Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

 

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

 

ДЕВЕТА ГЛАВА

Устройство и управа на Охридската църква

 

5. Съдопроизводство

 

 

Въ Охридския диоцезъ сѫ сѫществували двѣ църковно-сѫдебни инстанции – епископска и архиепископска. Последната е разглеждала прѣстѫпленията и сѫдебнитѣ рѣшения на епархийскитѣ епископи, както и молби, отправени направо до нея безъ посредничеството на епархийския епископъ. Архиепископскиятъ сѫдъ е ималъ твърдѣ широка компетенция: освенъ чисто църковни, бракоразводни и дисциплинарни дѣла, той е разглеждалъ и спорове за наслѣдство и собственост. Рѣшенията му по граждански дѣла сѫ немали сами по себе си принудителната сила на свѣтския сѫдъ, а сѫ имали само арбитраженъ характеръ и прилагането имъ се прѣдоставяло на добрата воля на самитѣ тѫжители, които е можелъ да подбуди къмъ това само авторитетътъ на архиепископията.

Сѫдебната процедура се извършвала по слѣдния общъ редъ: тѫжителитѣ лично сѫ изказвали своята жалба или устно, или писмено на името на архиепископа или архиепископа и Синода. Въ бракоразводнитѣ процеси длъжни сѫ били да присѫтствувате мѫжътъ и жената. Ако нѣкой отъ тѣхъ не се явявалъ, архиепископията го повиквала три пѫти. Изключение се правѣло, когато по силата на обстоятелствата това искане на закона не било възможно да се изпълни. Напр. пелопснескиятъ деспоть Хамаретъ билъ разведенъ, безъ присѫтсвието на жена му, дъщеря на пелопонеския житель Демонояни, понеже тя не можела да дойде въ Охридъ, поради далечното разстояние и военното врѣме. Въ акта по този случай архиепископскиятъ сѫдъ изтъква правилото, че прѣди всичко въ всѣко дѣло трѣбва да се прѣдпочита правото на нѣщата прѣдъ точностьта на закона [1]. Въ бракоразводни процеси се допущали родителитѣ или най-близкитѣ роднини да прѣдставляватъ жената. Въ бракоразводния процесъ на севаста Мосхопулъ неговата жена била прѣдставлявана отъ четирма нейни роднини [2]. Прѣдставителство се допущало сѫщо и въ наслѣдствени и граждански процеси съ писмено пълномощие на ищеца, удостоверено съ подписитѣ на достопочтени лица. [3] Пръвъ ищецътъ е изказвалъ жалбата си, слѣдъ него отговорникътъ можелъ да прави възражения. По граждански спорове спорещитѣ страни сѫ били длъжни да докажатъ своитѣ права съ документи. Актоветѣ за собственость се удостоверявали отъ църковната и гражданската власти, [4] а завещанията само съ подписитѣ на честни лица [5]. Когато били прѣдставлявани двѣ завещания на едно и сѫщо лице, автентичното завещание било установявано по вѫтрешнитѣ и вънкашнитѣ му бѣлези. Разглеждало се, кое отъ дветѣ завещания било съставено безукорно въ

 

1. Ib. col. 98.    2. Ib. col. 539.    3. Ib. col. 136.    4. Ib. col. 393-394.    5. Ib. col. 135-142.

311

формално отношение, т. е. кое не противоречело на закона за наслѣдствената правоспособность, кое е имало повече достовѣрни свидѣтели, по-пълна и по-точна дата. Външни бѣлѣзи сѫ били: 1) увѣрението на достопочетни лица, че притежателитѣ на завѣща-нието сѫ имали пълно право върху означеното въ него наслѣдство, или пъкъ свидѣтелството на тоя, който е съставилъ завѣщанието по порѫка на завещателя и 2) давностьта на владѣенето на завѣщанитѣ нѣща. Нагледна прѣдстава за църковното сѫдопроизодство по завѣщания дава слѣдниятъ архиепископски актъ. Братята Сергий и Никифоръ отъ о. Керкира, погранични примикиропули, сѫ заявили прѣдъ архиепископа, че слѣдъ смъртьта на вуйчо имъ Михаила Гимна, жената на последния, Теодора, съ двѣ дѣца се оженила за Косея, отъ когото е добила други деца. Слѣдъ нѣколко врѣме, дѣцата на Теодора отъ първия мѫжъ умрѣли, а подиръ тѣхъ и тя самата умрѣла. Слѣдъ това Косей е изявилъ претенции да наслѣди имота на своитѣ пасинци. Примикиропулитѣ сѫ оспорвали исканията му отъ името на майка си Зои, сестра на Михаила Гимна, като сѫ прѣдставили въ архиепископския сѫдъ пълномощното ѝ писмо, подкрѣпено съ подписитѣ на достовѣрни свидѣтели. Отъ своя страна и Косей е прѣдставилъ писмо което наричалъ копие на завещанието на Михаила Гимна, но безъ подписъ на нѣкой свидѣтель за удостоверение точностьта му съ първообраза. Обаче Сергий и Никифоръ тутакси сѫ прѣдставили самия оригиналъ на Гимновото завещание съ дата м. мартъ 8 инд. (1205). Сѫдътъ е призналъ това завещание, че било съставено безукорно, обаче Косей твърделъ, че е фалшиво. И това възражение примикиропулитѣ сѫ отстранили, като сѫ прѣдставили нѣкаква книга, въ която се помещавало писмото на керкирския митрополитъ Георги до съставителя на завещанието иеромонахъ Варлаамъ и самия отговоръ на Варлаама, който е признавалъ, че той самъ е написалъ завещанието на Гимна по порѫка на последния. Слѣдъ туй примикиропулитѣ сѫ питали Косея: “Дѣйствувало ли е до сега завещанието?” Косей е отговорилъ утвърдително. Тогава тѣ сѫ запитали: “Какъ е можело фалшиво завещание да дѣйствува до сега, безъ да е билъ направенъ нѣкакъвъ укоръ противъ него? Или какъ душеприкащикътъ тогава го е привелъ въ изпълнение, а сега ще го признае за фалшивъ?” Охридскиятъ архиепископъ и Синодъ, възъ основа на 7 кн., 41 титл., 7 гл. на базиликитѣ, е призналъ правото на примикиропулитѣ върху наслѣдството на Гимновитѣ синове, понеже Косей не е прѣдставилъ достовѣренъ документъ въ своя полза и не е доказалъ фалшивостьта на завещанието, което е дѣйствувало 15 години. [1]

На свидѣтелскитѣ показания се придавало изобщо големо значение. Тѣхната сила е зависела отъ числото, достойнството и

 

1. Ibid. col. 135-142. Вж. и col. 159-164.

312

независимото положение на свидѣтелитъ, а особено отъ съгласието между тѣхъ. [1] Свидѣтелството само на едно лице не било достатъчно за взимане на нѣкакво рѣшение. [2] Свидѣтелството на архиерей не се приемало, защото—говори се въ единъ архиепископски актъ — “архиереитѣ, както и сановницитѣ, не свидѣтелствуватъ нито доброволно, нито насила; тази привилегия имъ е подарена отъ законитѣ. Но ако нѣкои искатъ тѣхнитѣ свидѣтелства, то архиереитѣ съвсѣмъ не присѫтствуватъ въ сѫда, а въ тѣхнитѣ епископии тѣ, стоещи прѣдъ божественитѣ евангелия, се разпитватъ и отговарятъ за това, що знаятъ”. [3] Поради това архиепископията не е признала прѣдставената отъ солунчанката Кали записка на иериския епископъ, съ която се удостовѣрявало, че тя отъ страхъ е подписала съглашението си съ завареницата си Орея за имотитѣ на бащата на послѣднята. [4] Обаче архиереитѣ-членове на духовния сѫдъ, по желание, можели да свидѣтелствуватъ. Напр., поменатиятъ по-горѣ Хамаретъ, при разглеждането на неговия бракоразводенъ, процесъ е посочилъ като свидѣтель членътъ на архиепископския сѫдъ – пелагонийския епископъ, който въ врѣме на раздора на Хамарета съ тъста му Демонояни билъ въ Пелопонесъ и е потвърдилъ казаното отъ Хамарета за бѣдствията отъ жена му и тъста му. [5]

Свидѣтелитѣ прѣдварително сѫ полагали клетва. Въ бракоразводнитѣ процеси свидѣтелството и клетвата сѫ били единственитѣ способи за установяване на истината. Въ бракоразводенъ процесъ, поради прѣлюбодѣяние на едного отъ съпрузитѣ, изисквало се нѣколцина свидѣтели да докажатъ съ клетва, че сѫ видѣли прѣлюбодѣянието. Свидѣтелсгва за нѣща, научени по слухъ, не се приемали. Сѫщо и на прѣписката на обвиняемитѣ въ прѣлюбодѣяние се давало значение само, ако въ тѣхъ ясно се говорѣло за любовни връзки. Михаилъ Гунаропуло отъ гр. Верия е обвинилъ прѣдъ архиепископа бившия верийски дукъ Константинъ Пигонитъ въ прѣлюбодѣяние съ жена му. Присѫтствувалиятъ въ архиепископския сѫдъ Пигонитъ е отхвърлилъ това обвинение. А сѫдебниятъ членъ, верийскиятъ епископъ, е прѣдставилъ на сѫда писмо на деспота Мануилъ Дука, въ което се изяснявало, че, по разпоредба на деспота, това дѣло било разгледано въ Верия и тукъ Гунаропуло е прѣдставилъ свидѣтели, които сѫ знаели за въпросното прѣлюбодѣяние само по слухъ. Слѣдъ прочитането на това писмо, Гунаропуло е прѣдставилъ на сѫда и други писма, обаче въ тѣхъ нищо ясно не се казвало за Пигонита и за неговото прѣлюбодѣяние съ жената на Гунаропуло. Сѫдътъ е поискалъ отъ Гунаропуло да прѣдстави свидѣтели, които съ клетва да удостовѣрятъ, че тѣ сѫ видѣли жена му съ Пигонита на мѣстопрѣстѫплението. Понеже той не прѣдста-

 

1. ibid., col. 462.    2. ibid., col. 457.    3. loc cit.    4. ibid., col. 440-462.    5. ib. col. 96.

313

вилъ такива свидѣтели, архиепископскиятъ сѫдъ е далъ разводъ на Гунаропуло, поради недоказаность на обвинението, . [1] Когато сама жената се признавала въ прѣлюбодѣяние безъ свидѣтели-очевидци, духовниятъ сѫдъ е изисквалъ отъ нея клетве [2]. Въ случай, че мѫжътъ е докажелъ прѣлюбодѣянкето на жена си съ клетва и жената сѫщо съ клетва е отхвърляла обвинението, разрѣшавалъ се разводъ само, ако оскърбената жена не е желаела по-нататъкъ да живѣе съ мѫжа си [3]. Сѫщо и при разводъ по други причини, се търсѣли показания на незаинтересовани свидѣтели, които отблизо сѫ познавали тѫжителитѣ-съпрузи. Петръ отъ с. Расина е заявилъ на архиепископа, че е обрѫчилъ деветгодишната си дъщеря Стана за Прѣво. Понеже Прѣво, слѣдъ обржчението си, заминалъ въ странство и 8 години не се явявалъ, Петръ е молилъ архиепископа да му разрѣши да ожени дъщеря си за другиго, понеже тя е минавала вече законната брачна възрасть. Архиепископътъ първенъ е взелъ прѣдъ видъ врѣмето на отсѫтствието на Прѣва, сетнѣ е изслѣдвалъ точно , на каква възрасть била Стана и слѣдъ като свещеникътъ Стефанъ (навѣрно, енорийскиятъ свещеникъ на Петра) е удостовѣрилъ, че, наистина, Стана била обрѫчена деветгодишна, той е призналъ обрѫчението за недѣйствително [4]. Въ бракоразводнитѣ процеси поради полова неспособность на мѫжа, архиепископскиятъ сѫдъ не се задоволявалъ само съ признанието на мѫжа и жената, а и провѣрявалъ това у роднинитѣ или съсѣдитѣ имъ, изобщо у ония, които сѫ имали възможность да знаятъ за брачния имъ животъ [5]. Ако мѫжътъ не се признавалъ полово неспособенъ, жената се подлагала на медицинско освидѣтелствуване [6]. Нѣкоя си Звина, дъщеря на умрѣлия Георги Несторъ, се явила прѣдъ Охридския духовенъ сѫдъ и е заявила, че мѫжътъ ѝ Георги Сервопуло петь години не е ималъ сношение съ нея, поради което тя е искала разводъ. Отначало Георги, който сѫщо е присѫтствувалъ въ сѫда, е отричалъ това. Духовниятъ сѫдъ е прѣдложилъ “да подложатъ Звина на изкуственото отъ законитѣ изслѣдване” , за да се видѣло, дали тя е имала бѣлѣзитѣ на дѣвственостьта . Обаче изслѣдването не е станало, понеже мѫжътъ тутакси е призналъ казаното отъ Звина. Слѣдъ това е послѣдвалъ разводъ [7]. Въ бракоразводни процеси поради т. н. facta concludentia (факти, които даватъ поводъ да се заключи съпружеска измѣна), или покушение на единъ отъ съпрузитѣ, истината се установявала пакъ чрѣзъ достовѣрни свидѣтели. Въ сложния бракоразводенъ процесъ на пелопонеския

 

1. ibid., col. 528.    2. ibid., col. 543.    3. ibid., col. 555-558.    4. ibid., col. 123-524.

5. ibid., col. 515-516.    6. ibid., col. 535-538.    7. ibid., col. 535-538.

314

деспотъ Хамаретъ виждаме слѣдния редъ. Владѣтельтъ Теодоръ Комнинъ е изпратилъ до Хамаретовия тъстъ Демонояни по своя ипотагатъ Мануилъ Стасъ писмо, съ което го увѣщавалъ да прѣстане да мисли зло за своя зетъ и да пусне дъщеря си при мѫжа ѝ. Прѣди да докладва прѣдъ Охридския духовенъ сѫдъ, Стасъ билъ заплашенъ отъ сѫда съ отлѫчване , ако не каже това, що е видѣлъ и чулъ. Сетнѣ и Хамаретъ е далъ клетва за удостовѣрение на истиностьта на своитѣ думи. Сѫщото е подтвърдилъ, освѣнъ пелагонийския епископъ, както се каза по-горѣ, и севастътъ Мануилъ Кувара. Освѣнъ тоаа Мануилъ Стасъ е увѣрявалъ, че не само пелопонескитѣ, но и съсѣднитѣ жители ясно сѫ видѣли, на какви нѣщастия Хамаретъ билъ подлаганъ отъ тъста си и жена си. Възъ основа на тѣзи достовѣрни показания, сѫдътъ е далъ разводъ на Хамарета. [1]

Слѣдъ като е установявалъ дѣйствителностьта на обвинението, архиепископскиятъ сѫдъ е разглеждалъ мотивитѣ, по които правото е принадлежало на единъ отъ тъжителитѣ и каноничнитѣ основания за такъво или инакво рѣшение на въпроса, като посочвалъ канонитѣ и законитѣ, на които се основавалъ.

При изучаване сѫдебнитѣ актове на архиепископията при Хоматиана, силно изпъква, че въ управлението на архиепископията е господствувала идеята за справедливост. Духъ на законностъ вѣе отъ всѣки редъ на тѣзи актове. Хоматианъ е живѣлъ съ духа на императора Юстиниана, — сѣкашъ отъ стремежъ да оправдае своята теория, че архиепископията му била Юстинианово създание. Въ всѣки актъ се забѣлѣзва старание на архиепископа и Синода да дадатъ на своето рѣшение безукоренъ юридически характеръ. Щомъ се изкажели тѫжителитѣ, тозчасъ е изпъквалъ образътъ на законодателя прѣдъ погледа на духовнитѣ сѫдии, и послѣднитѣ сѫ отваряли кодекса на законитѣ, както това се вижда отъ пръснатитѣ по актоветѣ изрази, подобни на тоя: (Наша скромность, като обсѫди обстоятелствата на дѣлото заедно съ засѣдаващето съ нея свещено братство и като използува незаблуждаващитѣ пѫтеводни книги на законитѣ, изнесе такъво рѣшение). [2] За канонитѣ и законитѣ Охридскиятъ духовенъ сѫдъ всѣкога се изразявалъ съ благоговение: . [3]

Правовото съзнание на архиепископията е било тъй високо, че по процеса на солунчанина Кравофока тя е имала смѣлостьта да се противопостави даже на царския сѫдъ. За нея царското рѣшение е имало необо-

 

1. ibid., col. 89-98.    2. ibid., col. 187.    3. ibid., col. 551 и 518.

315

рима сила само, когато то е изтичало отъ “догмитѣ на закона” [1]. Споредъ нейния възгледъ, всѣко граждинско законодателство се дѣли на два вида право: сѫдебно и административно . Сѫдебното право се състои отъ законоположенията, които законодателитѣ установяватъ, съгласно естественото право, за защита на подсѫдимитѣ, за поддържане на договоритѣ или за оцѣнка на людскитѣ постѫпки, като раздаватъ всѣкиму правото и разрѣшаватъ съмнѣнията, за да не получи никой чуждо право безъ основание и да не пострада несправедливо другъ. Царьтъ стои по-горѣ отъ всѣкакви административни закони. Той самъ е върховната власть и има силата да говори и да върши съ власть , но законитѣ сѫ признали за необходимо, царьтъ да слѣдва сѫдебнитѣ постановления и сѫ позволили да се отхвърля всѣко негово незаконно рѣшение и да се счита за негодно всичко направено отъ него противъ смисъла на законитѣ. Затова и се говори, че царьтъ трѣбва да управлява споредъ законитѣ [2]. Трѣбва да уговоримъ, че духътъ на законость въ архиепископията не билъ законически формализмъ, а духъ на благоустройство и привързаностъ къмъ църковното прѣдание и старитѣ църковни обичаи. Въ управната страна на Охридската архиепископия щастливо се съчетавала идеята за законость съ идеята за икономия. Когато законитѣ не сѫ били приложими, тя е търсѣла основания въ църковнитѣ традиции, като се рѫководѣла отъ убѣждението, че християнскиягъ животъ създава закони отъ неписания църковенъ обичай . [3]

 

1. ibid., col. 458.    2. ibid., col. 458-459.    3. ibid., col. 687.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]