ГЛАВА I
ПОЛОЖЕНИЕТО НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ ОТЪ ПАДАНЕТО НА ОХРИДЪ ПОДЪ ТУРЦИТѢ ДО 1557 Г.
1. Териториялни придобивки
Незначителна орда османски турци, благодарение на гражданската война въ Византия, въ 1353 г. е преминала отъ Мала Азия презъ Дарданелитѣ и въ 1354 г. се утвърдила при Гелиболъ, [1] отдето почнала да настѫпва противъ тритѣ главни балкански народи — гърци, българи и сърби. На 26 септемврий 1371 г. при Черноменъ (сега Черменъ, на р. Марица) турцитѣ сѫ нанесли пълно поражение на съюзнитѣ войски на краль Вълкашина и деспотъ Углеша. Следъ тази турска победа, сръбскитѣ владѣтели въ Македония (краль Марко, Драгашъ и Константинъ Велбѫждски и др.) били принудени да плащатъ данъкъ на султана и да му даватъ помощна войска въ време на война. [2] Обаче това привилегировано положение на македонскитѣ владѣтели не продължило много. Въ 1392 г. турцитѣ сѫ завзели гр. Скопие [3], а следъ смъртьта на краль Марка и деспотъ Константина (10 октомврий 1394 г.) [4] тѣ окончателно сѫ подчинили всичкитѣ имъ земи. Въ 1408 г. Охридъ вече билъ подъ турска власть. [5]
1. К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, София, стр. 238; Историја срба, прев. Іов. Радонић, Београд, 1922 г., I св., стр. 299 и 300.
2. Idem, Ист. на бълг., стр. 253; Историја срба, I св., стр. 325.
3. Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, стр. 56, № 177.
4. Šafařik, Památky, 74; Гласник, LIII, стр. 75; К. Јиречек, Историја срба, 1923 г., друга свеска, стр. 77 и 78. Споредъ проф. Ђорће Радојчић, битката при Ровине, дето билъ убитъ краль Марко, е станала не на 10 октомврий 1394 г., а на 17 май 1395 г. (Вж. неговата статия „Листина манастира Петре” въ сп. „Богословље”, орган правосл. Богосл. факултета у Београду, год. II, св. 4, 1927 г., стр. 294).
5. За това свидетелствува гръцкиятъ надписъ на църквата „Св. Илия” въ с. Елшани, на източния брѣгь на Охридското езеро:
(Gelzer, Der wiederaufgefundene Kodex de hl. Kiemensund andere auf den Patriarchat Achrida bezügliche Urkundensammlungen въ Berichte über die Verhandlungen der königlich sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften zu Leipzig, Phil. hist. klasse, 55 B., 1903, II, S. 54. Преиздавамъ тоя надписъ и по преписа въ Църковноисторическия музей при св. Синодъ въ София, № 252, като запазвамъ правописа и поставямъ ударения върху нѣколко думи, които нѣматъ такива). Въ статията си „Изданията, преписитѣ и значението на кодекса отъ Охридската архиепископия за нейната история”, като предава съдържанието на тоя надписъ, Г. Баласчевъ нарича архиепископа, при когото билъ построенъ елшанскиятъ храмъ, „Маттия“ (Ματϑεῖας) (Периодическо списание, 1898 г., кн. 55—56, стр. 205). Ако тъй е отбелязано въ рѫкописа, който Б. ималъ на рѫка, то преписвачътъ е прочелъ погрѣшно името на архиепископа Матей. Голубински, не знаейки този надписъ, погрѣшно отнася падането на гр. Охридъ подъ турцитѣ къмъ времето преди 1455 г. (Краткій очеркъ ист. правосл. церквей, стр. 116). Не се знае кой билъ споменаваниятъ въ тоя надписъ турски владѣтель Челеби. Това име не ще да е било собствено, а прѣкоръ. Рускиятъ лѣтописецъ нарича Челюбій султана-завоеватель на Търново (цитиранъ у Голубинскій, Краткій очеркъ истоpій прав. церквей, стр. 223 и К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, стр. 27329). На Мухамеда I, на брата му Муса и Дауда Сауджи сѫщо било давано това прозвище. (К. Иречекъ, цит. съч., стр. 276; Н. Gelzer, Der wideraufgef. Kodex d. hl. Klemens, S. 101; K. Jиречек, Историја Срба, II, стр. 116, заб. 2). Известенъ e и турскиятъ географъ Евлия Челеби. Вѣроятно, съставительтъ на надписа разбира сул тана Сулейманъ (най-голѣмия синъ на Баязида I), който въ 1408 г. билъ господарь на европейска Турция (срв. К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 115).
2
Турцитѣ не сѫ посегнали на Охридската архиепископия, понеже тѣ първоначално били вѣротърпими и оставяли иновѣрнитѣ религиозни общини свободни да се самоуправляватъ, [1]
1. Въ 1384 г. царигр. патриархъ Нилъ е писалъ на папа Урбанъ VI, че турцитѣ, макаръ и да причинявали на християнитѣ страдания, позволявали на патриарха да кореспондира съ подведомственитѣ си архиереи въ тѣхнитѣ владения, да изпраща епископи, кѫдето искалъ, и да извършва безпрепятствено църковнитѣ дѣла въ тѣхнитѣ земи (Miklosich et Müller, Acta Patriarchatus Constant., II, № CCCLXXIX, 87:
Α въ предсмъртния си часъ султанъ Мурадъ I (1362—1389) е далъ на сина си Баязидъ I следния съветъ: „Сине, води добри и приятелски отношения съ иновѣрнитѣ духовенства, особено съ християнското духовенство. Пази и уважавай тѣхнитѣ вѣрски обреди; почитай религиознитѣ имъ началници: патриарси, митрополити и епископи, както и раята-първенци. Старай се, доколкото е възможно повече, да отбѣгвашъ отъ беззаконни действия. Харачътъ на раята да не бѫде на глава повече отъ 30 акчета (тогава 48 акче или аспри се равнявали на 1 алтънъ) за първия разредъ, 20 акчета за втория и 10 за третия разредъ.” (Минало, ред. Г. Д. Баласчевъ, кн. I, 1909 год., стр. 18). Тази привилегия била известна подъ названието „джемааси рухани ве клисе, ве манастирлари маафъ ве имтиазати” (привилегия на духовнитѣ общини, църквитѣ и монастиритѣ).
3
съ цель да примирятъ многобройното подчинено християнско население съ турската държава. [1] При това турскитѣ султани се отнасяли благосклонно къмъ Охридската архиепископия и ѝ съдействували да разшири своя диоцезъ, понеже, завладѣли Охридъ и другитѣ македонски градове безъ голѣма съпротива, тѣ имали довѣрие въ охридскитѣ архиепископи, които отъ своя страна сѫ били лоялни и съ дипломатическа срѫчность, [2] и, воювайки срещу Византия, сѫ желаели да ослабятъ влиянието на Цариградската патриаршия въ своитѣ владения на Балканския полуостровъ. Така, въ началото на XV в. охридскиятъ архиепископъ Матей е подчинилъ софийската и видинската епархии [3] и правѣлъ опити да отнеме още нѣкои други епархии на бившата Търновска патриаршия. За да отбиелъ противодействието на цариградския
1. Съ сѫщата цель султанъ Мурадъ I е отдѣлилъ отъ покорената християнска маса привилегирована рая (маафъ ве имтиази раялери или: маафъ ве сербесиетъ рая тайфалари), която за изпълнението на нѣкои военнообществени длъжности се ползувала съ повече или помалко политико-икономически права. Съобразно съ своитѣ длъжности привилегированитѣ християни се раздѣляли на 25 класа, къмъ единъ отъ които се отнасяло и християнското духовенство. (Вж. Минало, год. I, кн. I, стр. 16—23).
2. Чрезъ тѣзи качества тѣ могли да използуватъ за свои цели турската аристокрация (паши и бейове) въ своя диоцезъ, която е държала въ свои рѫце провинциалното управление и, споредъ заслугитѣ си, имала голѣмо влияние въ султанския дворецъ.
3. Г. Баласчевъ допуска, че му е съдействувалъ малоазийскиятъ князъ Джунеидъ, който нѣколко години е управлявалъ охридската область (Минало, год. I, кн. 2, стр. 133). За Джунеида като управитель на Охридъ говори гръцкиятъ хронистъ Дука (Ed. Bonnae, стр. 898—9:
4
патриархъ, той отишълъ въ Цариградъ (следъ битката на султана Сулейманъ I съ брата си Муса Челеби при Космидионъ, предъ Цариградъ, на 15 юний 1410 г. [1]) и, като представилъ хрисовулитѣ на византийскитѣ императори, е издействувалъ отъ императора Мануилъ Палеологъ грамота, която съ съгласието на Синклита и патриаршеския Синодъ му давала право не само да управлява софийската и видинската епархии, но да получи и другитѣ епархии, предвидени въ императорскитѣ хрисовули за неговия престолъ. Освенъ това, споредъ смисъла на писмото, изпратено отъ приемника на Матей до цариградския патриархъ, императоръ Мануилъ Палеологъ като че ли е опредѣлилъ границитѣ на охридския диоцезъ да минаватъ до одринската [2]
1. К. Јиречек, Историја срба, II, стр. 114.
2. Минало, кн. I, 1909 г., стр. 9. Подъ тази епархия Йорд. Трифуновъ разбира дринополската епархия въ Епиръ, въ аргирокастренския окрѫгъ. (Унищожаването на Търновската патриаршия и замѣстването ѝ съ автономно митрополитство-архиепископство” въ Мсб , XXII). Това не може да се приеме, понеже въ Цариградъ, възъ основа на хрисовулитѣ на визант. императори, счели епархията τῆς Ἀνδριανουπόλεως за погранична на охридския диоцезъ
(сп. „Минало”, кн. I, 1909 г., стр. 9), а дринополската епархия, споредъ втория хрисовулъ на Василия II, е влизала въ охридския диоцезъ.
Г. Баласчевъ, като разбира одринската епархия, твърди, че охридскиятъ архиепископъ е претендиралъ за одринската и пловдивската епархии (Мсб., XVIII, 158; Минало, 1909 г., кн. II, стр. 129), понеже географскиятъ терминъ αἱ μητροπόλεις τῆς Δύοεως (митрополиитѣ на Западъ), за които е претендиралъ охридскиятъ архиепископъ или τῆς πάσης Δύσεως (на цѣлия Западъ), както стои въ 27-то писмо на цариградския патриархъ Николай Мистикъ до царь Симеона, е означавалъ прѣкитѣ византийски владния въ Тракия. (Мсб., XVIII, 208). Обаче мѫчно може да се допусне, че охридскиятъ архиепископъ е изказвалъ претенции за такива далечни епархии като одринската и пловдивската, които при това никога не сѫ принадлежали на неговия престолъ и не сѫ споменати нито въ единъ отъ хрисовулитѣ на византийскитѣ императори. Въ фалшивата Юстинианова новела нѣма нито намекъ за тѣзи епархии. Тамъ само градътъ на Прибрѣжна Дакия Аква се отнима отъ месемврийския (въ Тракия) епископъ и се подчинява на архиепископа на Първа Юстиниана. (Вж. Извѣстия русскаго археологическаго института въ Константинополѣ, VI, вып. 2—3, стр. 243). После поради туй, че въ X и XI в. географскиятъ терминъ Δύσις е означавалъ (въ тѣсенъ смисъль на думата) градоветѣ на Тракия, нѣма основание да се мисли, че той е ималъ точно сѫщото значение и въ XV в. Още въ XIII в. тоя терминъ е получилъ по-широко значение и билъ противопоставянъ на термина ἡ Ἀνατολἠ (Изтокъ). Въ полемичното си писмо до никейския патриархъ Рерманъ II архиеп. Димитъръ Хоматианъ изтъква, че коронясването на Теодора Комнина е станало на Западъ по подражание на Изтокъ:
(Pitra, VII, col. 489—490). Оттукъ е ясно, че на Хоматиановски язикъ ἡ Δύσις е географски терминъ, обемащъ не само Тракия, а и цѣлия охридски диоцезъ и отдѣлнитѣ митрополийски епархии въ епирското царство (драчка, навпактска, солунска, сѣрска, драмска), а ἡ Ἀνατολὴ — никейския патриархатъ. Още по-ясно изпъква тоя смисълъ на термина ἡ Δύσις въ следното мѣсто отъ сѫщото Хоматианово писмо: ἀλλὰ τὰ ῆμιον τῆς ὑπὸ τὸν τῆς Κωνσταντινουπόλεως ϑρόνον ἐπαρχίας ἐν τῇ Δύσεί τυγχάνον ἐστίν (Pitra, VII, 490) (но половината на цариградския диоцезъ остава на Западъ). Хоматианъ разбира всичкитѣ епархии на цариградския патриархъ, които се намирали въ епирското царство, следъ коронясването на Теодора (въ Епиръ, Македония и Тракия).
Въ тоя широкъ смисълъ трѣбва да се разбиратъ претендиранитѣ въ началото на XV в. отъ охридския архиепископъ αἱ μητροπόλεις τῆς Δύσεως, именно отъ Адриатическо море къмъ източна Македония, но безъ солунската и одринската епархии, защото въ това време Солунъ още не билъ подъ турска власть (турцитѣ сѫ го завзели чакъ въ 1430 г. Вж. Јиречек, Историја Срба, II, 133; срв. и стр. 124) и самъ охридскиятъ архиепископъ не е претендиралъ за нея (вж. тукъ, с. стр. бел. 1), а за втората въ Цариградъ, както по-горе казахъ, се е смѣтнало (сигурно, убѣдени отъ архиеп. Матей), че охридскиятъ диоцезъ се простиралъ на Изтокъ чакъ до тази епархия.
5
и солунската епархии. [1] Срещу домогванията на охридския архиепископъ рѣзко се опълчилъ приемникътъ на цариградския патриархъ Матей I (1397—1410 година), Евтимий (1410—1416). Започналата между тѣхъ полемика, която по своята острота напомня оная между Дим. Хоматиана и Германа II, за лишенъ пѫть е показала, колко високо автокефалистично съзнание е имала Охридската архиепископия и колко настойчиво нейнитѣ предстоятели се борѣли противъ разширението на юрисдикцията на „вселенския” патриархъ въ Балканския полуостровъ. Въ своя протестъ до охридския архиепископъ цариградскиятъ патриархъ е отрекълъ факта, че импер. Мануилъ Палеологъ му е далъ грамота, и го поканилъ
1. Сп. „Минало”, кн. 1, 1909 г., стр. 6—7. Патриархътъ казва:
6
да отстрани софийския и видинския митрополити, защото тѣзи епархии сѫ принадлежали на цариградския престолъ винаги — преди учредяването на Търновската патриаршия, и следъ унищожението ѝ. Като му внушавалъ, че „не този е по-силенъ, който, имайки (на своя страна) свѣтската власть, притѣснява другитѣ чрезъ нея, а този, който има право и комуто му помагатъ свещенитѣ и божественитѣ закони”, патриархътъ е заплашилъ архиепископа съ съборно осѫждане [1].
На патриарха е отговорилъ приемникътъ на архиеп. Матея съ пълно съзнание на достойнството си [2] и съ нескриванъ стремежъ къмъ нови завоевания. Той решително отхвърлилъ обвинението на патриарха, че предшественикътъ му е нарушилъ църковнитѣ канони, защото правото на Охридската архиепископия върху софийската и видинската епархии се основавало на „императорския” хрисовулъ [3] и утвърдителната грамота на императора Мануилъ Палеологъ. За да удостовѣри автентичностьта на грамотата на последния, архиепископътъ точно е посочилъ времето, когато неговиятъ предшественикъ Матей е отишълъ въ Цариградъ, както и реда и обстановката, при които императорътъ, Синклитътъ и Синодътъ сѫ разграничили охридския диоцезъ отъ цариградския. При това той е подчерталъ, че Охридската архиепископия винаги е имала по-високо канонично съзнание, отколкото Цариградската патриаршия, която съ своята близость до императорския дворъ често била изкушавана да отнима правата на отдалечената отъ столицата архиепископия, като е забравяла за своето призвание, опредѣляно отъ титула на предстоятеля ѝ „вселенски” — да бѫде върховна пазителка на правата на отдѣлнитѣ автокефални църкви [4].
Опасявайки се да не би импер. Мануилъ Палеологъ вземе страната на патриарха и повлияе на турския султанъ въ полза
1. Минало, кн. I, 1909 г., стр. 6—7.
2. Това писмо е написано по всичкитѣ правила на дипломатическото изкуство. Подъ изящнитѣ фрази протича язвителенъ сарказъмъ. Напълно е вѣрна бележката на Гелцера, че това писмо е чисто охридско произведение и че подъ медоточивитѣ фрази скрито пълзи увиваща се въ зелената трева змия. (Der wiederaufgefundene Kodex des hl. Klemens, S. 100).
3. Разбира хрисовула, съ който императоръ Михаилъ Палеологъ е подтвърдилъ хрисовулитѣ на Василия II.
4. Минало, кн. I, 1909 г., стр. 9—11.
7
на последния, архиепископътъ се обърналъ къмъ него съ молба [1] да защити правата на архиепископията и прекрати тоя „скандаленъ споръ, отчайващъ православнитѣ и веселещъ иновѣрцитѣ”.
Цариградската патриаршия е успѣла да си повърне софийската и видинската епархии, но не се знае, дали въ този моментъ или по-късно [2]. Следъ спора за тѣзи епархии, е настанало
1. И това писмо се отличава съ сѫщата медоточивость, която има писмото му до патриарха. По своя тонъ и риторизъмъ то прилича на писмата на Димитрия Хоматиана до епирския царь Теодоръ Дука. To може да бѫде другъ ясенъ образецъ, до колко въ Охридъ дипломатическото изкуство е било усъвършенствувано. Писмото има дълго встѫпление, което изцѣло е високопарно славословие за императора. Архиепископътъ го нарича „красивъ и високъ стволъ, отхраненъ сѣкашъ отъ водитѣ на обилнотечещия изворъ на богоначалната благодать на всесветия Духъ”; Божи избраникъ, подобенъ на Самуила; законенъ помазаникъ, подобенъ на Давида; облѣченъ въ царска багреница, както Соломонъ; стълпъ на благочестието, най-ревностенъ помощникъ и горещъ поборникъ на православието, равноангелски защитникъ на правдата. Архиепископъть моли Бога да даде сила на императора да изгони „звѣроветѣ” (турцитѣ) и да бѫде всѣкога съ неговото царство, съгласно съ действителното значение на името му Емануилъ. (Минало, кн. II, стр. 123—125)
2. Въ флорентийския съборъ (1439 г.) сѫ участвували нѣколко епархийски архиереи отъ Балканския полуостровъ, подведомствени на цариградския патриархъ (търновскиятъ митрополитъ Игнатий, дръстърскиятъ Калистъ, анхиалскиятъ Софроний, мелнишкиятъ Матей, драмскиятъ Доситей, ганоскиятъ Генадий), но не се споменаватъ софийскиятъ и видинскиятъ митрополити. (Вж. акта за унията отъ 6. юлий 1439 г. у Georg. Hofmann S.1., Concilium Florentinum, Erstes Gutachten der Lateiner über das Fegfeuer, Roma, Vol. XVI—3, № 57. Orientalia christiana, S. 299, 300, 301). He поради това ли тѣ не последвали примѣpa на съседитѣ си, че тогава се намирали подъ ведомството на Охридската архиепископия, която не е участвувала въ флорентийския съборъ?
Въ единъ списъкъ на епархиитѣ на Цариградската патриаршия който, споредъ Гелцера, ще да е билъ съставенъ презъ втората половина на XV в., сѫ поставени софийската и видинската епархии (H. Gelzer, Ungedruckte und ungenügend veröffentlichte Texte der Notitiae Episcopatum, München, 1901, S. 632). Ho тоя списъкъ не e безспоренъ документъ: въ него сѫ смѣсени сведения за епархии отъ различни времена (отъ началото на XV в. и следъ половината на XV в.) (Вж. критичнитѣ бележки на Юр. Трифоновъ, Македонски прегледъ, год. V, кн. 1, стр· 68—70).
Къмъ 1495 г. софийскиятъ митрополитъ Калевитъ е отишълъ въ гр. Купеникъ (Срѣмъ) и рѫкоположилъ за свещеникъ бившия сръбски деспотъ монаха Максимъ (Георгий Бранковичъ), като рѫкоположилъ и други за свещеници, дякони и иподякони (Гласник, 1883 г., LIII, стр. 43.) Вж. и К. Јиречек, Историја Срба, друга свезка, 1923 г., прев. и доп. Jов. Радонић, стр. 204—205; Ђорђе Сп. Радојчић, Богословље, орган. правосл. богосл. ф-та у Београду, год. II, св. I, 1927 г., стр. 79. Срв. N. Jorga. Istoria bisericii româneşti, vol. I, 1908, р. 122, гдето погpѣшно отнася покалугеряванието на Максима къмъ 1486 г.: въ тази година Георгий Бранковичъ е станалъ деспотъ на Срѣмъ, управляванъ отъ него до 1493 г., когато той станалъ монахъ. Сѫщо и Г. Баласчевъ, Кремиковскиятъ монастиръ Св. Георги и древнитѣ му християнски останки, въ сп. „Народенъ Стражъ”, София, 1925 г. кн. 14, стр. 8, забел.). Отъ канонично гледище това било възможно, ако Срѣмъ и София се намирали подъ ведомството на една и сѫща автокефална църква. Тогава сръбскитѣ епархии се намирали подъ властьта на охридския архиепископъ. Наистина, въ това време Бѣлградъ и Срѣмъ още не сѫ били напълно покорени отъ турцитѣ, обаче въ църковно отношение срѣмското деспотство не ще да се е отдѣляло отъ цѣлия сръбски народъ и, следов., ще да е признавало общия духовенъ началникъ на българи и сърби — охридския архиепископъ. Ако приемемъ това, можемъ да заключимъ, че въ това време и София, чийто кириархъ е свещенодействувалъ въ Срѣмъ, е влизала въ охридския диоцезъ, особено ако митр. Калевитъ не билъ роднина на Максима Бранковича (споредъ Г. Баласчевъ, Калевитъ билъ отъ рода на Бранковичитѣ. Сп. „Народенъ Стражъ”, 1925 г., кн. 14, стр. 8, забел. Вж. доводитѣ на Ђ. Сп. Радојчић противъ това мнение въ сп. „Богословље”, год, II, св. I, 1927 г., стр. 79—80), а билъ поканенъ въ гр. Купеникъ поради авторитета му като митрополитъ на столицата на румелийския бейлеръ-бей или поради това, че тогава по-близкитѣ епархии (бѣлградска, нишка) не могли да удовлетворятъ молбата на Максима по една или друга причина (смърть, болесть, оставка или старость на тѣхнитѣ кириарси). Предположението на Юрд. Трифоновъ, че по това време подъ ведомството на софийската митрополия се намирала и нишката епархия (Известия на Историческото дружество, София, кн. V, стр. 92—95 и Македонски прегледъ, год. IV, кн. 4, стр. 65), не ми се вижда приемливо. Софийската митрополия могла да се нарича „Велика Сардакия” и безъ нишката область, а само поради църковното и гражданското значение на гр. София. Ако въ края на XV в. нишката епархия е влизала въ софийската и това било една отъ важнитѣ причини, за да се наричала соф. църква „велика”, то непонятно е, защо къмъ 1530 г. нишката епархия вече е сѫществувала отдѣлно отъ софийската (вж. Споменик, 1922 г., LVI, др. р., стр. 36, док. IV, кол. III), когато и презъ XVI в. софийската митрополия носѣла тая титла (Вж. Л. Стојановић, I, № 631; П. А. Сырку, Очерки изъ исторіи литературныхъ сношеній болгаръ и сербовъ въ XIV—XVII вѣкохь, житіе св. Николая Софійскаго, стр. 27, 43).
Къмъ 1532 г. Софийската епархия вече не е била подъ ведомството на Охридската архиепископия, както може да се сѫди по това, че софийскиятъ митрополитъ не е подписалъ акта на охридския архиерейски съборъ отъ тази година, а между това сѫ го подписали съседнитѣ му епархийски архиереи: бански (кюстендилски) и нишки (Вж. Споменик, 1922 г., LVI, стр. 37, док. V, кол. II). Имайки предъ видъ, че къмъ 1520 г., софийскиятъ митрополитъ Иеремия отъ Янина билъ избранъ за цариградски патриархъ (Μ. Γεδεὠν Πατριαρχικοὶ πίνακες, стр. 500), то може да се мисли, че още презъ второто десетилѣтие на XVI в. София влизала въ цариградския диоцезъ.
Относно видинската епархия може да се предполага, че тя е останала подъ ведомството на охридския архиепископъ до къмъ половината на XV в., имайки предъ видъ, че разпространението на охридската юрисдикция върху Влашко и Молдава презъ това време било по-възможно, ако охридскиятъ диоцезъ и Влашко били непосрѣдствено съседни, отколкото ако сѫ били отдѣлени чрезъ епархии, подведомствени на цариградския патриархъ. Видинскиятъ митрополитъ Неофитъ твърди, че видинската епархия е минала подъ властъта на цариградския патриархъ три години, следъ като въ началото на XV в. охридскиятъ архиепископъ я подчинилъ, но не посочва отде узнава това (Видинска епархия, Историческо минало и съвременното ѝ състояние. София, 1924 г., стр. 31). Навѣрно, той се основава на полемичната преписка между цариградския патриархъ и охридския архиепископъ отъ първото десетилѣтие на XV в. по спора за софийската и видинската епархии, обаче въ нея нѣма указания, че царигр. патриархъ успѣлъ да ги отнеме.
8
охлаждение между Охридската и Цариградската църкви поради флорентийската уния (1439 г.), която не била призната отъ първата. Обаче следъ падането на Цариградъ подъ турцитѣ (1453 г.), когато Цариградската патриаршия вече
9
не подържала унията, подъ общия политикоикономически натискъ, дветѣ църкви взели да се сближаватъ. [1] Бившиятъ цариградски патриархъ Маркъ Ксилокаравъ (следъ 1466 г.) е
1. Твърдението на гръцкия историкъ Папаригопулосъ, че цариградскиятъ патриархъ, признатъ отъ султана Мухамеда II за „народенъ вождъ” (миллеть-баши, ἔϑνάρχης), е ималъ юрисдикция (δικαιοδοσία) надъ всички православни народи (въ това число албанци, българи и сърби) (Ἱστορία τοῦ Ἑλληνικ ῦ ἔϑνους, V, ἐν Ἁθήναις, II ἐκδ., 1887, αελ. 479), се опровергава отъ факта, че следъ падането на Цариградъ Охридската архиепископия не само е сѫществувала независимо, но и се разширявала дори за смѣтка на Царигр. патриаршия. Противъ това като че ли говори предаваното отъ иерус. патриархъ Доситей (въ Περὶ τῶν ἐν Ἱεροσολύμοις πατριαρχευσάντων, IV) съобщение на логотета на Цариградската патриаршия Иераксъ отъ 1572 г., че следъ падането на Цариградъ подъ турцитѣ билъ свиканъ въ Цариградъ помѣстенъ църковенъ съборъ, който решилъ да се иска отъ султана Мухамедъ II да унищожи самостойнитѣ църкви Охридска, Търновска и Ипекска, като сѫщевременно царигр. патриархъ е рѫкоположилъ митрополити за тѣзи църкви. Търновската църква се подчинила на това решение, но Охридската и Ипекската обещали на султана да плащатъ данъкъ и по тоя начинъ успѣли да запазятъ независимостьта си (у Σάϑα, Μεσαιωνική βιβλιοϑήκη, III, стр. 14, заб. 2). Обаче на може да се вѣрва на това известие, понеже е отъ твърде късно време (повече отъ единъ вѣкъ следъ падането на Цариградъ) и противоречи на два факта: 1) унищожението на Търновската патриаршия още въ 1393 г. (следъ падането на Търново подъ турцитѣ) (Вж. Miklosich et MÜüller, Acta Patriarchatus Constantinopolilani, II, № CCCCLXXII, стр. 223; Αρχιμ. Καλ. Δελικάνη Πατρ. ἔγγραφα, III, стр. 1049 и тукъ по-горе, стр. 7, заб. 2) и 2) подчинението на Ипекската църква подъ властьта на охридския архиепископъ нѣколко години следъ падането на Цариградъ подъ турцитѣ. Явно е, че Иераксъ не е почерпилъ известието си отъ документъ, а е предалъ своя или чужда измислица — плодъ на тогавашното нападателно настроение въ фенерскитѣ крѫгове спрямо Охридската и Ипекската архиепископии. (Срв. Αρχιμ. Καλ. Δελιχάνη. Πατρ. ἔγγραφα, III, стр. 1049, заб. 1).
Цариградскиятъ пъкъ хронистъ Мануилъ Малаксъ отъ XVI в. съобщава, че бившиятъ цариградски патриархъ Маркъ Ксилокаравъ е получилъ охридския престолъ παρἀ τῆς Συνόδου (отъ Синода) (Grusii, Turcograeciae, I, 107). Изглежда, Малаксъ разбира своя Синодъ — цариградския, което би означавало намѣса на Цариградската патриаршия въ работитѣ на Охридската архиепископия. Обаче дякъ Димитъръ, съвременникъ на Маркъ Ксилокаравъ, съобщава, че последниятъ е получилъ охридския престолъ по заповѣдь на султана Мухамедъ II (Starine, XII, 255; Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, стр. 99). Поради това въ случая не можемъ да допуснемъ явна намѣса на царигр. патриархъ. Навѣрно, Синодътъ на Царигр. патриаршия е ходатайствувалъ предъ султана да постави Марка Ксилокарава на охридския престолъ, опраздненъ съ заточението на охридския архиепископъ Доротей (за това вж. по-доле, стр. 15—16), и Малаксъ предава това негово ходатайство въ смисълъ, че той е назначилъ Марка за охридски архиепископъ.
10
станалъ охридски архиепископъ. [1] Цариградскиятъ патриархъ Иеремия I (при второто си патриаршествуване отъ 1523 или 1524— 1537 год.) е помогналъ на охридския архиепископъ Прохоръ да задържи сръбскитѣ епархии, които смедеревскиятъ митрополитъ Павелъ се мѫчилъ да откѫсне отъ Охридската църква [2]. При все това съперничеството между Охридската и Цариградската църкви не е престанало. Къмъ 1538 г. охридскиятъ архиепископъ Прохоръ е владѣелъ верийската епархия [3], която отъ
1. Вж. тукъ, стр. 9—10, заб. 1.
2. Вж. по-доле, стр. 20.
3. Вж. Н. Gelzer, Der wiederaufgefundene Kodex des hl. Klemens, S. 83; срв. и бел. 1, сѫщата стр. Кога Охридската архиепископия е отнела тази епархия, не се знае. Мануилъ Малаксъ съобщава, че, при второто патриаршествуване на царигр. патриархъ Иеремия I, охридскиятъ архиепископъ Прохоръ се опиталъ да отнеме тази епархия, като представилъ на султана царски хрисовули за правата на своята църква и обещалъ да плаща за нея 100 жълтици данъкъ, но патр. Иеремия I е успѣлъ да задържи оспорваната епархия, понеже е доказалъ предъ султана съ фетва, че Царигр. патриаршия я владѣела 300 години, и се задължилъ да плаща ежегодно обещания отъ Прохора данъкъ 100 жълтици. (Crusii, Turcograeciae, II, 163—164). Обаче, споредъ Мелетия Атински, Прохоръ е претендиралъ за сервийската епархия и Мануилъ Гедеонъ приема това мнение (Γεδεὡν, Πατριαρχικοὶ Πίνακες, стр. 503 и заб. 782). Известието на Мануила Малакса, че царигр. патриархъ е запазилъ исканата отъ архиеп. Прохора верийска епархия, не е вѣрно, защото, както видѣхме, въ 1538 г. тази епархия е принадлежала на Охридската архиепископия. Ако действително спорътъ между Прохора и Иеремия I билъ за верийската епархия, то, може би, следъ 1538 г. Цариградската патриаршия е успѣла да си я повърне по такъвъ начинъ, за какъвта разказва Мануилъ Малаксъ.
11
половината на XI в. (съ малко прекѫсване при охридския архиеп. Димитъръ Хоматианъ отъ 1228—1230 г.) се намирала подъ ведомството на Царигр. патриаршия.
Презъ XV в. охридскитѣ архиепископи се опитвали да разпространятъ своето влияние и отвѫдъ Дунава — въ войводствата Влашко (Унгровлахия) и Молдава. [1] Тѣ обосновавали своитѣ претенции, вѣроятно, върху идеята за тъждественостьта на тѣзи земи съ Срѣдиземна и Прибрѣжна Дакия, посочени като части отъ диоцеза на Първоюстинианската архиепископия въ XI. Юстинианова новела и въ синтагмата на
1. До 1359 г. Влашко се намирало подъ ведомството на търновския патриархъ, безъ да е имало тамъ отдѣленъ епископъ, а тамошното православно население било обслужвано отъ крайдунавскитѣ български архиереи. (Јевсевије Поповић, Опћа црквена историја. Прев. ђакон Д-р Мојсије Стојков, кн. II, Срем. Карловци, 1912 г., стр. 50; N. Dobrescu, Istoria bisericii române, ed. II, Bucureşti, 1923 г., 13—15). Въ 1359 г. влашкиятъ войвода Aлександъръ I Басараба, за да засили връзкитѣ си съ Византия е призналъ властьта на цариградския патриархъ, който по тоя случай е премѣстилъ подведомствения си митрополитъ Иакинтъ отъ Вичина (Βιτζίνης) (въ Добруджа) въ влашката столица Арджешъ, (N. Iorga, Istoria bisericii româneşti, vol. I, 1908 г., стр. 20 и 22—23. Вж. патр. актъ и послание у Miklosich et Müller, Acta Patriarchatus Constantinopolitani I, № CLXXI, стр. 383—385 и 385—388).
Молдава първоначално сѫщо, както Влашко, е съставлявала часть отъ Българската (Търновската) църква, но презъ XIV в. тя е подпаднала подъ ведомството на галичкия (руски) митрополитъ и отъ 1401 г. — подъ ведомството на цариградския патриархъ. (A. D. Xenopol, Histoire des Roumains, 185 г., I, стр. 240; N. Dobrescu, Contribuţiuni la istoria bisericii româáne in secolul XV-lea, Bucureşti, 1907 г., стр. 3 и 7; Istoria bisericii române, ed. II, Bucureşti, 1923 г., стр. 21; Јевсевије Поповић, цит. съч., стр. 51—52).
12
Матей Властаръ, която въ XV в. въ Молдава била считана за официаленъ канонически кодексъ, както това се вижда отъ многото нейни славянски преписи въ тази държава. [1] Охридскитѣ архиепископи сѫ успѣли да подчинятъ Влашко и Молдава едвамъ къмъ половината на XV в., следъ флорентийския съборъ (1439 г.). По натискъ на своя сюзеренъ, турския султанъ, който виждалъ въ флорентийската уния политически сьюзъ противъ него, [2] или поради противодействието на своитѣ народи, които искали да останатъ вѣрни на православието, дветѣ ромънски войводства не признали флорентийската уния, макаръ че молдавскиятъ митрополитъ Дамянъ я приелъ. [3]
1. Въ 1401 г., цариградскиятъ патриархъ Матей I е изпратилъ въ Молдава двама свои апокрисиарии — иеромонахъ Григорий и дяконъ Мануилъ Архонтъ да разследватъ, молдавскиятъ митрополитъ Иосифъ, когото той и предшественикътъ му Антоний IV не сѫ признавали за канониченъ, сръбски ли епископъ (σερβοεπίσκοπος) е билъ, както се говорѣло въ Цариградъ, или пъкъ билъ рѫкоположенъ отъ галичкия митрополитъ, както твърдѣли молдавцитѣ (Acta Patriarchatus Constantinopolitani, II, 529—532. Вж. слав. преводъ на патриаршеския актъ у Яцимирскій, Григорій Цамблакъ, С. П-гъ, 1904 г. стр. 90). Споредъ Яцимирски, подъ σερβοεπίσκοπος цариградскиятъ патриархъ е разбиралъ архиерей, рѫкоположенъ отъ охридския архиепископъ. Ако е било тъй, то може да се зαключи, че още въ началото на XV в. охридскиятъ архиепископъ ще да се домогвалъ да подчини Молдава. Наистина, презъ това време политическото название „Сърбия” още можело да се употрѣбява по навикъ и за несръбскитѣ земи, които до падането имъ подъ властьта на турцитѣ се намирали подъ властьта на единъ или другъ сръбски феодалъ, та σερβοεπίσκοπος могълъ да бѫде нареченъ не само клирикъ на Сръбската (Ипекската) църква, а изобщо и клирикъ на автокефална църква, която преди турското владичество се намирала въ сръбската държава. При все това, обаче, не може да се приеме мнението на Яцимирски, защото, както право бележи Юрд. Трифоновъ (Македонски прегледъ, год. V, кн. 1, стр. 55), Цариградската патриаршия никога не е наричала Охридската архиепископия сръбска.
2. N. Dobrescu, цит. съч., стр. 48.
3. Митр. Дамянъ е умрѣлъ преди ноемарий 1447 г. (Вж. документа у Michel Lascaris, Ioachim métropolite de Moldavie et les relations de l'église Moldave avec le patriarcat de Peč et l'archevêché d'Achris au XV-e siècle, p. 31, Отпечатъкъ отъ Bulletin de la section historique на Ромънската академия на наукитѣ, т. XIII). Съ това известие пада твърдението на Н. Добреску (Contributiuni la istoria bisericii române in secolul XV-lea, Bucureşti, 1907 г., стр. 32 и 33), че Дамянъ е действувалъ като молдавски митрополитъ въ 1450 г. и умрѣлъ въ 1451 г.; сѫщо и предположението на Йорга, че митрополитъ Дамянъ е умрѣлъ или напусналъ катедрата си въ 1451 г. (Istoria bisericii românesti, стр. 81). Изглежда, митр. Дамянъ, следъ като се върналъ отъ Флоренция въ Молдава, се е отказалъ отъ унията или поне не я прокарвалъ въ своята епархия, та е останало известие (у Аляция и Доситея Иерусалимски), че въ свикания презъ 1450 г. въ Цариградъ помѣстенъ съборъ той се обявилъ противъ унията чрезъ никомидийския митрополитъ Макарий (срв. N. Iorga, цит. съч., стр. 77 и 81; N. Dobrescu. Contributiuni etc, стр. 32: Јевсевије Поповић, цит. съч., стр. 531). Трѣбва да се отбележи, че много изследвачи считатъ актоветѣ на тоя съборъ за фалшиви и дори нѣкои мислятъ, че такъвъ съборъ съвсемъ не е станалъ (Вж. различнитѣ мнения за това у Michel Lascaris, цит. съч., стр. 3, бел. 2).
13
Понеже почти до 1453 г. Цариградската патриаршия била униятска, Влашко и Молдава влѣзли въ връзки съ Охридската архиепископия, която не е участвувала въ униятското движение, създадено отъ Цариградъ. По тази причина молдавцитѣ изгонили новия молдавски митрополитъ Иоакимъ (бившъ агатополски епископъ), назначенъ отъ цариградския патриархъ (въ ноемврий 1447 г.) следъ смъртьта на митроп. Дамяна, и той се принудилъ да избѣга въ Полша, отгдето отишълъ въ Римъ. [1] По искане на молдавския войвода Александрелъ
1. Вж. документното известие за това въ френски преводъ у М.
Lascaris, цит. съч., стр. 4. Ромънскитѣ хронисти отъ XVII в. ясно свързватъ
подчинението на Молдава подъ Охридъ съ флорентийската уния. Тъй, въ втората
часть на рѫкописа въ Ромънската академия на наукитѣ № 53 се говори:
„Aлександъръ войвода съ позволението на боляритѣ и страната изпрати Григория
Цамблака въ Цариградъ. И не намѣрилъ той въ Цариградъ нито императора, нито
патриарха. Затова на пратеницитѣ на Aлександра се сторило неудобно да се
върнатъ безъ резултати, и тѣ сѫ заминали въ Охридъ и получили ауденция отъ
охридския архиепископъ, тъй като билъ (той, т. е. Цамблакъ) изпратенъ
относно учението за вѣрата. И взелъ отъ тамъ свещеници и славянски книги на
цѣлото църковно устроение.” (У Яцимирски, цит. съч., стр. 265). Въ своята
„Хроника на молдавската и влашката земи”, написана на полски езикъ межяу
1676 и 1683 г., въ глава „О religiey” великиятъ логотетъ при молдавския
дворъ Миронъ Костинъ сѫщо свързва зависимостьта на Молдава отъ Охридъ съ
флорентийския съборъ. Той казва, че при войводата Aлександъръ Стари били
изпратени до цариградския патриархъ пратеници, които, като не го намѣрили въ
Цариградъ, сѫ заминали „do Och(r)ydy miasta serbskiego do metropolity
stolicy tamtey, ktora po patriarchah pierwsza iest, iechali y od tey sakrę
wzieli” (pag. cit.). Въ третата псънь на своята стихотворна поема (отъ 1684
г.) на полски езикъ той още по-ясно сочи на тази връзка: „Той (т. е.
Aлександъръ Стари) е подигналъ молдавската господарска власть до висока
степень и, особено желаейки да организира национално духовенство, е
изпратилъ съ тази цель пратеници въ Цариградъ. Понеже въ онова време
императоръ Палеологъ билъ на флорентийския съборъ заедно съ патриарха и
цѣлото духовенство, то пратеницитѣ сѫ съобщили за това на войводата
Александра, като го молили да разреши въпроса: да чакатъ ли въ Цариградъ или
да отидатъ въ Италия, въ Флоренция. Господарьтъ свикалъ всичкитѣ си велики
боляри и е добилъ тѣхното съгласие да изпрати избранитѣ отъ страната за
рѫкоположение въ Охридъ, българския градъ, славенъ съ предимствата, подарени
отъ византийския императоръ Юстинианъ, който е произхождалъ отъ тѣзи мѣста и
е направилъ своя епископъ вторъ следъ патриарха и най-главния отъ всичкитѣ
архиепископи, тъй че до сега охридскиятъ (архиепископъ) остава глава на
всичкитѣ сръбски архиереи. Като сѫ пристигнали тамъ, изпратенитѣ отъ
войводата Александра сѫ получили хиротония заедно съ употрѣбата на
славянския езикъ и въ църквата, и въ държавнитѣ актове” (ibid., стр. 237).
Сѫщо и въ путненската хроника сношенията на Молдава съ Охридската църква се
поставятъ въ хронологична връзка съ флорентийския съборъ. Като говори, че
при войводата Александъръ митрополити сѫ заминали за Флоренция и че
лѣтописецътъ съобщава за рѫкополагането на митр. Теоктиста отъ „сръбския”
патриархъ Никодимъ.
14
(1449, 1451—1455), въ 1452 г. или 1453 г. охридскиятъ архиепископъ Никодимъ е рѫкоположилъ Теоктиста за молдавски митрополитъ. [1]
1. Въ Путненската хроника (редакция на Исаия отъ Слатина отъ 1554—1561 г.) се казва:
(I. Bogdan, Vechile cronice moldovenesci până la Urechia, Bukureşti, 1891,
стр. 144). Сѫщо и по преписа на монаха Азарий (отъ края на XVI в.):
(издаденъ отъ Богданъ въ Analele Academiei Române, 1909, t. XXXI). Въ
молдавополската хроника на Н. Бржески (отъ 1359—1556 г.) Теоктистъ не се
споменава, а само се отбелязва, че при войводатаAлександъръ II, синъ на
Илияша, „przi tim poczęly bycz wladykouie i metropolitouie od patriarchi
Nicodema ziemie serbsky za krola Juria Despota” (Bogdan, Cronice inedite,
стр. 121). По-сетнешниятъ (отъ края на XVI и началото на XVII в.)
ромънскиятъ лѣтописецъ Уреке-Симионъ или по-право преписвачътъ на лѣтописа
му монахъ Мисаилъ (между 1660—1667 г.) е прочелъ въ молдавополската хроника
„Юга” намѣсто „Юрга” (= деспотъ Георгий Бранковичъ отъ 1427—1456 г.) и е
предалъ известието въ смисълъ, че молдавскиятъ войвода Юга Кориятовичъ (въ
края на XIV в.) е изпратилъ делегация въ Охридъ и, следъ като получилъ отъ
тамъ благословение, е поставилъ Теоктиста за молдавски митрополитъ (Domnia
Jugăi Voda . . . Trimis-au la patriarşia de Ohrida şi au luat mai întâíu
blagoslovenie şi au pus mitropolit pre Theoktist. У M. Kogălniceanu,
Cronicele României seu Letopiseţele Moldaviei şi Valahiei, v. I, Bucuresci,
1872, стр. 136). Тази грѣшка e повторилъ молдавскиятъ хронисть Никола
Костинъ († 1713 г.), синъ на великия логотетъ (при Констинтинъ I Кантемиръ)
Миронъ Костинъ († 1691 г.). (Рѫкописъ на Ромънската академия на наукитѣ №
59, стр. 117; вж. и Joan Bianu, Catalogul manuscriptelor Româneşti, I, 1907,
Bucureşti, 136, гдето казва, че тоя лѣтописъ е стъкменъ отъ Н. Костинъ).
Това погрѣшно известие сѫ приели и ромънскитѣ историци Ксенополъ (Histoire
des Roumains, I, стр. 240) и Филаретъ Скрибанъ, който при това различава
двама молдавски митрополита по име Теоктистъ: въ 1399 г. при войводата Юга
Кориятовичъ (Теоктистъ I) и въ 1454 г. (Теоктистъ II). (Istoria bisericeasca
â Românilor, pe scurtu publicată dè Arhiereul Iosif Bobulescu, Iassy, 1871,
стр. 160).
За рѫкополагането на Теоктиста отъ „cpъбcκия” архиепископъ Никодимъ се говори и въ единъ нямецки рѫкописъ отъ 1557 г., следъ бележка отъ 1453 г.:
(у Яцимирскій, цит. съч., стр. 286).
Че подъ „сръбски” архиепископъ или патриархъ Никодимъ молдавскитѣ лѣтописци сѫ разбирали охридския архиепископъ Никодимъ (споменава се въ 1452 г. въ надписа на манастирската църква „Вси свети” при охридското с. Лешани. Вж. у В. Григоровича. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи, II изд., 1877 г., Москва, стр. 107; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 300), а не съвремениия му едноимененъ ипекски патриархъ, вижъ въ статията ми „Къмъ въпроса за зависимостьта на Молдавската църква отъ Охридската”, въ сп. „Македонски прегледъ”, год. V, кн. 3, стр. 45—62.
15
Къмъ 60-тѣ години на XV в. и влашкото войводство е съставлявало часть отъ охридския диоцезъ [1].
Отъ края на 1466 г. зависимостьта на Молдавската митрополия отъ Охридската църква станала номинална. Съ писмо отъ м. априлъ 1466 г. молдавскиятъ войвода Стефанъ Велики е молилъ охридския архиепископъ да изпрати въ Молдава свой представитель, който да рѫкоположи приемникъ на починалия митрополитъ Висарионъ (вѣроятно, епархийски архиерей въ гр. Романъ), защото поради лошитѣ обстоятелства опасно било да отидѣлъ кандидатъ въ Охридъ за рѫкоположение. Охридскиятъ архиепископъ Доротей (съ писмо отъ м. октомврий 1466 г. до Стефанъ Велики) е позволилъ, молдавскиятъ народъ да си избере митрополитъ, „по законныхь правилѣхь и по уставу светыхъ ωтецъ” и молдавскитѣ епископи да рѫкоположатъ избрания митрополитъ заедно съ унгровлашкия митрополитъ Макарий, изтъквайки за мотивъ, че въ този моментъ той заедно съ охридски клирици билъ осѫденъ
1. Това се вижда отъ писмата, размѣнени между молдавския войвода Стефанъ Велики и охридския архиеп. Доротей отъ 1466 г. Вж. тукъ сѫщ. стр. За автентичностьта на тѣзи писма вж. Ю. Трифоновъ, Зависимость на Молдавската църква отъ Охридската въ половината на XV в. (Макед. прегледъ, год. V, кн. 1, стр. 58—67) и моята статия „Къмъ въпроса за зависимостьта на Молдавската църква отъ Охридската”, (Макед. прегледъ, год V, кн. 3, стр. 53—62). Тѣзи писма счита за автентични и горнокарловачкиятъ епископъ Иларионъ (Гласник Српске православне патријаршије, 1930 г., бр. 11, стр. 168, кол. II).
16
отъ султана на заточение и не е могълъ нито самъ да иде въ Молдава, нито да изпрати свой пълномощникъ. [1]
Въ началото на XVI в. унгровлашката митрополия вече била въ връзки съ Цариградската патриаршия: къмъ 1500 г., по покана на влашкия войвода Иванъ Раду IV („Велики”) (1495—1508), бившиятъ цариградски патриархъ Нифонъ II [2] е отишълъ въ Влашко да уреди тамошната църква и рѫкоположилъ двама епископи за новитѣ епархии въ Римникъ (за Олтения) и Бузеу (за източната часть на влашкото войводство) [3], а цариградскиятъ патриархъ Пахомий (между 1505—1514 г.) по молба на влашкия войвода Нягое, е поставилъ славянския печатарь Макарий (черногорецъ) за унгровлашки митрополитъ. [4]
Молдавската митрополия, изглежда, е признавала ведомството на Охридската архиепископия и следъ смъртьта на архиепископа Прохоръ (1550 г.), ако се сѫди по това, че въ поменика (започнатъ въ 1407 г.) на Бистришкия манастиръ отъ чуждитѣ автокефални иерарси се споменава само той. [5] Влиянието на охридския архиепископъ въ Молдава взело да се подбива отъ момента, когато цариградски патриарси почнали да отиватъ
1. Starine, XII, стр. 253—254; факсимиле отъ тѣхъ у Bogdan, Documente false въ Buletinul Comisiei istorice a României, vol. I, 1915. Вж тукъ отпечатъкъ отъ Богдановото факсимиле, притурка № 16.
2. Нифонъ три пѫти билъ цариградски патриархъ: отъ 1486—1489, 1497—1498 и 1502 г. (Γεδεών, Πατρ. Πίνακες, стр. 488, 492 и 495).
3. Γεδεών, Πατρ. Πίνακες, 492; Ν. Jorga, Istoria bisericii româneşti vol. I, 1908, p. 118; Κ. Јиречек, Историја срба, друга свезка, стр. 205; N. Dobrescu, Istoria bisericii române, ed. II, Bucureşti, 1923, p. 19 и 49.
4. N. Jorga, цит. съч., стр. 127; N. Dobrescu, цит. съч., стр. 49.
5. Тоя поменикъ се пазѣше въ Ромънската академия на наукитѣ.
подъ № 79 до 1916 г., когато поради войната заедно съ други паметници на
сѫщата библиотека билъ изпратенъ въ Москва. Имената на охридскитѣ иерарси въ
бистришкия поменикъ съобщава Яцимирски (Григорий Цамблакъ, С.-Петербургъ,
1904 г. стр. 296—297). Отдѣлътъ за тѣхъ е озаглавенъ:
. Най-напредъ е
споменатъ архиепископъ Прохоръ (Помѣни, Господи, доуша раба своего
архïепископи Прохора), следъ това е вписано: митрополита Никанора,
а още по-късно: епископа Иcaïѧ.
Ако Никаноръ и Исаия сѫ били иерарси, подведомствени на Охридската църква
(срв. Яцимирскій, ib., стр. 485 и 498), то първиятъ ще да е билъ тъждественъ
съ новобърдския митрополитъ Никаноръ, съвременикъ на архиеп. Прохоръ, а
епископъ съ име Исаия не се явява въ известнитѣ до сега охридски документи
до 1767 год. М. Ласкарисъ подхвърля подъ съмнение това съобщение на
Яцимирски само затуй, защото ромънскитѣ учени Богданъ и Николаеску, които сѫ
изследвали бистришкия поменикъ, не говорятъ нищо за това (Joachim
métropolite de Moldavie etc., стр. 13. заб. 2). Обаче той не знае, защо тѣзи
изследвачи мълчатъ: да ли за туй, че нѣма подобно известие въ поменика, или
за туй, че просто не сѫ обърнали внимание върху него.
17
тамъ за събиране милостиня. Отъ края на XVI в. Молдава вече е признавала ведомството на Цариградската патриаршия [1], като запазила предишната си автономия: митрополитътъ ѝ билъ избиранъ отъ молдавския войвода и рѫкополаганъ отъ молдавскитѣ епископи, а цариградскиятъ патриархъ само го
1. Охридскитѣ архиепископи Гавриилъ I (въ грамотата си отъ 1 августъ 1587 г., дадена на иером. Филотей. Вж. Hurmuzaki, Documente privitore la istoria Românilor, III p. 383/14 CCCCLXII) и Атанасий I (въ писмото си отъ 1596 г. до венецианския капитанъ въ Корфу и въ 1598 г. въ Прага. Вж. Β. В. Макушевъ, Восточный вопросъ въ XVI и XVII вѣкахъ. Славянскій сборникъ Петербургъ, 1876 г., III, стр. 15, заб. 6 и Н. Милевъ, Охридскиятъ патриархъ Атанасий и скитанията му въ чужбина (1597—1615) въ Известия на историческото дружество, София, 1922 г., кн. V, стр. 120) още сѫ считали Влашко и Молдава за части на своя диоцезъ, обаче това не може да бѫде доказателство, че тѣ наистина сѫ имали власть надъ тѣзи области: презъ XVII в. нѣкои охридски архиепископи се наричали „патриарси” на Сърбия, която въ действителность била независима отъ тѣхъ. Въ 1592 г. цариградскиятъ патриархъ Иеремия II е назначилъ Никифора Пархасий за свой екзархъ въ Влашко и Молдава, а между 1597—1599 г. молдавскиятъ войвода Иеремия Мовила (или Могила) е поискалъ отъ Цариградската патриаршия да признае Молдавската църква за архиепископия и да даде съгласието си за откриване на епископия въ гр. Хушъ. Тогавашниятъ замѣстникъ-цариградски патриархъ Мелетий Пигасъ е изпратилъ на молдавския митрополитъ мантия и миро. (По-подробно за това вижъ у N. Jorga, Istoria bisericii româneşti, I, 1908 г., стр. 149, 199 и 237; срв. Episcopul Melchisedecŭ, Relatiuni istoria despre Ţerile Románe din epocă de la finele veacului alŭ XVI-lea şi in începutului celui alŭ XVII-lea, Bucareşci, 1882 г., стр. 20 и 38—39; N. Dobrescu, Istoria bisericii române, стр. 50—51).
Ако молдавскиятъ хронистъ Миронъ Костикъ казва, че Молдавската църква била подчинена на цариградския патриархъ следъ 1621 г. отъ войводата Раду Михнеа (ако не се смѣта управлението му отъ с/врий 1601 — мартъ 1602 г. наредъ съ Симеона Мовила, той е заемалъ молдавския престолъ два пѫти: 1611—1616 и 1620—1623 г.), а Димитъръ Кантемиръ приписва това подчинение на молдавския войвода Василий Лупу и на яшкия църковенъ съборъ въ 1642 г., това се дължи на обстоятелството, че отъ XVII в. грьцкото влияние въ Молдава особено се усилило, понеже много духовни лица-гърци се настанявали тукъ, както и въ Влашко, и споменатитѣ молдавски войводи-гъркофили имали твърде тѣсни връзки съ Фенеръ — първиятъ съ патр. Кирилъ Лукарисъ, вториятъ съ патр. Партений и яшкия църковенъ съборъ. (Срв. N. Jorga, цит. съч., стр. 247—248 и 257; N. Dobrescu, цит. съч., стр. 51).
18
утвърждавалъ, като молдавскиятъ митрополитъ го споменавалъ въ време на богослужение и получавалъ отъ него миро. [1]
Между 1453—1466 г. Охридската архиепископия, съ съгласие на турската власть, е успѣла да си присъедини и диоцеза на Ипекската патриаршия [2]. Обаче въ Ипекъ идеята за църковна независимость не е изгаснала. Сръбски клирици сѫ считали ипекския митрополитъ за приемникъ на Св. Сава, основателя на Сръбската църква, и за главенъ архиерей въ сръбската земя. [3] Въ края на 1529 г. или въ началото на 1530 г.
1. Јевсевије Поповић, Опћа црквена Историја, кн. II, стр. 523.
2. Спорна е датата на това събитие. Тоя въпросъ разглеждамъ въ притурка № I.
3. Въ 1508 г. единъ сръбски книжовникъ казва за ипекския митрополитъ Иоанъ:
(Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, стр. 124, № 339). Сѫщо и въ 1524 г. за митрополитъ Марко:
(ib., I, стр. 142, № 451).
Възъ основа на тѣзи и др. приписки горнокарловачкиятъ
епископъ Иларионъ вади заключени, че ипекскитѣ митрополити Иоанъ и Марко сѫ
били не само епархийски архиереи, а и действителни началници на Сръбската
църква (Српска црква под охридском архиепископијом, въ Гласник Српске
православне патријаршије, г. XI. бр. 12, стр. 189 и бр. 13, стр. 204). Обаче
нѣма достатъчно основание за такъвъ изводъ. Въ споменатитѣ бележки може да
се види само pia desideria на тѣхнитѣ записвачи или изразъ на тѣхната висока
почить къмъ ипекската катедра. Както въ ново време български писатели
метафорично могатъ да нарекатъ охридската катедра престолъ на Св. Климента,
а търновската катедра престолъ на Евтимия Търновски, тъй и въ XVI в., когато
Сърбия се намирала подъ ведомството на Охридската архиепископия, сръбски
писатели могли да се изразятъ за ипекския митрополитъ, че е държалъ
престола на св. Сава Сръбски. Титлата пъкъ
, употрѣбена за ипекскитѣ
митрополити Иоанъ въ 1509 г. и Марко въ 1524 г., още по-малко може да бѫде
указание, че той билъ началникъ надъ сръбскитѣ архиереи, защото самъ еп.
Иларионъ казва, че и сръбскитѣ патриарси по-често („у више маха” — Гласник
Срп. прав. патр., г. XI. бр. 12, стр. 189, кол. 1) били титулирани
, а
сѫщо и за митрополити на други епархии понѣкога била употрѣбявана тая титла
(напр. въ 1525 г. Симеонъ, рашки „епископъ”, въ 1531 г. херцеговинскиятъ
митрополитъ Марко, въ 1532 г. „архиепископъ” Василий, въ 1545 г.
новобърдскиятъ митрополитъ Никаноръ, въ 1546 г. херцегов. митрополитъ
Никаноръ. Љ. Стојановић, ib., I, № № 457, 470, 471, 496, 533). Що се отнася
до титлата „архиепископъ”, както е нареченъ Иоанъ Ипекски въ 1508 и 1509 г.
(Љ. Стoјановић, ib., I, стр. 124, № 399 и стр. 125, № 404), то и други
зависими митрополити били наричани архиепископи, напр. зетскиятъ въ 1453 г.
(Љ. Стoјановић, I, стр. 93, № 301), токущо споменатиятъ Василий. Твърдението
на еп. Иларионъ, че нигде въ сръбскитѣ приписки и надписи не се споменва
нѣкой охридски архиспископъ (Гласник Срп прав. патр., г. XI, № 11, стр.
169), не е съвсемъ вѣрно: въ ипекския поменикъ отдѣлно отъ сръбскитѣ
архиепископи и патриарси сѫ отбелязани имената „Прохора, Никанора” (Гласник,
XLII, стр. 34), подъ които, несъмнено, трѣбва да се разбиратъ едноименнитѣ
охридски архиепископи въ XVI в. Пъкъ и да бѣше вѣрно твърдението на еп.
Илариона, отъ това още не може да се вади неговото заключение, защото и въ
старитѣ епархии на Охридската архиепископия писатели и храмостроители сѫ
споменавали обикновено своя епархийски кириархъ.
19
смедеревскиятъ митрополитъ Павелъ, подържанъ отъ нѣкои сръбски първенци, е отхвърлилъ властьта на охридския архиепископъ и чрезъ турската власть, която подкупилъ съ пари, отцепилъ отъ охридския диоцезъ още ипекската и други епархии, като провъзгласилъ Ипекската църква за независима. Обаче той никакъ не билъ подготвилъ своя актъ въ междуцърковно отношение. Щомъ узналъ за неговия бунтъ отъ светогорския духовникъ иеромонахъ Германъ (сърбинъ) въ Иерусалимъ, гдето билъ отишълъ на Великденъ, александрийскиятъ патриархъ Иоакимъ веднага съ послание [1] отъ м. априлъ [2] 1530 г. до охридския архиеп. Прохоръ е осѫдилъ постѫпката на Павла Смедеревски [3], като внушилъ, ония отъ привърженицитѣ на последния, които били духовни лица, да бѫдѣли низвергнати, а ония отъ тѣхъ, които били миряни, да бѫдѣли
1. Писмото е запазено въ славянски преводъ. Александрийскиятъ патриархъ го изпратилъ като че ли по свой починъ, безъ да е билъ помоленъ отъ охридския архиепископъ Прохоръ. Патр. Иоакимъ е сторилъ това или поради лична ревность да бѫде „сѫдия вселенски”, както се нарича въ дветѣ си послания до охридския архиепископъ (Споменик, LVI, други разред, стр. 32 и 34, док. I и II), или поради лична дружба съ архиеп. Прохора.
2. Въ документа месецътъ е нареченъ погрѣшно „Орармѹтеа” вм. pharmuthi (отъ 27 мартъ ст. ст до 26 априлъ), (Вж. Юр. Трифоновъ, Отношенията на Сръбската църква къмъ Охридската и пр., Македонски прегледъ, год. IV, кн. 4, стр. 50).
3. Патриархътъ го счита подобенъ на Симона Влъхва:
(Споменик, LVI, др. р., стр. 34, док. III).
20
отлѫчени. Споредъ патриарха, нѣкога е имало за малко време сръбска архиепископия по-скоро за угода на сръбскитѣ владѣтели, обаче, щомъ изчезнала сръбската държава, Сърбия пакъ признала ведомството на Охридската църква, подъ която тя е била отначало. [1] Освенъ това архиепископъ Прохоръ отишълъ въ Цариградъ да иска подкрепата на цариградския патриархъ. Съ послание отъ м. септемврий 1530 г. цариградския патриархъ Иеремия I е съобщилъ на Охридската църква решението на своя Синодъ, споредъ което митроп. Павелъ е извършилъ неканонично дѣло и трѣбвало да бѫде низвергнатъ отъ събора на охридскитѣ архиереи, а Ипекъ съ цѣла Сърбия да остане и за напредъ подъ ведомството на Охридската архиепископия, защото, съгласно съ царскитѣ хрисовули, Ипекската църква отъ край време е принадлежава на тази архиепископия [2] и, ако известно време тя била автономна, това станало по насилие, а не по решение на нѣкой вселенски съборъ, и затова тя пакъ се присъединила къмъ църквата, отъ която се отдѣлила. [3] Патриархътъ е заплашилъ съ анатема всѣки, който наново
1. Споменик, LVI, други разред, стр. 34, док. III:
2. Византійскій Временникъ, III, стр. 120:
3. Ibid. стр. 119:
Това послание на патр. Иеремия било преведено въ Охридъ на църковнославянски, но преводътъ се отличава отъ гръцкия текстъ по това, че документътъ се представя като послание на четирмата източни патриарси, защото посланието е надписано съ тѣхнитѣ имена ...
(Споменик, LVI, други разред, 1922 г., стр. 33, док. II.)
Обстоятелството, че въ гръцкия оригиналъ нѣма имената на тримата източни патриарси и че въ акта на третия охридски съборъ противъ Павла Смедеревски (въ 1541 г.) това послание се приписва само на патр. Иеремия
— Споменик, LVI, други разред, стр. 38, кол. 1), дава основание да се мисли, че тѣзи имена сѫ били поставени следъ събора, станалъ въ 1541 г., отъ охридския преводачъ, за да се представи посланието на Иеремия като решение на всичкитѣ патриарси или гласъ на вселенската църква. Достатъчно основание за тая мистификация ще да сѫ послужили дветѣ послания на александрийския патриархъ Иоакимъ до охридския архиепископъ Прохоръ. (Вж. Споменик, LVI, др. р., стр. 32—33, документъ I и стр. 34, док. III).
21
би се опиталъ да отцепи Ипекската църква отъ Охридската архиепископия [1].
Скоро въ Охридъ билъ свиканъ архиерейски съборъ, предъ който Павелъ Смедеревски призналъ вината си и се заклелъ, че другъ пѫть не ще си позволи подобна дързость [2]. Съборътъ го свалилъ отъ катедрата му, [3] обаче Павелъ не се
1. Ibid. стр. 120:
2. Споменик, LVI., др. р. стр. 37, док. V, кол. I:
3. Юр. Трифоновъ мисли, че съборътъ само го поставилъ подъ
запрещение, подъ което стоялъ, до като се видѣло, че се поправилъ (Макед.
прегледъ, год. IV, кн. 4, стр. 74—75). Въ съборния актъ не е казано ясно,
какво наказание било наложено на Павла. Самиятъ съборенъ актъ за това
наказание не е запазенъ, а се загатва само въ дошлия до насъ безъ начало
актъ на втория охридски съборъ отъ 1532 г. по дѣлото на Павла (Споменик,
LVI, др. р., стр. 37, док. V). Въ цитиранитѣ канони (25-апостолско правило,
както вѣрно го поправя Юр. Трифоновъ, и 9. прав. на картагенския съборъ) се
говори за лишение на клирика отъ санъ. Понеже вториятъ охридски архиерейски
съборъ говори, че престѫпилиятъ първото правило заслужава пълно
низвержение
и, предавайки второто правило, говори за низверженъ
епископъ, който се опитвалъ да си възвърне епископството
то трѣбва да се мисли, че първиятъ охридски архиерейски
съборъ (отъ 1530 или 1531 год.) е лишилъ Павла отъ архиерейски санъ или
най-малко отъ епархията му, ако се вземе предъ видъ, че третиятъ охридски
архиерейски съборъ (въ 1541 г.) го лишилъ отъ свещеническо достойнство
(Споменик, LVI, др. р., стр. 39, кол. I), следъ като вториятъ архиерейски
съборъ (въ 1532 г.) го низвергналъ (ibid., стр. 37, кол. II, док. V). Затова
съборътъ считалъ, че Павелъ е рѫкоположилъ свещеници и дякони
, сир. безъ
да има освещаваща благодать и канонична власть. Че Павелъ билъ лишенъ отъ
архиерейски санъ или отъ епархията, се вижда отъ факта, че въ 1532 г.
законенъ смедеревски митрополитъ билъ Теодосий (Споменик, LVI, др. р., стр.
37, док. V).
22
подчинилъ на съборното решение и продължавалъ да свещенодействува (освещавалъ църкви, рѫкополагалъ свещеници и дякони, поставилъ своя привърженикъ Теофанъ за епископъ въ гр. Зворникъ) и се наричалъ архиепископъ (ипекски) въ официалнитѣ си писма. [1] На 13. мартъ 1532 г. архиеп. Прохоръ е свикалъ новъ архиерейски съборъ, въ който участвували 29 епархийски архиереи и двама представители на други епархийски архиереи. [2] Съборътъ е низвергналъ и отлѫчилъ отъ
1. Съборътъ изрежда четири негови престѫпления:
(Споменик, LVI, др. р., стр. 37, док. V, кол. I).
2. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, док. V. Тѣ сѫ били 10 отъ
Македония; Митрофанъ Битолски, Пахомий Мъгленски, Иоакимъ Струмишки, Иоакимъ
Гребенски, Пахомий Скопски, Атанасий Кичевски, Григорий Положки (Тетовски),
Никифоръ Кратовски, Ромилъ Бански (Кюстендилски) и Никифоръ — пълномощникъ
на дебърския епископъ; 5 отъ Албания: Иосифъ Корчански, Теофилъ Авлонски,
Кирилъ Бѣлградски (Бератски), Иоакимъ Спатски и Харитонъ Музакийски; 15 отъ
бившата сръбска държава: Нифонъ Призренски, Никаноръ Новобърдски, Симеонъ
Новопазарски, Симеонъ Ипекски, Василий Цетински или Далматински, Марко
Босненски, Максимъ Херцеговински, Дометианъ Зворнишки, Романъ Бѣлградски,
Теодосий Смедеревски, Иосифъ Угърски, Василий Будимски, Пахомий
Бѣлоцърквенски, Матей Нишки (
) И Мина — пълномощникъ на студеничкия
митрополитъ; Яковъ Критски и Сицилийски.
23
църквата Павла заедно съ рѫкоположенитѣ отъ него епископъ Теофанъ Зворнишки, свещеници и дякони, [1] като заплашилъ съ анатема всѣки бѫдещъ смутитель на Охридската църква. Обаче Павелъ не се уплашилъ и продължавалъ да действува като независимъ ипекски архиепископъ, наричайки се даже патриархъ. Той поставилъ епископи въ Лѣсново и Кратово, подчинилъ, изглежда, дори Охридъ, като съ подкупъ или клевета е хвърлилъ въ затвора архиепископа Прохора съ всичкитѣ му чиновници и нѣкои митрополити, които били държани въ окови, извършвалъ грабежи и наложилъ тежки данъци върху завзетитѣ епархии. [2] Следъ като билъ освободенъ отъ затвора, [3] архиеп. Прохоръ е отишълъ въ Цариградъ да се оплаче на султана отъ Павла и издействувалъ ферманъ, съ който се заповѣдвало охридскиятъ диоцезъ да има предишнитѣ си граници и да се свика въ Охридъ архиерейски съборъ, който да осѫди Павла. [4]
1. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, док. V, кол. I и II;
2. ibid., стр. 38, кол. I
Възможно е, както допуска Юрд. Трифоновъ, Павелъ да е нанесълъ на Прохора тая пакость, като е успѣлъ да привлѣче на своя страна великия везиръ презъ време на нѣкои отъ турскитѣ походи срещу Унгария и Австрия следъ 1526 г. (Македонски прегледъ, год. IV, кн. 4, стр. 77),
3. Въ документа не е казано, кога и по какъвъ начинъ билъ освободенъ. По всѣка вѣроятность, В. Порта била склонена да го освободи не само по застѫпничеството на охридскитѣ турски голѣмци и цариградския патриархъ (Юрд. Трифоновъ, Макед. прегледъ, год. IV, кн. 4, стр. 77), а и съ голѣмъ подкупъ.
4. Споменик, LVI, др. р., стр. 28, кол. I:
24
На 20 юний [1] 1541 г. архиеп. Прохоръ е свикалъ архиерейски съборъ, на който се явилъ и Павелъ, но се държалъ гордо и не отговарялъ на задаванитѣ отъ събора въпроси. Съборътъ го обвинилъ въ две тежки канонически престѫпления: 1) действувалъ чрезъ свѣтската власть и съ пари, за да добие църковна власть и 2) отъ користолюбие оставилъ своята епархия и се премѣстилъ въ градъ на друга епархия. [2] Възъ основа на посланието на цариградския патриархъ Иеремия до архиеп. Прохоръ отъ 1530 г., съборното послание на цариградския патр. Генадий [3] 14 и 29 апостолски правила, 1 и 2 пр. на сердикийския съборъ, архиерейскиятъ съборъ е лишилъ отъ свещеническо достойнство Павла и рѫкоположенитѣ отъ него Теофанъ Зворнишки, Неофитъ Лесновски и Пахомий Кратовски, като заплашилъ съ низвержение всѣки клирикъ, който би свещенодействувалъ съ тѣхъ, а съ църковно отлѫчване всѣки мирянинъ, който би приелъ тѣхнитѣ свещенодействия, и съ анатема всички, които биха помагали на Павла пакъ да действува противъ Охридската църква или противъ нѣкоя подведомствена ней епархия. [4] Това решение било утвърдено отъ патриарситѣ
1. Месецътъ не е точно отбелязанъ въ документа, но, по всѣка вѣроятность, е юний.
2. Съборътъ, изглежда, е ималъ предъ видъ премѣстването на Павла отъ Смедерево въ Ипекъ.
3. Вѣроятно, патр. Генадий Схоларий.
4. Споменик, LVI, др. р., стр. 39. Съборътъ не е решилъ
Павелъ да бѫде лишенъ и отъ предсмъртно причастие като мирянинъ, както
твърди Юрд. Трифоновъ (Македонски прегледъ, год. IV. кн. 4, стр. 76). Думитѣ
не сѫ формално решение на събора, а само заключителна мисъль въ
тълкуванието, което съборътъ прави върху приведенитѣ отъ него правила.
Споредъ мнението на събора, канонитѣ и църковнитѣ светители (св. Ив.
Златустъ, царигр. патриарси Генадий и Иеремия I) даватъ основание, такъвъ
сѣятель на раздори въ църквата, като Павелъ Смедеревски, да се низвергне,
отлѫчи и предаде на анатема, та дори предъ смъртьта си като мирянинъ да не
бѫде удостоенъ съ причастие. Обаче въ самата формула, въ която изразява
наложената върху Павла епитимия, съборътъ не говори за отлѫчване отъ
църквата, а само за лишение отъ духовенъ санъ
— Споменик, LVI, др. р., стр. 39, кол. I). He е ясно защо въ своето решение съборътъ говори само за низвержение (καϑαίρεσις), а не и за отлѫчване отъ църквата (ἀφορισμὸς): дали защото е считалъ, че канонитѣ не позволяватъ да се налагатъ две наказания едновременно, за което самъ съборътъ загатва, предавайки съдържанието на посланието на патр. Генадий
— Споменик, LVI, др. р., стр. 38, кол. 2), или защото е смѣтналъ за излишно да повтаря едно наказание, което архиерейскиятъ съборъ въ 1532 г. е наложилъ на Павла (вж. по-горе, стр. 23, бел. 1), но което въ действителность е нѣмало значение, докато Павелъ и сподвижницитѣ му не бѫдѣли разстрижени.
25
Михаилъ Антиохийски и Кирилъ Иерусалимски. [1]
Освенъ отъ Павла Смедеревски, къмъ 30-тѣ години на XVI в. Охридската църква била смущавана и отъ своя прототронъ костурския митрополитъ, който, изглежда, ималъ на своя страна нѣкои отъ съседнитѣ епархийски архиереи. Защо костурскиятъ митрополитъ е враждувалъ противъ архиеп. Прохора, не е известно, но причиненото отъ него вълнение било толкова голѣмо, че александрийскиятъ патриархъ Иоакимъ, уведоменъ за това отъ цариградския патриархъ Иеремия и други, счелъ за свой дългъ съ съчувствено послание да
1. Въ съборния актъ нѣма никакво указание, за да се допусне, че въ събора сѫ участвували тѣзи патриарси (Юрд. Трифоновъ, цит. сп., стр. 51), макаръ че това не е било невъзможно. Ако тѣ, наистина, сѫ присѫтствували въ събора, то щѣло да се спомене за това въ съборния актъ, имено въ пасажа, дето подведомственитѣ на Охридската архиепископия митрополити и епископи казватъ, че се събиратъ да разгледатъ дѣлото на Павла
Ib., стр. 38, кол. 1). Това съборно решение било утвърдено
или като архиеп. Прохоръ, пребивавайки въ Цариградъ следъ събора, го
поднесълъ на случилитѣ се тамъ двама източни патриарси, или пъкъ тѣ сѫ
известили Прохора съ писмо, че утвърждаватъ решението на тоя съборъ, и
охридската канцелария е прибавила тѣхнитѣ имена въ преписитѣ на съборния
актъ, които тя изпратила по епархиитѣ за прочитане въ храмоветѣ. Ако двамата
патриарси сѫ подписали собственорѫчно съборния актъ, то тѣзи подписи биха
били на гръцки езикъ, както напр. подписитѣ на епископитѣ-гърци Агапий
прѣспански и Пахомий въ охридския съборенъ актъ отъ 1529 г.
въ Споменик,
LVI, др. р., стр. З6, кол. 2), Пахомий мъгленски
и Иоакимъ гребенски
.
Ibid., стр. 37, док. V, кол. II).
26
ободри архиеп. Прохора въ борбата му срещу размирницитѣ. [1]
Въ сѫщото време Охридската църква твърде е страдала отъ това, че разни користолюбиви лица сѫ успѣвали да получатъ епархийски катедри безъ съгласието на охридския архиепископъ, а чрезъ турската власть по следния редъ: обръщали се съ молба до мѣстнитѣ кадии и, следъ като получели тѣхното писмено съгласие, отивали въ Цариградъ и си издействували отъ В. Порта бератъ за исканата епархия, съ което сѫ заставяли охридския архиепископъ да ги рѫкоположи.
1. Това послание (Споменик, LVI, др. р., стр. 32—33, док. I.) е запазено въ славянски преводъ, направенъ въ Охридъ. Въ него е означено само деномесечието: 15 юний Споредъ Юр. Трифуновъ, то било написано въ 1530 г., но следъ посланието на патр. Иоакима за Павла Смедеревски и общото послание на четирмата (споредъ славянския преводъ) патриарси отъ м. септемврий 1530 г. за сѫщия (Македонски прегледъ, год. IV, кн. 4, стр. 50—51). Обаче обстоятелството, че въ това послание патр. Иоакимъ не говори нищо за Павла Смедеревски, дава основание да се мисли, че то било написано преди посланията за Павла Смедеревски.
Патриархъ Иоакимъ говори общо, че костурскиятъ митрополитъ е смущавалъ църквата, като престѫпвалъ установленията на св. отци и и съборитѣ:
(стр. 33, кол. 1). По-нататъкъ той представя тѣзи архиереи като сѣятели на
тъмнина и престѫпници на заповѣдитѣ Господни
привежда текстове изъ посланията на ап. Петъръ и Павелъ за лъжеучителитѣ, като ги смѣта за пророчества, изпълнени въ негово време
и съветва архиеп. Прохора да бѫде мѫжественъ въ защита на вѣрата, както предшественицитѣ му, и да не влиза въ общение съ тѣзи смутители
— стр. 33, кол. 1) съгласно съ думитѣ на ап. Иоана (II посл., I, 9—11) и на
ап. Павла (Еф. 5. 8—11). Ако патр. Иоакимъ е привелъ тѣзи цитати въ тѣсна
връзка съ действителната вина на костурския митрополитъ, то последниятъ ще
да е разпространявалъ нѣкакво неправославно учение. Ако пъкъ патр. Иоакимъ
си послужилъ съ тѣзи текствове само за това, защото е схващалъ непокорството
на клирика къмъ началството за нарушение на Божия законъ, то костурскиять
митрополитъ е разклащалъ Охридската църква съ нѣкакви неканонични действия.
Последното предположение като че ли намира основание въ това, че патр.
Иоакимъ счита костурския митрополитъ за престѫпилъ светоотеческитѣ и
съборнитѣ установления. Трѣбва да се отбележи фактътъ, че въ архиерейския
съборъ отъ 1529 г. (вж. тая сѫщата стр., бел. 2) не сѫ участвували както
костурскиятъ, тъй и другитѣ южно-македонски (мъгленски, струмишки и
гребенски) и албанскитѣ (корчански, авлонски, бѣлградски, спатски и
музакийски) епарх. архиереи. Това тѣхно отсѫтствие ще да е било изразъ на
нѣкакво недоволство, а не случайно. Като се вземе предъ видъ, че тѣзи
епархии се намирали въ допиръ съ гръцкия елементъ и въ нѣкои отъ тѣхъ
книжовенъ и богослужебенъ езикъ билъ само гръцкиятъ, то недоволството на
тѣхнитѣ кириарси, може би, се дължело на обстоятелството, че при архиеп.
Прохора Охридската архиепископия имала вече славянски обликъ (по-голѣмата
часть отъ иерарситѣ били славяни, официалниятъ ѝ езикъ билъ славянски, както
показватъ съборнитѣ актове и надписитѣ въ архиепископската църква отъ това
време и че тѣ искали гръцкиятъ езикъ да заеме предишното мѣсто въ Охридската
църква.
27
По тоя начинъ нѣкои успѣвали съ клевети и подкупъ дори да отстранятъ живи епархийски архиереи и да заематъ тѣxнитѣ катедри. Архиеп. Прохоръ е успѣлъ да издействува отъ султана ферманъ, споредъ който за напредъ всѣки кандидатъ за епархийска катедра трѣбвало да иска бератъ не чрезъ мѣстнитѣ кадии, а чрезъ охридския Синодъ и охридския кадия [1]. За да внушелъ почить къмъ църковния редъ, въ 1529 г., той е свикалъ въ Охридъ архиерейски съборъ, въ който сѫ участвували 12 епархийски архиереи, [2] много иеромонаси, свещеници, църковни сановници и знатни граждани. Съборътъ е заплашилъ съ отлѫчване отъ църквата всѣки смутитель на Охридската архиепископия и похититель на епархийска катедра, както и тѣхнитѣ сътрудници. [3]
1. Споменик, LVI, др. р. док. IV, стр. 35, кол. II и 36, кол. I:
2. Ibid., стр. 36—37. Отъ Македония сѫ били: 1) Митрофанъ Битолски, 2) Агапий (вѣроятно, Прѣспански), 3) Даниилъ Дебърски, 4) Атанасий Кичевски, 5) Серапионъ Полошки, 6) Никифоръ Морозвижки; отъ епархиитѣ на бившата Ипекска патриаршия: 1) Никаноръ Новобърдски, 2) Нифонъ Призренски, 3) Симеонъ Ипекски, 4) Василий (вѣроятно, Цетински), 5) Никонъ Студенички и 6) Матей Нишки.
3. Макаръ и да говори за голѣмъ смутъ, причиненъ отъ грабители на епархии
— Споменик, LVI, др. р., стр. 35, кол. I), съборътъ, е замълчалъ имената на смутителитѣ, вѣроятно, защото тѣ вече сѫ били усмирени и той е мислѣлъ, че съ едно общо предупреждение ще ги вразуми, а съ конкретна присѫда може да ги раздразни и тласне да причинятъ по-голѣмъ смутъ въ Църквата.
28
Изглежда, тоя съборъ е въвелъ дисциплина въ иерархията, та въ архиерейския съборъ отъ 1532 г. противъ Павла Смедеревски се явили всички подведомствени на Охридската църква епархийски архиереи, освенъ костурския, [1] който обаче, ако и непомиренъ съ своя началникъ, не е действувалъ вече открито противъ него, както може да се заключи отъ факта, че въ актоветѣ на охридскитѣ събори отъ 1532 и 1541 г. нищо не се казва за него.
Мощната Охридска архиепископия успѣшно се е борила и съ католишката пропаганда. Католишкиятъ епископъ, назначенъ за Охридъ презъ втората половина на XIV в., ще да е билъ само титуляренъ. Презъ XV в. закрита била католишката епископия въ Авлона и изобщо въ Южна Албания католицизмътъ не е ималъ вече никакъвъ успѣхъ, [2] макаръ че той ималъ добра база въ северна Албания (Шкодра, Лешъ, Кроя). Дори въ северна Албания презъ втората половина на XV в. влиянието на православната църква тъй се засилило, че Ватиканътъ е подозиралъ своя епископъ въ гр. Кроя въ разположение къмъ „гръцката ересь”. Нѣмайки довѣрие въ него, къмъ 1457 г. папа Калистъ III е изпратилъ своя нунций Иоанъ Наваръ, за да следи, да ли кройскиятъ епископъ не е употрѣбявалъ за други цели, паритѣ, които Римъ е изпращалъ чрезъ него за Георгия Кастриоти. [3] Скопие, дето въ началото
1. Името на недоволния отъ архиеп. Прохора костурски митрополитъ положително не се знае. Известно е само, че на 16 юлий 1532 г. (сир. 4 месеци следъ свикването на охридския архиерейски съборъ противъ Павла смедеревски) костурски митрополитъ билъ Акакий, който на тоя день е свикалъ въ Костуръ събрание отъ клирици и първенци по нѣкакъвъ въпросъ. Гелцеръ, който е прочелъ акта на това събрание, не съобщава за излаганитѣ въ него въпроси (Der wiederaufgefundène Kodex des hl. Klemens und andere auf den Patriarchat Achrida bezügliche Urkundensammulungen, S. 82, № 1).
2. За това вж. y Dr. Alois Hudal, Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, Graz und Leipzig, 1922 г., S. 10, 11 и 12.
3. I. W. Zinkeisen, Geschichte des osmanischen Reiches in Europa, Gotha. 1854, II. S. 120.
29
на XV вѣкъ и презъ първата половина на XVI в. имало католишки епископъ, [1] е оставало, както преди, здрава твърдина на православието. Призренъ, който, изглежда, билъ една отъ прицѣлнитѣ точки на католишката пропаганда (презъ XIV вѣкъ тамъ имало две католишки църкви Sancta Maria и Sanctus Petrus), [2] сѫщо продължавалъ да бѫде православенъ епархийски центъръ. [3] Въ Янево (Новобърдска околия) католишка община (отъ саксонци рудари) е сѫществувала още въ 1303 г., [4] обаче въ времето на архиеп. Прохора (първата половина на XVI в.), тамъ ще да е имало доста православни, та епархийскиятъ (новобърдскиягъ) митрополитъ често е живѣлъ въ това мѣсто. Може да се допусне, че въ Янево, освенъ споменаваната въ 1548 г. отъ архиеп. Прохора църква св. Архангелъ Михаилъ и Гавриилъ въ Плаканичка махала, [5] е имало и друга православна църква, защото иначе архиеп. Прохоръ не би отбелязалъ и махалата, дето се намирала тая църква. [6] Ново бърдо, въ което презъ XIV и XV вѣкъ имало значителна католическа колония (сѫщо отъ рудари саксонци), [7] презъ XVI вѣкъ билъ центъръ на правоспавна
1. Въ 1410 г. тамъ се явява катол. епископъ Албертъ като папски нунций за Изтокъ (Theiner, Vetera monumenta Slavorum meridionalium, I стр. 347—348, N Д. — Голубински мисли, че въ половината на XIV в., когато пръвъ пѫть се явява скопски катол. епископъ, последниятъ билъ само титуляренъ, защото още нѣмало албански селища до Скопие, а за природни сърби не би била открита катол. епархия, понеже Стефанъ Душанъ е преследвалъ катол. пропаганда (Краткій очеркъ исторіи прав. церквей, стр. 536, заб.). Обаче следъ падането на Скопие подъ турцитѣ тукъ ще да се заселили дубровнишки търговци, а сѫщо и албанци-католици. Dr. Alois Hudal твърди, че още презъ XIV в. въ Скопие е имало католишки енории (пос. съч., стр. 11), но не посочва извора. Епископи за Скопие били назначени отъ папата въ 1518, 1522, 1524, 1554 г. (Н. И. Милевъ, Католишката пропаганда въ България презъ XVII в., София, 1914 г., стр. 152).
2. У К. Јиречек, Историја Срба, III, стр. 112. Срв. Голубинскій, Кр. оч. ист. прав. ц., стр. 536 и Dr Alois Hudal, цит. съч., стр. 10.
3. Призренски митрополити се явяватъ въ 1453 г. (Проф. Андра Гавриловић, Историја српске православне цркве, второ издание, 1930 г., Београд, стр. 118), въ 1529 и 1532 г. (Вж. по-горе, стр. 22, заб. 2 и 27, заб. 2)
4. К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 22.
5. Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, № 547.
6. Срв. М. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 239. Въ 1581 г. въ Янево е сѫществувала църква „Благовещение Богородично” въ Сопотска махала. (Starine, X, стр. 273, № 21).
7. Срв. К. Иречекъ, Княжество България, Пловдивъ, 1899 г., ч. II, стр. 447; К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 20 и 22. Упадъкътъ на тая база на католишката пропаганда е настѫпилъ следъ падането ѝ подъ турцитѣ (1455 г.), които сѫ избили първенцитѣ, взели за еничери 320 младежи и въ 1467 г. изселили въ Цариградъ останалото население (К. Јиречек, Историја срба, II, стр. 164).
30
епархия. [1] Охридската архиепископия е успѣла да подчини още и православнитѣ общини въ Италия (Апулия, Калабрия и Сицилия), Венеция и Далмация, които съставлявали т. н. италийска епархия. [2] Паството на тази епархия се състояло отъ гърци и албанци, които се увеличили следъ завладѣването на Цариградъ и Албания отъ турцитѣ. [3] Тамъ имало и православни славяни [4]. Частно въ Далмация православното население съставлявали:
1. D-r Alois Hudal твърди, че въ 1527 г. ипекскиятъ „патриархъ” е поискалъ отъ В. Порта да му подчини католицитѣ въ Босна (Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, Graz und Leipzig, 1822, S. 57). За съжаление, той не съобщава извора. Ако това съобщение е вѣрно, то подобна постѫпка е направилъ не ипекскиятъ „патриархъ”, какъвто въ 1527 год. още не е сѫществувалъ, а охридскиятъ архиепископъ, подъ чието ведомство тогава се намирала Босна.
2. Споредъ документитѣ, намѣрени отъ М. Дриновъ и В. Макушевъ въ 1859 г. въ италянскитѣ архиви, тѣзи общини сѫ били подчинени отъ архиепископа Прохорь (Съчинения, II, стр. 235), а, споредъ писмото на полския кралъ Стефанъ Баторий отъ 1586 г. до папа Сикстъ V, италийската епархия се намирала подъ властьта на охридския архиепископъ още отъ времето, когато паднала византийската империя подъ турцитѣ. (Theiner, Vetera monumenta Poloniae et Lithuaniae, t. III, р. 1; Hurmuzaki, Documente privitore la istoria Românilor, III, 1880 г., № LXXVIII).
3. Споредъ И. Γ. Ханъ, преселенитѣ презъ 1467 г. в ъИталия албанци начело съ сина на Георгий Кастриоти сѫ получили отъ неаполитанския краль Фердинандъ I земи и привилегии. Албанци се преселили въ Италия и въ 1534 г. и по-сетне (Albanesische Studien, Iena, 1854, S. 13).
4. И. C. Πaльмοвъ, Славянское обозрѣнie, годъ II, С. Петербургъ, 1894, стр. 218. Вижъ Макушевъ, Историческія розысканія въ Албаніи въ средніе вѣка, Варшава, 1871 г., Monumenta historica Slavorum Meridionalium, t. I, vol. I, стр. 74—84, 213—215 и Славянскій Сборникъ III, 1876, стр. 2—3. Μ. Дриновъ казва, че къмъ 1870 г. въ южна Италия и Сицилия имало до 50,000 албанци и до 4,000 славяни, които живѣли въ две села въ Молиската область. (Нови паметници за историята на българитѣ и тѣхнитѣ съседи въ Съчинения т. I, стр. 84 и 86, забел. I.) За славяни въ Италия не се споменава въ охридскитѣ актове, защото като малцинство тѣ се губѣли между гърцитѣ и албанцитѣ. За бѣжанци отъ Босна и Херцеговина въ Италия и Венеция вж. у К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 179 и 225. Срв. Н. И. Милевъ, Охридскиятъ патриархъ Атанасий и скитанията му въ чужбина (1597—1615) въ Известия на истор. дружество въ София, V, стр. 117.
31
гърци на венецианска военна служба въ градоветѣ Зара и Шибеникъ; власи (по венец. Murlachi отъ Μαυλοβλάχοι) въ сѫщитѣ градове, като отъ Шибеникъ въ 1522/1523 г. били преселени въ окрѫга Дърнисъ, [1] и сърби, чието количество значително е нарастнало следъ падането на Босна (1463 г.) и Херцеговина (1482 г.) подъ турцитѣ и съ разширението на турската държава въ самата Далмация (отъ 1499—1587). [2] Папата се стремилъ да подчини православнитѣ общини въ Италия и отъ време на време си служелъ съ насилия противъ тѣхъ. Тъй, въ 1556 г. билъ изпѫденъ отъ Месина православниятъ епископъ Памфилъ. [3] При все това презъ това време властьта на охридския архиепископъ надъ италянскитѣ православни общини още била твърда.
1. Dr. Alois Hudal, Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, S. 49—50.
2. K. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 112; II, стр. 193 и 212; III стр. 41; д-ръ Рад. Μ. Грујић, Православна српска црква, Београд, 1921, стр. 160.
3. Славянское обозрѣніе, II, стр. 219.
2. Материални и морални загуби
Запазенитѣ оскѫдни известия говорятъ, че завладѣването на Македония и Албания отъ турцитѣ, както и на другитѣ области, се придружавало съ опустошение на градове и села и разграбване на християнскитѣ имоти [4]. Турското нашествие е всѣвало въ християнитѣ ужасъ и тѣ сѫ мислѣли, че това е знамение за свършека на свѣта [5]. Въ Македония били разрушени нколко града (Женско, Вардаръ, Просѣкъ) [6].
Освенъ това християнското население въ градоветѣ почнало да орѣдява, понеже бѣгало въ планинитѣ или въ Италия, за да се запази отъ турския вилнежъ. [7] Турски маси отъ Мала
4. Въ бележка отъ 1393-94 г. (6901 г.) въ рѫкописния триодъ на Слѣпченския манастирь четемъ:
(Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, кн. I, стр. 57, № 182).
5.
(бележка въ рѫкописъ на Слѣпченския монастирь, Љ. Стојановић, ibid. стр. 59, № 192).
6. Β. Кънчовъ, Македония, Етнография и статистика, София, 1900 г., стр. 18.
7. Много албанци сѫ избѣгали въ Италия най-вече следъ смъртьта на албанския вождъ Георгий Кастриоти (Скендеръ бей) въ 1468 г. (Вж. Breve memoria за Музакиевия домъ у Charles Hopf, Chroniques grecoromanes, Berlin, 1873 г., p. 334; Iohann Georg von Hahn, Albanesische Studien, Jena, 1854 г., S. 13; Κ. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, стр. 392; Историја срба, II, стр. 189). Едно охридско предание казва, че при превзиманеио на гр. Охридъ отъ турцитѣ, 3000 християни заедно съ управителя си избѣгали въ Италия (В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 17).
32
Азия се заселвали въ завладѣнитѣ градове или пъкъ сѫ издигали нови градове намѣсто разрушенитѣ и на стратегични мѣста (Енидже Вардаръ, Йокари Джумая, Неврокопъ, Куманово, Кюпрулу). Презъ XV в. вече е имало турско население въ Охридъ, Битоля, Костуръ, Воденъ, Велесъ, Струмица, Щипъ, Скопие, Тетово, Кратово, Кюстендилъ и др. [1] Отъ друга страна турскитѣ пастири (коняри, юруци), които се преселвали на голѣми групи въ Македония (южна и централна) следъ покорението ѝ до срѣдата на XVIII в. и завзимали пасбищата, сѫ угнетявали и разрѣдявали християнскитѣ села. [2]
Християнското население намалявало още, защото нѣкои християни се потурчвали по принуда или доброволно. Така помацитѣ въ Бѣласица около прохода Дова-тепе (селата Палмешъ, Горно и Долно Горбасово) се потурчили при конярскитѣ нахлувания, за да запазѣли земята си. [3] Изобщо началото на XV в. трѣбва да се счита като време, когато славянскитѣ и албански благородници масово се потурчвали. [4] Причини за това сѫ били: 1) гнилата византийска култура, въ която сѫ били възпитани балканскитѣ народи, 2) слабото имъ политическо съзнание, 3) механичното възприемане на християнството отъ тѣхъ, 4) материалнитѣ облаги, които е осигурявало мухамеданството (частно потурченитѣ боляри си запазвали землевладѣлскитѣ права) и 5) обстоятелството, че султанитѣ сѫ приемали на държавни длъжности християни, които, движейки се срѣдъ висшето турско общество, малко по-малко сѫ привиквали къмъ мухамеданския духъ и обичаи. [5]
1. В. Кънчовъ, ibid , стр. 64 и 98. За Кюстендилъ срв. К. Иречекъ, Княжество България, ч. II, стр. 551.
2. В. Кънчовъ, ibid., стр. 55.
3. ibid., стр. 44—45.
4. Gelzer, Der wiederaufgefund. Kodex des hl. Klemens, S. 99.
5. Какво силно впечатление e правѣла младата и мощна турска държава на християнскитѣ боляри въ Македония и Албания, за това узнаваме отъ едно писмо и поучение на гребенския епископъ Неофитъ (въ началото на XV в.). Тоя иерархъ се стараелъ да предпази отъ мухамеданско влияние единъ висшъ султански чиновникъ (харачаръ) и образования юноша Теодоръ, племеникъ на гребенския управитель Сарджа бей, който се пленявалъ отъ красивитѣ дрехи и величественитѣ арабски коне на турскитѣ голѣмци (Минало, год. I, кн. I, стр. 5. Срв. В. Кънчовъ, Градъ Скопия въ Периодическо списание, кн. 55—56, стр. 93).
Отзвукъ на тѣзи успѣхи на мухамеданската религия е преданието на кюстендилскитѣ турци, споредъ което християнскиятъ владѣтель на града, следъ падането му подъ турцитѣ, се потурчилъ заедно съ велможитѣ и населението. Християнитѣ, които не желаели да се потурчатъ, се изселили въ съседнитѣ села. Такъво ще да е било семейството на крупнишкия епископъ Яковъ, което се преселило въ близкото село Граница (Йор. Ивановъ, Северна Македония, стр. 173).
33
Вследствие на това вѣроотстѫпничество, покоренитѣ християни, намѣсто да асимилиратъ малобройното и некултурно турско племе, сѫ дали творческитѣ си сили, освежени отъ политическия превратъ, за съзиждане на турската държава. Много видни турски държавни мѫже сѫ били потурчени християни, повечето отъ които отъ албанско, сръбско и гръцко потекло. Баязидъ паша, везиръ на султанъ Мухамедъ I, и военоначалникътъ Аудула, зетъ (по дъщеря) на Джунеида, [1] сѫ били албанци [2]. Отъ петьтѣ велики везири при Мухамеда II четирма сѫ били потурчени християни, отъ които Исакъ паша и Кедикъ Ахмедъ паша — албанци, Румъ Мехмедъ паша — гръкъ; [3] Махмудъ паша (два пѫти везиръ и най-главенъ сътрудникъ на Мухамеда II) — по баща гръкъ, а по майка сърбинъ. [4] Зетътъ (по сестра) на Мухамеда II Заганъ и бейлербеятъ Даудъ (участникъ въ обсадата на Шкодра) сѫ
1. Джунеидъ първенъ билъ управитель въ Мала Азия и участвувалъ въ междуособната борба на братята Мухамедъ, Сулейманъ и Муса за турския престолъ. После Сулейманъ го назначилъ за управитель въ Охридъ, но не следъ дълго време Джунеидъ е напусналъ тоя градъ и завзелъ Смирна и Ефесъ, като водилъ борба противъ Мухамеда I, който обаче го покорилъ (Hammer, Histoire de lʹempire Ottoman, 1835, II, p. 135, 139, 149, 163 и 167).
2. ibid, II, p. 164.
3. ibid., 1836, III, p. 119. Παπαρρηγοπούλου, Ἱοτορία τοῦ ἔλληνικοῦ ἔϑνους, II изд., 1887 г., V, стр. 447.
4. Махмудъ паша билъ заловенъ като дете отъ конници на султана Мухамедъ II, когато майка му заедно съ него бѣгала отъ Новобърдо въ Смедерово. Въ султанския дворецъ той станалъ надзиратель на султанскитѣ коне, а после военоначалникъ (Chalcocondylas, Bonnae, 1843, стр. 4363—10). Основавайки се на Критовула, Папаригопуло твърди, че Махмудъ паша билъ гръкъ по баща и майка (цит. съч., стр. 454—455).
34
били албанци, а отъ българско потекло — адмиралъ Балтиоглу, комендантъ на турската флота при обсадата на Цариградъ. [1] Военоначалницитѣ Балабанъ Бадера, и Якубъ, които воювали срещу Георгий Кастриоти, били албанци. [2] Георгий Кастриоти, даденъ отъ баща си като заложникъ на турцитѣ, е приелъ мухамеданството съ име Скендеръ-бегъ [3], а следъ покорението на Албания се потурчили много албански боляри (отъ владѣтелскитѣ фамилии Кастриоти, Музаки, Арианити, Дукагини) [4]. Най-малкиятъ братъ на последния черногорски владѣтель Георгий Черноевичъ (до 1496 г.), Станиша, сѫщо даденъ отъ баща му Иванъ Черноевичъ като заложникъ на турцитѣ (къмъ 1482 г.), се потурчилъ съ име Скендеръ-бегъ и отъ 1514 г. билъ турски управитель (санджакъ) на Черна Гора. [5] Навѣрно, имайки предъ видъ християнския произходъ на мнозина съвременни видни турски сановници, Халкокондила посочва редъ християнски лични имена, съответствени на турски: Али—Илия, Есе—Исусъ, Ебреимъ—Авраамъ, Ягубъ—Иосифъ (погрѣшно, намѣсто Яковъ), Скендеръ—Александъръ, Елеезъ—Димитъръ, Хитиръ—Георгий. [6]
Отъ великитѣ везири на султанъ Баязида II четирма сѫ били потурчени християни, отъ които Даудъ паша билъ албанецъ, а зетътъ (по дъщера) на Мухамеда II „херцегъ” Ахмедъ паша — херцеговинецъ (третиятъ синъ на хлъмския херцегъ Стефанъ Вукчичъ Косача и братъ на последния херцегъ Владко). [7] Следъ херцегъ Ахмеда първо мѣсто въ султанския съветъ
1. За тѣхъ вж. N. Jorga, Geschichte des osmanischen Reiches, Β. II, Gotha, 1909, S. 20, 202—203.
2. Hammer, цит. съч., III, p. 124; J. W. Zinkeisen, Geschichte des osmanischen Reiches, II, Gotha, 1854, S. 391—392.
3. Следъ смъртьта на баща си Иванъ Кастриоти (къмъ 1438 г.), той избѣгалъ въ Кроя и се отказалъ отъ мухамеданството. Споредъ една приписка, Ив. Кастриоти е умрѣлъ на 2. май 1437 г. (Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 270), споредъ друга — на 9 май, четвъртъкъ с. г. (ibid., № 271).
4. Вж. Historia е genealogia на Иванъ Музаки у Gharles Hopf, цит. съч., р. 274, 276, 284, 283—289, 298, 300. За сѫщото говори и братъ му Константинъ Музаки (ib., 335). Κ. Јиречек, Историја срба, II, стр. 147—148 и 189; N. Jorga, цит. съч , II, S. 203.
5. Charles Hopf, цит. съч. p. 284; Κ. Јиречек, Историја срба, II, стр. 191 и 194. Споредъ Константинъ Музаки, и Георгий Черноевичъ, следъ като се предалъ. на султанъ Баязида II (въ 1500 г.), е приелъ мухамеданството (Charles Hopf, цит. съч., р. 335), обаче Иванъ Музаки говори само за потурчването на брата му Скендеръ-бега (вж. ib., p. 284).
6. Bonnae, стр. 4374—9. Срв. N. Iorga, цит. съч., II, стр. 202.
7. Гласник, XXXVI, стр. 166; Παπαρρηγοπούλου, V. стр. 447. К. Јиречек, Историја срба, II, стр. 184 и 185.
35
и на бойното поле сѫ заемали Мустафа паша, родомъ отъ Сърбия, и Ахмедъ Заде или Дукагинъ паша — отъ болярския родъ въ северна Албания Дукагини. [1] Нѣкой си евнухъ Сулейманъ отъ Босна е достигналъ бейлербейски чинъ. [2] Адмиралъ Даутъ паша билъ родомъ отъ Далмация. [3]
При султана Сулейманъ Великолепни отъ деветьтѣ велики везири осемь сѫ били потурчени християни, отъ които Аясъ паша, Лютфи паша и Ахметъ паша — албанци; Рустемъ паша и Али паша — славяни, прочутиятъ Мехмедъ Соколовичъ — херцеговинецъ. [4] При Мехмедъ Соколовичъ половината отъ членоветѣ на везирския съветъ сѫ били потурчени славяни. [5]
На голѣмия брой потурчени държавни мѫже се дължело това, че презъ XV и XVI в. султанската канцелария си служела, наредъ съ турскоарабския, още и съ славянския и гръцкия езици и че къмъ 1531 г. почти всички еничери сѫ говорили по славянски (български или сръбски), даже султанъ Селимъ II е знаелъ тоя езикъ. [6] Изобщо може да се каже, че османската
1. Това съобщава венециянскиятъ посланикъ Aнтоний Джустиниани съ рапортъ отъ 7 февруарий 1514 г. (Гласник, XXXVI, стр. 167). Тоя Мустафа, споредъ Чед. Миятовичъ, билъ самиятъ Максимъ Черноевичъ (Гласник, XXXVI, стр. 168). Споредъ Марко Мини (1522 г.), Мустафа паша билъ славянинъ, зетъ на султана и най-вѣрната личность следъ великия везиръ Пири паша. (Гласник, XXXVI, стр. 167).
Hammer пъкъ счита за гръкъ везира Мустафа, сътрудникъ на херцегъ Ахмедъ паша и великъ везиръ при султана Селимъ I (Hist. de l'empire Ottoman, 1833, t. IV, p. 76 и 148).
2. N. Iorga, цит. съч., II, стр. 203.
3. Hammer, цит. съч., IV, р. 76.
4. Hammer, цит. съч., V, р. 261. Споредъ Хамеръ, Рустемъ паша билъ хърватинъ (ibid., V, p. 386). Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 447; Κ. Иречекъ, Ист. на българитѣ, стр. 340. Майката на Аясъ паша била монахиня въ Авлона и, споредъ венецианския посланикъ Петъръ Брагадинъ, всѣки месецъ той ѝ пращалъ по 100 дуката. (Гласник, XXXVI, стр. 168). Мехмедъ Соколовичъ, споредъ венециански източникъ, билъ родомъ отъ херцеговинския градъ Трѣбине и турцитѣ го взели за еничерския полкъ като дяконъ въ Милешевския манастирь (съобщение на Герлахъ, който е пребивавалъ въ Цариградъ отъ 1573—1578 г. у К. Иречекъ, Стари пѫтешествия по България отъ 15—18 стол. Периодическо списание , Срѣдецъ, кн. VI, стр. 26). Герлахъ го нарича хърватинъ (ib., стр. 27), защото, може би, считалъ за хърватски сръбския езикъ на Мехмеда Соколовича.
5. К. Иречекь, История на българитѣ стр. 340.
6. Споредъ съобщението на единъ сибинянинъ, който билъ много години робъ въ Турция, и Луиджи Басанозадранинъ. (К. Иречекъ, История на българитѣ, стр. 283 и 340—341). Срв. А. С. Будиловичъ, Очерки изъ сербской исторіи, Славянскій сборникъ, т. II, 1877 г., стр. 303; Чед. Mиjaтовић, Гласник, XXXVI, стр. 172.
36
държава била развивана собствено не отъ турския народъ, а главно отъ потурченитѣ християни, [1] които, бидейки повечето славяни [2], особено съ помощьта на еничерската войска, можели да превърнатъ Турция въ славянотурска и после въ чисто славянска държава [3], ако не сѫ били съ затѫпено национално чувство и подъ обаянието на мухамеданството.
Християнското население въ турскитѣ провинции е намалявало още и поради кръвния или детския данъкъ, който се събиралъ за попълване на еничерския полкъ. [4] Първоначално
1. Срв. Κ. Παπαρρηγοπούλου, цит. съч., V, стр. 237.
2. Срв. Vlad. Mažuranic, Südslaven im Dienste des Islams. Ein Forschungsbericht aus kroatisch erschienenen Studien des. . . Vladimir Mažuranic. . . von Camilla Lucerna, Zagreb-Leipzig, 1928, S. 45.
3. Срв. Чед. Миятовић, Гласник, XXXVI. стр. 174.
4. Тоя полкъ билъ създаденъ отъ втория турски султанъ, Орханъ. Занимавайки се съ преустройството на войската си, той е възприелъ предложението на везира си Кара-Халилъ Джентерели да създаде постоянна пехотна войска само отъ пленени и потурчени християнски деца. Съ това Кара-Халилъ Джентерели е преследвалъ две цели: 1) да увеличи турската войска и подигне нейната дисциплина и 2) да примами християнитѣ да ставатъ мухамедани. Мотиви на неговия проектъ били: 1) правото на победителя да разполага съ пленницитѣ, съ тѣxнитѣ жени, деца и имоти и 2) съображението, че въ войската плененитѣ християнски деца щѣли да иматъ възможность да постигнатъ духовно щастие, защото, споредъ Корана, всички деца отъ своето раждане носятъ въ себе си разположение къмъ мухамеданството. Новооснованиятъ полкъ билъ нареченъ йени-чери (нова войска) (Hammer, Hist. de l'emp. Ottoman, I, p. 121—122, 255 и 401; Zinkeisen, Gesch. des osm. Reiches, III, S. 11).
Въ 1362 г. султанъ Мурадъ I e заповѣдалъ да ce отдѣли 1/5 отъ плененитѣ млади християни за попълване на еничерския полкъ съгласно съ предписанието на Корана, 1/5 отъ военната плячка да се посвещава на Божията армия (Вж. Ricaut, Histoire de l'état présent de l'empire Ottoman, Paris, 1670, p. 590—591; Hammer, цит. съч., I, p. 124 и 401; Zinkeisen, цит. съч., I, S. 265 и III, S. 214). Когато плененитѣ деца не били достатъчни, еничерскиятъ полкъ билъ попълванъ и съ грабени деца на турскитѣ поданици-християни (Вж. съобщението на Jacobo de Promontorio de Campis отъ 1475 г. за султанъ Мухамеда II въ Известия на Историч. дружество, София, кн. IX, Истор. материали, бълг. прев., стр. 9, а итал. текстъ стр. 48). По-сетне (вѣроятно, при Селима I) събирането на християнски деца за еничери било узаконено като десетъкъ (decinatio liberorum), който, споредъ установленията на Селима I и Сулеймана Великолепни, трѣбвало да се взима всѣки петь години (Zinkeisen, III, S. 215; Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 231 и 443). Отъ кръвния данъкъ сѫ били освободени Цариградъ, Галата, Родосъ и др. привилегировани мѣста, а най-вече е страдала отъ тоя данъкъ европейска Турция (особено Албания и Гърция, по-сетне и Унгария) (Ricaut, цит. съч., р. 593; Zinkeisen, цит. съч., III, S. 206 и 216; Παπαρρηγοπούλου, V, стр. 443).
37
тоя данъкъ се събиралъ всѣки петь години [1] и не изведнажъ по цѣлата империя, а по редъ по области, тъй че всѣка година въ Цариградъ сѫ били докарвани до 2000 и повече деца [2]. Въ областьта, гдето трѣбвало да стане еничерски наборъ, сѫ отивали султански комисари, които чрезъ мѣстния старейшина (протогеръ) сѫ свиквали всичкитѣ момчета отъ седемгодишна възрасть и отъ тѣхъ сѫ избирали красивитѣ, здравитѣ и способнитѣ по едно на десеть [3]. Избранитѣ сѫ ги обрѣзвали и изпращали въ нѣколко сараи (въ Цариградъ, [4] Галата и Одринъ), гдето били възпитавани въ строгъ мухамедански духъ, до като достигнѣли боева способность [5]. На
1. М. Дриновъ съобщава, че споредъ едно рѫкописно описание на България (на италянски езикъ) отъ XVI в., еничерскиятъ наборъ е ставалъ всѣки седемь години (Съчинения, I, стр. 537), но, споредъ Рико, (секретарь на английския посланикъ въ Цариградъ графъ de Winchelsey къмъ 70-тѣ години на XVII в. и английски консулъ въ Смирна. Вж. за това Ricaut, Histoire de l'état présent de l'‘empire Ottoman, traduit de Гапglais par Brio, séconde édition, Paris, 1670 г. Préface, p. 2 и Hist. de l'empire Ottoman, Haye, 1709 г., vol. I, Rvis, p. VIII) — всѣки петь години (Histoire de l'état présent de l'empire Ottoman, p. 259).
2. Ricaut, Hist. de l'état présent de l’emp. Ottoman, p. 130; Чед. Миятовић въ Гласник, XXXVI, стр. 192, заб. 4. Споредъ Jacobo de Promontorro de Campis, въ времето на Мухамеда II всѣка година били пращани на еничерско обучение по 2500 деца (Изв. на Истор. дружество, София, кн. IX, истор. материали, стр. 9).
3. Споредъ Zinkeisen, отначало турцитѣ взимали само всѣко пето дете отъ всички деца въ едно селище, съгласно съ предписанието на Корана да се дава Богу 1/5 отъ плячката (цит. съч., III, S. 247), но не зная дали това твърдение се основава на нѣкакъвъ изворъ или е изводъ отъ това религиозно предписание.
4. Тамъ имало два сарая (голѣмъ и малъкъ или старъ и новъ), които били построени отъ Мухамеда II (Hammer, цит. съч., III, p. 298. Zinkeisen, цит. съч., III, S. 206).
5. Отначало потурчванитѣ християнски деца постѫпвали само въ еничерския полкъ, но великиятъ везиръ на Баязида I, Али паша, е взелъ да отдѣля по-красивитѣ деца за служба въ двореца, като пажове на султана (Hammer, цит. съч., I, р. 125—126 и 316). Така се създали два вида иззети християнски деца: ишогланъ и аджемогланъ. Първитѣ били избирани лично отъ султана, който ги изпращалъ да се учатъ въ сараитѣ, за да се подготвятъ за висши държавни служби. Учебнитѣ имъ заведения се наричали ода и въ Цариградъ имало Буюкъ и Кючукъ ода. Въ първата се учели 400 д., а въ втората 200—250 д. Въ Буюкъ ода постѫпвали ония деца, които изглеждали по-интелегентни. Тѣ най-рано напредвали въ държавнитѣ служби. Въ сараитѣ се обръщало голѣмо внимание на физическитѣ упражнения (езда, фехтование, хвърляне топка), но освенъ това децата били обучавани на турско четмо и писмо, изучавали Корана, арабски стихове, персийски повести, музика. При ваканция показалитѣ добъръ успѣхъ минавали на служба въ Хазна ода (съкровищницата) или въ султанския килеръ, а отъ тамъ въ Хасъ ода, дето служели непосрѣдно на султана като пажове, 12 души отъ които сѫ заемали най-голѣмитѣ придворни длъжности (селиктаръ-ага, ибриктаръ-ага, тулбентаръ-ага, загарджибаши, бербербаши, тескеребаши и пр.). Нѣкои отъ тѣхъ сѫ достигали и висши държавни длъжности. Напр. великитѣ везири Ибрахимъ и Рустемъ паша (при султана Сулейманъ Великолепни) били пажове (Zinkeisen, цит. съч., III, S. 209.
Всички други иззети християнски деца, наричани аджемогланъ, били разпредѣляни отъ великия везиръ въ сараитѣ, дето били подготвяни за нисши придворни длъжности и военна служба. Нѣкои били изпращани въ флотата да учатъ мореплаване. При султанъ Мурада II плененитѣ християнски деца били изпращани въ Мала Азия да изучатъ турския езикъ и усвоятъ турския битъ. По-красивитѣ и по-интелигентнитѣ постѫпвали направо за служба въ султанския и везирскитѣ дворци. Ония, които живѣли въ т. н. Голѣмъ сарай (въ Цариградъ), се учели да гледатъ коне, да готвятъ, да секатъ дърва и всичко, що имъ заповѣдвалъ одабаши. Много аджемоглани живѣли въ градинитѣ на султана, дето учели градинарство подъ началството на бостанджибаши. Въ султанскитѣ градини имало повече отъ 10,000 бостанджии. Двама аги на аджемогланитѣ (единъ за Европа, другъ за Азия) били главнитѣ рѫководители на възпитанието на бѫдещитѣ еничери. Следъ като достигнѣли пълнолѣтиe (20-годишна възрасть), аджемогланитѣ били пращани въ еничерския полкъ. Само ония, които били възпитавани въ султанския дворецъ, обикновено не ставали еничери (Съобщение на Герлаха за аджемоглани отъ 1574 г. въ Период. списание, Срѣдецъ, VI, стр. 39. Ricaut, Histoire de l'état présent de l'empire Ottoman, p. 83, 85, 88, 94—96, 101—104, 106, 107, 129—131, 133—134, 593—594; Hist. de l'empire Ottoman, vol. III, Tableau, p. 6. Zinkeisen, цит. съч., III, S. 206, 208—209, 214, 224; IV, S. 166—167, Bern. 2). За физическо обучение на отнетитѣ християнски деца и за 400 „момчета на господаря”, сир. ишогланъ съобщава и Jacobo de Promontorio de Campis въ 1475 г. (Известия на истор. дружество, София IX, стр. 9 и 11—12). Споредъ венецианския посланикъ Николай Сагундино, християнскитѣ деца били възпитавани отъ стари войници до 20-годишната имъ възрасть, следъ която постѫпвали въ пехотата (еничерския корпусъ), а следъ 35-годишната си възрасть — въ конницата (спахиитѣ) и следъ 45-годишната си възрзсть били пенсионирани (V. Makuscev, Моnamenta hist. Slavorum meridionalinm, t. I. стр. 228). И въ края на XVIII в. ишогланъ и аджемогланъ били подготвяни за сѫщата цель, както презъ XVII в. Тогава въ Цариградъ имало около 10,000 „бостанджии” (градинари). (Вж. G. A. Ollivier, Voyage dans l'empire Othoman, l'Egypte et la Perse, I, Paris, p. 47—48).
38
тѣхъ било забранено да се женятъ [1] и да се сношаватъ съ своитѣ родители и роднини. Тѣхна кѫща била армията, тѣхенъ
1. Пръвъ Мурадъ I имъ забранилъ брака. (G. Phrantzaes, Bonnae, 1838, стр. 92).
39
баща билъ султанътъ, чиито роби тѣ се считали. Израстнали въ мухамеданска срѣда и тѣсно свързани съ турската държава, еничеритѣ сѫ ставали фанатични мухамедани и врагове на християнското население. Съ течение на времето кръвниятъ данъкъ е ставалъ все по-тежъкъ. Еничерскиятъ наборъ се извършвалъ все по-често, (на 4, 3, 2 и всѣка година), колчемъ било необходимо да се увеличи еничерскиятъ корпусъ [1]. Тревизани съобщава, че къмъ 1554 г. за еничери сѫ взимали вече и деца отъ 10—12 и 15-годишна възрасть. [2] А, понеже турскитѣ власти не обичали да разстройватъ браковетѣ, то родителитѣ сѫ оженвали децата си още до 12-годишната имъ възрасть. [3] За такива деца турцитѣ сѫ искали харачъ (годишенъ личенъ данъкъ), [4] обаче пакъ всичко е зависело отъ волята на харачара (бирника). Венедиктъ Курипешичъ съобщава, че отъ нѣкои родители харачаритѣ сѫ взимали дори единственото дете, ако то било красиво и чисто, а отъ други родители, които имали повече деца, но не красиви и неспособни, не взимали нито едно. [5] По нѣкога едно семейство е губѣло изведнъжъ по нѣколко синове. [6] Харачарътъ е взималъ и сирачета, ако сѫ били красиви. Такъвъ билъ случаятъ съ софийския мѫченикъ Георгий, който, имайки чудна красота, се боялъ да не бѫде отвлѣченъ въ двореца на Баязида II и поради това избѣгалъ отъ родния си градъ Кратово въ София. [7] Родителитѣ сѫ били готови да предложатъ на харачара всичко, що сѫ имали, само да спасятъ децата си. [8] Изобщо еничерскиятъ корпусъ може да се нарече турски минотавъръ, който поглъщалъ най-здравитѣ
1. Zinkeisen, цит. съч., III, S. 216; Παπαρρηγοπούλου, цит. съч., V. стр. 443.
2. Гласник, XXXVI, стр. 191. Zinkeisen, цит. съч. III, S. 218.
3. Съобщение на царигражданина Spandugino Cantacusino (Гласник, XXXVI, стр. 192).
4. pag. cit.
5. Периодическо списание, Срѣдецъ, 1883 г., IV, стр. 80. Турцитѣ мислѣли, че въ красиво тѣло не може да живѣе низка душа. (Ricaut, Histoire de l'empire Ottoman, Haye, 1709 г., vol. III, Tableau, p. 6).
6. Гласник, XXXVI, 191.
7. Гласник, XXI, 133:
8. Гласник, XXXVI, стр. 191.
40
млади сили на християнскитѣ народи въ Турция. Тоя данъкъ е всѣвалъ у християнитѣ такъвъ ужасъ, че и сега за българския и сръбския народъ еничерското време е синонимъ на най-черно тегло. [1]
Другъ бичъ, който презъ това време е разрѣдявалъ паството на Охридската архиепископия и го разслабвалъ икономически, сѫ били честитѣ походи на султанитѣ противъ албанцитѣ, сърбитѣ и западнитѣ държави (Унгария, Австрия и Венеция). Настѫпвалитѣ и отстѫпвалитѣ презъ нейнитѣ епархии турски войски отнимали отъ християнскитѣ кѫщи всичко, що имъ било нужно, [2] а въ самитѣ земи, срещу които предприемали походи, сѫ грабили и опожарявали градове и плѣнявали християнското население. Напр. въ 1413 г., при втурването си въ сръбското деспотство, султанъ Муса е опустошилъ и гр. Скопие, [3] като въ сѫщата година или 1414 г. е преселилъ българско население [4] (отъ северна Македония или Моравско); а следъ завладяването на авлонското деспотство турцитѣ разграбили и изгорили гр. Авлона (м. юний 1417 г.) и плѣнили много народъ. [5]
Благоразуменъ и великодушенъ въ мирно време, въ военно време султанъ Мухамедъ II е прибѣгвалъ до най-сурови мѣрки, може би, съ цель не толкова да унищожи християнския елементъ, колкото да го парализира. [6] Обикновено той е разпредѣлялъ покореното християнското население на три части: беднитѣ е оставялъ въ градоветѣ имъ, срѣдната маса давалъ въ владѣние на войската, а богатитѣ изселвалъ въ Цариградъ или другаде. Така е постѫпилъ съ Трапезундъ, о. Митилини, Самотраки, Тасосъ, Бобовацъ, Яице и Ключъ въ Босна), като взелъ за себе си и своитѣ военоначалници
1. Вж. народната пѣсень за еничерския наборъ у М. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 537—540.
2. Срв. Минало, кн. 1, 1909 г. стр. 17, заб. 4.
3. Гласник, LIII, стр. 79—80:
4. Ibid., стр. 80:
5. К. Јиречек, Споменик, XI, предговор, стр. 15, заб. 2. Съобщение на дубровчани отъ 26 августъ с. г. до краль Сигизмундъ.
6. Срв. Zinkeisen, цит. съч., II, S. 970.
41
много деца на благородни семейства. [1] При превзимането на гр. Гребена той е превърналъ въ роби 1/3 часть отъ гребенското население. [2] Вескопъ (въ Голѣмъ Дѣволъ) и Нестрамъ сѫ били разрушени. [3] Следъ превзимането на Ново бърдо (1 юний 1455 г.) първенцитѣ били избити, 320 младежи взети за еничерския полкъ [4] и 700 жени разграбени отъ войницитѣ; а въ 1467 г. останалитѣ жители били преселени въ Цариградъ. [5] Въ сѫщата година Мухамедъ II преселилъ отъ Скопие 15 православни семейства безъ никаква вина въ новооснования отъ него въ Албания гр. Конюхъ (близо до Елбасанъ), [6] който станалъ центъръ на мухамеданството въ Албания. Презъ есеньта въ 1466 г., следъ жестоката битка съ албанския князъ Скендеръ бегъ (Георгий Кастриоти), укрепенъ въ Кроя,
1. Chalcocondylas, Bonnae, стр. 47010, 4973—10, 5265—9, 5365—9, 5375—8. Споредъ Халкокондила, Мухамедъ II е взелъ въ Трапезундъ момчета за своя прислуга и за блудство съ тѣхъ:
(4975—7). Срв. Hamnner, цит. съч., III, p. 80, 95, 100 и 102. и I. W. Zinkeisen, Geschichte des osmanischen Reiches in Europa, II, S. 6—7.
2. Chalcondylas, Bonnae, p. 4798—11:
3. Иванъ Музаки (въ 1510 г.) пише: Ε piu possedi (Андрей Музаки) е signoriggio il paese de Devoli maggiore, e nota, ehe c’è una terra che si chiama Vescop, la quale è distrutta.
Ε piu possedi e signoriggio il paese de Devoli minore insino à Nestramo la quale è una citta ruinata (Charles Hopf, op. cit., p. 280).
4. Въ това число и сръбскиятъ лѣтописецъ Константинъ Михайловичъ отъ Островица, авторъ на Pamietniki janiezara (Спомени на еничера), написани на полски езикъ между 1496—1501 г.
5. Chalcocondylas, Bonnae, p. 4155—10. К. Јиречек,
Историја срба, И, стр. 146. Споредъ единъ сръбски лѣтописъ, тѣ били
преселени и
(Гласник, LIII, стр. 97).
6. Љ. Стояновић, Стари српски записи и натписи, I, стр. 102, № 330:
За гр. Конюхъ вж. и лѣтописа въ Гласник, LIII, стр. 97. Мухамедъ II се грижелъ за издигането на Елбасанъ, защото тоя градъ билъ база за военнитѣ му действия срещу Кроя и Драчъ (Zinkeisen, цит. съч , II, S. 395).
42
султанътъ е избилъ и плѣнилъ много албанци. [1] Тогава Мухамедъ II е преселилъ въ Цариградъ и охридския архиепископъ Доротей заедно съ много охридски клирици и боляри поради нѣкаква крамола (вѣроятно, отъ политически характеръ) между боляритѣ и клира въ Охридъ, като на мѣстото на Доротея поставилъ бившия цариградски патриархъ Маркъ Ксилокаравъ. [2]
1. Гласник LIII, стр. 97:
Въ околията на Хидна той избилъ 8000 мѫже и известно число
жени и деца (Zinkeisen, цит. съч., II, S. 394).
Въ единъ слав. рѫкописъ е
отбелязано, че въ 1466 г. Есе бегъ е влѣзълъ въ Дебъръ и царь Мехмедъ бегъ
(султанътъ?) — въ дебърската земя срещу Скендеръ бега, поробилъ
,
извършилъ сѣчь на 9 май 1516 г. (?) (проф. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкоп. и
старопеч. книги на Нар. библиотека, София, стр. 122).
2. Вж. писмото на архиепископа Доротей отъ м. октомврий 1466 г. до молдавския войвода Стефанъ Велики (Starine, XII, стр. 254 и факсимиле тукъ, въ притурката). За сѫщото съобщава жеглиговскиятъ дякъ Димитъръ въ послесловието си къмъ преписания отъ него номоканонъ (Љ. Стояновић, Стари српски записи и натписи, I, стр. 99, № 328). Сѫщо така въ една бележка отъ 2. X. 1463 г. въ рѫкописъ на Хлудовската библиотека (Љ. Стојановић, т. I, стр. 102 № 329) се говори изобщо за преселването на охридчани отъ Мухамеда II въ 1466 г. (сѫщо у Е. Спространовъ. Описъ на рѫкописитѣ на библиотеката при Рилския монастиръ, стр. 40). Глухъ отзвукъ за това преселване се запазилъ въ едно охридско предание, споредъ което Охридъ капитулиралъ предъ турцитѣ доброволно, съ условие да не правятъ никаква пакость на християнитѣ. И, наистина, клане е нѣмало, но всичкитѣ първи граждани били преселени въ Анадола въ селото Къзъ-Дервентъ (около Бруса). Отначало турцитѣ заточили само мѫжетѣ, но после и семействата имъ. Старецътъ Ангелъ Спространовъ отъ Охридъ е разказвалъ на сина си Евтима, че около 1876—77 г. той ималъ случай да мине презъ това село и да говори съ потомцитѣ на тѣзи охридски заточеници. Tѣ говорѣли български и между тѣхъ имало предание, че тѣ сѫ произхождали отъ Охридъ. Отъ бележитоститѣ въ Охридъ тѣ помнили само църквата „Св. Климентъ” (Сборникъ на Мин. на нар. просв. за народни умотворения, X, стр. 675, заб. 1).
Не може да се допусне, че враждата въ Охридъ била извикана отъ противоположни национални стремежи на мирския и духовния елементи въ Охридската църква. Самъ архиепископъ Доротей, като съзнателенъ славянинъ, билъ разпространитель на славянската образованость въ охридския диоцезъ, а не може да се мисли, че охридското болярство било противъ славянския характеръ на архиепископията. Въ XV в. архиепископията се пославянчила не по нѣкакво външно насилие, а поради подемъ на националното съзнание въ охридското паство и поради влизането на значителна славянска (българска и сръбска) маса въ нейния диоцезъ. Ако е имало раздоръ за националния характеръ на архиепископията, то Мухамедъ II щѣлъ да отстрани само представителитѣ на оная фракция, чиито църковнонационални тенденция не сѫ хармонирали съ неговата политика, именно представителитѣ на славянската партия, защото за приемникъ на Доротея султанътъ е поставилъ, както видѣхме, гърка Маркъ Ксилокаравъ. И архиепископъ Доротей, и дякъ Димитъръ говорятъ неопредѣлено за характера на тоя раздоръ.
Двамата скриватъ характера на раздора, сѣкашъ считатъ за непозволено да го
отбележатъ писмено. Това обстоятелство ни кара да подозираме, че въ
охридското общество се извършвало нѣкаква конспиративна дейность въ
зависимость отъ борбата на албанцитѣ и че боляритѣ били въ конфликтъ съ
клира поради различното отнасяне къмъ това брожение. Заточването на боляритѣ
и клира начело съ архиепископа показва, че султанътъ е подозиралъ и еднитѣ,
и другитѣ въ дейность противъ държавнитѣ интереси.
43
Съ тоя актъ Мухамедъ II е лишилъ Охридъ отъ най-съзнателната му часть и отворилъ широко мѣсто за колонизирането му съ турци, които сигурно сѫ заграбили имотитѣ на заточенитѣ граждани. [1] Действително той не е посегналъ върху самостоятелностьта на Охридската църква, но поставяйки царигражданина Марка Ксилокаравъ за нейнъ предстоятель, той, изглежда, е желаелъ да приложи политиката на византийскитѣ императори — самъ да избира охридскитѣ архиепископи, а охридскиятъ Синодъ само да ги рѫкополага. Обаче този случай не е станалъ правило.
Въ 1472 г. Мохамедъ II пакъ е опустошилъ Албания [2] и султанъ Баязидъ II е допусналъ войскитѣ му да я обезлюдятъ презъ време на своето 24-дневно пребивание въ Тепеделенъ (м. юний 1492 г.). [3]
При султанъ Сулеймана Великолепни турцитѣ, следъ като превзели Срѣмъ, сѫ разрушили тамошнитѣ градове Купиникъ, Митровица, Сланкаменъ, Беркасово и др., а следъ
1. Срав. К. Jireček, Byzantinische Zeitschrift, XIII, 200. Архиепископъ Доротей, не желаейки да разкрива на молдавския войвода цѣлия трагизъмъ на своето положение, говори, че му било заповѣдано отъ Мухамеда II да се изсели съ „нѣкои боляри и клирици”, но дякъ Димитъръ ясно изразява тежкия ударъ:
2. Гласник, LIII, стр. 97.
3. Hammer, Histoire de l’empire Ottoman, t. IV, p. 35. Въ
единъ сръбски лѣтописъ се казва, че въ 1493 г. Баязидъ II, като се върналъ
отъ походъ презъ София,
(Гласник, LIII, стр. 103).
44
превзимането на Бѣлградъ (28 августъ 1521 г.) били преселени жителитѣ му въ Цариградъ и градътъ обърнатъ въ голѣма турска крепость. [1]
Не всички султани презъ XV в. сѫ водили неуклонно вѣротърпимата политика на предшественицитѣ си. [2] Мухамедъ I (1413—1421) билъ човѣкъ уравновесенъ, благодетеленъ и хуманенъ. Макаръ и добъръ мухамеданинъ, той покровителствувалъ християнитѣ. [3] Мурадъ II (1421—1451 г.) е заповѣдалъ на административнитѣ си органи и на сѫдиитѣ да не лишаватъ никого отъ правото му. Който престѫпвалъ тази заповѣдь, наказванъ билъ съ главоотсичане. [4] Той е позволявалъ на жена си Мара, дъщеря на сръбския деспотъ Гюргъ Бранковичъ, свободно да изповѣдва вѣрата си въ неговия дворецъ. Мухамеданитѣ все сще сѫ търпѣли тържественитѣ прояви на християнското чувство. Църквитѣ сѫ имали камбани. [5]
Политиката на Мухамеда II (1451—1481) обаче била двулична. Начетенъ въ астрологията и биографиитѣ „на Александра Велики, Октавия, Константина Велики, Флавия и Теодосия (Велики) и съ желание да надмине тия мѫже”, [6] той е могълъ да владѣe себе си и да проявява нуждната вѣротърпимость дори понѣкога шумно. Следъ превзимането на Цариградъ, преди самитѣ цариградски гърци, Мухамедъ II се погрижилъ да се избере новъ цариградски патриархъ. Той е поканилъ новоизбрания патриархъ Генадий Схоларий [7] въ своя дворецъ на аудиенция, приелъ го съ голѣми почести, дълго беседвалъ съ него и му далъ безбройни обещания. Когато е дошло врѣме да излѣзе патриархътъ отъ двореца, султанътъ му подарилъ скѫпоцененъ скиптъръ и го изпратилъ до двора, като го поканилъ
1. Љ. Сановић, III, стр. 151, №№ 5590. Преселенитѣ бѣлградчани сѫ взели съ себе си мощитѣ на св. Петка и св. Теофана (Гласник, LIII, 107 и 108). Срв. К. Јиречек, Историја срба, II, стр. 208).
— говори за султанъ Сулейманъ Великолепни дякъ Никола Кричкъ въ една бележка отъ 1528 г. —
(Љ. Стояновић, Стари српски записи и натписи, I, № 462, стр. 148).
2. Вж. по-горе, стр. 2.
3. Hammer, цит. съч., II, р. 160.
4. G. Phrantzes, Bonnae, стр. 92.
5. Вж. Йор. Ивановъ, Северна Македония, стр. 166.
6. G. Phrantzes, Bonnae, стр. 93. Съвременникътъ Димитъръ Кантакузинъ казва, че тоя султанъ се отличавалъ съ голѣмо остроумие, не се предавалъ на лакомство, развратъ и леность (Рилски панигирикъ отъ 1479 г., житие на св. Ив. Рилски, л. фк̅а).
7. Той билъ известниятъ богословъ Георгий Схоларий.
45
да яхне декорирания конь. По негова заповѣдь дворцовитѣ сановници придружавали патриарха до църквата „Св. Апостоли”, която султанътъ е опредѣлилъ за патриаршеска. [1] Той е врѫчилъ на патриарха писмени укази, съ които цариградскитѣ патриарси и подведомственитѣ имъ архиереи били освободени отъ всѣкакви данъци. [2] А папа Николая V Мухамедъ II даже е увѣрявалъ, че може да стане християнинъ. [3] Единъ латинецъ, който е служилъ петь години въ Цариградъ у турцитѣ, казва, че гърцитѣ и католицитѣ въ тоя градъ и Галата, били оставяни свободно да изповѣдватъ своята вѣра. [4] Отъ вѣротърпимость въ 1463 г., презъ време на въ похода си за Босна, на излизане отъ Кюстендилъ, Мухамедъ II се отбилъ въ Осоговския манастирь [5] и изобщо давалъ свобода на монашеството [6]: въ негово време билъ възстановенъ Рилскиятъ манастирь [7] и поправенъ Драгалевскиятъ монастирь. [8] Това негово поведение
1. ibid., стр. 305—307.
2. ibid., стр. 308:
3. „Когато моята задача на миротворецъ — му писалъ той — ще бѫде осѫществена, нѣма нищо невъзможно, щото, просвѣтенъ отъ тебе и твоитѣ свещеници, отъ чудесата и живота на Иисуса, азъ да приема твоята религия; астролозитѣ ми предсказаха това. Що се отнася до мене, азъ предоставямъ на небето да ме вдъхнови.” (У Погодина, Истоpia Болгаріи, стр. 131).
4. у Zinkeisen, цит. съч., II, S. 472.
5. Въ хрониката, написана въ сѫщия манастирь:
(У Йор. Ивановъ, Северна Македония, стр. 408). За причинитѣ на това
посещение нищо не се говори въ паметника. Той посетилъ манастиря при
тревожни обстоятелства и сѣкашъ нарочно, понеже не му билъ на пѫть за Босна.
Може би, когато дошълъ въ Кюстендилъ, той си спомнилъ нѣкой разказъ на
мащеха му Мара за чудесата на св. Иоакимъ Осоговски и въ зависимость отъ
неговото напрегнато религиозно настроение, свойствено въ военно време, тоя
разказъ е породилъ въ султана мимолетна вѣpa въ помощьта на християнския
светия.
6. Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ, София, 1917 г., стр. 43. Дим. Кантакузинъ пише за царуването на Мухамеда II:
7. Следъ 1451 г., когато Мухамедъ II се възкачилъ на престола, и преди 1463 г., когато умрѣлъ първиятъ игуменъ на Рилския монастирь Иоасафъ (срв. Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и пр. стр. 41—43).
8. Църквата му „Св. Богородица” била презографисана въ 1476 г. съ срѣдства на болярина Радославъ Мавъръ. (Г. Баласчевъ, Словѣнски надписи отъ югозападна България, въ сп. „Минало”, 1913 г., кн. 7 и 8, стр. 203). Възъ основа на тѣзи факти той даже се решава да твърди, че султанъ Мухамедъ II е позволилъ на християнитѣ да си възобновятъ разрушенитѣ при турското нашествие църкви (ibid., стр. 209; Кремиковскиятъ монастирь „Св. Георгий” и древнитѣ му християнски останки въ сп. „Народенъ Стражъ”, София, 1925 г., кн. 14, стр. 6, кол. 2).
46
къмъ християнството, може би, е насърдчило папа Пий II съ писмо отъ 1461 г. да го увещава да стане християнинъ, като му обещавалъ, че ще го нарича императоръ на гърцитѣ на Изтокъ и не ще се бори противъ него. [1]
Всичко това Мухамедъ II е вършилъ като изкусенъ държавникъ, съ цель да примири поданницитѣ си християии съ политическото господство на турцитѣ, дълбоко съзнавайки културното превъзходство на първитѣ. [2] Внимателното му отнасяне къмъ християнството се дължело до известна степень и на влиянието на мащехата му Мара, († 14 септемврий 1487 г.), [3] която, следъ смъртьта на мѫжа си султанъ Мурадъ II, е получила свобода и на старость се поселила въ селото Ежево (Сѣрско). Мухамедъ II я почиталъ като своя майка и не отхвърлялъ нейнитѣ ходатайства, съ, каквито тя често се явявала предъ него за християнитѣ и за монастиритѣ, особено атонскитѣ и иерусалимскитѣ. [4] По нейно ходатайство той позволилъ на рилскитѣ монаси да пренесатъ тържествено мощитѣ на св. Ив. Рилски отъ Търново въ Рилския монастирь. [5]
При все това Мухамедъ II по духъ билъ мухамеданинъ и е живѣелъ съ идеала за победата на мухамеданския свѣтъ
1. J. W. Zinkeisen, Geschichte des osmanischen Reiches, II, S. 275.
2. Срв. J. W. Zinkeisen, цит. съч., II, S. 14—15; G. Hertzberg, Geschichte der Byzantiner und des osmanischen Reiches, Berlin, 1883 г., S. 593.
3. K. Јиречек, Ист. срба, II, 199.
4.
Сѫщо и у Fr. Miklosich, Monumenta Serbica spectantia historian Serbiae, Bosnae, Ragusii, Viennae, 1858, стр. 521, гдето ce говори, че въ 1475 г. тя заповѣдала, дубровнишкитѣ търговци да даватъ всѣка година на атонскитѣ манастири дотогавашния си данъкъ, плащанъ на иерусалимския манастирь „Св. Архангелъ”. Вж. у К. Јиречек, Историја срба, II, стр. 199 за нейното влияние въ изборитѣ за цариградски патриарси.
5. Гласник, XXII, стр. 292—293.
47
надъ християнския. [1] Човѣкъ съ деспотиченъ нравъ [2] и съ макиавелистиченъ свѣтогледъ, [3] той е търпѣлъ християнскитѣ наредби въ държавата си до толкова, до колкото не пречели на неговитѣ държавни цели. Въ рапорта си за Турция, представенъ на неаполитанския краль Алфонсъ, на връщане отъ Цариградъ презъ пролѣтьта на 1454 г., венециянскиятъ посланикъ Николай Сагундино го изобразява даже като християномразецъ [4]; сѫщо и Леонардъ Хиоски — като главенъ врагъ на християнитѣ. [5] Поради това патриархъ Генадий Схоларий, въпрѣки даденитѣ му привилегии, не е можалъ дълго време да пренася новото положение и се отказалъ отъ престола, като се оттеглилъ въ манастирь. [6] Че Мухамедъ II не почиталъ
1. Срв. К. Иречекъ, Ист. на бълг., изд. на Стр. Славчевъ, стр. 281.
2. Една анонимна миланска записка така характеризира Мухамеда II: „Тоя султанъ е твърде смелъ, бързъ въ изпълнението на своитѣ предначертания и не допуща противоречия на своето мнение и, за да прави туй, що иска, той е възпиталъ двама млади паши-свои връстници, които му следватъ въ всичко. . .” (Журналъ Минист. нар. просвѣщенія 1872 г., октябрь, стр. 300).
3. Той е издалъ законъ, съ който позволилъ братоубийството, щомъ се извършва отъ султанитѣ за запазване на своя престолъ (Hammer, Historie de l’empire Ottoman, 1836, t. III, p. 302 и 303). Той e убилъ брата си още бозайниче (ib. III, p. 429, III).
4. „Турскиятъ султанъ, ο най-славни кралю, писалъ той, е на 23 години. Той е меланхоличенъ по нравъ и видъ, съ доста красиво лице, въ чието очъртание се изразява човѣколюбие и любезность, действително нему вродени, макаръ да изглежда, че той твърде жестоко постѫпва съ християнитѣ, но азъ бихъ приписалъ това не на характера му (защото скрититѣ подбуди на душата се откриватъ въ чъртитѣ на лицето), а на омразата къмъ нашия родъ и къмъ името християнско, отъ която той пламти и се мѫчи”. Като описва неговитѣ привички и характеръ, Сагундино казва: „Откогато е завладлъ Цариградъ, вѣpoятно, по волята Божия, съ Негово съгласие, Негово попущение, въпрѣки надеждата, въпрѣки очакваното и всеобщото мнение, той е станалъ твърде високомѣренъ и жестокъ къмъ християнитѣ. Той счита за себе си всичко позволено и се надѣва, че лесно е да достигне всичко, що иска, и, накрай, той дръзва и бълнува да изтрѣби християнскитѣ владѣтели и да завладѣе цѣлия свѣтъ”. (Журналъ Министерства нар. просвѣщенія, 1872 г., октябрь, 295—297). И Яковъ де Промонторио де Камписъ го характеризира като „страшенъ (horribile), жестокъ, лудъ, кучешки и зълъ турчинъ, но великодушенъ” (Известия на историческото дружество, София, 1929 г., кн. IX., Исторически материали, стр. 69).
5. V. Makuscev, Monumenta hist. Slav. merid., I, стр. 234.
6. Отъ манастиря той така изразилъ своята душевна тегота въ писмото си до солунския митрополитъ Иосифъ: „Нашето вpeмe е неизразимо бедствено и чуждо за всѣко добро. И остава, седейки нѣкѫде въ ѫгъла, да оплакваме въ мълчание крайното безчестие на народа и да се молимъ за прекратяване на такъвъ животъ,” (Христіанское Чтенie, 1862 г., ч. I, стр. 613, заб. 1). Той се оттеглилъ въ сѣрския монастиръ „Св. Иванъ Предтеча” (Σάϑα, Μεσαιωνικὴ βιβλιοϑήκη, I, стр. 201).
48
искрено християнското духовенство, показва фактътъ, че той е свалилъ отъ престола патриарха Иоасафъ I и му обръсналъ брадата, а на великия еклисиархъ Максимъ е отсекълъ ноздритѣ, понеже патриаршията не позволила на султанския протовестиаръ-християнинъ да се ожени, при жива законна жена, за пленената жена на атинския владѣтель. [1] Военнитѣ походи на Мухамеда II въ непокоренитѣ християнски земи били придружени и съ насилия надъ съвестьта на християнитѣ. Следъ покорението на Босна, десетки хиляди бошнаци били причислени къмъ еничерския корпусъ. [2] Въ 1480 г., когато турцитѣ превзели г. Отранто (стария Хидрунтъ въ Италия), плененитѣ християни били подлагани на разни изтезания, за да се потурчатъ. Понеже християнитѣ, увещавани отъ своя архиепископъ, не искали да се отрекатъ отъ вѣрата си, всичкитѣ били избити, а младежитѣ и момитѣ били откарани за дворцитѣ и харемитѣ. [3] Несъмнено, отъ омраза къмъ християнството Мухамедъ II е превърналъ въ джамии само въ Цариградъ осемь църкви, отъ които най-напредъ „Св. София”, като при всѣка отъ тѣхъ е открилъ медресе (духовно училище), което трѣбвало да се издържа само отъ тѣхнитѣ приходи. Освенъ това, въ стремежа си да даде на Цариградъ мухамедански изгледъ, той е построилъ още четири нови величествени джамии. [4] Въ 1466 г. била обърната въ джамия
1. Μ. Crusius, Turcograeciae, lib. II, стр. 121 —122.
2. Hammer, цит. съч., III, p. 105.
3. Crusius, стр. 198. Срв. Μ. Vivien de saint-Martin, Nouveau dictionnaire de geographie universelle, IV, p. 390, col. II.
4. Hammer, Hist. de l'emp. Ottoman, III, p. 295 и 428—429, II; J. W. Zinkeisen, Geschichte des Osmanischen Reiches in Europa, II, S. 472. Споредъ Папаригопуло, Мухамедъ II e обърналъ 12 царигр. църкви въ джамии (цит. съч., V, стр. 500). Вѣроятно, той счита за стари църкви и 4-тѣ нови джамии на сѫщия султанъ. Църквата „Св. София” била превърната въ джамия на четвъртия день, петъкъ, следъ завладяването на Цариградъ отъ Мухамеда II, когато въ нея била извършена първата мухамеданска молитва (Zinkeisen, цит. съч., II, S. 4). На мѣстото на църквата „Св. Апостоли”, която следъ превръщането на „Св. София” въ джамия станала патриаршеска и после била напусната отъ патриарха, Мухамедъ II е издигналъ джамията „Фетхие” или „Фатихъ” (на Завоевателя), дето е открилъ осемь медресета, библиотека, болница, страноприемница, безплатна трапезария и др. (Hammer, цит. съч., III, p. 295, 293 и 325, Hertzberg, цит. съч., 595). Тая джамия е била построена отъ гръцкия архитектъ Христодулъ и е перлъ на мухамеданската архитектура. (Hertzberg, цит. съч , S. 598).
49
новобърдската църква „Св. Никола”, ограбена и полуразрушена отъ турскитѣ войници въ 1455 г. [1] Мухамедъ II ималъ за свое рѫководно политическо начало да унищожава владѣтелитѣ на завоюванитѣ земи, за да осигури турската власть въ тѣхъ. Той е хвърлилъ въ затвора [2] и после умъртвилъ трапезундския императоръ Давидъ Комнинъ заедно съ неговитѣ седемь синове, братъ и племенникъ, понеже отказалъ да се потурчи. [3] По негова заповѣдь били убити босненскиятъ краль Стефанъ Томашевичъ, неговиятъ чичо Радивой, босненскитѣ князе Павловичъ, [4] атинскитѣ дукове, [5] лесбоския дукъ Николай Гателузио [6]. При тѣзи факти може да се мисли, че Мухамедъ II е допусналъ религиозни насилия сѫщо и въ Албания и Македония, презъ които, борейки се срещу непокорнитѣ албанци, тоя султанъ и военоначалницитѣ му сѫ минавали съ голѣма войска, пламнала отъ омраза къмъ християнитѣ.
При султанъ Баязида I (1389—1402) турскиятъ сѫдъ не е стоялъ на своята висота. За да го подигне, той подобрилъ материалното положение на сѫдиитѣ. [7]
Въ началото на XVI в. кадиитѣ (сѫдебнитѣ власти) като че ли се въодушевлявали отъ чувство на справедливость и се стараели да подържатъ мирно съжителство между мухамедани
1. К. Јиречек, Историја срба, II, стр. 164.
2. Chalcocondylas, Bonnae, стр. 49811—12.
3. Hammer, цит. съч., III, p. 81—82, 102.
4. Ibid., III, p. 104; Κ. Јиречек, Историја срба, II, стр. 78.
5. Hammer, III, p. 102.
6. Chalcocondylas, стр. 528—529, Hammer, цит. съч., III, p. 96. Той билъ убитъ, понеже единъ пажъ на султана избѣгалъ въ о. Лесбосъ и дукътъ го обърналъ въ християнство.
7. Тоя султанъ е осѫдилъ 80 сѫдии да бѫдатъ живи изгорени, задето издавали несправедливи решения, но везирътъ му Али паша го склонилъ да отмѣни присѫдата си, като му изтъкналъ, че причина за покварата между сѫдиитѣ била малката имъ заплата. И султанътъ е заповѣдалъ да се дава на сѫдиитѣ 2% отъ сѫдебнитѣ такси и по 2 аспри за всѣко сѫдебно дѣло (Hammer, цит. съч., I, р. 320—321).
50
и християни. Тѣ сѫ завързвали дружба съ по-първитѣ християни (миряни и духовни лица). Напр. софийскиятъ свещеникъ Пѣю, възпитатель на св. Георгий Софийски († 1515 г.), е билъ добре познатъ на софийския кадия, у когото ималъ свободенъ достѫпъ. [1] Кадията съзнавалъ, че има известно сродство между християнството и мухамеданството, което той смѣталъ само за трето, по-пълно Божие откровение, следъ Синайското и Христовото. [2] Поради тоя си възгледъ той не считалъ за справедливо да се потурчва насилствено единъ християнинъ. [3]
И въ половината на XVI в., ако се сѫди по сѫдебния процесъ противъ св. Николая Софийски († 1555 г.), турскиятъ сѫдъ е считалъ за свое призвание да дава всѣкиму правото и да не допуща насилие надъ съвестьта. Той старателно изследвалъ свидетелствата и строго наказвалъ лъжесвидетелитѣ. Затова посоченитѣ отъ народа свидетели противъ св. Николая се скрили. Двамата софийски сѫдии, които водили следствието противъ мѫченика, сѫ правѣли голѣми усилия да го освободятъ отъ разярената тълпа. Частно вториятъ кадия (премѣстенъ отъ Скопье въ София) много обичалъ да дружи съ християнитѣ. [4]
1. Житие на св. Георгий Софийски, въ Гласник, XXI, стр. 142.
2. Когато софийскиятъ мѫченикъ Георгий е заявилъ на сѫдията, че за него нѣма нищо по-високо отъ любовьта къмъ Христа, сѫдията е отговорилъ: „Нима казвамъ да се отречешъ отъ Христа и да не го обичашъ, да не го почиташъ? Да не бѫде, понеже и азъ твърде го обичамъ и изповѣдвамъ, че е зачнатъ отъ Духа Божи и отъ девица Мария е роденъ безъ мѫжъ и е истински пророкъ и живъ се възкачи на небесата, и пакъ той ще бѫде сѫдия въ последния день. Който не вѣрва въ това, проклетъ да е. Но какво зло ние правимъ, че и Мухамеда почитаме и извършваме закона, който Богъ му даде, и вѣрваме, че райскитѣ ключове сѫ предадени нему отъ Бога?” (Ibid., стр. 144).
3. Когато разярената тълпа викала да изгори Георгия, кадията е отговарялъ укорително: „Понеже своята вѣра похвалява и нашата не приема, затова ли да го изгоримъ?”. И макаръ че отначало убеждавалъ Георгия доброволно да приеме мухамеданството, той не е отстѫпвалъ на тълпата, до като тя не е обвинила Георгия въ хула противъ Мухамеда, султана, войводитѣ и сѫдиитѣ и е заплашила кадията, че ще се оплаче на султана, ако отпустне Георгия (ib. стр. 146). Ако тоя разказъ не е сцена, построена отъ автора на житието по евангелски образецъ, то кадията се отнасялъ къмъ Георгия така толерантно, както и Пилатъ къмъ И. Христа.
4. Житіе св. Николая Софійскаго, у П. А. Сырку, Очерки изъ
исторіи литературныхъ сношеній болгаръ и сербовъ въ XIV—XVI вѣкахъ, С.
Петербургъ, 1901 г. (Сборникъ отдѣленія русскаго языка и словесности Импер.
академіи наукъ), стр. 124:
.
51
Сѫщо и кадиитѣ въ по-малкитѣ градове проявявали правдолюбие. Напр. въ 1502 г. дупнишкиятъ кадия Абдулахъ е оправдалъ монаха Рафаилъ отъ с. Рила (Дупнишко), противъ когото турчинътъ Реджебъ Халифе бенъ Махмудъ отъ Джумая-Пазари обвинилѣ, че убилъ брата му Юмеръ Челеби. [1] Въ 1547 дупнишкиятъ кадия Махмудъ бенъ Мустафа е отхвърлилъ, като недоказанъ, иска на спахията въ с. Гардоманъ за десетъкъ отъ лозята на Рилския монастирь въ сѫщото село. [2]
Обаче турскиятъ сѫдъ, макаръ и да ималъ правово съзнание и почить къмъ християнството, не е могълъ да осигури пълна религиозна свобода на християнитѣ и безбеденъ животъ на Църквата. Султанитѣ отъ това време явно горѣли отъ ревность да разпространятъ мухамеданството. Наистина, тѣ сѫ давали привилегии на нѣкои монастири. Баязидъ II, Селимъ I и Сулейманъ Великолепни сѫ подтвърдили даденитѣ отъ предишнитѣ султани привилегиитѣ на Рилския монастирь и предписвали да се наказватъ ония, които биха му нанесли вреда. [3] При Баязида II била построена (между 1493 и 1497 г.) църквата „Св. Георгий” на Кремиковския манастирь. [4] Но това било само тѣхно привидно примирение съ многобройното християнско население въ държавата имъ. [5] Султанъ Баязидъ II (1481—1512 г.) билъ кротъкъ и ученолюбивъ, [6] но сѫщевременно упоритъ, способенъ силно да мрази, [7] фанатикъ, съ високъ култъ
1. Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, Соф., 1910 г., стр. 330—331, № 7.
2. ibid., стр. 322, № 2.
3. Сборн. Мин. нар. просв., IV, стр. 610, 611, 612. Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, стр. 5—17, № 3—9.
4. Г. Баласчевъ, Кремиковския монастирь..., въ сп. „Народенъ Стражъ”, 1925 г., кн. 14, стр. 6 и 7.
5. Право забелязва Миятовичъ, „че турцитѣ воювали и сключвали миръ съ християнскитѣ държави, обаче съ християнската вѣpa никога не прекращавали войнитѣ, никога не сключвали миръ ...” (Гласник, XXXVI. стр. 194).
6. Hammer, Historie de l’empire Ottoman, IV, p. 1—2; Zinkeisent цит. съч, II, S. 495.
7. Той e преследвалъ брата си съперникъ Джемъ и искалъ да го улови живъ или мъртъвъ. Дори нѣкои го обвиняватъ, че той е отровилъ брата си и единъ отъ синоветѣ му (Вж. Hammer, цит. съч., IV, р. 3, 124, 125.)
52
къмъ „свещената” война. [1] Спрямо християнскитѣ си поданици той е взималъ стѣснителни мѣрки и водѣлъ продължителни войни съ християнскитѣ държави, поради което гърцитѣ сѫ го наричали μισόχριοτος (христомразецъ) и χριστιανόμαχος (християноборецъ). [2] Той е превърналъ въ джамии 10 църкви. [3] Неговиятъ приемникъ Селимъ I (1512—1520), който съ подчинението на свещенитѣ градове Мека и Медина е станалъ халифъ, билъ плашило не само за раята, но и за придворнитѣ. Той свалилъ баща си Баязида II и, за да си обезпечи престола, е унищожилъ двамата си братя и петима свои племенници. [4] Той умъртвилъ и седемь свои везири. [5] Селимъ I така мразѣлъ християнството, че не могълъ да търпи благолепието на християнскитѣ храмове. Минавайки еднажъ презъ Скутари (на Босфора), той е забелязалъ домъ, покритъ съ красиви керемиди. Жителитѣ му обяснили, че по разпоредба на патриарха тѣ сѫ покрили тоя домъ, за да бѫде храмъ. Султанътъ се разсьрдилъ и заповѣдалъ да се опредѣли друго здание за храмъ. [6] Малко преди смъртьта си (въ 1518 или 1519 г.) той заповѣдалъ да се превърнатъ въ джамии всички каменни християнски храмове, като позволилъ на християнитѣ да строятъ само дървени църкви. Вследствие на тая заповѣдь всичкитѣ
1. Въ време на война той е заповѣдвалъ да събиратъ праха отъ дрехитѣ и обувкитѣ му, за да го поставятъ следъ смъртьта му подъ бузитѣ му, та неговиятъ гробъ да благоухаелъ отъ благовонието на свещената война и по тоя начинъ султанътъ да избѣгнѣлъ вѣчния огънь (Hammer, цит. съч., IV, р. 128).
2. Христ. чтеніе, 1861 г., м. іюль, стр. 27. Въ писмото си отъ 1490 г. до папа Инокентий VIII италянецътъ Филипъ Буонакори Калимахъ, който обиколилъ Мизия и Тракия чакъ до Македония, казва, че българитѣ били съсипани и отчаяни отъ постояннитѣ грабежи и насилия на турцитѣ (Д-ръ Хр. Кесяковъ, Положението на България къмъ края на 15 вѣкъ, Мсб., VI, стр. 179).
3. Παπαρρηγοποὐλου, V, 500.
4. Вж. Hammer, цит. съч., IV, р. 123, 136—140, 359. Не се знае, баща му да ли е умрѣлъ отъ своя смърть или билъ отровенъ отъ лѣкаря-евреинъ по заповѣдь на Селима I, както казвалъ пажътъ на Баязида II, венецианецътъ Менавино (ib., p. 123). Споредъ Павелъ Иовио, султанъ Селимъ I оправдавалъ избиването на роднинитѣ си съ това, че нѣма нищо по-сладко отъ царуването безъ страхъ и подозрение (Zinkeisen, цит. съч., II, S. 610).
5. Hammer, ibid., p. 359.
6. Crusius, Turcograeciae, I, стр. 39.
53
гръцки църкви въ Цариградъ, освенъ патриаршеската „Всеблажена” и ή Παναγία ἐν Μουχλίῳ, сѫ били превърнати въ джамии [1]. Тогава ще да сѫ били обърнати въ джамии софийската църква „Св. Георгий” (сега при бирария „Батембергъ”)? и охридскитѣ църкви „Св. София”, „Св. Климентъ” (на Имаретъ) [2] и др. Тоя султанъ дори искалъ да потурчи цѣлата рая, но великиятъ везиръ Пири паша и мюфтията Джемали сѫ го отклонили отъ това намѣрение [3]. Въ 1512 г. били разграбени Жеглигово и Овче поле. [4] Поради турскитѣ насилия свещеникъ Стефанъ отъ софийскoто с. Пенковци се преселилъ съ жена си въ София. [5] Тежко било
1. У Дриновъ, Съчинения, I, 530. Φιλαρέτου Βαφείδου, Ἑκκλησιαστιχὴ ἱστορία, т. III, μέρος Δ, ἐν Κωνσταντίνούπολει, 1912 г., стр. 20.
2. К. Иречекъ, Период. сп., Срѣдецъ, VII, стр. 119.
3. Hammer, цит. съч., IV, р. 364—365. Отзвуци за лошото положение на българитѣ въ това време намираме въ една рѫкописна българска повесть подъ заглавие
отъ 1831 г. (у М. Дриновъ, Съчинения, I. стр. 529). Тамъ се говори, че въ 1522 год., по внушение на цариградския патриархъ, султанъ Селимъ съ голѣмъ гнѣвъ е възстаналъ противъ България и самъ разорилъ Тракия отъ Одринъ до Срѣдецъ, а каймакаминътъ Мурза Татарски съ 46,000 войска татари е опустошилъ всичко отъ Черно море до Видинъ, и въ Македония султанскиятъ везиръ съ 33,000 войска е потурчилъ всичко отъ Драма до Босна (Доспатъ планина, Чепино, Крупникъ, Кочани). Въ сѫщото време Търновската патриаршия била изгорена и патриархътъ закланъ съ мечъ. Тукъ, несъмнено, известията сѫ объркани и преувеличени. Нито Селимъ I, нито Селимъ II не сѫ могли да опустошатъ България въ 1522 г., защото Селимъ I умрѣлъ въ 1520 г., а Селимъ II почналъ да царува отъ 1566 г. При все това въ тѣхъ е отразена враждебната политика на тзи султани къмъ българитѣ.
Може би, Синанъ паша, който, споредъ народното предание, е потурчилъ населението около Шаръ планина, и разрушилъ манастиритѣ положки „Св. Георгий”, „Св. Архангелъ” въ Рѣка, дебърски „Св. Ив. Бигоръ” и кичевски „Пречиста”, е тъждественъ съ едноимения великъ везиръ на султанъ Селимъ I, (срв. В. Кънчовъ, Македония, Етнография и статистика, стр. 41 и 47). Едно предание въ дебърското село Луково приписва на султанъ Селима (неизвестно кой: първиятъ или вториятъ) потурчването на Дебъръ (В. Кънчовъ, цит. сьч., стр. 41), заедно съ което ще да е билъ разрушенъ монастирьтъ „Св. Илия” при Бродъ и почнало потурчването на днешнитѣ помаци въ Кичево и селата отъ Долно Кичево (ibid., стр. 48).
4.
(Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, стр. 128, №
413).
5. В. Јагић, Іош нешто ο животу светога Ђурћа кратовца, въ Гласник, XL, стр. 125.
54
положението и на християнитѣ въ сръбскитѣ епархии. [1]
Съ името на Сулеймана Великолепни (1520—1566) се свръзва златната епоха на османската държава. Турската империя се разширила до крайнитѣ си предѣли и културно е напреднала. Обаче всичко, що направилъ Сулейманъ, е спомогнало главно за благополучието на турцитѣ. Той, наистина, е ревизиралъ старитѣ закони и създалъ нови, проникнати отъ известна хуманность и толерантность [2], но въ законодателството му рѣзко се прокарва неравенството на християни сь мухамедани. Той нарича християнитѣ гяури, на баняджиитѣ предписва да употрѣбяватъ за тѣхъ отдѣлни, отбелязани съ особени знакове пещемали, а на бръснаритѣ — да не употрѣбяватъ една и сѫща кърпа и единъ и сѫщъ бръсначъ за „гяури” и мухамедани [3]. Главна цель на неговата вѫтрешна политика било увеличението на мухамеданитѣ за смѣтка на християнитѣ. Той наложилъ на християнитѣ новъ тежъкъ данъкъ, отъ който освобождавалъ само ония, които потурчвали единъ отъ своитѣ синове. Въ сръбското село Плевле (Новопазарско) въ дома, гдето се установилъ, италянецътъ Бенедето Рамберти е видѣлъ, какъ по-стариятъ отъ седемьтѣ синове се потурчилъ, за да избави семейството си отъ непосилния данъкъ [4]. Запазенитѣ сръбски бележки наричатъ царуването на Сулеймана Великолепни „лѣта люта и напрасна” [5], „люта и прискрьбна врѣмена” [6], а самия него „лютъ и немилостивъ царь” [7]. А въ една бележка отъ 1550 г. чуваме викъ на ужасъ отъ неговитѣ изстѫпления:
1. За това ясно свидетелствува следната бележка на единъ ненаименуванъ сараевски житель отъ 18 септемврий 1516 г. въ рѫкописъ на Троицкия монастирь около Плевле:
(Љ. Стояновић, цит. съч. 1, стр. 131, № 427).
2. Hammer, Histoire de l'empire Ottoman, VI, p. 278.
3. ibid., 277.
4. Периодическо списание, Срѣдецъ, IV, стр. 97. Бенедето Рамберти билъ спѫтникъ на венецианския посланикъ Даниилъ де Лудовичи при двора на султана Сулейманъ Великолепни въ 1534 г.
5. Љ. Стояновић, цит. съч., I, стр. 150, № 471.
6. Ibid., стр. 158, № 489.
7. loc. cit.
55
Вѣрни съратници на султанитѣ въ стремежа имъ да ослабятъ
християнската църква сѫ били административнитѣ власти. Представа за
тѣхния фанатизъмъ ни дава сѫдебниятъ процесъ противъ св. Николай Софийски.
Софийскиятъ управитель е позволявалъ на турцитѣ да се събиратъ на тълпи и да
правятъ насилия предъ неговитѣ очи, а на християнитѣ съвсемъ е запрещавалъ
да присѫтствуватъ на процеса и не ги допускалъ да се виждатъ съ мѫченика.
[2] Следъ като лъжливитѣ свидетели се записали въ сѫдебната „кондика”,
управительтъ е застаналъ на чело на тълпата, която грабнала Николая отъ
затвора и го откарала на мѣстонаказанието. А на християнитѣ, които
придружавали Николая, той е запретилъ да ходятъ предъ или задъ мѫченика.
[3]
Около мѣстонаказанието имало само мухамедани. Матей Граматикъ се криелъ
срѣдъ тѣхъ, но не смѣелъ да се приближи, за да вземе частица отъ мощитѣ на
Николая
и понеже билъ познатъ на управителя. [4] Последниятъ е подбуждалъ
тълпата да хвърля камъни върху тѣлото на Николая, като заплашвалъ съ
наназание всѣки, който не правѣлъ това. [5]
При подобни султани и граждански власти, естествено, и мухамеданското население все повече се изпълвало съ омраза къмъ християнството. Разграбвани били църковни и частни християнски имоти [6]. Турцитѣ отнимали църковнитѣ камбани и
1. ibid., кн. III, стр. 157, № 5604. Вж. и бележка отъ 1554 и 1560 г. (idem, I, № № 580 и 616). Срв., по-горе, стр. 44, заб. 1.
2. Житіе св. Николая Софійскаго, у Сырку, цит. съч., стр. 104:
Сѫщо стр. 105.
3. стр. 133.
4. стр. 136 и 137.
5. pag. cit. Матей Граматикъ тъй характеризира своето време:
6. Въ началото на XV в. (вѣроятно, при султанъ Баязида I) мѣстни турци сѫ отнимали имоти дори на Рилския манастирь и пѫдѣли монаситѣ, макаръ че султанъ Баязидъ I (1389—1402 г.) съ ферманъ е подтвърдилъ привилегиитѣ на тоя манастирь (за това се говори въ фермана на Селимъ I отъ 1 февруарий 1516 г. Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, София, 1910 г., стр. 11). Поради оплакването на монаситѣ до султана, на 30 октомврий 1402 г. било предписано чрезъ румелийския управитель на мѣстната сѫдебна власть да прегледа крепостнитѣ актове на Рилския манастирь и, ако се окажело, че той е владѣелъ ограбенитѣ имоти още отъ най-старо време, както предписвалъ „шериятътъ и канонътъ”, да му се възвърнатъ (Д. Ихчиевъ, цит. съч., стр. 4). Но при все това разграбването на Рилския монастирь не е спрѣло и той съвсемъ запустѣлъ (Вж. у Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастирь, стр. 153, договора между руския монастирь въ Св. Гора и обновителитѣ на рилския м-рь). И следъ възобновлението си тоя манастирь (къмъ 1460 г.) билъ ограбванъ отъ мѣстнитѣ спахии и др. турски голѣмци, а монаситѣ му изтезавани (Вж. фермана на Баязида II отъ 20 августъ 1498 г. противъ турцитѣ-злосторници и фермана на Сулейманъ Великолепни отъ 18 ноемврий 1540 г. противъ субаша Касъмъ, който е отнелъ монастирски лозя. У Д. Ихчиевъ, цит. съч., стр. 5 и 14). — И сръбскитѣ манастири страдали. Въ една бележка (отъ времето на султана Сулейманъ Великолепни) въ рѫкопись на Троицкия монастирь (до Плевле) се казва:
(Љ. Стојановић, цит. сб., кн. I, стр. 158, № 492). Вж и проф. А. М. Селищев, Полог и его болгарское население, София 1929 год., стр. 114.
56
ги разтопявали за топове. Еничеритѣ имали обичай, връщайки се отъ война, всѣки да донесе отъ християнскитѣ земи най-малко по едно парче отъ камбана, като материалъ за арсенала. [1] Християнскитѣ църкви били разрушавани [2] или превръщани въ звѣрилници, въ които сѫ държали слонове, лъвове и други звѣрове. [3] Изобщо турцитѣ не сѫ позволявали да се строятъ нови църкви, а да се ремонтиратъ допускали само въ рѣдки случаи срещу подкупи. [4] Частно въ Босна турцитѣ сѫ запрещавали даже
1. Това съобщава рицарътъ фонъ Харфъ въ своя пѫтописъ за Турция отъ 1493 г. Той е видѣлъ много части отъ камбани въ Одринъ. (Гласник, XXXVI, стр. 195).
2. Въ една бележка на Нерѣзкия манастирь (до Скопие) явно се казва:
(Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 152, № 478).
3. У Погодина, цит. съч., стр. 150.
4. „Отъ църквитѣ — съобщава генуезецътъ Мернавини (въ написаната си около това време „Vita е lege turchescha di Gio”) отниматъ камбанитѣ и всички останали украшения и църковната утварь. Сетне превръщатъ църквитѣ въ джамии. На християнитѣ оставатъ само нѣколко църкви и то бедни и низки, въ които имъ позволяватъ да извършватъ богослужението, но не публично и съ низъкъ гласъ. Когато тѣзи църкви вследствие на земетърси или вѣтъръ, или вследствие на ветхость се разрушатъ, християнитѣ не смѣятъ да ги поправятъ, ако само за голѣми подкупи не получатъ право за това. Да се държатъ проповѣди и да се обявява евангелието съвсемъ е забранено въ тѣхъ.” (Гласник, XXXVI, стр. 194).
57
да се поправятъ християнскитѣ храмове [1]. Турското население не можело да търпи религиозни манифестации на християнитѣ. [2]
Турцитѣ се стремили и да потурчватъ, особено тия християни, които ги пленявали съ своята красота и доброта [3]. Така е било съ софийскитѣ мѫченици — красивия и благонравенъ юноша Георгий и кроткия мѫжъ Николай. Приятелитѣ му турци нарочно опили Николая до безсъзнание въ едно кафене и го обрѣзали. Когато се събудилъ, той почналъ да ридае за своето падение, обаче турцитѣ сѫ обявили потурчването му за свършенъ фактъ и неудържимо се радвали за своя успѣхъ, като танцували, за да го развеселятъ. [4] Ако подобенъ християнинъ откажелъ да се потурчи, фанатизмътъ на турското населеление взималъ крайни размѣри. [5] Къмъ половината на XVI в. въ
1. Съобщение на Венедиктъ Курипешичъ отъ 1530 г., въ Периодическо списание, Срѣдецъ, 1883 г., IV, стр. 80.
2. Дякъ Владиславъ разказва, че въ 1469 г., за пренасяне мощитѣ на св. Иванъ Рилски отъ София въ Рилския манастирь (въ София мощитѣ току що били пренесени отъ Търново), се събралъ много народъ, който е предлагалъ на свещеницитѣ да се облѣкатъ въ свещени дрехи и съ свѣщи и кадилници да съпроводятъ мощитѣ до манастиря „св. Иванъ Рилски.” Обаче това предложение било отхвърлено, понеже
(Гласник, XXII, 297). За страхъ отъ мухамедански изстѫпления
се говори и въ заключителната молитва на дякъ Владиславъ къмъ св. Иванъ
Рилски, комуто се моли:
(ibid. стр. 301). Подъ „иноплеменници” той
разбира, несъмнено, мухамеданитѣ.
3. Турцитѣ имали голѣма слабость къмъ хубавия кавказки типъ. Затова тѣ сѫ грабили красиви християнки и се женили за тѣхъ, сѫщо и султанитѣ се женили за християнски принцеси и отнимали за еничери все красиви християнчета.
4. Житие св. Николая Софійскаго, стр. 68 и 72.
5. Ясна представа за това ни даватъ житията на софийскитѣ мѫченици. Когато следъ първото изследване кадията заповѣдалъ да отведатъ Георгия въ затвора, тълпата, разсвирепѣла, е вързала рѫцетѣ му назадъ и едни го биели, други го блъскали, трети го плюели (Гласник, XXI, стр. 139). При второто изследване, когато Георгий безъ страхъ е изповѣдалъ Христа и нарекълъ Мухамеда лъжепророкъ, тълпата извикала гръмко и се устремила къмъ Георгия
(ibid., стр. 145). Ha въпроса на кадията, що трѣбва да стане съ Георгия, тълпата извикала:
(ibid., стр. 146). Когато кадията е отстѫпилъ,
турцитѣ се нахвърлили върху Георгия
и едни го биели по бузитѣ, други го
плювали, трети го тласкали насамъ-нататъкъ, при това вързали рѫцетѣ му
отзадъ съ желѣзни вериги и го водили презъ чаршията. А глашатаятъ е викалъ
силно: „Елате всички вие, които пазите нашата вѣра, и носете дърва да
изгоримъ тоя, който похули нашия законъ и не искаше да се отрече отъ Христа”
(ibid., стр. 147). Мухамеданитѣ сѫ запалили клада, съблѣкли Георгия по риза,
и съ вързани рѫце отзадъ дълго време го пъхали въ огъня и пакъ го извличали,
като го питали, дали не ще се откаже отъ Христа, докле най-подиръ единъ го
ударилъ съ дърво по главата (ibid., стр. 148—150). Около кладата било
устроено диво тържество. За по-скорошното изгаряне на Георгиевото тѣло
турцитѣ сѫ хвърлили въ огъня части на мъртви животни. Но понеже, споредъ
житието, тѣлото на мѫченика не горѣло бързо, тѣ сѫ решили да го горятъ до
другия день и въ случай, че не изгори, да го хвърлятъ въ трапъ (ibid., стр.
152). Обаче тѣхното намѣрение не се осѫществило, понеже презъ нощьта
християнитѣ сѫ успѣли да откраднять тѣлото на Георгия. Тази постѫпка на
християнитѣ не е възбудила турцитѣ: тѣзи помислили, че Георгий невидимо е
изчезналъ, и повѣрвали на разказа на пресвитера Пѣю (възпитатель на
Георгия), че сутринь, отивайки въ църква по обичая, той е намѣрилъ Георгия
легналъ срѣдъ църквата. Поради това тѣ сѫ позволили на християнитѣ да
погребатъ Георгия съ честь (ibid., стр. 153—154).
Съ сѫщата неубуздана ярость и дива радость билъ изтезаванъ и умъртвенъ мѫченикъ Николай. Били сѫ го съ юмруци, плѣсници и желѣзни тояги, хвърляли му камъни, тъпчели го съ крака по всичкитѣ части на тѣлото му и единъ му извадилъ окото и челюститѣ. Най-после му раздробили главата на части. (Жите св. Николая Софійскаго, стр. 103, 134—135). Останкитѣ му били изгорени (ib., стр. 137). Когато Николай билъ въ затвора, никой отъ християнитѣ не е могълъ да се вижда съ него отъ страхъ предъ турцитѣ, освенъ тайно, чрезъ подкупи и въ моменти, когато турцитѣ сѫ били въ джамиитѣ (ibid., стр. 107, 112, 113, 120). И тогава, както въ ново време, е имало турци, които сѫ хранѣли особена омраза къмъ християнитѣ и подбуждали турската маса противъ християнитѣ. Въ процеса на св. Николая единъ старъ турчинъ, отъ когото, споредъ житиеписеца, много била пострадала християнската църква и който като лютъ вълкъ тъпчелъ Христовото стадо и разрушавалъ храмоветѣ, е насъсквалъ тълпата да иска умъртвяването на Николая съ надежда че ще получи голѣма награда на небето за убиването на християни (ibid., стр. 129). По негово обвинение билъ обесенъ другиятъ софийски мѫченикъ Георгий Нови. (pag. cit.)
58
София е пострадалъ още св. Георгий Нови, [1] а на 1 октомврий 1520 г. въ Македония — Яковъ отъ Костуръ съ двамата си ученици Яковъ и монахъ Дионисий. [2]
1. Житие св. Николая Софійскаго, стр. 129.
2. Σάϑα, Μεσαιωνικὴ βιβλιοθήκη, III, 605.
59
Изглежда, въ мирно време рѣдко и съ голѣма предпазливость, били потурчвани християни, [1] обаче, ако само въ София, столицата на румелийския бейлеръ-бей, презъ XVI в. сѫ били наказани съ смърть трима християни, защото отказали да се потурчатъ, то не ще съмнение, че християнить въ провинциалнитѣ градове, особено въ селата, още повече сѫ били изложени на турския фанатизъмъ. Самъ Курипешичъ е видѣлъ въ сръбскитѣ земи, предъ очитѣ на пратеницитѣ на австрийския императоръ Фердинандъ I, че турцитѣ сѫ биели християнитѣ стари, млади, дори жени, и последнитѣ не смѣели да разговарятъ съ делегацията, а само Курипешичъ е можелъ тайно да се срѣща съ тѣхъ, които сѫ изказвали желание да се преселятъ въ Αвстрия. [2] И Мернавини съобщава : „На никого отъ християнитѣ не е позволено да служи въ държавната управа, нито да носи орѫжие, нито да се облича като турчинъ, нито е свободенъ да се весели. Αко той извърши неправда на тебе или на Христа съ най-оскърбителна дума, ти трѣбва да мълчишъ и да пренасяшъ. Ако продумашъ само една неприятна речь противъ тѣхната вѣpa, той иска съ сила да те потурчи; отворишъ ли и после уста противъ Мухамеда, ще те изгори живъ”. [3] Известията на тѣзи чужденци се подтвърждаватъ отъ много жалостни сръбски лѣтописни известия отъ това време. [4]
Съ усилването на турския фанатизъмъ, положението на християнското духовенство се влошило. Наистина, на архиереитѣ се позволявало да обхождатъ своитѣ епархии, да поучаватъ паството си, да свикватъ църковни събрания и изобщо да рѫководятъ всички духовни дѣла на християнитѣ. [5] Самото мухамеданско общество по традиция се отнасяло къмъ владицитѣ съ известна почить като къмъ лица, назначени съ султански бератъ. При все това владицитѣ не били въ състояние да защитятъ пасомитѣ си отъ турскитѣ изстѫпления. Въ процеса
1. Срв. Сырку, цит. съч, стр. CCCV.
2. Периодич. спис., Срѣдецъ, IV, 80.
3. Гласник, XXXVI, стр. 194—195.
4. Въ рѫкописното четвероевангелие на Троицкия монастирь (около Плевле) отъ 10 октомврий 1537 г. се казва:
(Љ. Стояновић, цит. сб. I, стр. 158, № 489). Срв. тукъ, по-горе, стр. 54 и заб. 1 сѫщ. стр.
5. Вж. Житіе св. Николая Софійскаго, стр. 39—140.
60
на мѫченика Георгий софийскиятъ митрополитъ съвсемъ не се явилъ. Сѫщо и за смъртното наказание на Николая софийскиятъ митрополитъ не е протестиралъ предъ турскитѣ власти. Свещеницитѣ и монаситѣ, особено въ провинциялнитѣ градове, били изложени на всѣкакви унижения. „Турцитѣ не могатъ да не набиятъ монаситѣ и свещеницитѣ — съобщава Мернавини —, а тѣзи всѣки може и да оплюе и да ги направи бедни и неволни”. [1]
Може би въ, голѣмитѣ центрове на охридския диоцезъ духовенството било по-запазено отъ мизерия и унижения, [2] но изобщо материалното положение на свещеницитѣ и монаситѣ въ Турция било твърде лошо. „Живѣятъ тѣ — пише сѫщиятъ Мернавини — като че ли сѫ светотатци, като че за срамъ и на Бога и на хората. Отъ църквитѣ нѣматъ никакви приходи; живѣятъ отъ туй, що имъ предложи нѣкой по своя добра воля. Обикновено отиватъ въ гората, сѣкатъ дърва и ги носятъ на пазаря и отъ това се хранятъ.” [3]
Това е било въ връзка съ общия икономически упадъкъ на Охридската архиепископия презъ XV и XVI в., понеже паството ѝ, както цѣлата рая, била икономически съсипвано отъ постояннитѣ войни на турцитѣ и отъ многото данъци и тегоби. Първоначално въ Турция данъцитѣ не били голѣми. Мурадъ I, както видѣхме, [4] завещалъ на своя синъ Баязидъ I да взима умѣрени данъци отъ раята, но сѫщиятъ нанесълъ икономически ударъ на християнското население, като въвелъ спахилъка. [5] Той завелъ обичая, отъ завладѣнитѣ области
1. Гласник, XXXVI, 194.
2. Малко сведения имаме само за София. Свещеникъ Пѣю, възпитательтъ на св. Георгий Софийски, билъ състоятеленъ и уважаванъ отъ турцитѣ. Той похарчилъ много пари, за да спаси мѫченика Георгия и къмъ него турската тълпа, що влѣкла Георгия въ затвора, се отнесла сдържано, когато той я молилъ да пусне мѫченика подъ негова лична гаранция, и дори му било позволено да беседва съ него (Гласник, XXI, стр. 139, 140 и 142). Изглежда, състоятеленъ билъ и великиятъ лампадарий на софийската митрополия Матей Граматикъ, който е правѣлъ порѫчки у кратовски книжовници да му пишатъ църковни книги (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 631). Благосъстоянието на Софийската църква ще да е подбуждало нѣкои иерусалимски и синайски монаси да идватъ въ София за събиране милостиня (житіе св. Николая Софійскаго, стр. 140).
3. Гласник, XXXVI, стр. 195.
4. Вж. по-горе, стр. 2—3, заб. 1.
5. Ленно владѣене на земи отъ турскитѣ военни лица. Тѣзи земи се наричали зиямети и тимари.
61
да се дава по 1/3 на вакъфитѣ и на султана, а останалата 1/3 да се раздѣли между отличилитѣ се войници въ Косовската битка. [1] По такъвъ начинъ въ турско време обезземленото християнско население станало повече, отколкото при християнскитѣ владѣтели. При това съ усложнението на държавния механизъмъ и увеличението на дворцовия разкошъ сѫ растѣли и данъцитѣ на християнското население. При Мухамеда II християнитѣ въ Европейска Турция сѫ давали годишно 900,000 жълтици данъкъ, освенъ налозитѣ за движимитѣ и недвижимитѣ имоти. [2] Следъ него султанитѣ още повече увеличавали
1. Гласник, XXXVI, стр. 164.
2. Chalcocondylas, Bonnae, 43822—4391—15. „Безправната” рая, плащала 4 категории законни данъци: тежки, военни, извънредни и обикновени. Къмъ първата категория се отнасяли харачътъ, кръвниятъ данъкъ, ангарията и конакъ-ери. Харачътъ, наричанъ и джизие, се събиралъ ежегодно като воененъ откупъ. Първоначално сѫ плащали харачъ само ония, които откупвали своитѣ деца отъ служене въ еничерския корпусъ, а по-сетне тоя данъкъ билъ налаганъ на всѣки непривилегированъ немухамеданинъ. (споредъ Ricaut, отъ 15 години нагоре, като до 20-годишна възрасть плащали половината харачъ. Histoire de l'église grecque et de l'église arménienne, 1692 г., p. 18). Размѣрътъ на харача, изглежда, отначало билъ опредѣлянъ въ зависимость отъ материалното положение на всѣки данъкоплатецъ, както се вижда отъ следнитѣ факти: въ 1517 г. Раде отъ с. Лехотица е плащалъ 60 акчета (аспри) харачъ, а Стефанъ отъ с. Добровина — 70 акчета (Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския манастиръ, стр. 321, решение на дупнишкия кадия); въ 1549 г. всѣки единъ отъ 8-тѣ овчари на Рилския манастирь е плащалъ различенъ харачъ (42, 48, 51, 58, 59, 62 и 71 аспри) (Д. Ихчиевъ, цит. съч., стр. 16—17). Ангарията била трудовъ данъкъ: всѣки „безправенъ” християнинъ билъ длъженъ да работи безплатно на държавата и чифликчиитѣ. Конакъ-ери билъ квартиренъ данъкъ: раята е давала безплатно на войската квартира, отопление, храна. Военнитѣ налози се събирали само въ време на война и се състоели въ това, че раята била длъжна да доставя на войската провизии, да пренася безплатно обоза ѝ, да дава на държавата пари на заемъ или въ помощь, да прави укрепления и окопи, да открива огънь на неприятелскитѣ орѫдия. Извънреднитѣ данъци били налагани на „безправната” рая въ време на гладъ, опустошение на страната отъ неприятель, епидемия и др. бедствия. Обикновенитѣ данъци се дѣлили на държавни и обществени. Първитѣ били продавани на разни държавни лица (спахии, бейлербегове), които отъ своя страна произволно увеличавали размѣра имъ за своя полза. Вторитѣ се разхвърляли отъ мѣстнитѣ управители за подържане на беднитѣ въ местностьта.
(Подробно вж. у Г. Баласчевъ и Д. Ихчиевъ, Привилегиитѣ на християнитѣ рая въ османската империя и документи върху тѣхъ, сп. Минало, 1909 г., кн. I, стр. 16—17. Срв. Погодинъ, Исторія болгаръ, стр. 138).
62
данъцитѣ и измислювали нови данъци (напр. Селимъ I) за по-скорошното потурчване на християнитѣ Венедиктъ Курипешичъ съобщава, че въ Босна по-преди турцитѣ сѫ взимали отъ всѣка кѫща годишенъ данъкъ по единъ маджарски флоринъ или 50 аспри, но въ негово време, поради войната съ Унгария и Хърватско, тѣ взели да събиратъ отъ всѣки християнинъ, старъ и младъ, свърхзаконенъ данъкъ по 30—40 аспри и отъ всѣка нива, градина, ливада, гумно и кѫщнитѣ врата по нѣколко аспри. [1] При това селянитѣ давали 2/5 отъ своитѣ произведения на спахиитѣ и султана и плащали различни налози на мѣстния управитель (санджакъ или паша). [2]
Икономическото положение на Охридската архиепископия особено се влошило, когато била обложена съ данъци. Кога е станало това, точно не се знае [3]. Следъ като къмъ нея била присъединена Ипекската патриаршия [4] тя почнала да плаща данъка, що турцитѣ взимали до тогава отъ ипекскитѣ патриарси, а следъ това и данъкъ за себе си (по всѣка вѣроятность, скоро, следъ като цариградскитѣ патриарси почнали да правятъ това) [5] — първенъ само пешкешъ, [6] а после и
1. Периодич. спис., Срѣдецъ, IV, 80.
2. Съобщение на Мернавини (Гласник, XXXVI, стр. 188—189).
3. Фактътъ, че на Ипекската патриаршия биль наложенъ голѣмъ данъкъ следъ падането на гр. Ипекъ подъ турцитѣ, не дава още основание да се мисли, че Охридската архиепископия до тогава или въ този моментъ била обложена съ данъкъ, защото тогава, поради по-рано изтъкнатитѣ причини, турската власть се отнасяла благосклонно къмъ нея. (вж. стр. 3—4), а на Ипекската църква е гледала враждебно, подозирайки я въ връзки съ сръбското деспотство.
4. Вж. по-горе, стр. 18.
5. Основание за такъво предположение дава известието на великия логотетъ на Царигр. патриаршия Иераксъ отъ 1572 г., че, следъ падането на Цариградъ, Охридската и Ипекската архиепископии сѫ запазили независимостьта си чрезъ плащане данъкъ (вж. по-горе, стр. 9, заб. 1).
Обичаятъ да се взима данъкъ отъ Цариградската патриаршия билъ въведенъ отъ самата нея при следнитѣ обстоятелства. Когато Мухамедъ II е превзелъ Трапезундъ въ 1461 г., мнозина отъ тоя градъ се преселили въ Цариградъ и нѣкои сѫ получили държавни длъжности. Желаейки да облагодетелствуватъ своя съгражданинъ и приятель, иеромонаха Симеона, тѣ почнали да действуватъ, за да го поставятъ на патриаршеския престолъ, като наклеветили патриарха Маркъ Ксилокаравъ, че е далъ пешкешъ на В. Порта и съ това въвелъ лошъ обичай. Около 1457 г. тѣ събрали 1000 флорини и ги предложили на султана, за да качи на патриаршеския престолъ съгражданина имъ Симеонъ. На султана се сторило странно предложението на царигр. патриархъ да дава данъкъ, обаче той не се отказалъ да го санкционира, понеже доходитѣ му се увеличавали и му се давала възможность лесно да смѣнява неприятнитѣ патриарси, като поставя свои хора на тѣхно мѣсто. Султанътъ е взелъ паритѣ усмихнато и казалъ на гърцитѣ: „Направете патриархъ, когото искате”. А, споредъ Мануила Малакса, султанътъ дори отговорилъ, че патриархъ Маркъ, наистина, обещалъ 1000 флорини. Трапезундцитѣ свалили Марка и качили Симеона. (Crusius, Turcograeciae, I, 22 и 124—126). Отъ тогава започнало състезание между цариградскитѣ иерарси за патриаршеския престолъ. Пловдивскиятъ митрополитъ и синоденъ членъ Дионисий билъ въ приятелски отношения съ султанката Мара. Тя поднесла на султана 2000 флорини въ сребърна паница. Като видѣлъ това, султанътъ я попиталъ: „Що е това майко ?” Тя отговорила: „Моля те, утвърди моя монахъ за патриархъ, за да стане пръвъ третиятъ при двамата спорещи”. (Crusius, loc. cit.). Султанътъ съ благодарность взелъ паритѣ и позволилъ на мащеха си да прави, що иска. Симеонъ билъ сваленъ и каченъ Дионисий. Поради недоволството на цариградскитѣ жители отъ Дионисия, този билъ сваленъ и Симеонъ пакъ заелъ патриаршеския престолъ, като далъ пешкешъ 2000 флорини. Отначало той давалъ само 1000 флорини, но султанскиятъ хазнатарь не се съгласилъ на тази сума, понеже считалъ вече за нормаленъ пешкешъ дадената отъ Дионисия сума. Отъ това време въ султанския дворецъ се утвърдилъ обичаятъ да искатъ отъ новитѣ патриарси не по-малко, отколкото сѫ дали тѣхнитѣ предшественици, а даже и повече (ibid., 23—24). Обаче турцитѣ не се спрѣли и на тоя данъкъ, Следъ тригодишно патриаршествуване на Симеона, се явилъ отъ Сърбия нѣкой си иеромонахъ Рафаилъ, който ималъ много приятели срѣдъ турскитѣ сановници. Той предложилъ на хазната да внася ежегодно 2000 флорини и да дава отдѣлно подаръкъ 500 флорини. Симеонъ билъ сваленъ и Рафаилъ взелъ престола (ibid., 24), по ходатайството на султанката Мара (К. Јиречек, Историја срба, II, 199). При Сулейманъ Великолепни пешкешътъ на царигр. патриархъ билъ повишенъ отъ 500 на 3000 жълтици (Hammer, цит. съч.,У1, стр. 260).
Понеже Маркъ Ксилокаравъ е получилъ охридския престолъ отъ султана Мухамедъ II следъ цариградския патриархъ Симеонъ, то не е невѣроятно и той да е платилъ пешкешъ на султана.
6. Еднократенъ подаръкъ на всѣки новъ архиепископъ за султанския бератъ.
63
харачъ. Охридскиятъ архиеп. Прохоръ, опитвайки се да отнеме отъ Цариградската патриаршия верийската (или сервийската) епархия съ предложение да плаща за нея 100 жълтици
64
данъкъ (харачъ) [1], е научилъ турцитѣ да искатъ данъкъ и за отдѣлни епархии, както показва фактътъ, че царигр. патриархъ е задържалъ оспорваната отъ архиеп. Прохора епархия, следъ като и той обещалъ да плаща за нея 100 жълтици данъкъ. [2]
1. Срв. по-горе стр. 10, забел. 3.
2. Crusius, II, стр. 164:
Че до предложението на Прохора Цариградската патриаршия не е плащала данъкъ за отдѣлнитѣ епархии, се вижда отъ това, че, ако бѣше иначе, Мануилъ Малаксъ, който разправя за тая случка, щѣше да каже не, че Прохоръ предлагалъ да плаща данъкъ за верийската епархия, но че Прохоръ предлагалъ да дава за нея по-голѣмъ данъкъ, отколкото патриархътъ. Това се вижда и отъ факта, че въ тоя моментъ цариградскиятъ патриархъ е плащалъ данъкъ за своя престолъ всичко 4000 ж., а следъ откупването на верийската епархия — 4100 ж. (Crusius, цит. съч., стр. 164).