Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

III. Сръбска епоха.

ПЪРВА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия прѣзъ сръбското владичество въ Македония (1334-1394)

1. При царетѣ Стефана Душана и Уроша IV

Разширението на сръбската държава на югъ е достигнало своя краенъ прѣдѣлъ при Стефана Душана. Отъ 1334-1345 г. той е успѣлъ да завладѣе всичкитѣ византийски градове въ Македония и Албания. Тъй, споредъ договора, сключенъ при Солунъ въ 1334 г. 26-и августъ между него и императора Андроникъ III Палеологъ, сърбитѣ сѫ получили Струмица и Прилѣпъ [1]. Прѣзъ есеньта въ 1342 е падналъ подъ сърбитѣ Воденъ [2], а въ 1343 г. — Кроя въ сѣверна Албания [3]. Прѣзъ есеньта пъкъ въ 1345 г. сърбитѣ сѫ прѣвзели Бѣлградъ (сега Бератъ въ Албания), Авлона, Канина и Костуръ [4]. Въ сѫщата година Стефанъ Душанъ е прѣвзелъ и Сѣръ [5]. Охридъ билъ прѣвзетъ отъ сърбитѣ още прѣди прѣвзимането на Воденъ и Костуръ. Точно не се знае годината на падането му, но несъмнѣно е, че Охридъ, Прѣспа и Леринъ сѫ влизали вече въ Сърбия въ момента, когато Стефанъ Душанъ издалъ хрисовулитѣ на Трѣскавечкия монастиръ (въ Прилѣпско). И тритѣ хрисовули подаряватъ на монастира владѣтелски права въ Прѣспа [6] и Леринъ [7]. Съ два отъ тѣхъ монастирътъ е получавалъ метохъ въ Охридъ [8], а въ по-стариа хрисовулъ се уреждатъ взаимоотношенията на епископа

1. К. Иречекъ, Историjа Срба, стр. 358.    2. ib. 366.    3. ib. 368.

4. ib. pag. cit. За прѣвзимането на Костуръ, Бѣлградъ и Канина отъ Стефана Душана около това врѣме свидѣтелствува и записътъ отъ 6854 г. (1345-1346 г.) въ сръбския рѫкописъ, намиращъ се въ Бистришкия монастиръ въ Ромѫния. (Л. Стояновић, Стари српски записи и натписи, кн. I, 1902 год., стр. 33-34, №—84).

5. срв. Миленко М. Вукићевић, Историjа српскаго народа за средне школе, 1912 год., кн. I, 5-то изд., стр. 94.

6. Гласник, XI, 136; XIII, 373; XLI. 360.    7. Гласник, XI, 135; XIII, 373, XLI, 360.

8. Гласник, XI, 136; XIII, 373.

317

(битолския) подъ чието вѣдомство билъ монастирьтъ, и архиепископа [1]. Съ утвърдяването на сръбското владичество въ Охридъ, Прѣспа и Леринъ около 1334 г. се обяснява, защо войнствениятъ Стефанъ Душанъ слѣдъ договора съ Византия въ 1334 год. не е пръдприемалъ срѣщу тѣзи градове походи, каквито виждаме срѣщу Воденъ и други византийски градове въ Македония [2].

Съ падането на Охридъ подъ сърбитѣ, въ сръбската държава се срѣщнали двѣ автокефални църкви — Ипекската (сръбската) и Охридската. До това врѣме сръбската архиепископия се разширявала на югъ за смѣтка на Охридската. Когато сръбскитѣ крале сѫ отнимали византийски градове, които се намирали подъ вѣдомството на охридския архиепископъ, тѣ, по примѣра на българскитѣ царе Калоянъ и Иванъ Асѣнъ II, сѫ ги подчинявали подъ духовната власть на своя архиепископъ. Обаче съ присъединението на Охридъ къмъ Сърбия, спрѣнъ билъ растежътъ на сръбската архиепископия за смѣтка на Охридската. Стефанъ Душанъ е оставилъ послѣдната съвършено независима и е подтвърдилъ нейнитѣ привилегии [3], като ѝ запазилъ диоцеза въ оня размѣръ, какъвто тя е имала въ момента на падането на Охридъ подъ негова власть. За това говори слѣдното мѣсто въ първия хрисовулъ, даденъ на Трѣскавечки монастиръ: [4]. Тука подъ «гръцки хрисовули” Стефанъ Душанъ, несъмнѣно, е разбиралъ хрисовулитѣ на византийскитѣ императори за привилегиитѣ на Охридската архиепископия. Въ втория хрисовулъ на Трѣскавечкия монастиръ Охридъ е нареченъ “прокатименонъ” , т. е. прѣдседателствузащъ спрѣмо мѣстностьта, гдѣто билъ Трѣскавечкиятъ монастирь [5]. Ако Охридъ билъ подвѣдомственъ на сръбския архиепископъ, Душанъ не би го нарекълъ така.

1. Гласник XLI, 361.

2. Споредъ сръбския лѣтописецъ— архиепископъ Даниилъ, Стефанъ Душанъ е прѣвзелъ едноврѣменно въ третата година на своето владичество (1334 г.) градоветѣ Охридъ, Прилѣпъ, Костуръ, Струмица, Леринъ, Желѣзнецъ, Воденъ, Чемрѣнъ (Даничић, Животъ кралева и архиепископа српских, стр. 226). Лѣтописецътъ има прѣдъ видъ похода, който билъ направенъ отъ сърбитѣ въ 1334 год. прѣзъ Македония подъ пострекателството на миналия на сръбска страна византийски военачалнкъ Сиргианъ и резултатътъ отъ който е билъ договорътъ отъ 26 августъ 1334 г. Димица отнася падането на Охридъ подъ сърбитѣ къмъ 1337 г. (, I, 387).

3. Г. Баласчевъ, Минало, II, 1909, стр. 41, Иречек, Историjа Срба, 369.

4. Гласник, XLI, 361.

5. Гласник, XI, 135: (послѣднитѣ букви съ изтрити).

318

Още повече се затвърдило автокефалното положение на Охридската архиепископия, когато билъ издаденъ Душановиятѣ законикъ, който (съ 148 членъ) е гарантиралъ всичкитѣ привилегии, които византийскитѣ градове сѫ имали до свикването на законодателния съборъ въ 1349 г. [1]. Къмъ тѣзи градове се отнасялъ и Охридъ. Може да се прѣдполага, че при Стефана Душана Охридската архиепископия, като се освободила отъ византийския дворъ, е добила свобода за пълно самоопрѣдѣление. Архиепископътъ вече не се натрапвалъ, а се избиралъ отъ епархийскитѣ архиереи на диоцеза, и послѣднитѣ били поставяни отъ архиепископа безъ намѣсата на държавната власть.

Тая благосклонность на Душана е произтичала отъ неговата обща вѫтрѣшна политика. Подобно на своя прѣдходникъ Милутина, Душанъ, като завладѣвалъ нови области съ несръбско население, е оставялъ въ тѣхъ почти цѣлия прѣдишенъ редъ или, споредъ израза на единъ съврѣмененъ византийски лѣтописецъ, той е управлявалъ новозавзетитѣ византийски земи (Македония до Христополскитѣ води) по законитѣ и обичаитѣ на ромеитѣ [2]. Той е задължавалъ само съ договоръ подчиненитѣ градове и боляри да му плащатъ данъкъ и да му даватъ войска. Стефана Душана е движела не национална идея, а автократска, той мечтаелъ за византийския прѣстолъ. Право казва прсф. Флорински, че “царството на Душана е нѣмало националенъ характеръ, не било сръбско царство въ истинския смисъль на думата. Пъстро по своя етнографски съставъ, то е нѣмало и вѫтрѣшно единство, политическа сплотеность. Царството на Душана било оригинално царство отъ области, съ нищо несвързани, управлявани отъ полунезависими владѣтели” [3]. Твърдѣ добрѣ съзнавайки силата на дългия исторически животь, минатъ отъ покоренитѣ му народи, той билъ твърдѣ внимателенъ къмъ тѣхъ. За да владѣе надъ тѣхъ, той се стремилъ не да ги обезличи, а да ги привлѣче къмъ себе си. Затуй той явно галѣлъ националното имъ честолюбие, като се титулиралъ за тѣхенъ царь и даже въ нѣкои хрисовули се подписвалъ по гръцки, напр. въ хрисовулитѣ, дадени на сѣрския монастиръ “Св. Ив. Прѣдтеча”: [4]. Съ това

1. Safarik, Pamatky, стр. 45:

2. У Флоринстй, Памятники законодательной дѣятельности Душана, стр. 9.

3. цит. съч. стр. 12.

4. Rad. V, 152. Въ хрисовула, даденъ на Хилендарския монастиръ въ 1347 год. 12-й декемврий, четемъ подписа на Душана:       (Miklosich, Monumenta serbica, стр. 128, № CXII). На хрисовула отъ 1348 г. 26 ѝ априлъ, даденъ на сѫщия монастиръ, той се подписалъ царь “и Арбанасомь” (ib. стр. 132, № CXV). Въ единъ записъ въ рѫкописъ на Чешката библиотека въ Прага титулътъ на Душана още повече се разширява: (Л. Стояновић, Стари српски записи и натписи, кн. З, стр. 41, № 4941). А въ едно свое писмо до венецианския дожъ Андрея Дандоло, писано въ Сѣръ въ 1345 г., Душанъ се титулира и владѣтель само на малка часть отъ българското царство, подъ което той е разбирзмъ македонска България. Ето титулътъ му: “Stephanus dei gratia Servie, Dioclie, Chilminie, Albania et maritime regionis rex, nee non Bulgariae imperii partis non modice particeps et fere totius imperil Romaniae dominus” (Miklosich, Monuments spectantia hist. slav. mend. II, 278).

319

той явно ги признавалъ за важни елементи на държавата съ право за вѫтрѣшенъ самостоенъ животъ.

Прѣдъ очитѣ на Душана Охридската архиепископия е минавала за духовенъ и културенъ центъръ на българитѣ и албанцитѣ, които сѫ съставлявали главната часть на паството ѝ [1]. При това тя е прѣдставлявала удобенъ органъ за свързване на българското и албанското ѝ паство съ неговия прѣстолъ. Сѫщата тая цѣль той е прѣслѣдвалъ и, като назначавалъ на държавни длъжности, първенцитѣ на покоренитѣ народи. Така напр. въ хрисовулитѣ дадени въ 1346 год. на сѣрския монастиръ “Св. Иванъ Прѣдтеча”, се споменуватъ Иванъ Палеологъ Кантакузинъ , киръ Андроникъ Кантакузинъ . [2]

Като причина за запазването на автокефалията на охридския архиепископъ трѣбва да изтъкнемъ още обстоятелството, че Душанъ изобщо е уважавалъ грамотитѣ, дадени отъ прѣдишнитѣ гръцки и български владѣтели на учрѣждения, градове или лица въ новитѣ му владѣния. Въ първия хрисовулъ, даденъ на Трѣскавечкия монастиръ, той ясно говори, че е благоволилъ да даде на монастира хрисовулъ

1. Противъ тоя доводъ, разбира се, ще възразатъ ония сръбски историци, които рѣшително отхвърлятъ българската народность на македонскитѣ славяни. Между това самъ царь Стефанъ Душанъ, като се титулиралъ царь на сърбитѣ, гърцитѣ, българитѣ и албанцитѣ, явно е признавалъ, че неговото царство се състояло отъ четири народи, между които и българитѣ. А подъ “българи” той е разбиралъ, несъмнѣло, македонскитѣ славяни, защото други български области той не е владѣелъ.

2. Rad. V, 151-152.

320

[1]. Въ 133 членъ на своя законникъ той постановява, щото живущитѣ въ държавата му земевладѣлци, които сѫ имали до неговото възкачване на прѣстола     [2]. Подъ тѣзи хрисовули той разбиралъ хрисовулитѣ не само на сръбскитѣ крале, а и на византийскитѣ императори и българскитѣ царе, защото въ законника той визира и земевладѣлцитѣ въ земитѣ, завладени отъ него. Въ чл. 173 на сѫщия законникъ той изрично заповѣдва, всички градове въ неговото царство   .

Стефанъ Душанъ се отнасялъ къмъ архиепископията на старата българска столица не само съ хладната коректность на тактиченъ държавенъ мѫжь, а и съ почетъ. Той високо е цѣнѣлъ авторитета ѝ. Важнитѣ промѣни въ вѫтрѣшни животъ на Сръбската църква и сръбската държава сѫ били извършени съ участието и благословението на охридския архиепископъ. Упоенъ отъ своето могѫщество, въ края на 1345 г. Душанъ се провъзгласилъ за царь въ гр. Сѣръ [3], а въ 1346 г. 16 априлъ [4], на Великдень, той е свикалъ въ Скопие многоброенъ църковенъ съборъ, на който сѫ присѫтствували сръбското духовенство на чело съ своя архиепископъ Иоаникий II (бившъ придворенъ логотетъ отъ Призрѣнъ), търновскиятъ патриархъ Симеонъ съ своя синодъ, охридскиятъ архиепископъ Николай съ синода си, гръцкото духовенство на областитѣ, които до падането имъ подъ сръбска власть се намирали подъ духовното вѣдомство на цариградския патриархъ, и игуменитѣ и старцитѣ на атонскитѣ монастири. На тоя съборъ, по желанието на Стефана Душана, търновскиятъ патриархъ и охридскиятъ архиепископъ сѫ провъзгласили сръбския архиепископъ Иоаникий за патриархъ на всички сърби, и подиръ това двамата патриарси и охридскиятъ архиепископъ сѫ коронасяли Стефана Душана за царь и жена му за царица, а сина му Уроша за краль [5]. Участието на охридския архиепископъ въ тоя важенъ държавенъ актъ било считано отъ Стефана Душана толкова необходимо, че неговото благословение е замѣнявало благословението на вселенския патриархъ. Това се вижда отъ записа, гдѣто самъ Душанъ говори, че той билъ вѣнчанъ за

1. Гласник, XLI, стр. 353; вж. по-горѣ и цитата за отношенията на битолския епископъ къмъ охридския архиепископъ стр. 317.

2. Safarik, Pamatky, стр. 43; вж. и чл 39 (ib., стр. 32).

3. Иречек, Историjа Срба, стр. 369.

4. Въ “Житiе и жительство краль и цареи срьбскьiихь”, издадено отъ Шафарика въ Pamatky, се говори, че Душанъ билъ вѣнчанъ за царь въ 6859 (1348) (стр. 54).

5. Голубинскiй, Краткiй очеркъ истор. прав. церквей, стр. 128 и 131.

321

царь “благословенiемъ (и) рукою преосвященнаго патрiарьха Iоанникiя и всѣми apxiepeи собора срьбскаго, такожде благословенiемъ и рукою преосвященнаго патрiарьха бльгарскаго кирь Симеона и всеми архiереи събора бльгарскаго .... паче же и отъ архiерея прѣстола грьчьскаго и всего събора” [1]. Подъ “архiерея прѣстола грьчьскаго” трѣбва да се разбира охридския архиепископъ. Не може да разбираме подъ това име цариградския патриархъ, защото сръбскиятъ лѣтописецъ изрично казва, че коронясването на Стефана Душана било извършено безъ благословението на цариградския патриархъ [2] и че затова тогавашниять цариградски патриархъ (Калистъ) е отлѫчилъ отъ църквата сръбския царь, патриарха и подчиненитѣ му архиереи [3]. А думитѣ “паче же” даватъ да се разбере, че Душанъ е считалъ благословението на охридския архиепископъ като нѣщо, което е имало особено значение за неговото царско достойнство, именно значение, което е импонирало на авторитета на цариградския патриархъ.

Участието на охридския архиепископъ въ провъзгласяването на сръбския архиепископъ за патриархъ било въ сѫщото врѣме и публично признание законностьта на автокефалната Охридска архиепископия отъ сръбския духовенъ началникъ. Затова Охридскиятъ диоцезъ и не билъ закаченъ въ момента, когато, по съвѣта на сръбския патриархъ, Стефанъ Душанъ е изгонилъ отъ Тесалия и Македония подвѣдомственитѣ на цариградския патриархъ митрополити и е подчинилъ тѣхнитѣ епархии на своя патриархъ [4]. Даже може да се приеме, че сръбскиятъ патриархъ е признавалъ извѣстно старшинство на охридския архиепископъ поне до толкова, доколкото той се издигналъ до патриаршеския чинъ съ негово благословение. [5]

Поради вѣрноподанството на охридския архиепископъ, може да се мисли, че връзката между него и Стефана Ду-

1. у Голубинскiий, цит. съч., стр. 131.

2. Даничић, цит. съч., стр. 380: сь же царь Стефань вѣньча се на царьство и патршарьха себѣ избра срьблiемь не по законоу, ни сь благословениiемь цариградьскааго патриiарьха, iакоже подобаiеть, нь поиска благословение бесчиньно на патриiарьхоу трьновскомь и на арьхиiепископоу охридьскомь и съ сьборомь срьбскыимь, сице вьцари се и постави патриiарьхе, iакоже не подобаеть.

3. ibid., стр. 381; Гласник, VIII, стр. 125. Стефанъ Душанъ е нарекълъ охридския архиепископъ архиерей на гръцкич прѣстолъ само, защото архиепископътъ билъ гръкъ и съ цѣль да подчертае, че и гръцката иерархия, каквато била тогава охридската, е благословила неговото царско достойнство, макаръ и да се противопоставилъ на тоя актъ царигр. патриархъ (вж. и Голубинскiй, Кр. оч. ист. прав. церкв. стр. 131, прим. 1).

4. Данинић, цит. съч. 381.    5. вж. Гласник, VIII, 125.

322

шана била така силна, че първиятъ билъ почетенъ членъ въ върховната управа на Сръбската църква. За утвърждение на рѣшението си да издигне игумеиството на Лѣсновския монастиръ въ епископство, Стефанъ Душанъ е свикалъ въ 1347 г. съборъ, въ който сѫ участвували сръбскиятъ патриархъ Иоаникий, охридскиятъ архиепйскопъ Николай, скопскиять митрополитъ Иоанъ и всички останали сръбски митрополити и епископи, игумени, свещеници и боляри. Въ хрисовула си за тоя съборъ Душань е отбѣлѣзалъ, че е въздигналъ Лѣсновското игуменство въ епископия и съ съгласието на охридския архиепископъ. [1]

Охридската архиепископия е имала и сравнително завидно материално положение. Извѣстно е, че сръбскитѣ владѣтели се отличавали съ своята храмосъзидателностъ и благодѣтелствуване на монастиритѣ. Тяхната щедрость се излизала и на монастиритъ въ Охридския и Цариградския диоцези. Още Стефанъ Милутинъ (Урошъ II) е простиралъ своитѣ благодѣяния     . Стараейки се да привърже къмъ себе си българското население въ Македония и съ това да подготви бѫдното покорение на тая страна, той е строелъ тамъ храмове (напр. въ Скопие църквитѣ “Троерѫчица”, “Св. Константинъ” и “Св. Никита” до града) [2] и обсипвалъ съ дарове македонскитѣ монастири като кичевския “Св. Георги” и особено Трѣскавечкия, на който, споредъ житиеписеца, той подарилъ много златообковани и украсени съ бисери икони, златни свѣщници и кадилници, злато, овци, камили и пр. [3] Стефанъ Душанъ е надминалъ Милутина по щедроститѣ си къмъ Трѣскавечкия монастиръ. Като построилъ дворецъ въ Прилѣпъ, той е искалъ да направи тоя градъ притегателенъ царски центъръ за българското население въ Македония. А съ скѫпитѣ дарове, съ които е обсипвалъ Трѣскавечкия монастиръ, той се стремилъ да го издигне прѣдъ очитѣ на българското население, за да привърже послѣдното къмъ себе си. За него Трѣскавечкиятъ монастирь по религиозното си значение билъ равенъ на Синай и Атонъ. “Аще бо кьто похвалить житиiє инокомь живущимь вь Синаисцєи горѣ или въ горѣ светѣи Аqонцѣи, да похвалить же и сихь житиiє и оуставь не хоудьше” [4]. Душанъ съ три хрисовула, е утвърдилъ и разширилъ владѣтелскитѣ му права. Монастиръгь е ималъ право да владъе 20 села и селища съ всичкитѣ имъ имѣния, 10 метоси съ всичкитѣ имъ права, много отдѣлни землища, воденици, риболовни мѣста. Неговитъ имоти се намирали

1. Гласник, кн. Х, св. XXVII. стр 239:

2. Данинић, цит. съм. 138.    3. ib. pag. cit.   4. Гласник, XLI, 358.

323

въ Прилѣпско, Леринско, Прѣспанско, Охридско, Положко, Порѣчко. Самъ Стефанъ Душанъ е подарилъ на монастира цѣлия си чифликъ Еленежци и рибаритѣ въ Прѣспа съ цѣлия имъ родъ. На неговия примѣръ сѫ подражавали сановницитъ му и охридскитѣ иерарси. Грамадното богатство на Трѣскавечкия монастиръ можело да съблазни епархийския епископъ (пелагонийския). За да осигури монастирското богатство, съ първия си хрисовулъ царь Душанъ го подчинилъ направо на охридския архиепископъ, като позволилъ властьта на епархийския епископъ да се проявява само въ споменуваме името му въ монастира. [1]

Но въпрѣки своето почитание къмъ Охридската архиепископия, Стефанъ Душанъ понѣкога не се стѣснявалъ да ѝ нанася материални щети въ полза на Сръбската патриаршия. Той е подчинилъ на построения отъ него монастиръ “Св. Архангелъ” въ гр. Призрѣнъ между другото и струмишката църква “Св. 15 мъченици” съ хората, земята, лозята и съ всичко, което ѝ принадлежало отъ старо врѣме. [2] На сѫщия монастиръ Душанъ е подчинилъ и църквата “Св. Спасъ” въ Призрѣнъ, която принадлежала на Младена Владоевича и роднинитѣ му, а намѣсто нея той е далъ на Владоевичитѣ [3] въ Охридъ съ сѫщо такива права, каквито тѣ сѫ имали надъ църквата “св. Спасъ” [4]. Изобщо за възвеличение на Сръбската църква Стефанъ Душанъ не е щадѣлъ имотитѣ на чуждитѣ църковни учреждения въ своята държава. Въ една грамота, съставена отъ зографскитѣ братя въ XV в., се говори, че той е унищожилъ шесть хрисовула на Зографския монастиръ, между които и грамотата на царь Ивана Асѣна II и отнелъ часть отъ зографската гора въ полза на хилендарския монастиръ. [5]

Охридскиятъ архиепископъ не е протестиралъ противъ врѣднитѣ за неговото материално положение Душанови актове и изобщо той не се стремилъ да възстанови старитѣ си права. На събора отъ 1347 г той не е показалъ никакво противодѣйствие противъ присъединяването на Морозвидската епархия къмъ новоиздигнатага Лѣсновска епископия [6], очевидно,защото не е смѣелъ или считалъ това за безуспѣшно. При това, при общото сносно положение, подобни притѣснения не се чувствували силно.

1. Гласник, XLI, 361.    2. Гласник, XV, 303.

3. Това било или църква “Св. Андрей”, сега несѫществуваща въ Охридъ, или пъкъ църквата “Св. Богородица”, построена въ врѣмето на императора Андроника Палеолога и наричана, може би, поради подаръцитѣ на послѣдния андрониковска.

4. Гласник, XV, 270.    5. Йор. Ивановъ, Българ. старини изъ Македония, стр. 36.

6. вж. въ хрисовула на Душана за Лѣсновската епископия Гласник, кн. Х., св. XXVII, 290.

324

Законодателната дѣйность на Душана била полезна и за Охр. църква. Душанъ е прѣслѣдвалъ три цели: 1) да утвърди православието въ своето царство, 2) да подигне авторитета на духовенството прѣдъ народа и 3) да гарантира материалното състояние на Църквата. За достигането на тѣзи цели, той се стремилъ строго да регламентира религиозния животь на подданицитѣ си. Той е прѣдписалъ, миналитѣ въ католичество да се върнатъ въ православие, като заплашилъ непокорнитѣ съ наказания “по закона на свѣтитѣ отци” [1]. Архиеритѣ сѫ били задължени да поставятъ навсѣкѫде, гдѣто се устройвали панаири, протопопи, които да увѣщаватъ покатоличенитѣ да се върнатъ въ православието [2]. Съ деветия законъ се запрѣщавало на еретицитѣ да живѣятъ между православнитѣ и който отъ тѣхъ не се подчинявалъ на тоя законъ, царьтъ е прѣдписвалъ   [3]. Православнитѣ сѫ били длъжни да помагатъ на властитѣ за откриване на еретицитѣ. Който ги прикривалъ, и той билъ наказванъ сь дъмгосване. Тѣзи закони не сѫ забранявали на католицитѣ да живѣятъ въ сръбската държава, въ която сѫ сѫществували католически общини съ права и иерархия, а имали за цѣль собствено да ослабятъ католическата пропаганда между православнитѣ. Това личи и отъ чл. 7, заплашващъ съ наказание ония католишки свещеници, които сѫ подмамвали православнитѣ. [4]

Душанъ се заелъ да изкорени и народнитѣ прѣдразсъдъци, суевѣрия и пороци. Съ 131 законъ той е утвърдилъ епитимията прѣдвидена въ правилата на св. отци за магесницитѣ и отравителитѣ [5]. Споредъ 72-я законъ, оня, който се занимавалъ съ гадаене, се глобявалъ, ако билъ чифлигарь, съ 100 перпера; ако пъкъ билъ отъ долно съсловие — съ 12 перпера [6]. Пиянството се преслѣдвало съ физическо наказание (отсичане на рѫцѣтѣ и изваждане на окото на пияницата за раняване на нѣкого, а побой и затворъ за оскърбление и материално ощетяване на нѣкого) [7]. За закрепване на сѣмейния животъ, още съ първия си законъ Душанъ е обявилъ за недѣйствителенъ неблагословения отъ Църквата бракъ [8]. Встѫпилиятъ въ такъвъ бракъ

1. Safarik, Pamatky, Законникъ на Стефана Душана, стр. 19, чл. 5.

2. ibid., чл. 6.    3. ibid., чл. 30.

4. Срв. статията на д-ръ Никола Кръстича въ Гласник, XI, стр. 216, “Разсматраня о старим србскии правима”.

5. Safarik, Pamatky, стр. 43.

6. ibid., чл. 36. Перперътъ билъ златна монета, равна на около 12 зл. лв. (вж. подробно у Мушмовъ, Изв. истор. друж. IV, 189).

7. ibid., чл. 168.    8. ibid., стр. 29.

325

билъ длъженъ да се разведе [1]. Забранилъ и брака на католикъ съ православна. Католикъ, жененъ за православна, или трѣбвало да приеме православието, или пъкъ се лишавалъ отъ жена си и дѫцата си и часть отъ своето имущество и билъ изгонванъ.

Всички тия Душанови закони сѫ санкционирали практиката ва Охридската църква и сѫ улеснявали борбата ѝ противъ католичеството, вгнездено въ крайадриатическитѣ ѝ епархии, както и противъ суеверията и незаконнитѣ бракове средъ паството ѝ.

Особено благотворни сѫ били за целата Църква въ сръбското царство и частно за Охридската законитѣ, съ които се опрѣдѣляло положението на църковнитѣ лица и се давало на каноничнитѣ рѣшения на църковната властъ сила на държавенъ законъ. Духовенството, особено висшето, се ползувало съ висока почеть и покровителство отъ страна на гражданската власть. За подигане религиозностьта на народа, законодательтъ особено се стремилъ да разпространи изповѣднишкия институтъ. Съ 10-я законъ той прѣдписвалъ подъ страхъ на отстранение отъ длъжностъ       [3]. При това Душанъ строго пазилъ свѣтостьта на тоя институтъ и изобщо подпоритѣ на свещенодествуващата иерархия (ierarchiae ordinis). Духовници могли да бѫдатъ само ония, които сѫ получили благословение отъ своитѣ архиерея да връзватъ и развръзватъ людскитѣ грехове; прѣстѫпилитѣ тази норма били изгонвани и наказвани, съгласно църковнитѣ канони [4]. Душанъ е прѣдоставилъ на епископитѣ широка компетенция. Духовнитѣ дѣла сѫ били съвсѣмъ отнети отъ ведомството на гражданската власть [5]. Ако нѣкой граждански чиновникъ си позволѣлъ да отсѫжда нѣкое църковно дѣло, то, споредъ 11 членъ на законника, той се глобявалъ съ 300 перпери. Освѣнъ това епископскиягъ сѫдъ е ималъ право да разглежда всичкитѣ граждански процеси на църковнитѣ парици, както се вижда отъ 34 чл.:

Духовенството е участвувало и въ гражданския сѫдъ, чийто прѣдседатель билъ градскиятъ управитель. “А за соудь — гласи чл. 173 — что имаю (градоветѣ), да се соуде прѣдь владальци градскыми и прѣдь црьковнимь клиросомь. Ако кто боуде изь жоупе при гражданина, да га при прѣдь владальцємь градьскымь и прѣдь црьковнымъ клиросwмь по законоу”. Обаче архиереятъ е нѣмалъ власть

1. ib. чл. 2.    2. ib. чл. 8.    3. ib, стр. 30.    4. pag. cit.    5. ibid., чл. 1(?)3.

326

надъ църквитѣ построени отъ землевладѣлцитѣ въ своитѣ имения. А пъкъ землевладѣлецътъ е ималъ право само да избира своя свещеникъ, когото е прѣдставялъ на епархийския архиерей за рѫкоположение [1]. Сѫщо и царскитѣ църкви били отнети отъ архиерейската власть. [2]

Низшето духовенство (свещеницитѣ и монаситѣ) е имало по-малко привилегии; при все това и то се ползувало съ нѣкои облекчения. Свещеницитѣ сѫ били освободени отъ данъци и такси [3]. Свещеницитѣ-землевладѣлци (бащиници) сѫ били свободни да владѣять земята си независимо отъ свѣтскитѣ землевладѣлци [4]. Безземленитѣ пъкъ свещеници сѫ имали право да обработватъ по три дѣла църковна земя и да се ползуватъ отъ плодоветѣ ѝ. Съ тѣхната личность никой не можелъ да се разпорежда [5]. Свещеникъ, който е взималъ повече отъ три дѣла земя за обработване, билъ длъженъ да обработва излишната часть въ полза на Църквата [6]. Свещеницитѣ на землевладѣлческитѣ църкви се издържали отъ землевладѣлцитѣ. Личната имъ свобода била ограничена: тѣ не сѫ можели самоволно да напускатъ господаря си и да идать при другъ. Обаче, ако господарьтъ не се грижелъ за издръжката на своя свещеникъ “по законоу”, свещеникътъ е ималъ право да се оплаче прѣдъ епархийския архиерей, който билъ длъженъ да напомни на землевладѣлеца за задълженията му. Ако землевладѣлецътъ не слушалъ епископа, свещеникътъ билъ свободенъ да иде, кѫдѣто е искалъ. [7]

За да прѣдпази Църквата отъ недостойни управници, Стефанъ Душанъ съ 12 членъ на законника изрично е запрѣтилъ да се поставятъ митрополити, епископи и игумени “по мытоу”, и прѣдписалъ да се лишатъ отъ санъ, както поставения на иерархическа длъжность чрѣзъ симония до издаването на законника, тъй и тоя, който го поставилъ. Получилиятъ иерархическа длъжность по тоя начинъ слѣдъ издаването на законника се осѫждалъ на анатема (да есть проклеть и анаqема да боудеть). За игумени трѣбвало да бѫдатъ поставяни “добри чловѣцьi и искоусни, кои хотеть бьiти строителiе домоу Божiю”. [8]

Високо цѣнейки монастиритѣ като мѣста за упражнение въ благочестивъ животъ, Душанъ е създалъ нѣколко закона за тѣхното благоустройство. Той е заповѣдалъ, игуменитѣ да живѣятъ постоянно въ монастиритѣ и да ги управляватъ съ съвѣта на старцитѣ, [9] като имъ вмѣнилъ въ длъжность да не приемать за монаси безъ разборъ и безъ благословението на архиерея [10]. Освѣнъ туй монаситѣ и монахинитѣ сѫ можели да живѣятъ само въ монастиритѣ. Тѣзи, които сѫ живеели въ частни кѫщи, трѣбвало да бѫдатъ изгонвани отъ монастиритѣ [11]. Забранено било на мо-

1. чл. 43.    2. чл. 27.    3. чл. 31: да єсть капа поповьска свободна.    4. чл. 31 и 32.

5. чл. 31.    6. цит. чл.    7. чл. 32.    8. чл. 14.    9. чл. 13 и 14.     10. чл. 198.     11. чл. 17.

327

наха да хвърля расото. Който е прѣстѫпвалъ това, споредъ 19 членъ, билъ затварянъ въ тъмница и наказванъ, докато се разкаелъ.

Съ специални постановления Стсфанъ Душанъ се стремилъ да внуши въ народа уважение къмъ духовенството. Съ 30-ия членъ той прѣдписва “и отселѣ да не оурветь ни едина власа калогiера или чловѣка црьковна”. Ако нѣкой е ималъ искъ противъ клирикъ, той билъ длъженъ “да ищеть соудwмь и правдwмь по законоу”. Душанъ е прѣписалъ жестоки физически наказания за миряне, които биха извършили нѣкакво насилие надъ архиерея. На насилника боляринъ   , а насилникътъ простъ мирянинъ “да се wбѣсить”. [1] Ругательтъ на духовно лице се глобявало съ 100 перпери. [2]

Съ редъ закони Стефанъ Душанъ е гарантиралъ неприкосновеностъта на църковнитѣ имоти. За върховни владѣтели на всичкитѣ църкви въ държавата си той е признавалъ себе си и своя логотетъ, а въ диоцеза, на Сръбската патриаршия и сръбския патриархъ [3]. За такъвъ билъ признаванъ, несъмнѣно, и охридскиятъ архиепископъ въ своя диоцезъ. Той не е споменатъ въ тоя законъ, понеже подъ вѣдомството на сръбския патриархъ се намирала най-голѣмата часть отъ Душановото царство и естествено било законодательтъ да мине съ мълчание малкия охридски диоцезъ, когато е опрѣдѣлялъ върховнитѣ владѣтели на църковнитѣ имоти въ държавата си, като подъ “патриархь” е разбиралъ изобщо всѣка автокефална духовна власть въ царството си. Всичкитѣ църковни земи сѫ били свободни отъ държавни тегоби, както гласи 26 чл.: “црькви вьсе, що се wбрѣтають по земли царьства ми, wсвободи царьство ми wтъ вьсѣхь работь малiихь и великьiихь”.

За владѣтели на църковнитѣ земи въ епархиитѣ сѫ били признавани епархийскитѣ архиереи. Послѣднитѣ се ползували съ приходитѣ на ония църковни земи, които сѫ оставали слѣдъ отдѣлянето на законния дѣлъ за енорийскитѣ безземлени свещеници. Църковнитѣ парици се намирали къмъ епархийскитѣ архиереи сѫщо въ такива отношения, въ каквито сѫ били свѣтскитѣ къмъ своитѣ землевладѣлци [4]. Тѣ сѫ били свободни отъ държавни тегоби: назначението имъ било да работятъ само за църквата. [5]

1. чл. 47.    2. чл. 32.

3. чл. 25: црьквами да wбладаеть господинь царь и патрiархь и логоqеть, а инь никто.

4. чл. 22, 33 и 34.

5. чл 25: и що coy села црьковнaa и люде црьковьi, да не прѣдоу оу неропщинѣ царьства ми, ни на сѣно, ни на wрание, ни на виноградь, на единоу работоу, ни малоу ни великоу wть вьсѣхь работь wсвободи царство ми тькмо да работаю црькви

328

Тези общи закони за църковнитѣ имоти сѫ имали това значение за Охридската архиепископия, че сѫ санкционирали старитѣ икономически права, дадени ней още отъ импер. Василий Българоубиецъ.

Сѫщо и материалното състояние на монастиритѣ било гарантирано съ специални закони. За Стефана Душана волята на монастирския ктиторъ била главно основание за опрѣдѣляне, кой монастиръ какви имоти трѣбва да има [1]. Монастиритѣ сѫ били независими отъ гражданската власть и можели да владѣять населени и ненаселени земи [2]. Надъ монастирскитѣ парици игуменитѣ сѫ имали сѫщитѣ права, каквито и епархийскитѣ архиереи надъ своитѣ. Игуменитѣ сѫ имали право да разглеждатъ гражданскитѣ процеси на манастирскитѣ хора [3]. Послѣднитѣ сѫ били свободни отъ държавни тегоби и сѫ били длъжни да работятъ само за монастиря. [4]

Най-послѣ, сръбскиятъ законодатель е далъ пълна свобода на боляритѣ и проститѣ миряни да подаряватъ на църквитѣ и к монастиритѣ свои земи [5]. На тѣзи законоположения много се дължи, че набожнитѣ сръбски землевладѣлци и големци единъ видъ сѫ съревнували въ облагодетелствуване на монастиритѣ.

За взаимотношенията между Душановия синъ Урошъ IV (1356-1366) [6] и охридския архиепископъ летописцитѣ мълчатъ, може би, защото въ тѣхнитѣ отношения е нямало нищо особено за отбѣлѣзване. Законодателната дѣйность на Душана била толкова крупна, че младиятъ му приемникъ трѣбвало само да прилага неговитѣ постановления. Сѫдейки по неговата набожность, трѣбва да се прѣдполага, че и той се отнасялъ къмъ Охридската църква съ сѫщото уважение, съ което и баща му. Още въ дѣтинството си той билъ изпращанъ отъ баща си въ Трѣскавеч-кия монастиръ съ дарове [7]. Когато пъкъ се възцарилъ, той, несъмнено, обичалъ да живее въ построения отъ неговия баща дворецъ въ гр. Прилѣпъ. Съ неговитѣ чести посещения въ Прилепъ се обяснява, че виночерпецъть му Дабиживъ (умрелъ въ 1362 г. м. януари) билъ погребанъ въ Трескавечкия монастиръ, както

1. чл. 36.    2. чл. 15 и 36.    3. чл. 34.    4. чл. 35.    5. чл. 39 и 153.

6. Датата на смъртьта не се опрѣдѣля еднакво отъ историцитѣ, понеже между летописцитѣ има разногласие. Иречекъ я поставя въ 1356 г. (Истор. Срба, стр. 397), а Вукићевић въ 1355 (цит. съч., стр. 98). Споредъ единъ записъ въ Вуковия типикъ на Хиленларския монастиръ, Душанъ е умрѣлъ на 20 декември 1356 г. (Monumenta Serbica, стр. 156). Сѫщо и споредъ копривичния рѫкописъ на “житiє и жительство кралеи и цареи сръбскьiихь” отъ 1453 г. Душанъ е умрѣлъ въ 6864 (1356 г.) (Safarik, Pamatky, стр. 54). Вж. и Л. Стояновић, Стари српски записи и натписи, III, стр. 68, № 5006, бѣлѣжка въ романовия типихъ отъ 1382 г.

7. Гласник, ХII, 357.

329

за това свидѣтелствува надгробниятъ надписъ на единъ камъкъ въ сѣверната външна стена на трескавечката църква [1]. За почтителното отнасяне на Уроша къмъ Охридската църква може да свидѣтелствува и фактъть, че наместницитѣ му въ Охридъ сѫ имали високи чинове. Бранко Младеновичъ билъ севастократоръ, а приемникътъ му Гургуръ (Григори) кесарь.

Благосклонно се отнасяли къмъ Охридската архиепископия и управителитѣ на Охридската область. Въ 1361 г. кесарь Гургуръ или Гургуракъ е построилъ на свои средства монастнръ, наричанъ сега Заумъ, на името на Захлъмска Богородица, на югоизточния брѣгь на Охридското езеро до селото Търпейца [2]. Той е сторилъ това по неколко подбуди: отъ любовь къмъ роднитѣ си (захлъмскитѣ, херцеговинскитѣ) свѣтии и отъ съзнание, че построяването на храмъ въ честь на св. Богородива Захлъмска въ тая свещена страна още повече ще възвеличи родната му свѣтица. Самото обстоятелство, че въ устройството на храма е участвувалъ и първопрѣстолниятъ дѣволски епископъ дава основание да се мисли, че между охридската иерархия и кесаря е имало близко взаимообщение.

Обаче, при все че е запазила прѣдишното си юридическо положение при Уроша IV, Охридската архиепископия не се радвала на пълно спокойствие. Урошъ билъ твърде младъ, скроменъ и набоженъ и съвсѣмъ не билъ способенъ да подържа редъ и единство въ държавата си. Скоро слѣдъ смъртьта на Душана е избухнала борба между Уроша и неговия полубратъ Симеонъ, епирски деспоть. Симеонъ се утвърдилъ въ Костуръ и се провъзгласилъ за царь на гърцитѣ, сърбитѣ и цела Албания и се подписвалъ Симеонъ Урошъ Палеологъ [3]. Къмъ него се присъединили неговиятъ тъстъ, авлонскиятъ деспоть Иоанъ Комнинъ, и прѣспанскиягь намѣстникъ Новакъ, когото Симеонъ е наричалъ кесарь. На Уроша сѫ останали вѣрни тесалийскиятъ наместникъ кесарь Прѣлюбъ, който е умрѣлъ скоро слѣдъ Душана, управительть на Воденъ и Верия Хлапенъ и севастократорътъ Бранко Младеновичъ съ тримата си сина Гургуръ, Вълко и монахь Романъ. Прѣзъ врѣме на тѣзи междуособици сѫ постра-

1. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 225. Л. Стояновић, Стари српски записи и натписи, стр. 43, № 122.

2. Сборникъ на Министерството на Нар. просвещение Х, 570; , 382. Надъ входната врата на църквата сѫ чете слѣдния надписъ:

3. К. Иречек, Историjа Срба, стр. 397.

330

дали нѣкои градове въ южна Македония и южна Албания, повечето отъ които се намирали подъ ведомството на охридския архиепископь. Особено е пострадалъ Бѣлградъ въ Албания при сражението въ м. юли 1357 г. [1]

1. pag. cit.

[Previous] [Next]
[Back to Index]