Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

ДЕВЕТА ГЛАВА

Устройство и управа на Охридската църква

1. Общитѣ начала на иерархичното устройство

Охридската архиепископия, като членъ на Православната църква, е различавала въ себе си, два иерархични принципа: 1) на свещенослужението (ordinis) и 2) свещеноначалието (jurisdictionis). Първиятъ принципъ билъ основна догма на цѣлото ѝ устройство и животъ. Свещенослужителската иерархия била божествено учрѣждение и носителка на църковната власть. Тя е признавала eдната и другата иерархия съединени помежду си, обаче не е поставяла достойнството на първата въ зависимость отъ онова на втората. Функциитѣ на първата сѫ били признава-

286

ни за валидни независимо отъ това, дали тѣ сѫ били извършени отъ недостойни лица или отъ лица, принадлежащи къмъ друга Православна църква. Функциитѣ пъкъ на втората иерархия сѫ можели да търпятъ промѣни въ зависимость отъ обстоятелствата. Това строго различаване на свещенослужителската правоспособность отъ свещеноначалническага е легнало въ основата на извѣстното намъ рѣшение на Охридския сьборъ за рѫкоположенията, извършени отъ “загорскитѣ” епископи. Съборътъ е изхождалъ отъ възгледа, че рѫкополагащитѣ не прѣдаватъ на рѫкополаганитѣ нищо отъ своитѣ душевни или тѣлесни недѫзи, а само дарове на Св. Духъ. [1] Правилностьта на рѫкоположението, споредъ тоя съборъ, не може да се оспорва даже, ако то е извършено отъ иерарси, рѫкоположени отъ православни епископи, които слѣдъ рѫкоположението си сѫ станали еретици. Съборътъ привеждалъ за примѣръ цариградския патриархъ Анатолия, който билъ рѫкоположенъ отъ александрийския патриархъ Диоскора до падането на послѣдния въ монофизитство.

Къмъ кандидатитѣ за иерархиченъ чинъ Охридската църква е прѣдявявала условията, прѣдвидени въ църковнитѣ канони. Въ писмата на Хоматиана като прѣчка за получаване на духовенъ чинъ се изтъкватъ незаконороденостьта [2], душевната ненормалность [3], второбрачието [4]. Не се рѫкополагалъ и тоя, който слѣдъ смъртьта на законната си годеница се оженѣлъ за друга, защото законното обрѫчение се смѣтало за “равносилно” на пъленъ бракъ [5]. Обаче позволявало се рѫкоположението на сгоденъ за непълнолѣтна дѣвица и слѣдъ смъртьта ѝ жененъ за друга: въ тоя случай обрѫчението се считало недѣйствително. [6]

Отъ кандидатитѣ за епископски чинъ се изисквало безбрачие, обаче монашеството не било задължително. Жененъ свещеникъ е можелъ да бѫде рѫкоположенъ за епископъ само слѣдъ доброволна раздѣла съ жена си, която при това трѣбвало да постѫпи въ монастиръ, съгласно съ Юстиниановото постановление. Въ Драчката епархия единъ дяконъ билъ избранъ за епископъ на овдовѣла епархия и билъ рѫкоположенъ за свещеникъ. Обаче за епископъ не билъ рѫкоположенъ, защото жена му не искала да се разведе и да иде въ монастиръ. Другъ клирикъ на сѫщата епархия билъ избранъ за епископъ на друга овдовяла църква, като обявилъ, че жена му ще приеме монашество. Той билъ рѫкоположенъ за епископъ, обаче жена му е продължавала да живѣе като мирянка и даже се намирала въ сношение съ чужди мѫже. На запитването на Константина Кавасила, какво да стори съ тоя епископъ, Хоматианъ е отговорилъ, че епископ-

1. Pitra, col. 569-570.    2. ibid., col. 714.    3. ibid., col. 527.    4. ibid., col. 65 и 148.

5. ibid., col. 65.    6. ibid., col. 66.

287

скиятъ санъ на новорѫкоположения остава безвъзратенъ , а жена му трѣбва да бѫде принудена да се постриже или поне да ѝ се наложатъ епитимии за неизпълнение на обѣщанието си и “задѣто намислила да играе тамъ, гдѣто не бива да се играе” [1]. “Ако тя остане въ свѣта — казва Хоматианъ, — то това ще бѫде безчесгие за рѫкоположения и чрѣзъ него за великото архиерейско служение и помазание [2]. Сѫщо и епископътъ не трѣбва да остане безъ епитимия, защото е излъгалъ митрополита. Обстоятелството, че той билъ излъганъ отъ жена си, не ще смекчи вината му, защото и прародительтъ е съгрѣшилъ, излъганъ отъ жена си, но той все пакъ билъ осѫденъ, задѣто той, като по-якъ и по-старъ, е отстѫпилъ на по-нѣжния и по-слабия [3]. Хоматианъ е хвърлилъ упрѣкъ и на рѫкоположилия го митрополитъ, защото той го рѫкоположилъ мимо канонитѣ и законитѣ и не по нѣкаква нужда е отстѫпилъ отъ тѣхъ. Отъ кандидата за духовенъ санъ се изисквала и дѣвственость. Който единъ пѫтъ е блудствувалъ, той, споредъ Хоматиана, не може да бѫде свещеникъ, дори ако и мъртвитѣ възкръснатъ, както казва Василий Велики. [4]

Непременно условие за рѫкоположение се считало приемството на благодатъта, т. е. рѫкоположението трѣбвало да иде отъ иерархия, която е водила началото си отъ апостолитѣ и не се отдѣлила отъ единството на Вселенската църква съ прѣкѫсване на рѫкоположното приемство и съ догматични отклонения. Българската партия въ Охридския съборъ е посочвала тази именно страна за оправдание нз рѫкоположенията, извършени отъ “загорскитѣ” епископи. Тя е изтъквала за бѣлѣзи на каноничностьта на търновската иерархия: 1) православието ѝ и 2) произходътъ ѝ отъ гръцката иерархия (рѫкололожението на търновския архиепископъ отъ трима гръцки епископи и пребиванието на цариградския патриархъ Иоанъ Каматиръ въ България). [5]

Епископътъ е ималъ право да рѫкополага само въ своята епархия. Даже митрополитътъ (слѣдов., и архаепископътъ) е нѣмалъ право да свещенодѣйствува въ епархията на подвѣдомствения си епископъ, безъ съгласието на послѣдния. “Свещенодѣйствието на митрополита — отговаря Хоматианъ на драчкия митрополитъ К. Кавасила — въ епархията на подведомствения му епископъ ще бѫде безупречно, ако се извърши съ пълномощието на епископа. Защото съ това и приличната на свещеницитѣ смиреность ще се запази и повелитѣ на свещенитѣ и божествени канони ще се удържатъ. Защото тѣ (т. е. канонитѣ) наричатъ надутость и подвеждать подъ остра епитимия, когато нѣкой прояви архиерейски права въ областьта, принадлежаща на юрисдикцията на другъ архиерей безъ пълномощието на послѣдния.

1. ibid., col. 683.    2. ibid., col. 684.    3. ibid., col. cit.    4. ibid., col. 712.    5. ibid., col. 43.

288

Защо това? Заради честьта на епископа и зачитане на неговата юрисдикция, митрополитътъ му трѣбва да свещенодѣйствува въ неговата епархия съ негово пълномощие и съгласие” [1]. Сѫщо не се позволявало на епископъ отъ една епархия да дава изповѣднишко право на свещеникъ отъ друга епархия [2]. Все по силата на вѫтрѣшната автономия на епархиитѣ, свещеницитѣ, получили изповѣднишко право отъ своя архиерей, не сѫ губѣли това права слѣдъ смъртьта на тоя архиерей и не сѫ били длъжни да се обръщатъ къмъ новия архиерей за повторно получаване на същото право, освѣнъ ако първиятъ архиереи не билъ низверженъ. Споредъ естественото право — обяснява Хоматианъ — “това, ще единъ пѫть е построено, не може да бѫде построено два пѫти” [3]. Сирѣчь естественото право прѣчи да се приема второ рѣшение за единъ и сѫщъ процесъ. “Иначе, казва Хоматианъ, архиереитѣ и свещеннцитѣ, и дяконитѣ, и всичкитѣ останали клирици слѣдъ смъртьта на рѫкоположилитѣ ги би трѣбвало да искатъ ново рѫкоположение отъ новитѣ митрополити и епископи” [4]. Сръбскиягь краль Стефанъ Радославъ е запиталъ архиепископа Хоматиана: “Придворниятъ му свещенникъ кого трѣбва да споменува при свещенодѣйсгвията — рѫкоположилия го архиерей или мѣстния архиерей?” Архиепископътъ му отговорилъ, че всѣки архиерей има въ епархията си неприкосновена прономия, (право), и никой архиерей не може да свещенодѣйствува безъ съгласието на мѣстния архиерей. Толкозъ повече единъ свещеникъ не може да споменува името на рѫкоположилия го архиерей въ епархия на другъ архиерей. Кралскиятъ свещеникъ трѣбвало да споменува мѣстния епископъ, за да не се нарушавалъ свещеническият редъ [5]. Обаче както въ другитѣ църкви, тъй и въ Охридската това правило понѣкога се отминавало. Прѣдъ видъ на изключителнитѣ обстоятелства, въ които била поставена Сервийската епископия, подвѣдомствена на солунския митрополитъ, охридскиятъ Синодъ, по прѣдложение на епирския владѣтель Теодоръ Комнинъ, е рѣшилъ да постави епископъ въ Сервия, но като му позволилъ да споменува името на солунския митрополитъ [6]. Въ своя актъ Синодътъ отбѣлѣзва, че той твърдѣ ясно съзнава свѣтостьта на каноничния принципъ, който не допуска, единъ епископъ да се бърка въ епархията на другъ епископъ но въ случая се намѣсилъ безъ всѣка умисъль да наруши правата на солунския митрополитъ, а само отъ желание да подобри положението на епископията, останала безъ архиерей слѣдъ прѣвзимането на Сервий отъ латинитѣ. [7]

1. ibid col. 635-636.    2. ibid., col. 638.

3. ibid., col. 637:

4. ibid., col. 639-640.    5. ibid., col. 691-692.    6. ibid., col. 335-338.    7. ibid., col. 336.

[Previous] [Next]
[Back to Index]