Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

СЕДМА ГЛАВА

Вѫтрѣшното състояние при архиепископа Димитъръ Хоматианъ (въ първата половина на XIII вѣкъ)

1. Взаимоотношения на клира и народа

Вѫтрѣшниятъ животъ на Охридската църква при Хоматиана ни се прѣдставлява сравнително тихъ. Това се дължело, освѣнъ на личностьта на Хоматиана, и на външното ѝ могѫщество въ това врѣме. Стройно организирана, тя е прѣдставлявала дѣйствителна обединителна сила. Прѣкланяйки се прѣдъ нейния авторитетъ, всички ѝ членове — духовни и миряни сѫ живѣели въ единодушие.

Епархийскитѣ архиереи изобщо ясно сѫ съзнавали назначението си и грижливо сѫ пазили закономерни отношения помежду си и съ архиепископа. Въ случай на недоумѣние тѣ не постѫпвали самоволно, а се обръщали до своето началство за разрѣшение на въпроситѣ. Мнозина отъ тѣхъ сѫ били лични приятели на Хоматиана, като струмишкиятъ Константинъ Кавасила, анакторополскиятъ, навпактскиятъ митрополитъ Иоанъ Апокавкъ, керкирскитѣ митрополити Василий Педиадитъ и Георги Вардани. Сѫщо и архиепископътъ билъ учтивъ и благосклоненъ къмъ епископитѣ, отнасялъ се къмъ тѣхъ като къмъ равни на себе си и въ всичкитѣ тѣхъ виждалъ дѣйствителни свои възлюблени братя и съслужители. Нито въ тона на писмата си, нито въ обръщенията си къмъ епископитѣ, нито въ прѣдписанията си той не е изтъквалъ своето върховенство надъ тѣхъ. Като съобщавалъ на епископа синодното рѣшение, Хоматианъ не му заповѣдвалъ, а прѣдоставялъ изпълнението на добрата му воля. На анакторополския епископъ въ заключението си той пише: “ А ние мислимъ това, до колкото узнахме отъ Твое Свещенство; ти пъкъ знаешъ,

242

що ще направишъ за тѣзи погрѣшки.” [1] Въ сѫщия смисълъ заключава и писмото си до скопския епископъ: “А ние пишемъ това на Твое Свещенство, като ти напомваме за слѣдване по свещенитѣ канони... Но твоя воля е да приемешъ и нашата дума и да я приложишъ въ дѣйствие, както каноничното право и каноничната свѣтость изискватъ”. [2] Като отговаря положително на въпроса на струмишкия епископъ: “Може ли да бѫде рѫкоположенъ обрѫчениятъ съ непълнолѣтна мома и слѣдъ смъртьта ѝ жененъ за друга”, Хоматианъ заключава: “Твое пъкъ Свещенство, като разслѣдва дѣлото на този мѫжъ, за когото пишешъ, нека отсѫди да го посветишъ ли въ Свещенство или да го оставишъ до вратата”. [3]

Скѫпейки авторитета на епископа прѣдъ паството, архиепископътъ се стараелъ да не нарушава епископскитѣ права въ случаитѣ, когато пасоми отъ друга епархия се явявали прѣдъ него безъ знанието на епископа за рѣшение на нѣкое дѣло. Напр., като изложилъ епитимия на жителя отъ Просѣкъ Драганъ, който убилъ своя синъ, Хоматианъ е писалъ на струмишкия епископъ, подъ чието вѣдомство било това село, да изслѣдва, тъй ли се случило прѣстѫплението на Драгана, както самъ този му разказалъ. “Ако намѣришъ това дѣло така, то опѫти го да съблюдава горнитѣ епитимии; ако пъкъ е иначе, разпореди се съ него, както знаешъ, съгласно съ постановленията на свещенитѣ и божественитѣ канони” [4]. Сѫщо такъва обноска и къмъ пелагонийския епископъ. Ако и да признала за невиненъ единъ обвиненъ въ убийство неговъ пасомъ, архиепископията все пакъ му е писала самъ да изслѣдва случката и, ако обвиняемиятъ, наистина, се окаже виновенъ, да му наложи епитимия. [5] А на янинския епископъ, като съобщава наказанието, което трѣбва да се наложи на отравители, Хоматианъ въ заключение пише:” Ние съобщихме това на Твое Свещенство, като показахме себе си послушни на тебе заради любовьта на Духа; Твое пъкъ Свещенство, като вземешъ оттукъ съображение, добрѣ зная, по-мѫдро ще устроишъ и съ по-справедливъ и благоразуменъ сѫдъ”. [6]

За епископитѣ, които се отличвали съ полезна дѣйность, Хоматианъ не изпускалъ случай да изкаже ласкавъ отзивъ въ писмата си до тѣхъ. Кройския епископъ той нарича свѣтлосияенъ мѫжъ. [7] Въ писмото си до анакторополския епископъ той благодари на Бога, че далъ такива добродѣтелни хора като тоя епископъ. [8]

1. Pitra VII, col. 326.    2. Ibid., col. 328.    3. Ibid, col. 66.    4. Ibid., col. 536.

5. Ibid., col. 499-500; вж. и Col. 531—532, гдѣто Хоматианъ пише на дѣволския епископъ да изслѣдва прѣстѫплението на Зои Педжикопуло отъ Колония и, ако то бѫде дѣйствително, да приложи наложеното ѝ наказание.

6. Ibid, col. 124. Вж. още ibid., col. 524.    7. ibid., col. 23.    8. ibid., col. 323.

243

Само верийскиятъ епископъ, кой знае защо, билъ недоволенъ отъ архиепископа и го оскърбявалъ. Самъ архиепископътъ е недоумѣвалъ за причината на враждата му и се стараелъ съ кротость да го усмири. Той се обърналъ съ молба до влиятелния вериецъ Феликсъ да въздѣйствува на епископа да престане да го хули. “Слушамъ, че прѣосвещенѣйшиятъ верийски епископъ — му пише Хоматианъ— силно ни ругае и ни се сърди. И вие сте свидѣтель, а прѣди Васъ Богъ, ако съ нѣщо ние сме оскърбили архиерея, и, ако позорно и не, както прилича на църковния мѫжъ, сме дѣйствували въ подвѣдомствената ни свѣтѣйша Църква, до колкото ни е възможно и до колкото прилича съобразно съ владѣещитѣ обстоятелства . . . Ако пъкъ въ възбуждението си той е наострилъ езика като змия, азъ имамъ не далече противъ него евангелската сила, заповядваща да се тъпче надъ змии и скорпиони.” [1] Недоразумението съ верийския епископъ било незначително облаче, което не измѣнявало общитѣ нормални отношения на висшия клиръ къмъ архиепископията.

Явно съзнавайки, че низшиятъ клиръ билъ живата връзка между нея и паството и главенъ носитель на тегобитѣ за издръжката на висшия клиръ, архиепископията се стремила да подържа правилни отношения къмъ него. Тя прѣди всичко е бдѣла да не бѫде обрѣменяванъ той съ тежки данъци. Въ сигилията, дадена на прилѣпския протопопъ, архиепископътъ между другото му вмѣнявалъ въ дългъ, данъцитѣ за пелагонийския епископъ да събира благоразумно и законно, да гледа тѣ да не бѫдатъ много тежки и да нѣматъ характеръ на митарство. [2] Въ същата епархия еднъжъ епископскитѣ чиновници сѫ увеличили данъка на свещеницитѣ и сѫ въвели новъ данъкъ, наричанъ по гръцки , a отъ населението [3]. Тоя произволъ билъ непоносимъ за свещеницитѣ и тѣ “съ сълзи и стонове” се оплакали на архиепископа. Послѣдниятъ веднага писалъ на пелагонийския епископъ да прѣкрати това “безчиниевъ църквата”, което прѣвръщало “доброволния приносъ въ насилствено и тиранично събиране” и”въ повиность” [4] и било “недостойно за кротостъта и човѣколюбието на Църквата, вънъ отъ свещенитѣ обичаи и свойствено само на

1. ibid., col. 465.

2. ibid., col. 575-576:

3. Такса за услуга.

4. ibid., col. 573:

244

езическата звѣрщина и дивость”, [1] “тръне на тѣхния (свещеническия) труденъ пѫть” [2]. Като обявилъ за грабежъ и внушение на лукавия данъцитѣ, събирани насилствено и несъотвѣтни на материалното положение на свещеницитѣ, той е постановилъ частно, тѫжителътъ свещеникъ Зевгаръ да дава на епископа три крини пшеница и три крини ечмикъ; а свещеникъ Войдатъ (Войданъ ?) — три агнета, 50 драгми разработенъ ленъ и литъръ восъкъ. Отъ новия данъкъ тѣ сѫ били съвсѣмъ освободени. Домашни птици тѣ трѣбвало да даватъ на епископа не повече отъ обикновеното количество. Архиепископътъ е вмѣнилъ въ длъжность на всички бѫдещи пелагонийски епископи да се придържатъ за тази наредба. [3]

Архиепископията е защищавала свещеницитѣ отъ неканоничнитѣ отношения на епархийския епископъ къмъ тѣхъ. Свещеникъ Драгомиръ отъ с. Еахово въ Скопската епархия билъ обвиненъ отъ народната мълва, че участвувалъ въ кървавата схватка между слугитѣ на севастократора Примпа и нѣкои еаховци. Самъ свещеникътъ е заявилъ, че нѣмалъ нищо общо съ това произшествие и, че неговата съвѣсть била чиста. Обаче скопскиятъ епископъ е повѣрвалъ на народната мълва и не само му забранилъ да свещенодѣйствува, но и го отлѫчилъ отъ църквата. Севастократорътъ е молилъ епископа да снеме отъ свещеника това наказание, обаче той не го слушалъ. Свещеникътъ е потърсилъ защитата на архиепископа, който е уговарялъ скопския епископъ да прѣкрати наказанието, доклѣ обвинението се разгледа отъ Синода, “понеже — казва се въ писмото — противно е на човѣколюбието на Църквата и на божесгвенитѣ канони безъ врѣме да се изтласква отъ Църквата съединения съ Свещеното слово, прѣди главната и окончателна присада”. [4]

Надъ монашеството архиепископската власть била яка. Съгрѣшилитѣ монаси сами се явявали прѣдъ архиепископа или пъкъ писмено сѫ го молили да имъ наложи заслужената епитимия. Тъй, гребенскиятъ монахъ Нифонъ съ сълзи е изповѣдалъ своитѣ прѣстѫпления прѣдъ архиепископа. [5] Иеромонахъ Софроний сѫщо лично е изповѣдалъ своитѣ прѣгрѣшения и молилъ да приложи къмъ него “цѣлесъобразнитѣ мѣрки за опрощаването имъ.” [6] Монаси и монастирски началства, подвѣдом-

1. ibid., col. 573-574:

2. ibid col. 574.     3. ib. col. 575.    4. ibid., col. 325-328.    5. ibid., col. 505.    6. ibid., col. 391.

245

ствени на епископитѣ, при недоразумѣния се обръщали направо къмъ архиепископа [1] и прѣдъ неговитѣ рѣшения отстѫпвалъ и най-упоритиятъ монахъ. [2]

Обаче отношенията между епископитѣ и епархийскитѣ манастири не сѫ били всѣкога нормални. Въ нѣкои епархии сѫ избухвали такива остри конфликти, че само енергичната намѣса на архиепископията е възстановявала оспорвания авторитетъ на епархийския епископъ. Монахътъ на пелагонийския монастиръ “св. Апостоли” Василий е искалъ да си присвои монастирския имотъ и не се подчинявалъ на рѣшението на епархийския епископъ, поради което игуменътъ на монастира се обърналъ съ молба къмъ архиепископа да въздѣйствува на монаха. [3] Въ нѣкои пъкъ монастири на Сервийската епархия е нѣмало монаси, а само игумени, които се ползували отъ всички монастирски доходи и се разпореждали съ тѣхъ, както си искали. Келиитѣ, храмоветѣ и другитѣ здания въ монастиритѣ сѫ оставали безъ употрѣба и сѫ пустѣели. Сервийскиятъ епископъ е напомвалъ на игуменитѣ за длъжностьта имъ да се грижатъ за привличане монаси въ монастиритѣ, обаче игуменитѣ му възразявали, че той нѣмалъ право да ги сѫди. Освѣнъ това тѣ сѫ строели въ градоветѣ монастири бѣзъ знанието и разрѣшението на епископа. [4] Сѫщо и ботротскиятъ епископъ е ималъ споръ съ игумена на Хотѣховския ставропигиаленъ монастиръ. Въ влашкото село до тоя монастиръ е умрѣлъ свещеникътъ, и игуменътъ на монастира е почналъ да привлича селянитѣ-власи да се черкуватъ въ монастирската църква. Ботротскиятъ епископъ е рѫкоположилъ свещеници за това село, но игуменътъ е оспорвалъ правото му да поставя свещеници въ селото, като заявявалъ, че за жителитѣ на това село енорийска църква трѣбвало да бѫде не селската църква, а монастирската, защото това село, споредъ него било подвѣдомствено на монастира и прѣди 15 години е имало обичай, жителитѣ му да се черкуватъ въ монастирската църква. Монастирътъ е успѣлъ да добие землевладѣлски права и върху часть отъ земята на селото Хотѣхово, което сѫщо се намирало подъ вѣдомството на ботротския епископъ, и съ присвоената часть игуменътъ своеволно се разпореждалъ, като принуждавалъ селянитѣ да се черкуватъ въ монастирската църква. Епископътъ е искалъ отъ игумена да остави селянитѣ да се черкуватъ въ селската църква или пъкъ въ самия чифликъ да бѫде построена отдѣлна църква, която да бѫде подъ неговия надзоръ. Тоя епископъ е ималъ споръ и съ болярина въ с. Черменикъ, Таронъ, който, не желаейки да подчини своето село нему, е построилъ новъ храмъ “св. Никола” въ селото съ патриаршеска ставропигия до стария едноимененъ селски храмъ, построенъ въ старо врѣме съ ставропигия на нѣкой

1. ibid., col. 123, 337-338.    2. ibid., col. 333.    3. ibid., col. 337-338.    4. ibid., col. 329-334.

246

ботротски архиерей. Епископътъ не е можалъ да си възстанови правата и билъ принуденъ да се обърне за защита до своя митрополитъ въ Навпакгь и охридския архиепископъ. [1]

Връзкитѣ между архиепископията и паството сѫ били така тѣсни, както и съ клира. Архиепископията е стояла като стража на всѣки свой пасомъ. Тя се борѣла противъ аномалиитѣ въ брачния и сѣмеенъ животъ на паството, грижела се за облагородяване на неговитѣ нрави, за правилното развитие на религиознитѣ му потрѣби и изкоренение на суевѣрията и защищавала правата на онеправданитѣ. За своя главна длъжность тя считала да нарежда отношенията на пасомитѣ съглавно канонитѣ и гражданскитѣ закони. Да не приемела нѣкого отъ просителитѣ, за нея това не е било нито справедливо , нито законно [2], нито евангелско поведение [3]. И тя е приемала всѣкиго, който се тѫжелъ и просѣлъ да узнае правдата по своето дѣло, съ пълно съчуствие го изслушвала, оставяла спорещитѣ свободно да се изказватъ, допитвала, провѣрявала фактитѣ съ достовѣрни свидѣтели, увѣщавала тѫжителитѣ, когато това било нужно, да се примирятъ и слѣдъ това е произнасяла рѣшителна и обоснована присѫда.

Тя е сметала за свой свещенъ дългъ да закриля осиротѣлитѣ. Да се помага на онеправданитѣ сираци и да се ощастливятъ тѣ съ благата на закона това е, споредъ единъ архиепископски актъ, “дѣло, което е обърнато съ лицето къмъ благомислещитѣ и боголюбививи сѫдии” [4]. Майката на покръстения евреинъ Мануилъ, слѣдъ смъртьта на баща му Авраамъ, се оженила за евреина Мойсей и, прѣзъ врѣме на непълнолѣтието на Мануила, тя е продала бащиното му лозе въ костурското село Врастиани. Слѣдъ смъртьта на Мануиловата майка, Мойсей не се грижелъ за своя пасинокъ, и послѣдниятъ почналъ самъ да си изкарва прѣхраната, като скиталъ по чужди страни. На 37-годишната си възрасть той се върналъ въ родното си мѣсто, обаче цѣлото му бащино наслѣдство било разпродадено. Той е молилъ архиепископията за защита и тя е възстановила правата му. [5] Тя се застъпила сѫщо и за правата на останалия безъ майка вериецъ Мелий прѣдъ верийския севастъ Иоанъ Плить. [6]

Сама стремейки се да служи на правдата и да христианизира своето — още младенческо въ вѣрата — паство, архиепископията е прѣдписвала това и на своитѣ органи. “И тъй,— говори се въ архиепископския сигили, даденъ на прилѣпския протойерей, — ти, богопочтенѣйши иерее, като се снабди съ достойнството на протойерей, си поставенъ като първо-Петъръ между свещеницитѣ

1. ibid., col. 339-344.    2. ibid., col. 291.    3. ibid., col. 197.    4. ibid., col. 377.

5. ibid., col. 377-382.    6. ibid., col. 125-132.

247

на гр. Прилѣпъ и затова ти си длъженъ първо да се прѣдставишъ като първообразенъ скрижалъ, за да взематъ другитѣ отъ тебе подбуди къмъ всѣко добро и именно къмъ свещеническа справедливость и наредба

Защото това, както казахме, се изисква отъ твоето достойнство. Подиръ това споредъ силитѣ си да изправяшъ заблуждаващитѣ се и всѣкакъ да отстранявашъ чрѣзъ съдѣйствието на твоя архиерей съблазнитѣ, въ които тѣ се намиратъ, да се грижишъ за спасението на душата на народа, като употрѣблявашъ чести наставления и увѣщания, за да се отклоняватъ тѣ, споредъ псалмопѣвеца, отъ злото и съ всички срѣдства да промишлявашъ за доброто” [1]. Тази именно майчина грижа на архиепископията е извиквала въ пасомитѣ безгранична любовь къмъ нея. На архиепископа всички сѫ гледали като на библейски първосвещеникъ и сѫдия. Народътъ го слушалъ съ благоговѣние, защото вѣрвалъ, че отъ неговитѣ уста слуша правда Божия. Пасоми отъ разни краища — въпрѣки далечнитѣ разстояния, мѫки и опасности по пѫтя—се явявали прѣдъ архиепископския духовенъ сѫдъ като прѣдъ духовенъ лѣкарь и безъ стѣснение сѫ разкривали своята болка, скръбь и прѣстѫпление. Тази нѣжна привързаность на паството картинно е изразена въ синоднитѣ актове съ думата (устременъ, спустналъ се, полетѣлъ) за тѣзи, що сѫ идвали въ Охридъ за тѫжба. Отъ пътешествието на Мария Опсикиана отъ о. Керкира до Охридъ самъ архиепископътъ билъ възхитенъ. “Устремилата се отъ о. Керкира Мария Опсикияна — говори се въ началото на синодния актъ по дѣлото на сѫщата имаща ревностенъ и мѫжественъ духъ, не е намѣрила никаква прѣчка въ слабостьта на женския полъ за труда, който тя е приела, и е проплувала морската дълбочина и е минала дълъгъ пѫть, за да дойде при насъ и да се прѣдстави на наша скромность и ни донесе своята тѫжба”. [2] Вѣрата въ правосъдието на архиепископията била тъй силна, че просителитѣ усърдно сѫ молили за разглеждане на тѣхнитѣ дѣла. По израза на единъ синоденъ актъ, просителката Зои отъ гр. Верия “викала задъ” архиепископа и синоднитѣ членове и “се хвърляла прѣдъ краката” имъ [3]. Славата за правосъдието на архиепископския сѫдъ се носѣла по цѣлото Епирско царство. “Всесветѣйши мой владико и властелине — се обръща въ просбата си керкирецътъ Григорий Хамилъ —, архиепископе на цѣла България, на всѣкѫдѣ се чува справедливостьта на сѫда на Твоя Велика свѣтость и на намиращия се при нея божественъ и

1. Ibid. col. 575.    2. Ibid., col. 225.

3. Ibid., col 197:

248

свещенъ Синодъ и затова и азъ ида и търся отговоръ на божественитѣ и любочестиви закони”. [1]

Къмъ архиепископията сѫ прибѣгвали като въ убѣжище прѣслѣдванитѣ отъ углавнитѣ закони, и тя ги взимала подъ своя закрила. Радославъ и Конста отъ гр. Прилѣпъ се сбили, задѣто Конста е вкаралъ свинетѣ си въ посѣтата нива на Радослава. Послѣдниятъ е набилъ Конста леко съ тоягата си.Слѣдъ 4 дни Конста се разболѣлъ отъ своята хроническа болесть и слѣдъ осемь дни умрѣлъ. Общественото мнѣние и мѣстнитѣ власти сѫ считали Радослава виновникъ за смъртьта на Конста, и Радославъ е прибѣгналъ въ архиепископията за покровителство. Архиепископията го признала за невиненъ и е заплашила съ църковно отлъчване всѣкиго, който отъ народа или мѣстнитѣ власти би се осмѣлилъ да му отмъсти за смъртьта на Конста [2]. Сѫщо и другъ единъ прилѣпчанинъ по име Конста е потърсилъ прибѣжище у архиепископията отъ прѣслѣдванието на властьта за прѣлюбодѣяние. И за него архиепископията е прѣдписала “никой отъ власть имащитѣ да не смѣе да го нападне, за да му нанесе врѣда, ако само той не желае да бѫде отлѫченъ отъ свѣтата Божия църква, защото той (т. е. нападательтъ) мѫчи прибѣгналия до Църквата” [3].

Етничнитѣ различия между паството и архиепископията не сѫ прѣчили за тѣхната близость, защото архиепископията е продължавала да проявява традиционната си толерантность къмъ националния му животъ. Хоматианъ е обичалъ паството си не само като християнска маса подобно на Теофилакта, но и като българска, макаръ че къмъ българската политическа власть не билъ разположенъ. Той, тъй да се рече, цѣль день се движелъ срѣдъ народа и не е изказвалъ ни най-малко негодувание противъ него и охридчани частно. Напротивъ, отъ писмата му се изнася впечатление, че сѣкашъ тегота го мѫчила безъ народа. За да ималъ близки отношения съ паството, доста му помагало знаенето на българския езикъ. Че Хоматианъ е знаелъ българския езикъ — ако не литературния, то простонародния —, се вижда отъ отговора му на десетия въпросъ на сръбския краль Стефанъ Радославъ. Сръбскиятъ краль е молѣлъ да му се разясни стиха отъ II глава на посланието къмъ филипийцитѣ: “като упраздни Себе Си всецѣло по непонятенъ начинъ”. Въ началото на отговора Хоматианъ говори: “Тълкуванието на тази дума трудно е да се прѣдаде на безизкусна рѣчь. А българскиятъ езикъ не знае нито що се нарича сѫщность, и природа, и единица, нито що се нарича ипостась и личность и що се нарича цѣло и частно, защото тѣзи думи се употрѣбяватъ отъ философията и гръцкия езикъ, когато иска да се изрази нѣщо от-

1. ibid., col. 285.    2. ibid., col. 499-502.    3. ibid., col. 559-560.

249

носно св. Троица и въплощението на Сина Божия” [1]. Въ своето кратко житие за св. Климента той разказва за съчиненията на свѣтителя съ такъвъ тонъ като че ли самъ ги е челъ и разбиралъ. И недопустимо е, Хоматианъ да не е научилъ българския езикъ прѣзъ врѣме на своето дългогодишно живѣене между българи (около 20 години като архиепископъ и неизвѣстно колко години като хартофилаксъ на архиепископията). Нито единъ пѫтъ той не е казалъ лоша дума за паството си и често пѫти е подчертавалъ своята асимилация съ него. Въ единъ актъ своята епархия (Охридската) той нарича епархия на България. Въ надписа на една голѣма икона (Иисусъ Христосъ съ търновъ вѣнецъ), която подарилъ на архиепискоиската църква, той е нарекълъ себе си пастиреначалникъ на българите:

(Украшение на иконата, Украсителю на вселената, отъ Димитрия, пастиреначалникъ на българитѣ. Ти пъкъ награди (ме) съ украшението по образа (Ти), като очистишъ грозния позоръ на страститѣ ми) [2]. Такъвъ той се нарича и въ своето житие за св. Климента Словѣнски [3]. А въ писмото си до керкирсккя митрополитъ Василия Педиадитъ Хоматианъ признава каноничностьтта на българскитѣ църковни книги. Това признание е достатъчно основание, за да бѫде отхвърлено отъ Хоматиана всѣко подозрѣние, че е прѣслѣдвалъ българската писменость.

Съ ревностьта на Теофилакта Хоматианъ е усилвалъ култа на св. Климента и неговитѣ сътрудници. По всѣка вѣроятность, той с установилъ праздницитѣ на Седмочисленницитѣ и въ частность на св. Климента [4]. За него св. Климентъ билъ . [5] Той не се съмнѣвалъ, че св. Климентъ бидъ българинъ и че рѫкоположилиятъ го Методий билъ архиепископъ . Климентъ билъ епископъ въ илирийския градъ Лихнидонъ, а Охридъ и . [6] Климентъ, споредъ Хоматияна

1. ibid., col. 701.    2. Сб. Мин. Просв Х, 570; Г. Баласчевъ в. “Народни Права”. 1916 г., бр. 82.

3. Йор. Ивановъ, Бълг. старини 60.

4. М. Дриновъ отнася установяването на тоя празаникъ не по-рано отъ половината на XIII в. (Ж. М. Н. П. 1385 г. IV, стр. 186).

5. Йорд. Ивановъ, Бълг. старини 60.    6. ib., стр. 62.

250

на българския народъ . [1] [2] Климентъ билъ проповѣдникъ на истината и равноапостолъ [3]. Въ творбата си за св. Климента Хоматианъ казва за себе си, че е прославилъ съ пѣсни . [4] На друго мѣсто той му пѣе като  . [5] А въ житието той казва, че въ Охридъ въ негово врѣме още сѫ сѫществували оставени отъ св. Климента и каменни стълпове съ надписи въ Главеница. [6] Това е най-краснорѣчиво свидѣтелство за неговата търпимость и почить къмъ българската писменость. Въ актоветѣ му пъкъ срѣщаме чисто български имена, много отъ които сѫ високопоетични. Тъй, въ Охридската тема: Братанъ Радовъ, Грида Дража, Дровославъ, Драгомадъ, Саракинъ, Добри, Велканъ — отъ охридскитѣ села Власто (сега Велесто), Ела (сега Елшани?), Езеряни, Роби [7]; Михаилъ Бориславъ (четецъ и хартулари на малката сакелия) [8], Георги Курица (отъ Охридъ) [9], Десиславъ (въ Охридъ), Радо (въ Мокра и Прѣспа) [10], Слава [11], Стана и Прѣво отъ с. Расина (Рѣсенъ?) [12], Бѣлославъ и Тихота [13], Бѣли [14]; въ Пелагонийската тема: Георги [15]. Болеславъ (царски кастринъ), [16] Михаилъ (Звѣря?), [17] Радославъ, [18] Владимиръ (свещеникъ). [19]; въ Скопската тема: Литовой Георги, Мила, Иоанъ Тихомиръ (архонтъ), Вълканъ Продановъ (архонтъ) [20]. Срѣщатъ се още имена Мануилъ Десковски (първенецъ), Верота, [21] Бѣлослава, Мирослава, Славъ, [22] Иоанъ Драгоста [23]. Доста говори за приспособлението на архиепископията къмъ българската стихия срѣщнатитѣ български нарицателни думи въ нѣкои нейни актове, напр. (при езерото), [24] (или постланица за синодната зала). [25] Това, по всѣка вѣроятность, ще да е било вслѣдствие употрѣбата на българския езикъ въ архиепископската канцелария.

1. ibid., pag. cit.    2. ibid., стр. 63.    3. ibid., pag. cit.

4. ibid., стр. 60; вж. и Г. Баласчевъ, Климентъ епископъ словѣнски, стр. IA, IS, К.

5. Г. Баласчевъ, ibid., стр. MS.

6. Йорд. Ивановъ, Бълг. Стар. Стр. 62.

7. Pitra, VII, col. 315-320.    8. ibid., col. 363.    9. ibid., col. 401.     10. ibid., col. 547 и 555.

11. ibid., col. cit.    12. ibid., col. 523.

13. Срезневски, Древнiе славянскiе памятники юсоваго письма, стр. 224.

14. Йорд. Ивановъ, Бълг. старини, 88.

15. Pitra, col., 55.    16. Ib., col. 99.    17. Ib., col. 100.    18. Ib., col. 499.    19. Ib., col. 141.    20. Ib., col. 261, 263.

21. Ib., col. 539-540.    22. Ib., col. 235-240.    23. Ib., col. 539.    24. Ib., col. 316.    25. Ib., col. cit.

251

смѣло може да се твърди, че и архиепископитѣ слѣдъ Хоматиана се отличавали съ сѫщата толерантность къмъ националния животъ на паството имъ. Константинъ Кавасила е прославилъ съ дивни пѣсни св. Кирила и Методия, св. Климента и св. Наума, а архиеп. Григорий — св. Климента, като български просвѣтители и апостоли. За Константина Кавасила св. Кирилъ и Методий сѫ били учители — корифеи на българската земя. — пѣе той за св. Наума — (Послѣдвалѣ си, прѣподобие, корифеитѣ-учители на страната на българитѣ). [1] Почти въ всѣкоя негова пѣсѣнь е споменато името “български (рѣдко мизийски) народъ”, напр. за св. Наума: (наслѣди земята на българитѣ), [2] (чръзъ тебе Господъ въздигна българския родъ), [3] (О, прѣподобни свѣтецъ на българитѣ), [4] (училъ си дивия български народъ), [5] (пакъ просвѣти заедно съ Методия българитѣ), [6] (Защото божествениятъ ти гласъ се разнесе по цѣлата земя на българитѣ и твоитѣ рѣчи отвѫдъ границитѣ). [7] Особенно забѣлѣжителенъ е слѣдниятъ изразъ, гдѣто Констаатинъ Кавасила се чувствува часть отъ българския народъ и нарича диоцеза си България: (нашиятъ отецъ и най-великъ застѫпникъ и свѣтилникъ Наумъ се яви днесъ, елате, мизийско множество, да се съберемъ, да се радваме съ него); [8] (достойно България ти чествува паметьта). [9]

Именна поради тая тѣсна връзка между Охридската архиепископия и българската народность, византийскиятъ императоръ Андроникъ Палеологъ (старши) е нарекълъ охридския архиепископъ пастирь на българитѣ въ плащаницата, която той подарилъ на архиепископската църква. [10] Съ отсѫстствието на елинизаторска политика въ Охридската архиепископия се обяснява фактътъ, че прѣзъ византийското владичество славянската писменость е вирѣела въ Охридския диоцезъ и че охридското паство

1. Рѫкоп. Соф. нар. библ. 590 (501) стр. 1164, I пѣсень, I ода.    2. ibid., стр. 1165, I пѣсень, III ода.

3. Pag cit. 3 пѣсѣнъ.   4. Pag. cit. 4 пѣсѣнь.   5. Pag. cit. 2 пѣсѣнь, IV ода.   6. Pag. cit., 3 пѣсѣнь.

7. Ib., стр. 1166. I пѣсѣнь, VI ода.   8. Ib., стр. 1167, икосъ.   9. Ib., стр. 1168, I пѣсень, IV ода.    10. Вж. стр. 160.

252

е живѣло съ твърдото убеждение, какво Охридската или Първоюстинианската архиепископия е българска. Изразъ на това народно убѣждение виждаме въ номоканона на слѣпченския монастиръ “Св. Иванъ”, гдѣто въ главата за правата на автокефалнитѣ църкви, слѣдъ изложението на правата на източнитѣ патриаршии, се говори:

По-долѣ срѣщу реда е написано отъ сѫщия авторъ съ червено мастило . [1] Изобщо нѣма фактично основание, за да твърдимъ (както изслѣдвачитѣ Голубински и В. Макушевъ), че всичкитѣ охридски архиепископи-гърци, начевайки отъ Лева, сѫ водили елинизаторска политика. Охридскитѣ архиепископи-гърци сѫ имали интересъ да затвърдятъ своето положение на автокефални български духовни началници и се стараели да вървятъ по срѣденъ пѫтъ: нито да притискатъ националното чувство на негръцкото си паство, нито пъкъ много да не се грижатъ за неговото развитие. Чрѣзъ първата мѣрка тѣ сѫ запазвали инородния характеръ на паството си, който имъ билъ необходимъ като основа на тѣхното автокефално положение; чрѣзъ втората пъкъ българското имъ паство е оставало въ полусъзнание и не можело да създаде националенъ църковенъ въпросъ. Съ послѣднята мѣрка тѣ сѫ оправдавали и надеждитѣ, които сѫ възлагали на тѣхъ византийскитѣ императори.

1. МСБ, XIII, 260.

[Previous] [Next]
[Back to Index]