Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

III. Сръбска епоха.

BTOPА ГЛАВА

1. Епархии   —  2. Архиепископи   —  3. Епархийски архиереи

1. Епархии

До разпадането на сръбското царство (1366 г.) Охридскиятъ диоцезъ е ималъ най-тѣсни граници прѣзъ цѣлото си сѫществуване. Твърдѣ много била стѣснена неговата сѣверна граница, която минавала отъ гр. Дебъръ и Кичево, и, вървейки недалече отъ Охридъ и прѣзъ мокренскитѣ планини, се спускала къмъ адриатическия брѣгъ при Авлонския заливъ. Отъ тукъ тя е отивала на югоизтокъ, преминавала рѣкитѣ Воюса и Бистрица надъ гр. Сервия и, подигайки се на сѣвероизтокъ, е оставяла Верия въ диоцеза на цариградския патриархъ, достигала р. Вардаръ прѣзъ Солунското поле и Енидже- Вардарското езеро, подигала се малко на сѣверъ, послѣ завивала на изтокъ и, минавайки Вардаръ, обхващала Струмишката епархия и отъ тукъ на западъ минавала Вардаръ подъ Велесъ, който оставалъ въ диоцеза на сръбския патриархъ. Въ тѣзи граници сѫ влизали срѣдната и южната часть на Македония (безъ по-голѣмата часть на Солунското поле, безъ Сервийско и източнитѣ краища), срѣдна и южна Албания. Отъ прѣдишнитѣ епархии сѫ останали само 11: 1) Охридска, 2) Костурска, 3) Гребенска, 4) Мъгленска. 5) Сланишка, 6) Струмишка, 7) Пелагонийска, 8) Дѣволска или Селасфорска [3], 9) Главенишка, 10) Канинска и 11) Влашка.

3. Старото име на единъ отъ двата Дѣвола било Селасфоръ (Рали и Потли, V, 495). Споредь Иречека, прѣименуването на Дѣволската епископия въ епископия Селасфорска ( е станало за литературенъ евфонизъмъ. Споредъ него, името което Томашекъ съединява съ староилирийското у Птоломея, било много близко съ диаволь. Затова рѣката Дѣволъ била нарѣчена отъ кръстоноситѣ flumen Diabolis или flumen Daemonis.

пъкъ съотвѣтствува на Люциферъ и било дадено това име на гр. Дѣволъ за смекчение на понятието за диавола (Byzant. Zeits. XIII, 195). Обаче по вѣроятно е, че това прѣкръстване на гр. Дѣволъ е станало по сѫщата причина, по която още вь XII в. на всички градове въ Македония били дадени старогръцки названия.

340

Отъ 1366 г. до м. май 1371 г. източната граница на Охридския диоцезъ е достигала р. Мѣста, а южната е вървѣла по брѣга на Бѣло море, като обхващала г. Христополъ (Кавала) и Атонъ. На западъ границата се издигала изъ дебърскитѣ височини къмъ пл. Шаръ, минавала въ Косово поле надъ гр. Призрѣнъ, сетнѣ се спускала на югоизтокъ, като обхващала Скопие и ако приемемъ, че Велбуждското деспотство било подъ юрисдикцията на охридския архиепископъ, тя е вървѣла на сѣверъ обхващайки Велбуждъ, Джумая, Разлогъ. По такъвъ начинъ, освѣнъ прѣдишнитѣ епархии, на охридската църква сѫ принадлежали Скопската и Призрѣнската митрополии, Дебърската епископия, Кичевско, което ще да било присъединено къмъ Дебърската или Охридската епархия, и всички епархии въ деспотството на Углеша (Сѣрска, Драмска, Христополска). Отъ м. май 1361 г. до падането на гр. Охридъ подъ турцитѣ източната, южната и западната граници сѫ били сѫщитѣ, каквито и до 1366 г., а на сѣверъ била лишена отъ Призрѣнската епархия.

2. Архиепископи

Списъкътъ на охридскитѣ архиепископи прѣзъ сръбското владичество е непъленъ. Въ запазенитѣ паметници се посочвать само трима архиепископи, отъ които единъ не е наименуванъ. [1]

1. Николай се споменува въ втория хрисовулъ, даденъ отъ Стефана Душана на Трѣскавечкия монастиръ до провъзгласяването му за царь [2], и въ хрисовула, даденъ отъ сѫщия въ 1347 г. на Лѣсновския монастиръ [3]. Не се знае, дали той билъ на архиепископски прѣстолъ въ 1349 г., когато билъ свиканъ скопскиятъ законодателенъ съборъ. [4]

1. Голубински съобщава за единъ архиепископъ и твърди, че отъ половината на XIV в. до половината на XV в. нито въ византийскитѣ, иито въ славѣнскитѣ паметници не се срѣща нито едино име на охридски архиепископи. Между това паметницитѣ, открити слѣдъ издаването на историята на Голубински, значително попълниха списъка на охридскитѣ архиепископи.

2. Гласник XI, 136.    3. Гласник, Х, 289.

4. При ремонтирането на охридската църква св. София прѣзъ 1917 г, надъ каменната стълба, която води въ първото женско отделение, били открити фигуритѣ на едно духовно лице съ ореолъ на главата, царь и царица съ корони на главитѣ и двѣ дѣца — всички съ издигнати рѫцѣ. Около главата на духовното лице се е чело (Николай свѣтѣйши архиепископъ на България. (Вж. статията “Охридската св. София” въ Църковенъ вѣстникъ отъ 1918 год., бр. 16). Понеже отдѣлението, гдѣто сѫ тѣзи изображения, е построено въ 1317 г., то споменаваниятъ архиепископъ Николай е живѣлъ слѣдъ това и трѣбва да е тъждественъ съ архиеп. Николая при Душана. Ако приемемъ, че царскитѣ образи по дрехитѣ, на които има двуглавъ орелъ, сѫ византийско императорско сѣмейство, то архиеп. Николай се е качилъ на охридския прѣстолъ още прѣди паданието на Охридъ подъ сърбитѣ. Обаче не е невероятно, че царскитѣ фигури сѫ Стефанъ Душанъ съ сѣмейството му.

341

Архиепископъ Николай ще да се отличавалъ съ благотворителность: на Трѣскавечкия монастиръ подарилъ своя метохъ въ Прѣспанското село Любойно [1]. На рамкитѣ на една икона на св. Богородица въ охридската катедрална църква “св. Климентъ “ отъ дѣсна и лѣва страна се запазили двѣ монограми, които Кондаковъ е прочелъ като [2]. Кондаковъ прѣдполага че другитѣ изтрити монограми на слѣдата икона сѫ съставлявали името на Стефана Душана [3]. Ако това е вѣрно, то споменуваниятъ на иконата епископъ Николай е идентиченъ съ архиепископъ Николая при Стефана Душана, и иконата била подарена отъ самия архиепископъ на църквата “св. София”,откѫдѣто заедно съ другитѣ икони били прѣнесена въ църквата “св. Климентъ “ слѣдъ прввръщането на църквата “Св. София” въ джамия. Единъ архихиепископъ по име Николай се споменува на единъ листь прилѣпенъ къмъ архиепископския кодексъ на св. Климентъ подъ № 54 съ заглавие: [4].

Тоя листъ билъ откѫснатъ отъ сборника на трулскитѣ правила, принадлежащъ на архиепископа Николая въ врѣмето на Душана, и прибавенъ къмъ кодекса на св. Климентъ по-късно отъ нѣкой библиотекарь (за вѣченъ споменъ).

2) Григорий. Не е извѣстно, дали той билъ непосрѣденъ приемникъ на Николая. Пръвъ пѫтъ той се споменува въ надписа отъ 1364/65 г. надъ вратата на сѣверното крило на охридската катедрална църква “св. Климентъ”, гдѣто е имало параклисъ на името на св. Григорий Богословъ. [5]

1. Гласник, XI, 136 въ втория хрисовулъ:

2. Македонiя, стр. 261.    3. стр. 262.

4. Gelzer, Der Wiederaufgef. Kodex des hl. Klemens, 107, № 10.

5.

 Надписа прѣдаваме по прѣписъ, снетъ отъ насъ. У Йор. Ивановъ, Бълг. стар. 212 стои вм. .

342

Той билъ на архиепископския прѣстолъ и въ 1369 г. м. февруарий, както се вижда отъ акта на деспота Углеша за спора между Зографския монастиръ и иериския епископъ Давидъ [1]. Иречекъ прѣдполага, че споменваниятъ въ тоя акть архиепископъ Григорий е сѫщиятъ дѣволски епископъ Григорий [2]. Би могло да се приеме иречековото прѣдположение само, ако се докаже, че архиепископъ Григорий отъ 1364/65 г. е умрѣлъ прѣди началото на 1369 г. и на негово мѣсто билъ избранъ дѣволскиятъ епископъ Григорий

Послѣденъ пѫтъ архиепископъ Григорий се споменува въ надписа отъ 1378 г. надъ южната врата на малката охридска църква “св. Климентъ” въ махалата “Болница”. Архиепископъ Григорий е сѫщиятъ, когото цариградскиятъ патриархъ Филотей въ 1367 год. е канѣлъ да отиде въ Цариградъ на съборъ. По тоя поводъ той е писалъ на патриарха противъ унията [3]. Поради своята образованость именно той се ползувалъ съ голѣмото уважение на Углеша.

3) Ненаименуванъ архиепископъ, който е благословилъ брака на авлонския деспотъ Мъркша съ Ругина между 1389-1394 година.

3. Епархийски архиереи

Извѣстни сѫ:

1. Дѫволски епископъ Григорий споменуванъ въ два надписа отъ 1361 и 1364/65 г. Въ 1361 г. той билъ прототронъ намѣсто костурския, но въ 1364/65 г. пакъ се явява простъ епископъ. Прототронството на дѣволския епископъ Иречекъ обяснява съ намалението на територията на Охридската архиепископия [4]. Обаче това едва ли е вѣрно, защото, както казахме по-рано, при Стефана Душана и Уроша (до 1366 г.) Охридскиятъ диоцезъ е запазилъ независимостьта си въ размѣра, какъвто той е ималъ до падането на Охридъ подъ сърбитѣ. А въ тоя моментъ въ Охридския диоцезъ влизала и Костурската епархия. По-вѣроятно ни се прѣдставлява, че повишението на Григория Дѣволски се дължело на охридския кесарь Гургура, който отъ приятелско разположение му далъ това отличие. Това прѣдположение като че се оправдава отъ обстоятелството, че въ 1364/65 г., когато кесарь Гургуръ не е управлявалъ вече Охридъ, дѣволскиятъ епископъ Григорий не билъ прототронъ.

Въ 1361 г. на свои срѣдства епископъ Григорий е изобразилъ построената отъ кесаря Гургура “Заумска” църква, а въ 1364/65 г. е построилъ въ Охридъ църквичка “св. Григорий Бо-

1. Византiйскiй врѣменникъ, XIII, 98.

2. Историjа Срба, стр. 411, 3 заб.

3. Голубинскiй, цит. съч. 128.    4. Byzantin. Zeitschrift, XIII, 196.

343

гословъ”. Тѣзи факти показватъ, че охридскиятъ край му билъ близъкъ. Може би, той билъ родомъ отъ тоя край.

2) Скопски митрополитъ Иоанъ, който ще да е дѣйствувалъ въ послѣдната четвърть на XIV в. Той се споменува въ надписа на жъртвеника въ църквата на скопския монастиръ св. Андрей. [1]

3) Въ надписа отъ 1390 г. надъ входа на храма “св. Спасъ” въ с. Емборе, Леринско, се споменува епископъ Нимфонъ като ктиторъ на тоя храмъ. Епархията му не е отбѣлѣзана. Въ хрисовулитѣ, дадени отъ Душана на Трѣскавечкия монастиръ, се споменува църквата “св. Никола” въ с. Емборе (Амбори, IЕбори), подарена отъ влашкия епископъ (що приложи Влахоеп(искоупь) [2]. По всѣка вѣроятность, Нимфонъ билъ епископъ на Влашката епархия, която била около Емборе.

4) Епископъ на Сланица или Пела Антоний се споменува въ записа на едно пергаментно евангелие, което тоя епископъ е подарилъ въ 1363 г. на охридската църква “св. Богородица” (сега св. Климентъ). [3]

1. Гласник, VIII, 142, и LVII, 51.    2. Гласник XI, 136; XIII, 373; XLI, 361.

3. Извѣстiя Рускаго археологическаго института, въ К-лѣ, кн, IV, вып. 3, 1899 г., стр. 134.

[Previous] [Next]
[Back to Index]