Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

III. Сръбска епоха.

ПЪРВА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия прѣзъ сръбското владичество въ Македония (1334-1394)

2. При кралетѣ Вълкашина и Марка

Примѣра на епирския деспотъ е послѣдвалъ прилѣпскиятъ деспотъ Вълкашинъ, който още при Душана билъ жупанъ въ Прилѣпъ [2]. А въ елбасанската область още отъ 1359 г. самостойно е управлявалъ войнствениятъ графъ Карлъ Топия, който почналъ да се подписва “князъ на Албания” [3]. Около 1366 г. деспотъ Вълкашинъ се провъзгласилъ краль на централната часть на сръбското царство по двътѣ страни на Шаръ планина и отъ двѣтѣ страни на р. Вардаръ съ градоветѣ: Призрѣнъ, Скопие, Прилѣпъ, Битоля, Прѣспа и Охридъ [4]. Въ сѫщото врвме е отстѫпилъ отъ Уроша и Вълкашиновиятъ брать деспотъ Иванъ Углешъ, който е управлявалъ пограничнитѣ области между византийската империя и турскитѣ владѣния, въ югоизточна Македония (по струмската долина и бѣломорския брѣгъ) съ столица Сѣръ. Синоветѣ на велбуждския севастократоръ Дѣянъ, Иванъ Драгашъ и Константинъ, сѫщо се провъзгласили за независими владѣтели: първиятъ съ титулъ “деспотъ”, а вториятъ — съ титулъ “господинъ” [5]. Отъ мѣстата, подвѣдомствени на охридския архиепископъ, сѫ влѣзнали въ велбуждското деспотство

2. Л. Стояновић, Стари српски записки и натписи, I, № 97.

3. Иречек, цит. съч., стр 407.

4. Иречек, ib. стр. 411. Въ грамотата си, дадена на дубровнишкитѣ търговци, той се нарича “господинь земли срьбьской и грькwмь и западнимь странамь” (Miklosich, Monumenta Serbica, стр. 180). Въ житието на царь Уроша, написано отъ ипекския архиепископъ Паисий (XVII в.), се разказва, че още Стефанъ Душанъ е оставилъ Вълкашина за регентъ и опекунъ на своя малолѣтенъ синъ Уроша, като го заклелъ да не прави на Уроша никакво насилие. Обаче когато Урошъ билъ на 17 г., е изникнала борба между него и Вълкашина и едни отъ боляритѣ сѫ подържали Вълкашина, други — Уроша. Тогава билъ свиканъ съборъ въ Призрѣнъ отъ клирици и велможи, и Вълкашинъ билъ увѣщаванъ да не пакости на Уроша. Но Вълкашинъ не послушалъ събора. Слѣдъ нѣколко години Вълкашинъ убилъ Уроша, когато послѣдннятъ билъ на ловъ, и раздѣлилъ сръбското царство, като на кесаря Углеша далъ Сѣръ, а на Гойна — Търново (?) (Гласник, XXII, 217-222). Въ древнитѣ сръбски лѣтописи не се споменува за съборъ въ Призрѣнъ противъ Вълкашина.

5. Гласник, XXIV, 252 и 271.

331

Струмица, Радовишъ, Тиквешъ, Велесъ, гдѣто западната граница на деспотството е минавала р. Вардаръ и стигала на Бабуна планина [1]. Въ Верия, Воденъ и Костуръ независимо е управлявалъ Хлапенъ [2]. А между Солунъ, Струмица и Сѣръ се намирали владѣнията на Богданъ Лютица. [3]

Тъй че отъ 1366 г. епархиитѣ на Охридската архиепископия се намирали въ различни държави, именно: 1) кралството на Вълкашина, гдѣто се е намиралъ и архиепископскиятъ градъ; 2) деспотството на Хлапена; 3) царството на Симеона въ Епиръ и южна Албания; 4) каниноавлонското деспотство, 5) елбасанското княжество и 6) велбуждското деспотство.

При Вълкашина Охридската архиепископия била автокефална, както се вижда отъ факта, че цариградскиятъ патриархъ Филотей въ 1367 г. е поканиль охридския архиепископъ да отиде съ подчиненитѣ си архиереи въ Цариградъ на проектирания слѣдъ двѣ години вселенски съборъ за съединението на източната църква и западната. Ако охридскиятъ архиепископъ не билъ автокефаленъ, то царигр. патриархъ не би се обърналъ направо къмъ него, а само къмъ духовния му началникъ, въ случая къмъ сръбския патриархъ. Освѣнъ туй, ако Охридскиятъ архиепископъ билъ въ онова врѣме подчиненъ на сръбския патриархъ, то цариградскиятъ патриархъ съвсѣмъ не щѣлъ да се обърне къмъ него съ покана нито посрѣдно, нито непосрѣдно, защото Сръбската църква тогава се на мирала въ формална схизма съ цариградския патриархъ [4]. При това патриархътъ писалъ на охридския архиепископъ, че се прѣдполагало да се свика вселенски съборъ, че александрийскиятъ и иерусалимскиятъ патриарси се намирали въ Цариградъ, а на антиохийския патриархъ е вече извѣстено и че оставало да дойде на събора още той съ подчиненитѣ си архиереи [5]. Отсѫтствието на охридския архиепископъ отъ тъй полезния съборъ, споредъ патриарха, щѣло да бѫде голѣма врѣда и голѣмо непочитание къмъ патриарситѣ въ единъ моментъ, когато сѫ прѣдстоели да бѫдатъ разрѣшавани важни църковни въпроси. “Ако пъкъ дойдешъ — заключава посланието си патриархътъ — колкото честь и слава, колко печалба и колко полза ще има и за Твоя свѣтость, и за намиращитѣ се тамъ християни. Нека, прочее, побърза тя (т. е. Негова свѣтость, архиепископътъ) да дойде

1. Това се вижда отъ грамотитѣ, дадени отъ Драгаша и Константина въ 1377 и 1380 г. на свѣтогорския руски монастирь “св. Пантелеймонъ” (Гласник, XXIV, 252, 254 и 255. Вж. и Йор. Ивановъ, Сѣверна Македония, стр. 127).

2. Иречек, Историjа Срба, стр. 415.

3. idem, pag. cit.

4. ср. Голубинскiй, Краткiй очеркъ ист. прав. церквей, стр. 130.

5. Acta Patriarchatus Constant, t. I, № 234, стр. 491

332

тукъ, като постави всичко друго по долѣ отъ това дѣло . . . “ [1]. Явно е, че патриархътъ е поставялъ охридския архиепископъ на еднакво равнище съ патриарситѣ, като единъ отъ необходимитѣ висши, сир. автокефални прѣдставители на Църквата за съставянето на събора.

Охридската архиепископия е оставала напълно независима отъ Сръбската патриаршия и при приемника на Вълкашина, крали Марка. Знае се, че крали Марко е враждувалъ съ сръбския князъ Лазаръ и, естествено, той не можелъ да търпи, щото Църквата въ неговата държава да се управлява отъ ипекския патриaрхъ, който се намиралъ въ княжеството на Лазара. За автокефалното положение на Охр. архиепископия свидѣтелствува и посланието на цариградския патриархъ Антоний IV, написано между 1389 и 1394 г. до [2], който билъ сръбскиятъ канино-авлонски деспотъ Мъркша Жарковичъ (1391-1414) [3]. Въ 1391 г. Мъркша се оженилъ за единствената наслѣдница на авлонското деспотсгво, Ругина, дъщеря на Балша Балшича (+ 1385) и Комнина [4]. Тоя бракъ билъ неканониченъ поради близ-

1. ibid., стр. 492.

2. Acta patr. t. II, 230.

3. Byzant. Zeitschnft, XIII, 197. Въ преписката си съ Дубровникъ той се подписвалъ по сръбски Мркьша (Споменик, ХI, 45) или Мрькша (ib. 47). Обаче Дубровnишката канцелприя го наричала Merchxe Xarchonich (ib. 45), Merchse (ib. 47), което е близко до гръцкото . Очевидно, сръбското име “Мркша” на гръцки се прѣдавало като , а на латински — като Мерхксе или Мерхсе. Голубински и Гелцеръ го отождествяватъ съ угровлашкия войвода Мирчо (1386-1418), но не е вѣрно. Баща му Жарко билъ сръбски велможа при устието на р. Бояна (при Шкодра) въ 1356-1367 г. Майка му Мария Теодора била сестра на велбуждскитѣ деспоти Драгаша и Константина. Теодора втори пѫтъ се оженила за Георги Балшича (+ 1378), владѣтель на областьта между Рагуза и Призрѣнъ. Отъ друга страна въ патриаршески актове е означенъ като братовчедъ ) на Мануила Палеолога (1391-1425). За роднинство на влашкия войвода Мирчо съ императора Мануила Палеолога нѣма никакви свѣдения, а деспотъ Мъркша билъ първъ братовчедъ на византийската императрица Елена; послѣдната била дъщеря на велбуждския деспотъ Константинъ и, слѣдователно, плѣменица на Мъркшината майка Теодора. Отъ тукъ положително може да се твърди, че е самъ Мъркша. Сѫществуването на авлонски деспотъ по име въ врѣме на написването на въпросното патриаршеско послание се потвърждава и отъ Халкокондила, споредъ когото султанъ Баязидъ е убилъ между другитѣ албански архонти (стр. 105).

4. Комнина била дъщеря на авлонския деспотъ Иоанъ Комнинъ, братъ на българския царь Иванъ Александъръ и сръбската царица Елена, жена на Душана (Иречек, Споменик XI, прѣдговор стр. 11). Балша Балшичъ, като се оженилъ за Комнина, станалъ владѣтель на Авлона не по късно отъ 1372 г. (ibid).

333

кото родство на Мркша и Ругина, именно: Мркша билъ завареникъ на Георгия Балшича; Ругина била дъщера на Балша Балшича, братъ на Георгия Балшича; слѣдователно, Мркша се оженилъ за племеннцата на своя несѫщъ баща. [1]

Бракътъ билъ позволенъ отъ охридския архиепископь прѣдъ видъ голямата турска опастность, която е налагала, щото управата на деспотството да се намира въ рѫцѣтѣ на силенъ човѣкъ, но по сетнѣ е произлѣзълъ споръ, вслѣдствие на който Мркша е запиталъ цариградския патриархъ чрѣзъ своя пратеникъ монахъ Атанасий, дали неговиятъ бракъ е законенъ. Патриархътъ му отговорилъ, че неговиятъ бракъ му се прѣдставлява “тежъкъ” и “необичаенъ” , обаче той нито го осѫжда, нито го отмѣнява, смѣтайки, че тоя бракъ билъ необходимъ, щомъ охридскиятъ архиепископъ счелъ за добрѣ да го благослови по снизхождение. [2]

Цариградскиятъ патриархъ се отнесълъ почтително къмъ едно явно неканонично дѣло на охридския архиепископъ, несъмнено, поради автокефалното положение на последния, което го въздържало да се вмесва въ работитѣ на чужда Църква. Отъ друга страна ако охридскиятъ архиепископъ е зависѣлъ отъ сръбския патриархъ, Мъркша би потърсилъ благословия на своя бракъ направо отъ духовния началникъ, който единственъ въ диоцеа можелъ да разреши въпроса.

Слѣдъ разпадането на сръбското царство, Охридската архиепископия съвсѣмъ се освободила отъ съперничеството на Сръбската патриаршия и станала едничъкъ църковенъ авторитетъ за държавната власть, както е била при царь Самуила, деспота Стрѣза и епирския царь Теодора. Тясното единение между нея и прилѣпскитѣ крале било толкова по-възможно, че тѣ се опирали на една и сѫща етнографска основа. Както първата била основана поради стремежа на българския народъ къмъ духовна самостоятелность, тъй и Вълкашинъ се отдѣлилъ отъ Уроша IV главно насърдченъ отъ тежненията на македонското българско население къмъ самостоенъ животъ. Българскиятъ характеръ на държавата на сръбскитѣ династи Вълкашина и Марка билъ тъй очевиденъ, че въ своитѣ записки еничеринътъ-сърбинъ Михаилъ

1. Споменик, XI, pag. cit

2. Acta Patr. Const. II, 230-231:

334

Константиновичъ отъ Островица въ XV в. нарича Македония българско царство и българска земя, а крали Марка български князъ [1]. Джовани Музаки, който въ 1510 г. е написалъ историята на албанския домъ Музакиевци, наараво нарича Вълкашина и Марка български крале. За Вълкашина той говори: “Andrea Musachi secondo, eo quale combatti il Re Vucasino, ch’era Re de Bulgaria е dominava quasi insino ad Andrianopol” (Андрей Музаки II, оня, който се сражава съ краль Вълкашина, който бѣше краль на България и владѣеше чакъ до Одринъ). [2] Като говори, че Андрей Музаки е плѣнилъ краль Вълкашина на пл. Пелистеръ, между Прѣспа и Битоля, при извора Добрида, той счита Пелистеръ за граница между България и Албания: “ ... et ando аl’ incontro dell’ detto Re, dove c’incontrarno in un loco nomine la Montagna de Peristeri, е li ve ina fontana nominata Dobrida е la se divide l’Albania della Bulgaria. ..” (и тръгна срѣщу казания краль, който бѣше се разположилъ на едно мѣсто по име Пелистеръ планина, гдѣто има единъ изворъ, наричанъ Добрида и гдѣто се дѣли Албания отъ България). [3] Като говори за съюзяването на православнитѣ балкански владѣтели противъ турцитѣ, Музаки различава Лазарь, сръбски деспотъ, и Марко, краль на България (ma Lazaro dispoto di Servia e Marco re di Bulgaria ..) [4]. По сѫщитѣ причини въ българския героиченъ епосъ крали Марко се прѣдставлява за български владѣтель и даже за българинъ.

При такъво родство между Прилѣпското кралство и Охридската архиепископия, може да се допусне, че архиепископията не само се издигнала морално, но и териториално се разширила въ зависимость отъ разширението на кралството. Тя е добила Призрѣнската и Скопската епархии и Кичевско. [5] Освѣнъ цѣлото Вълкашиново кралство, юрисдикцията на охридския архиепископъ е признавалъ и сѣрскиятъ деспотъ Углешъ [6]. За рарѣшение на спора между иериския епископъ Да вида и Зографския монастиръ за мѣстото Саравари при гр. Иерисо (до Халкидическия полуостровъ), Углешъ, подъ чиято власть се намирала Иериската епископия и Атонъ, свикалъ специално събрание, на което подъ негово прѣдседателство сѫ заседавали охридскиять архиепископъ Григорий съ Синода си и прѣдставители на атонскитѣ монастири. Спорътъ билъ разрѣшенъ въ полза на Зографския монастиръ, комуто Углешъ е далъ грамота на гръцки за това рѣшение въ м. февруари 6877 (1369) [7]. Отъ тази грамота се вижда, че ох-

1. Гласник, XVIII.    2. Rad, V, 174.    3. pag. cit.    4. ibid., 170.

5. И В. Кънчевъ твърди за присъединението на Скопската епархия къмъ Охридската архиепископия при Вълкашина (Периодическо списание, кн. 55-56, стр. 107).

6. Проф. Йор. Ивановъ погрѣшно е прочелъ, намѣсто Давидъ, Яковъ (Български старини, стр. 34).

7. Византiйскiй врѣменникъ, ХIII, приложение.

335

ридскиятъ архиепископъ билъ постояненъ съвѣтникъ на Углеша по църковнитѣ въпроси и, изглежда, той е ималъ за резиденция, освѣнъ Охридъ, и Сѣръ. Въ нея четемъ: “Тъй като малко по-рано бѣха повикани боголюбимѣйшиятъ иериски епископъ киръ Давидъ и почтенитѣ монаси на честния царски монастиръ на името на св. всеславния великомѫченикъ и побѣдоносецъ Георги и нареченъ Зографски прѣдъ царство ми и съзаседаващия свещенъ Синодъ на всесвещенѣйшия архиепископъ и прѣчестенъ киръ Григорий...” [1]. Слѣдъ каго излага казаното отъ зографскитѣ монаси въ своя полза, Углешъ продължава: “Когато монаситѣ казаха това, тогава епископътъ не противорѣчеше, но слѣдъ два деня, като дойде прѣдъ царство ми и всесвещенѣйшиятъ охридски архиепископъ, прѣчестниятъ и екзархъ на цѣла България, възрази. . .” [2]. Въ заключение той говори: “Справедливо е царство ми и казаниятъ всесвещенѣйши охридски архиепископъ да отсѫдимъ неговата рѣчь” [3]. Така че въ 1369 г. охридскиятъ архиепископъ е простиралъ своята власть надъ св. Гора, Сѣрско и Драмско, — области, които той никога не е управлявалъ, ако не се смѣта неговото морално влияние върху тѣхъ при епирския царь Теодора.

Тѣзи териториални придобивки на архиепископията сѫ били кратковрѣменни. Слѣдъ смъртьта на Вълкашина (на 26 септември 1371 г. той билъ убитъ заедно съ Углеша въ сражението съ турцитѣ при Черменъ на р. Марица), зетскиятъ деспотъ Георги Балшичъ е отнелъ гр. Призрѣнъ [4]. А Углешъ, прѣдъ видъ турската опастность, още прѣзъ м. марть 1368 г. е почналъ да води прѣговори съ цариградския патриархъ за църковно помиряване, съ цѣль да подготви съюзъ съ гърцитѣ противъ турцитв. И въ м. май 1371 г. Углешъ формално е подчинилъ своитѣ земи на цариградския патриархъ [5]. А въ 1375 г., при князъ Лазаря, и сръбскиятъ патриархъ е изпратилъ делегация да води прѣговори съ цариградския патриархъ Филотея за вдигане на схизмата. Прѣводчикъ на сръбската делегация е билъ иеромонахъ Никодимъ Гърчичъ, родомъ отъ Костуръ [6] или отъ Прилѣпъ [7]. Не се знае, атонски ли монахь билъ той или клирикъ отъ Ох-

1. ibid., стр. 98.    2. ibid., стр. 100.    3. pag. cit.

4. Иречек, Историjа Cpбa, стр. 423.

5. Писмата на патриархъ Филотея по тоя въпросъ сѫ издадани въ хърватски прѣводъ въ Arkiv, IV, 304, а актътъ за съединението на Углешовото деспотство съ Цариградската патриаршия въ Monumenta Serbica, 181.

6. Иречек, Byzant. Zeitchrift, ХIII, 197.

7. Hazdeu, Historia critica a Romaniloru, Bucaresci, 1875, p. 130. Руварацъ го счита тъждественъ съ Никодима (+ 1405 г.), основателя на монастиритѣ въ Тисменъ и Водица (Archiv fur slav. Phil, XI, 355-359).

336

ридския диоцезъ и, ако билъ охридския клирикь, то по пълномощието на охридския архиепископъ ли участвувалъ въ прѣговоритѣ на сръбския патриархъ или само по поканата на послѣдния и чие влияние той е разпространявалъ въ Влашко: на Цариградъ, Ипекъ или Охридъ. Понеже сръбската делегация се състоела само отъ свѣтогорски монаси (хилендарския монахъ Исаия, атонскиятъ протосъ Теофанъ, двамата му ученици Никандъръ и Силвестъръ) [1], то по-вѣроятно е, че Никодимъ Гърчичъ билъ свѣтогорски, може би, хилендарски монахъ и е дѣйствувалъ само по пълномощието на сръбския патриархъ. Охридскиятъ архиепископъ не билъ заинтересованъ отъ тия прѣговори. А частно отъ унията на Углеша съ цариградския патриархъ той може би не билъ доволенъ но, нѣмайки канонично основание, не ще да е протестиралъ.

Огь Велбуждското деспотство подъ вѣдомството на Охридската архиепископия, несъмнѣно, е оставала Струмишката епархия, която ѝ принадлежала до образуването на това деспотство. За останалитѣ епархии (Велбуждска, Лѣсновска, Велешка, Мелнишка, Поленинска) трудно е да се допусне, че велбуждскитѣ деспоти сѫ ги подчинили на сръбския патриархъ, който билъ съратникъ на съперника имъ князъ Лазаря. Деспотъ Констатинъ Велбуждски и крали Марко, като васали на турския султанъ, сѫ водѣли една и сѫща политика противъ княза Лазаря, който още бранѣлъ своята независимость [1]. Тази тѣхна близостъ е намѣрила изразъ даже и въ народнитѣ ни пѣсни, въ които Константинъ бегъ и крали Марко се прѣдставляватъ, че всѣкога се разхождали заедно. Поради това, подобно на крали Марко, и деспотъ Константинъ не можелъ да търпи намѣсата на сръбския патриархъ въ църковнитѣ работи на своята държава и може да се прѣдполага, че цѣлото деспотство било подчинено на охридския архиепископъ.

Въ Каниноавлонското деспотство властьта на охридския архиепископъ била признавана, както свидѣтелствува споменатото писмо на цариградския патриархъ Антоний IV до авлонския деспотъ “Мирча”. Сѫщо и въ другитѣ сръбски деспотства (Епирско-албанското, Воденско-костурското, както и въ Елбасанското), нѣмало причини, неговата юрисдикция въ прѣдишнитѣ ѝ граници да бѫде накърнена въ полза на сръбския или цариградския

1. Въ “Животи кральева и архиепископа” се казва, че за прѣговоритѣ съ цариградския патриархъ сръбския патриархъ самъ взелъ съ себе си монаха Исаия и Никодима “глаголомъ тлъкователя” (изд. Даничичъ, 332). Въ животописа на стареца Исаия (Гласник, LVI, стр. 67) Никодимъ е нареченъ гръкъ, а въ Zivota srpscoga patriarka Iefrema (Starine, XVI, стр. 38 е нареченъ още и “любомѫдренъ мѫжъ и попъ”.

337

патриарси. Както кралетѣ Вълкашинъ и Марко, тъй и другитѣ македоноалбански владѣтели сѫ почитали авторитета на охридския архиепископъ. Тѣхниятъ култъ къмъ Охридската църква се поддържала още съ туй, че тѣ сѫ били свързани помежду си, освѣнъ съ общи интереси, но и съ роднински връзки. Крали Марко билъ зетъ на воденския господарь Хлапенъ и роднина на костурския господарь Остоя Райковичъ (1372-1379), който отъ своя страна билъ зетъ на охридския жупанъ Андрей Гропа [2]. Послѣдниятъ пъкъ билъ зетъ на албанския деспотъ Андрей Музаки [3]. Роднинскитѣ връзки съ охридския жупанъ сѫ подбуждали другитѣ владѣтели често да прѣбиваватъ въ Охридъ и да се срѣщатъ съ архиепископа. А това можело само да засилва тѣхната привързаность къмъ Охридската църква. Остоя Райковичъ е умрѣлъ въ Охридъ и билъ погребанъ на почетно мѣсто въ притвора на голѣмата църква “св. Богородица”, (сега “св. Климентъ”). Освѣнъ това за тѣхното привързване къмъ Охридската църква доста е спомагало тѣхното прѣклонение прѣдъ гръцката култура, носитель на която въ тѣхнитѣ владѣния била Охридската архиепиския. Прѣдъ гръцкия гений сѫ благоговѣели и прѣдишнитѣ сръбски владѣтели. Още Милутинъ (Урошъ II) е обичалъ да пише актоветѣ си по гръцки. За споменъ на своитѣѣ пожертвувания, направени на Трѣскавечкия монастиръ той е надписалъ по гръцки своя титулъ на дѣсно отъ входната западна врата на притвора [4]. Сѫщото правилъ и Стефанъ Душанъ, както видѣхме по-горѣ. Обаче между гъркофилството на сръбскитѣ единодържавни владѣтели и сръбскитъ феодални владѣтели въ Македония и Албания е имало извѣстна разлика. Първитѣ сѫ имали здравъ националенъ инстинктъ и, като сѫ влизали въ общение съ гръцкия свѣть, тѣ се стремѣли да съчетаятъ тоя свѣтъ съ сръбското племе, за да направятъ послѣдното приемникъ на изработенитѣ отъ Византия културни цѣнности. Вторитѣ, пъкъ откѫснати отъ сръбска почва, се асимилирали съ народитѣ, които сѫ управлявали, и блѣсъкътъ на гръцката култура, оставена въ тѣхнитѣ земи отъ Византия, ги заробилъ. Браковетѣ между сръбски боляри и гъркини се зачестили, и администрацията въ Македония се погърчила. Поради това въ Македония се срѣщатъ много гръцки надписи, оставени

1. Вж. подробно за това Гласникъ LVII, 118.

2. За това свидѣтѣлствува надгробниятъ надписъ за Остоя Райковичъ въ охридската църква “св. Климентъ”: + Прѣстави се рабъ Бжiи wстюа Раiковикь по гоусломъ гарчикъ и сродьникь кралiа Марка. Зеть жпана Грwпе. Лѣто з.w.пи (7888 = 1379) мсца октwмврiа i инд. г. (Йор. Ивановъ, Бълг. стар. 213; МСБ, IV, Л. Стояновић, Стари срп. зап. и натп. I, № 151)

3. Музакиева хроника въ Rad, V, 177-175; Кондаковъ, Македонiя, 245-246.

4. Йор. Ивановъ, Бълг. стар., 225.

338

отъ сръбскитѣ династи на тази епоха. На прѣспанския островъ “Малъ градъ” се срѣща гръцки надписъ на областния управитель Бойко: [1]. Гръцки е надписътъ на кесаря Гургура отъ 1361 г. въ църквата “Заумъ” при Охридското езеро. Въ Прѣспа има гръцки надписи на прѣспанския кесарь Новака (въ врѣмето на Вълкашина) [2]. Авлонскиятъ владѣтель Иоанъ Комнинъ се подписалъ по гръцки на два сръбски документа отъ 1350 г. [3] Отъ епиротесалийския сръбски царь Симеона, споредъ съобщението на Иречека, има само гръцки документи и подписи. [4]

Въ своята благосклонность къмъ Охридската църкиа феодалнитѣ владѣтели и тѣхнитѣ намѣстници сѫ пазѣли нейнитѣ икономически права и сѫ я подкрѣпвали материално. Тѣ сѫ обогатили диоцеза ѝ съ много манастири, на които сѫ подарявали голѣми земи и села. Прѣдметъ на тѣхния култъ сѫ били само мѣстнитѣ свѣтини. За сръбскитѣ свѣтини — Дечанския, Призрѣнския, Хилендарския монастири тѣ сѣкашъ не знаели. Вълкашинъ заедно съ всичкитѣ членове на сѣмейството си — жена му Елена, дъщеритѣ му и четиритѣ му синове Марко, Андреяшъ, Иванишъ и Димитъръ е основалъ храма на скопския монастиръ “св. Димитъръ”, както свидѣтелствува надписътъ надъ вратитѣ на манастирския храмъ вѫтрѣ на стѣната. [5] Вълкашинъ и Марко, несъмнѣно, щедро сѫ дарявали и прилѣпскитѣ монастири. На западната стѣна на църквата на монастира “св. Архангелъ” въ прилѣпското село Варошъ сѫ изписани тѣхнитѣ ликове. Очевидно, тѣ сѫ били негови ктитори или дарители. [6] Вториятъ Вълкашиновъ синъ Андреяшъ е построилъ монастиръ “св. Андрей” въ Скопско и му подарилъ цѣлъ редъ полски и планински села. [7] Прѣспанскиятъ кесарь Новакъ е построилъ въ 1369 г. храмъ на монастира “св. Богородица” въ Малъ градъ (Прѣспанско [8]). Сѫщо и елбасанскиятъ князъ Карлъ Топия, споредъ надписа надъ южнитѣ врати на църквата на елбасанския монастиръ “св. Ив. Владимиръ”, движенъ “отъ вѣра и горещо сърдце”, е възобновилъ разрушения храмъ на тоя монастиръ, който е ималъ голѣмо религиозно значение за албанцитѣ и околнитѣ българи.

Само велбуждскитѣ деспоти Иванъ Драгашъ и Константинъ, които сѫ поддържали живи връзки съ Атонъ, не сѫ щадѣли и-

1. Йop. Ивановъ, Български старини, 223.

2. ib. Новакъ се отказалъ отъ сръбския царь Симеона и се присъединилъ къмъ Вълкашина, щомъ този се провьзгласилъ за краль.

3. Споменик, XI, 30.    4. Byzant. Zeits, XIII, 197.    5. Гласник, LVII, 69.

6. Йор. Ивановъ, Бълг. стар., 224.    7. Гласник, LVII, 50.    8. Йор. Ивановь, Бълг. стар., 222.

339

мотитѣ на Охридската църква, когато сѫ искали да облагодѣтелсгвуватъ нѣкои отъ атонскитѣ монастири. Тъй, съ хрисовулитѣ си отъ 1377 г. и 1380 г. тѣ сѫ подарили на атонския руски монастиръ “св. Пантелеймонъ” по нѣколко села отъ Струмишко и Тиквешко, църквата “св. Атанасий” подъ тиквешкия градъ съ населението, лозята и воденицитѣ, църквата “св. Георги Положки” на р. Черна съ селата ѝ и др. [2]

1. У Новаковић, Први основе слов. книжевности, стр.227.

2. Вж. Гласник, св. XXIV, стр. 250-252; 254-256.

[Previous] [Next]
[Back to Index]