Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

III. Сръбска епоха.

ТРЕТА ГЛАВА

Вѫтрѣшното състояние на архиепископията

Въ що се изразявала дѣйностьта на архиепиекопитѣ и епископитѣ имъ, съ какви стремежи сѫ живѣли тѣ и тѣхното паство и какви сѫ били тѣхнитѣ взаимноотиошения прѣзъ разглежданото врѣме. — за всичко това има незначителни данни, възъ основа на които може да се правятъ повече догадки, отколкото положителни заключения. Въ всѣки случай тогавашното общество е живѣело съ прѣдишната обредна религиозность. Забѣлѣзва се увлѣчение отъ църковенъ разкошъ: да се построелъ храмъ, да се подарѣло нѣщо на храмъ, да се посѣтѣло свѣто мѣсто. Това е значело да се извърши високъ религиозенъ подвигъ, който е освобождавалъ отъ тежестьта на извършенитѣ грѣхове. Царе, крале, боляри, землевладѣлци, духовни сановници сѣкашъ се състезавали въ храмостроене и въ облагодѣтелствуване на бѣлѣжити храмове и монастири. Изглежда, че всѣко знатно лице било обладано отъ култъ къмъ нѣкоя свѣтиня, за славата на която не се стѣснявало да ощети други свещени мѣста. За Стефана Душана такъва свѣтиня билъ призрѣнския монастиръ “св. Архангелъ Михаилъ”; за сѣверномакедонския деспотъ Оливеръ Лѣсновскиятъ

344

монастиръ; за Вълкашина и Марка и изобщо за цѣлия имъ домъ скопскиятъ монастиръ “св. Димитръ”, който билъ за тѣхъ сѣмейна църква и гробница. [1] Отъ подобна слабость не било чуждо и цѣлото паство. Владѣтелитѣ сѫ обичали да парадиратъ съ своята набожность. Царь Стефанъ Душанъ тържествено е подчертавалъ неземния произходъ на своята властъ въ хрисовулитѣ, съ който е обявявалъ пожертвуванията си за монастиритѣ. Той казвалъ: “Азь Стефань Бмь помлованыи и Бмь просвѣщеныи царь” [2], или “Стефань вь Хрїста благовѣрныи царь” [3]. Сѫщо Вълкашинъ и Марко: “Вь Христа Бога благовѣрни и христwлюбиви Влькашинь краль” [4]; “Вь Христа Бога вѣрень краль Марко”. [5]

При механичното възприемане на христианската вѣра нравственостьта на тогавашното общество е стоела много далече отъ христианскитѣ норми. Хората отъ всичкитѣ обществени слоеве сѫ живѣели съ своитѣ естествени страсти, безъ да чувствуватъ потрѣбность отъ самоизправа. Монашеството било достатъчно разпространено. Въ Трѣскавечкня монастиръ е имало доста много монаси, както може да се сѫди по нѣкои указания въ единъ отъ Душановитѣ хрисовули, дадени на тоя монастирь [6]. Въ сѫщия хрисовулъ се съобщава, че вѫтрѣшната уредба на монастира не е стоела по-долѣ отъ монастиритѣ на Атонъ и Синай. Между прилѣпскитѣ монаси като че ли е имало желание да направятъ отъ своя край нова Св. Гора. Прѣображенскиятъ монастиръ въ прилѣпското село Зерзе билъ основанъ отъ единъ монахъ въ царуването на Стефана Душана [7]. Но въпрѣки това законитѣ на Душана, които сѫ забранявали на монаситѣ да се отлѫчватъ отъ монастиритѣ и да живѣятъ въ частни кѫщи, даватъ основание да се мисли, че тогава иночеството не е стоело високо. При това щедритѣ дарове, съ които знатни лица сѫ обсипвали монастиритѣ, още повече сѫ благоприятствували за омирщвението на монаситѣ.

Отъ енорийското духовенство по-високо стоело въ духовно отношение само градското. При крали Марка въ Охридъ е изпъквала личностьта на свещеника Стефанъ, който за своето духовно прозрѣние билъ наричанъ пророкъ. Той е построилъ църквичката “св.Климентъ” въ Охридъ, махала “Болница”, въ 1378 г. [8]

1. Вж. Путничке слике отъ Сречковича въ Гласник, XLVI, 220.

2. Гласник св. XV, 267.    3. Гласник, св. XXIV, 236.    4. Monumenta Serbica, стр. 181.

5. Л. Стояновић, Стари српски записи и натписи, III, стр. 80, № 5118; Йор. Ивановъ, Български Старини, стр. 224.

6. Вж. Гласник, XLI, 358.

7. Л. Стояновић, I, стр. 63, № 200.

8. Йор. Ивановъ. Бълг. стар. стр. 214. надписътъ гласи:

345

Рѫководителитѣ на обществото били разяждани отъ властолюбие. Самиятъ “Богомь просвѣщеныи” царь Стефанъ Душанъ е достигналъ прѣстола чрѣзъ отцеубийство. Ледендата обвинява Вълкашина въ убийство на царь Уроша. Алчнитѣ за власть македонски феодали сѫ интригували помежду си и всичкитѣ заедно противъ сръбския князъ Лазара, претендентъ на Душановия прѣстолъ. Крали Марко е станалъ васалъ на турцитѣ и е водѣлъ напълно антихристианска политика. Той се сражавалъ съ наемни войски наредъ съ турцитѣ противъ сръбския князъ Лазаръ и влашкия войвода Мирчо. Наистина, идеята за братството не била чужда на македонскитѣ феодали: въ 1393 г., слѣдъ суровия отговоръ на султанъ Баязидъ I, събралитѣ се христиански владѣтели (византийскиягь императоръ Мануилъ Палеологъ, сръбскиятъ деспотъ Стефанъ, крали Марко, Константинъ Драгашъ, албанскиятъ владѣтель Музаки) на съвѣщание си дали клетва да бѫдатъ единодушни и да се сражаватъ заедно противъ Баязида. Тоя съюзъ билъ подкрѣпенъ съ женитбата на дъщерята на Константина Велбуждски за Мануила Палеолога [1]. Обаче това христианско настроение у тѣхъ било мимолетно: съюзътъ скоро се разпадналъ, и тѣ пакъ сѫ почнали да интригуватъ помежду си. Лишенъ отъ здраво нравствено съзнание, крали Марко си позволявалъ и произволи въ личния си животъ. Въ една църковна книга е отбѣлѣзано, че книгата била писана въ село Калугерецъ (Порѣче), [2]. Вижда се, че крали Марко е прѣживѣлъ сѣмейна драма. Вѣроятно, Хлапенъ е ималъ намѣрение да се ожени за вдовицата на Гургура (може би, охридския управителъ при Уроша IV), Теодора. Обаче крали Марко е изгонилъ първата си жена Елена, дъщеря на Хлапена, и почналъ да живѣе съ Теодора. А слѣдъ като се помирилъ съ Хлапена, той е взелъ назадъ законната си жена и далъ на Хлапена Теодора. По сетнѣшнитѣ хронисти, не допускайки толкозъ слабо христианско съзнание у крали Марко, му приписватъ нѣкаква вѫ-

1. Phrantzae, 58. 3a участието на Музаки въ съюза се говори и въ Музакиевата хроника (Rad, V, 170), гдѣто сѫ забъркани сръбскитѣ владѣтели: намѣсто Стефана, е означенъ Лазаръ, починалъ на Косово поле още въ 1389 г.

2. Л. Стояновић, Стари српски записи и натписи, I, стр. 58-59, № 189.

346

трѣшна нравствена трагедия, жертва на която той е станалъ. Тъй Константинъ Костенечки, като говори, че христианскитѣ владѣтели сѫ вървѣли съ султана по принуда, влага въ устата на крали Марка слѣднитѣ думи, ужъ казани на Константина Велбуждски прѣди сражението противъ Мирча влашки: [1]. Споредъ сѫщия писатель, когато се появили влашкитѣ развѣти знамена съ кръстове и икони подиръ тѣхь, тежко е станало на крали Марка и на Константина, но не било възможно иначе да постѫпятъ. Сѫщо и иеромонахъ Спиридонъ въ историята си за българския народъ отъ 1772 г. притуря, че [2]. Тоя разказъ на иеромонахъ Спиридонъ е явно тенденциозенъ, понеже крали Марко и Константинъ сѫ паднали въ сражението си съ власитѣ. [3]

Народътъ, както всѣкога, повече храна намиралъ въ своитѣ суевѣрия и прѣдразсѫдъци, отколкото въ свещеното Писание. Сѫдейки по Душановия законникъ, въ обществото на сръбското царство сѫ били разпространени вълшебството, гадаенето и вѣрата въ вампири. Обхванатитѣ отъ последното суевѣрие сѫ разравяли мъртъвцитѣ и сѫ ги изгаряли съ участието на свещеници. Обстоятелството, че законодательтъ е прѣдвидѣлъ наказание на всичкитѣ жители на селото, гдѣто би изгорили мъртвецъ, показва, че това суевѣрие било широко разпространено между селското население. Отъ друга страна обществото незакрѣпнало въ православието тъй лесно се поддавало на католическо и богомилско влияние, че Душанъ билъ принуденъ да вземе строги мѣрки противъ този прозелитизъмъ. Гражданскитѣ бракове и браковетѣ между православни и еретици сѫ били доста разпространени въ сръбското царство, както за това свидѣтелствуватъ сиециалнитѣ закони на Душана противъ тѣхъ.

Обаче и на тоя тъменъ фонъ понѣкога сѫ блѣщукали искри на трѣзво религиозноравствено съзнание. Тъй, въ надгробния надписъ на Остоя Райковича четемъ: [4]. Тукъ авторътъ изразява съ

1. Житие на Стефана Лазаревича въ Гласник, XLII, 269-270.

2. Йор. Ивановъ, Сѣв. Македония, стр. 138, заб. 3.

3. Сравни Гласник LIII, 75; сѫщо и зографската българска история (Йор. Ивановъ, Сѣв. Македония, 171), споредъ която Мирчо е пронизалъ Марка съ стрѣла въ гърлото.

4. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 213.

347

прости, но сталактитни думи всичката суетность на живота и на земнитѣ блага и внушава на четцитѣ великата нравствена необходимость да се обичать едни други.

Интересътъ къмъ духовна просвѣта билъ сравнително слабъ. Алчностьта за богатство и земно благоденствие била твърдѣ голѣма и рѣдко нѣкой е чувствувалъ любовь къмъ книжовна работа. Слѣдъ разпадането на сръбското царство, обществото било обхванато отъ чувство на несигурность и страхъ прѣдъ турската опастность. Писаното тогава се състои само отъ прѣписи на църковни книги. Бащата на Гургура Бранко Младеновичъ се прѣдставлява като любитель на духовната просвѣта. По негова порѫка, въ 1346 г. нѣкой си монахъ Иоанъ е прѣписалъ славянски псалтирь [1]. Ако се сѫди по самото название на порѣчкото с. Калугерецъ, гдѣто, както се спомена по-горѣ, била писана славянска книга въ врѣмето на крали Марка, може да се допусне, че въ това село или близо до него е имало монастиръ — центъръ на славянска образованость. Центъръ на славянска писменость е продължавалъ да бѫде, повидимому, и Слѣпченскиятъ монастиръ. Въ 1393-94 г. тамъ билъ прѣписанъ славянски триодъ. Прѣписвачьтъ е отбѣлѣзалъ това на триода на литературенъ български езикъ (сръбска редакция). Въ самия Охридъ и околностьта е господствувала гръцката грамотность, която обаче низшето духовенство слабо е владѣело. Гръцкитѣ надписи отъ 1369 г. въ островъ Малъ градъ (дѣло, по всѣка вѣроятность, на монастирския игуменъ Йона), както и отъ 1378 г. на охридския свещеникъ Стефанъ Пророкътъ съдържа граматични погрѣшки: намѣсто , нам. , нам. , нам. , нам. , нам. .

1. Л. Стояновић го намѣрилъ въ Бистришкия монастиръ, цит. сп. I, стр. 33-34, № 84.