (Вж. тукъ сѫщ. стр., бел. 5).

 

5. На тоя протестъ е поставено заглавие: Ἀπάντησις εἰς τὸ οἰκουμενικόν καἰ πατριαρχικὸν γράμμα, (Gelzer, Der Wiederaufgefundene Kodex des hl. Klemens, S. 95).

 

 

133

 

но въ миролюбивъ духъ. Макаръ да съзнавалъ своята независимость и да не се стѣснявалъ да се нарича, освенъ архиепископъ на Първа Юстиниана Охридъ, още «καὶ τῶν λοιπῶν πατριάρχης”, [1] Игнатий силно чувствувалъ надмощието на цариградскага патриаршия и омаломощението на своята архиепископия, като считалъ първата слонъ, а втората комаръ и нарекълъ патриарха любящъ (φιλόστοργον) и божественейши (ϑειότατον) баща. [2] Затова той и не мислилъ да води борба съ патриарха, а, предлагайки да се изследва на самото мѣсто, кому сѫ принадлежали по-рано тѣзи селища, апелиралъ къмъ неговото великодушие и милость да остави на архиепископията отнетитѣ мѣстности. [3]

 

Отъ протеста на Игнатия е нѣмало никакъвъ резултатъ. Сѣкашъ въ отговоръ на това, Дионисий отъ о. Хиосъ, единъ отъ най-развратнитѣ кандидати на фанариотската партия, му е отнелъ престола. [4] Скоро автохтонската партия е свалила Дионисия и вторъ пѫть избрала за архиепископъ сисанийския проедъръ Зосима, който въ противовесъ на окрѫжното на цариградския

 

 

1. Съ това се опровергава твърдението на Деликани, че охридскитѣ архиепископи „никога не се осмелявали въ своята официална преписка съ вселенския престолъ и другитѣ православни църкви да употрѣбяватъ” титлата „патриархъ”, „а винаги се подписвали архиепископи” (Πατριαρχ. ἔγγρ., III, стр. 1058).

 

2. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 123.

 

3. Idem, Der wiederufgef. Kodex d. hl. Klemens, S. 95—96:

Вж. и Der Patr. v. Achr., S. 123.

 

4. Въ коя година е станало това, не се знае, понеже нѣма актоветѣ за свалянето на Игнатия и качването на Дионисия. Гелцеръ мисли, че, когато дошла на власть, автохтонската партия е унищожила тѣзи актове като паметници на нейната слабость и иноземното владичество (Der Patr. v. Achrida, S. 157). Ho имайки предъ видъ, че презъ м. августъ 1703 г. е светителствувалъ Игнатий, а презъ м. августъ 1707 год. — Зосима Сисанийски (Idem, Der wiederaufgef. Kodex d. hl. Klemens, S. 76, Urk. 5, 6), трѣбва да ce мисли, че Дионисий отъ Хиосъ могълъ да заеме престола не по-рано отъ края на 1703 г. и не по-късно отъ първата половина на 1707 г. (Вж. епарх. списъкъ на иерусал. патр. Хрисантъ отъ 1706 г. у Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 313-5; Муравьевъ, V рѫк., л. 126, 129, у Голубинскій, Кр. очеркъ ист. православныхъ церквей, стр. 139).

 

 

134

 

патриархъ Калиникъ II отъ 1693 г. сега се титулиралъ най-величествено. [1] На 28 май 1708 г. фанариотската партия е изгонила Зосима и поставила на негово мѣсто Методия, [2] когото обаче скоро автохтонската партия е свалила и пакъ качила Зосима. [3] Борбата между дветѣ партии сега е станала най-остра. Въ 1709 г. съ помощьта на турското правителство, комуто обещалъ да увеличи архиепископския данъкъ „мири” съ 300 гроша, [4] Дионисий отъ Хиосъ изгонилъ Зосима и втори пѫть е взелъ престола „разбойнически и противозаконно”. Неговото управление било пълно съ безчиния и безсрамни дѣла. [5] Въ 1714 г. Синодътъ го низвергналъ и на 16. юлий с. г. на негово мѣсто е избралъ низвержения отъ цариградския патриархъ иеромонахъ Филотей отъ Негушъ, кандидатъ на турското правителство. Филотей тъй е обаялъ охридския Синодъ, че последниятъ го избралъ като „способенъ... да управлява благочестиво и християнски тази светейша и апостолска катедра на Първа

 

 

1. „Архиепископъ на Първа Юстиниана Охридъ, патриархъ на Сърбия, България, Албания, Втора Македония и други” (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Klemens, S. 75-76, № 5) или „архиепнскопъ на Първа Юстиниана Охридъ, патриархъ на Срѣдиземна Дакия, Прибрѣжна Дакия, Превалитания, Дардания, Горна Мизия и други”. (Idem, Der Patr. v. Ochrida, S. 70, Urk. XXIV; вж. и преписа на охридския кодексъ въ софийския синоденъ църковноистор. музей, № 252, стр. 107, дето нѣма ,,καὶ πάσης Βυλγαρίας”, както е въ Гелцеровото издание. Вж. тукъ, въ притурката факсимиле отъ тая Зосимова титла).

 

2. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 80—81, Urk. XXX.

 

3. Споредъ Бодлевия преписъ, на 11 юний 1708 г. Зосима вече е действувалъ като архиепископъ (ibid., S. 70—73, Urk. XXIV). Въ преписа на Антима Aлексуди (вж. Gelzer, цит. съч., S. 73, Bern. 103) и въ преписа, пазенъ въ синодния църк. ист. музей, деномесечието не е отбелязано. Обаче трѣбва да се приеме, че Зосима е измѣстилъ Методия, защото въ акта за избора на Филотея отъ 1714 г. се казва, че предшественикътъ му Дионисий е отнелъ престола отъ Зосима (Вж. тукъ сѫщ. стр. бел. 5).

 

4. ib. s. 7745-46. Срв. по-горе, стр. 115.

 

5. ibid., S. 764-10 (актъ за избора на Дионисиевия приемникъ Филотей):

 

 

135

 

Юстиниана Охридъ и всичкитѣ ѝ подчинени епархии”. [1] Обаче Филотей съ своята разрушителна дейность е надминалъ всички фанариотски архиепископи. Водейки разпуснатъ животъ, той е пилѣелъ общитѣ срѣдства за свои нужди, налагалъ на епархийскитѣ архиереи да правятъ вноски ужъ за погашение на изплатени веднажъ полици и изобщо довелъ архиепископията до краенъ икономически упадъкъ. Освенъ това той не зачиталъ никакви канони: изгонилъ законния дебърски епископъ Никифоръ [2] и на негово мѣсто поставилъ низвержения отъ охридския Синодъ (при архиеп. Дионисий отъ Хиосъ) иером. Хрисантъ; сѫщо и въ другитѣ епархии извършилъ много незаконни рѫкоположения; [3] разрешавалъ четвърти бракъ; [4] заповѣдалъ на единъ свещеникъ въ гр. Шатища да благослови втори бракъ, който сисанийскиятъ митрополитъ Зосима не е позволявалъ, понеже билъ незаконенъ; [5] самоволно за пари е снелъ епитимията, наложена отъ корчанския митрополитъ на единъ четвъртобрачникъ въ Емборе (сега с. Мбория до Корча). [6] Въ това време се усилило и фенерското влияние, особено

 

 

1. pag. cit.25-27. Филотей ще да е спечелилъ довѣрието на Синода главно поради това, че билъ родомъ отъ гр. Негушъ, за който охридскитѣ архиепископи сѫ претендирали и, следователно, той не е минавалъ за иноземецъ, а, може би, е увѣрявалъ Синода въ своето решение да възвърне родния си градъ на Охридската архиепископия.

 

2. Иером. Хрисантъ, който по-рано смущавалъ Ипекъ, е рѫкополагалъ свещеници и дякони като управляващъ дебърската епархия. Охридскиятъ клиръ подозиралъ, че той билъ орѫдие на Царигр. патриаршия (Gelzer, Der Patriarchat v. Achrida, S.8431-33 :

 

3. Gelzer, цит. съч., S. 8549-50.

 

4. Той e разрешилъ такъвъ бракъ единъ пѫть въ пелагонийската и два пѫти въ мъгленската епархия (Gelzer, цит. съч., S. 8435-37).

 

5. Лицето, което искало да встѫпи въ тоя бракъ, Константинъ Пайкъ, споредъ съобщението на атинския митрополитъ Яковъ, ималъ въ Атина законна жена и три деца отъ нея (Gelzer, pag. cit.38-45).

 

6. Емборе тогава било паланка и се наричало още и Τебица или Тембица:

(Gelzer, pag. cit.45—47. Въ Бодлевия преписъ се чете Ῥαπέτσῃ (Мсб., X, стр. 542), а въ преписа на синодния църковноист. музей № 252 Ῥενπέτζῃ (стр. 58). Вж. за с. Мбория у G. Weigand, Die Aromunen, Β. 1, S. 110.

 

 

136

 

въ южнитѣ епархии. Училището въ гр. Шатища (сисанийска епархия) било поставено отъ основателитѣ му подъ върховния надзоръ на цариградския патриархъ, и единъ отъ тѣхъ, шатишкиятъ икономъ Димитъръ Пайкъ, се обърналъ съ молба не къмъ своя духовенъ началникъ, а къмъ цариградския патриархъ да разреши спора съ другия основатель Иванъ Неранчи, който продалъ училищното здание и отказвалъ да даде получената сума за подържане на училището. [1] Съ послание [2] отъ м. май 1718 г. цариградскиятъ патриархъ Иеремия III съ тонъ на върховенъ църковенъ сѫдия [3] е заповѣдалъ на Ивана Неранчи да върне полученитѣ отъ училищното здание 200 гроша съ лихвитѣ имъ и заплашилъ съ отлѫчване всѣки, който би отнелъ подаренитѣ на училището суми. Въ края на посланието той предписвалъ да се прочете това негово решение въ всички църкви. Сѫщо така костурчанинътъ Георгий Кирица е искалъ подтвърждение на своето завещание за костурското училище не отъ охридския архиепископъ, а отъ цариградския патриархъ и назначилъ за свой универсаленъ наследникъ цариградския патриархъ въ случай, че братъ му Тома откажелъ да изпълни завещанието му. [4]

 

По починъ на бившия архиепископъ Зосима, на 6 юлий 1718 г. десеть епархийски архиереи се свикали на съборъ далече отъ Охридъ, въ с. Маврово (Костурско) и свалили Филотея, а на негово мѣсто избрали корчанския митрополитъ Иоасафъ, комуто предоставили да управлява пожизнено и корчанската епархия съ задължение да внася въ архиепископията за нея само редовниятъ епархийски данъкъ. [5] Отъ своя страна архиерзитѣ си дали писмено обещание да живѣятъ съ „една душа и едно сърдце”, да подпомагатъ новия архиепископъ материално

 

 

1. Δελικάνη, III, 839—843, № 1525.

 

2. To било подписано отъ него, членоветѣ на неговия Синодъ и иерусалимския патриархъ Хрисантъ и адресирано до охридския архиепископъ, сисанийския митрополитъ Зосима, клира, първенцитѣ и др.

 

3. Още въ началото на посланието си патриархътъ подчертава своето право за върховенъ надзоръ надъ всичкитѣ православни народи по силата на своето величие:

(Ibid., стр. 839—840).

 

4. Ἐκκλησιαστικὴ Ἀλήϑεια, 1900 Γ., № 12, стр. 125.

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 8225-28.

 

 

137

 

и да преследватъ съ всички възможни средства всѣки архиерей, който би безпокоилъ колегитѣ си [1]. Това архиерейско съгласие е спасило архиепископията отъ унищожение въ тоя необикновено критиченъ моментъ. Автохтонската партия бързо се засилила и сплотила клиръ и народъ.

 

Филотей е почналъ да действува съ всички срѣдства, за да задържи охридския престолъ. Освенъ отъ фанариотската партия въ Охридския диоцезъ, той, изглежда, билъ подкрепванъ още отъ цариградския патриархъ [2] и турското правителство, комуто обещалъ да увеличи данъка на архиепископията съ 400 гроша. [3] За пълното му поразяване,

 

 

1. ibid., S. 8231-42. Съборниятъ актъ нареченъ συμφωνιτικὸν γράμμα (съгласително писмо), било подписано „непринудено” (ἀβιάοτως) „и по собствено желание“ (οὶκειοθελῶς) отъ следнитѣ архиереи: 1) сисанийски проедъръ Зосима — бившъ архиепископъ, 2) пелагонийски Иосифъ, 3) гребенски Теофанъ, 4) воденски Митрофанъ, 5) бѣлградски Никифоръ, 6) тивериополски Калиникъ (струмишки), 7) мъгленски Гавриилъ, 8) дебърски Никифоръ, 9) прѣспански Паисий и 10) горомокренски Теодосий (ibid., S. 83).

 

2. Да се допуска това, дава основание бележката на Рали и Потли, въ тѣхната Σύνταγμα τῶν κανόνων, V, стр. 219 за Юстиниановата XI новела

(Преписа се въ Цариградъ на 27. октомврий 1718 год, пакъ се преписа на 4 февруарий 1767 год., когато тази архиепископия биде подчинена на вселенския цариградски престолъ). Не ще да е случайно, че фалшивата Юстинианова XI новела била преписана въ Фенеръ въ два момента (1718 и 1767 г.), когато Охридската архиепископия била на падане. Както въ 1767 г., тъй и въ 1718 г., презъ време на борбата срещу архиеп. Филотея, органи на Царигр. патриаршия сѫ снели преписъ отъ тоя документъ не отъ просто любопитство, а поради това, че имъ била внушавана надежда скоро да бѫде подчинена Охридската архиепископия и тѣ трѣбвало да иматъ на рѫка документа, на който се обосновавала нейната автокефалия, за да успели да дадатъ цѣлесъобразна насока на своитѣ попълзновения. (Срв. Gelzer, Des Patr. v. Achr., S. 160).

 

3. Вж. по-горе, стр. 115. Въ своя отговоръ до руския Синодъ цариградскиятъ руски резидентъ Неплюевъ представлява дейностьта на Филотея малко въ по-другъ видъ, но все пакъ мраченъ. Споредъ него, Филотей, бидейки богатъ, купилъ Охридската архиепископия и станалъ архиепископъ. Цариградскиятъ патриархъ (не царигр. ли правителство?) му наложилъ данъкъ, и Филотей го разпредѣлилъ между подведомственитѣ си архиереи. Но после се явилъ единъ претендентъ на охридския престолъ, който обещалъ да плаща данъкъ, безъ да взима добавка отъ подчиненитѣ си архиереи. Филотей се борилъ съ тоя съперникъ и, следъ като изхарчилъ въ тая борба всичкия си имотъ, победилъ своя противникъ, но пъкъ затова той наложилъ още по-голѣми данъци върху подчиненитѣ си архиереи. Негови пасоми се оплакали въ турския сѫдъ, че имъ надвзелъ 7000 левки (гроша?). Той билъ хвърленъ въ затвора, отдето билъ освободенъ, следъ като взелъ на заемъ 7000 левни отъ холандската „посланичка” и изплатилъ дълга си. (Η. Θ. Каптеревъ, Характеръ отношеній Россіи къ православному Востоку въ XVI и XVII. ст., стр. 151).

 

 

138

 

на 4 февруарий [1] 1719 год. билъ свиканъ голѣмъ църковнонароденъ съборъ, въ който участвували епархийскитѣ архиереи, по-първитѣ свещеници отъ цѣлия диоцезъ, виднитѣ търговци и първомайсторитѣ на еснафитѣ. [2] Клирътъ на гр. Охридъ е подалъ на събора жалба, съ която е обвинявалъ Филотея, че съ писмо, завѣрено съ неговия печатъ, е донесълъ на турското правителство, какво охридчанинътъ сакеларий Константинъ и нѣкои охридски първенци сѫ изпратили венециянската флота срещу Дулчино, като ѝ доставили повечето военни потрѣби. [3] По заповѣдъ на султана тѣзи лица били заточени. Покаканенъ да се защити, Филотей е призналъ, че извършилъ такъвъ доносъ. [4] Следъ като чулъ и другитѣ престѫпления на Филотея, съборътъ единодушно го лишилъ отъ всѣкакъвъ духовенъ чинъ и го обявилъ за простъ монахъ, като заплашилъ съ отлѫчване отъ църквата всѣки, който би го признавалъ за духовно лице. [5]

 

 

1. Въ преписа на синодния църк. ист. музей № 252 стои 1. февруарий (стр. 60).

 

2. Gelzer, D. Patr. v. Achr., S. 835-9, Urk. XXXII. Съборътъ e станалъ, изглежда, въ Корча, защото следъ два деня сѫщитѣ епарх. архиереи сѫ извършили въ Корчанската митрополия каноничния изборъ на корчанския митрополитъ Иоасафъ за охридски архиепископъ (вж. ibid., S. 87).

 

3.

 

4. ibid., S. 83—8410—22. Споредъ обвинителитѣ и самитѣ пострадали лица, доносътъ на Филотея билъ „безосновна клевета”: оἰ καὶ παρаσταθέντες κατερόων αὐτοῦ ἐπὶ τῇ ἀνυποστάτῳ συκοφαντίᾳ (ib. S., 8418—19).

 

5. ibid., S. 84-86. Съборътъ не намири думи, за да охарактеризира Филотея. Нарича го оскърбитель на християнското общество, предатель и клеветникъ, нарушитель на постановленията на св. отци и църковнитѣ обичаи; човѣкъ, обхванатъ отъ „идолопоклонско сребролюбие” (εἰδολολατρική φιλοχρηματία) и „шарлатански духъ” (τὸ ἀλαξονικόν φρόνιμα), ποхитилъ охридския престолъ по таенъ и безчестенъ пѫть; човѣкъ, който тайно позорилъ до това време архиепискпията (ἥν λανϑὰνων μέχρι τοῦ νῦν ᾕσχυνε). Съборниятъ актъ билъ подписанъ отъ бившия архиепископъ Игнатий, корчанско-селафорския митрополитъ Иоасафъ и всичкитѣ архиереи, подписали архиерейското съгласително отъ 1718 г. Както съгласителното, тъй и тоя актъ не сѫ подписали само костурскиятъ първопрестолникъ Хрисантъ и велешкиятъ епископъ (Калиникъ или Давидъ. Срв. гл. IV, s. v.). Двамата не сѫ участвували и въ каноничния изборъ на Иоасафа за архиепископъ. Понеже, както ще видимъ, Хрисантъ е подписалъ пастирското послание на архиепископа Иоасафа отъ 1719 г., може да се предполага, че той е отсѫтствувалъ отъ двата събора противъ Филотея не отъ съчувствие къмъ последния, а по случайни обстоятелства. Сѫщо и велешкиятъ епископъ, за когото има белези, че билъ автохтонистъ, ще да е отсѫтствувалъ по такива причини.

 

 

139

 

Ha 6 февруарий 1719 г. Синодътъ формално е избралъ за архиепископъ корчанския митрополитъ Иоасафъ. Заемането на архиепископския престолъ отъ Иоасафа било голѣма победа на автохтонската партия и начало на нова епоха въ живота на архиепископията. Филотей не се надѣвалъ вече да се върне въ Охридъ и заминалъ за Русия, гдето отъ 1722 г. се установилъ като управляващъ смоленската епархия. [1] За да се изкорени фенерското влияние, Иоасафъ скоро е свикалъ архиерейски съборъ, който разгледалъ причинитѣ за критичното положение на архиепископията. На 21 февр. с. г. съборътъ изпратилъ до клира и народа пастирско послание [2], съ което, изтъквайки голѣмитѣ пакости, нанесени на Охридската църква отъ иноземнитѣ клирици, и необходимостьта отъ пълно единение между клира и народа за закрепване на охридския „патриаршески” престолъ, е заплашилъ съ страшни проклятия всѣки, който би съдействувалъ нѣкому да се качи на тоя престолъ насилствено и незаконно — безъ съгласието на архиереитѣ и народа. Това послание съ своя гръмовенъ езикъ е оказало силно влияние върху народа. Фанариотската партия била съвсемъ сломена и по цѣлия диоцезъ настѫпило пълно успокоение. Иоасафъ тъй поправилъ положението на Охридската църква, че я управлявалъ непрекѫснато 26 години (1719—1745 г.) [3]. При него Охрид. архиепископия е преживѣла една епоха, която съ нѣкои черти напомняла управлениего на архиеп. Димитъръ Хоматианъ: и сега нейното чувство на независимость е достигнало

 

 

1. Η. Θ. Каптеревъ, Характерь отношеній Россіи къ прав. Востоку въ XVI и XVII ст., стр. 165.

 

2. Вж. посланието въ бълг. преводъ, притурка № 9.

 

3. Срв. по-горе, стр. 118 (чети 26 вм. 36).

 

 

140

 

висше напрежение; и Иоасафъ, както Хоматианъ е мечтаелъ за папско величие. [1]

 

Не можейки вече да води открита борба съ Охридската архиепископия, Фенеръ се опиталъ да ѝ нанесе ударъ съ интриги. Около 1737 г. Иванъ Ипсиланти, [2] влиятеленъ чиновникъ въ Високата Порта, представяйки охридския и ипекския архиепископи за австрийски орѫдия, е убеждавалъ В. Порта да подчини епархиитѣ имъ на цариградския патриархъ. Обаче макаръ и да имало нѣщо вѣрно въ доноса му, [3] турцитѣ сѫ подозрѣли въ неговия проектъ австрийска интрига, за което той си платилъ съ главата. [4]

 

При приемницитѣ на Иоасафа, лишени отъ неговата финансова способность и авторитетъ, фанариотската партия пакъ се засилила, най-вече въ южнитѣ епархии, както при архиеп. Филотей. [5] Цариградската патриаршия е започнала да се бърка въ живота на Охридската архиепископия скоро следъ смъртьта на архиеп. Иоасафъ. Когато училището въ Шатища било основано, [6] цариградскиятъ патриархъ Иеремия III е задължилъ сисанийския митрополитъ Зосима да го управлява. [7] Зосимовиятъ братъ свещеникъ Тома е подарилъ една сума на това училище, обаче следъ смъртьта му Зосима присвоилъ дарението му. Жителитѣ на Шатища сѫ възнегодували и поискали защитата на цариградския патриархъ, намѣсто на своя архиепископъ. [8] Патриархътъ и Синодътъ, считайки за

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 112.

 

2. Синъ на Антиоха Испиланти Трапезундецъ, преселенъ въ Цариградъ въ 1655 г. (Голубинскій, Кратк. очерк. ист. православ. церквей, стр. 293, заб. 97. Известието е заето изъ съчинението на И. Филимонъ, Δοκίμιον ἱστορικὸν περί τῆς ἑλληνικῆς ἐπαναστάσεως, Ἀϑῆναι, 1852 Γ., т. 2, което не можахъ да видя). Отъ тоя родъ сѫ били великиятъ драгоманъ въ В. Порта Иоанъ Ипсиланти, сътрудникъ на цариградския патриархъ Самуилъ Ханджери (Голубинскій, loc. cit.); Константинъ Ипсиланти, князъ на Влашко; Александъръ Ипсиланти, по-старъ синъ на К. Ипсиланти и водачъ на възстанието въ Молдава (Папаригопуло, V, стр. 676, 699, 706—707).

 

3. Срв. по-горе, стр. 112.

 

4. Голубинскій, loc. cit.

 

5. Срв. тукъ, стр. 135—136.

 

6. Вж. по-горе, стр. 136.

 

7. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 845—846:

 

8. Ibid., стр. 845:

 

 

141

 

свой дългъ да се грижатъ за подобни богоугодни дѣла, [1] сѫ забранили на Зосима да участвува въ управлението на училището, което предоставили само на дарителитѣ, и заплашили съ отлѫчване противницитѣ на това решение. Презъ 1746 или 1747 г. [2] самъ бившиятъ сисанийски митрополитъ Зосима [3] е поискалъ намѣсата на цариградския патриархъ Паисий поради това, че охридскиятъ свещеноикономъ Триантафилъ, живѣейки въ своя роденъ градъ Шатища, е претендиралъ за първенство въ време на богослужение предъ шатищкия свещеноикономъ Иоанъ. Въ отговоръ на неговата молба, патриархъ Паисий е изпратилъ въ Шатища подписано отъ него и Синода му послание, съ което постановявалъ, свещ. Триантафилъ да се ползува отъ предимството на своята офикия само въ Охридъ, а въ Шатища и Сисания той да нѣма това право като противозаконно . [4] Обаче, както било съобщено на патриаршията отъ нѣкои шатищани (духовни и свѣтски) съ общо прошение, [5] свещеноикономъ Триантафилъ не се подчинилъ на патриаршеската

 

 

1. Pag. cit.,

 

2. Въ документа не е посочена датата. До този моментъ Паисий билъ три пѫти царигр. патриархъ (1726—1733, 1740—1743 и 1744—1748 г.) (М. Ι. Γεδεών, Πατρ. Πίνακες, стр. 628, 635, 639). Зосима се обърналъ къмъ него при третото му патриаршествуване, понеже Паисиевитѣ послания по подигнатия отъ Зосима въпросъ сѫ отъ 1747 и 1748 г. (Δελικάνη, цит. сб., III, №№ 1540 и 1541). Като се вземе предъ видъ, че Зосима не би се решилъ да пренебрегне авторитета на архиеп. Иоасафа, трѣбва да се мисли, че той е направилъ тази противна на своята минала дейность постѫпка следъ смъртьта на Иоасафа (1745 или 1746 г.).

 

3. Патр. Паисий казва:

(Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 877).

 

4. Ibid., стр. 875, № 1540.

 

5. pag. cit.:

Въ № 1541, стр. 877—878 стои:

 

 

142

 

разпоредба. Поради това съ послание отъ м. юлий 1747 г. (до сисанийския „епископъ”, клира, първенцитѣ на гр. Шатища и епархията) патриархътъ и Синодътъ сѫ го низвергнали, като сѫ изтъкнали за мотивъ и обстоятелството, че ужъ самъ охридскиятъ архиепископъ Иосифъ е подтвърдилъ съ подписа си патриаршеската разпоредба, като я прочелъ отъ амвона и заповѣдалъ на свещеноиконома Триантафилъ да се откаже отъ неумѣстната си претенция. [1] Тая крайна мѣрка е накарала архиепископа Иосифа да защити правата на своя клирикъ. Съ две „братски” писма той е съобщилъ на патриарха, че отъ край време (ἀνέκαϑεν) въ архиепископията е имало обичай да се раздаватъ офикии отъ първата петица [2] на достойни духовни и свѣтски лица въ нѣкои позначителни градове на епархиитѣ, подведомствени на охридския престолъ, тъй като въ Охридъ не е нѣмало всѣкога достойни кандидати за тѣзи офикии. Такива офикиали до негово време е имало въ Костуръ, Мосхополъ и Шатища. Tѣ се утвърждавали не отъ мѣстнитѣ архиереи, а отъ архиепископитѣ и се наричали офикиали на охридския престолъ, а не на епархията, въ която сѫ били назначени. Тѣ сѫ имали предимство на честь (προτίμησιν) предъ всички други клирици на епархията и въ нужда сѫ помагали на охридския престолъ. Съгласно съ тоя древенъ обичай, и архиепископъ Иоасафъ е назначилъ шатищанина свещ. Триантафилъ за икономъ на Охридската архиепископия въ Шатища съ право да има предимство на честь предъ всички църковни офикиали (духовни и свѣтски) на сисанийската епархия и гр. Шатища. Следъ тѣзи разяснения, патриархъ Паисий, който ще да е смтѣталъ за ненавременно да влиза въ конфликтъ съ охридския архиепископъ поради още несломената сила на автохтонската партия, е отмѣнилъ първото си решение и утвърдилъ свещ. Триантафила за икономъ на Охридската архиепископия въ гр. Шатища съ писмо отъ м. февруарий 1748 год. до клира и паството на сисанийската епархия [3].

 

Примѣрътъ на шатищани сѣкашъ е заразилъ и костурското население. Жителитѣ на с. Кономлади били недоволни

 

 

1. ibid., стр. 875—876.

 

2. Вж. за това по-доле, глава IX.

 

3. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 876—880, № 1541.

 

 

143

 

отъ своя енорийски свещеникъ Коцо, когото обвинявали, че се занимавалъ съ свѣтски дѣла: ставалъ коджабашия [1] и капсималъ [2] и въ съгласие съ турскитѣ власти (граждански и военни) е взималъ отъ тѣхъ повече отъ законното. Кономладци [3] заедно съ свещ. Коцо се оплакали не предъ своя духовенъ началникъ въ Костуръ или въ Охридъ, а въ Цариградската патриаршия. Тукъ на 15 юлий 1754 г. била съставена „изповѣдь”, [4] съ която попъ Коцо е обещалъ да не притѣснява вече енорияшитѣ си и въ противенъ случай да плати 1000 гроша на патриаршията. Освенъ това той билъ заплашенъ и съ низвержение. Тая изповѣдь, подтвърдена отъ патр. Кирила и засвидетелствувана отъ чиновници на патриаршията, била дадена на кономладци. [5]

 

Цариградската патриаршия се е ползувала съ обаяние и между нѣкои интелигентни албанци. Константинъ Джелехури отъ гр. Премети е посветилъ книгата Ἑρμηνεία εἰς τὰ τέσσαρα εὐαγγέλια [6] (тълкувание на четиритѣ евангелия), която издалъ въ 1761 г. [7], не на Охридската църква, въ чийто диоцезъ поставя

 

 

1. кметъ.

 

2. бирникъ.

 

3. Цариградския патриаршия ги нарича българи:

(ibid, стр. 881—882).

 

4. (Ibid., стр. 883).

 

5. ibid , стр. 881—883, № 1549. Фанариотофилството на кономладци се дължело не само на тѣхното съседство съ гръцкия елементъ, но и на това, че тѣ, както и жители отъ други мѣста на костурската епархия, сѫ отивали въ Цариградъ за печалба и, движейки се въ гръцка срѣда, малко по-малко се привързвали къмъ патриаршията и отслабвали връзкитѣ имъ съ тѣхния автокефаленъ духовенъ началникъ. Че тѫжителитѣ кономладци сѫ живѣели въ Цариградъ, а не дошли тамъ отъ Кономлади нарочно за попъ Коцовото дѣло, това се вижда отъ поменатата „изповѣдь”, гдето се говори, че се явили предъ патриаршеския сѫдъ жителитѣ на с. Кономлади, сир. много жители, което не би било възможно, ако нарочно тѣ сѫ били дошли отъ с. Кономлади за попъ Коцовия въпросъ. (Вж. тукъ, сѫщ., стр. бел. 3) Очевидно, въ патриаршията се явили, ако не всички, то голѣма часть отъ кономладскитѣ гурбетчии въ Цариградъ.

 

6. Единъ екземпляръ отъ тази книга се намира въ библиотеката на покойния пловдивски митрополитъ Панаретъ.

 

7. Издательтъ казва за себе си:

Сѫщо и въ заглавието на книгата.

 

 

144

 

своето родно мѣсто [1], а на Цариградската, като я нарича своя [1] и обща майка, общъ центъръ, покровителка (προστάτην) на всички православни християни. Той мотивира посвещението си съ това, че Царигр. църква е съборна и апостолска източна църква, рѫководена отъ „най-светъ и най-православенъ патриархъ”, отъ „свещенъ, светъ и православенъ Синодъ на всеосвещени архиереи и най-учени клирици”.Съ окрѫжно отъ м. юлий 1757 г. цариградскиятъ патриархъ Калиникъ IV, заплашвайки съ наказание, е забранилъ на своитѣ архиереи да се подписватъ за свидетели въ кредитни записи на архиереи отъ другъ диоцезъ (resp. Οхридския, Ипекския и Кипърския), защото кредиторитѣ на последнитѣ сѫ безпокоили Цариградската патриаршия за тѣхни неизплатени дългове, като смѣтали свидетелския подписъ на патриарха за порѫчителство. [2] Може би, съ тази мѣрка патриаршията не е преследвала друга цель, освенъ да огради себе си отъ чужди тежести. При все туй съ това тя е отслабила съпротивителната мощь на Охридската архиепископия и значително засилила своето влияние върху нея. Нѣколко епархийски архиереи отъ Охридския диоцезъ били избрани въ Цариградъ и отъ патриаршески архиереи (рѣдко сѫ участвували и охридски) „по покана и съ позволението” на патриарха , макаръ и да се прибавяло за форма въ изборнитѣ актове: „и съ знанието и пълномощието на общия кириархъ на тази епархйя, блаженейшия охридски архиепископъ”

[3]. Патриаршията е действувала и за смѣняване на враждебнитѣ

 

 

1.

(Въ чистъ знакъ на моето пълно благоговение къмъ най-светата ми майка, великата Христова църква).

 

2. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 884—885, № 1550; Γεδεών, Κανονικαὶ διατάβξεις, ΙΙ, ἐν Κ/γει, 1889 г., стр. 454.

 

3. Въ 1759 г. бѣлградскиятъ митрополитъ Иоасафъ билъ избранъ въ цариградската църква „Св. Богородица Магулиотиса” отъ бившия проилавски Филотей, бившия костурски Исаия и бившия лидорикийски Теоклитъ, (Δελικάνη, цит. сб., стр. 885, № 1551); въ 1762 г. мъгленскиятъ епископъ Германъ — въ църквата „Св. Фока” (въ цариградското предградие Орта-кьой) отъ никомидийския Никифоръ, който ималъ мнението на ефеския Самуилъ, брусенския Мелетий, видинския Иосифъ, който ималъ мнението на деркоския Дионисий, еласонския Партений и самоковския Неофитъ, който ималъ мнението на солунския Теодосий. (ibid. стр. 887— 888, № 1557).

 

 

145

 

ѝ архиереи. Въ 1756 г. билъ сваленъ костурскиятъ митрополитъ Хрисантъ — автохтонистъ и замѣстенъ отъ патриаршеския привърженикъ Ефтимий. [1] Поради съпротивата на Хрисанта, Евтимий се принудилъ да му заплати 1000 гр., а Хрисантъ е обещалъ, че се отказва отъ епархията си и че нищо повече не ще искатъ отъ него нито той, нито роднинитѣ му. [2] Обаче въ Костуръ още не била смазана автохтонската партия. Въ първата половина на 1761 г. тя отново е поставила Хрисанта на костурската катедра, [3] докато къмъ 1764 г. Евтимий повторно е завзелъ тази епархия. [4]

 

Насърдченъ отъ засиленото фенерско влияние въ изборитѣ за епархийски архиереи, следъ смъртьта на охридския архиепископъ Иеремия, въ м. май 1763 г. царигр. патриархъ Иоаникий III Караджа [5] се опиталъ да постави за неговъ приемникъ своя великъ протосингелъ иеромонахъ Ананий, като предварително е извършилъ ловка игра, за да изглеждалъ тоя актъ законенъ. Подбудени отъ негови агенти, гъркофилитѣ колонисти отъ Охридския диоцезъ въ Цариградъ сѫ подали до него молба да постави на вакантния охридски престолъ Анания като лице, което би могло да се справи съ „многобройнитѣ дългове” на архиепископията. Сѫщото сѫ сторили и нѣкои епархийски архиереи на Охридската църква заедно съ първенци отъ епархиитѣ си. [6] Патриархътъ привидно е отклонявалъ

 

 

1. Gelzer, Der wiederaufgef. Kodex des hl. Klemens, S. 88.

 

2. Ha 10. декемврий 1760 г. въ Цариградската патриаршия за това било съставено между двамата съгласително, което подтвърдили съ подписитѣ си членоветѣ на цариградския Синодъ (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 886—887, № 1552.)

 

3. Срв. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 110, Urk. L.

 

4. Вж. по-доле, стр. 147.

 

5. Въ 1739 г. той е станалъ ипекски архиепископъ, но въ 1746 г. е продалъ престола си на другъ и, като ограбилъ сръбскитѣ църкви, се върналъ въ Цариградъ, дето отъ 1761—1763 г. билъ патриархъ (М. Ι. Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 654—655; Голубинскій, Кр. оч. ист. прав. церквей, стр. 483).

 

6. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 888—889, № 1558:

 

 

146

 

това предложение, съ цель да накара охридскитѣ пасоми въ Цариградъ да издействуватъ отъ Високата порта разрешение за такъвъ актъ. И, следъ като В. порта е дала своето съгласие, той е отлагалъ избора ужъ, защото Охридската архиепископия била автономна. [1] Най-после, когато колониститѣ отъ Охридския диоцезъ сѫ издействували султански бератъ за протосингела Ананий, патриархътъ, ужъ съгласно съ принципа на църковната икономия (λόγοις ἀναγκαίοις ἐκκλησιαστικῆς οἰκονομίας), официално е разрешилъ да се произведе формаленъ изборъ за Анания въ цариградската църква „св. Георгий” не отъ патриаршеския Синодъ [2], но отъ случилитѣ се въ Цариградъ архиереи — повечето безъ катедри и почти всички отъ Царигр. диоцезъ. [3] Кандидатъ билъ само Ананий, въпрѣки обичая да се предлагатъ на изборъ трима кандидати.

 

Трѣбва да се отбележи, че въ Цариградъ ще да сѫ живѣели доста охридчани, та тѣ сѫ имали въ Балатъ своя енорийска църква, „Архистратигъ Михаилъ”, наричана още „ἐκκλησία τοῦ ἁγίου Νικολάου τῶν Ὀχριδιανῶν” (царигр сп. Ὀρϑοδοξία, м. мартъ, 1931 г. № 63, стр. 179, 180).

 

Обаче Ананий не е билъ приетъ въ Охридъ, и тукъ билъ избранъ за архиепископъ пелагонийскиятъ митрополитъ Арсений. [4]

 

 

1. ibid, стр. 889:

 

2. Споредъ патриарха, неговиятъ Синодъ не е могълъ да произведе този изборъ, защото последниятъ се отнасялъ за чуждъ диоцезъ

(ibid., стр. 890).

 

3. Бившиятъ костурски Исаия, който се представилъ, че гласува отъ името на костурската епархия (ὡς καὶ τὰ δίκαια ἔχοντα τῆς ἐκεϊσε ἐπαρχίας), бившиятъ проилавски Филотей, бившиятъ новопатраски (Иеротей), бившиятъ тински архиепископъ Кирилъ, бившиятъ джийски (Τζίας) Неофитъ, бившиятъ оленски (Ὠλένης) Захарий. тавмакскиятъ епископъ Серафимъ и ставрополскиятъ Aнтимъ.

 

4. Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охридската архиепископия, стр. 25.

 

 

147

 

Изпѫждането на Анания било последенъ отпоръ на автохтонската партия. Новиятъ цариградски патриархъ Самуилъ Ханджери (24. май 1763—5. ноемврий 1768 г.), следъ като поставилъ Евтимия на костурската катедра, окончателно е поразилъ автохтомиститѣ въ Костуръ. Въ м. февруарий 1764 г. митр. Евтимий и петима костурски първенци-първомайстори на кожухарския еснафъ (πρωτομαΐστορες τοῦ ῥουφετίου τῶν γουναράδων) съ низкопоклонническо [1] писмо до патриарха Самуила се оплакали отъ нѣкакви „злодейци” (κακοποιοί), които сѫ били продали на враговетѣ и „езичницитѣ” за 30 сребърници не само своето право за първенство, но и Христовото паство. За удостовѣрение на това тѣ сѫ молили патриарха да пита пребивавалитѣ въ Цариградъ: костурчани Георгий Конст. Бетли, Панайотъ Зилактъ и Димитъръ Дози; клисурци Вълко Туле, Стефо Яни, Яни Тули и Пецо Пале; мавровци Траянъ, Кирякъ и Аргиръ. [2] Патриархъ Самуилъ е привлѣкълъ къмъ себе си и видни охридчани [3], както и митрополититѣ сисанийски Никифоръ, воденски Германъ, струмишки Ананий и гребенски Григорий, подиръ които бързо се повлѣкли и първенци на катедралнитѣ имъ градове. Презъ есеньта на 1766 г. споменатитѣ петь митрополити и архиепископъ Арсений се намирали въ Цариградъ, по всѣка вѣроятность, поради готвения ударъ на Фенеръ надъ архиепископията. Въ м. октомврий с. г. тѣзи епархийски архиереи сѫ избрали въ Цариградската патриарщия Генадия за корчански митрополитъ, като въ изборния актъ явно изказали своето преклонение предъ цариградския патриархъ [4]. Презъ 1767 г.

 

 

1. Τѣ се подписали въ заявлението си: οἱ τής ὑμετέρας θεοδοξάστου Παναγιότητος εὐγνώμονες δοῦλοι (послушни роби на Ваше Богославно Всесветейшество).

 

2. Gelzer, der Patr. v. Achrida, S. 122, Urk. LXVI; Der wiederaugef. Kodex d. hl. Klemens, S. 96—97, № 32. Ha 17 юлий c. г. костурскитѣ първенци сѫ подписали съгласително, съ което се задължавали да работятъ заедно за общитѣ работи (Gelzer, Der Patr. v. Achr., s. 122, Urk. LXV), една отъ които ще да е била идеята за съединение на Охридската църква съ Цариградската.

 

3. Споредъ народното предание въ Охридъ, главни подкопатели на Охридската архиепископия сѫ били охридскитѣ първенци Буяръ Лигдо, Нейко Челеби, Станчо бей и Малечко бей. (Вж. тукъ, притурка № 5)

 

4. Избора извършили съ позволението (ἀδείᾳ) на патриарха и само съ знанието (γνώμῃ) на архиепископа; позволението на патриарха за произвеждане на тоя изборъ било тъй необходимо, че митрополититѣ-избиратели сѫ били длъжни „горещо” (θερμῶς) да молять патриарха Самуила, за да имъ позволи това. Тѣ наричатъ патриарха „нашия всесветейши и най-почитанъ самодържецъ и владика вселенски патриархъ г. г. Самуилъ” (τοῦ Παναγιωτάτου καὶ Σεβασμιωτάτου ἡμῶν Αὐθέντου καὶ δεσπότου τοῦ Οἰκονμενικοῦ Πατριάρχου κ. κ. Σαμουήλ), а за охридския архиепископъ говорятъ съ пренебрежение, безъ всѣкаква титла: „охридския архиепископъ” (τοῦ δὲ Ἀρχιεπισκόπου Ἀχριδῶν Ἀρσενίου) или „речения архиепископъ” (τοῦ ῥηθέντος Ἀρχιεπισκόπου) (Δελικάνη, III, стр. 892, № 1568). Всичко това сѫ ясни признаци, че споменатитѣ митрополити били вече на пѫть да признаятъ Цариградската патриаршия. За това се говори и въ една бележка въ сисанийския кодексъ, споредъ който костурскиятъ митрополитъ Евтимий, сисанийскиятъ Никифоръ, воденскиятъ Германъ, струмишкиятъ Ананий и гребенскиятъ Григорий сѫ отишли въ Цариградъ, гдето се подчинили на „вселенския” престолъ и Охридската архиепископия била унищожена. (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 125, Urk. LXIX). Понеже въ тая бележка не се споменава корчанскиятъ митрополитъ Генадий, който следъ своето избиране сѫщо билъ тѣхенъ сподвижникъ, то може да се мисли, че въ нея се има предъ видъ пребиванието на споменатитѣ митрополити въ Цариградъ именно презъ есеньта на 1766 г. Архиепископъ Арсений е отишълъ въ Цариградъ или, понеже билъ подмаменъ отъ митрополититѣ си, които съ това биха имали за цель да го принудятъ да се откаже отъ престола си, или за да действува за запазването на Охридската архиепископия.

 

 

148

 

тѣ и корчанскиятъ Генадий сѫ признали властьта на цариградския патриархъ съ общо заявление. [1] Скоро следъ тѣхното

 

 

1. Δελικάνη, III, стр. 894—895, № 1574. Заявлението, наречено отъ митрополититѣ съгласително (συμφωνιτικὸν), било подписано собственорѫчно отъ тѣхъ (начело съ костурския Евтимий) и скрепено съ тѣхнитѣ печати. Деномесечието не е отбелязано, но заявлението не ще да е било подадено по-късно отъ м. януарий, когато била изтръгната оставката на архиеп. Арсений. Въ този актъ тѣ казватъ, че се съгласили съ едни уста и съ едно сърдце да молятъ своята майка, светата велика Христова църква, която съставляватъ „най-мѫдриятъ и всесветейшиятъ владика и вселенски патриархъ г. г. Самуилъ и неговиятъ светъ и свещенъ Синодъ, да окаже снизхождение заради любовьта на родения въ Витлеемъ И. Христосъ” и да ги приеме въ „паството на светата велика Христова църква, да промишлява и се грижи” за тѣхъ, „както за всички”. Tѣ сѫ направили това, за да осигурятъ своето спокойствие, „понеже въ непродължително време, когато архиепископитѣ почнали често да се смѣняватъ”, последнитѣ имъ причинили непоносими загуби (ἀνυπόφοροι ζημίαι), безредици (ἀταξίαι) и много безчестия (ἀτιμίαι πολλόταται), отъ които имъ дотегналъ животътъ (ἀπό τὰ ὁποῖα καὶ τὴν ζωὴν μας ἐβαρύνθημεν). Митрополити заплашили съ вѣчна анатема, оня, който би се осмелилъ да разстрои съгласителното имъ. Тѣ сѫ представили съгласителното си на патриарха и Синода въ знакъ на своето твърдо решение (Εἰς ἔνδειξιν λοιπόν τῆς σταθερᾶς ἡμῶν γνώμης, γράφομεν τὸ παρὸν). Следъ подписа си всѣки митрополитъ казва: ὑπόσχεται (обещава).

 

 

149

 

отцепване е последвало и унищожението на Охридската архиепископия. На 16 януарий 1767 г. патриархъ Самуилъ е ималъ въ рѫцетѣ си писмения отказъ на архиепископа Арсений отъ охридския престолъ. На архиеп. Арсений била оставена само пелагонийската епархия, обаче следъ петь месеци (24. юний с. г.) патриархътъ му отнелъ и нея, като на негово мѣсто е поставилъ мъгленския епископъ Натанаилъ, [1] когото той билъ назначилъ за мъгленски епископъ въ м. априлъ с. г. намѣсто сваления Германъ. [2] Сигурно, съ помощьта на по-влиятелнитѣ предъ В. Порта гърци и турски паши патриархъ Самуилъ скоро е издействувалъ султанско ираде, съ което се унищожавала Охридската архиепископия и се присъединявали епархиитѣ ѝ къмъ Царигр. патриаршия. Освенъ това то е забранявало да се приематъ каквито и да било прошения противъ това решение [3] и съ това патриаршията си осигурила придобивката противъ възможни протести на охридското паство. [4] За да нѣма ни поменъ отъ Охридската архиепископия, патриаршията е унищожила и самата охридска епархия, като подчинила гр. Охридъ на драчкия митрополитъ. [5] По такъвъ начинъ Охридъ, главенствувалъ

 

 

1. Вж. тукъ, притурка № 5.

 

2. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 894, № 1573, заб.

 

3. Тази забрана била отбелязвана и въ бератитѣ, давани на цариградскитѣ патриарси следъ унищожението на Ипекската и Охридската архиепископии. „Ако би се подирило — казва се въ берата на царигр. патриархъ Кирилъ VII отъ м. септемврий 1855 г. — или наредило да се отцепятъ отъ Царигр. патриаршия дветѣ патриаршии Ипекска и Охридска или друга нѣкоя митрополия, такъво подирване или нареждане не ще се зачете. Царскиятъ хатъ е вписанъ въ надлежната книга и. . . да се държи постояненъ редъ на нѣщата и затова да не се прави нищо противно на тази наредба” (Гласник, IX, стр. 237).

 

4. Причинитѣ за унищожението на охридската архиепископия посочвамъ въ моята статия „Унищожението на Охридската архиепископия” (встѫпителна лекция), въ „Годишникъ на Соф. университетъ, Богословския факултетъ”, т. III, стр. 120—129); сѫщо и въ сп. „Македонски прегледъ”, год. II, кн. 3, стр. 72—82. Тукъ ще прибавя, че не е била изключена възможностьта да си послужилъ патр. Самуилъ и съ политическа интрига, както охридчани увѣрявали руския ученъ Григоровичъ (Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, изд. II, Москва, 1877 г., стр. 103).

 

5. При унищожението на Охридската архиепископия въ охридската епархия сѫ влизали Охридъ, Демиръ-Хисаръ, Елбасанъ, Кавая и Драчъ. Сега патриаршията е запазила цѣлостьта на тая епархия, само че е премѣстила нейния центъръ отъ Охридъ въ Драчъ и я преименувала „драчка“, за митрополитъ на която още въ 1767 г. (не по-късно отъ м. априлъ защото мъгленски кириархъ билъ още Германъ), патриаршескиятъ Синодъ и четирма отъ митрополититѣ-отцепници на Охридската църква (костурския Евтимий, воденския Германъ, корчанския Генадий и струмишкия Ананий) сѫ избрали иеромонаха Григорий. Митрополититѣ отъ Охридския диоцезъ сѫ подписали тоя актъ, като се представили, че имали мнението на останалитѣ си колеги: костурскиятъ — на пелагонийския; воденскиятъ — на мъгленския Германъ, дебърския Григорий, прѣспанския Партений, велешкия Иосифъ и горомокренския Аверкий; струмишкиятъ — на бѣлградския Иоасафъ (Δελικάνη, цит. сб., III, 894— 898, № 1575. Въ бълг. преводъ вж. у Гавр. Кръстевичъ, Историческы изслѣдованія на Охридската и Ипекска архіепископіи, прѣв. Η. Михаиловскаго, Цариградъ, 1869 г., стр. 31—32).

 

 

150

 

непрекѫснато 8 вѣка надъ много градове на Балканския полуостровъ и равнодостоенъ съ Цариградъ духовенъ рѫководитель на балканскитѣ православни народи, билъ лишенъ отъ „вселенската” патриаршия дори отъ епископска катедра — достойнство, което той е придобилъ още въ първитѣ вѣкове на християнството. За да бѫдѣло понижението му още по-голѣмо, патриаршията е издигнала въ църковно отношение градоветѣ Костуръ, Сисания, Струмица и Битоля, като на тѣхнитѣ митрополити дала титлата „екзархъ“ [1]. На 29 октомврий 1776 г. Охридъ се явява присъединенъ къмъ прѣспанската епархия, чийто кириархъ се титулиралъ по-нѣкога прѣспански и лихнидски (ὁ Πρεσπῶν καὶ Λυχνιδῶν). [2] Замѣнено било името Охридъ съ старогръцкото Λυχνὶς все съ цель да се заличи всѣкакъвъ споменъ за неговата автокефална църква. А за да оформи напълно подчинението на Охридската и Ипекската архиепископия, [3] на 15 май 1767 г. патриаршескиятъ

 

 

1. Вж. по-доле стр. 152, заб. 2.

 

2. Δελικάνη, цит. сб. III, стр. 900, 902, № 1577.

 

3. Ипекската архиепископия била унищожена по-рано, на 11 септемврий 1766 г., следъ сѫщо такъва системна борба (следъ 1691 г., когато ипекскиятъ архиеп. Арсений III Черноевичъ се преселилъ въ Австрия съ 37000 сръбски семейства) между мѣстнитѣ и фанариотскитѣ иерарси, каквато се разигравала въ Охридъ, и по сѫщия начинъ, както и Охридската. И последниятъ ипекски архиеп. Калиникъ е подалъ на патриарха Самуила формална писмена оставка, досущъ еднаква по форма и мотивировка съ оставката на Арсения Охридски; и Ипекъ билъ лишенъ отъ епископска катедра и подчиненъ на призренския митрополитъ. (Δελικάνη, цит. сб., III, №№ 1588, 1589, 1590).

 

 

151

 

Синодъ е съставилъ актъ, съ който оправдавалъ това дѣло съ историко-канонични мотиви. [1]

 

 

1. Въ началото на тоя актъ се говори, че царскитѣ новели трѣбва да иматъ за цель да подобрятъ нѣщата, обаче нѣкои неблагородни византийски владѣтели, похитители на скиптри, своеволно и насила сѫ отдѣлили Охридската и Ипекската архиепископии отъ тѣлото на Царигр. църква и сѫ ги направили автокефални, като имъ давали новели, които сѫ причинили много злини. Отъ това се появявали и затруднения за тѣзи църкви: чести похищения на архиепископския престолъ отъ недостойни лица, които сѫ притуряли дългове къмъ дългове и нанасяли вреди на епархийскитѣ архиереи, а своето паство сѫ пренебрегвали. Дошли до такъво плачевно положение поради „автономията” на тѣзи църкви (εἰς τοιοῦτον μὲν ἀξιοθρήνητον πέρας ἢδη ληγούσης τῆς αὐτονομίας ἀμφοτέρων τῶν Ἐκκλησιῶν ἐκείνων), тѣхнитѣ архиереи, намирайки се съвсемъ въ безизходность (ἐν ἀμηχανίᾳ γενόμενοι παντελεῖ), сѫ прибѣгнали въ Цариградъ и съ общо съгласие (καὶ γνώμῃ κοινῆ) на тамошнитѣ християни и на доброволно отказалитѣ се бивши архиепископи се обърнали до царското правителство съ общо заявление и горещо (θερμῶς) сѫ молили да подчини тѣхнитѣ архиепископии съ всичкитѣ имъ епархии на „светейшия апостолски, патриаршески и вселенски престолъ.” Поради тѣзи горещи молби, султанъть е издалъ хатишерифъ, съ който се узаконявало, епархиитѣ, подведомствени на охридския и ипекския престоли, вѣчно (εἰς τὸν ἃπαντα αἰῶνα) да принадлежатъ на цариградския престолъ и въ всичко да зависятъ отъ него. Въ края на документа се отдава слава на султана за тоя указъ, който патриаршията счита за законъ, понеже той гарантиралъ общата полза на подчиненитѣ църкви и билъ издаденъ отъ истински царь, добилъ скиптъра по наследство. (Δελικάνη, III, стр. 699—900, № 1576). Въ акта за унищожението на Охридската архиепископия дори се казва, че всичкитѣ архиереи (бившиятъ архиеп. Арсений, костурскиятъ Евтимий, воденскиятъ Германъ, който ималъ мнението на мъгленския Германъ, прѣспанския Партений, горомокренсния Аверкий и велешкия Иосифъ; корчанскиятъ Генадий, струмишкиятъ Ананий, който ималъ мнението на бѣлградския Иоасафъ; гребенскиятъ Григорий и сисанийскиятъ Никифоръ) и тѣхното паство съ общо подпечатано заявление δια κοινῆς αὐτῶν καὶ τῶν ὑφ' ἑαυτοὺς χριστιανῶν ᾿ενσφραγίστου ἀναφορᾶς) сѫ искали да се присъединятъ къмъ Царигр. патриаршия (ibid., стр. 896).

 

Патриаршеската апология се движи въ следния силогизъмъ: 1) Охридската и Ипекската църкви насила се отдѣлили отъ Цариградската патриаршия и като такива тѣ сѫ неканонични. 2) Султанскиятъ хатишерифъ възстановява тѣхното старо канонично положение. 3) Следователно, хатишерифътъ е канониченъ актъ. Патр. Самуилъ и Синодътъ му, разбира се, твърде добре сѫ знаели, че хрисовули на авторитетни византийски императори като Василий II Българоубиецъ и Михаилъ VIII Палеологъ сѫ узаконявали независимостьта на Охридската архиепископия и че Ипекската била учредена отъ самата Цариградска (тогава Никейска) патриаршия. Относно твърдението имъ, че имало общо заявление на всички архиереи и народа отъ Охридския диоцезъ, вж. тукъ, притурка № 6.

 

 

152

 

Макаръ че Охридъ и Ипекъ сѫ били лишени отъ честьта да бѫдатъ катедрални градове, тѣхнитѣ епархии дълго време сѫ били означавани отдѣлно въ султанскитѣ берати, давани на цариградскитѣ патриарси следъ унищожението на тѣзи архиепископии, понеже патриаршията била длъжна да плаща на турското правителство отдѣленъ данъкъ за присъединенитѣ Охридски и Ипекски диоцези, та трѣбвало да се знае, колко и кои епархии сѫ влизали въ тѣхъ. [1]

 

 

1. Вж. берата на цариград. патриархъ Кирилъ VII отъ 1855 год. (Гласник, IX, стр. 228, 232, 233, 237). И въ синтагмата на Рали и Потли тѣхнитѣ епархин сѫ означени отдѣлно: Οί ἀπὸ Ἰπεκίου προστεθειμένοι μητροπολῖται, Οἱ ἀπό Ἀχρίδος προστεθειμένοι μητροπολῖται (V, стр. 520). Известнитѣ до сега документи не ни даватъ основание да приемемъ мнението на Гелцеръ, че присъединението на дветѣ архиепископии къмъ Цариградската патриаршия не е била пълно унищожение, а установление на лична уния между тѣхъ и патриаршията (Der Patriarchat von Achrida, S. 163).

 

Въ първата половина на XIX в. (м. априлъ 1855 г.) бившиятъ Охридски диоцезъ се състоялъ отъ 10 митрополии, които заемали въ списъка на епархиитѣ на Цариградската патриаршия следния редъ:

 

(Гласник, IX, стр. 233— 234, споменатиятъ бератъ на царигр. патриархъ Кирилъ).

 

Отъ посоченитѣ епархии само № № 73—82 сѫ означени подъ заглавието Οἰ ἀπὸ Ἀχρίδος προστεϑειμένοι μητροπολῖται, а №№ 15, 37, 44 и 60 сѫ поставени въ редицата на старитѣ патриаршески епархии. Първоначално и тѣзи епархии ще да сѫ били отбелязвани въ отдѣла „Присъединенитѣ отъ Охридъ митрополити”, до когато патриаршията ги поставила въ по-горенъ рангъ въ своя епархийски каталогъ. Прѣспансколихнидската и городирахийската епархии сѫ били образувани късно следъ унищожението на Охридската архиепископия, защото, както се спомена по-горе, Охридъ първенъ е влизалъ въ дирахийската (драчката) епархия, а Гора и Мокра къмъ 1767 г. съставлявали отдѣлна епархия. Велешкиятъ епископъ билъ въздигнатъ въ митрополитъ съ томъ на царигр. патриархъ отъ 11 августъ 1842 г. (Ράλλη καὶ Πότλη, Σύνταγμα, V, стр. 521), но въ ново време патриаршията съедини тази епархия съ дебърската (срв. моето съч. „Отношенията между Бълг. църква и др. правосл. църкви, 1929 г., стр. 82).

 

Изглежда, възъ основа на този епархийски списъкъ Иезекиилъ Тесалиотски твърди, че въ срѣдата на XIV в., когато славянитѣ нахлули въ Тесалия, фанарската епископия била подчинена на Охридската архиепископия, подъ която е останала до срѣдата на XVIII в. (Ἡ ἰερὰ μητρὀπολις Φαναριοφερσάλων διὰ μέσου τῶν αἰώνων, въ сп. «Θεολογία”, ἐν Ἀθήναις, т. VII, м. септемврий, 1929 г., стр. 244). Обаче Рали и Потли погрѣшно сѫ поставили фанарофарсалската епархия въ Охридския диоцезъ, въ който тя не е влизала нито презъ XVIII в., нито по-рано въ турско време, както свидетелствуватъ известнитѣ списъци на епархиитѣ въ Охридската църква (срв. Атинагора Парамитийски въ Θεολογία, т. VIII, мартъ, стр. 89—90 и Германъ Сардски въ царигр. сп. «Ὀρθοξία», г. V, св. 57, стр. 403, бел.). — He е известно, да ли веднага следъ унищожението на Охр. архиепископия тѣзи митрополити сѫ получили своитѣ титли, но несъмнено е, че Царигр. патриаршия, понижавайки Охридъ, чрезъ величественитѣ титли на костурския, струмишкия, пелагонийския и сисанийския митрополити искала отъ една страна да възбуди въ тѣхъ и първенцитѣ на тѣхнитѣ катедрални градове чувство на гордость и пренебрежение къмъ бившия обаятеленъ центъръ Охридъ, а отъ друга страна да поласкае националното чувство на македонскитѣ българи, та да се помирятъ съ зависимостьта си отъ Фенеръ.

 

 

153

 

He ce знае, какъ сѫ отнесли къмъ акта на шестимата си събратя другитѣ епархийски архиереи, които не сѫ подали заявление до цариградския патриархъ за доброволно признаване на властьта му, [1] но предъ факта, че деветь архиереи отъ

 

 

1. Веднага следъ унищожението на Охридската архиепископия митрополититѣ-отцепници и бившиятъ архиеп. Арсений сѫ уведомили отъ Цариградъ бѣлградския митрополитъ Иоасафъ за това свое дѣло. Понеже митр. Иоасафъ не имъ отговорилъ, на 12 февруарий 1767 г. тѣ пакъ му писали за сѫщото. „Преди нѣколко дни — казвали тѣ — ние Ви писахме всичкитѣ новини, т. е. гоненията и безпокойствията, които търпимъ отъ страна на заемодавцитѣ, и, най-после, съ разни срѣдства се постарахме да помолимъ Високата Порта да заповѣда на Всесветейшия да ни приеме и, като биде издадена заповѣдь, той ни прие съ тихо лице и разбрахме, че, действително, ние сме се освободили отъ гоненията на талипчиитѣ и че за напредъ ние сме спокойни отъ всѣка опасность. . . и отъ сега нататъкъ ние ще минемъ миренъ животъ и не като първия заразенъ, защото останахме съвсемъ спокойни отъ всѣко гонение, като ни даде Всесветейшиятъ силенъ ферманъ противъ заемодавцитѣ”. (У Гавр. Кръстевичъ, цит. съч., стр. 28, заб.; Gelzer, Der wiederaufg. k. d. hl. Klem., S. 4921; Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 892, № 1570). Обаче въ противоречие съ твърдението имъ, че патриархътъ ги отървалть отъ гоненията на заемодавцитѣ, тѣ искали отъ митр. Иоасафа 3000 гр. помощь, за да се избавѣли отъ заемодавцитѣ-охридчани, които следъ унищожението на Охридската архиепископия взели силно да безпокоятъ въ Цариградъ бившия архиепископъ Арсений и тѣхъ. Това писмо показва, че Иоасафь бѣлградски не билъ посветенъ въ тѣхното намѣрение и не ги билъ опълномощилъ да искатъ присъединението на Охридската църква къмъ Цариградската. Може би, мъгленскиятъ епископъ Германъ (презъ м. априлъ 1767 г.) билъ сваленъ, защото открито е възтаналъ въ защита на независимостьта на Охридската църква. Въ това не се съмнява Гавриилъ Кръстевичъ (цит. съч., стр. 94), понеже тактика на патр. Самуила е била да очисти присъединенитѣ диоцези отъ неблагонадеждни архиереи. Следъ унищожението на Ипекската архиепископия той свалилъ херцеговинския митрополитъ Стефанъ и новопазарския митрополитъ Гавриилъ. По-късно били заточени въ св. Гора самоковскиятъ, щипскиятъ, ужичкиятъ, бѣлградскиятъ и босненскиятъ митрополити и намѣсто тѣхъ били поставени гърци. За това е съобщилъ черногорскиять митрополитъ Сава Петровичъ въ писмото си отъ 26 февруарий 1776 год. до московския митрополитъ Платонъ и руския Синодъ. (Ibid., стр. 94—95).

 

 

154

 

Охридския диоцезъ вече признавали патриаршията, [1] и особено следъ издаването на султанския хатишерифъ, останалитѣ (бѣлградски, прѣспански, горомокренски, дебърски и велешки) архиереи се видѣли принудени да преклонятъ глава предъ силата на цариградския патриархъ. Поразенъ отъ своята внезапна духовна катастрофа [2] и останалъ безъ водачи, сѫщото ще да е сторилъ и самиятъ народъ. Следъ десетина години охридчани като че ли се поокопитили отъ удара и се отнесли съчувствено

 

 

1. Тѣ сѫ били: 1) пелагонийскиятъ Арсений, 2) костурскиятъ Евтимий, 3) воденскиятъ Германъ, 4) корчанскиятъ Генадий, 5) тивериополскиятъ (струмишкитъ) Ананий, 6) гребенскиятъ Григорий, 7) сисанийскиять Ннкифоръ, 8) драчкиятъ Григорий и 9) мъгленскиятъ Натанаилъ. Въ 1767 г. следъ м. априлъ тѣ вече сѫ взимали участие въ управлението на Цариградската църква. (Вж. подписания отъ тѣхъ патриаршески актъ за прикята у Γεδεών, Κανονικαὶ διατἁξεις, I, стр. 260—261).

 

2. Нѣма никакви исторически известия, нито народни предания за нѣкакъвъ народенъ протестъ или другъ актъ противъ унищожението на неговата „патриаршия”. Споредъ пѣсъньта на Григоръ Пърличевъ за падането на Охр. „патриаршия”, народътъ не е протестиралъ, а само безутешно плачелъ при раздѣлата си съ своя последенъ „патриархъ”. (Вж. тукъ, притурка № 5).

 

 

155

 

къмъ агитацията на прѣспанския владика Исаия противъ цариградския патриархъ, ала тоя опитъ билъ безуспѣшенъ. [1] Охридъ е търпѣлъ фенерското иго, но въ сѫщото време е пазѣлъ въ себе си милъ споменъ за своята „патриаршия” и въ половината на XIX в. го издигналъ като вълшебенъ идеалъ, който възпламени духа както на неговитѣ граждани, тъй и на цѣлия български народъ за решителна борба противъ Фенеръ. [2]

 

Упоритата и възторжена борба на българитѣ отъ Охридъ и другитѣ македонски градове за възтановление на Охридската „патриаршия” свидетелствува, че вѣковетѣ, презъ които тази църква е сѫществувала, били считани отъ народа за време на духовна свобода, а периодътъ следъ нейното унищожение — за духовно робство. Къмъ нея народътъ е хранѣлъ дълбока любовь, като къмъ родно висше духовнокултурно учреждение. Тази вѣковна жива връзка между тѣхъ може да се само обясни съ това, че Охридската архиепископия била само обвита отвънъ съ гръцка амалгама, а вѫтре въ себе си е носѣла негръцки стремежи, както и самиятъ народъ. Гръцкиятъ езикъ, съ който тя официално си служела, билъ по-скоро една литературна традиция и срѣдство за културно обединение на разноплеменното ѝ паство (българи, албанци и власи). Затова тя била стражъ на българщината въ Македония. [3] Ако тя бѣ продължила сѫществуването си, то автохтонното ѝ съзнание щѣло да се развие въ национално, и Църковниятъ въпросъ, който се състоялъ въ стремежъ на Мизия и Тракия да се съединятъ съ Охридъ, би се появилъ по-рано и би се решилъ по-лесно.

 

 

1. Срв. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 900—902, № 1577 и стр. 862 (бележка на прѣспанскоохридския митр. Исаия отъ 16 февр. 1779 г.). Вж. повече въ моята „Градъ Охридъ, исторически очеркъ”, Макед. прегледъ, год. IV, кн. 1, стр. 28—30.

 

2. Въ тоя смисълъ право е заключението на Гелцера, че победата на елинизма въ 1767 год. била тъй решителна и сѫдбоносна, както и въ 1040 г. Както тогава висшиятъ клиръ, изцѣло гръцки, билъ чуждъ на народа и е способствувалъ за избухването на Търновското възтание, тъй и завладѣването на охридския престолъ отъ фанариотитѣ въ 1767 г. е довело цѣлия български народъ въ движение за отцепване отъ Цариградската патриаршия. (Der Patr. v. Achrida, S. 167).

 

3. Срв. Д-ръ А. Иширковъ. Охридско езеро и гр. Охридъ, София 1915 год., стр. 26.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]